Карл Май
В царството на сребърния лъв (5)

1. Педехр

В последно време бяхме извършили значителни грешки, грешки, които за нас всъщност би трябвало да са невъзможни. Към тях се добавяха, като размислех, куп дребни постъпки, напълно несвойствени за нас. Преди всичко се питах как стана така, че потеглихме от бивака на динарун, без да сме се произнесли за пленниците. След това ми хрумна, че трябваше да поискаме да поискаме да ни покажат гробовете на убитите при нападението пастири. И това не бяхме сторили. Как бе възможно опитни хора като нас да се провинят в такива недопустими прегрешения? При Халеф беше виновна болестта. Но при мен? Изведнъж ли бях започнал да забравям? Остротата на мисловната си способност ли бях изгубил? Откъде идваше при мен странната умора, на която изобщо не бях обръщал внимание, макар да бе спомената вече на няколко пъти от Халеф? Имах добро здраве и кажи-речи изключвах мисълта, че бих могъл да се разболея. Ако все пак се случеше някога да не съм добре, не го вярвах. Състоянието, което дава на други повод за оплакване и угриженост, за мен е просто лека неразположеност, за която не си струва да хабя думи. Но сега, когато споменатата мисъл ме бе споходила, направих онова, което до момента бях пропускал. Прехвърлих вниманието си от Халеф върху самия себе си, за да изследвам здравословното си състояние, и ето че — не се смейте! — се случи неочакваното: „старата, беззъба жена“ ми прошепна в ухото, че е и моя гостенка.

Мисълта за тази възможност ме доведе до прозрението на истината. Онова, на което не бях обръщал внимание, което едва бях усещал, сега в миг се появи. Главата ми беше замаяна, настроението — невесело, духът — уморен, тялото нямаше вече обичайната подвижност. Едва направил това откритие и… и… получих усещането, че челната ми кост из един път е станала два пъти по-дебела и притиска мозъка. Глупости! Аз и телесни болки! Направо смехотворно! Чисто внушение! Но пък ги чувствах! В автосугестика ли започнах да вярвам? Взех се в ръце и съвсем преднамерено смушках коня, който направи един дълъг скок.

— Какво има? — попита хаджията и ме погледна в лицето. — Що за цвят имат страните ти? Защо внезапно хлътнаха? Болен ли си?

— Нещо подобно! — ухилих се аз, ама в действителност съвсем не ми беше весело.

— Ей, не крий! Моята стара жена те е поздравила! Тъкмо тя ни липсваше още! На мен ми е толкова горещо и вътрешно така страшно. Иска ми се да съм някъде на голяма хладина. Пред очите ми се въртят огнени колела. Сихди, трябва да питаме шейха дали няма тук някъде наблизо вода.

Той подтикна коня си и препусна напред. Последвах го. Още преди да сме настигнали шейха, се провикна:

— Нафар Бен Шури, кажи дали някъде из тази местност има вода!

— За пиене?

— Да и за пиене! Но много, много! Толкова много, че да можеш да цамбурнеш и да се изкъпеш.

Тогава аз протегнах десница напред и казах:

— Там се извисява една планина с наситен синьо-зелен цвят. Трябва да има гора и вероятно широколистна, не иглолистна. Позната ли ти е?

— Да — отговори шейхът. — Билото ѝ носи иглолистни дървета, но надолу следват мюрваран и дишбудакан^[1]. Ще минем покрай подножието ѝ.

— Където растат мюрваран, непременно има и течаща вода!

— Там действително има такава. Тя се изтича в нещо като езеро. Добре го знам. Ловили сме риба. След малко повече от два часа ще стигнем.

— Толкова късно? — попита Халеф.

— Да. По въздуха не е и наполовина толкова далеч, но ние на два пъти трябва да се спускаме в дълбоки долини и пак да се изкачваме. Езерцето се намира от западната страна на планината.

— Два часа не чакам. Вие си стигайте толкова! Ние ще препуснем напред. Нали идваш, сихди?

Без да дочака отговора ми, той смушка с пети слабините на коня. Благородното животно се изстреля като запратено с тетивата на лък. Асил Бен Рих го последва мигновено без някакъв подтик от моя страна. Знаеше, че мястото му е при Баркх.

Първоначално теренът беше равен и полетяхме с истинско блаженство по него. Копитата сякаш изобщо не докосваха земята. Халеф възликува. Оставих го напред. Това трябваше да подтикне неговото самолюбие и да съживи енергията му. Може би така щеше да издържи! А иначе да измине с понижен дух път от над два часа, вероятно щеше да означава да се преумори и претърпи поражение.

Ето защо му викнах:

— Брой, хаджи, след колко минути ще те стигна!

Той изхвърли ръка във въздуха и извика ухилено:

— Никога, никога! Няма да броя. Та това би траяло цяла вечност!

Прилегна напред. Въздушното течение разгърди бурноса и го изду като балон. Той освободи краищата, оставяйки го да полети. Кон и ездач сякаш добиха крила. Замята буквално изчезваше под нас. Погледнах назад. Динаруните бяха спрели конете си и зяпаха удивено подире ни. Такава езда навярно още не бяха виждали.

Само след кратко време равнината свърши. Понесохме се в галоп по мек спуск, пресякохме напреки долината и после отново нагоре. Беше истинска наслада да гледам как леко и волно лети Халеф, освободен от всяка тежест. При такава чисто бедуинска езда ездач и кон имат една воля, една чест!

Отвъдният скат на възвишението беше по-стръмен. Осеян беше със скални отломъци, а помежду им растяха отделни иглолистни дървета. Халеф трябваше да обуздае врания. Аз направих същото. Моят Асил беше по-добър в спускането и катеренето от Баркх. Благородното животно не искаше да бъде отзад, а непременно да настигне другото. Ала колкото пъти приближавахме, Халеф отново дръпваше напред. Със стигането долу конете от само себе си поеха по стария начин. Асил издаде онзи дълбок, гърлен тон, който при него беше признак на нетърпение. Ядосваше се, дето го задържах. Сега отпуснах юздите, изправих се на стремената, за да го облекча и извиках думичката „яллах“, която означава нещо като „напред“. Великолепното създание изхвърли нагоре глава с радостно процвилване, спусна я отново и сега можеше де се види на какво е способен един чистокръвен кон по собствена воля и единствено от чувство за чест, без да е подтикван от ездача. Вероятно на някои горните думи ще се сторят твърде високопарни. Нека потърсят други. Истинският познавач знае какво искам да кажа!

В резултат на този внезапен щурм задминах Халеф. Неговата реакция се прояви в онова звуково образувание, съставено от „а“ и „х“, с което ездачът подтиква животното към бързина и което само едно арабско гърло може правилно да произнесе. Баркх усърдно се залови да настигне Асил. Аз изобщо не бях имал намерение да остана начело, исках Халеф преди мен да достигне езерцето. Но в това моят кон не беше съгласен. Когато му стегнах юздите, започна гневно да пръхти. С едно погрешно поведение можех да изгубя неговото доверие, предаността му. Ето защо сметнах, че ще е по-добре да го предоставя на волята му.

Когато се озовахме върху второто възвишение, хаджията ме беше застигнал. Лицето му сияеше. Тяло, дух и душа се намираха при него в еднаква напрегнатост. Та нали тъкмо това бях целил!

— Сихди, признай, че те победих! — викна ми той.

— Не! — отговорих.

— Тогава внимавай!

— Да не би да се каниш да употребиш тайната?

— Не. Нали го правим само в краен случай. Но внимавай, аз все пак ще те победя!

