Линда Хауърд
Ловен сезон (3)

1

— Дейзи! Закуската е готова!

Гласът на майка й се понесе нагоре по стълбището, със същата интонация като от времето, когато Дейзи беше в първи клас и трябваше да бъде подлъгана, за да се измъкне от леглото.

Вместо да стане, Дейзи Ан Майнър продължи да лежи в леглото, заслушана в звука от дъжда, който равномерно потропваше по покрива и капеше от стряхата. Беше утрото на тридесет и четвъртият й рожден ден и не й се искаше да става. Бе я обхванало сиво настроение, мрачно колкото дъжда. Ставаше на тридесет и четири години и нямаше нищо в този особен ден, който беше чакала с нетърпение.

Дъждът не беше дори гръмотевична буря, на която да се наслаждава, с цялата драма и звукови ефекти. Не, беше просто дъжд, равномерен и мизерен. Мрачният ден беше отражение на настроението й. Докато лежеше в леглото и наблюдаваше дъждовните капки да се спускат по прозореца на спалнята й, неизбежната действителност на рождения й ден се стовари върху нея като мокър парцал, тежък и студен. През целия си живот се беше държала добре и до къде я беше довело това? До никъде.

Трябваше да се изправи пред фактите, а те не бяха приятни.

Тя беше на тридесет и четири, никога не се бе омъжвала, дори не се бе сгодявала. Никога не бе имала страстна любовна афера… или дори хладна такава. Краткотрайният флирт в колежа, който се бе случил главно защото всички го правеха, а тя не искаше да е странна, дори не можеше да се определи като връзка. Живееше с майка си и леля си, и двете вдовици. Последната й среща беше на 13-ти септември 1993, с племенника на най-добрата приятелка на леля Джоела — Уоли, защото той не бе имал такава поне от 1988. Каква страстна среща беше това: отчаяният излезе от съжаление с жалката. За нейно огромно облекчение, той дори не се беше опитал да я целуне. Това беше най-скучната вечер в живота й.

Скучна. Думата я удари с неочаквана сила. Ако някой трябваше да избере една дума, за да я опише, имаше тревожното чувство, че знае коя щеше да е тя. Дрехите й бяха непретенциозни… и скучни. Косата й беше скучна, лицето й беше скучно, целият й живот беше скучен. Тя беше на тридесет и четири, от малък град, едва целувана стара мома библиотекарка и по всичко личеше, че със същия успех можеше да е осемдесет и четири годишна.

Дейзи премести погледа си от прозореца към тавана, прекалено депресирана, за да стане и да слезе на долния етаж, където майка й и леля й Джоела щяха да й пожелаят честит рожден ден, а тя насила да се усмихва и преструва, че й е приятно. Знаеше, че трябва да слезе; бе на работа от девет. Просто не можеше да се накара да го направи. Още не.

Миналата нощ, както правеше всяка вечер, тя извади дрехите, които щеше да облече на следващия ден. Не трябваше да поглежда към стола, за да си представи тъмносинята пола, която се спускаше на няколко сантиметра под коленете й, едновременно твърде дълга и твърде къса, за да е модна или задоволителна, нито бялата блуза с къс ръкав. Ако се бе опитала, трудно би могла да избере по-безинтересен тоалет, но не се и налагаше да пробва, защото гардеробът й бе пълен с такива дрехи.

Внезапно се почувства унижена от собствената си липса на стил. Една жена трябваше поне на рождения си ден да изглежда малко по-ярка отколкото обикновено, нали? Но в такъв случай трябваше да отиде на пазар, защото думата ярко не можеше да се приложи към нищо в целия й гардероб. Не можеше дори да положи допълнителни грижи за грима си, защото единственият, който притежаваше, бе самотна тубичка червило в почти невидим оттенък, наречен „Руменина“. През повечето време не си правеше труда да го слага. И защо да го прави? Жена, която нямаше нужда да си бръсне краката, със сигурност нямаше нужда и от червило. Как, за бога, се беше оставила да попадне в това затруднено положение?

Тя седна намръщено в леглото и се загледа през малката стая право в огледалото върху гардероба. Нейната скучна, права като дъска, кестенява коса беше увиснала пред лицето й и тя я бутна назад, така че да има ясна гледка към загубенячката в огледалото.

