Карл Май
В царството на сребърния лъв (6)

2. Скок през миналото

Досегашното ни добро настроение внезапно изчезна. Слънцето вече се бе скрило над планините и здрачът се разпростираше наоколо с присъщата за онези райони бързина. Това външно събитие сякаш възнамеряваше да се пренесе и във вътрешния ни мир. Никой човек, колкото и изразен, силен характер да притежава, не е способен изцяло да избегне влиянието на природата. Той участва в нейните радости и скърби и додето е жив, не може да се отрече от тях.

Халеф седеше схлупено на седлото с обронена глава. Що се отнася до мен, аз се чувствах не само уморен, а направо отпаднал. Тази отпадналост не се дължеше на моята натура, тя ми беше чужда, беше… болест. Как стана така, че точно сега трябваше да се сетя за овнешкото, което бяхме яли в бивака? Чувствах, че в настоящия миг една-единствена хапка не бих могъл да вкуся от него. Дори самата мисъл вече ме потърсваше! Знак отвътре ли бе това? Кой е в състояние да се добере до обитаващите там тайни?

Пътят ни водеше непрестанно надолу. Яздещият начело Нафар Бен Шури видимо бързаше. Поддържахме ускорено темпо къде по планински склонове, къде по открити падини, докато ни прие една къса, тясна долина. Изходът ѝ ни отведе до периферията на един „варр“, който ми напомни за определени местности от вътрешността на Сахара.

Под варр се разбира място, чиято земя е покрита с хаотично лежащи скални отломъци. Един такъв варр в истинския смисъл на думата видяхме сега пред себе си. Преди хиляди години тук сякаш е имало огромен огнедишащ кратер — точно така се възкачваха стръмно на възбог околните черни скали. Къде живееха гигантите, които са отчупвали върховете на извисяващите се наоколо скали и са ги запокитвали в бездната, раздробявайки ги на хиляди късове? Равнината изглеждаше така, като че някакви гибелни стихии са разгърнали някога тук страховитата си мощ. Междинните пространства бяха така гъсто изпълнени с папрати, трънаци и шубраци, че сигурно щеше да е невъзможно да се премине, ако не беше налице едно сухо понастоящем речно корито, което с многобройни, но проходими извивки водеше към другата страна.

Ние следвахме неговия път. Със стигането си отсреща се натъкнахме на второ, още по-широко речно корито, което се съединяваше с нашето. Нафар Бен Шури посочи назад и ни викна:

— Това е пътят, по който ще дойдат джамикун. А там, право пред нас, виждате Портата, чрез която се стига до Дере-и-Джиб.

Две някога отвесно издигащи се скални стени се бяха наклонили една към друга и високо там горе се бяха срещнали. Под тази зловеща, съставена от могъщи маси и застрашаваща да се срути „порта“ бе толкова тъмно, че бе необходимо известно време, докато очите ни свикнат и бъдат в състояние да различават близката околност, защото тук далече нямаше. Проломът се състоеше само от речното корито и един немного широк бряг отдясно, по който конете ни можеха да се придвижват. Отляво такава пътека нямаше, защото водата — когато, разбира се, я имаше — се ограничаваше непосредствено от скалната стена. Докато яздехме бавно по този единствен бряг, високо горе ни съпътстваше ивица небе, не по-широка от длан.

Стъпките на конете предизвикваха пъклена дандания, удесеторявана от отразените звукови вълни — глухо, кухо, без интонация, нереално. Беше като спектакъл на недействителни шумове, лишени от съдържание и живот.

По-късно речното корито се снижи по-дълбоко и брегът стана по-широк. Отвори се повече място за нас. Имаше дори храсти от видове, които не се нуждаят от преки слънчеви лъчи. Дишахме плътен, застоял и влажен въздух с мирис на плесен, затрудняващ дробовете. Той стана по-добър едва когато скалите горе се разстъпиха надалеч и от изхода на долината или по-точно пролома повя по-свежо дихание. После из един път се разкри достатъчно място и за нас, и за конете. Това бе „дъното“ на „чувала“.

Всъщност името „Джиб“ не бе правдиво избрано за този терен. Той приличаше по-скоро не на чувал, а на крушовидно шише с дълга тясна гърловина. Дългата тясна галерия отведнъж се разширяваше до голяма полукръгла площ, на която можехме съвсем удобно да бивакуваме. И все пак определението „чувал“ си имаше своята достоверност поне в сравнителен смисъл, защото пътят не продължаваше. Дънната линия на „шишето“ бе формирана от една дълбока скална цепнатина, чийто край не можехме да видим. В този процеп свършваше сухото речно корито. А какъв ли ужас предизвикваше гледката на изчезващите в дълбините водни маси! Склонът от другата страна на процепа не беше стръмен. Той образуваше по-скоро един мъхнат зелен откос, по който растяха прастари дъбове и други широколистни дървета. Картината бе примамлива, но за съжаление скалната цепнатина ни отделяше от нея!

Отсреща е водел мост — два столетни ствола с напречни греди и камъни върху тях, — чиито останки още виждахме. Камъните бяха изчезнали. От стволовете само единият беше налице — заклещен под наклон в цепнатината, за да свидетелства, че мостът е разрушен не от природата, а от хора. Джамикун бяха съборили дърветата и камъните в бездната, отрязвайки пътя за бягство на масабаните. Когато Нафар Бен Шури видя унищожението, не показа разочарование, а тъкмо обратното, извика много радостно:

— Мостът е срутен! Какво щастие за нас! Когато джамикун дойдат утре, няма да могат да минат отвъд и ще бъдат принудени да се предадат! Така изобщо няма да е нужно да заемаме моста и ще можем всички да участваме при натикването на враговете в капан!

Думите предизвикаха всеобща веселба, в която ние двамата, разбира се, не се включихме. Слизането на Халеф от коня приличаше повече на падане. Аз го хванах под ръка и го поведох към едно място на площадката, което сметнах, че ще е най-добре за бивакуване. Сложих го да легне, донесох му седлото за възглавница и го увих с неговото и моето одеяло, защото видях, че буквално го разтрисаше от студ. Зъбите му тракаха. Беше стигнал, изглежда края на силите си. Още не бях го загърнал напълно и той отметна одеялата. Изправи се до седнало положение, вторачи тревожно очи в мен и запита:

— Сихди, тук ли трябва да останем?

— Да — кимнах.

— Цялата, цялата нощ?

— Да.

— Тогава ще умра! Чувствам, че няма да издържа тук, че трябва да се махна, че ще ми струва живота, ако остана!

— Невъзможно е да се върнем!

— Но напред?

— Мостът го няма!

— Нали имаме коне! Процепът е тесен! Ще го прескочим!

— Халеф! — извиках шокирано. — Това ще е безумие!

Той стисна устни и сви юмруци, сякаш призоваваше всичките си сили. Удаде му се още веднъж да победи слабостта. Изправи се изцяло, отиде до цепнатината, където бе лежал мостът, и премери разстоянието до отсрещния ръб с видимо спокойни очи. После се обърна към мен и заговори:

— Сихди, изслушай ме! Това е може би последната, най-последната молба, която отправям към теб в моя живот. Аз те лъжех, защото не исках да те плаша. Моята болест може би е по-лоша, отколкото си мислиш. Аз се борех с всички сили срещу нея, но не ти го признавах. Тези сили се свършиха; ще стигнат колкото за последния скок там отсреща. После ще рухна и ти ще трябва се грижиш за мен. Искаш ли да рискуваш този скок с мен?

— Халеф, скъпи ми, добри, Халеф! — отговорих, поклащайки глава.

Не беше от страх пред рискованото начинание, а от силна угриженост по него.

— Не ме карай да приказвам много думи, защото ми отнемат необходимата сила. През галерията не можем да се върнем. Това изисква твърде много време, а пък и масабаните няма да ни пуснат. Но останем ли тук, знам, че съм изгубен. Сам обаче не мога да тръгна. Сихди, мой сихди, обичаш ли ме още?

— Така, както никога досега, скъпи Халеф!

— Спомни си тогава ужасяващия скок, който извърши навремето с великолепния Рих през процепа на предателя!^[1] Асил постига в скоковете съвсем същото като своя баща Рих, а тази цепнатина определено не е толкова широка като онзи процеп!

Аз сложих ръце на страните му, целунах го по устата и го погледнах в лицето. То никога не бе имало такъв любвеобвилен, но и такъв решителен израз. Действително се касаеше за неговия живот. Той трябваше да бъде спасен!

— Ще можеш ли да седиш здраво на седлото? — попитах. — Само две минути още?

— Заклевам се в името на Аллах, сихди!

— Добре, в такъв случай ще рискуваме! Остани спокойно тук. Аз ще направя приготовлението.

Масабаните бяха заети с грижи по конете и създаването на собствени удобства. По тази причина не ни обръщаха особено внимание. Аз сложих отново седлото на Баркх, закопчах отзад одеялото и с особена грижливост проверих положението и стегнатостта на подкоремните колани. Докато вършех това, Халеф каза:

— Сихди, конете не могат да се засилят отдалеч. Кажи им каква е работата! Те ще те разберат.

Отведох враните досами цепнатината и ги помилвах.

— Натт, натт! (Скачаме, скачаме!)

Те повдигнаха опашки, ушите им полегнаха назад, ноздрите се разшириха и поеха дълбоко дъх. Знаеха много добре какво означава думичката „натт“ и какво им бе съобщено.

— Кой е пръв? — попита Халеф.