Той се приведе максимално напред и заговори окуражаващо на коня:

— По-бързо, по-бързо, приятелю! Покажи бързината си, благородни! Докажи ми обичта си с по-бърз бяг, най-мили от моите любимци! Аз се гордея с теб! Твоята цена е несравнима, съкровище мое! Нима ще допуснеш да се посрамя пред нашия сихди? Знаеш, че моята слава е и твоя слава и твоят позор също мой позор. Вслушай се в молбата ми! Моята любов ще те възнагради за усърдието. Тичай, о, тичай! Лети, о, лети, радост моя, блаженство мое, наслада моя! Ще ти дам цяла шепа фурми; най-хубавите, най-сладките ще ти избера! Помисли само, помисли: фурми, фурми, фурми!

Конят естествено не разбра смисъла на думите, но схвана значението. Думата „тамр“ (фурми) му беше много добре позната. Той снижи още повече глава и ускори галопа.

Ездата ни беше толкова бърза, че планината — наша цел, сякаш устремно се извисяваше. Същевременно растеше всеки миг и на ширина. Скоро от нея ни делеше едно затревено земно хлътване подобно на лъжчина. Понесохме се ventre-a-terre^[2] по тревата. Там, вдясно, се спускаше вода от височините. Свеж храсталак очертаваше руслото ѝ нагоре до стволовете на високите елхи и ясени. Насреща ни заблестя езерното огледало.

— Вода, вода, вода! Най-сетне, най-сетне! — провикна се Халеф.

Той пришпори скришом, не откъм моята страна, врания си жребец. Аз много добре го забелязах по движението на коня, но не казах нищо. Не му се разсърдих за дребния, малко нечестен трик. Баркх отведнъж се изстреля и преди Асил да е съумял да навакса тази неочаквано бързо възникнала преднина, бяхме стигнали при целта. Халеф естествено беше пръв.

Той обърна коня си към мен и попита:

— Е, сихди, кой е победителят?

— Ти! — отговорих.

— Ама ти се хилиш!

— Толкова ли е голям позорът да бъда победен от теб, че да взема да ревна?

— Сихди, не се крий! Разбирам усмивката ти. Аз подтиквах Баркх, но ти задържаше Асил. Признай си! Бъди искрен! Правеше ли го?

— Да — отвърнах.

Можех да си го кажа честно, защото бях постигнал целта си да държа Халеф под напрежение.

— Значи щях да претърпя поражение, ако беше поискал?

— Да. Казвам ти го така открито, защото това е чест, голяма похвала за теб.

— Как тъй?

— Баркх не води произхода си от вашите коне. Асил е с предимство, защото е роден при вас и е възпитан от теб. Той е несравним, защото неговият баща Рих беше несравним.

— Това е вярно. Твоите думи ме карат да се гордея, сихди. Аз не бях честен спрямо теб. Ти не приказваше на твоя жребец, а аз накрая дори пришпорих моя. Прости ми!

Бяхме слезли, когато разменихме тези реплики. А как стояха конете ни! Кротко, сякаш от часове се намираха тук. Дишането им беше равномерно. По муцуните им нямаше и един-едничък фъндък пяна, а по кожата и едно-едничко петно пот. Помилвахме ги. Баркх улови със зъби ръкава на Халеф и не го пусна.

— Знаеш ли какво иска? — засмя се хаджията.

— Да. Човек трябва да сдържа думата си дори и пред животните.

Той отвори торбата с фуража и направи онова, което беше обещал — подбра пълна шепа от най-хубавите фурми и му ги даде. След това разседлахме конете и те без никакъв подтик от наша страна моментално навлязоха във водата — голяма рядкост при родените в пустинята коне!

Възбудата, напрежението бяха отминали с ездата. Дееспособността на Халеф видимо спадаше. Когато се запъти към устието на потока, за да пие от бистрата, течаща вода, видях, че крачките му бяха несигурни. Мен самия ме овладя особено чувство. Имах усещането, че някакви невидими, но осезаеми ръце ме издигат полека нагоре и полагат в тревата. Трябваше да седна. Елхите около мен започнаха да танцуват. Главата ми сякаш бе кухо кълбо, което ставаше все по-голямо и по-празно. Затворих очи. Странно! Чух съвсем ясно тупкането на сърцето си. Някой улови ръката ми.

— Сихди, сихди, какво става с теб? Кожата на лицето ти има цвета на пръст! Защо държиш очите си затворени?

Костваше ми усилие да ги отворя. Халеф се беше навел над мен. В погледа му говореше същия страх, който бе прозвучал в гласа му. Това помогна. Скочих и отговорих:

— Около мен дърветата подеха танц и го оставих да отмине.

— Точно както толкова често се случва сега при мен! Местността, през която минаваме, се върти в кръг, главата ме цепи, всичките ми карантии се бунтуват. С цената на цялата си сила криех това от теб и се държах изправен. Аллах да погуби старата жена! Не може ли да се задоволи само с мен? Не съм ли ѝ достатъчен аз, прославеният шейх на хаддедихните, комуто се подчиняват хиляди храбри бойци? И към теб ли трябваше да простре неотрязаните си нокти? Тя единствено е виновна, дето всичко около нас танцува! Де само да можех да я видя и докопам! Щеше да ѝ отмине меракът да си позволява подобен майтап с мъже като нас. Ела и пий вода! Тя охлажда кръвта и ядосва жената!

Той задържа нежно ръката ми в своята и ме поведе натам, където се беше напил самият. Той, болният, ме водеше! Какво ли щеше да излезе от тая работа? Трябваше да се овладея! Пиех, пиех ли пиех — на дълги глътки. Буквално чувствах хладната вълна, преминаваща бавно и укрепващо през тялото и крайниците. Когато се изправих, очите ми отново бяха бистри.

— А сега ела, трябва да се изкъпем — подкани ме Халеф. — Ама нека не се отдалечаваме един от друг. Трябва да останем заедно, та да може да си помагаме, в случай че и водата около нас затанцува.

Скоро намерихме едно подходящо място. Аз навлязох пръв в изключително благотворните за нас води. По края беше плитко, но скоро стана много дълбоко. Заплувах навътре. След едва отминалия пристъп на световъртеж това беше може би непредпазливост, ала сметнах, че движението щеше да бъде полезно за мен. Но не след дълго поех обратно. Лек ветрец накъдри повърхността на водата и многобройните отблясъци и искри сякаш преминаха през очите ми в мозъка. Почувствах се несигурен.

Като се добрах отново до дъното, първата ми работа беше да потърся Халеф. Нима още не беше влязъл във водата? Ето че вниманието ми беше привлечено от едно движение. Приближих до въпросното място. Той лежеше там, изпънал се надълго, с извита назад глава, така че само устата и носът се подаваха от водата. Ситуацията беше забавна, ала напушилият ме смях скоро премина, когато приближих напълно и видях тялото му. Цялото беше покрито с тъмни морави петна.

Тиф! Действително тиф!

Нима беше в човешките способности някой да се държи на крака при този напреднал стадий на болестта, че и да участва в една такава форсирана езда?! Една рожба на така наречената „цивилизация“ не би съумяла да го постигне! Само здравото като камък, калено тяло на въздържания номад, непознаващ пороците и съсипващите нервите наслади на „по-високо стоящата“ интелигенция, може да прояви такава съпротивителна способност. Заедно с физическите, душевните качества на дребния хаджи също бяха допринесли за да не рухне още отдавна. Може би бяха съдействали някои чисто географски фактори. Но каквото и да беше, фактът бе налице. Той лежеше пред очите ми във водата, покрит с петекиални петна, чиито резки очертания бяха започнали вече да преминават едно в друго. При тази гледка главата изведнъж ме заболя и мразовити тръпки преминаха по крайниците ми. Халеф бързо надигна глава.

— Ти зъзнеш, сихди!? Виждам го! — каза — Иди на брега! Аз ще остана да полежа.

— Вече ми мина — отговорих. — Но, приятелю, как само изглеждаш!

— Петнист като леопард! Ама, ама… какво виждам!

Той се надигна, посочи гърдите ми и продължи:

— Ето, и при теб тук! Точно тука започна при мен!