Не хареса това, което видя. Изглеждаше като буца, седнала там, обвита в крепонена пижама, която беше твърде голяма за нея. Беше подарък от майка й за Коледа и ако я бе сменила, щеше да нарани чувствата й. Като погледнеше назад, чувствата на Дейзи бяха наранени, защото бе от типа жени, на които всеки можеше да даде крепонена пижама. Крепон, за бога! Това, че бе от този тип жени, говореше много. Без секси нощници от Виктория Сикретс за нея, сър. Просто й дайте крепона.

Защо не? Косата й беше скучна, лицето й беше скучно, тя беше скучна.

Неизбежните факти сочеха, че тя беше скучна, на тридесет и четири и биологичният й часовник тиктакаше. Не, не просто тиктакаше, отброяваше последни секунди като космическа совалка, която ще изстрелват: десет… девет… осем…

Беше в голяма беда.

Всичко, което някога бе искала от живота, беше… живот. Нормален, традиционен живот. Искаше съпруг, бебе, собствена къща. Секс. Горещ, потен, сумтящ секс, с въргалящи се голи тела посред бял ден. Искаше гърдите й да са добри за някого, освен да поддържат производителите на сутиени. Имаше хубави гърди, помисли си тя: стегнати, изправени, хубави, с чашка „С“ и тя беше единствената, която го знаеше, защото никой никога не ги беше виждал, за да ги оцени. Това беше тъжно.

А още по-тъжно беше, че нямаше да получи нито едно от нещата, които искаше. Не беше много вероятно обикновените, безинтересни, скучни стари моми библиотекарки да получат възхищение и оценка за гърдите си. Просто щеше да става по-стара и по-обикновена и още по-скучна; гърдите й щяха да провиснат, и евентуално щеше да умре без някога да възседне гол мъж посред бял ден — освен ако не се случеше нещо драстично… нещо като чудо.

Дейзи се пльосна обратно на възглавницата си и отново загледа тавана. Чудо? Със същия успех можеше да се надява да я удари светкавица.

Тя изчака, но нямаше бум, нямаше заслепяващ блясък светлина. Очевидно нямаше да дойде помощ от горе. Стомахът й се присви от отчаяние. Добре, тогава зависеше от нея. Все пак, бог помагаше на тези, които си помагаха сами. Тя трябваше да си помогне сама. Но как?

Отчаянието породи вдъхновение, което дойде под формата на откровение.

Трябваше да спре да бъде добро момиче.

Стомахът й се присви, а сърцето й заби лудо и тя започна да диша бързо. Бог едва ли имаше точно тази идея в ума си, когато Той/Тя/То реши да й позволи да го направи сама. Не само че беше много не възвишена идея, но… тя не знаеше как. Беше добро момиче през целия си живот, правилата и поученията бяха издълбани в ДНК-то й. Да спре да бъде добро момиче? Идеята беше луда. Логиката повеляваше, че ако не е вече добро момиче, трябваше да стане лошо, а тя просто не го умееше. Лошите момичета пушеха, пиеха, танцуваха в барове и спяха с този и онзи. Тя може би щеше да се справи с танцуването — някак си й харесваше идеята — но пушенето беше изключено, не й харесваше вкусът на алкохола, а колкото до спането с когото й падне… Нямаше начин. Това щеше да бъде огромна глупост.

„Но… но лошите момичета получаваха всички мъже!“, изхленчи нейното подсъзнание, подтикнато от вътрешния й тиктакащ часовник.

— Не всички — каза тя на глас.

Дейзи познаваше изобилие от добри момичета, които бяха успели да се омъжат и да имат деца: всичките й приятелки, в действителност, плюс по-малката й сестра, Бет. Можеше да бъде направено. За нещастие, изглежда на първо място те бяха успели да вземат всички мъже, които си падат по добри момичета.

Така че какво оставаше?

Мъже, които си падат по лоши момичета.

Присвиването в стомаха й определено се превърна в гадене. Наистина ли искаше мъж, който харесва лоши момичета?

„Да!“ извикаха хормоните й, забравили за здравия разум. Имаха биологична необходимост и нищо останало нямаше значение.