— Ти. Но имай предвид, че скалният ръб отсреща лежи под слой почва и гнила дървесина. Баркх ще се свлече, ако го достигне само с предните копита. Вземи камшика в ръка, та в случай на нещастие да го подпомогнеш, и не се оглеждай стреснато, ако сметна за необходимо да подкрепя с изстрел спасителния скок!

— Всичко това изобщо няма да е необходимо. Ти веднага ли ще ме последваш?

— Веднага щом видя, че си вече отсреща и си ми направил място. По-рано не.

— Мога ли да започна? Сега?

— Да.

— Тогава Аллах да ни е на помощ! Мисля си за Ханнех, на която съм дал сърцето си, и за Кара Бен Халеф, моя син, гордостта и надеждата на моя земен живот. Сихди, ние ще останем заедно, отвъд скалния процеп, живи, живи тук или живи там. Ти беше и си мой приятел, благодаря ти! Направи място! Сега се започва!

В задната част на бивака беше пълна нощ. Отпред бавно гаснеше последния зрак. Но над скалната цепнатина бе открито небе и светлината достигаше точно колкото да се различи ясно отсрещният ръб на бездната, от която зееше „умиралката“, защото смърт нали нямаше! Нима там долу, в страховитата цепнатина щяхме да намерим отговор на въпроса на Халеф: „Сихди, какво мислиш за умиралката?“

Той посегна към пушката си, за да я пристегне с ремъка на гърба, ала аз му я взех и казах:

— Стой, не бива да ограничаваш движенията си. Аз ще я взема заедно с моите.

— Но ти и без друго имаш вече две! — възрази той.

— Няма значение. Аз не съм толкова болен като теб. А и Асил Бен Рих скача по-добре от Баркх. Следователно трябва да те облекча.

Въпреки това той не искаше да се съгласи, но аз отрязах всички по-нататъшни възражения, като взех двата коня за юздите, за да ги отведа заради засилването възможно по-назад в пролома. Виждайки това, Нафар Бен Шури попита:

— Защо напускате хубавото си място? Искате да спите там отзад, където въздухът е толкова лош и тежък за дишане?

— Не — отговорих. — Искаме да ви покажем какво трябва да направите, ако искате утре да заловите джамикуните.

— Да ни покажете? По какъв начин?

— Ще прехвърлим с конете цепнатината.

— Невъзможно! Такъв скок никой кон не е способен да извърши. Който се осмели да го направи, е несъмнен безумец. Той не само предизвиква Аллах, а се подхвърля на сигурна смърт.

— Ние действително разчитаме на закрилата на Аллах, но безумци не сме. Онова, което е фатално за вашите коне, за нашите е напълно осъществимо. Направете място и някой да не вземе да ни застане на пътя или да ни попречи с някакво движение. Ще го прегазим!

— Ама, ефенди, казвам ти, вие непременно ще се сгромолите в цепнатината…

— Мълчи! — прекъснах го рязко. — Ти изобщо няма какво да ни казваш!

С този суров тон имах намерение да го слисам по такъв начин, че да се откаже от всякакви приказки и действия спрямо нас. И успях. Пристъпехме ли веднъж към скока, всяко смущение можеше да ни коства живота. Като умен мъж той би трябвало да се запита за истинската причина на това рисковано дело, при което щеше да стигне до единствения правилен отговор, че искаме да се разделим с него и хората му. Но нашето намерение му се струваше толкава ужасяващо, че изобщо не му позволяваше да разсъждава.

— Представете си, мъже — изкряска на масабаните, нашите гости искат да прескочат цепнатината! Това е една невероятна, безразсъдна постъпка!

Те отговориха с безредни силни викове. Не им обърнахме внимание. Халеф беше възседнал своя Баркх. С камшика в ръка, той ме погледна с усмивка на упование и каза:

— Аз съм готов. Моят арап ще ми прости, ако при този особен случай да получи удар от мен. С него и двамата бихме могли да спасим живота си. Да тръгвам ли?

— Първо искам напълно да освободя пътя и още веднъж те моля да не се сепнеш или погледнеш назад, ако евентуално стрелям!

Ходът на събитията естествено се разиграваше много по-бързо, отколкото мога да го разкажа тук. Хвърлих още един изпитателен поглед на Халеф. Стойката му беше добра и стабилна, а лицето имаше израз на такава увереност в собствените сили, сякаш за неуспех при скока не можеше и да се мисли. Сега заметнах двете пушки на гърба, взех третата в готовност за стрелба, качих се на седлото и подкарах Асил с танцова стъпка към процепа. Малкото масабани, стоящи все още на пътя, бяха принудени да се отдръпнат.

— Илери! (Напред!) — викнах на Халеф.

— Б’исмиллах! (С помощта на Аллах!) Скачай, о, Баркх!

Докато викаше тези думи, той подкара коня, който сега добре знаеше каква е работата. Баркх полетя, не, той се изстреля напред по такъв начин, че ухото ми не можеше да различи отделните удари на копитата. У мен се бе зародило чувство, което никога не бях изпитвал и което вероятно нямаше да се появи, ако хаджията не беше толкова болен и изтощен. Цялото ми същество сякаш се превърна в силен, гръмък зов за помощ.

Ето че Баркх стигна до края… всеки негов мускул беше пружинна енергия… сега се понесе над бездната… приземи се отвъд… с четирите крайника… понечих да изликувам… тогава ръбът поддаде под задните копита… те се плъзнаха надолу… Халеф схвана грозящата опасност… шибна с камшика слабините на жребеца… той поиска да се изкачи, но само подраска по освободения от измамния хумусен слой гладък скален ръб… те щяха, непременно щяха да се сринат в пропастта, и кон, и ездач, ако моят изстрел не им доведеше спасение!… Натиснах спусъка. Гърмежът беше отразен с удесеторена сила от скалите и повторен от стократно ехо… мощният тътен сякаш притежаваше механична сила, която повдигна задницата на коня, или това бе удивителното присъствие на духа на Халеф?… Той вдигна крака, сложи ръце върху плещите на врания и се изхвърли напред край главата на животното, с което благополучно стигна твърдата земя… облекченият по този начин и доведен от изстрела до напрягане на всички нерви Баркх преодоля скалния ръб, направи няколко конвулсивни скока напред и спря между дърветата, треперейки с цялото тяло. Халеф го последва със залитане… обърна се… вдигна ръка да ми помаха… а после рухна на земята като запратен от удар.

Не мисля, че друг път в живота съм отдъхвал така дълбоко и облекчено като в този миг! Парализирани от ужас, масабаните бяха стояли безмълвни и неподвижни. Сега дадоха воля на чувствата си с един крясък, който следствие ехото прозвуча така могъщо, като че изобщо не можеше де излиза от човешки гърла. Заскачаха насам-натам, размахваха ръце и се държаха като полудели.

— Тихо! Направете място! — ревнах им аз, защото само по този начин можех да бъда чут.

— Остани, де, остани! — изкрещя Нафар Бен Шури. — Нима не видя пред очите си сигурната, ужасяваща смърт?!

— А ти нима не видя, че тази смърт съвсем не е толкова сигурна? — отговорих. — Дайте път! Пазете се!

Като подкарах коня посред тях, принудих ордата отново да освободи пътя. После помилвах красивата, топла шия на врания и го помолих със спокоен тон:

— Скачай, о, мой Асил, скачай!

Той знаеше, че приятелят му Баркх е отсреща, и разбра думите ми. Подтик не беше необходим. Чух, че гърдите му поеха пълен дъх, и се надигнах на стремената. Така имаше по-голяма свобода на движенията. Той измина късото разстояние с удивителна сигурност и спокойни нерви, изхвърли се от самия ръб на пропастта и премина отвъд леко като мисълта. Още четири-пет крачки и спря, без намеса от моя страна, точно до Баркх.

Всичко беше извършено с такава изумителна лекота, че масабаните там отзад този път останаха съвсем тихи. Аз скочих, захвърлих пушките и притиснах с две ръце главата на великолепното животно до гърдите си. Асил беше заслужил да му покажа няколко гальовни, благодарствени думи, но първата ми работа след това бе да видя Халеф.

Той лежеше на земята и не се помръдваше. Мъртъв, естествено не беше, а само в безсъзнание, но не от уплаха или ужас, а следствие свръхнапрежението на физическите и духовни сили. Очакваният отдавна със страх от мен срив беше настъпил!

Какво да правя? Но… я чуй! Не ме ли повика полугласно някой?

— Ефенди… ефенди!

Идваше иззад едно от дебелите дървета.

— Кой вика? — попитах.

— Аз! Шейхът на джамикун.

— Педехр?

— Да. Не бива да се показвам, защото въпреки здрача масабаните може би ще ме видят. Ела ти при мен!

Запътих се нататък. Да, той стоеше там, все още като факир, какъвто го бяхме видели преди това.

— Наистина си ти! — казах. — Как е възможно да бъдеш вече тук? Ние яздихме толкова бързо, и то, види се, по най-краткия път!

— А ние още по-бързо, и то по път, не по-дълъг от вашия. Исках да съм тук преди вас, за да затворя по възможност още тази вечер капана. Както тук, така и при входа на Дере-и-Джиб стоят мои стражи, които трябва да ми докладват всичко, което става. Видяхме ви да идвате и така добре заехме зад вас долината, че масабаните могат да излязат само ако им разрешим.

— В такъв случай трябва да ти кажа, че тиловият отряд също ще пристигне още през нощта.