Погледнах се. Забелязах нещо, което не бях видял досега — аз също имах петна, макар и все още малки. Намираха се под ключиците.

— Изплаши ли се? — попита хаджията. — Защо мълчиш? Защо не казваш нищо? Това болест ли е? Тежка или лека? Познаваш ли я?

— Познавам я, Халеф — отговорих. — И за да не направиш някоя грешка, ще бъда откровен с теб. Тя е почти също толкова опасна и продължителна като чумата, която навремето ни отведе близо до смъртта. От десет болни умират двама…

— Но защо трябва да сме точно ние двамата? — прекъсна ме той. — Нали тепърва трябва да дойдат още други осем! Дори не ми и хрумва да се отписвам преди тях!

— Аз също се надявам да отървем най-лошото. По отношение на здравето не сме от средна ръка хора, така че споменатите цифри не могат да се отнасят за нас. За щастие аз имам най-доброто лекарство — камфор и хинин. Трябва да правим студени бани. Като помисля за това, най-добре би било да останем тук. За нас животът трябва да е също така скъп както дългът на гостоприемството. Но откъде ще се вземат тук грижите, от които ще се нуждаем?

— Оттам, откъдето дойдоха навремето — от небето на Аллах, който никога не ни е забравял и никога няма да ни забрави. Скъпи ми, добри сихди, спомни си, че и тогава нямаше кой да се заеме с нас. Ние лежахме в най-голяма самота — под нас чумавата земя, но над нас големият светъл шатър, от който ни гледаха всичките ангели. Те ми се явяваха в съня, но аз и наяве мислех за тях. Не оздравяхме ли без всякаква друга, а само с тяхна помощ?

— Да, храбри, верни приятелю! Те се грижеха за нас — първо за мен чрез твоята и после за теб чрез моята ръка, макар тези ръце да бяха толкова слаби, толкова мършави, толкова окаяни.

— Значи и сега ще се заловят за работа! Или не вярваш?

— Вярвам. Но навремето ти беше пипнат от чумата едва когато аз бях вече на оздравяване. А сега вероятно по едно и също време ще бъдем…

— По едно и също време? — прекъсна ме той. — И през ум не ми минава! Ако старата жена си мисли, че всичко ще върви по хатъра ѝ, то много се лъже! Ние също имаме воля! И ще я прокараме! Няма да допуснем да заболеем заедно! Ако не можем да се разболяваме един подир друг, то по-добре изобщо да не се разболяваме! Докато единият е болен и се нуждае от грижи, другият трябва да остане здрав! Та нали и без друго се започна съвсем правилно! Петната се появиха по-напред при мен. Върховният момент на болестта значи няма да настъпи по едно и също време. Но преди този върхов момент аз няма да се огъна! Преди да ме е сграбчил с хиляди ръце, трябва да сдържа думата си пред динарун.

— Халеф…!

— Сихди…! Знам какво искаш да кажеш. Утре ще бъдем в Долината на чувала, а не сме до такава степен болни, че да се налага да останем да лежим тук. Вдругиден битката ще е отминала и аз безпрекословно ще сторя каквото кажеш. Ако останем тук, динаруните ще продължат не като наши приятели, а като наши врагове, и ще се върнат точно когато сме най-безпомощни, за да си отмъстят. Безпомощни! Та нали това бе думата на шейха! Нека не я превръщаме в истина, сихди!

Биваше си я аргументацията му! Как се зарадвах, че мисловната му способност все още проявяваше такава острота! На влиянието на студената баня ли можеше да се припише? Легнах до него, защото и аз чувствах, че водата ми действа благотворно. Конете пасяха сочната трева — една дълго липсвала им наслада. Сенките на високите ясени ни покриваха така, че горещите слънчеви лъчи не ни безпокояха. Не се питахме дали един прекалено дълъг престой във водата няма да ни навреди и я напуснахме едва когато сметнахме, че динаруните скоро ще пристигнат.

Когато се появиха, вече бяхме готови да продължим ездата си.

Естествено и те си позволиха почивка, но само половин час. После продължихме, при което ние пак застанахме в края на кавалкадата.

По време на престоя на динаруните при езерото между нас и шейха не бе разменена нито дума. Към неговите хора държането ни беше приятелско, но също така без разговори. Изключително фаталната дума „недоверие“ сключваше и неговата, и нашите уста.

С удоволствие забелязахме, че сега се намирахме в богата на води, а оттам и на гори и пасища планинска област. Това обстоятелство ни вливаше успокоение. Впрочем банята сякаш ни бе подействала различно. Аз се чувствах укрепнал, докато Халеф сподели с мен, че бил много уморен.

Не беше свикнал на студени бани, а днешната бе твърде продължителна за него.

По-късно видях, че потрепери. Слънцето все още печеше жарко, поради което приех, че движението е чисто случайно. Но когато се повтори, той призна на моя въпрос, че го разтърсва вътрешен студ, и помоли отново за хинин. Счетох за уместно да не му давам от лекарството, а да му предложа едно повторно надбягване. Той тутакси се изправи бодро на седлото и каза:

— С радост давам съгласието си, сихди, но при едно условие.

— Какво?

— Да си разменим конете!

Какъв хитрец! Аз, разбира се, проявих готовност. Най-добре щеше да е да яздим по пътя, който така или иначе трябваше да изминем, но щяхме да бъдем принудени да попитаме шейха, който ни беше сърдит. Ето защо решихме да хванем друга посока — около един хълм, който се издигаше вляво от нас. Като го заобиколихме, трябваше да се натъкнем на следите на динаруните или дори на самите тях. Викнахме на Нафар Бен Шури какво възнамеряваме и вече се канехме да подкараме нататък конете, когато той отговори:

— По-добре останете с нас! Оттатък хълма се намира мястото, където ще ни чакат моите воини.

— Това не е причина да се мъкнем едва-едва с вас. Сега ви е известна бързината на нашите коне. Вероятно ще бъдем там преди вас.

— Сигурно ли е, че ще дойдете?

— Да.

— Закълни се!

— Какво ти скимна! Ние не даваме клетва дори за много по-важни неща. Ти имаш думата ми и тя ти е достатъчна!

Сега се отклонихме, но първо яздихме бавно, тъй като Халеф имаше да направи едно сърдечно излияние.

— Той е недоверчив, сихди.

— И оскърбителен — прибавих аз.

— Да, беше оскърбление от негова страна да изисква клетва. Ние трябва да сме много важни за него.

— Така изглежда действително!

— Имаш ли представа защо?

— Да.

— И каква е работата?

— Засега е само догадка. Той знае, че може да разчита на нашия опит и умението ни в стрелбата повече отколкото на себе си и на всичките си хора. Та нали и самият го каза покрай другото. Но това разсъждение не е достатъчно да си изясня някои неща, които привлякоха вниманието ми.

— Какви?

— Той много явно се стремеше да узнае тайните на оръжията и конете ни. Защо? Тези тайни все пак са важни само за притежателя. Дали пък няма намерение да си присвои нашата собственост?

— Сихди! — извика Халеф изненадан.

— Дали не е наш враг, домогващ се до конете и оръжията ни, които без предварителни обяснения ще са му безполезни? И се представя за наш приятел единствено за да узнае тайните? А след като ги научи, да покаже истинското си лице… лицето на разбойник и убиец?

— Сихди! Нима е възможно някой да притежава такава нечувана проклетия?

— Ти ли питаш, който си опознал толкова много хора?

— Колко безразсъден ще се окажа, ако излезеш прав!

— Успокой се! За мен също не може да се каже, че постъпих умно. Ние трябва да проявяваме най-голяма предпазливост. И нещата стоят още по-зле за нас, понеже всеки миг можем да бъдем повалени от болестта.

— Сихди, при мен болестта е второстепенен въпрос! След като изрече опасенията си, аз не мога да си позволя да се разболея, преди да знаем къде сме с тоя Нафар Бен Шури. Има ли сега още нещо за обсъждане?