Тя обаче беше разумна жена. Определено не искаше мъж, който прекарва повече време по барове и долнопробни кръчми, отколкото на работа или вкъщи. Не искаше мъж, който да спи с всяка крайпътна курва, която се изпречи пред очите му.

Но мъж с опит… това вече беше различно. Имаше нещо в опитния мъж, в погледа и увереността в походката му, и мисълта да има такъв мъж изцяло за себе си, я караше да настръхва. Би могъл да бъде обикновен мъж с обикновен живот, но все пак можеше да има онзи леко порочен блясък в очите си, нали?

Да, разбира се, че можеше. Това беше точно типът мъж, който искаше и отказваше да повярва, че там навън няма някой за нея.

Дейзи още веднъж стана, за да погледне жената в огледалото. Ако искаше някога да получи това, което желае, трябваше да действа. И да направи нещо, защото времето минаваше бързо.

Добре, да бъде лошо момиче отпадаше.

Ами ако даваше вид на лошо момиче? Или поне на купонджийка? Да, това звучеше по-добре: купонджийка. Някоя, която се смее и се забавлява, която флиртува и танцува, и носи къси поли… Тя можеше да се справи с това. Може би.

Голямо може би.

— Дейзи! — припя майка й още веднъж и звукът проехтя нагоре по стълбите. Този път гласът й беше дяволит, с тон, който казваше, че знае нещо, което Дейзи не знае, сякаш имаше изобщо някакъв начин да забрави собствения си рожден ден. — Ще закъснееш!

Дейзи не беше закъснявала за работа никога в живота си. Тя въздъхна. Нормален човек с нормален живот, щеше да закъснява поне веднъж в годината, нали? Чистото й досие в библиотеката беше още един показател за това колко е отчаяна.

— Станах! — извика тя, което не беше точно лъжа. Поне седеше, дори да не беше извън леглото.

Буцата в огледалото привлече погледа й и тя я погледна.

— Никога отново няма да сложа крепон — закле се тя.

Добре, това не беше толкова драматично като тържественото обещание на Скарлет О’Хара никога да не гладува отново, но имаше предвид точно същото.

Как можеше някой да бъде лошо момиче — не, купонджийка, разликата беше важна — чудеше се тя, докато събличаше омразната крепонена пижама, смачка я и след което предизвикателно я набута в кошчето за отпадъци. Поколеба се за момент — какво щеше да облече за спане тази нощ? — но се насили да остави пижамата в боклука. Докато мислеше за другите си пижами — крепонени за лятото и бархетни за зимата — й хрумна безумната идея да спи гола вечерта. Лека тръпка мина през нея. Това беше нещо, което една купонджийка щеше да направи, нали? И нямаше нищо грешно да се спи гол. Не беше чувала никога преподобният Бриджис да казва какво да се облича или не в леглото.

Не се налагаше си взема душ, защото беше от хората, които се къпеха вечер. Светът, помисли си тя, беше разделен на две групи: такива, които се къпят вечер и такива, които го правят сутрин. Представителите на последната група вероятно се гордееха с това, че започват деня свежи и блестящо чисти. Тя, от друга страна, не харесваше идеята да се плъзне между чаршафите мръсна от натрупаните през деня прах, микроби и мъртви клетки кожа. Единственото решение на това беше да сменя чаршафите всеки ден и дори да беше сигурна, че има достатъчно вманиачени хора, които да правят точно това, тя не беше от тях. Да сменя чаршафите веднъж в седмицата я устройваше, което означаваше, че трябва да е чиста, когато си ляга. Освен това, да се къпе вечер й спестяваше време сутринта.

Сякаш някога е бързала за някъде, мрачно си помисли тя.

Вгледа се в огледалото в банята, и то потвърди това, което беше видяла в огледалото на гардероба. Косата й беше скучна и безформена, без блясък. Беше здрава, но увиснала, без никакъв обем. Тя издърпа дълъг кичур пред очите си, за да го разгледа. Цветът не беше златистокафяв или червено-кафяв, или дори наситено шоколадовокафяво. Беше просто кафяво, като кал. Може би имаше нещо, което можеше да сложи върху нея, за да й придаде малко жизненост и сексапил. Бог знаеше, че има безброй много шишета, туби и спрейове в секцията за здраве и красота в „Уол Март“, който се намираше на магистралата, но това беше на петдесет мили оттук и тя обикновено вземаше само бутилка шампоан от кварталния магазин. Така или иначе нямаше идея какво правят тези безброй много шишета и туби.

