Линда Хауърд
Ловен сезон (20)

18

Джак шофира обратно до Хилсбъро, върна пикапа на служителя си, провери дали Дейзи е в безопасност в библиотеката и прекара останалата част от деня в наместване на множеството детайли, които изникваха всеки ден в полицейското управление, макар да бе малко. Той си тръгна в обичайния час, отиде да се изкъпе, после се обади на служебния телефон, за да е сигурен, че Ева Фей се е прибрала. Понякога си мислеше, че тя прекарва нощта там, защото винаги беше на мястото си, когато той пристигаше и независимо до колко късно оставаше той, тя оставаше с него. Като секретарка беше дяволски смущаваща. Беше толкова добра в работата си, че той щеше да се радва да бъде преместена в Ню Йорк, само за да види какво чудо щеше да направи, като работи за някой от градските участъци.

Никой не отговаряше в офиса, така че беше безопасно да се върне. Колата му беше паркирана на алеята и щеше да се види от всеки, който би погледнал. Той включи осветлението в кухнята, светна лампата в спалнята си на горния етаж и тази в хола. Телевизията беше пусната за фон, в случай, че някой слухти. Нямаше причина някой да наблюдава къщата му, поне докато не разбере, че той и Дейзи имат нещо общо, но Джак не оставяше нищо на случайността.

Когато се свечери, той взе няколко неща, които мислеше, че ще са му необходими и ги пъхна в джобовете си. Сложи джинси, черна тениска и нахлузи една шапка, която този път беше напълно черна, след това се промъкна през задната врата и тръгна обратно към полицейския участък. По това време на деня всички отдавна се бяха прибрали и след свършването на обичайната работа по домовете си, се бяха навечеряли и седнали пред телевизорите. Той можеше да чуе високия смях на няколко деца, които преследваха светулките на съседната улица. Може би имаше няколко души, които стояха на верандите си и се наслаждаваха на свежия въздух сега, когато вече не беше толкова горещо, но Джак знаеше, че той беше фактически неразпознаваем на приглушената светлина.

Сержант Скот Уайли, който беше втора смяна, го изгледа изненадано, когато Джак влезе през задната врата на управлението, откъдето влизаха всички ченгета. Беше тиха нощ, нямаше никой наоколо, затова Уайли дори не се опита да скрие списанието за риболов, което четеше. Джак се беше издигнал постепенно в йерархията, така че беше наясно какво значи да даваш дълги скучни смени, затова никога не правеше проблем на хората си, че четат списания.

— Началник, случило ли се е нещо?

Джак се ухили.

— Мисля си да прекарам нощта тук, за да разбера по кое време Ева Фей идва на работа.

Сержантът се засмя.

— Успех тогава. Тя има шесто чувство за тези неща, сигурно ще се обади, че е болна.

— Ще съм в офиса си за известно време, за да свърша малко писмена работа. Смятах да го оставя за утре, но изскочи нещо друго.

— Разбира се.

Уайли се зачете отново в списанието си, а Джак мина през стъклената врата и влезе в помещенията с кабинетите. Полицейският участък беше на два етажа, построен в Г-образна форма. В късата част имаше офиси, които гледаха към улицата, докато канцелариите с документите и съблекалните, уликите, книжата и стаите за разпити, бяха на първия етаж от дългата част на сградата със стълбище към втория етаж.

Офисът на Джак беше на втория етаж с изглед към улицата. Той влезе в него и пусна осветлението на бюрото си, хвърли малко книжа отгоре му, за да изглежда така, сякаш работи, ако някой случайно влезе, което се съмняваше да се случи. После взе ключовете от бюрото си и тихо се промъкна до мазето, откъдето един тунел свързваше полицейското управление с кметството. Тунелът беше използван, за да се водят затворници от затвора до съда, за да бъдат съдени и беше обезопасен с ключалки от двата му края. Джак имаше ключове, отговорния сержант, също и градския управник имаше един чифт, но му го бяха взели, когато откриха, че той води гаджетата си, за да разглеждат мястото.

