Линда Хауърд
Ловен сезон (2)

Пролог

Кармела нервно сграбчи дръжката на платнената чанта, която съдържаше останалите й дрехи, малко вода и пакетче с храна, което беше успяла да задели за пътуването на север, през границата. Орландо й бе казал, че няма да могат да спрат за храна, вода или нещо друго, докато не стигнат до Лос Анджелис. Тя беше заключена в задната част на стар камион, който подскачаше и се люлееше и ако не успееше да се закрепи в ъгъла, като опъне гърба и краката си във V-образна поза, я подхвърляше от единия до другия край. Това правеше съня невъзможен, защото в момента, в който си позволеше да се отпусне, се прекатурваше на грубия дървен под на камиона.

Кармела беше ужасена, но твърдо решена. Преди две години Енрике бе заминал, казвайки, че ще изпрати някой за нея. Вместо това се беше оженил за американка, така че никога да не бъде депортиран и тя се оказа с разрушени мечти и разбита гордост. Не бе останало нищо за нея в Мексико; ако Енрике можеше да се ожени за американка, тогава и тя можеше да го направи! И щеше да се омъжи за богаташ. Всички казваха, че е доста привлекателна. Когато се омъжеше за нейния богат американо, щеше да намери Енрике и да се отнесе пренебрежително към него, за да го накара да съжалява, че я е излъгал и предал.

Имаше големи мечти, но се чувстваше много малка, подмятана из задната част на камиона, докато минаваше по неравната земя. Дочу скърцащ метал, когато Орландо смени скоростите и леко възклицание от болка, когато едно от другите момичета се удари в стената на камиона. Имаше още три, всички млади като нея, всички желаещи нещо по-добро от това, което бяха оставили в Мексико. Не се бяха представили една на друга, не бяха говорили много. Бяха твърде замислени за опасността от това, което правеха, едновременно тъжни и развълнувани: тъжни, за онова, което оставяха зад себе си и развълнувани от изгледа за по-добър живот. Всичко щеше да е по-добро от нищо, а нищо, беше това, което имаше Кармела.

Тя помисли за майка си, която беше починала преди седем месеца, съсипана от живот на тежка работа и множество раждания.

— Никога не позволявай на Енрике да те докосва между краката — поучаваше я майка й постоянно. — Не и преди да му станеш жена. Ако го направиш, тогава той няма да се ожени за теб. Ти ще бъдеш оставена с дете в корема, а той през това време ще си намери друго привлекателно момиче.

Ами, тя не беше позволила да Енрике да я докосва между краката, но той така или иначе си бе намерил друго момиче. Поне не беше зарязана с бебе.

Въпреки това тя беше разбрала какво има предвид майка й: Не бъди като мен. Майка й искаше Кармела да получи повече от живота си. Не желаеше дъщеря й да остарее преждевременно, вечно обременена с бебе в ръце и друго в утробата, и да умре, преди да навърши четиридесет.

Кармела беше на седемнадесет. Когато майка й беше на тази възраст, вече бе родила за втори път. Енрике никога не разбра настойчивостта на Кармела да остане девствена. Той беше последователно ядосан и сърдит на нейния непоколебим отказ да му позволи да прави любов с нея. Може би жената, за която се беше оженил, му го бе позволила. Ако това е било всичко, което е искал, помисли си Кармела, тогава значи никога не я беше обичал истински. Прав му път! Тя нямаше да се хаби и да скърби цял живот за… за един глупак!

Опитваше се да поддържа духа си приповдигнат, като си повтаряше, че в Америка всичко ще бъде по-добре. Говореше се, че в Лос Анджелис има повече работа, отколкото хора, че всеки има кола и телевизор. Може би щеше да се появи във филм и да стане известна. Всички казваха, че е красива, така че може би имаше такава възможност. Обаче беше факт, че бе едва на седемнадесет, сама и изплашена.

Едно от другите момичета каза нещо и макар че гласът й се чуваше заглушено от работещия двигател, в помещението се появи напрежение. В този момент Кармела осъзна, че останалите бяха също толкова изплашени, колкото и тя. Така че в края на краищата, не беше сама; останалите три момичета бяха точно като нея. Макар това да бе незначителна утеха, тя незабавно се почувства по-смела.