— Това е важно за мен. Благодаря ти и ще съобразя моите приготовления с тази вест. Застанах тук, за да видя разочарованието на масабаните, когато установят, че мостът вече не е налице. Бях забравил да ти кажа, че ние го разрушихме. Предполагах, че ще останеш с шейха на хаддедихните до заранта при тях в долината и после незабелязано ще се отделите, за да дойдете при нас. Вие обаче го сторихте още днес, и то по такъв начин, че ми липсват думи да опиша моето удивление и възхищение. Ефенди, нима не помислихте за смъртта?

— О, напротив! Точно защото го направихме, предприехме скока. Халеф трябваше да бъде спасен. Той не можеше да издържи там до сутринта. Налагаше се да предприемем това рисковано дело.

— То беше повече, много повече от това, което бива наричано рисковано дело! До този момент се чувствах много посрамен, дето бях застигнат върху прочутата кобила на Устад от твоя арап. Сега обаче видях на какво сте способни вие и конете ви и разбрах, че не е позор да ме превъзхождате. И за мен бе ужасен миг, когато видях хаджи Халеф надвиснал над бездната. Неговото дръзко изхвърляне и твоят изстрел го спасиха. Когато после видях, че се готвиш да го последваш, сърцето ми изтръпна. Арабинът на арабски жребец не беше достигнал гладко, значи за европееца имаше още по-малко надежда да изпълни благополучно на нефранкски кон този ужасяващ скок. Много ми се искаше да ти викна да се откажеш, но нямах право да издавам присъствието си! И ето че ти се понесе, толкова леко, толкова плавно, така неописуемо сигурно! Ти не седеше, а стоеше изправен на стремената. Никога не бях виждал подобно нещо! Беше толкова необичайно, толкова чуждо и извън разума, ала на мига се уверих, че няма защо да се страхувам за теб. Твоят арап премина във въздуха в дръзка, стабилна дъга. Беше само един миг, но аз видях в него нещо много ярко и ясно. Това беше наистина ти, но същевременно едно видение, един поглед към далечната страна, която наричаме бъдеще. Ти беше Запада върху един безупречен източен кон! Пропастта помежду ни изчезна. Твоят Асил ми донесе християнството. Тъмният пролом там е изчезващата страна. Казвам ти, Западе, бъди сърдечно добре дошъл! Болен лежи Изтока тук пред нозете ни, в дълбоко безсъзнание — съвсем като тялото на Халеф. Но аз и ти ще го разбудим и нашата любов ще го спаси!

Той ме притегли към себе си и ме целуна. Отвърнах сърдечно на целувката, макар да беше облечен още като факир и в този миг тялото му да не бе образец на чистоплътност. После продължи:

— Това беше видението, което ми се яви за един-единствен миг. Но това съзерцание в далнините на идното време няма да изгуби нищо от своята яснота, защото онова, което душата показва на нашите очи, не бива да бъде забравено от духа!… Сега позволи да се погрижа за Хаджи Халеф. Ще отида да дам съответните заповеди, но скоро ще се върна!

И се отдалечи. Какво странно посрещане от страна на този мъж! Беше ми оказал особено въздействие със своите думи. За това допринасяше и настъпилата вече нощ. Над мен бяха високо извисяващите се дървета, през които преминаваше плътен, сериозен шумол. Пред мен — напълно непознат терен с хора, които ми бяха чужди и същевременно приятели. Зад мен беше победената от нашата решителност пропаст, над която се носеха към мен виковете на масабаните. Искаха отговор, но аз не им го дадох. С тези хора повече не исках да си имам работа. Бях решил, ако е възможно, никога да не видя някого от тях. Предполагах, че изобщо няма да ни се наложи да се занимаваме с тях. Джамикуните имаха достатъчно хора да се оправят с тях.

Халеф все още лежеше така, както бе паднал. На дишането му липсваше сила да повдига гърдите, а пулсът му едва се усещаше. Викнах името му съвсем близо до ухото — никакъв ефект. Ръцете и краката му бяха съвсем отпуснати. Пред мен лежеше тяло без сила и воля, с едва мъждукащ живот. Това беше преливащият от енергия и пращящ от здраве Хаджи Халеф, който така обичаше да се нарича „най-великият герой на Изтока“. Като го гледах да лежи така пред мен или по-точно чувствах в ръцете си, естествено съвсем забравих да помисля и за самия себе си. Въпреки това усетих, когато се наведох, че главата ми натежа. В мозъка ми сякаш се породи някакво болезнено стържене. Клепачите не искаха да останат отворени. През мен премина нещо като духовно и същевременно физическо възприятие, което може да бъде изразено единствено чрез думите: „Ти се съпротивляваше, докато бе необходимо. Но сега всички опасности отминаха, сега ти си мой!“

Педехр се върна. Водеше неколцина от хората си. Бях седнал при Халеф и сега поисках да стана. Беше ми трудно, толкова трудно, че трябваше да се подпра на ръце. Няколко от джамикуните вдигнаха хаджията и го отнесоха. Други двама хванаха юздите на конете ни, за да ги поведат.

Шейхът улови ръката ми и каза:

— Устад помоли да отседнете при него. Изпратих вестител. Той знае, че идвате.

— Далече ли е? — попитах.

Въпросът ли му направи впечатление, или морният тон, с който беше изговорен? Той се осведоми:

— Да не би и ти да си болен?

— Из един път се почувствах уморен, много уморен!

— Имаш ли петна по тялото?

— Да, по гърдите.

— Аллах йеселлимак! (Аллах да те пази!) И в това състояние дръзнахте такъв смъртен скок! Направо непонятно, да, дори извън човешките възможности!

Опитах да се пошегувам:

— Преди малко ти видя в мое лице Запада. Прости ми, че дойде толкова болен при вас!

Той стисна здраво ръката, за която ме водеше, и отговори:

— Аз познавам вашето заболяване. То обича да се пренася върху здрави хора. Но вие не го носите тайно и не представяте слабостта за сила. Който не ни мами, той няма да се измами в нас. Ела, скъпи приятелю, аз искам да стана твой брат!

Под дърветата беше толкова тъмно, че ръката пред очите си не можех да видя. Педехр ме държеше здраво. Той добре познаваше терена и ми обръщаше внимание върху всяка особеност. Въпреки това вървенето ми беше по-трудно, отколкото може да се мотивира с дадените обстоятелства. Аз често се спъвах и залитах. Тогава той бързо ме обгръщаше с ръка, за да ме подкрепи. Искаше ми се да се поверя на тази силна, любвеобвилна ръка и се оставя да ме носи по-нататък!

Колко дълго трая това ходене ту нагоре, ту надолу, не знам. Бях напълно изгубил чувството за време. Гората свърши. Звездите проблеснаха над нас, а нозете ни поеха по меката трева на равна земя. При отдалечаването от скалния процеп бяхме формирали завършека на шествието, сиреч двамата бяхме последни и сами. От хаджията и конете не виждах и следа. Когато попитах за тях, получих отговора:

— Не се тревожи! Ще намериш приятеля си, както конете и пушките ви, при Устад.

Пушките! Тук със закъснение ме връхлетя страхът. Бях ги забравил, напълно забравил. Изобщо не помислих за тях, когато бях поведен от Педехр. Едва сега се сетих, че когато слязох след скока от седлото, ги захвърлих край себе си. Тази недопустима разсеяност ме доведе до убеждението, че болестта и при мен беше напреднала повече, отколкото си мислех.

Едва бях дал простор на тази мисъл и започнах да поддавам. Трябваше да спра. Краката ми трепереха, отказваха да ме слушат.

— Какво ти е? — попита Педехр. — Трудно ли ти е вървенето?

— Нито трудно, нито лесно, защото не мога вече да вървя. Позволи да поседна за миг!

Той ме обхвана, за да седна бавно. Да, да седна! Това не беше възможно. Трябваше веднага да легна. Липсваше ми сила да държа тялото си изправено. Тогава и клепачите се смъкнаха и не можеха вече да бъдат вдигнати. Какво стана с мен, не зная. Все едно бях изпаднал в здрав сън, но от време на време се чувствах и като в дрямка. Понякога чувах добрия, угрижен глас на Педехр. Той ми говореше, говореше и на други, ала звучеше като от далечина, голяма далечина. Почувствах, че повдигат и понасят. Бях толкова лек; нямах тяло. Състоях се единствено от радостно упование и щастливо доверие и тази отдайност се бе простряла като върху ангелски крила.

После имах чувството, че се нося през блажената вечност, безкрайно дълго и все пак толкова кратко, толкова кратко! Но какви бяха тези звуци? Арфите на лъчезарни духове? Или това бе псалтерият^[2] на певеца от Стария завет, който говори там:

„Въздигам очи към планините, откъдето ще дойде помощта!“

И тогава една ръка полегна на челото ми. Сякаш някаква добра, чиста, нематериална сила премина през цялото ми същество. И един дълбок, благозвучен глас изрече последните думи на същия псалм^[3]:

„Господ ще пази изхождението ти и вхождението ти. Отсега и до века. Амин!“

Гласът замълча. Тихи стъпки се отдалечиха. Дълбока, благоговейна тишина владееше у мен и наоколо. Но имах усещането, че не съм сам и изоставен. Облъхна ме чудесно благоухание — като от тамян и миро. И ето че високо над мен прозвучаха две камбанки. Странно, тяхното прекрасно съзвучие веднага бе доловено от слуха ми! Едната, ниската, хармонизираше в долна мажорна секста на високата. Беше много парадоксално, че при моето състояние ми хрумна въпросът защо ли в този основен акорд липсваше квинтата! Отново дълбока тишина. После чух да прозвучава кюрдски четиригласен химн, чиято първа строфа би звучала в превод:

Пред лика ти свещен,

с молитва смирен,

аз, господи, идвам.

