Карл Май
В царството на сребърния лъв (10)

2. Алабастровият шатър

Когато Педехр се отдалечи, Тифл отиде да донесе за Ханнех, кара и мен един нисък серир^[1] и ни сервира после така енергично отстояваната от Пекала френк майданозъ. Изядохме я заедно. После аз отидох да спя, защото днешният дълъг престой на открито сред богатия на озон въздух ме беше уморил.

Когато на утрото се събудих, Кара беше вече излязъл на езда, но без Тифл, защото той бе задържан от разни задължения покрай пленените войници. Халеф се бе събуждал веднъж за кратко и бе говорил с Ханнех. Само няколко думи, наистина, но толкова мили и ясни, че добрата жена се чувстваше много щастлива от този напредък. Шакара ми донесе закуската и аз се осведомих за болния шейх на калхураните. Тя каза:

— Той се намира под добри грижи. Неговата жена не се отделя почти нито за миг от него. Нашият Педехр знае едно добро мазило, което облекчава болките от раните. Хафиз Арам вероятно ще трябва само няколко дена да пази кревата.

— Как стоят нещата с войниците?

— Тикнати са долу в сводестото помещение. Искаха да ни учат как да се отнасяме с тях, ала получиха отговор, че ще се държим точно както заслужават. Днес навярно неколцина ще бъдат пуснати да си вървят.

— Неколцина?

— Да. Освободим ли всички едновременно, биха могли при големия си брой да навредят на разпръснатите жители на планината. Ето защо ден след ден ще бъдат освобождавани само по няколко, а и те ще бъдат прехвърляни с коне в различни посоки през границата, та определено ще им е трудно да се съберат. Офицерите ще бъдат последни. Освен това тази сутрин ще бъдат разпратени вестители, които ще имат грижата да предупредят всички за тези крадливи скитници. На всеки освобождаван ще бъде отнемано всичко, което очевидно не му принадлежи. Всички бяха претърсени и се намериха много неща, присвоени от калхураните.

— Те, естествено, също са уведомени?

— Разбира се! Та това беше най-първото, което трябваше да бъде извършено! Необходимо е само да действат енергично. Отнетото им под претекст, че е за данъци, се пази само от шепата останали войници. Те чисто и просто ще бъдат прогонени. В по-голямата си част не са мохамедани, а арменци от предградието Джуфла на Исфахан.

— В такъв случай ще отидат там и ще вдигнат дандания. После при калхураните ще дойде нов, още по-лош мухасил!

— По-лош от оня Омар Ираки не може да има! Нашият Устад тази нощ написа един доклад, който изпрати по сигурен куриер до владетеля. Препис от него ще получи и хеким-и-шера^[2] на Исфахан. Виждаш значи, че не е пропуснато нищо то необходимите предпазни мерки. Ние няма от какво да се страхуваме, защото шах-ин-шаха обича нашия Устад, а пък и знаем, че пленниците не са редовни войници.

— Сган на мухасила, събрана от кол и въже!

— Да. Нито един от тях не носи истинска униформа. Те могат само да бъдат радостни, че няма да ги изпратим вкупом там, където заминаха масабаните. Вероятно щяхме да го сторим, ако не изискваше толкова много усилия. Необходима е цяла дружина да кара обоза и да ги пази. Ето защо чичо се отказа.

Чичо! За първи път тя си послужи с определение за роднинство. От вчера знаех добре кого имаше сега предвид, но дадох вид, че не ми е известно, и попитах:

— Имаш тук чичо?

— Да. Не знаеше ли? Още ли не съм ти казала? Бих могла да говоря дори за двама.

— Мога ли да науча кой е той?

— Нашият Педехр. Неговият баща Абд ел Фадл беше син на една от сестрите на нашата Марах Дуримех.

— А вторият чичо?

— Това е нашият Устад. Той също е някакъв роднина на Марах Дуримех, но не знам точно какъв.

— Никога ли не си го питала?

— Веднъж го сторих. Беше вън пред аркадата, където ти сега имаш навика да седиш вечер. Бяхме сами и говорехме за нея. Тогава го попитах. Той не отговори веднага. Дълго и мълчаливо гледа насреща към нашия Божи дом, който изглеждаше в лунната светлина като благочестива приказка от рая. Сетне сложи ръка на главата ми и каза:

„Роднинството ми с Марах Дуримех? Какво знаеш, скъпо дете, за истинското роднинство! То не е физическа природа. Тялото непрестанно се обновява, не остава същото, което майката ни е дала. Фигурата не се променя бързо, наистина, но материята, от която е съставена. Тя бива приемана и отдавана — и двата процеса са едновременно. Тялото, в чието ухо днес казваш милата думичка «татко», с отделянето на сегашните и усвояването на нови, съвършено чужди на него елементи, след две години ще е станало напълно друго, а ти и тогава ще го наричаш «татко». Следователно не материята ни сродява. Но от майчиното сърце с всеки пулс се влива живот в детето, докато се роди. От родителските сърца после към него струи любов, която го подхранва, грижи се за него и го възпитава, за да намира прием и асимилация в също така ежедневно и непрекъснато обновяващото се човешко тяло. Не е ли тази любов, която сближава? И не участва ли следователно цялото човечество в това сродство? Тялото, което днес нашата Марах Дуримех притежава, ми е напълно чуждо. То няма нищо общо с моето, освен приликата в човешката форма. А какво свързва тези две фигури с отдавна изтлелите тела на нашите предци? Нищо, нищо и пак нищо! Това, което аз наричам роднинство, се състои само и единствено във влечение между дух и дух, между душа и душа. Мога ли при това положение да говоря за чичо и леля, за племенник и племенница? Има ли при това положение баща и майка, син и дъщеря? Ако един голям, високоразвит дух привлече и издигне до своята висота някой малък, неразвит, не е ли тогава единият бащата, а другият — синът? Или ако една нежна, детски слаба душа се сгуши при някоя силна, надарена свише, дирейки закрила, не е ли тогава едната майката, а другата — дъщерята? Ако твоят дух се стреми да вникне в моя, ти все повече и повече се сродяваш с мен. А ако душата ти се свързва все по-тясно с моята, с това приятелство ние се сближаваме повече, отколкото може да ни приближи физическото рождение. Но в никой човешки език няма подходяща дума, определяща степента на духовно и душевно роднинство. Ще ти кажа една голяма тайна, мило мое дете. Един дух може да бъде роден от един или няколко други, но душите не произхождат от други човешки души, а единствено от Бога, от Вселенския властелин! Моето тяло и това на Марах Дуримех изобщо не се интересуват едно от друго, макар да имаме общи деди. Нашите души са дошли от Ходех. Но моят дух беше роден от нейния. И сега ли все още искаш да питаш дали съм неин братовчед или може би племенник?“

Така или в този смисъл ми отговори Устад. Аз много размишлявах върху думите му и накрая ги схванах. Схващаш ли ги и ти, ефенди?

— Да. Неговият дух отдавна е отхвърлил външната форма, повърхнината на живота. Той черпи сведения единствено от дълбочина. А душата му е била изпратена в долината, наистина, но сега живее високо горе в планината. Колко сте щастливи, дето притежавате такъв образец в негово лице, който необезпокоявано от други можете да се стремите да достигнете!

— Нямате ли и вие такива образци, към които да се стремите?

— Нашият живот е многолик. Хиляди и хиляди дребни неща спъват краката ни. Единият охулва онова, което е свято за другия. Няма идеал, който да не е замерян с мръсотия от някоя вража страна. Всеки счита, че единствено той е умен. Никой не е преди всичко човек, а главно нещо друго. Всички искат да им се прощава, но къде е онзи, който самият прощава? Кой…

Спрях. Почти се изплаших от самия себе си. Та аз бих могъл часове наред да продължа в този тон, ала какво щеше да си помисли Шакара за нашия красив, горд Запад? Имах ли право да говоря така непредпазливо за неща, които непременно трябваше да премълча? Понеже внезапно млъкнах, младата, непокварена кюрдка ме погледна въпросително. Вече отварях уста да подхвана нещо друго, когато по лицето ѝ плъзна усмивка на разбиране и тя каза:

— Зная, зная, ефенди! При вас не всичко е така, че да е необходимо да го знаем. Християни срещу езичници, християни срещу юдеи, християни срещу християни, май така стоят нещата при вас. И цялата, цялата тази враждебност заради самото християнство! Ние го знаем, не е нужно да го премълчаваш. Една-единствена дума на Христос, която този тълкува тъй, пък онзи — иначе, може при вас да превърне проповядваната от Спасителя любов най-люта омраза. Ние сме слушали за… но тъй като ти замълча, нека остана безмълвна и аз. Днес ще излезеш ли пак да вървиш по площадката?

— Да, и то веднага.

— В такъв случай ще наредя да изнесат възглавниците. Трябва ли да те водя?

— Не. Благодаря! Бастунът е напълно достатъчен.

Станах и отидох най-напред до моя Хаджи Халеф Омар. Неговото лице днес ми хареса повече от вчера. Ханнех видя, че се зарадвах. Подаде ми радостно ръка. След това се отправих навън, слязох по стълбите и отидох до мястото, където бях седял вчера. Не след дълго дойде Пекала. В едната си ръка държеше кошничка със сливи, а в другата — няколко рози.

— Чаках те, ефенди — каза. — Нашият Устад ти праща тези плодове, пък аз прибавих розите, защото ти така обичаш овощията и цветята.

— Предай благодарността ми на Устад, а на теб я изказвам лично!

