Линда Хауърд
Ловен сезон (23)

21

— В обществените сгради не се допускат кучета, освен ако не са кучета водачи — обясни той за пети път, докато пътуваха към Хънтсвил.

Дейзи погледна през рамо към Мидас, който спеше върху одеялото си на задната седалка.

— Ще го пуснат, освен ако не искат да давам показания на паркинга.

Джак беше спорил през цялото време, докато тя слагаше купичките на Мидас в колата заедно със запаси от храна и вода. Беше спорил, когато тя закачи повода на мъничката каишка на кучето. Беше спорил, когато тя постла одеялото на задната седалка и постави Мидас върху него заедно с плюшеното му пате и гумената играчка за дъвчене. Беше спорил, докато тя седна на предната седалка и си сложи колана, след което той зае мястото си зад волана, без да каже нищо повече.

Що се отнасяше до Дейзи, въпросът с Мидас беше решен. Ако някой е способен да убие човек, няма да се поколебае да убие куче; Мидас сега бе нейна отговорност и тя нямаше да го остави в къщата сам, безпомощен и незащитен.

— Мислих си за онази нощ — започна тя, загледана разсяно в планините, покрай които минаваха. — Видях лицата им, когато излязоха от клуба, защото неоновата табела ги осветяваше. Бяха двама от мъжете и Мичъл между тях. Третият чакаше на паркинга. След това дойде една кола и ги освети с фаровете, и аз видях лицата и на тримата, защото погледнаха към колата. Не ги познавам, но мога да ги опиша.

— Просто си изясни фактите в главата си и ги дръж там — протегна се той и я хвана за ръка. — Всичко ще се нареди.

— Знам — отвърна тя и успя да се усмихне. — Нали обеща на майка ми.

Стигнаха до сградата, в която се помещаваха Следователската служба на шерифа на окръг Медисън и офисите на патрула, в девет и половина. Сградата беше на два етажа, в стил шейсетте години, направена от жълти тухли долу и грапав цимент нагоре, с дълги, тесни вертикални прозорци. Най-отгоре имаше надпис „Център по криминалистика“. В сградата се намираха и отделите „Криминалистика“ и „Обществена безопасност“.

— Ха — обади се Дейзи, — трябваше да се сетя, че ще е тук.

— Защо? — попита той с объркано изражение на лицето.

Тя се обърна и посочи зад тях:

— Защото току-що подмина един магазин за понички „Криспи крийм“.

— Направи ми услуга — помоли той. — Това не им го казвай.

Той прибра мобилния телефон в джоба си и след това събра нещата на Мидас, а Дейзи извади кутрето от колата и го занесе до малко затревено пространство. Той клекна послушно, тя го похвали и кучето заприпка след нея, сякаш знаеше, че се е показал като много добро момче. Не харесваше повода обаче и го хапеше. През няколко крачки спираше и замахваше с лапа към него. Накрая Дейзи го взе и го гушна до рамото си, все едно беше бебе. Той доволно близна брадичката й.

Още щом стъпиха в сградата, една служителка им каза:

— Не можете да влезете с кучето.

Дейзи веднага излезе навън и зачака. Тъй като не искаше да я оставя сама, въпреки че беше уверен, че не са ги проследили, Джак помоли служителката:

— Моля ви, обадете се на детектив Морисън и му кажете, че началник Русо е довел свидетелка.

След това и той излезе да чака с нея.

Лятната жега вече изгаряше, а високата влажност правеше въздуха гъст и тежък. Въпреки това Дейзи вдигна лице към слънцето, сякаш се нуждаеше от светлината. Не си говореха, само чакаха, докато детектив Морисън излезе с объркано изражение на смуглото си лице.

— Заместник-шериф Саснет каза, че сте довели кучето си… — Той не довърши, защото видя кутрето и на лицето му цъфна усмивка. — Ама това не е куче. Това е пухена топка!

Джак протегна ръка.