— Не.

— Тогава да започваме. Веднага. Внимавай! Едно… две… три!

При „три“ се започна гонитбата на честта, която, както исках, трябваше да се падне на шейха на хаддедихните. За съжаление, не му било съдено да я получи, но и на мен — също. От цялата работа щеше де произлезе една съвсем друга гонитба.

Бяхме се разделили с динаруните на едно плато. От него се спуснахме до подножието на хълма, който предстоеше да заобиколим. Теренът там така се стесни, че ни принуди да забавим ход. Трябваше да лъкатушим предпазливо през почти непроходим скален лабиринт. Наличните следи обаче подсказваха, че тук от време на време минават хора. Теснината после изведнъж се разшири и премина в долина, която можехме да следваме около хълма. Точно когато се канехме да навлезем в нея, само на двайсет крачки пред нас изникнаха двама ездачи. И кой беше единият?

Саллаб, факирът! Яздеше кафява кобила от най-чиста раса, много вероятно Сахм на Устад. Придружителят му — млад мъж, очевидно също факир, и невъоръжен като Саллаб — седеше на тъмен, полублагороден жребец. Двамата се стреснаха, като ни съгледаха.

— Динаруните! — извика Саллаб.

— Не, само ние! — отговорих аз.

— Само вие двамата?

— Да.

— Шейтанът ще ви повярва! Хайде! Обратно, назад!

Той обърна коня и препусна. Другият го последва.

— Сихди, какво… — извика Халеф.

— Тихо! Без ненужни приказки! — прекъснах го. — Тези двама фукара^[3] са ключът към загадката, която имаме да разрешим. Непременно трябва да ги пипнем!

— Дори със сила?

— Да, ако се отбраняват! Аз ще се заема със Саллаб, а ти вземи другия. Но кобилата е бърза като стрела. Дай ми Асил! Всеки ще язди коня, който познава. Бързо, бързо!

Скочихме и разменихме животните. После се понесохме напред след бегълците.

— Внимавай! — извиках на Халеф. — Възможно е все пак да имат оръжия!

— Не се кахъри, сихди! Най-сетне, най-сетне пак преследване, истинско, същинско преследване!

Размяната на конете не бе отнела и минута, но въпреки това фукара вече доста се бяха отдалечили. Саллаб яздеше отпред. Както стоеше работата, не биваше да се впускам в дълга гонитба. Понеже въпросната пресечна точка се намираше от другата страна на хълма, не бе изключено джамикун да са наблизо. Трябваше възможно най-скоро да заловим бегълците.

— Асил… Асил! Рамххххх, рамхххххх!

Това бе подтик за кариер. Погалих го по шията. Той полетя. Едва докоснали предните копита земята и задните вече се изхвърляха. Беше истинска наслада. Имах чувството, че седя на свободно носещо се седло, без животно под него! Бързо приближавах двамата фукара. Саллаб погледна назад. Чух, че нададе крясък. Подтикна животното си и то ускори досегашната бързина. Другият напредваше добре, но изоставаше. След късо време го настигнах. Прелетях толкова близо край него, че можех да го досегна. Седеше приведен напред. Стоварих му един юмрук в ребрата. Силата на удара бе увеличена от невероятната бързина на Асил. Факирът излетя от седлото, а зад мен се разнесе гласът на Халеф:

— Аз ще го заловя! Ще го държа! Ще го доведа! Ти гледай само другия, сихди!

Изобщо не погледнах назад към хаджията, защото знаех, че ще направи каквото очаквах. Но Саллаб отново се огледа и виждайки ме в такава близост, разбра, че до минута ще бъде застигнат. Държах го зорко под око и не ми убягна от вниманието, че три пъти потупа с ръце от двете страни на шията на коня и извика някаква дума, която не можах да разбера.

Тайната на кобилата ли бе това? Нима факирът бе такъв приятел и довереник на Устад, че онзи я бе споделил с него? На въпроса ми бе отговорено веднага. Кобилата вече не тичаше, а летеше с бясна бързина! Това е било тайната. Едва я бе приложил и разстоянието помежду ни се удвои. Следователно аз също трябваше да употребя моята. Приведох се силно напред, сложих ръка между ушите на Асил и три пъти произнесох името му. Избирането на този сигнал беше продиктувано от трудното му изпълнение. Само ездач, достоен за един арабски бегач, може да достигне при кариер ушите на коня си с ръка.

Ефектът бе грандиозен. В първия миг Асил сякаш искаше да спре. По цялото му тяло премина трепет. После издаде дълбоко пръхтене, стенание на благодарност и радост. И сега… сега вече ми се струваше, че нозете не се виждат — толкова невероятно бързо се движеха. Храстите и дърветата буквално прелитаха край мен. Дъното на долината изтичаше и изчезваше зад мен като от въртящ се валяк. Неподвижният тук въздух се превърна във фучащ вятър. Моето движение вече не приличаше на езда, а на хоризонтално „падане“. Не можах да се стърпя — изликувах, на което Асил отговори с радостно пръхтене.

Това бе едно съвсем различно от възнамеряваното с Халеф надбягване! Прочутата, бърза като стрела кобила на Устад и най-добрата кръв на хаддедихните в единоборство! Не на шега, а сериозно! Тайните бяха приложени и животните се напрягаха да дадат всичко от себе си! Кой щеше да победи?

Този въпрос остана за мен като въпрос в продължение най-много на четвърт минута. Той се превърна в отговор, когато видях, че тайната беше възбудила кобилата. Ритъмът на крайниците бе удивително лек, но неравномерен. Показваше се ту десният, ту левият хълбок. Виждах главата ѝ ту от едната, ту от другата страна. Само след кратко време ми се стори, че се носи не гладко, а на пулсации. Вероятно отдавна не е била тренирана да бяга „в тайната“ и дишането ѝ сега бе късо и затруднено. Към това се добавяше също, че ездачът не беше мъж за кон от тази класа. Дали въобще бе обичайно да се види яздещ факир, бе отделен въпрос. Със Саллаб работата в това отношение явно стоеше по-особено. Но сега, по време на тайната, той седеше на седлото не по-различно отколкото в най-обикновен галоп. Предполагах, че не умее да регулира и собствените си дробове, а камо ли да предложи някакво облекчение на коня. Вътрешна хармония между него и животното нямаше, защото виждах, че си помага с юздите при избягването на камъните и другите препятствия. А това никога не се прави, ако енергията на ездача не се предава на коня по сигурна вътрешна връзка!

Колко удивително гладко и спокойно употребяваше в замяна Асил своите сили! За него това бе игра, не напрежение. Той сякаш вече нямаше тяло, а само воля. Минаваше през дупки и камъни или ги отбягваше, без да издига или снижава гръбначната линия. Тропотът на копитата му конкурираше по ритмичност тиктакането на часовник. Средата на челото не се отклоняваше нито миг и на цол ширина от общото направление на тялото. От дишането му не се долавяше и плъх. Скоростта, за която преди малко говорих, вече не беше налице — на нейно място бе настъпило нещо непонятно.

Така все повече и повече приближавах факира. Той все по-често се обръщаше и започна да удря коня. Бях на не повече от десет дължини от него, когато непредпазливо се захвана да го обработва и с крака.

— Престани! — викнах му. — При тайната никога не бива да биеш и да блъскаш коня!

Едва бях изрекъл предупреждението то доказа своята достоверност. Кобилата намали вихрената бързина, премина в галоп, извърши страничен скок, втори обратно и… факирът излетя от седлото! Аз мигом се стрелнах високо над него, но бързо дадох знак и отмених с вика „Андак!“^[4] тайната. Почти още в летеж Асил описа дъга, премина през галоп и тръс в ходом и спря при факира, който стана от земята и се заопипва дали не е пострадал.

— Защо побягна от нас? — попитах го докато слизах.