— Докато ги има, ще ги получаваш всеки ден. Сега ми позволи един въпрос.

— С удоволствие. Какъв?

— Много бих желала да знам дали снощи остана доволен от моята супа френк майданозъ.

— Беше чудесна.

— Наистина ли?

— Да.

— Спомняш ли си какво обеща, в случай че ти се услади?

— Аха! Имаш предвид възпитанието?

— Да. Ти ме увери, че ще ми дадеш отговор.

— Е, добре!

Направих много сериозна физиономия и продължих:

— Признавам, че имаш право. Всички мъже се нуждаят от възпитание!

— Оо, ефенди, колко си умен и разбран! Онова, което казваш, винаги е вярно! Вие имате още твърде много да учите!

— Но ще го научим, за да може после и ние на свой ред да възпитаваме жените.

— Кои? — попита тя бързо.

— Жените. Или мислиш, че ще е по-добре да си останете невъзпитани?

— Ефенди, сега чувам, че това, което казваш, все пак не винаги е вярно.

— Нищо не вреди, скъпа Пекала. Всички бъркаме. Нима не го правиш и ти понякога?

— Е, да, понякога, ама във възпитанието си знам нещата. Ето че идва нашият Педехр. Сигурно иска да говори с теб. Позволи да си вървя!

Тя се отдалечи, за да се върне в кухнята си. Педехр слезе по стъпалата и дойде при мен. Предложих му една от възглавниците и той седна. Разправи ми за пленените войници онова, което вече бях научил от Шакара.

В този миг отляво, където бяха затворени, дойде Детето и доложи — султанът твърдял, че много належащо трябвало да говори с него. Получи нареждане да отиде и да го доведе.

Държането на капитана, когато бе доведен, в никой случай не бе така самоуверено като вчера. Гордостта му бе пречупена, ала от очите му говореше стаен гняв.

— Какво искаш от мен? — попита Педехр.

— Всичко! — отговори онзи.

— Какво разбираш под това „всичко“?

— Всичко, което ни отнехте, както оръжията, свободата и конете!

— Ако нямаш какво повече да добавиш, можеш да си вървиш. Каквото сме взели, ще задържим.

— Но то си е наше!

— Ваше?

— Да.

— Не каза ли вчера, че било собственост на шах-ин-шаха?

— Това също е вярно. Той го е поверил на нас. Ние му дължим отчет.

— Вече не, защото аз ще направя опис. Каквото му принадлежи, ще си го получи от мен. Няма да го измамя.

— Ти… си… много непредпазлив, Педехр! — изскърца със зъби ротмистърът.

— Трябва да ме наричаш шейх, не Педехр. Отбележи си го! Баща на крадци аз не съм!

— Крадци? Ние сме войници! Аз съм офицер!

— Къде са ви униформите? А-ха, мълчиш?

Ротмистърът беше свил от гняв юмруци и вдигнал десния донякъде. Тогава видях на него пръстен, който привлече вниманието ми. Беше от бял метал и имаше осмоъгълна плочка. Взрях се по-остро. В гнева си ротмистърът беше пристъпил към Педехр. До мен стоеше още по-близо, толкова близо, че можех да различа намиращите се върху плочката знаци. Имаше едно Са, свързано с Лам, а над тях — знак за удвояване. Сега знаех какво да мисля за него. Той беше „силл“, член на онова тайно братство, с което вече неколкократно се бяхме сблъсквали. При последния въпрос на Педехр отстъпи отново назад и отговори:

— Когато сме изпращани при бедуини, можем да се обличаме както искаме!

— Кой ви изпрати при калхураните?

— Това е моя, не твоя работа!

— Добре, в такъв случай не е моя работа и дали си офицер, или не.

— Той е един мошеник, нищо повече! — обадих се аз сега.

Педехр ме погледна учудено.

— Сигурен ли си? — попита.

— Дори съвсем точно!

— Познаваш ли го?

— Да.

— Известно ли ти е името му?

— Не.

— Значи го знаеш само по физиономия?

— И това не. Снощи го видях за пръв път. Но въпреки това продължавам да твърдя, че е мошеник.

— Докажи го! — ревна персиецът.

— Мълчи! — заповяда му Педехр. — Този ефенди не изрича дума, която не може да докаже. Аз не зная какви са мотивите му, но ще ги науча. Щом те нарича мошеник, значи си такъв!

— Кой е мъжът, когото наричаш ефенди? Не е джамики, това виждам. Персиец също не е. Много вероятно да е някой турски сунит, пред когото стои отворена преизподнята. На всичко, което казва, мога само да се изсмея. Още веднъж те питам: ще ни върнеш ли имуществото?

— Не.

— Бой се тогава от кръвно отмъщение!

— Такова на моята територия няма!

— Ти не познаваш кръвния отмъстител!

— Кой ще е той! Някакъв си там човек! Роднина на убития! Свободен бедуин във всеки случай не!

Педехр го каза с пренебрежителен тон. Това още повече разядоса персиеца.

— Не, той наистина не е бедуин. На него не му се налага да яде хляб, изпечен върху камилска тор! Знаеш ли как се казваше мухасилът?

Педехр щракна презрително с пръсти.

— Омар Ираки — каза.

— Познаваш ли семейството му?

— То ми е безразлично. Щом е ираки, значи се е пръкнал там долу от пясъците.

— Не се подигравай! Неговият баща е един от най-могъщите мъже в Царството на Сребърния лъв. Той има власт да погуби всички ви. На негово разположение стоят хиляди войници, които могат да превърнат цялата ви територия в пустиня!

— Нека дойдат! Да се надяваме, че ще бъдат по-умни и по-предпазливи от вас! И как се казва този велик мъж, дето притежава такава мощ? Ще проявиш ли милостта да ми съобщиш името му?

— Наричат го Гхулам ел Мултасим.

Като каза това име, персиецът ни изгледа триумфиращо. Види се, очакваше, че ще се уплашим. Случаят изобщо не беше такъв. Вярно, не мога да твърдя, че не ни направи впечатление. Неговото въздействие върху Педехр и мен беше различно. Вероятно ще си спомните неадресираното писмо, което Халеф беше получил от нашия съдържател в Басра. Ние бяхме узнали името му, наистина, че е предназначено за някой си Гхулам ел Мултасим, но не и къде живее тоя Гхулам.

Аз често си бях мислил за това писмо и неговия адресант. Дали „нашият“ Гхулам ел Мултасим беше онзи, когото капитанът имаше предвид? Гхулам означава, както веднъж вече казах, бързоходец, паж и също куриер. Нали и Богхаз-и-Гхулам означаваше Прохода на куриера. Под гхулам се разбира също личната охрана на шаха. Когато някой офицер от тази охрана трябва да бъде възнаграден за особени заслуги, става така, че бива изпращан някъде като мухасил да събира данъци. Може би мъжът, за когото ротмистърът говореше, беше офицер от личната охрана. Че двамата Гхулам — моят и неговият, са идентични, бе мисъл, чиято правилност се потвърждаваше от пръстена. Получателят на писмото беше безусловно силл. Че ротмистърът беше също такъв, доказваше неговият пръстен. Аз сърдечно се зарадвах, че успях да попадна на следите на непознатия адресант, но то само себе си се разбира, че не ми хрумна да издам с някой въпрос специалния си интерес към него. Така че си затраях.

Съвсем другояче стояха нещата с Педехр. Едва бях чул името, той впери толкова учуден поглед в ротмистъра, че този се смути.

— Гхулам ел Мултасим! — заговори. — Кръвопиецът! Презреният! И ти, както се вижда, мислиш, че ще се изплаша? Смяташ, че тоя страхливец ще дръзне открито да ме нападне? Да, сега знам, че ефендито е прав. Ти не си офицер, а мошеник! Ти се оказа негова креатура. Аз свърших с теб. Махай се, махай се!

Подобен ефект при споменаване на името персиецът не беше очаквал. Той се почувства разобличен и не възрази дори с дума, когато джамикун, които го бяха довели, го уловиха за ръцете да го отведат. След като бе изчезнал зад старата порта, Педехр ми каза:

— Сега е сигурно, че тези хора не са истински войници. Тоя Мултасим е бивш офицер от личната охрана на шаха — раболепен пред силните, жесток към слабите. Той умееше така да се подмилква на тогавашния муайир ел мамалек^[3], че успя да се сдобие с дългогодишен наемен договор за определени държавни инкасации, който бе подписан също то седер-и-есем^[4].

След като постигна това, напусна войската, за да не му се налага повече да се подчинява, а занапред вече самият да заповядва и да стане богат мъж. Той е отровен като асалех^[5], страхлив като стара, беззъба хиена и безчувствен като камък. Ако е достатъчна една-единствена овца, за да покрие данъка, той прибира цяло стадо. Където отиде, установява се здраво, за да изсмуква земя и хора, когато си тръгне най-сетне, се е окръглил като муле, идващо от тучна ливада. Има хора, които приличат на хищни животни, а други — на паразити. Като се запознае с делата им, човек е склонен да се усъмни в добротата и справедливостта на Ходех, ако не е наясно, че само за наше благо остават скрити за нас причините за това, което се случва…

По всяка вероятност не беше свършил още изречението, но спря, виждайки, че вниманието ми се бе отклонило от него. Бях се заслушал. Някъде отгоре се разнесоха звуци. Човешки гласове ли бяха това? Песен ли пееха? Не можех да доловя думите. Мелодията беше изразена и в горните, и в долните гласове. Хармонизирането беше много особено, изцяло против нашите правила на генералбаса. Повече ме фрапира тази оригиналност, отколкото самото пеене.