— Казвам се Джак Русо, полицейски началник в Хилсбъро, а това е Дейзи Майнър, свидетелката, за която ви казах. Тя не отива никъде без пухената топка.

Детективът стисна ръката на Джак, почеса се по главата и каза:

— Ей сега се връщам.

Пет минути по-късно, след като беше разчистил пътя, той въведе Джак, Дейзи и Мидас в кабинета си.

Мидас беше същинско ангелче, седнал в скута на Дейзи, докато тя хладнокръвно разказваше на детектива какво бе видяла в събота вечерта. Да, сигурна беше, че мъжът по средата бе същият, който седмица по-рано й се беше представил като Мичъл, и да, сигурна беше, че снимката във вестника е неговата. Описа облеклото му, доколкото си го спомняше — джинси, ботуши и светла риза в каубойски стил.

Детектив Морисън безмълвно подаде снимките от местопрестъплението на Джак. Дрехите бяха много мръсни, тъй като тялото е било заровено, но отговаряха на описанието, дадено от Дейзи. Това означаваше, че Мичъл не се беше преобличал от времето, когато Дейзи го беше видяла в клуб „Бъфало“, което несъмнено увеличаваше вероятността да са го убили същата вечер.

— Искаш ли да ги видиш? — попита я Джак.

Тя поклати глава и той върна снимките на детектив Морисън. Мобилният телефон на Джак зазвъня. Той го извади от джоба си, погледна номера на екрана и заяви:

— От службата е. Ще говоря отвън.

И излезе в коридора, преди да натисне бутона за приемане на разговора.

— Русо.

— Шефе, Марвин е. — Тони Марвин беше дежурен първа смяна. Звучеше притеснено, сякаш не беше сигурен, че трябва да се обажда. — Току-що се обади Кендра Оуенс от библиотеката. Дженифър Нолан, съпругата на кмета, искала да говори с мис Майнър и когато Кендра й казала, че я няма, мисис Нолан много се развълнувала. Казала, че животът на мис Майнър е в опасност, че е подслушала телефонен разговор на кмета с мъж на име Сайкс. Мисис Оуенс каза, че мисис Нолан явно била убедена, че двамата възнамеряват да убият мис Майнър. Понеже сутринта ни накара да изпратим охрана на майката и лелята на мис Дейзи, сметнах, че ще искаш да те информираме за това.

Космите по врата на Джак се изправиха.

— Напълно си прав, Тони. Изглежда кметът сериозно е загазил. Изпрати хора да вземат мисис Нолан; накарай я да даде показания — нареди той и спря да помисли. — Нека да остане в управлението. Сложи я в една от стаите за разпит и не я пускай.

— Мисис Нолан ли, шефе?

— Нейният живот също е в опасност.

— Тоест смяташ, че няма вероятност мисис Нолан просто да е надигнала шишето отрано днес?

— Де да беше така. Изпрати заместник-началника в дома на Нолан възможно най-бързо.

— Да, сър — отвърна сержантът. — А… какво да направя, когато кметът научи?

Тони каза „когато“, а не „ако“, защото нямаше съмнение какво щеше да стане.

— Забави го. Изпрати го у тях. Накарай го да повярва, че тя е пияна и ти не вярваш и на една нейна дума. Не искам да го подплашвам, преди да сме взели показания от нея.

— Добре, шефе.

— И не го разгласявай по станциите, само по телефона. Това ще ни даде малко време.

Джак затвори и се обади на Тод, за да го информира.

— Показанията на Дженифър Нолан ще ни дадат разумно основание за съдебна заповед за взимане на телефонната му разпечатка, така че ако все още я нямаме, сега вече можем да я получим законно. Дала е и име — Сайкс.

— Обичам, когато е законно — отбеляза Тод сухо.

— Преди бях просто любопитен и неспокоен. Сега е друго.

Сега вече знаеше, че има намесено престъпление и всичко трябваше да се извърши по правилата. По принцип не се притесняваше да заобикаля правилата — или направо да ги нарушава — когато ставаше въпрос за нещо лично, но този случай беше повече от личен. Не искаше да го изхвърлят от съда заради някоя техническа грешка.