Своите неволи

да изрека, позволи.

Чуй какво умолявам!

Не звуците на орган, а на арфа съпровождаха тази песен. Църква ли имаше тук? Изобщо на земята ли бях? Сънувах ли, или будувах? Нямах власт над очите си. Притежавах ли въобще такива? Може би сега бях само дух, само душа? Къде беше останало тялото ми? Не го чувствах!

Ето че до мен достигна тихо, тихо шумолене — като на фина, движеща се дреха. Две топли, меки женски длани уловиха ръката ми и един прочувствен алтов глас започна да се моли:

При теб идват

всички да се молят,

които, Господи, обичаш.

Остави вярата

ни неотнета,

че ти само живот даваш!

Дълго бе държана ръката ми. Чувствах го, макар че едва ли още притежавах усет за време и пространство. После долових докосване, като че две устни се прилепиха към ръката ми. Поисках да я отдръпна, ала не успях да осъществя движението. Коя беше тази, която, коленичейки пред мен, се бе молила за моя живот? Настойчиво желаех да го узная, но така и не можах да изрека въпроса. Тогава очите ми се отвориха. И странно, това сякаш не бяха физическите ми, а душевните очи. Видях едно мило, сериозно, чисто женско създание. Имаше такава благочестива, благородна красота, с каквато биват зографисвани светиците. Очите бяха тъмни и въпреки това някак си ярки, лъчисти, бистри. От тях струеше топлина и ме обливаше. Струваше ми се, че вече съм виждал някога този лик — не равнодушно и мимолетно, а съм го гледал грижовно и със същата сърдечна топлота, която получавах сега обратно. По детински миловидните и все пак толкова женствено фини черти се разпростря радостна усмивка и устните, докоснали преди малко ръката ми, попитаха:

— Позна ли ме, ефенди? Аз съм Шакара, която те спаси от смърт.

Поисках да отговоря, но не можах. Чух нещо като неразбран шепот, който идваше от моята уста. Тя продължи:

— Аз съм момичето, което навремето в Амадийе бе яло йолюм кирази^[4]. Твоята ръка ми върна почти отлетелия вече живот^[5]. Спомняш ли си?

Раздвижих клепачи, за да дам знак, че съм я разбрал. Да говоря, ми беше невъзможно. Тогава тя сложи десница на челото ми и каза:

— Болестта не ти позволява да говориш. Но бъди спокоен! Ходех е милосърден. Той няма да ни причини ужасното страдание, като те остави да умреш. Устад се помоли за вас, а добротата на небето със сигурност ще се вслуша в неговата молитва. Погледни, той идва. Виждаш ли го?

Питаше така, защото очите ми се бяха затворили. Не можех да ги отворя, но чух приближаващи стъпки.

— Още ли не е дошъл на себе си? — бе попитана Шакара.

Беше същият дълбок, благозвучен глас, който вече бях чул.

— Отвори очи и ме погледна — отвърна тя. — Не можеше да говори.

— Позна ли те?

— Така мисля.

— Той сега отново е изпаднал предишното си безсъзнание. Него навярно ще спасим. Но за неговия спътник за съжаление не мога да кажа същото. Той вече стои много близо до смъртта.

Тогава чух гласа на Халеф да прозвучава високо и гневно:

— При смъртта? Неговият спътник? Значи аз? Сигурно мислите, че спя? Аз тъкмо се събудих и ви чух. Аз не стоя при смъртта! Не, не, не! Аз съм Хаджи Халеф Омар, хаддедихнът от племето шаммар. Мен ме знаят навсякъде. А смърт няма! Значи това, което казвате, е напълно невъзможно. Аз не се намирам при смъртта… при смъртта… не, не… при… смъртта!…

Чувах думите на моя хаджи, но не знаех къде лежи. Някакъв въпрос сякаш се бореше да се откъсне от мен към него, ала не стигна нито до съзнанието, нито до волята му. Имах усещането, че някой ме издигна и понесе далеч, далеч. Като от безкрайна далечина чух да заглъхват думите: „При смъртта… при смъртта…!“

Колко дълго съм бил отдалечен от себе си или, изразено с обикновената фразеология, колко дълго съм лежал в безсъзнание, не зная. Съзнанието ми се връщаше. Сега не ми бе необходимо усилие за отварянето на очите, ала чувствах непозната тежест в клепачите. Бях извънредно отпаднал. Когато опитах да раздвижа глава, мина доста време, преди да успея да извърна лице към стената. Устата ми беше отворена и странно защо намирах, че така трябва да бъде. И през ум не ми минаваше да я затворя. Същевременно обаче ми беше напълно ясно, че това е един от симптомите на обривната треска.

Сега видях къде се намирам. Беше високо, светло, варосано помещение, чиито стени очевидно бяха зидани от здрави камъни. Двете страни бяха монолитни. В задната стена имаше широка двукрила врата — голяма рядкост за областта, в която се намирахме. При предната страна две колони образуваха със зидарията три отворени арки и позволяваха предостатъчен достъп на въздух и светлина. В единия ъгъл лежах аз, в другия Халеф, обърнати с крака към вратата, за да не попадат директно в очите ни нахлуващите слънчеви лъчи. Покрай задната стена бяха поставени нацъфтели растения — зрителна наслада за нас, както чух по-късно. Вдясно, където лежах аз, в една широка ниша стоеше троноподобно кресло. Пред него бе застлан килим, с персийски възглавници отдясно и отляво. От това заключих, че се намирам в жилищно помещение. Впоследствие научих, че обикновено Устад тук посрещал и се съветвал със старейшините на племето. Фактът, че ни беше отредил само това помещение, за нас бе едно достойнство, което едва ли можеше да бъде достатъчно оценено. По стените видях изписани мъдрости, но не ги прочетох. Самият можех да мисля, ала да превърна редовете в мисли, не бях в състояние.

Кревати естествено нямаше, но постелите ни бяха с изключителна, необичайна за тези места чистота. Бяха оформени от струпани меки възглавници и имаха такава ширина, че няколко души можеха да се излегнат. А светлите, чисти одеяла от камилска вълна бяха леки и фини, сякаш изтъкани от коприна. Халеф лежеше безмълвно и неподвижно. Лицето му беше много изпито, приличаше на някой труп. Този факт кой знае защо не ме уплаши. Упование ли бе това? Или безразличието, което често може да се наблюдава при болни?

Недалеч от вратата седеше Шакара сред зеленината на растенията. Одеянието ѝ беше бяло. Беше отметнала назад яшмака. Тъмните ѝ коси се спускаха в дълги тежки плитки. Изящните пръсти се плъзгаха по струните на сандурах^[6].

Може ли едно човешко същество да бъде сравнено с поема? Та нали се казва, че човекът бил най-прекрасната поема на всемира. Тук виждах ако не най-прекрасното, то определено едно от най-благочестивите.

Дали някой европейски лекар ще позволи да се свири близо до тежко болни хора? Вероятно не! Разбира се, зависи от вида на инструмента. Тоналността на арфата е естествена. Тя предлага звуци от природата, благотворно хармонични за човешкото ухо. Това благозвучие е приятно и за болни нерви. Не можеше да се очаква, че една кюрдка ще бъде артистка. Шакара вземаше само настройващи акорди. Тя не знаеше нищо за хроматична промяна. Но точно тази диатонична простота изключваше всяко съучастие на ухото. То приемаше тоновете така леко и понятно, както гърдите дишаха въздушните вълни, които ги носеха. Ето как ставаше, че тези звуци докосваха непосредствено душата. Те бяха сякаш част от атмосферата на къщата и упражняваха благотворно влияние върху жизнените сили. По себе си го чувствах това влияние. В мен сякаш имаше нещо родствено с арфовите звуци, което дълго, дълго бе мълчало и сега най-сетне се бе хармонирало с тях. Ето защо като че претърпях загуба, някакво лишение, когато Шакара престана да свири и остави арфата настрани.

— Продължи, моля те! — обадих се аз.

Произнесох думите неволно. И сега ме обхвана нещо като удивление, че отново можех да говоря. Кюрдката дойде бързо при мен, седна до страната ми и каза:

— Шукер Ходех!^[7] Аз чувам гласа ти! Виждаш ли ме, разбираш ли ме какво казвам?

— Да — отговорих.

— Ти се намираш във Високата къща на Устад. Той желае да се грижи за вас. Позволяваш ли?

— Да.

— Имаш ли някаква заповед за мен?

— Не, никога не бих имал!

— Защо?

— Към теб мога да отправя молба, никога заповед.

Тя улови ръката ми, взря се в лицето ми с дълъг, радостен поглед и каза:

— Ти си все така изпълнен с доброта както навремето. Кажи, ефенди, кое благоухание ти е любимото?

— На бенефшех^[8].

Тя целуна ръката ми, стана и бързо излезе от стаята. Защо беше попитала за любимото ми ухание? За съжаление, скоро щях да съзная причината. Тя не ми беше непозната, но мислите ми сега бяха твърде слаби, за да я отгатна веднага. Отсреща при Халеф бяха поставени множество сандъчета с посадени рози. При мен нямаше цветя, но аз не се запитах откъде биха могли да дойдат.