Педехр се усмихна.

— Изненада ли те песента? — попита.

— Да — признах.

— Понеже я чуваш в една толкова усамотена местност? При хора, за които мислите, че изобщо не умеят да пеят?

— Не само затова. Никой не знае по-добре от мен, че Ориентът не е немузикален.

— Но вие намирате неговата музика за грозна?

— Поне не за красива.

— Тази присъда и за нас ли се отнася? Нали ние сме тук в Ориента. Значи некрасива!

Видях, че го каза на шега.

От неговите мили, красиви очи надникна шегобиецът.

— Моля те! Не така го имах предвид! — отговорих бързо. — Хората престанаха. Песента свърши. Жалко! Ако един непознат мъж мине забързано край теб, не можеш да знаеш кой е и какъв е той. Така и при тази песен. Край моето ухо мина една съвсем непозната фигура. Носеше ориенталски одеяния. Стори ми се, сякаш не е от времето на сегашните хора, а е дремала на гроба на миналото и сега е възкръснала. Такова впечатление създаде у мен тази песен.

— Как само се изрази! Трябваше да те чуе нашият ходи-и-джуна^[6]!

— Как? Тук има учител, който дава специални уроци по пеене?

— Няма ли и при вас такива хора?

— Действително. Но нашите порядки все пак са си доста по-различни от вашите.

— Не ги познавам. А що се отнася до нашето пеене, аз много го обичам, наистина, но не мога да ти дам някаква учена информация. Ще се запознаеш с ходи-и-джуна и от него ще научиш всичко, което искаш да знаеш. Той е извор на тонове, които въпреки напредналата му възраст се леят звънки и богати.

Отново запяха. Често прекъсваха и започваха отново. Беше урок.

— Хората май се упражняват? — запитах.

— Да. И знаеш ли за кого?

— Не.

— За теб!

— За мен? Звучи приятно изненадващо!

— Приятно? Да, ние бихме желали да го приемеш като приятно. И изненадващо? Това, което те изненадва, при нас един мил стар обичай. Гробът вече се беше отворил за теб, ала ръката на Ходех те сграбчи и отново те върна в живота. Каквото се случва на теб, това се получава и на нас, защото си наш гост. Ние сме толкова радостни и във връзка с тази радост днешният ден ще бъде превърнат в Ден на благодарността.

Звучеше толкова просто, така саморазбираемо! Ден на благодарността! За мен! Признавам, че това ме смути. И това смущение бе причината да задам напълно излишния въпрос:

— Защо точно днес?

— Защото е неделя, първата неделя след като напусна болничната постеля. Бих желал да изразя една молба към теб или по-точно не една, а две. И се надявам да ги удовлетвориш!

— С удоволствие, стига да мога!

— Можеш! Първата е изобщо да позволиш да направим това, което ни повелява както сърцето, така и религията. Вярно, ние и без твое позволение ще го сторим, защото между Ходех и неговите чада не бива да застава чужда воля, която да си мисли, че може да раздава заповеди. Това може да стане при мохамеданите, но при нас нещата стоят по-иначе. Ние нямаме имам, който да си въобразява, че в качеството на ейшиккагази-баши^[7] на Повелителя на всемира може да решава чие посещение трябва да приеме Ходех и чие не. Но ако не позволиш, няма да можеш да присъстваш, което много ще ни натъжи. Втората молба е да не се чувстваш неудобно. Ние желаем да се чувстваш така свободно, сякаш това, което правим, няма никакво отношение към теб. Представяй си, че устройваме ден на благодарността за съвършено непознат за теб човек. Ще го сториш ли, ефенди?

Подадох му, дълбоко трогнат, ръка и отговорих:

— Ти няма какво да питаш, а аз няма какво да решавам. Как бих могъл да се държа като имам, след като чух от теб, че такъв за вас няма! Но я кажи по какъв начин провеждате този „мил стар обичай“!

— По-добре ще е да го видиш, отколкото сега да го чуеш. По обяд ще те пренесат с една носилка до Божия храм отсреща. Там ще останеш до вечерта. Ще се погрижим за всичко, от което имаш нужда. Тифл ще се навърта край теб, за да те обслужва. Ще присъства всеки джамики, който живее в дуара или наблизо и гледа на вас като на свои гости, понеже сте гости на Устад. Никой няма да бъде принуждаван. Който дойде, ще следва само своята воля. Но колкото и да са много, никой няма да ти досажда. Ще се държат така, сякаш изобщо не присъстваш. Ако обаче пожелаеш да говориш с някого, ще е достатъчна една дума към Тифл, за да го доведе. Сега позволи да вървя! Както изглежда, някъде другаде имат необходимост от мен.

Шакара стоеше горе при колоните и му махаше. Той тръгна.

Какви ли не мисли се обадиха сега у мен! Ще ги пропусна. За да бъда искрен, трябва да кажа, че представата да бъда главен обект на някакъв празник предизвика у мен неприятно усещане. В никой случай не е ощастливяващо чувството да виждаш насочено към себе си всеобщото внимание. Попитайте някой така наречен „прочут“ мъж и ако той е не само прочут, но и разумен, ще разберете колко скъпо трябва да плаща за това внимание. Той изобщо не е за завиждане, а по-скоро за окайване. Популярността е неприятелка на всяко истинско щастие. Блазе на човека, комуто не се е паднал ужасният жребий да привлича вниманието на хора, достатъчно късогледи и зложелателни да го мразят и преследват заради неговата известност, която сама по себе си не е лесна за носене!

Та никак не ми беше приятно да знам, че ще бъда центърът на предстоящото събитие, ала не можех все пак да бъда толкова неблагодарен, че да поставя собствените си чувства пред тези на добрите хорица! Трябваше да се примиря.

Известно време след като Педехр беше отишъл в къщата, видях от градината да се задава един мъж, чиято външност веднага притегли очите ми. Не облеклото му искам специално да опиша. По него нямаше нищо впечатлително. Беше просто като на всеки друг джамики. Но самият мъж събуди от пръв поглед целия ми интерес. Представете си Бисмарк в ориенталски тоалет и дълга, стелеща се на вълни бяла брада да крачи изправен, горд, потънал в размисъл и ще добиете ясна представа за фигурата, която приближаваше към мен. От фрапиращата прилика на лицето не правеха изключение и дебелите, рунтави вежди. Той спря току пред мен, издигна ръце до гърдите, поклони се и попита:

— Ти си Кара Бен Немзи ефенди?

— Да — отговорих.

— Идвам от нашия Педехр. Той ми каза, че няма да се разсърдиш, ако те поздравя. Аз съм ходи-и-джуна.

— Ти си добре дошъл при мен! Позволи да ти предложа място!

Бутнах към него една от моите възглавници и той седна. Когато заговори, видях колко приятни, почти съм склонен да кажа хармонични, бяха неговите пълни и свежи, въпреки възрастта, устни. Имах чувството, че тази уста може да говори само мъдри, благи, но никога грозни думи. Той вероятно забеляза, че очите ми са се приковали с необичаен поглед към него, защото започна разговора с въпроса:

— Гледаш ме така особено. Може би вече ме познаваш?

— Не.

— Не? Но се усмихваш! А аз предположих, че поне веднъж си ме виждал.

— Действително е така.

— Аз не знам нищо за това. Къде?

— Не тук, а в Елман.

— Машаллах! Аз никога не съм бил там!

— Не се и съмнявам. А пък и не беше ти, а твоето пълно подобие.

— Там има мъж, на когото приличам?

— Дори много приличаш! И той не е някой обикновен мъж, а дясната ръка на шах-ин-шаха на Елман.

Той се замисли за миг и попита:

— Дясната ръка? Не знам дали ще отгатна. Юмрукът на този мъдър владетел е наречен Молака^[8]. Неговата дясна ръка обаче може да бъде само Бисмарак^[9]. Вярно ли улучих?

— Да.

— И ти намираш, че притежавам прилика с този също и у нас известен и прославен мъж?

— Даже много очебийна! Твоята фигура е като неговата, а по отношение чертите на лицето си един много сполучлив, жив негов портрет.

— Значи случайна прилика на външни качества. Човек не бива да си въобразява нещо, нито пък да тъжи, задето прилича на друг, по-популярен от него. Бисмарк е велик, прочут в цял свят мъж. Аз съм един мутриб^[10], когото познават само в тази местност. И тъкмо затова вероятно съм по-щастлив от моя прочут двойник. Аз нямам врагове!… Педехр ми каза онова, че нашите песни са привлекли вниманието ти. Онова, което си чул, беше само упражнение и не бива да съдиш по него.

— Аз не го правя. Въпреки това чутото ме подтиква към размисъл.

— Към размисъл? Значи и ти се занимаваш с музика? Защото при когото не е така, за него тя обикновено съществува колкото да я чуе, но не и да я схване.

Погледнах го учуден. Този кюрд свързваше музиката с човешката способност за образуване на понятия! Значи беше музикален философ! Тази мисъл ме подтикна към усмивка, но за щастие успях да я потисна. Мястото, на което се намирах, вече често ме бе убеждавало, че европейското високомерие точно тук е много по-малко основателно, отколкото където и да било другаде. А и този мъж не създаваше впечатление, че може с детинска самоувереност да дърдори по някоя сериозна, непозната за него тема. Понеже моята изненада не му се изплъзна, той се осведоми:

— Ти, изглежда, си на друго мнение. Нещо необмислено ли казах?