— Ще видя какво мога да намеря за Сайкс. Дори само една глоба за превишена скорост стига.

Джак се върна в кабинета на детектива и им каза какво става. Морисън си нахвърля бележки с лявата ръка, изкривена по характерния за много левичари начин.

— Ако кметът ви е бил свързан с Чад Мичъл, значи не си подбира приятелите. Мичъл беше дребна риба; арестували сме го за съпротивление при арест, притежание на наркотични вещества, опит за изнасилване, кражба, влизане с взлом. Миналата година го бяхме хванали за изнасилване, но прокурорът не успя да го вкара в съда. Никога не е лежал за дълго — шест месеца тук, година там.

— Притежание — повтори Джак. — На какво по-точно?

Морисън погледна папката.

— Най-вече марихуана. Малки количества кокаин. Рохипнол, клоназепам, ГХБ.

— Явно си е падал по веществата, използвани от изнасилваните.

— Как кметът Нолан е свързан с всичко това? — попита Дейзи. — Той не беше с мъжете, които видях с Мичъл, но все някак е бил намесен.

— Предполагам, че Сайкс е бил един от онези трима мъже обаче, а Сайкс е свързан с кмета по някаква тъмна сделка, която забъркват.

— Това е най-логичният сценарий — отсъди Морисън и се изправи. — Мис Майнър, казахте, че сте ги видели за кратко, но ясно. Знам, че ще отнеме много време, но бих искал да разгледате снимките на арестувани лица, които имаме и да видите дали няма да разпознаете някого на тях. Само че не е достатъчно само да предполагате, трябва да сте сигурна, защото ако не сте, защитата ще унищожи делото ни.

Мидас беше послушен като ангелче през цялото време, седнал в скута на Дейзи, но когато тя стана, за да последва детектив Морисън, той реши, че е време да поразгледа наоколо и започна бясно да се извива, за да скочи на земята. Дейзи го пусна и той веднага се втурна към обувките на детектива.

— Бързо, трябва да му намерим патето! — викна тя, докато спасяваше връзките за обувки, което не се оказа толкова лесно, защото детектив Морисън се разсмя и започна да мести краката си по пода и Мидас изпадна в бесен възторг от новата игра.

— Ето — обади се Джак.

Той извади патето от купчината вещи на кученцето, които носеше със себе си и го метна на пода. Като видя нова мишена, и то бягаща от него, Мидас изостави обувките на Морисън и скочи след патето. Хвана беглеца и го разтърси енергично, след което го метна над главата си и отново скочи да го гони.

— Съжалявам — извини се Дейзи. — Имам го едва от вчера, само на шест седмици е и не можех да го оставя сам, особено като знам, че който и да ме търси, може да го нарани, ако не успее да ме намери.

— Така е, има много зли хора — съгласи се детективът. — Най-добре е човек да се подсигури. Имам идея, понеже кутрето е с вас, ще ви донеса архивите със снимки тук, за да не се превъзбуди, като се намери сред много хора наведнъж.

— Това е страхотна идея — обади се Джак.

Той грабна патето, преди Мидас да го е докопал и отново му го хвърли. Кучето заскача и се замята с ликуващи лъскави очички, а накрая завлече патето при Джак и го пусна в краката му.

— Я виж ти — забеляза Морисън, впечатлен. — Бързо схвана, а?

Джак все още беше зает с патето, когато детективът се върна, натоварен с листа със снимки. Увлечен в играта, Мидас не обърна внимание на завръщането му.

Дейзи се настани зад бюрото със снимките пред себе си и едва сега осъзна колко много работа я чака. Не ставаше въпрос да огледа петдесет снимки или дори сто. Тук трябваше да има хиляди, а фотографът явно е бил особено нескопосан, защото обектите едва ли са могли да излязат по-зле на снимка.