Той отключи вратата откъм страната на полицейското управление и после за всеки случай я заключи, когато се озова в тунела. Мястото беше тъмно като в гробница, но Джак имаше светеща химикалка със силно насочващо се лазерче. Той отключи вратата от другата страна и я остави незаключена, защото се очакваше да няма никого в сградата на кметството след пет часа. Мазето беше тихо и тъмно, точно каквото и трябваше да бъде.

Той внимателно изкачи стълбите. Вратата, до която водеха, не беше заключена. Полека я отвори, ослуша се и хвърли едно око през ключалката, за да огледа дали има някакви светлини. Нищо. Мястото беше празно.

Доста по-успокоен Джак открехна ключалката на службата по водоснабдяване — градът наистина трябваше да обнови ключалките си, ако някой искаше да влезе нямаше да са му необходими повече от няколко секунди, за да прерови компютрите. Системата не беше защитена с парола, защото не беше в интернет пространството. Той кликна на програмите, намери сметките и отвори файла. Благослови наум малките им порядъчни сърчица, защото всичко беше подредено по имена и номерата на сметките. Лесно намери името на Дейзи, кликна на него и смени адреса й с неговия, запази промяната и затвори файла. Бинго.

След тази предпазна мярка, той върна системата отново в първоначалното й положение и изключи компютъра, заключи вратата след себе си, после се изкачи по стълбите към кабинета на кмета. Нямаше идея какво точно търси, но беше сигурен, че иска да хвърли един поглед.

Също както и собственият му офис, там имаше два входа, единият през секретарското място на Надин, а другия частен, през една врата без табела малко по-надолу по коридора. Ключалките тук бяха леко по-добри, отколкото тези на вратите на службата по водоснабдяване.

Джак реши да използва вратата на Надин, основавайки се на теорията, че тя можеше да си помисли, че без да иска я е оставила отключена. Повтори отново същите движения, които използва и при службата по водоснабдяване, като взе един малък несесер с шперцове и пинсетки от джоба си, захапа светещата химикалка с уста и навеждайки се надолу, започна да работи. Беше добър в отключването на ключалки, до тази вечер не му се беше налагало да върши това, откакто се беше преместил в Хилсбъро. Когато хората го питаха за обучението му в спецчастите или за другите неща, с които се беше сблъсквал, те никога не задаваха въпроси за специалните умения, които може би е придобил. Той винаги омаловажаваше частта с екшъна — мамка му, не беше Рамбо, никой от тях не беше, въпреки че винаги имаше някои, които си придаваха твърде голяма важност — и си мълчеше по отношение на специалните тренировки, защото беше умно да запазиш някои неща за себе си.

Ключалката се отвори за около тридесет секунди. Обикновените граждани щяха да бъдат шокирани да узнаят колко лесно е да се отвори една заключена врата, те си мислеха, че трябва само да завъртят ключа и всичко се намира в безопасност. За съжаление, единствените хора, от които ги предпазваше, бяха тези, които спазваха законите и уважаваха заключените врати. Пропадналите хора щяха да счупят прозореца или да разбият вратата, Джак дори знаеше, че някои от тях са пълзели под къщите и са пробивали дупки в пода. Алармените системи и решетките по прозорците бяха добри, но ако някой е решен да проникне вътре, щеше да намери начин.

Беше свидетел как самият той прониква в кабинета на кмета. Джак се ухили, когато се промъкна през офиса на Надин, като държеше светлината към пода, за да не се види от прозорците и опита да отвори вратата към стаята на кмета. Беше отключена, което означаваше няколко неща. Или Темпъл Нолан нямаше нищо за криене, или беше толкова невнимателен, че не заслужаваше да живее, или се е подсигурил, нищо да не бъде намерено. Джак се надяваше да е първото, но най-вероятно щеше да е третото.

Работеше бързо и систематично, мина и през коша за боклук и намери смачкан лист хартия с регистрационния номер на Дейзи, но нищо друго интересно. Той изглади хартията, отгоре беше изписано името на кмета, същия топ хартия се намираше и на бюрото. Следователно кметът е бил тук, когато някой му се е обадил да провери номера.