— Не. Напротив, от думите ти заключавам, че много добре умееш да разсъждаваш. Сигурно често и задълбочено си размишлявал върху музиката?

— Не само често, а и с голямо удоволствие, но задълбочено — не. Никой не бива да се хвали, че е проникнал до дъното на подобни трудни въпроси. Дори когато един ден е измрял целият човешки род, царството на звуците ще си остане неизследвано. Чувал съм, че най-големите учени са се занимавали и се занимават и до ден-днешен с това изследване. Всичко е напразно. Аз не съм учен. Обработвам си градината и нивята и си гледам овцете. И по същата причина, по която ям и пия, дишам, будувам и спя, се занимавам и с музиката. Такава е повелята на природата и аз съм длъжен да се подчинявам. Едното занимава мислите ми точно както другото. Тези мисли не могат да бъдат учени, мъдри, защото аз не съм ходил на училище, където човек се учи да мисли учено. Те не ме напрягат, не си давам труда да ги намирам. Идват ми както въздухът, който дишам. Те са леки, прости, понятни. Сигурно с никой учен не бих могъл да говоря за музиката и все пак имам убеждението, че няма защо да се срамувам от това, което мисля. Когато някой говори, пее, музицира, слушаш тонове. Но какво е тонът? Само него ли чуваш? Или до ухото ти се докосват само въздушните дипли на неговото одеяние? Какви тонове има? Много ли? Или само един-единствен, който се разкрива различно според различието на хората и инструментите? Но в такъв случай има и само една-единствена любов, която обаче на всяко създание и във всеки миг се проявява различно. Този тон е даден от Ходех на всички хора. Та те не биха били хора без него. Той им е необходим както светлината, без която не биха могли да живеят. Природата всеки ден предлага нови лъчи и нови звуци. Те идват от една светлина и от един тон. Човекът притежава органи да възприема и лъчите, и звуците. И той има или си прави инструменти, за да ги възпроизвежда, понеже това е крайно необходимо за продължаване съществуването на човечеството. Когато звуците биват пораждани по прост, естествен начин, тогава те образуват говора. Когато ги събужда, използва и съчетава по правилата на изкуството, той създава онова, което наричаме музика. Колкото повече се отдалечава с това изкуство от природата, толкова по-трудно ще бъде схванат неговият език. Да, вероятно може да се случи хората изобщо вече да не могат да го разбират. Ето защо аз съм на мнение, че който прави музика за други и иска да бъде разбран, трябва да остане възможно най-близо до природата. Непосредственият съсед на природата е песента, която всеки разбира, понеже не се е отрекла от думите. Ние я обичаме и се грижим за нея. Тя е верен приятел, който говори с нас не със загадки, а открито. Да, този приятел ни е дори сродник; той е роден тук; той е наша собствена рожба, защото това, което пеем, го създаваме самите ние! Еничарската музика, дето може да се чуе в Техеран и Исфахан, не ни навежда и на една-едничка мисъл, която да схванем и обикнем. И това ли е музика, ефенди? Ако висшето стъпало на изкуството е това, върху което музиката няма нищо общо с природата, то трябва да признаеш, че нейната същинска цел може да бъде само да изпълва ухото с непонятна и отегчителна дандания.

Говореше бавно и отмерено, но свободно и по начин, който недвусмислено ми казваше, че е подхванал любимата си тема. Странно беше, че почти без да го питам ми бе изложил резултатите от своите разсъждения, сякаш единствено по тази причина беше дошъл при мен. Един скромен, беден джамики, а какви мисли! Дали правилни, или погрешни, това си бяха мисли, и то не някои обикновени! Жителите на тази откъсната от света долина от час на час ми ставаха все по-интересни! Когато ме погледна сега, очаквайки някакъв отклик, се сетих за сентенцията на един от по-новите немски философи, квалифицираща музиката като „звуков свят на идеи“. Едно дяволче в мен ме накара да проверя до каква степен ще затруднят тези думи ходи-и-джуна. Затова казах:

— Този вид музика действително не е звуков свят на идеи, признавам.

Така ми се пада! Щях веднага да се почувствам засрамен заради своето лукавство. Дебелите вежди се свиха за момент, един къс, укорителен поглед просветна към мен от сериозните очи, ала гласът прозвуча непроменен и приятелски както досега, когато отговори:

— Звуков свят от идеи! Звучи много учено. Твои ли са думите?

— Не. Аз не съм запознат с толкова високи области. Един от най-големите мислители на Елман е дал това име на музиката.

— Всеки мислител си има собствен език. Аз следователно не знам какво точно разбира под този „свят на идеи“. Но аз също си имам своя идея за света и една също така за музиката. Двете се намират в тясна взаимовръзка. Кажи, ефенди, няма ли учени хора, които твърдят, че в света нищо не се губи?

— Да, действително има такива.

— Аз мисля същото. Никой човек, животно, растение, капка вода, дума, мисъл не може така напълно да се разпадне, че нищо, нищичко да не остане. Всичко, което съществува, е подложено на изменение, но не може да се превърне в Нищо. Духовното може да стане телесно, а телесното — духовно. Така градителните думи на Бога са се въплътили в светове и във всичко онова, което се намира по тези светове. Всяка от тези думи си е имала свой собствен тон и всички тези тонове са преминали върху въплъщенията на думите. Те се чуват при тях или почиват в тях, докато станат доловими. Бог е изрекъл в светкавицата думичката „гръм“ и колчем сега просветнат светкавици, тътнат и гръмотевици. Въплъщението на думата се разтваря в същия тон, в който е прозвучала съзидателната дума. Тогава се освобождават тонове на радост и болка, на вопли и утеха, на гняв и опрощение, но всички, всички те се съединяват до звученето на една голяма дума, която е произлязла от устата на Ходех и отново се връща при него. Това е думата Любов. И тази любов е основният тон и първоизточникът на всяко изкуство и всяка истинска музика. Защото…

Не можа да продължи, понеже Ханнех слезе сега по стълбите, дойде при нас и каза:

— Ефенди, моят Халеф се събуди и спомена твоето име. Желае да говори с теб.

Извиних се на ходи-и-джуна и го помолих да почака, докато се върна. Но той, изглежда, сметна за по-учтиво да ме освободи. Каза, че по всяко време можем да възобновим и продължим разговора. Неохотно го оставих да си тръгне. Имах чувството, че тепърва щеше да ми изложи главните позиции на своите разсъждения, а такива мигове на общителност като сегашния обикновено не са чести при хора като него.

Когато се извърна от нас, аз заизкачвах с Ханнех стълбите. Тя го правеше много бавно, за да ме щади, и каза:

— Смутих ви, но не бива да ми се гневиш. Халеф бе така уплашен за теб.

— Уплашен? Защо?

— Каза, че си се намирал в голяма опасност.

— Аз? Та аз си седях толкова спокойно там на възглавниците! Не му ли го съобщи?

— Сторих го, наистина, ала той не повярва. Настоятелно поиска веднага да те види.

Стигнахме горе и пристъпихме в аркадата. Халеф беше обърнал лице към входа. Очите му гледаха тревожно към нас. Като ни видя, радостта му придаде видим импулс. По изпосталялото му лице премина весела усмивка и той каза с цялата възможна сила на гласа си:

— Сихди, ти си тук, наистина си тук! Слава на Аллах! Сега всичко, всичко е отново наред!

Отидох при него, седнах в края на постелята, взех ръката му в своята и отговорих:

— Да, скъпи ми Халеф, аз съм тук, при теб. Чувствам се добре. Сигурно си ме видял в някой лош сън?

— Не беше сън… Чакай!… От страх по теб ми прималя… Трябва първо да си почина… Трябва първо да събера сили.

Гласът му ставаше все по-тих и по-тих. Затвори очи. Ханнех вдигна показалец в знак на потвърждение, изви високо вежди и ми прошепна:

— Той действително не спеше, но това не беше и будно състояние. Никога по-рано не съм го виждала така. Мърдаше лице и устни, сякаш искаше да закрещи от ужас, но не се чуваше нито звук. Накрая по челото му изби пот. Аз я попих и това докосване го събуди.

— Значи все пак е било само сън! — казах аз също така тихо.

— Не! — заяви тя. — Веднъж видях един арифи^[11], който имаше дарбата в полуунес да поглежда в бъдещето. Точно като този мъж изглеждаше преди малко Халеф. Изчакай да чуеш какво ще ти разкаже!

Бяхме сами в аркадата. Беше тихо. По едно време Халеф отвори очи, отправи дълъг поглед към мен, сякаш искаше да се убеди, че наистина съм при него, затвори ги пак и започна полека и с тих, но доловим глас да говори:

— Беше у дома си, далеч, много далеч оттук, в Елман… Чух, че си щял да умреш, а пък не беше болен, а здрав, силен и жизнен, много по-жизнен от сега… И все пак беше на умиране… Но не лежеше, а стоеше изправен, без страх, усмихнат… А знаеше и самият го казваше, че ще умреш… Не бързо и внезапно, а бавно, много бавно… Смъртта ти щеше да продължи не часове и дни, не седмици и месеци, а години…!

Направи пауза и аз го попитах:

— Нима говорих с тебе?

— Не. Ти изобщо не бе виждаше. Не казваше нито дума! Всички, всички ревяха и крещяха по теб, ала ти оставаше безмълвен, съвсем като ням… Но всичко, което мислеше, все едно ми го казваше. Научавах всяка дума, макар да не изричаше и сричка…

— Значи имаше други при мен?