— Ефенди, твоят жребец не е кон, а джинни^[5]! — отговори той.

— Не те питах за твоя кон! Ранен ли си?

— Не. Слава на Аллах!

— Тогава иди и доведи Сахм!

— Сахм? — попита удивен. — Ти знаеш името на кобилата?

— Знам и повече, много повече, отколкото си мислиш. Но едно нещо не зная и не мога да проумея. Защо се уплаши от нас и удари на бяг?

— Защото… защото…

Не продължи, а ме погледна изпитателно в лицето и сведе глава.

Тогава аз пристъпих по-близо до него и казах:

— Ти по-рано си слушал за шейха на хаддедихните и за мен, нали?

— Да.

— Добри или лоши неща?

— Само добри.

— Но все пак ни смяташ за лоши хора?

— Не.

— Напротив! Защото от добри хора никой не бяга.

— Докато са добри, да!

— Да не би ние вече да не сме такива?

— Добър ли е все още онзи, който се поставя в услуга на зли?

— Имаш предвид динаруните?

— Да.

— Ние не сме се поставили в тяхна услуга!

— Но сте сключили с тях приятелство. А приятелството с такива хора петни доброто име!

— Думите ти звучат неразбираемо, но имат голяма прилика с предупреждението, което ми отправят моите догадки. Преди всичко трябва да ти кажа, че никога не сме възнамерявали да ставаме приятели със зли хора…

Бях прекъснат от идването на Халеф. Той яздеше до другия факир. Двамата разговаряха, сякаш се намираха най-сърдечно разбирателство. Като ме съгледа, той се провикна:

— Асил победи ли?

— Да — отговорих.

— Знаех си! Почакай само какво имам да ти кажа, сихди! От много голяма важност е.

Смушка Баркх, скочи, когато стигна до нас, и продължи припряно:

— Ще седнем тук да се посъветваме. Знаеш ли, сихди, кои и какви са нашите динарун?

— Е?

— Ние се проявихме като будали, ама големи будали! Те изобщо не са динарун, а отлъчени, отлъчени от разните племена в тази област. Всеки, който извърши престъпление, злодеяние и се покрие с позор, отива и се присъединява към тях. Те живеят само от кражба, разбойничество и разни подобни мискинлъци. О, сихди, ние дарихме тези хора с доверие, дето хич не го заслужават. Вярно, ти прояви малко по-голяма разумност от мен, ама и това не допринесе кой знае колко. Иде ми да ти лепна един шамар, а на мен самия десет, двайсет, че и петдесет. Ала понеже твърде много те тача и обичам, за да мога да ти го шляпна, то естествено трябва да се откажа и от моите петдесет!

Ядът му беше неподправен, защото без тази неподправеност изобщо нямаше да му хрумне — той много държеше на своята чест — в присъствието на двамата фукара да говори толкова непочтително за себе си. Що се отнася до мен, беше ми добре дошло най-сетне да добия яснота. Но не ми се искаше една извършена непредпазливост да „поправям“ евентуално с втора, може би още по-голяма.

Ето защо попитах:

— Знаеш ли със сигурност, че нашите така наречени приятели не са динарун?

— Да.

— Кой ти го каза?

— Този фукар.

— И ти му вярваш?

— Естествено! При фукара лъжа не може да има!

— Първо, това съвсем не е вярно и, второ, трябва да те попитам: можеш ли да се закълнеш, че тези двама мъже действително са фукара?

— Машаллах! Какъв въпрос! Отправи го не към мен, а към самите тях!

Тогава се обърнах към Саллаб:

— Бъди искрен! Моят въпрос ще бъде пробен камък за твоята честност. Ти факир ли си?

Той отговори:

— Ти си Кара Бен Немзи, мъж от Елман^[6], а ние знаем, че при нас никога не е идвал от Елман зъл човек. Затова ще бъда честен. Аз не съм факир и моят придружител също не е такъв.

— В такъв случай не се казваш и Саллаб?

— Не.

— А как?

— Прикачих си името на известния факир от добри причини. Но кой съм всъщност, не бива да ти казвам, докато се считаш задължен да оказваш подкрепа на тези разбойници.

— Ако са ни излъгали, то обещаното от нас все едно не е казано!

— Е, те ви излъгаха!

— Можеш ли да го докажеш?

— Да го докажа? Какви точно доказателства искаш?

Трябва да призная, че с този въпрос ме постави в затруднено положение. Отговорих:

— Те се представиха за динарун, а ти твърдиш, че не са такива. Но пък ти самият призна, че представянето ти като факира Саллаб е лъжа. При теб неистината бе удостоверена, ала при тях — не.

И четиримата бяхме седнали. Старият сведе глава, загледа се замислено в земята, после я вдигна отново и попита:

— Вие потеглихте с тези, които се наричат динарун, срещу джамикун. Ние сме джамикун. Вие ни пленихте. Какво ще правите с нас?

— Ще ви освободим. Ще можете да яздите, накъдето си искате.

— Сега, веднага?

— Да.

— Да яздим?

— Естествено!

— Значи и конете ни няма да задържите като плячка?

— Не.

— Но помисли какъв кон е кобилата!

— Във вашата страна никога няма да дойде мъж от Елман, за да вземе плячка!

— Аллах да те благослови, да благослови и всички в твоята родина, които имат такива човеколюбиви мисли! Ти току-що доказа, че си мъж, който действително е това, за което се представя, а именно християнин. Любовта към ближния и безкористността, които Иса Бен Мариям^[7] изисква от всички, наричащи се по негово име, при теб не са само едно празно ехо, а ръководят твоя живот, приказките и делата ти. За съжаление в този миг не мога да приведа доказателство, че казаното от мен съответства на истината. Едва фактите на утрешния ден ще ти покажат, че си можел днес да ме дариш с доверие. Ако Нафар Бен Шури беше в настоящия миг при нас, щеше да бъде принуден да признае, че съм казал истината за него. От мен ще научиш каква е истината.

Той направи малка пауза и продължи:

— В качеството си на главатар на отлъчените Нафар има в Багдад и Басра съгледвачи, от които научава всички важни за него неща, които там стават. От тях е дошла вестта за вашите великолепни коне, за несравнимите пушки, които ви придават силата на цяло племе. Те са го известили за идването ви и той е взел решение да ви отнеме тези съкровища. Наредил е да ви наблюдават по път, без да забележите. Така знаел как се придвижвате. Да ви нападне открито, не смеел, понеже се страхувал от оръжията ви. Ето защо решил да прибегне към хитрост. Трябвало да станете негови гости и да получите шербет-инаум^[8].

— В бивака му? От него? — прекъсна го Халеф. — Но това не стана така!

— Чуй по-нататък! — отговори старият. — Те ви чакали при водата, защото можело да се приеме, че ще останете там. Видели ви да идвате. Направили се на скромни, пазели се да събудят недоверието ви натрапничество. Ето защо били в затруднение как да ви дадат шербет-и-наум. Но тогава вие сами сте помолили за кафе. Сложили в него приготвения вече афиун^[9] и ви дали напитката, която вие сте изпили въпреки горчивината до последната капка. След това сте заспали. Те искали само да ви ограбят, не да ви убият. Но се страхували дори от ограбени мъже като вас — заради вашия опит, вашата разсъдливост, вашата дързост. По тази причина трябвало да бъдете заблудени относно тези, които ви дали питието на сънливостта. Затова Нафар Бен Шури не се показал пред вас и не ви издебнал с всичките си хора, а изпратил само няколко мъже до водата, които след извършване на деянието лесно можели да изчезнат… Деянието успяло, а последвалият дъжд дори заличил следите им. Но едва се зарадвали на успелия грабеж, разбойниците съзнали неговата безполезност. Оръжията ви вървели от ръка на ръка, ала никой не можел да открие по какъв начин стрелят. Тази неосведоменост ги правела безполезни за тях. А конете ви не позволявали никой да ги възседне. Поискали да ги принудят, но резултатът бил двама ранени мъже. Налагало се следователно да узнаят тайните на конете и оръжията, а това можело да стане единствено чрез вас.