Но можеше да научи, нали? Тя беше библиотекарка, за бога. Беше шампион в проучването. Тайните на земята бяха като отворени книги за тези, които знаеха къде и как да копаят. Колко сложни можеха да са продуктите за коса?

Добре. Косата беше номер едно в списъка й с подобрения. Дейзи се върна обратно в спалнята си и взе тефтер и химикалка от дамската си чанта. Написа номер едно в горния край на страницата и до него добави: коса. Отдолу бързо надраска грим, а под него дрехи.

Ето, помисли си тя със задоволство. Сега имаше подробен план за това как се става купонджийка.

Тя се върна в банята, бързо изми лицето си и после направи нещо, което почти никога не правеше. Отвори бурканчето с масло Олай^[1], което й беше подарила леля Джоела за миналогодишния й рожден ден, и намаза лицето си. Може би не правеше кой знае какво, но чувството беше приятно, помисли си тя. Когато приключи, реши, че лицето й изглежда по-гладко и малко по-сияйно. Разбира се, всичко намазано с нещо би изглеждало по-гладко, а цялото това триене беше зачервило кожата й, но човек трябваше да се започне отнякъде.

А сега какво?

Нищо. Нямаше какво друго на направи, нямаше други мазила, нищо от загадъчните и секси малки кутийки сенки или черни моливи, с които другите жени очертаваха очите си и потъмняваха клепачите си. Можеше да си сложи червило, но защо да си прави труда? То беше на практика същия тон като устните й. Единственият начин, по който тя можеше да различи, че има такова, бе да си оближе устните и да го пробва. Имаше лек вкус на дъвка, както онова, което имаше в основното училище…

— О, боже! — измърмори високо Дейзи.

Не беше променяла цвета на червилото си от основното училище!

— Ти си покъртителна — каза тя на отражението си и този път тонът й беше ядосан. Козметичните промени нямаше да са достатъчни.

Трябваше да направи нещо драстично.

 

 

Две весело опаковани кутии стояха на кухненската маса, когато Дейзи слезе на долния етаж. Майка й беше направила любимата й закуска: орехови палачинки. А до чинията й я чакаше чаша кафе, от която леко се вдигаше пара, което означаваше, че майка й се беше ослушвала за стъпките й, преди да налее кафето. Сълзи опариха очите й, когато погледна към майка си и леля си. Те бяха наистина най-милите хора в света и тя ги обичаше много.

— Честит рожден ден! — изчуруликаха двете, лъчезарно усмихнати към нея.

— Благодаря — каза тя и успя да се усмихне.

Подтиквана от тях, Дейзи седна на обичайното си място и бързо отвори кутиите. Моля те, Господи, без повече крепон, безмълвно се замоли тя, докато отгръщаше бялата хартия от подаръка на майка си. Почти я беше страх да погледне, страхуваше се, че няма да успее да прикрие изражението си, ако в кутията има крепон… или бархет. Бархетът беше почти толкова лош.

Там имаше… добре, не беше крепон. Тя въздъхна леко от облекчение. Дейзи извади дрехата от кутията и я задържа.

— Това е халат — каза майка й, сякаш тя не можеше да види какво е.

— Аз… толкова е хубав — каза Дейзи и очите й отново се насълзиха, защото наистина беше хубав… е, поне по-хубав, отколкото очакваше. Беше просто памук, но в приятен оттенък на розовото и с ивица дантела около яката и ръкавите.

— Помислих си, че имаш нужда от нещо хубаво — каза майка й, свивайки ръце.

— Ето — каза леля й Джоела и побутна другата кутия към Дейзи. — Побързай или палачинките ти ще изстинат.

— Благодаря, мамо — каза Дейзи, докато послушно отваряше другата кутия и надничаше в съдържанието. Тук също нямаше крепон. Тя докосна плата, прокарвайки леко връхчетата на пръстите си по студената, лъскава повърхност.