— Много, много… По облеклото им впрочем разбрах, че се намирам при теб в Запада. Не бяха облечени по ориенталски… Всички, дето стояха наоколо ти, бяха все врагове, върли врагове. Викаха, крещяха, подиграваха се, казваха, че си бил най-лошият човек по земята на Аллах. Вляво, далеч по полето, стояха още такива, които се радваха и ревяха заедно с тях… Вдясно имаше една голяма, голяма тълпа. Това бяха твои приятели и непрестанно те подканваха да се браниш. Ти обаче не го правеше… Враговете те налитаха един подир друг. Веднага щом някой дойдеше, губеше човешкия си облик и се преобразяваше на грозна личинка, която се впиваше дълбоко в твоята плът… Аз крещях всеки път, когато някой човек ставаше на личинка и се забиваше в тялото ти. Но ти не ме чуваше, а аз не можех да дойда и да те защитавам… Очите ти бяха лъчисти, а чертите на лика ти — добродушни. Личеше, че се радваш. Не изпитваше болки. Съчувстваше на хората, които в омразата си се превръщаха в червеи, за да те изгризат напълно, както онези в гроба изплюскват трупа… Как ужасно изглеждаше всичко! Оцветените в мръсно лапачи те гризяха все по-нависоко и ставаха все по-дебели и тлъсти, а когато се издуеха до пръсване, падаха на земята и се гърчеха от удоволствие…

— Странен сън — казах, клатейки глава, когато отново направи пауза да си почине.

— Не сън! И не странен! Това беше нещо повече, беше ужасно!… По едно време почувствах, че внезапно и случайно помисли за мен. Тогава станах видим за теб. Видя ме как стоя и напразно кърша ръце… Викна ми: „Не се бой за мен! Старата плът трябва да падне! Затова оставям да се погрижат личинките! Не ми причиняват болка! Нали знаеш, «Хаджията» трябва да умре. Аз го давам на червеите, те са неговите гробари. «Халеф» обаче ще остане жив. На него те нищо не могат да направят, защото той не е смъртен. Така пред смъртта ще бъда освободен от смъртта!“… Ето какво каза и враговете го чуха. Яростта им неимоверно нарасна. Вече не променяха поединично или по двама човешките си фигури, а из един път се превърнаха всичките, всичките в стръвни личинки и плъзнаха към теб… Аз закрещях от страх, крещях отново и отново. Тогава… тогава ме докосна избавителната ръка на моята Ханнех. Тя ми избърса потта от студеното чело и стана причина да се събудя!…

На края беше говорил все по-бързо и по-бързо, придружавайки казаното с трескави движения на ръцете. За неговите отслабнали сили това бе твърде много. Той отново се сви и не издаде нито звук повече. Ханнех се угрижи, но аз я успокоих тихо:

— Не се страхувай. Щом е превъзмогнал самия сън, ти и разказът няма да му навреди нищо. Няма опасност, това е само душевна слабост. Той ще заспи и ще се събуди отново укрепнал.

Така и стана. Само след броени минути дрямката го отнесе от нас. Разменихме си няколко забележки за странното събитие и аз напуснах аркадата, за да се отправя вън към моето място. Там вече ме чакаше една носилка и „нашето дете“ ми каза, че ако желая, сега ще бъда отнесен отсреща при Божия храм. Аз естествено се съгласих. Тифл носеше чисто ново празнично облекло, а носилката беше богато украсена с рози и разни други цветя. „Весталката“ стоеше при градинската порта и нейните кимвания и реверанси ми казаха чия ръка се е погрижила за тази приятна декорация.

Преди пристигането си на отвъдното възвишение трябваше да преодолея две впечатления — разговора с учителя по музика и съня на Халеф. Със съня бързо приключих. Ако имах врагове, които считаха за своя задача да унищожат у мен злото и да си го присвоят за собствено добро здраве, то действително не бих се бранил с нито дума срещу това. Една битка, имаща за цел да си остана с недостатъци, би било най-голямата глупост, за която един ден бих се упреквал. Погребано, човешкото тяло действително е предназначено за червеите. Но душата, духът? Може би има и духовни личинки, пируващи в етичните гнилостни материи, без които ние смъртните вече не бихме били хора, а богове? Клета, клета личинка, ти си достойна за съжаление! Към който и биологичен разред да принадлежи твоят организъм, той очевидно е предопределен да се угоява от моралните трупове! За твоето собствено добруване се надявам да съществуваш само в съня на Халеф, а не в действителност!

Що се отнася до ходи-и-джуна, предполагах да открия в него извор, от който в мен биха могли да се влеят нови, чужди на Запада виждания за музиката. Той говори кратко време, но и малкото, което ми беше дал, притежаваше такава дълбочина, че спускането в нея обещаваше висша и благородна наслада. Този мъж имаше мисли и възгледи, които определено можеха да послужат за обогатяване, и аз в никой случай не чувствах моите европейски страни да се изчервяват от срам при намерението да узная колкото може повече от неукия кюрд. Изтокът ни е дал повече, много повече духовни богатства, отколкото ние в нашата гордост сме склонни да признаем. Там още лежат скрити за нас неща, за които понятие си нямаме. А ходи-и-джуна ме се струваше като някой лежащ край пътя диамант, който вероятно заслужаваше да му отделя внимание…

Такива мисли ме съпътстваха, докато ме носеха надолу по хълма… по хълма със замъка за малко да кажа. Пътят беше широк и добре поддържан, обточен от подбрани дървета, декоративни храсти и красиво нацъфтели растения. Никой от замъците, които съм виждал в родината, не притежаваше път, положен от толкова умела ръка. Всяка извивка бе разчетена да предлага нова и винаги красива гледка към долината и околностите. Как ли трябва да се радваше Устад на делото си, когато излезеше от своята Висока къща, за да се спусне по този път до дуара! А всеки, който се изкачваше нагоре към Учителя, можеше да го прави само с благодарност и любов!

Че точно такъв бе случаят, виждах по всеки, когото срещахме. Колко радушни бяха тези хора и с какво удоволствие отправяха поздравите си! Не забелязах любопитен, нескромен поглед или пък някое зложелателно око. Дори децата ми махаха общително с малките си ръчички и на няколко пъти чух да ме наричат дуст-и-дуар^[12].

Ако ни изпитвах вече някакви чувства към тези хора, това всеобщо и безизкуствено доброжелателство щеше да ги породи. Аз имам голяма склонност към сравнения. При гледката на високо устремилите се планини и прострялото се помежду им селище у мен се възкреси споменът за онези също така разположени планински и алпийски села, в които човек бива посрещан и воден към масата само от алчност и собствен интерес, а на всяка крачка бива обезпокояван. Бедни, бедни Кюрдистан, колко път имаш още да извървиш, докато бъдеш наречен културна страна!

Тифл вървеше отпред. Едва ли имате представа какво означават тези три думи! Всяко негово движение осведомяваше: „Този ефенди е поверен на моята закрила за целия ден! Аз не съм, наистина, нещо повече от вас, но днес моля да гледате на мен като на уважавана личност!“ Носеше сандали и беше сменил паякообразната си шапка с пъстра, живописно увита около главата му кърпа. Хората днес го поздравяваха по-различно от обикновено. А и защо не? Не си ли въобразяваме и ние, че сме съвсем други хора, когато сложим фрака и черния цилиндър, за да „отстояваме“ светската си тежест? Празничното облекло настройва човек тържествено. Тържествено беше всичко, което „нашето дете“ днес вършеше.

Докато минавахме напреко през селото, видях жителите да стоят пред вратите, изпълнени с очакване. Бяха си сложили най-добрите неща и носеха в ръката или на гърдите цветя. Всеки имаше пристигнали отвън гости. Мъжете нямаха никаква работа, но жените и момичетата се бяха заели с различни приготовления, от които можеше да се заключи, че хората днес няма да се хранят тук долу, а горе на хълма.

Пътят от другата страна водеше нагоре със серпентини като този, по който се бяхме спуснали от нашата къща. По зелената гарнитура от страните му си личаха същите грижовни ръце. Но аз насочвах вниманието си по-малко към него и повече към гледката, която предлагаше към Високата къща. Днес за пръв път я виждах цялостно. Фасадата ѝ беше пред очите ми. Колкото по-високо ме отнасяха по отсамния хълм, толкова по-ясно израстваше тя от отвъдния. Онова, което ме поглеждаше там отсреща, беше за мен загадка, една голяма, голяма архитектурна загадка. Тя буквално привличаше погледа ми и ми костваше доста самообладание да се извърна от нея, защото не исках гледката да ми въздейства бавно, с постепенно израстване, а внезапно, изведнъж, с цялата си обхватност. И странно, едва бях взел това решение, все още крачещият начело Тифл се обърна и каза:

— Моля те, ефенди, сега да не поглеждаш насреща към Високата къща!

— Защо? — попитах.

— Нашият Устад ми нареди да те помоля.

— Съобщи ли ти причината? — Каза нещо, което не разбирам. Говореше за някакво дълго, дълго време.

— Какво време?

— За това, което е било още преди Големия потоп, залял някога цялата земя. Оттогава са минали много хиляди години.

— Но какво общо има това с твоята молба?

— Тъкмо то е, което не схващам. Ти нямало си да преживееш постепенно с очите си тези хиляди години, ако по път поглеждаш непрестанно нататък. Трябвало да изчакаш, докато стигнеш горе и седнеш под нашите колони. Тогава щял си удивено да видиш от един път цялото това време пред себе си и може би да го схванеш от първия до последния миг.