Направи едно бързо претърсване на бюрото му, но не откри нищо. Джак огледа кабинета, тук нямаше шкафове с папки, само мебели. Всичките файлове се намираха в кабинета на Надин. На бюрото на Темпъл имаше два телефона. Единият беше служебен, със списък на вътрешните номера зад него. Другият беше личният номер, така че Темпъл можеше да прави и да получава обаждания, без Надин да знае.

Това не беше голям напредък, но Джак извади малък диктофон от джоба си, натисна бутона последно набран на личния номер на кмета, после задържа диктофона до слушалката, записа тоновете, и бързо затвори. Имаше приятел, който можеше да изслуша тоновете и да му каже какъв телефон е бил набран. После набра звезда69 и записа номера изписан на екрана. Не беше местен номер, така че последното обаждане не е било от жена му, за да го пита кога ще се прибере за вечеря. Джак откъсна няколко допълнителни страници от листчетата, за да е сигурен, че не е оставил следи от себе си и ги изхвърли в коша. Кошчето за боклук щеше да бъде изчистено преди Нолан да е дошъл на работа, не че той беше от тези, които претърсват собственото си кошче, предполагайки, че там няма нищо интересно, освен номера на Дейзи, затова Джак изхвърли хартията вътре.

Това беше всичко, което можеше да свърши за тази нощ. С една кърпичка той изтри всички повърхности, до които се беше докоснал, после се измъкна през стаята на Надин. Върна се през тунела в мазето обратно до собствения си офис, където оправи всички пръснати документи, за да не може Ева Фей да разбере, че той е бил тук, когато нея я е нямало. После изключи осветлението и заключи. Всичко беше точно по начина, по който го намери.

Излезе през задната врата, където нещата изглеждаха малко по-натоварени, отколкото преди това. Един полицай беше домъкнал пиян шофьор, доста голямо копеле, което стърчеше като мутант и тежеше най-малко сто и петдесет килограма. Когато Джак мина през вратата, полицаят и сержант Уайли погледнаха към него. Вниманието им се отклони за момент и пияният видя своя шанс за бягство, затова блъсна с рамо полицая и го изхвърли настрана, после се сниши и заби глава право в стомаха на Уайли.

Беше минало известно време, откакто Джак не беше виждал екшън. Той се хвърли в мелето с първична радост.

Трябваха силите и на трима им, за да укротят голямото момче и се наложи да приложат малко крути мерки, преди да го усмирят. Добре че хубавецът бе закопчан, иначе някой можеше да пострада. Веднъж, след като го повалиха и обездвижиха краката и ръцете му, сержант Уайли се хвана за ребрата и потрепери.

— Нещо счупено? — попита Джак, като изтри кръвта от носа си.

— Не мисля. Само насинено. — Но той отново трепна, когато пак ги докосна.

— Иди да се прегледаш. Аз ще оправя нещата тук.

Полицай Енох Станфилд имаше подута устна и насинено око. Той трепереше леко от прекомерното количество адреналин, докато мокреше една кърпа със студена вода, за да я сложи под окото си.

— Господи, обичам тази работа — каза той с ентусиазиран глас. — Никъде другаде няма да имам възможност разни лайнари да ме сритват всеки ден. — Той хвърли едно око на Джак. — Изглежда май ви беше забавно, началник.

Джак погледна надолу към големия пиян шофьор, който беше заспал веднага, след като го бяха повалили. Някакви гърлени звуци излизаха от отворената му уста.

— Живея за дни като този. — Джак внезапно също се почувства изтощен, нищо че не трепереше като Станфилд.