Изведнъж ми стана много студено, така интензивно, сякаш бях погребан в сняг и лед. Бяха мразовити тръпки, придружени от силна треска. Това ми напомни за петекията, която бях видял по път върху гърдите си. Погледнах се. Петната сега се бяха разпрострели по цялото тяло. Забелязах ги и по ръцете си. Това откритие накара главата ми да пламне, докато в същото време тялото се тресеше от студ.

В този миг видях да влиза Педехр и да се отправя с тихи стъпки най-напред към Халеф. Той естествено вече не носеше факирските дрипи, а беше облечен в много бели кюрдски шалвари и достигаща до коленете връхна дреха, пристегната в кръста от син пояс. В него вместо ножове и пищови бяха втъкнати няколко красиво разцъфнали, пурпурно-пламтящи ширазки рози. Дългата, лъскава като сива коприна коса беше сресана назад и се стелеше до раменете. Измитото от вчерашната мръсотия, събуждащо благоговение лице беше разкрасено от онзи полъх на вътрешна младост, с който душата озарява тялото и който не замира до дълбока старост. Личеше си, че с пълно право бива наричан Педехр, Баща, който дава на хората си единствено любов, любов, съчетана с проницание и разсъдливост, а те на свой ред също му отвръщат с любов.

Той огледа внимателно Халеф, коленичи до него и му заговори, но без да получи отговор. След това го поглади няколко пъти по лицето и улови ръцете, за да ги раздвижи. Това също остана без резултат. Дребният мил хаджи не даваше признак на живот. Тогава Педехр дойде при мен. Видя, че очите ми са отворени, седна при мен и попита:

— Виждаш ли ме, ефенди?

— Да — отговорих.

Сега отправи големите си бистри очи към моите. Имах чувството, сякаш с този поглед се спусна да изследва дълбините на моята душевност. После продължи:

— Боли ли те главата, когато ти говоря?

— Малко.

— Тогава нека си кажем само това, което е безусловно необходимо. Аз познавам болестта и знам, че няма да умреш, стига някоя непредвидена причина да не доведе до влошаване. През изтеклата нощ вие неколкократно пихте от нашето целебно средство, което ти не знаеш, защото и двамата бяхте в безсъзнание. То със сигурност ще подейства.

— И на Халеф?

— Той се поколеба с отговора. Тогава го помолих:

— Кажи ми истината! Аз съм мъж и трябва, трябва, трябва да я знам!

Той кимна в знак на съгласие и заговори:

— Да! За другиго бих помислил, че трябва да го щадя, но на теб съм длъжен да кажа истината. Ти ще изпаднеш в дълъг, дълбок, тежък сън, а когато се пробудиш, от твоя приятел ще се отдели онова, което е безсмъртно. Ето какво може да ти каже устата ми според човешките разбирания. Той може би още на няколко пъти ще идва на себе си за кратки мигове, ала после ще се унесе и ще се събуди едва при издъхването. Така мисля аз. Но се надявам, че Ходех, който е Всемогъщата любов, знае нещата по-иначе и много по-добре. Сега ми кажи и ти истината! Изплаши ли се?

— Не. Благодаря ти! Твоята откровеност е чест за мен. Ти ми доказа, че не ме считаш за слабак. Халеф не бива да умре. Ходех ще помогне.

— Да, ако вярваме, той сигурно ще изпрати Мелек еш Шифа^[9]!

— Убеден съм в това. Но ние не бива бездейно да разчитаме на ангела, а трябва да посрещнем неговата помощ. Остави ме да помисля!

Все пак бях по-слаб отколкото се смятах. Не само говоренето, но и внимателното слушане за да вникна в казаното, ме изтощаваше. Затворих очи да размисля, ала не ми хрумваше нищо. Тресеше ме и треската формираше какви ли не объркани и неясни видения пред вътрешния ми взор. Пред мен като че се намираше някаква полупрозрачна, непрестанно движеща се завеса и зад нея се разиграваха събития, които не можех ясно да различа. Но ето че се случи нещо много странно. Завесата внезапно замря, раздели се надясно и наляво и аз видях пред мен да се появява една мила, скъпа фигура. Беше съхранена за съвсем кратък миг, но образът имаше толкова резки очертания, толкова живи черти и цветове, че една заблуда относно кой е това, беше напълно изключена. Един ездач приближаваше — първо дребен в далечината, но ставащ все по-голям — в елегантен галоп. Точно пред мен спря рязко коня, сведе ръка за поздрав и изчезна. Завесата се затвори и отново започна да се движи както преди. Кой бе той? Нашият Кара Бен Халеф, синът на моя болен приятел. Дори коня бях познал. Беше тъмнокафявият, няма и четиригодишен Гхалиб^[10], с който хаддедихните се бяха сдобили като такса за конски разплод от бедуинското племе абу хаммед. Кафявият даваше основание за най-добри надежди и беше равностоен на нашите два черни жребеца. Не размислях дълго, а попитах Педехр, отваряйки очи:

— Искаш ли да спасиш хаджията? Можеш!

— Какво не бих дал! — увери той.

— Имате ли много бързи, издържливи коне?

— Да.

— И някой, който да познава областта край Тигър отвъд Калат Шергат, срещу Самара?

— Имам един благонадежден мъж, който е добър ездач и вече няколко пъти е бил до Джебел Синджар. Той познава областта, за която говориш.

— Прати го и му дай неколцина придружители. На запад от Калафат Шергат ще се натъкне на хаддедихните. На никаква цена не бива да издава, че Халеф е болен. Но непременно трябва да вземе сина на хаджията, който се казва Кара Бен Халеф. Нека той направи ездата до тук на тъмнокафявия кон Гхалиб! Мисленето и говоренето ме затрудняват. Дай заповедите така, както намериш за необходимо!

Педехр се надигна, улови ръката ми и заговори:

— Разбирам те, ефенди. Когато Халеф се пробуди, за да умре трябва да види пред себе си своя син. Така душата му може би ще бъде здраво задържана. След не повече от час тримата най-благонадеждни мъже ще напуснат нашия урд^[11], за да изпълнят колкото може по-бързо твоето желание!

И се отдалечи. Аз се почувствах във висша степен изтощен и потънах в някакво летаргично състояние, което не можеше да се нарече нито безсъзнание, нито сън, защото вътрешната и външната ми сетивност оставаше в активност, макар и изключително слаба. Отново чух лекия шум от дрехата на Шакара и долових, че в атмосферата ми се появи сладостно ухание на теменуги. А сетне — дали веднага след това, или по-късно, не знам — сякаш се озовах в Обетованата земя, и по-точно в Ел Халил^[12].

Яздех по стария павиран път към дъбравите на долината Мамре и поисках там в руския монашески дом на спасението да ми дадат ключа за кулата с красивия изглед. Видях ясно растящия под нея „Дъб на Авраам“ — точно така залинял, както можеше да се види в действителност. А после продължих ездата по йерусалимското шосе между лозята и надясно към Кладенеца на Авраам. Той се намира в десния ъгъл на ограденото поле и строго спазващите вярата жители на Ел Халил не обичат да гледат християнин да пие от неговата вода. Аз обаче си гребнах и пийнах. След това събрах, както бях постъпил и по-рано, семена от растящите там в изобилие сложноцветни, за да ги посея у дома, в градината си. Тогава зад мен прозвуча глас: „Мир на теб!“ Изправих се и се обърнах. Коя беше високата патриаршеска фигура със сияйни и добри очи? Дали не беше първият от патриарсите, при когото отседнали трите ангела, Авраам ли беше, синът на Тара от град Ур, страната на халдейците? Да, определено беше той, той трябваше да е, но не толкова стар както в Месопотамия, и все пак и двете — и стар, и млад едновременно! Гледах го с почтително удивление.

Да, гледах! Отново бях отворил очи. Вече не бях духом там, в Ел Халил, а реално тук, в кюрдско-персийските планини. Намирах се на болничната си постеля. Около мен бе украсено с уханни виолетки. При нозете ми седеше Шакара, дарителката на цветята, а отстрани стоеше… Авраам, патриархът? Може би е носил съвсем същото просто одеяние от камилска вълна като високия, достопочтен старец, когото виждах сега пред себе си. Старец? Да, защото снежнобялата брада, достигаща до връвта около кръста му, можеше да е само дарование на преклонна възраст. Вдъхващото благоговение лице беше същевременно и старческо, и младежко, а спускащите се от главата дебели, тежки плитки притежаваха не матова, изкуствена, а истинска, жизнена чернота, свойствена само за младежките и най-силните мъжки години. Гледах го удивено както преди малко със затворени, сега с отворени очи. Той ми се усмихна благо, простря благославящо ръка над мен и проговори:

— Мир на теб!

Беше същият дълбок, благозвучен глас, който бях чул преди малко при Кладенеца на Авраам. От този мъж се излъчваше някаква тайнствена, възхитителна иреалност. Тя струеше към мен, протичаше през мен и ме притегляше към него. Не можех да постъпя другояче, освен да дам единствения за случая отговор:

— Ти го доведе при мен. Моята благодарност и благословия да бъде твоя собственост.

— Младостта се отбива при старостта, синът при бащата — продължи той. — Любовта ще те едини с мен. Довериш ли ни се, скоро ще оздравееш. Аз слагам ръка върху твоята болна, уморена глава. Алейк ес Салам у рахмет Ходех! (Мир и милосърдието Божие да бъдат с теб!)