— Аллах! — провикна се Халеф гневно. — Ние по такъв начин ще им разкрием тайните, че ще им стане направо зловещо! Говори нататък!

— Нафар Бен Шури скроил умния план да се яви като ваш спасител. Бил убеден, че от благодарност няма да съблюдавате тайните пред него. Вярно, трябвало да ви върнат всичко, но само за кратко време. И тъй, изпратил извършителите до едно уговорено място, където трябвало спокойно да се оставят да бъдат нападнати, и потеглил насреща ви. Правилно предположил, че няма да се върнете, а ще продължите след злосторниците. По какъв начин е осъществил плана си, вие знаете по-добре от мен. Та дори сте му помогнали!

— Да, така беше действително! — призна Халеф. — Ние повярвахме на този мъж и му се доверихме. Предоставихме му пленниците и даже не го попитахме за труповете и гробовете на тези, които сте убили!

— Ние? А, да, много добре зная каква приказка ви е разправил. Но където няма трупове, не може да има и гробове. От неговите хора не е убит или ранен и един-единствен мъж.

— Какво? Как? И това ли е лъжа?

— Да. Ние не убиваме! Нашата вяра ни забранява посегателство върху живота на други хора. Те са наши братя дори когато вършат глупостта да се смятат за наши врагове.

— Аллах! Каква вяра! Каква миролюбивост! Значи вие сте християни?

— Може би да, може би не! Едва когато съм опознал християнството, ще мога да кажа дали сме такива. Не ние проляхме кръв, а Нафар Бен Шури. Неговото деяние ме рани тежко и дълбоко в сърцето. И това сърце иска да крещи високо за мъст, защото аз съм човек и имам човешки чувства. Но там горе, където небето в тихи часове е открито за мен, стои изписана с ярки и големи букви една дума, чийто блясък затъмнява земния закон на отмъщението. „Ед дем б’ед дем!“^[10] крещи човешкото сърце към небето, когато се издига димът на пролятата кръв, ала отгоре хиляди ангели извикват своето „Ес самах“^[11], и при тази свята повеля всяка рана трябва да замлъкне!

Беше станал и известно време повървя, вътрешно възбуден, напред-назад. Сега не виждах мръсотията, която обезобразяваше неговото лице и дрипите, които го загрозяваха. Но виждах дълбоката болка, изпълнила очите му, и си казах, че можем да се доверим на този мъж. Когато се поуспокои, той седна отново и продължи:

— Приемайки, че ще скъсате съюза с Нафар Бен Шури, не смятам, че ще извърша грешка, като ви разкажа това, което всъщност би трябвало да научите едва по-късно. Тирът^[12], към който принадлежа, се отдели от племето на другите джамикун, защото ние считаме наистина, Мохамед за пророк, но не и учението му за душеспасително. Ние вече не сме номади, а живеем в къщи, които само през лятото заменяме с шатри. Имаме градини и нивя, които обработваме, и стада, чиито продукти караме на пазара в Исфахан. Прибираме богата реколта от шикалки, фъстъчено масло, сусам и тютюн. С последния снабдяваме почти цял Хузистан. По отношение репутацията, с която се ползваме, ще прибавя, че в личната охрана на шах-ин-шаха постоянно има наши млади хора, макар владетелят много добре да знае, че те никога няма да употребят оръжията си за проливане на невинна кръв. Аз съм шейхът, но ме наричат не по име, а Педехр^[13]. Високо над мен и всички останали обаче стои Устад, пред чиято достопочтеност се прекланяме с любов и смирение. Ще го видите, надявам се.

— Той от вашето племе ли е родом? — осведомих се аз, сещайки се за твърдението на Нафар.

— Не. Ако искаш подобни сведения, обърни се към самия него. За нас той е един пратеник на небето, на когото не задаваме такива въпроси. Ние живеем в постоянен сговор помежду си и поддържаме мир с всички други хора. Когато се разделихме с останалите джамикун заради вярата си, известно време бяхме силно обезпокоявани и твърдо притискани от тях. Сетне обаче те съзнаха, че тази вяра и за тях може да е само от добро и полза. И отново се сприятелиха с нас. Трябваше да се пазим само още от отлъчените, дето са ви казали, че са динарун. Те живеят единствено от грабеж и не се спират дори пред убийство. Но ние ги наричаме масабан, защото нашият Ходех^[14] не желае да прикачваме лоши думи на хора, които съжаляваме. Тези масабан, чиито предводител е Нафар Бен Шури, се скитат навред на отделни дружини, за да жънат там, където не са сели. Но когато се касае за някой по-голям удар, бързо се събират. Такъв сполетя и нас. Почти всички мъже бяха на един празник при ленг-и-карун…

— Мислех, че Нафар Бен Шури е бил на такъв празник? — вметна Халеф.

— Това не е вярно. Той ни нападна през нощта, ограби всичко, до което успял в бързината да се докопа, и откарал част от стадата. От малцината останали вкъщи мъже шестима били убити. Сред убитите бил и моят единствен наследник, моят внук, радостта на моите очи, вечерната заря на последните ми дни. Когато на другия ден се върнахме, го видях да лежи пред мен покрит с кръв, с широко отворени очи и стиснати в предсмъртна болка юмруци. В душата ми прозвучаха два гласа. Единият викаше „Ед дем б’ед дем!“, ала другият се обаждаше „Самах, самах!“. Беше кратка, но тежка битка. „Самах“ на нашия милостив Ходех победи. Аз свиках всичките си мъже, за да се посъветваме. Устад слезе от своя висок дом и присъства на събранието. Водиха се дълги спорове. Тогава той предложи своя план и придаде с това крепкост на волята ни. Беше решено с един-единствен мощен удар да се сложи край на напастта, която представляваха масабаните за страната. Искахме да ги заловим без всяко кръвопролитие; никой не биваше да се изплъзне. След това щяхме да ги изпратим на сипахсалара^[15], който тъкмо сега набира войници за Фарзистан, но без успех, понеже никой не иска да бъде изпратен към нездравословната граница с Индия. И тъй, ние проводихме един пратеник до Исфахан да занесе тая вест и се заловихме с преследването на масабаните. Когато ги застигнахме, те забелязаха големия ни числен превес и изгубиха кураж за отбрана. Зарязаха плячката и удариха на бяг. След това се преобразихме с моя спътник на фукара и аз препуснах подире им с кобилата на Устад, защото при дадените обстоятелства за моята цел бе необходим най-бързият от конете ни. Когато се разположиха на бивак, оставих придружителя на едно скришно място с животните и отидох при тях. Представих се за Саллаб, чието име им беше известно. Един факир не бива да бъде изпъден. Хората ме търпяха. Факирът също така е мъж, който се интересува само от религиозни дела. Така че в мое присъствие не бяха толкова предпазливи, както щяха да бъдат пред другиго. Подочух едно-друго — все откъслеци, наистина, но като ги съединих, получих почти цялостна картина. Това ме накара вечерта привидно да се отдалеча, ала в действителност се върнах и подслушах Нафар Бен Шури, когато седеше с неколцина от хората си. Чух какво крояха срещу вас и на драго сърце щях да ви предупредя, само че не познавах терена, а и вие вече трябваше да сте пристигнали на мястото, където щеше да ви бъде дадена упоителната напитка. Когато по-късно отидох да седна при тях, чух, че искаха да употребят оръжията ви срещу вас. Щяха да ви преследват, понеже искаха да си върнат загубената плячка. Това беше моят миг, от който веднага се възползвах. Дадох вид, че изобщо не съм внимавал, значи нищо не съм разбрал, и започнах да говоря за Долината на чувала. Там именно искахме да ги примамим, защото това беше единственото подходящо място, където можехме да ги затворим, без да имат каквато и да била възможност да се бранят. Нафар Бен Шури тутакси се улови за думите ми. Ни най-малко не заподозря моето намерение. Мозъкът му започна да крои капана, чийто проект му бях подхвърлил, за да заловя самия него. И за да му вдъхна увереност, се направих на съвсем непознат, като разказах, че по пътя си съм видял дружина джамикун, които много бързо яздели на север.