— Ще се вслушам в съвета ти, скъпи ми Тифл.

— Да, стори го! И още нещо искам да ти кажа. Мога ли веднага да ти го съобщя, та да не го забравя?

— Разбира се!

— Ще забележиш, че хълмът е бащата на тази къща. Тя само отпред пристъпва извън него. Вътрешната страна лежи скрита в него. Вдясно и ляво ще видиш по хълма кариерите, от които са добивани камъните за строежа на къщата. Те са разположени една над друга точно според етажите на постройката. Долу са тъмни, нагоре стават все по-светли. За този строеж никога не е бил употребяван камък от някъде другаде. Само хората, полагали различните етажи, са идвали от чужди страни и след своето време отново са изчезвали в странство. Нашият Устад каза, че такъв бил обичаят по земята.

Стигнахме до един завой, който се издаваше като веранда на хълма. Тифл нареди на носачите да спрат, за да мога да се насладя на великолепния изглед. Вдигна ръка към Високата къща и заговори:

— Аз ти показвам насреща, наистина, но ти не поглеждай нататък. Тук, където се намираме, някога Устад беше застанал с един чуждоземен мъж, дошъл да ни донесе своята религия. Твърдеше, че нашата щяла да ни отведе не на небето, а в пъкъла. Но когато поживя известно време при нас, стана ясно, че ако всички блаженства в неговото небе приличаха на него, то щеше да е за нас пъкъл. Трябваше да си тръгне. В деня, преди да ни напусне, Устад дойде с него тук горе. Спряха на мястото, където се намираме сега. Чужденецът поклати глава за нашата Висока къща. Рече, че била една съвсем необмислена, грозна постройка. Аз бях при тях и чух какво отговори Устад.

— Е, какво?

— Не мога толкова бързо да го кажа. Трябва да се спусна в спомена и да го извадя.

Помисли известно време, после продължи:

— „Вие чуждоземните гости сте странни люде! Идвате при нас с искания и промени, сякаш тази страна принадлежи не на нас, а на вас, и ние сме ваши гости. Гостенинът идва, пребивава известно време и сетне си отива. Следите от неговото кратко посещение остават. Но ако е разумен мъж, ще се откаже да събаря нашите планини и да запълва долините ни. Земята прилича на тази долина. Човекът идва като неин гост. Също и народите са само гости. Те оставят дирите на своето присъствие. Но да събори планините в долините и да превърне цялата земя в обща еднаквост, това не е в състояние да направи никой човек, колкото и велик да е, и никой народ, колкото и могъщ да е. И цяло щастие. С това уравняване всичко по земята щеше да бъде унищожено…“ Така гласеше едната мисъл на Устад.

Отново помисли и продължи:

— „Ти идваш при нас, за да ни натрапиш тази еднаквост. Искаш унищожение на съществуващото. Говориш за друга, по-висока култура. Точно като теб е говорил досега всеки човек и всеки народ за своята. И тези, които идват след нас, ще кажат за своята съвсем същото! Ти окачестви строежа там отсреща като грозен, безсмислен. Аз обаче ти казвам, че той не само има смисъл, и то дълбок, а е цяла една проповед, една могъща проповед, каквато ти никога не би могъл да държиш! Кой е издигнал този строеж? Да не би един-единствен майстор? По време на един кратък човешки живот? Хилядолетия са идвали и са си отивали; народи са идвали и са си отивали. Времето е гост заедно с човечеството на земята. И всеки гост оставя в тази чужбина следите от своите стремежи. Хората, появявали се някога тук и изчезвали, изричали по времето, когато живеели, смислени думи. Но една по-висша воля ги подтиквала да придават на този преходен смисъл каменна форма, за да остане видим. Всеки от тях смятал, че той единствено е мъдрият, просветленият, че той единствено е открил истината. На какво обаче полагали камъните си другите? Върху това, което отхвърляли! Би ли могъл ти да постъпиш другояче, ако останеш при нас и поискаш да строиш там отсреща? Мислите ти може би ще са от някое друго място, ала камъните ще трябва да вземеш от нашия хълм там, а работата ще трябва да възложиш на нас. Сега те питам какво влияние ще окажат върху твоите мисли този материал и нашата работа. Покажи ми в етажите там отсреща някакъв определен, цялостен стил! Той липсва и затова ти нарече къщата грозна. Има ли изобщо чист, истински стил? Ти ли си този, който го носи? В твоята родина изцяло по него ли само се строи? Мълчиш. Аз ще сторя същото.“

Съвсем естествено Тифл не говореше така, както аз съм записал тук изказването му. Той всячески се стараеше да наподобява начина на изразяване на своя господар и беше трогателно да се чуе как на него това хич, ама хич не му се удаваше. Но аз и тук имах отново едно много интересно доказателство за влиянието на онзи благодетелен дух, настанил се при джамикуните заедно с мистериозния господар на Високата къща. Вярно, трябваше много неща да отгатвам и някои да допълвам, но главното беше, че Тифл беше разбрал Устад и можеше да говори с мен за тези неща. По този скромен път навярно някои дълбоки и красиви слова на стария, достопочтен мислител бяха намерили възнамеряваното разпространение не само в дуара, но и далеч извън него. Устата на „малкия“ често говореше ефектно като устните на ерудицията.

Продължихме пътя си и той ни изведе от градините на една зелена морава, простираща се горе до обвитите с цветя колони. На Бейт-и-Ходех, зад който започваше високата, прорязана от многобройни пътеки гора. Самият храм, както вече казах, беше обграден от обширен парк с храсти и рози, а отстрани с ширококоронни дървета заради сенките и ветровете. Докато минавахме през тази зелена площ, ми се искаше да наредя да спрат, за да сляза от носилката и да вървя възхитено от храст на храст, от дърво на дърво. Какви великолепни рози можеха да се видят тук! Какви различни сортове и колко красива всяка отделна в своя вид! И то на такава височина в планините! Какъв труд и усилие, каква любов и търпение са били необходими, за да се аклиматизират тук всички тези ухаещи деца на низините и безветрените долини! С какво разбиране беше устроен паркът и колко прилежни цветарски ръце се искаха, за да го поддържат така, както сега лежеше пред мен! Видях, че хората се бяха трудили до последния час с ножовете, за да отстранят всичко некрасиво или дори само излишно.

Бейт-и-Ходех се издигаше по средата на това великолепие върху една издадена, здраво захваната скална плоча, която сякаш изскачаше от компактната маса на хълма с единствената цел да служи за носителка на рязко открояващия се в цялата околност Божи дом. Поради особеността на позицията предните колони бяха стъпили върху висока скала с просечени широки стъпала, докато задната страна се издигаше от допирната линия на камъка със земята.

Вътрешността на храма беше настлана с плочи и, както вече бе споменато, съвършено празна. Но днес хората ми бяха приготвили отпред, при източната колона, от която се предлагаше най-хубав изглед към далечината и поглед върху цялата близка околност, едно място за сядане, до което бях отнесен. Когато слязох там, хората се отдалечиха с носилката, а Тифл каза:

— Аз съм твой слуга за целия ден, ефенди. Ще бъда постоянно там при най-задната колона. Достатъчно е само да махнеш и аз ще дойда. Но желанието на Устад и също на Педехр е никой да не те безпокои. Те молят да си представиш, че макар да си тук, сред нас, си напълно невидим. Имаш ли сега нещо да заповядаш?

— Остани на първо време още при мен — отговорих. — Аз все пак съм външен човек и вероятно ще се наложи да те помоля за някои сведения.

Той навярно очакваше, че ще седна, но това ме беше невъзможно. Гледката, която се откриваше от това място, беше така възхитителна, така неповторима, така безподобно красива, че можеше и умиращ да принуди да отвори очи и да се завърне в този земен рай.

Слънцето сега стоеше почти в зенит и вътрешността на храма, през която преминаваше живителен полъх, лежеше в хладна сянка. Аз се облегнах на външната страна на колоната и плъзнах поглед наоколо.

На изток планините се затваряха до онзи процеп, който откриваше пътя към Заешкия и Куриерския проход. На север стърчаха на възбог смълчаните, сериозни върхове, които, ставайки все по-диви от иглолистната и после от широколистната гора, се спускаха до градините и заедно с тях до средата на дуара. На юг стоях аз върху благочестивото възвишение, а на запад Високата къща излизаше напред, завладявайки погледа, от могъщия масив на скалната стена.

Дълбоко долу лежеше езерото. Слънцето бе надвиснало почти отвесно над него и то сияеше с онзи възхитителен адуларен синьо-белезникав цвят, свойствен за цейлонския лунен камък, който са ми предлагали в златарските дюкянчета на Коломбо. По главния път на дуара цареше голямо оживление. Жителите започнаха да напускат своите къщи и шатри, за да се изкачат до Бейт-и-Ходех. Жените и момичетата носеха по живописен начин на главите или раменете си глинени съсъди и собственоръчно изплетени кошници с храна и цветя. Мъжете вървяха до тях с достойнство, а не отделно, както е традицията в Ориента. Постоянно в движение, децата изпълваха празнините. Това не бяха вялите, бездушни, меланхолични и само рядко изтеглящи някоя гримаса кукли, каквито са толкова често децата в източните страни! Част от животинския свят също беше в движение, защото хората трябваше да се погрижат за прясно мляко. Водените по тази причина крави и кози бяха обкичени със зелени клонки, а някои носеха на рогата пъстри букети. Оръжия не видях. Това бе картина на единство и мир.