Той остави ръката си върху челото ми в продължение на почти минута. Беше гореща и своеобразно свежа. Улових я и я плъзнах до устните си. Той позволи това да стане, но после вдигна пръст и заговори със закачлива усмивка на устата:

— Не го споменавай в родината си! Как може Запада да целува ръка на Изтока! Сигурно никой няма да може да те проумее!

След това се извърна от мен и се упъти към Халеф. Значи това беше Устад, Учителя! Следвах го с очи, защото ми беше невъзможно да ги отклоня от него. Отново ли ме тресеше? Споходи ме странна мисъл: „Ти току-що погледна в лицето на Ориента.“ Такава идея можеше да хрумне само на болен!

Той постоя известно време край постелята на хаджията, без да прави нещо друго, освен да го оглежда. После сложи ръка и на неговата глава и се отдалечи с много сериозно лице.

— Това беше той! — каза Шакара. — Твоето сърце сигурно скоро ще му принадлежи. Искаш ли сега да чуеш арфата?

Кимнах. Тя тръгна към мястото, където лежеше арфата, но още преди да я стигне, спря. Хаджията беше помръднал.

— Сихди… сихди… сихди! — извика той високо.

— Тук съм, Халеф — отговорих.

— Аз бях близо, съвсем близо! — продължи, без да отваря очи.

— До какво?

— До умиралката, до умиралката! Видях ги, двамата, и единия, и другия!

— Кои?

— Хаджията и Халеф! Хаджията беше някакъв друг, но Халеф бях аз! Халеф насочи своите стъпки нагоре към Дженнет^[13], ала Хаджията го задържа здраво, за да го дръпне надолу към Джахенната^[14]. Беше тежка битка. Халеф не беше достатъчно силен и Хаджията тъкмо щеше да победи, когато почувствах една ръка на челото си и бях спасен. Хамудиллах!

Гласът му имаше особена, тревожна, покъртителна интонация.

— Защо не ми отговаряш? — извика. — Аз искам още да живея, не бива още да умирам. Халеф у мен още не е достатъчно ловък, Хаджията ще го повлече в провалата. Ръката, ръката трябва да се връща колкото може по-често! Тя ще помогне на Халеф… помогне… по… по!

Той говореше все по-бавно, по-бавно и по-тихо, докато при последната сричка безсъзнанието отново се спусна над него. Шакара посегна към арфата, чиито акорди в началото чувах ясно. После сякаш започнаха да се отдалечават, докато накрая съвсем отзвучаха… бях заспал.

Заспал? Това беше нещо повече от сън. По-късно научих, че в продължение на два дни съм лежал, без и един-единствен път да се помръдна. Ужасен студ бе причината да се събудя. В другия ъгъл няколко мъже се бяха заели да разтъркват Халеф със студена вода и кърпи. Въздухът ми се стори развален. Въпреки свежите теменужки, които видях, миришеше на спарено, на плесен, почти като на труп. Ах! Тогава дойде познанието — аз самият бях този, от когото се разнасяше тази миризма, един от симптомите на петекиалния тиф! Сега знаех, че ще изпадна за седмици в несвяст. Ето защо били теменужките! Тези цветя имаха при мен същата цел както розите при Халеф. Обхвана ме ужасен страх — повече за него, отколкото за мен. Исках да питам мъжете, но не можех да изрека и дума. Но това състояние не трая дълго, защото съзнанието много скоро отново ме напусна.

От време на време усещах по-късно студена вода по тялото си и острия мирис на нишадър. Струваше ми се също, че Халеф ме вика и ми говори за умиралката. Сетне, след като бях лежал пълни две седмици, при мен се появи първото ясно възприятие. Почувствах ръката на Устад върху челото си.

— Той се усмихва! — каза. — Като изтощен до смърт! Може би ще отвори очи!

Опитах да го сторя, но ми се удаде само наполовина. Устад се наведе над мен и каза:

— Виждам, че ме разбираш. Успокой се, ти си спасен! Халеф също още е жив. Все още не се е пробудил. Когато го стори, може би ще е за живот!

След това веднага заспах. По-късните спомени ми разказваха, че Шакара много често коленичеше при мен и като на дете ми даваше с лъжица бульон. Бях толкова слаб, че едва можех да преглъщам. Безкрайно много ме зарадва откритието, че лошата миризма беше изчезнала. Кажи-речи още по-голяма радост ми причини видът на една малка пирамида, издигната пред постелята, по която висяха оръжията, дрехите ми, сбруята и седлото на Асил. Това бе знак на любвеобвилно внимание.

— Асил! — изплъзна се от устните ми. — Жадувам за него.

— Искаш ли да го видиш? — попита кюрдката.

— Да.

Тя не излезе да накара да го доведат, а само пристъпи под входната арка и извика името на врания. Той следователно бе вън наблизо. Чух приближаващите му крачки и неговото мило, общително пръхтене. От площадката имаше да се изкачат дузина стъпала. Няколко ласкави думи от нейна страна накараха врания да дойде горе. По това разбрах, че много се е занимавала с него. Видях при колоната, до която беше застанала, да се появява неговата характерна, красиво оформена глава. Тя я притисна с милувки към себе си, а той допря бърни до бузата ѝ. Това бе целувката, с която освен мен отличаваше само още Халеф. Значи се бе сприятелил необичайно близко с Шакара.

— Асил! — повиках го аз. Слабият ми глас едва-едва прозвуча. Той трепна. — Асил, лихене! (Асил, тук!)

Той се намери с един къс бърз скок вътре и се огледа. Протегнах му ръка. Той приближи, спря пред мен и ме погледна усъмнено.

— Не може да те познае, защото вече не приличаш на себе си — каза Шакара.

— Асил, скъпи мой, храбри мой, верни мой, любимецо мой!

Тогава той приближи изцяло, за да ме подуши отблизо. Докосна ръцете ми, лицето. И сега отметна внезапно глава и зацвили три-четири пъти особено, както никога не бях го чувал. След това заигра с опашка и уши и започна да върши ту с предните, ту със задните крака какви ли не забавни, но същевременно безкрайно трогателни скокове. Движенията напомняха радостните подскоци на куче, което вижда господаря си след дълго отсъствие. Шакара излезе да донесе няколко шепи зелени кушур^[15], които разпиля по одеялото. Значи беше открила, че това е любимото му „ястие“. Но той не ги опита, не взе и една-едничка. Започна да „рие“, както му бе маниер преди спане, с предните копита по каменните плочки на пода и се излегна после непосредствено до леглото ми, така че можех да достигна с лявата ръка главата му и благодарствено да я помилвам.

Всяко създание си иска своята любов и отдава двойно, когато я почувства!

Оттук насетне трябваше да се боря вече не с болестта, а с породената от нея изключителна слабост. Получавах крепка, но лесно смилаема храна. Устад и Педехр идваха по няколко пъти на ден да ме видят, ала го правеха само когато знаеха, че спя. Не искаха да ме напрягат с разговори, но хиляди доказателства на тайно, любвеобвилно внимание ми подсказваха, че с мислите си са постоянно при мен и Халеф. Шакара беше ден и нощ непрестанно в помещението. Напускаше го единствено когато ни бе необходима здрава мъжка помощ.

Ами Халеф? Той лежеше вече три седмици в дълбока кома. Дишането му бе съвсем слабо, а ударите на сърцето едва се долавяха. Веднъж поисках да ме отнесат при него да го видя. Каква гледка ми се предложи! Не можех да се преборя с напиращите в очите ми сълзи. Оздравяващият поначало е по-размекнат отколкото обикновено. Пред себе си имах скелет, чийто вид въздействаше двойно по-болезнено с тъмно оцветената от петекията кожа. Клепачите се бяха вдлъбнали в кухините; страните се бяха превърнали падини и понеже хаджията имаше много здрави зъби, долната челюст се издаваше напред като при череп. Точно като него бях видял в музея на Гиза край Кайро мумиите на Рамзес II, Тутмос и други владетели на древен Египет. Там — мъртвите свидетели на някогашния стремеж да се съхрани тялото за вечността, а тук — едва дишащото още доказателство, че тялото, веднага щом душата започне да се отделя от него, подлежи на неутолимия процес на разложение!

Гледката ми причини болка. Наредих да ме отнесат обратно на моята постеля. Там ми дойде мисълта да попитам за огледало. Да, имало едно. Донесоха ми го и аз се погледнах. Всемилостиви небеса, не изглеждах по-добре от Халеф! Не беше никакво чудо, че Асил не ме бе познал. Ако не знаех, че съм аз, едва ли щях да стигна до мисълта, че това тъмно, хипократско привидение е собственият ми образ!

Но нещата от ден на ден се подобряваха. Пиех много мляко, моята любима напитка, и получавах гъст бульон от кокоше месо. Скоро можех да седя изправен, без веднага да се свлека. Говоренето вече не ме натоварваше и по време на оздравяването много често констатирах, че и най-дребните неща предизвикват у мен необичаен духовен интерес.

Беше в един от тези дни. Слънцето клонеше към залез. На открито бяха изнесени възглавници и Шакара ме попита дали не искам да поседя вън. Първият излет, на двайсет крачки пред колоните! Радостно се съгласих. Двама мъже ме вдигнаха и отнесоха вън не беше тежка работа, защото бях станал много лек. Сега за пръв път видях местността, в която се намирахме. Тя би се сторила рай на всеки, не само на един оздравяващ.