„Имаха ли стада?“ — попита той.

„Не.“

„Колко бяха?“

„Няколко стотици.“

Той повярва и сега мислеше, че сме се разделили и при стадата, които искаше да следва, са останали малко хора. Намерението му се стори много по-лесно изпълнимо и когато после си легнах, имах съзнанието, че кроежът ми е намерил добра почва. На утрото научих, че действително е решено джамикун да бъдат преследвани и затворени в Долината на чувала. Вече можех да си вървя, понеже бях постигнал намерението си, ала все още ме приковаваше мисълта за вас. Вашите имена ми бяха известни. Исках да знам дали насоченият срещу вас заговор ще успее. Желаех да ви бъда полезен. Тогава пристигнаха масабаните, които ви бяха ограбили. Носеха цялото ви имущество. Мъжете ликуваха. Установи се обаче, че конете ви са вироглави, а пушките — неупотребими. Бързо беше свикан съвет и бе решено привидно да ви окажат подкрепа, докато узнаят тайните на конете и оръжията. Как са го осъществили, знаете. Аз пък получих по този начин време да уведомя моите джамикун. Яздих до тях, за да им дам указанията си, а когато се върнах на другия ден, седнах при вас. Научих, че действително смятате масабаните за динарун и се каните да им помогнете срещу нас. Сега знаех достатъчно и си тръгнах. От следващото възвишение видях Кара Бен Немзи да стои на хълма и му махнах предупредително. За опитни мъже като вас това бе достатъчно да ги призове към предпазливост. Исках да ви помогна. Не мислех да гледам на вас като на наши врагове. Вие щяхте, наистина, да бъдете пленени заедно с другите, но веднага освободени. Бях видял, че шейхът на хаддедихните е болен. Тази болест ми е добре известна. Тя много често идва от Ефрат и Тигър горе при нас и ние познаваме един лек, който действа съвсем безпогрешно. Ето защо обърнах внимание на хаджията къде ще намери живот срещу смъртта, но не знаех дали сте ме разбрали. Известно ми беше всичко — също, че след нас са пратени съгледвачи. Когато стигнах отново при моите джамикун, побързахме да заложим капана така, че масабаните със сигурност да повярват, че ние сме тези, зад които ще щракне. Ние също имаме съгледвачи. Те зорко ви наблюдаваха. Когато научих мястото на последния ви бивак, аз и придружителят ми тук възседнахме конете, за да ви наблюдаваме със собствените си очи. Не взехме предвид възможността, че на някого от вас ще хрумне да се отклони от пътя. Ето как се срещнахме с вас.

— И веднага обърнахте конете, за да ударите на бяг! Защо го сторихте? — обади се тук Халеф.

— Можехме ли да ви вярваме? — попита старият шейх усмихнато.

— Не. Имаш право. Ами сега как стоят нещата? Какво мислите за нас?

Педехр стана отново от мястото си, зае тържествена поза и отговори:

— Вие ни пленихте, ала пак ни освободихте. Това бе акт на доверие и честност. Аз не искам да се проявя като по-малко честен от вас. Да, дори вече го сторих! Казах ви, че сме заложили на масабаните капан, в който непременно ще влязат. Ако им го съобщите, в случай че повярвате повече на тях, отколкото на нас, целият ни труд ще иде на вятъра. Аз няма да изрека молба. Нека моето мълчание ви каже какво мисля за вас.

Сега скочи и Халеф. Виждаше се, че се кани да следва прибързания си темперамент. Но се усети, обърна се към мен и попита:

— Чу ли, сихди? Шейхът на джамикун се предава безпомощно в ръцете на нашата порядъчност! Исках да му кажа какво ще сторим, но му го кажи по-добре ти!

Аз се отзовах на поканата, като станах и подадох ръка на стария.

— Ние ти вярваме! Твоят капан със сигурност ще оправдае очакванията ви, защото ако масабаните се поколебаят да влязат, ние ще ги отведем вътре. Сега бих предпочел да яздя с теб към твоите хора, но от този миг ние се смятаме за твои приятели и съюзници и не искаме да ви даваме незаслужена почивка, а ще допринесем своето за успеха на вашето намерение и обезвреждането на това обществено бедствие.

— Наистина ли, наистина ли ще го направите? — попита Педехр с тон на радост.

— Да. Затова те молим да ни съобщиш необходимото за разположението на Дере-иДжиб, за да не допуснем някоя грешка. Но го стори бързо и кратко, защото трябва да се върнем при масабаните, преди дългото ни отсъствие да събуди у тях подозрение.

Тук мога да пропусна инструкциите му, тъй като тяхното съдържание ще се разбере от по-нататъшното изложение. Педехр описа терена така точно, че добих достатъчно ясна представа. Също и на капана, в който трябваше да бъдат отведени масабаните, даде такова описание, че за нас нямаше съмнение как трябва да се държим. След това се разделихме с него и придружителя му — по съвсем различен начин от срещата преди малко.

Докато заобикаляхме северното подножие на хълма, Халеф каза:

— Сега най-сетне знаем точно къде сме с тези лъжци и измамници. Колко трудно ще ми бъде сега и аз да бъда измамник!

— Измамник? Как тъй?

— Защото нали не бива да допуснем да се забележи, че знаем всичко. Трябва да се преструваме, трябва да се държим като приятели, а това направо ме ужасява, сихди! Ако не мога да кажа какво мисля, то по-добре да не казвам нищо!

— Съвсем правилно! Аз те моля да действаш точно според тези думи, но не само по отношение на приказването. Също и всичко, което вършиш, трябва да става мълчешката. Не бива с движение или физиономия да издадеш, че знаеш повече от позволеното.

— Точно това ми е трудно!

— То е по-лесно, отколкото си мислиш. Трябва само да се пазиш от прояви на приказливост или още по-малко на бъбривост. Необходимо е само да се държим така, както го правехме, откак попаднахме на следите. Така изобщо няма да се иска голямо изкуство в преструвките. Аз също не обичам да се представям за нещо по-различно от това, което съм, но в този случай една разумност срещу коварството и мълчаливост срещу притворството не може да бъде сметнато за прегрешение… да не би да те е уморила бързата езда, Халеф?

Попитах така, защото видях, че вече не седи стегнато на седлото. Той веднага се съвзе, изправи се и отговори:

— Уморила? Мен? Как може да ме умори една езда, която е най-голямото блаженство, което мога да си представя? Бъди така добър сега да не мислиш за болестта! Не може да не съзнаваш, че главната част на преживелицата ни с масабаните едва сега започва. Смяташ ли, че при това положение ще позволя на старата жена да ме изключи от предстоящите събития? Ние много-много няма да се бавим. Вероятно още утре ще сме приключили с тези хора. Та казвам ти, докато не ги натикаме в капана, и смъртта няма да има власт над мене. А дори и да ме повали, аз пак ще стана, за да им докажа, че много погрешно са си направили спрямо нас сметката. Хайде по-живо, та по-бързо да стигнем при тях!

Не след дълго бяхме избиколили планината и се натъкнахме на дирята на масабаните. Следвахме я, докато настигнахме кавалкадата при една равна столова земя, която се протегляше на изток между нашето и следващото възвишение. Поехме по равнината, без някой да ни запита нещо за ездата „излет“. Мъжете се държаха мълчаливо спрямо нас, което можеше само да ни е приятно.