Трябваше да се обади на още един служител, за да им помогне да довлекат пияния до килията, където можеше да се наспи. Обади се също така и на парамедиците да го прегледат, за да проверят дали голямото момче е добре и не е получило инсулинен шок, или нещо такова, макар че дрегера показваше, че това просто е един лайнян натряскан шофьор — диагноза, с която се съгласи и медикът. На окото на Станфилд беше сложен студен компрес, а на устните му лепенка. На лявата ръка на Джак, която беше започнала да се подува, също бе направен компрес. Той не знаеше точно как я е наранил, но така се случваше при ръкопашен бой, просто се хвърляш напред и по-късно си правиш равносметка. Когато успя да оправи всичко, включително и да уреди да сменят Уайли за останалата част от смяната му, беше станало почти десет и половина. Полицаите от трета смяна бяха дошли, за да поемат постовете си, всички полицаи от втора смяна бяха тук, с изключение на Уайли, и няколко момчета от първа бяха чули за случилото се по радиостанциите си, и бяха дошли да видят какво става. В края на краищата не се случваше всеки ден шефа да просне някой разбунтувал се пияница.

— Няма начин Ева Фей да не чуе за това — каза той мрачно, което доведе до всеобщ смях.

— Тя наистина ще се вбеси, че сте били тук и сте изпълнявали дълга си без нея — чу се ироничният глас на полицай Маркам, ветеран с двадесет години служба.

Мъжете, осъзна Джак, се наслаждаваха напълно на ситуацията. Това не бяха просто редови полицаи, дошли да видят шефа си ступан и мръсен. Те винаги се бяха държали резервирано, което не се дължеше само на ранга му, а също и на факта, че не беше местен. Борбата му с огромния пияница ги беше накарало да почувстват, че той е един от тях, обикновено ченге, независимо от ранга му.

За капак трябваше да се върне вкъщи пеш. Можеше да накара едно от момчетата да го закара до тях, но тогава трябваше да излезе с разумно обяснение, защо е дошъл пеша първия път, а той не искаше да го прави.

Къщата изглеждаше точно така, както я остави. Нищо не му се струваше подозрително или не на място. Той отиде до телефона и се обади на информация, дали може да вземе личния номер на кмета в общината. Нямаше такава линия, което изобщо не го изненада. После се обади на Тод Лоурънс, който вдигна на третото позвъняване и каза със сънлив глас:

— Ало.

— Смених адреса — каза той. — Освен това използвах личната телефонна линия на кмета, за да разбера последния номер, от който са му звънели и записах тоновете на последния номер, който той е набирал.

— Доста зает си бил, момченце. — Тод звучеше поразбуден.

— Това означава, че разполагаме с два номера, които да проверим. Мислиш ли, че можеш да разбереш какъв е личния номер на кмета и да проследиш телефонните обаждания също и от него?

— Също? Искаш да подслушвам три номера. — Последното беше посочено като факт.

— За какво са федералните приятели?

— На път си да видиш как се пържи задникът на федералния ти приятел.

— Сигурен съм, че моят федерален приятел го дължи на Дейзи.

Тод въздъхна.

— Прав си, добре. Ще видя какво мога да направя, възможно е да си поискам тук-там някои услуги. Това е напълно неофициално, разбира се.

После Джак се обади на Дейзи, като хвърли бърз поглед на часовника си и видя, че е малко след единадесет. Тя вероятно си беше легнала точно в десет, но след всичките му усилия заради нея днес, си помисли, че заслужава най-малкото един разговор.

— Здравей. — Тя не звучеше сънено, звучеше уморено, но не и заспало.

— Вече в леглото ли си?

— Не все още. Беше една… динамична вечер.

— Защо? Какво се е случило? — Той веднага застана нащрек.

— Не мога да му обърна гръб дори за секунда или ще направи нещо.

— На него?

— Кучето.

Кучето. Джак изпусна една облекчена въздишка.

— Явно не е добре трениран.

— Не е трениран изобщо. Килър, не! Остави това веднага! Трябва да затварям — каза тя бързо.

— Ще дойда ей сега — каза той точно преди тя да затвори и не беше сигурен дали го бе чула. Не му пукаше. Грабна ключовете си, изключи осветлението и излезе през вратата.

 

 

Дейзи беше изтощена. Майка й се обади към три часа следобед и каза:

— Джо и аз ще заведем кутрето до твоята къща. Най-малкото дворът е ограден и то може да си тича свободно. Ще останем с него, докато не се прибереш.

— О, боже! — Това не вещаеше нищо добро. — Какво е направил?