— Истинска коприна — каза гордо леля й Джоела, когато Дейзи извади целия дамски комбинезон. — Също като онзи, който видях да носи Мерилин Монро в един филм.

Комбинезонът изглеждаше като от 40-те години на миналия век, едновременно сдържан и секси, от типа неща, които една дръзка млада жена би облякла като рокля за купон в днешно време. В ума на Дейзи се появи видение, в което тя седеше пред огледалото и четкаше косата си, облечена само в елегантния комбинезон. Иззад нея се приближи висок мъж и сложи ръце на раменете й. Тя отпусна глава назад и му се усмихна, а той бавно плъзна ръка под коприната, докосвайки гърдите й докато се навеждаше да я целуне…

— Е, какво мислиш? — попита леля й Джоела, изтръгвайки Дейзи от фантазиите й.

— Красив е — каза Дейзи и една от сълзите, които се опитваше да сдържа, се плъзна надолу по блузата й. — Вие двете сте толкова мили…

— Не чак толкова — прекъсна я леля й Джоела и се намръщи, когато видя сълзата. — Защо плачеш?

— Нещо не е наред ли? — попита майка й, протягайки се да докосне ръката й.

Дейзи пое дълбоко дъх.

— Не точно. Просто… имах прозрение.

Леля й Джо, която беше доста рязка, я стрелна с присвити очи.

— Леле, обзалагам се, че това боли.

— Джо! — Майката на Дейзи погледна сестра си предупредително и след това взе ръцете на дъщеря си в своите. — Кажи ни какво не е наред, миличка.

Дейзи пое дълбока глътка въздух, едновременно за кураж и за да потисне сълзите си.

— Искам да се омъжа.

Двете сестри запремигваха и се спогледаха една друга, след което обърнаха погледите си отново към нея.

— Ами, това е чудесно — каза майка й. — За кого?

— Това е проблемът — каза Дейзи. — Никой не иска да се ожени за мен. — След тези думи дълбокото поемане на въздух спря да върши работа и тя трябваше да зарови лице в дланите си, за да скрие буйния поток от сълзи, който обля бузите й.

Последва кратко мълчание и младата жена знаеше, че отново се споглеждат, комуникирайки с мисловна връзка, каквато всички сестри имаха.

Майка й прочисти гърлото си.

— Не съм много сигурна, че разбрах. Има ли някой специален, когото имаш предвид?

Майка й беше добър човек, учителка по английски език до мозъка на костите си. Тя беше единствената от всичките й познати, която действително използваше „когото“… е, като изключеше себе си. Крушата не пада далеч от дървото. Дори когато майка й беше разстроена, начинът й на изразяване оставаше точен.

Дейзи поклати глава и избърса сълзите си, за да може да ги погледне отново.

— Не, не страдам от несподелена любов. Но искам да се омъжа и да имам деца, преди да стана прекалено стара, а единственият начин това да стане, е, като направя някои значителни промени.

— Какви точно? — предпазливо попита леля й Джо.

— Погледнете ме! — Дейзи се посочи от главата до петите. — Аз съм скучна и безинтересна. Кой ще ме погледне втори път? Дори горкият Уоли Харндън не беше заинтересован. Трябва да променя нещо съществено по мен.

Тя пое дълбоко дъх.

— Трябва да се издокарам и да накарам мъжете да ме заглеждат. Да започна да ходя по места, където е вероятно да срещна необвързан мъж, места като нощни клубове и дискотеки. — Тя спря да говори, очаквайки възражения, но срещна само мълчание. Дейзи отново пое дълбоко дъх и избъбри най-важното: — Трябва да си намеря собствено жилище. — И след това зачака.

Двете жени си размениха по още един сестрински поглед. Моментът се проточи и нервите на Дейзи се опънаха до край. Какво щеше да прави, ако започнеха да протестират упорито? Можеше ли да им се опъне? Проблемът беше, че ги обичаше и искаше да са щастливи. Не желаеше да ги разстройва или да ги кара да се срамуват от нея.

И двете се обърнаха към младата жена с еднакво широки усмивки на лицата.

— Време беше — каза леля й Джо.

— Ние ще помогнем — допълни сияещо майка й.