След известно време видяхме да се появяват на равнината няколко ездачи. Като ни съгледаха, те бързо се насочиха към нас. Нафар Бен Шури препусна насреща им и дълго разговаря с тях. После даде знак за продължаване на ездата. Новопристигналите масабани поеха функцията на водачи.

— Дали това бяха очакваните съгледвачи? — попита Халеф.

— Много вероятно — отговорих.

— Защо оня не ни извести какво са го известили?!

— Остави го! Това е настроение от нечиста съвест. Той играе роля на оскърбен, без да знае, разбира се, че това сърдене ни е добре дошло.

— Ама пък трябва ли да го допуснем? Ние не сме негови подчинени, а стоим над него. След като е на мнение, че ще му помогнем, трябва непременно да ни докладва каква вест са му донесли!

— Ако се считахме още за негови помагачи, нямаше да позволя подобно пренебрежение. Но сега, когато знаем, че работата изглежда съвсем иначе, неговото мълчание ми идва много удобно. Успокой самолюбието си, драги Халеф. Та нали знаеш, че наказанието няма да се забави.

— Това действително смъква скастрянето, което се канех да му тръсна, в дълбините на моя гняв. Нека остане да си лежи там до часа на разплатата!

Не се наложи накърненото честолюбие на дребния хаджи да чака по-дълго от четвърт час, за да може да се добере до думата. Натъкнахме се на една широка диря, простираща се от юг насам, която бе причинена от джамикун с техните стада. Още първия поглед ни осведоми, че тези следи от коне и преживен добитък са стари повече от един ден — едно изключително важно обстоятелство, на което нито Нафар Бен Шури, нито съгледвачите обърнаха внимание. Сега той сметна, че е дошло време да ни отправи няколко думи.

— Това е пресечната точка на пътищата ни с джамикун. Виждате, че благополучно ги настигнахме.

Настигнахме! Колко се заблуждаваше! Та те бяха минали оттук още вчера и следователно бяха имали предостатъчно време да поставят своя капан. Неговите съгледвачи не струваха нищо. Естествено ние се пазехме да му обърнем внимание, че мнението му е изцяло погрешно. Той продължи:

— Тези разбойници и убийци правят тук, извивайки далеч на изток, обиколния път, който ще ги доведе в ръцете ни. Ако не ги следваме, а яздим право на север, ще спечелим повече от достатъчно време за заемането на Дере-и-Джиб.

— Колко е далеч оттук дотам? — осведомих се аз.

— Ние сме се движили по-бързо, отколкото предполагахме. Ако ускорим ход, можем да стигнем още преди настъпването на мрака.

— Смяташ, че джамикун ще дойдат утре?

— По-рано в никой случай.

— А нашият ариергард? Къде ще остане той?

Този въпрос, изглежда, му дойде съвсем неочаквано. Направи смутена физиономия. Бях го задал, защото за мен беше важно всички масабани вкупом да попаднат в мрежата. Значи и онези, които се намираха отзад, трябваше да бъдат при нас.

— За ариергарда изобщо не съм мислил, тъй като не е нужно — обясни той.

— Не е нужно? Да не би да искаш да издаде намерението ти и по този начин да попречи на неговото осъществяване?

— Как тъй да попречи?

— Странен въпрос! Кога ще пристигне ариергардът в Долината на чувала?

— Утре.

— И джамикун също ще дойдат утре? Те ще го видят и веднага ще се нахвърлят върху него!

— Машаллах! Това е вярно! Това трябва да бъде избегнато! Ефенди, дай ни съвет! Какво трябва според теб да сторим? Възможно е само едно. Твоите динарун да ни следват и още през нощта да се явят при нас в долината.

— В долината?

— Да.

— Не извън нея?

— Не. Ако си способен да извършиш една такава непростима грешка, то веднага ще обърна назад с шейха на хаддедихните и в никой случай няма да ви придружавам, защото съм убеден, че при това положение твоят така хубаво замислен план ще стане пагубен за нас. Тази нощ естествено трябва да я прекараме в долината, по никой начин вън от нея.

— Защо?

Придадох си израз на нетърпение и отговорих:

— Нима изобщо не разсъждавате? Ако бивакувахме цяла нощ в близост до долината, от това ще възникнат следи, които ще се виждат още седмици напред. Джамикун ще трябва да са направо слепи, за да не забележат това непростимо самопредателство! А след едно такова ясно предупреждение само на безумци ще хрумне да влязат в капана. Докато каменистото дъно на долината не приема следи, които биха довели до преждевременно разкриване. Освен това високите скални стени предлагат закрила срещу неприятни промени на времето през нощта. И, трето, когато решителният миг наближи, ние още от ранни зори ще се намираме на самото място и можем така хубавичко да останем скрити, че до последния момент никой джамики да не подозира колко близо се таи неговата гибел.

Видя се, че го бях убедил. По лицата на неговите хора, които бяха чули думите ми, също не можеше де се прочете нищо друго, освен одобрение. Тогава той каза:

— Чувам, че добре си обмислил работата. Аз също имах подобни мисли. Ние сме готови да осъществим предложението ти. Съгледвачите могат да останат тук, за да поведат ариергарда още с идването му надолу към Дере-и-Джиб. А ние сега трябва да побързаме, защото в долината се стъмва по-бързо отколкото навън.

Съгледвачите слязоха от конете и насядаха по земята. Колоната продължи, аз и Халеф яздехме най-отзад. Когато никой не можеше да ни чуе, той заговори:

— Сихди, хитро го направи! Избегна всяка лъжа и същевременно постигна нашата цел! За жалост, тези хора и понятие си нямат от урока, който сега им даде.

— Какъв урок, Халеф?

— Ти ли ме питаш? Ти самият, който го даде?

— Ти все пак го кажи, да го чуя!

— И Злото, и Доброто могат да бъдат умни, но когато се стигне до развръзка, непременно се оказва, че в действителност само Доброто е било умно.

— Какво следва от това?

— Нищо, освен казаното. Ама то е предостатъчно!

— Я завърти нещата!

— О, сихди, какво изискваш от мен! Нали знаеш, че не обичам да решавам гатанки! А когато човек завърти нещо, то става наопаки, а пък аз добре ще се пазя да кажа нещо опако! По-добре си го извърти сам, та да чуя как ще звучи от твоята уста!

— Във всеки случай не наопаки. От твоите думи излиза, че истинската мъдрост има само добри постъпки, но никога лоши. Нафар бен Шури е горд със своя план, като го смята за неимоверно умен и хитър. Но от кого го е получил? От Педехр?

— Много право! Ти забеляза ли очите на този мъж?

— Да.

— Аз също ги наблюдавах. Там горе в бивака на масата, когато още минаваше за факир, не ги дарих с внимание. Сега обаче се питам дали някога съм виждал нещо толкова красиво като тези очи. По този повод ми идва една мисъл, която не мога да не ти кажа.

— Говори!

— Няма ли да ми се изсмееш?

— Не!

— В сърцето на човек живее или небето, или пъкълът, а окото е прозорецът, през който отправя взор навън или Аллах, или Шейтана. Тоя Педехр носи в себе си небето. Колчем насочеше поглед към мен, сякаш ме поглеждаше Аллах. Никога не бих могъл да сторя нещо на този мъж, което да го натъжи… дай ми цера!

Последната подкана беше толкова неочаквана, че го погледнах слисано.

— Уплаших ли те? — попита. — Няма ми нищо, наистина нищо! Не е нужно да се кахъриш. Само дето из един път престанах да чувствам врата си. Имам усещането, сякаш главата ми свободно витае из въздуха. Но, от друга страна пък, внезапно стана толкова тежка, че ми се струва — аха-аха ще падне.

Това беше лош признак. След досегашната възбуда започваше да настъпва реакцията. Аз също чувствах някакво опасно вцепенение на тялото, но дадох от лекарството само на Халеф, макар че, може би, и аз трябваше да взема.