— Какво не е направил този малък дявол? Ние тичаме като луди, само за да го опазим. Както и да е, ще се видим след няколко часа.

Когато тя се прибра в пет и десет, и майка й, и леля й Джо си подремваха в дневната, докато кутрето спеше между краката на майка й. То изглеждаше толкова сладко, лежащо върху коремчето си и с разчекнати крачета, като някоя малка бяла чертичка. Сърцето й се разтопи от гледката.

— Здравей, сладурче — тихичко произнесе тя.

Единият му тежък клепач се повдигна, а малката му опашка се размаха. После отново продължи да спи.

Леля Джо се събуди.

— Благодаря на бога, ти си вкъщи. Желая ти късмет, ще имаш нужда от него с този малък дявол. Хайде, Евелин, да го оставяме докато все още можем.

Евелин седна и погледна печално кученцето между краката си.

— Обадихме се на Майли Парк да видим дали случайно нещо не е както трябва. Тя само се изсмя и каза, че вероятно е малко превъзбуден, защото е на ново място, но кученцата голдън ретрийвър правят непрекъснато пакости, докато не станат на четири месеца. Е, поне се спира докато спи.

— Той работи на две скорости — каза леля Джо. — Или е смъртоносно бърз или е заспал. Това е. Забавлявай се. Хайде, Евелин.

— Мисля, че трябва да отидем до „Уол Март“ и да купим някаква бебешка преграда, така че да можем да го задържим поне за малко в една стая. Искаш ли да купим една също и за теб?

— Ще купим каквото имат в наличност — каза леля Джо. — Да вървим, Евелин.

— О, господи, толкова ли е лош? — попита Дейзи смаяно. Изглеждаше като някое малко ангелче, докато спеше.

— Изглежда е обучаван предимно вътре — каза майка й. — Но е необходимо да го извеждаш навън на всеки два часа, като по часовник. Той пишка на кучешките подложки…

— Когато не ги разкъсва на парчета — довърши леля Джо. — Хайде, Евелин.

— Той харесва своите плюшени играчки…

— Той харесва всичко, включително и паничката си за вода. Евелин, ако не тръгнеш веднага, ще си замина без теб. Може да се събуди всеки момент.

Кученцето повдигна глава и се прозя, а малкото му езиче се показа навън. След десет секунди, леля й и майка й си взеха чантите и излязоха през вратата.

Дейзи сложи ръце на бедрата си и се загледа в малката пухкава топка.

— Добре, господинчо, сега какво ще те правим?

Той се превъртя по гръб и се протегна. Дейзи не успя да устои и погали малкото топло коремче, което той прие за покана да я оближе навсякъде, където розовото му езиче можеше да достигне. Тя го вдигна и го гушна, наслаждавайки се на топлината и малкото му телце под всичката тази козинка. Големите му меки лапички се бутаха в нея и той заскимтя, давайки сигнали, че иска да го пусне долу. Тя го остави, а той хукна като стрела към кухнята.

Всичко, което искаше бе да пие малко вода. Той се напи до насита, а после изведнъж скочи с двата крака в купата с водата.

Тя взе парцала и я попи, което той очевидно помисли за страхотна игра, защото започна да скача около него и да го хапе.

Дейзи го изведе навън, за да си свърши работата. Кучето клекна веднага след като краката му докоснаха тревата и после атакува храста. Дейзи се притесни, че листата му може да са отровни или най-малкото да разстроят стомахчето му, затова го издърпа надалеч от храста и използва маркуча, за да напълни вода в басейнче, което беше купила за него.

Той беше твърде малък, за да се покатери и да влезе вътре сам, така че тя му помогна. Дейзи го наблюдаваше как бяга и се плъзга в петте сантиметра вода, докато не се намокри целия. Тя самата също беше мокра и се бе смяла до болка. Младата жена го издърпа от басейна, зави го в кърпа и го отнесе вътре, надявайки се да подремне, за да може тя да се нахрани.