Оттам, където се намирах, дванайсет стъпала водеха надолу по една широка, тревиста тераса, по която се разхождаха или по-точно подрипваха Асил и Баркх. Беше обхваната от цветни лехи и разцъфнали олеандри. Няколко високи платани дилбби простираха засланящо широките си корони над откритата площадка, от която един добре поддържан път се спускаше зигзагообразно към дъното на долината. Къщата на Устад се издигаше на гордо възвишение. Беше изградена върху останки от мощни древноперсийски зидове и приличаше повече на крепостен замък, отколкото на жилище. Аз това сега, разбира се, още не можех да видя. Лежащата пред мен долина имаше елиптична форма, при чиято западна, по-тясна страна седях. Беше един час път дълга и наполовина толкова широка. В средата проблясваха раздвижените от ветреца вълни на едно езеро, обградено околовръст от тучно зелено пасище. Видях там да пасат коне, мулета, камили, говеда и множество дребен добитък. Веднага следваха добре обработени поля, достигащи до извисяващите се наоколо планински ридове, по чиито склонове лозя, черничеви, овощни и цветни градини пъплеха нагоре до неоспорваното царство на гората. Видях от хълмовете да се спускат потоци, търсещи своя път към езерото, по което — какво чудо тук в Персия! — една малка лодка издуваше светлото си ветрило. Навсякъде се издигаха къщи — повечето с плоски покриви, — изградени масивно от камък и приятно варосани в бяло. Те биваха обитавани през зимата. За сегашния годишен сезон хората си бяха разпънали проветриви шатри или направили колиби от пръти и шума. Тези колиби са обичайни и за други райони на Ориента. Могат да се видят например по старите, душни постройки на Белед еш Шех и Ел Яджур, разположени край шосето от Хайфа за Назарет. Планините тук достигаха такава височина, че гората небе в състояние да ги следва чак догоре. Билата представляваха алпийски пасища, а пасящите по тях кози изглеждаха за окото като дребни точици.

Повечето от къщите и шатрите бяха разположени в преден план, откъдето един широк, подобен на шосе път водеше нагоре по скалист издатък. Там видях една постройка, чийто стил предизвика у мен удивление. Представляваше отворен от всички страни храм с покрив, който се крепеше само на колони, без монолитни стени. Нито един-единствен знак не издаваше на коя всемогъща сила служи. Виждах само колоните и покрива, нищо повече. Нямаше олтар, нито пейки или ораторски престол. Но по всички колони се виеха цъфнали увивни рози и други пълзящи растения, а цялата площадка около храма представляваше една видимо поддържана с голяма любов цветна градина, през която водеха многобройни, посипани с чист пясък алеи.

Възхитеният ми поглед беше още прикован към това великолепие, когато някой мина през помещението и спря зад мен до пиластъра. Не го видях, но съвсем ясно почувствах, че беше Устад. Мина известно време, без той да помръдне или проговори. Аз също останах безмълвен и зареях поглед нагоре към планините. Светлината вече беше започнала да се изтегля от долината, а здрачът с тихи стъпки я следваше. Когато достигна подстъпите на гората, откритите хребети бяха като окъпани с бляскаво течно злато. Сбогуващото се слънце им пращаше последната си пламенна целувка. Златото премина в наситени оранжеви и пурпурни зари, последвани от кратка виолетова отсянка. Вечерният зрак се стрелна към небесата, за да се превърне там за един друг свят в утринна зора. „Лека нощ!“ прозвуча в душата ми.

Само си го бях помислил, а ето че зад мен веднага се зачу дълбокият глас на Устад:

— „Лека нощ“ за нас, но за други „Добро утро“! Ще позволиш ли, ефенди, да остана за кратко време при теб?

— За мен ти си добре дошъл като никой друг! — отговорих.

Тогава той пристъпи към мен, сложи десница върху главата ми и заговори:

— Откак си в моя дом, днес за пръв път болестта не стои между моите думи и твоя разсъдък. Тя отстъпи. Сега ти можеш невъзпрепятствано от нея да приемаш и разбираш онова, което ти говоря. Аз за втори път ти казвам „добре дошъл“ и те моля да останеш при мен, докато на теб и твоето висше Аз, което вие обикновено наричате душа, се харесва при мен и моята душа. Аз те чаках.

— Ти? Мен? — попитах удивен.

— Да. От дълго, дълго време. О, вие изобщо не знаете от колко дълго вече ви чакаме, вас, вас, вас!

Той спря за миг, като да ми предостави време да размисля над неговите думи, после продължи:

— И ето че ти най-сетне дойде, и то по начин, на какъвто едва ли съм можел да се надявам. Благославям те с най-добрата благословия, която един човек може да получи от небето и да даде на друг. Приеми я и не мисли, че се състои само в празни думи! Тя не идва от мен, а от Онзи, който е единствен извор на всички благословии!

Като каза това, той се дръпна и седна при нозете ми на първото от водещите надолу стъпала.

Действието беше скромно и непретенциозно, толкова дребно и все пак толкова велико!

За известно време помежду ни се възцари мълчание. Краткият здрач се превърна в нощ. Къщите се изгубиха, но изплуваха приятелски светлинки, обозначавайки местата, където живееха хора. Звездите по небето ставаха все по-видими. Тяхната светлина бе достатъчна да виждаме ясно планинските очертания. Около техните върхове играеха по-светли тонове, които непрестанно привличаха очите ми. Устад посочи нагоре и каза:

— Виждам, че поглеждаш към нашите планини. Де да искаше Запада да стори същото! Но той май иска да познава нашите долини. Когато говори за нас, приказва само за нашите низини, а не за висините ни! За нашата старост, не за младостта ни! За нашето минало, не и за бъдещето ни! За нашата смърт, не и за живота ни! За нашата немощ, не и за силата ни! За нашия упадък, не и за надеждите ни! Аз знам само един европеец, който мисли по-различно, по-добре за нас, и този мъж си ти, ефенди!

— Аз още не съм говорил с теб по тоя въпрос, но ти въпреки това ме познаваш? — попитах.

— Да. Ние нямаме съобщителните средства, които притежавате вие, ала илахн^[16] е бърз ездач. Той препуска от дуар към дуар, за да известява какво е видял и чул. Той отдавна, много отдавна разказва за теб. Ти неколкократно си бил гост на хаддедихните, а от тях до нас тук горе никак не е далеч. Бил си няколко пъти вече в планините на Кюрдистан. Онова, което е станало там, ние го научихме. Аз предчувствах, че твоята душа ще те доведе също и при нас, и затова ти казах преди малко, че сме те чакали. Но има още един, по-добър и надежден извор, от чиято чиста, бистра вода твоят духовен лик поглеждаше към мен. Имаш ли представа кой е този извор?

— Не.

— Неговото име е Марах Дуримех.

— Тя ли? Моята мила, любима приятелка и закрилница? — попитах бързо. — Познаваш ли я?

— Вероятно никой не я познава така добре както аз. Но нека не говорим сега за нея! Има и една друга личност, за която сега мисля. Когато на утрото след довеждането ви видях вашите оръжия, ми направи впечатление един ханджар^[17], който е бил намерен у теб.

— Познаваш ли го? — вметнах рязко.

— Да. Той е известен на мнозина. Подарък ли ти е?

— Да.

— Къде го получи?

— В Америка.^[18]

— От кого? Прощавай, че те питам! Не празно любопитство ме подтиква да го правя.

— От един персиец на име Джафар.

— Мирза Джафар, синът на мирза Мазук?

— Да, от него.

— Той ти е дал ханджара с уверението, че онзи, който му го покаже, независимо кой е, ще може да разчита на него.

— Така е. Значи и тези думи са ти известни!

— Не само те, но също всичко, което мирза Джафар е преживял и говорил с теб. Та виждаш значи, че те познавам по-добре, отколкото си можел да подозираш. Затова знам точно какво мислиш за Изтока и неговите отношения със Запада. Разбирам, че искаш да научиш нещо по-подробно за мирза Джафар, но те моля сега да не ме питаш. Та нали няма да си тръгнеш веднага и значи ще имаме достатъчно време да поговорим за този толкова важен за мен мъж. Над него тегне една тайна, а аз сега още не знам дали мога да ти я разбуля дотам, докъдето ми е известна.

Той замълча. Аз също не се обадих. Колко странно са изпредени нишките на човешкия живот! Колкото и далеч да са разположени бримките, неочаквано се появява една нишка и непосредствено ги свързва. Кои са работниците, седящи пред нашите тъкачни станове? Кой полага основата върху рамките? Кой започва модела? Кой направлява совалките ден след ден, час след час, от първия до последния миг на нашето земно време? Отново и отново ние самите? Ние, окаяните, късогледи глупаци!

Нещо в хода на моите мисли насочи погледа ми отсреща към храма с цветята. Попитах Устад каква е постройката.

— Това е нашият Бейт-и-Ходех^[19] — отговори той. — Ти можеш да го наричаш също Бейт Аллах. Ходех и Аллах нали е едно и също. Вие го наричате Бог!

Той се обърна внезапно изцяло към мен и заговори:

— Бог… Аллах… Ходех… какъв смъртен грях е да се твърди, че тези три думи означават нещо различно! Видях един английски мисионер, който нареждаше на своите ученици да наричат Създателя и Вседържителя на всички неща единствено с английското „Год“. Аллах и Ходех били съвсем други богове! Като че Всевечния и Единствения може да бъде принуден от някое възгордяло се човешко същество за всеки език и за всеки начин, по който смъртните го мълвят, да се явява в различен образ! Такъв един глупак се поставя по-високо от Бога, като в своето заслепение дръзва да определя кое е единственото правилно име на Всемирния кърмчия! Ти като християнин имаш ли смелостта да наричаш Бога Аллах или Ходех, ефенди?