Всичко това обхванах с един кратък поглед. После насочих вниманието си към Високата къща. Онова, което бях чул в маниера на Тифл за разговора на Устад с чужденеца, сега видях пред очите си. Някои неща не бях разбрал, но сега ги схванах веднага. Да, прав е бил Устад. Пред мен звучеше от камъка една проповед на хилядолетията. Грозна ли беше, красива ли беше? Това не се питах. Аз я виждах и чувах да звучи към мен в толкова мощни тонове, че въпросът за стила не намери у мен нито време, нито пространство. Въздействието беше налице, какво ме беше грижа за стила!

Какво представляват древноиндийските храмове? Египетските пирамиди? Централноамериканските теокали? Могъщи човешки творения, устояли до ден-днешен на разрухата. Но те ни говорят за един съвсем определен отрязък от време с един също така съвсем определен тон. Пред мен обаче се издигаше един строеж, чиито основи са били положени в неизчислимо дълбока древност. Потомците го бяха продължавали и продължаваха и до днес, както виждах. Значи не останки от отминала, специфична епоха, а един каменен календар от започването до настоящето, с пространство и за бъдното време!

От започването?

Да, от започването! Защото дългите, долни, масивни, много, много метри високи и до утробата на планината достигащи зидове не бяха нищо друго, освен основата на началото! На него ли са били посветени после по-високите части? Как се е казвал могъщият човек, комуто тези исполински зидове са се сторили твърде ниски? Може би Олор^[13], легендарният? Или това е бил Зиусудра^[14], за когото казват, че по времето на Потопа бил там цар? Предусетил неговото приближаване и застроил по-високо, за да се предпази? Или из страната е бродел духът на първото братоубийство, призракът на Каин? Човек от човека ли е трябвало да делят тези зидове, неизкатерими дори за гиганти? Защото огромните квадри, които виждах върху Божия фундамент, имаха най-малкото същите дименсии като известните в цял свят каменни блокове, изграждащи външните стени на Баалбек. Аз самият се бях качил там на един от онези блокове, наричани Хаджар ел Хубла, за да го измеря с крачки, и бях установил над двадесет и един метра дължина, повече от четири метра височина и точно четири метра ширина. Тук по Високата къща преброих шест такива реда камъни. Бяха свързани не с хоросан, а чрез собствената си тежест, и имаха толкова прецизно и точно изгладени страни, че от мястото, където стоях, фугите въпреки хилядолетията не навсякъде можеха ясно да се различат. На едно ниво с тях се намираха отстрани по хълма каменоломните, от които са били вадени тези камъни. Те бяха оцветени в тъмно, почти червено. Но от каква порода, от толкова далеч естествено не можех да определя.

Какви помещения затваряха тези квадри? На определени разстояния имаше отвори, позволяващи достъп на въздух и светлина. Бях много любопитен да разбера дали и днес още можеше да се слиза от горе. Тъй като стълбите са по-късно изобретение, то навярно по-рано нагоре е водел каменен ходник. Такъв път е бил построен, естествено в спирала, почти до върха на Вавилонската кула! Употребяваните по онова време колосални сили са изисквали и колосални средства. Подобаващо големи ли са били целите?

Кой иска и може да се наеме с отговора?

Този исполински зид не заемаше пълната ширина на скалния фундамент. Изобщо всеки следващ етаж беше построен по-тесен от предишния, но затова пък по-разчленен. Колкото повече духът овладява материята, толкова по-малко се влага от нея за същата цел. Горният ред камъни беше малко издаден, може би с една шеста от ширината им. С това бе постигнат завършек, служещ същевременно и за перила на много вероятно плоския покрив.

За каква цел бе служил този циклопски строеж? За почитането на великия, единствения Ел^[15], чието име прозвучава от толкова много божествени имена? Защо на него „Всеприсъстващия“ и „Никога неизчезващия“ тези неразрушими скални блокове върху непроменливото, от самата природа създадено основание?

Колко дълго покривът на този сутерен, както ще го нарека, е съзерцавал слънчевата светлина? Кой може да каже! После дошли други и продължили да строят. Следващият етаж беше, както вече споменах, по-тесен и отстъпваше малко назад, образувайки преддверие. И той се състоеше от тежки градивни елементи, вадени отчасти от вече започнатите кариери, отчасти от тези над тях. Материалът имаше по-светъл цвят. Ето защо етажът не гледаше към мен така сериозно, кажи-речи заплашително, както приземният. Не беше висок, но затова пък вече показваше стремеж към диспозиция и ваятелство с длето. Фасадата беше формирана не от компактен зид, а от здрави, широки и изключително товароносими опорни пиластри, чиито междинни пространства позволяваха директен достъп на слънчевата светлина. Завършекът над тях вече показваше опит за дъга. Специално привлякоха вниманието ми двата пиластъра, образуващи главния вход. По тях се открояваха два изпъкнали релефа, представляващи седнали фигури, които времето за съжаление не беше пощадило. Но все още можеше много добре да се различи, че е изобразено същество с четири лица. Можех ли да разглеждам тези фигури само като загатване за посоките на света, за четирите вятъра? Съвсем определено не. Кой е бил изобразяван с четири лица? Брама. Но на него никога не е бил специално посвещаван храм! А и останките от някогашното преддверие сочеха за древна Персия, не за Индия. То е било покрито с покрив, носен от по-леки пиластри. Той вероятно е трябвало да представлява небето. Беше се срутил отдавна, а от пиластрите бяха останали само два, чиито капители напомняха човешки глави с врат и рамене. От тях излизаха настрани крила, формирайки архитрава. Крилати същества! Дали тази ваятелска работа не изобразяваше размахващите лъчезарни крила амшашпанди, които според древноиранската вяра населявали небето и се спускали в слънчевата светлина към земята, за да възнесат желанията на хората с молитва към бога?

Едва в днешно време се говори повече за ангели, макар че дори в Библията нееднократно и достатъчно ясно се разказва за тях. Защо? Един ги приема като действително съществуващи Божи създания, друг ги смята само за олицетворение на определени сили или качества. Кой има право? Кой дава разрешение на единия да се ядосва на ощастливяващата детинска вяра на другия? И кой е възложил на единия мисията да забранява на другия да си обяснява причините и следствията в земната природа с поетически образи? Светото писание си служи с два начина на представа. То разказва за лична поява на ангели и говори за ветрове и огнени пламъци, които нарича ангели. Само човекът е този, дето вечно извърта и тълкува!

Отново отстъпвайки назад и отново по-тесен бе следващият етаж или по-точно двуетажие. Макар и построен от по-светъл материал, той предлагаше всичко друго само не и приветливост. Имаше прозоречни отвори само горе, и то не вертикални, а хоризонтални, сякаш трябваше да отблъсне всеки външен поглед. И колко тесни бяха! Долу имаше само една също така тясна врата, чийто горен праг бе направен от две каменни плочи. Те съдържаха някакъв надпис, който вероятно и сега щеше да може да се разчете, но видях, че напреко през него минава, сякаш го зачертаваше, една пукнатина. Плочите се бяха оказали недостатъчно здрави да издържат натиска отгоре.

Този строеж изглеждаше точно така, като че от тясната врата всеки миг може да излезе някой обитател и да се провикне към света: „Никой не може да ме доближи! Аз съм избраникът от изначалието и навеки ще остана такъв!“ Площадката отпред изглеждаше запустяла. По купищата отломки и чирепи беше избуял гъст буренак. Особено пред вратата магарешките тръни и бодлите бяха станали толкова непроходими, че за споменатия имагинерен обитател бе най-добре да си остане вътре и да си мълчи. Пищен трънак обвиваше останките на някакво каменно творение, което не можех ясно да различа. Изглежда беше колона, от която са се отделяли седем рамена. Канделабър ли е било? Но рамената не са стояли кръстом, както показваха наличните „чукани“, а са се издигали едно над друго, сиреч в една равнина. Къде има или е имало такива светилници? За кого беше угаснала седмократната светлина, когато онази цепнатина е минала през двете плочи там над вратата? Не беше ли притежавал достатъчно мощ „всеприсъстващият Ел“ от приземния етаж да закриля светилника горе? Или хората са го забравили, както са забравили завета на онзи, който някога в Халдея наистина е бил избраник?

Всеки от досегашните етажи имаше ако не собствен стил, то поне единство. Но сега следваше етаж, който притежаваше само единството, че общата фасада се състоеше от един и същи материал. Той представляваше белезникаво-сивкав плътен варовик, включващ останки на фосилни организми, охлюви, миди и корали. Строежът получаваше от този светъл цвят, какъвто показваха и намиращите се на същата височина каменоломни, един приятен, почти приканващ вид. За съжаление обаче това добро впечатление почти напълно се заличаваше от пълната архитектонична смесица. Имаше порти и врати в най-различни форми и големини. Едно импозантно стълбище водеше до толкова тясна и ниска вратичка, че човек не можеше да мине изправен, трябваше да пропълзи. А пред една висока, широко отворена порта се мъдреха стари, тесни и разклатени стълби, повечето стъпала на които липсваха. Имаше входове досами земята, но и такива, до които можеше да се достигне само с подвижна стълба.