Той отново скочи в купата си с вода. Докато тя попиваше мокрото, той дебнеше парцала. После грабна кухненската кърпа и избяга с нея. Нейните усилия да му отнеме кърпата очевидно го бяха убедили, че иска да играят и затова започна да я дърпа с все сила, като ръмжеше, докато цялото му тяло се напрягаше от усилието.

Тя го разсея с малко плюшено патенце. Той запрати патенцето над главата си, после се нахвърли върху него и успя да го натика под дивана. После застана там и започна да скимти, докато тя не се наведе и не провря ръце, за да измъкне патето. Той незабавно го бутна отново под дивана.

По-късно Дейзи се опита да му отвлече вниманието с гумена играчка и това свърши работа за около десет минути. Той легна по корем, намествайки играчката между предните си лапи и задъвчи концентрирано. Дейзи използва възможността да смени работните си дрехи и започна да си прави сандвич. Но от дневната чу шум от счупено и изтича с босите си крака, за да открие, че той някак беше измъкнал дистанционното от масата и се опитваше да го унищожи. Младата жена издърпа дистанционното от него и го сложи на безопасно място.

Той се влюби в червения й лак за нокти и се нахвърли върху босите й крака. След това продължи да скача към нея, опитвайки се да захапе пръстите на ръката й. Изплашена, тя отдръпна рязко ръката си и я заболя от острите малки бебешки зъбки. Накрая Дейзи просто остави ръката си долу и му позволи да я вкуси, после той доволно я освободи.

Най-после заспа. Спря докато тичаше и се строполи върху коремчето си, прозявайки се шумно, докато очите му се затвориха.

— Предполагам, че е било голям ден за теб, мъниче — измърмори тя. — Липсват ли ти мама, братчетата и сестричетата? Ти винаги си имал някого, с когото да си играеш, нали? А сега си сам-самичък.

Беше след седем вечерта и Дейзи умираше от глад. Приключи с приготвянето на сандвича си и седна да го изяде, така че да го държи под око. Изглеждаше толкова сладък и малък докато спеше, но веднага след като очите му се отвореха, той щеше да поеме с пълна скорост.

Кучето спа напълно непробудно като бебе. Тя реши да си вземе бърз душ и остави вратата на банята отворена, така че той да може да дойде, ако се събуди. Съблече се, хвърли дрехите си на пода и пристъпи под душа. Тъкмо се беше насапунисала, когато чу нещо и дръпна завесата, за да види как една бледа пухкава топка отнася бельото й в устата си.

Дейзи излезе от душа и хукна гола по хлъзгавия под да го преследва. Той някак си успя да се навре зад канапето заедно с намереното си съкровище. Тя избута канапето надалеч от стената и измъкна бельото си. На което, разбира се, имаше дупка. Той размаха опашка.

— Ти, малък демон — каза тя, като го вдигна и го отнесе със себе си в банята.

Затвори вратата, за да не може да излезе и се върна под душа. Кученцето прекара цялото време като лаеше, седнало на задните си крачета, опитвайки се да се покатери във ваната при нея.

Тя се беше поучила от случката с парцала и вместо да пристъпи върху постелката в банята, за да се подсуши, го направи във ваната. Той гледаше кърпата с такъв копнеж, докато седеше на задните си лапички като малко ангелче.

Личицето му беше толкова щастливо, помисли си тя, устата му беше отворена и наподобяваше усмивка. Тъмните му очички сякаш подчертани от очна линия, изглеждаха много екзотично на светлата му козина и дългите му бледи мигли. Той беше толкова любопитен и ентусиазиран от всичко, че опашчицата му непрекъснато се мяташе като махало на метроном.

— Какво от това, че си малък дявол — каза тя. — Ти си моят малък дявол и аз съм влюбена в теб още откакто се покатери в скута ми. — То размаха опашка още по-бързо, докато слушаше монотонните тонове на гласа й.

— Трябва да ти измисля хубаво име, нещо, което да звучи едновременно голямо и силно. Предполага се, че трябва да ме пазиш, знаеш го. Не мисля, че ще уплашиш много крадци ако изкрещя: „Хвани ги, Пухчо!“. Нали? Какво ще кажеш за Брут?

Той се прозя.