Тя затвори очи и си представи тримата мъже, които беше видяла, след което отдели най-отличителното лице: дълго, тясно, с надвесено над очите чело. Имаше дълга, мръсноруса коса и дълги бакенбарди — отчетливо неприятен стил.

Косата обаче можеше да се променя — тя самата беше експерт в тази работа — затова остави тази част и се съсредоточи върху формите на лицата. Можеше също така автоматично да игнорира хората от малцинствените групи. Тя приспособи системата, която беше научила в един курс по скоростно четене и започна да прехвърля страниците и да ги отваря по-бързо, като от време на време се спираше да огледа някое лице и после продължаваше.

След петнайсет минути Мидас легна в краката й да дремне. Дейзи спря, за да го погледне и Джак използва възможността да попита:

— Искаш ли нещо за пиене? Кафе? Безалкохолно?

— Не ви препоръчвам кафето — обади се Морисън.

— Няма нужда — поклати глава Дейзи.

— Тогава ще ви оставя — заяви Морисън. — Трябва да се обадя на няколко места, така че ще използвам нечий офис временно и ще се върна да видя как върви, когато приключа.

Минутите минаваха, маркирани единствено от тихото прелистване на страниците. След известно време Мидас се събуди и Джак го изнесе навън. Когато се върнаха, кученцето припкаше на повода така, сякаш беше направил нещо страхотно, а Джак каза:

— Време е за обяд. Трябва да си починеш.

— Не съм гладна — отвърна тя разсеяно.

— Аз съм.

Тя го погледна развеселено.

— Ти изяде четири пъти повече от мен на закуска.

— Именно, значи трябва да ядеш. Щом аз огладнях, и ти трябва да си гладна.

— След малко — отговори тя и върна вниманието си към страниците, примигна и заби пръст върху една от снимките. — Този е един от тях — заяви уверено.

Косата на мъжа беше по-къса на снимката, но долнопробните дълги бакенбарди си бяха там, цветът беше същото мръснорусо и неандерталската скала над очните кухини не се беше изменила.

Джак хвърли един поглед на снимката, каза, че отива да извика Морисън и изчезна от кабинета. Дейзи въздъхна и леко потърка очи. Един разпознат, остават двама. С тях нямаше да е толкова лесно, защото русият имаше най-характерния вид от тримата.

Морисън се появи светкавично и видя посочената от Дейзи снимка.

— Джордж Лемънс — Бъди. Знам го този тип. Арестували сме го за влизане с взлом, обир, вандализъм. И тоя е дребна риба. Обикновено работи в двойка с… по дяволите, как му беше името? — Морисън излезе от кабинета и Дейзи и Джак го чуха как вика по коридора: — Ей, Банджо, помниш ли Бъди Лемънс? Миналата година го хванахме, когато разби къщата на оная старица на Боб Уолъс. Как се казваше другият извършител?

— Калвин… Нещо си Калвин.

— Да, точно така — Морисън се върна в кабинета, като си мърмореше под нос: — Калвин, Калвин. — Той седна пред компютъра си и вкара името. — Ето го. Дуайт Калвин. Той беше ли там онази вечер?

Дейзи отиде до него и погледна снимката на компютъра.

— Да — отговори тя с увереност, като разглеждаше дребния тъмнокос мъж с голям нос.

— Сигурна ли сте?

— Сигурна съм. Не видях снимка на третия мъж обаче.

— Щеше да е по-лесно ако знаехме малкото име на Сайкс, но тези две птички ще ги приберем и ми се струва, че ще пропеят. Бъди и Дуайт не са от тия, дето ще се жертват за другиго. Междувременно вие къде ще бъдете, мис Майнър?

— У дома — започна тя, но Джак поклати глава.

— Докато не се реши този въпрос, ще я настаня в хотел и няма да кажа на никого къде е — дори на теб, Морисън. Ако искаш да се свържеш с нея, обади ми се на мобилния, защото това ще е единствената връзка с нея.