— Щом изобщо притежавам смелостта да говоря за Бога или в молитва да разговарям с него, то смелостта, която имаш предвид, се разбира от само себе си. Аз не притежавам власт да предписвам на Бог как да бъде наричан в различните страни. И не съм също толкова безумен да твърдя, че Бог е същество, чието име трябва да се състои само от букви на немската азбука.

— Така мисля и аз. Във всеки език и начин на прекланяне хората му дават толкова много различни имена, но той е бил и ще си остане винаги същият. Коя човешка дума може да го съдържа? За коя земна постройка може да се каже, че само в нея обитава? Ей затова ние наричаме изградената отсреща колонада не „негов“, а „наш“ Божи храм. Ние сме я построили за нас, но не за този, който е Вездесъщ и няма да се отдалечи от друго място и други хора, за да предпочете да се нанесе при нас. Който определя специално място на Бога, той върши светотатство, опитва се да сложи окови от пространство и време на Всеобхватния дух… Защо ти говоря на първо място за Ходех? Защо не започнах с нещо друго? Ти трябваше преди всичко да знаеш кому принадлежи този храм и малкото царство, чиито светилници виждаш да блестят там долу. С това исках да ти кажа, че се намираш при хора, които знаят кому принадлежат. И ние не само твърдим, че му служим, но и по всяко време сме готови да превъплътим думите в дела. Слушай! Веднага ще имаш възможност да чуеш едно такова дело.

Двете камбанки над нас започнаха да бият.

— Какво оповестява този камбанен звън? — попитах.

— Призовава към молитва. Всеки жител на нашата долина въздига в този миг душата си към Ходех. Камбаните бият и догдето стигат гласовете им, всеки сключва ръце и хиляди сърца се молят заедно. Аз ще сторя същото!

— И аз!

Тези две думи сякаш бяха надарено с воля същество, което улови ръцете ми и ги прилепи една към друга. Трябва ли да знаеш за какво се моли някой, за да се молиш с него? Не! Вярата възнася любовта към ближния; не е необходимо да бъде назоваван предметът на желанието. „Вашият Отец знае от какво се нуждаете още преди да сте се помолили.“

Има ли догма или вероизповедание, спрямо които съм прегрешил, изпълнявайки тук — в качеството си на човек заедно с други добри хора — своя братски дълг? Надявам се, няма такива! Освен ако съществува религия, чиято безусловна последица е вкостеняване на сърцето! Много своеобразна беше атмосферата, от която на това място и в този час тялом и духом поемах дихание. Там долу в Басра бяхме вдишвали чумните и трескави изпарения на една не само ортографична дълбочина. Но и тук горе ме облъхваше един не само живителен, лишен от болестотворни организми въздух. Склонен съм да твърдя, че никога камбанен звън не е прозвучавал така чисто. Може би въздигащите се молби притежаваха същата чистота, защото никой не знаеше кого или какво касаеха. Тази освободена от всяка външна форма литургия въздействаше така непосредствено и победно върху душевността, че изобщо не би могъл да възникне някакъв въпрос към „Общуване с друговерците“ на Книге^[20].

Само от един напълно безсърдечен и безчувствен човек би могло да се очаква да остане в този случай непричастен.

Когато последният тон на камбаната отзвуча към планинските ридове, Устад остана още известно време мълчалив. После се обърна отново към мен и каза:

— Така, както сега, звъняха камбаните през нощта, когато ти и шейхът на хаддедихните бяхте сложени на постелята в моя дом. Нямаше джамики, който да не се е изтръгнал от съня, за да се моли за вас. А и после, когато узнаха, че наричате нашия Ходех „Бог“ и „Аллах“, всички, всички бяха пак съгласни с тази молитва. Ако бяхте починали и при нас, нямаше да ви погребем нейде настрани, а щяхте да бъдете отнесени под камбанен звън и песнопения на хълма, където лежат всички наши братя и сестри, преминали в отвъдното. Щяхме да ви благословим, както сме благославяли тях, и да посадим на гробовете ви най-красивите и уханни наши рози. Защото ние не крием какво знаем и в какво вярваме и никой добър, непредубеден човек не може да се съмнява в това. С други думи, ние не се считаме за съдници, които могат да решават относно отвъдното блаженство или осъждането на вечни мъки на смъртните. Кажи при вас християните също ли се бият камбани и ще дадат благословия на иноверец? Не те питам, за да получа отговор, защото знам, че не бива да го дадеш.

Когато сега замълча, аз също останах притихнал. Защо? Само заради физическата си слабост на оздравяващ? Или от благоразумие, за да избегна словоборството? Защо, когато се говори за Ахил, трябва да се говори точно за петата му? Очите ми бяха отправени надолу към долината. Виждах светлини, които се движеха насам-натам. Факли ли бяха? До нас достигнаха отделни викове. Звучаха като команди. Устад ме попита:

— Забеляза ли, че селото се оживи?

— Да — отговорих.

— Слаб ли се чувстваш, или добре?

— Добре. Защо искаш да знаеш?

— Защото имам съобщение за теб, което вероятно много ще те развълнува.

— Изречи го! Не се страхувам за себе си.

— То е двойно. Едното не звучи радостно. Ще ти кажа първо него, та другото да може да те успокои. Моят Педехр предполага, че Хаджи Халеф Омар тази нощ ще се пробуди.

— За последен път?

— Това знае единствено Ходех. Аз съм убеден, че очакването на Педехр ще се сбъдне, защото той познава болестта като никой друг.

— Къде ще бъдат вестителите, които изпратихме до пасищата на хаддедихните?

— Това е второто, което имам да ти съобщя. Идеята да бъде доведен Кара Бен Халеф беше изказана от теб, наистина, но не дойде от теб. Фактът, че ти е била внушена, ме кара да храня надежди за нашия стоящ толкова близо до смъртта приятел. Нашите умения са изчерпани. Съществува още само възможността да бъде спасен при неочакваното видение на сина си.

— Но той не е тук!

— Ще дойде!

— Наистина ли? Със сигурност? Още днес? — попитах с радостна изненада.

— Да, още днес, още тази вечер, още преди полунощ.

Облегнах се назад и си поех дълбоко, дълбоко дъх. Имах чувството, че дишането ми е било отнето и сега отново се е възстановило. Затворих очи. Погледът ми се насочи навътре. Сега видях колко тежки са били тревогите ми по Халеф. Сякаш някакъв злокобен облак се разедини и един светъл лъч ми върна надеждата!

— Нима пратениците вече са се върнали? — поисках да знам.

— О, не! Те са стигнали с младия хаддедихн само до един дуар, който се намира на почти три дни път оттук. Там трябвало да останат, за да се възстановят. Конете им също не можели да продължат. Синът, който бързал да завари баща си жив, не щадял нито себе си, нито тях. Само съображението за пренапрегнатия благороден кон го накарало да остане пълна нощ в онзи дуар, за да може животното веднъж по-дълго да си почине. Но още с пристигането си проводил напред двама вестители, от които узнах, че тази вечер със сигурност ще дойде.

— Защо ми казваш едва сега?

— Защото аз самият по-рано не го узнах. Преднината, която са имали, ще бъде стопена дотолкова от неговата бързина, че той ще пристигне малко след тях. Сега виж светлините, дето се виждат долу в долината. Там се събира една дружина от самите джамикун, за да язди срещу двамата.

— Два… мата? Двама ли са?

— Да.

— Кой е другият?

— Някакъв хаддедихн, който не го придружава на кон, а си служи с две бързи камили, за да може да ги сменя.

— Как се казва?

— Не знам. Пратениците бяха изпълнени с удивление от неговите хеджан^[21]. Уверяват, че никога през живота си не са виждали такива великолепни животни.

— Да не би камилите да са носили тахтирван?

— Не. Мислиш, че младият хаддедихн е взел със себе си жена? Няма жена, която дори в носилка да е в състояние да издържи на едно такова напрежение. Пратениците казаха, че придружителят на Кара Бен Халеф вероятно е някой знатен християнин. Той говорел малко, наистина, но повелително. Носел сини очила и под тях още синьо забрало, за да си пази очите. Сигурно е някой от учените франки, които отиват в Джезирех, за да изкопават из тамошните руини древни тухли… Сега кажи развълнува ли те тази вест?

— Не. Твърде съм слаб, за да се развълнувам. Ние стоим пред решителен миг. Завърши ли неблагоприятно, няма да ме свари неподготвен, а аз знам, че животът на човек не престава със смъртта. Дори хаджи Халеф да умре, няма да бъде изгубен за мен. Новината за пристигането на неговия син ме изпълва със сърдечна радост. Срещата няма да ми навреди.

— В такъв случай съм спокоен. Аз дойдох да те подготвя. Зная, че имаш много въпроси, на които желаеш да ти бъде отговорено. Моят Педехр с удоволствие ще го стори. Аз се грижа за душите на нашите джамикун. Всичко друго е предоставено в неговите ръце.

Той се надигна, приглади с милващо движение косата ми и се оттегли във вътрешността на постройката. При това докосване отново имах усещането, че през цялото ми същество премина някаква блага, чиста, нематериална сила. Може ли по такъв начин да се възприема излъчваната от един доброжелател благословия? Или съществува някакъв все още неизвестен на нас флуид, който може да преминава от един към друг?