— Прав си, не си Брут. Прекалено си хубав. Какво ще кажеш за Девил? — След като за момент се загледа в него, тя отхвърли и този вариант. — Не, не ми харесва, защото знам, че ще бъдеш истинско сладурче, когато пораснеш.

Тя опитваше различни имена цяла вечер: Конан, Херцог, Кинг, Рамбо, Роки, Самсон, Тор, Уолф. Нито едно от тях не беше правилното. Не можеше да погледне към това малко усмихнато лице и да го нарече с някое мъжкарско име.

Дейзи се научи да не оставя вода в купичката му, в противен случай тя щеше да бъде разлята по кухненския под. Когато кучето отидеше при купичката си, тя му наливаше малко вода и след като я излочеше, още малко, докато не се напие. За съжаление, обикновено оставаше известно количество от нея на дъното, когато приключеше с пиенето и той скачаше отгоре. Дейзи избърса водата седем пъти за тази нощ, като ожесточено се бореше с него за парцала.

Кучето беше толкова умно, че тя се изуми. Само за този следобед и вечерта той се беше научил да застава пред вратата към задния двор, когато имаше нужда да излезе. Изглежда най-накрая се успокои, така че Дейзи го остави на кучешкото му легълце, което тя беше поставила в спалнята си, за да не е самотен и да не скимти цяла нощ. Младата жена затвори вратата на спалнята, за да го накара да стои тук за през нощта, сложи плюшеното пате заедно с него в легълцето му и се промъкна в собственото си легло. Загаси лампата и точно след две секунди започна скимтенето.

Петнадесет минути по-късно тя се предаде и го остави на леглото с нея. Той беше почти като полудял: играеше, скачаше, дърпаше завивки и ближеше лицето й. Тъкмо го беше оставила на земята, когато телефонът звънна. Беше Джак. Докато говореха, кученцето намери робата й, която тя беше закачила на крака на леглото и започна да я дърпа за ръкава.

Дейзи извика:

— Килър, не! Остави това веднага! Трябва да затварям. — Тя скочи през леглото и го сграбчи точно преди да успее да я издърпа на пода.

След по-малко от пет минути звънецът на входната врата звънна. Въздъхвайки уморено, тя стана от леглото, вдигна кученцето и се отправи заедно с него към вратата. Това изглежда бе най-безопасното нещо, което можеше да направи. Един бърз поглед й показа, че Джак стои нетърпеливо на верандата. Тя светна осветлението и отключи ключалката с една ръка, за да го пусне вътре.

Той пристъпи вътре и замръзна, втренчвайки се в кученцето.

— Това е кученце — каза той почти зашеметен от учудване, което си беше наистина голямо наблюдение от негова страна, предвид факта, че тя вече му беше казала, че има куче.

— Не! — каза тя, като имитираше добре изигран шок. — Тази дама ме е излъгала.

— Това е кученце голдън ретрийвър.

Тя гушна бебчето си.

— Е, и?

С внимателно движение Джак затвори вратата, заключи я, после започна методично да блъска глава в рамката.

— Какво не е наред с моето кученце? — поиска да узнае Дейзи.

Той отговори с напрегнат глас:

— Цялата идея беше да си вземеш куче, което да те защитава.

— Той ще порасне — каза тя. — Погледни размера на лапичките му. Ще стане огромен.

— Но пак ще си е голдън ретрийвър.

— Какво му е лошото на това? Мисля, че е красив.

— Наистина е. Прекрасен е, но голдън ретрийвърите са толкова дружелюбни, че изобщо не стават за защита. Мислят си, че всички са им приятели, създадени са за домашни любимци. Той може би ще те предупреждава, когато някой идва, но това е всичко.

— Това е добре. Той е идеален за мен. — Тя целуна главата на кученцето.

То се въртеше, като се опитваше да слезе долу, за да разучи новодошлия човек.

Въздъхвайки, Джак се наведе и взе мъничето в големите си ръце. Кутрето започна да ближе всеки участък от кожа, до който можеше да достигне.

— Значи името му е Килър?

— Не, просто мислех имена. Нищо не ми звучеше на място.