На съвсем различна височина бяха разположени и прозорците, при които несъразмерността беше още по-голяма отколкото при вратите. Нито един не се намираше на едно ниво с другия. Редом с широки, високи салонни или църковни прозорци имаше малки окаяни дупки за надничане, през които не можеше главата да си провреш. Тук един бе напълно незащитен, там пък друг с такъв здрав кепенк, сякаш се очаква цяла разбойническа банда. Представите ли си към това неравномерно и безредно наместените, често косо минаващи главни корнизи, первази, фризове и цокли, ъглови армировки и лизени, импости на колони и пиластри, между които нямаше нито една обединителна идея, то надали ще се учудите, че споменатият от Тифл чужденец е нарекъл този строеж грозен. Някой друг би го окачествил даже като смехотворен, което все пак е още по-лошо отколкото само грозен!

А покривът или по-точно покривите? Видях две разположени близо една до друга много високи секции, които изобщо не бяха достроени, но от тях се притискаше едно само няколко метра широко, нищожно малко партерно помещение, чиято изтънена като игла кука стърчеше високо над тях. Ниско долу един луковиден купол, високо над него шинделов покрив! В съседство гредови навес, покрит с керемиди! В единия му край кръгла кула, гордо построена с квадри за вечността, ала въпреки това вече полусрутена, понеже бе избрано най-слабото място за основа. На другия край една недоносена, полегата камбанарийка, на това отгоре и недовършена, защото по-нататъшният градеж непременно щял да я събори. Тя преднамерено е била започната под наклон, наистина, ала центърът на тежестта е бил погрешно пресметнат.

Кой е бил архитектът, замислил този уникум? Или тази чудата смесица изобщо не е била залегнала в намерението му? Не беше ли оставил след себе си някакъв план, скица? Никакво указание ли не беше дал? Нито дума ли не беше казал на работниците за съответните задачи? Не е ли трябвало да бъде това жилище за мнозина под един покрив? Къде са се дянали тези, започнали и зарязали сетне строежа? Защо стои сега пуст целият този конгломерат от постройки? Защо дори джамикуните не са решили да го населят? Страхували са се, че ще се събори? Или предпочитат разположения върху равната Божия земя и бистра вода дуар пред необичайната, неуютна сграда, която както скалните килии на Джебел Карантел край Йерихон можеше да служи за жилище само на недоброволни отшелници?…

Встрани от тези катерещи се по хълма етажи и отделена от тях чрез неколкократно споменаваното вече пасище за коне се издигаше в южна посока една друга постройка, която привлече сега моите очи.

Основната скала тук се изкачваше много по-нагоре. И тук тя носеше исполински зид, но значително по-висок. Неговите колосални квадри поддържаха градината на Устад и предната площадка, на която седях под сянката на платаните делби. Гостоприемната къща, на чиито обитатели дължахме толкова много, се издигаше там, оставяйки открита ширината на градината и предната площадка.

От площадката вече бях видял част от нея — поради близостта не можех да я обгърна цялата с поглед. Сега имах възможност да го сторя. Забелязах, че се състои от прастара и по-нова зидария.

Първата включваше сводестото помещение, в което бяха затворени пленените „войници“. Отгоре се издигаха още два етажа, към които явно е имало древноперсийска стражева кула, предназначена за лицата, наричани в наше рицарско време оръженосци. „Господарската къща“, построена на два етажа, се издигаше малко по-настрани. Фасадата бе увенчана горе при равния покрив с древносирийска украса. Къщата и кулата по-късно са били свързани със залата за събрания, в която се намираше моята постеля и тази на Халеф. Върху покрива на тази зала видях покрити с шума колиби, в които спяха, както по-късно чух, Ханнех и Кара.

Вече споменах, че във варовиковата скала над къщата имаше пещери. Също и че в една от тях висяха камбаните, до които водеше пътека и удобно стълбище. И сега видях нещо, напълно непознато за мен до момента, а именно същинската Висока къща.

При това определение винаги съм си мислел само за жилището на Устад. Сега сметнах, че така би трябвало да се нарича описаната преди малко многоетажна постройка. Попитах Тифл и той ми каза, че истинската Висока къща стои там на най-високото, но това определение се давало и на другите две сгради, защото и те били предоставени на Устад от жителите на дуара.

На върха на хълма, високо над цялата околност, но достижим по удобни пътеки и където ведрото небе сякаш докосваше зеленото планинско пасище, се издигаше с религиозно смирение широк и открит от четирите страни шатър от бяло и ленено платно. Така ми се стори на пръв поглед. Но това ленено платно приемаше лъчите на стоящото над него слънце и ги препращаше по толкова особен начин към долината, че трябваше да заслоня очи с ръка, за да ги предпазя от трептящата светлина. И тогава всъщност видях, че това не е лен, а — представете си! — алабастър. Нямам предвид, разбира се, истинския гипсов алабастър, който се добива например в Дерби и Волтера и се използва за създаването на скъпи произведения на изкуството, а сродния на сталактита и често срещащия се варовиков алабастър. Джамикуните го бяха доставили от варовиковите пещери на хълма. Тифл го потвърди. Той нарече алабастъра „бял рухам“^[16] и каза:

— В недрата на този хълм, а също и в околните места има много големи количества от този красив камък. Разбираме за наличието му по водата, когато излиза на бял свят от планините. Тя разтваря варовика като захар и го наслагва по междините на скалите като здрав рухам. Но отнася и още толкова много варовик, че лесно се забелязва.

— Кой е построил шатъра там горе?

— Ние.

— Нима има при вас хора, които са се научили да ломят, обработват и полират камък?

— Да. Устад ги научи. Когато бил още млад, обичал да посещава в градовете кербистан^[17], големите места за мъртви, за да разглежда надгробните паметници. Много често се застоявал в работилниците на каменоделците, които дялали и ваяли тюрбетха^[18], за да разговаря с тях каква форма и смисъл трябва да им се придава. И не само гледал, но използвал случая и да се учи как се обработва скулптурния камък. За шатъра там горе направи чертеж и пресметна всичко точно още преди да пристъпи към работа с хората, които бе подбрал за тези цел. Те не бяха обучени и често строшаваха или похабяваха някой къс. Но Устад имаше търпение и делото, както виждаш, накрая беше завършено така, както го беше замислил. Но коства много време, много, много време, защото работниците трябваше всичко да учат!

Не се и съмнявах. За да се придаде на една извисена мисъл тройна фигура, времето има особен дял. Истинското изкуство не може да бъде завършено в миг, та дори на негово разположение да стоят опитни ръце, а не необучени джамикуни.

— Харесва ли ти, ефенди? — продължи Тифл въпросително.

— Харесва? Това е твърде слабо казано. Аз бих желал всеки ден да стоя тук и да го съзерцавам. В този шатър живее една дума, една сериозна и изпълнена с безкрайно упование дума. Сега не ми идва наум, но ще я намеря.

— Може би аз я знам и мога да ти я кажа.

— Ти? — попитах учудено и невярващо.

— Да, аз! Вярно, не съм достатъчно умен да разсъждавам за тези неща и да намеря думата, но тя вероятно е същата, която Устад произнесе, когато шатърът беше готов. А и често го окачествява с тази дума.

— Коя е тя?

— Амин! Когато говори за шатъра, той го наричаше понякога „нашия Амин“. Аз него разбирам, но ти със сигурност ще го схванеш.

Да, схващах го. Амин! Това беше правилната дума. До момента не бях обърнал внимание на едно обстоятелство, което едва сега забелязах. Мястото, на което се издигаше шатърът, се намираше точно над многоетажната постройка. Като проследих сега нейните линии и ги продължих нагоре, видях, че положената върху широкия скален базис и все по-тясна ставаща нагоре постройка при едно мислено продължение щеше да образува равнобедрен триъгълник, чийто връх съвсем точно щеше да докосне шатъра.

По пресмятане на Устад ли бе това? При всички случаи! Скалната основа сякаш изричаше с дълбок тон залегналата в камъка проповед:

„Къде беше, о човече, когато планините аз положих?

Къде бе скрит, когато слънцето аз някога запалих?

Къде отидоха вси, дошли при тези планини?

Върху вечната ми дума строй, до слънцето се издигни!

Амин!“

Така говореше скалата, израсла някога от дълбочината, за да извисява всичко, което там живее. А човешкият строеж? Неговите устни отдавна бяха вцепенени, кухи, празни и поради това неговата уста. Но неговият каменен труп лежеше прострян пред мен в онова безмълвно и същевременно завладяващо красноречие, свойствено за всяко напуснато от душата тяло. После идваше празно оставеното, запазено следователно за бъдещето строително място. Какво казваше то? Задаваше само въпроси. Кой ще дойде тук? Може би някой, който никога няма да умре? Този, който винаги присъства, когато двама или трима се съберат в негово име? Но ако го стореше, по сегашния начин ли щеше да продължи да строи? Не е ли говорил винаги за дома на своя Отец с безбройните жилища в него, които отива да подготви за нас? Защо тогава ще се накамарява тук, камък върху камък, щом изобщо не можем да останем? Защо да се строят къща до къща, къща над къща, след като за краткото ни странстване е достатъчно и един шатър?

Там горе се издигаше този шатър, ярко огрян на разделителната линия между небето и земята! Хиляди години бяха строили там долу, стабилно и здраво, като за вечни времена, и все пак, и все пак напразно! Но ето че идваш ти, Устад, ти, непознатият, който така прилича на Избраника на Халдея, дето събрал там шатъра си, за да го разпъне при дъбравите на Мамре. Ти го наричаш Амин на звучащата под него скална проповед на планината. Аз те разбрах. Бих желал и други да те разберат!…