— Ако и другите са били като Килър, няма как да ти звучат на място. Голдън ретрийвърите се кръщават с имена като Лъки или Пухчо. — Той вдигна кученцето пред лицето си. — Какво ще кажеш за Мидас? Или Райли? Или…

— Мидас! — каза Дейзи, а очите й заблестяха, когато погледна от него към кутрето. — Това е идеално! — Тя го прегърна, надигна се на пръсти и се опита да го целуне, но току-що наименувания Мидас стигна до нея пръв и я облиза през устата. Тя започна да плюе и избърса устните си. — Благодаря ти, сладурче, но ти не целуваш и наполовина толкова хубаво, колкото този мъж.

— Благодаря — каза Джак и като държеше Мидас на безопасно разстояние, той се наведе и устните им се срещнаха. Целувката се задълбочи и тя отново се почувства така, сякаш се разтапя.

— Имаш ли нещо против да прекарам нощта тук? — измърмори той, като премести устните си по врата й.

— Бих се радвала да го направиш — каза тя и думите й бяха придружени от голяма прозявка.

Джак се изсмя кратко.

— Лъжеш. Умираш за сън.

Дейзи се изчерви.

— Имах доста уморителен ден вчера. И миналата нощ. — Тя погледна към Мидас. — И тази нощ. Не мога да му обърна гръб дори за минута.

— Какво ще кажеш да остана и да не правим нищо друго, освен да спим?

Тя започна да мига учудено.

— Защо искаш да правиш това?

— Само за да съм сигурен, че си добре.

— Мисля, че се пресилваш с тази работа със защитата.

— Може би да, може би не. Днес кметът ми даде да проверя един регистрационен номер, каза, че е видял колата, паркирана на мястото за спешни случаи пред кабинета на д-р Бенет. Позай чий е номерът?

— Чий е?

— Твоят.

— Моят! — каза тя възмутено. — Аз никога в живота си не бих паркирала там!

Той скри усмивката си, докато сваляше Мидас на земята.

— Предполагам, че не. Имаш ли някаква идея защо кметът би искал от мен да проверя номера ти?

Тя поклати бавно глава.

— Ако беше видял колата ти, щеше да знае, че си ти, така че очевидно някой друг го е накарал да го направи. Това леко ме изнервя. Добрата новина е, че се премести, така че новият ти адрес не е същия като регистрацията ти.

Тя ахна.

— Господи, съвсем забравих за това! Ще отида до съда и ще сменя…

— Не, няма да го правиш — каза той строго. — Не и докато не разбера какво става.

— Защо просто не попита Темпъл?

— Защото се чувствам неспокоен от всичко това. Докато не се уверя, че няма нищо подозрително, не искам да даваш новия си адрес на никого. Кажи на семейството си също да мълчи.

— Но ако някой иска да разбере къде живея, трябва само да ме проследи от работа…

— От днес нататък, аз ще се погрижа за това. Ще те карам до вкъщи и ти гарантирам, че никой няма да може да ни проследи.

Тя се втренчи в него и сърцето й подскочи при вида на строгото му изражение, когато осъзна, че той е абсолютно сериозен. За първи път по гръбнака й премина някаква предупредителна тръпка. Джак беше обезпокоен, а това безпокоеше нея.

Мидас подскачаше в кухнята и тя чу плискане, когато той мина през купичката си за вода.

— Вземи кученцето и го изведи в задния двор, докато попия водата — каза тя с въздишка. — После всички си лягаме.

— С него?

— Той е бебе. Нали не искаш да скимти цяла нощ?

— По-добре той, отколкото аз — измърмори Джак, но послушно заведе Мидас отвън и пет минути по-късно се върна със спящото кученце в ръцете си.

— Предполагам, че ще спи в средата — каза той недоволно.

Дейзи въздъхна.

— В този случай ще го оставя да спи, където си поиска. А ние трябва да го извеждаме на всеки два часа отвън.

— Какво трябва? — попита той невярващо.

— Казах ти, че той е бебе. Бебетата не могат да се сдържат.

— Сигурен съм, че това ще е невероятна нощ.