Като се закрепи от люшкането, докато возилото подскачаше от един коловоз на друг, тя се запрепъва по неравния дървен под на ремаркето на камиона и се приближи достатъчно, за да чуе какво казва момичето. Сега беше ден и през пукнатините се просмукваше достатъчно светлина, така че можеше да различи лицата на другите.

— Какво има? — попита тя.

Момичето впи дланите си в полата, с която беше облечена.

— Трябва да се облекча — каза тя, а гласът й беше тих от срам.

— Всички трябва да го направим — каза Кармела със симпатия.

Собственият й мехур беше пълен до болка. Тя се бе опитала да го игнорира възможно най-дълго, защото не желаеше да направи онова, което знаеше, че евентуално ще бъдат принудени да сторят.

По лицето на момичето се стичаха сълзи.

— За мен е крайно необходимо.

Кармела се огледа наоколо, но останалите две изглеждаха също толкова безпомощни като плачещото момиче.

— Тогава ще направим каквото трябва — каза тя, защото изглежда бе единствената способна да вземе някакво решение. — Ще предназначим ъгъл… онзи там. — Кармела посочи към задния десен ъгъл. — Там има пукнатина, така че ще се оттича. Всяка ще се облекчи.

Момичето избърса лицето си.

— Ами другото?

— Надявам се, че ще спрем до тогава.

Сега, когато слънцето беше изгряло, жегата вътре в камиона щеше да се покачва постоянно. Беше лято; ако Орландо не спреше и не им позволеше да излязат, можеха да умрат от горещината. Той беше казал, че няма да спират докато не достигнат до крайната точка, така че със сигурност скоро щяха да са в Лос Анджелис. Беше платила на Орландо само половината от обичайната му такса; ако тя умреше, той нямаше да успее да си прибере остатъка. Обикновено всеки трябваше да плати пълна такса преди койотът^[1] да ги отведе през границата, но понеже тя беше привлекателна, Орландо каза, че ще направи изключение.

Другите момичета също бяха привлекателни, отбеляза тя. Може би беше направил изключение за всички.

Да се облекчат беше групово усилие, заради подскачането на камиона и Кармела го организира. Една след друга, като тя беше последна, всяка приклякаше в ъгъла, докато другите се крепяха около нея, за да я придържат. Накрая, чувствайки се изморени, но много по-добре, те седнаха на пода, за да си починат.

Внезапно, с едно последно подскачане, камионът започна да се движи спокойно. Кармела осъзна, че са на главен път. Магистрала! Със сигурност вече бяха близо до Лос Анджелис.

Но сутрешните часове отминаваха и жегата вътре в камиона ставаше задушаваща. Кармела се опита да диша нормално, но другите момичета се задъхваха, сякаш поемането на допълнително въздух щеше да ги охлади. След като този въздух беше горещ, не изглеждаше логично. Поне от начина, по който се потяха, изглежда скоро нямаше да имат отново нужда да се облекчават.

Тя изчака толкова дълго, колкото сили имаше, защото нямаше идея колко далеч трябва да отидат, но най-накрая собствената й жажда стана непоносима и извади малката манерка с вода от платнената си чанта.

— Имам вода — каза тя. — Само малко, така че трябва да си я поделим по равно. — Кармела погледна твърдо всяка една от тях. — Ако изпиете повече от една глътка, преди да предадете манерката, ще ви плесна. И също така, само малка глътка.

Под свирепия й тъмен поглед, всяко момиче почтително отпи малка глътка и подаде манерката нататък. Някак си, докато ги организираше да се облекчат, тя беше спечелила позицията на лидер и макар че не беше много висока, притежаваше силна воля, която всички забелязаха. Когато манерката стигна до нея, Кармела отпи своята малка глътка, след което отново я подаде по редицата. След като всяка беше отпила по два пъти, тя затвори манерката и я сложи обратно в чантата си.

— Знам, че не е кой знае колко — каза младото момиче, — но нямам много вода и трябва да я пестим.

Може би имаше достатъчно вода, за да отпие всяка от тях по още две глътки. Това не беше много, не и когато губеха повече, от постоянното потене. Но може би беше достатъчно, за да останат живи. „Защо другите момичета не се бяха сетили да вземат храна и вода?“, помисли си тя раздразнено, но се насили да остави раздразнението настрана. Може би нямаха какво да вземат. Макар да бе бедна, имаше хора, които притежаваха дори по-малко от нея. Трябваше да е спокойна в мислите, както и в делата си.

Камионът започна да забавя скорост, разликата в звука на мотора сигнализира за промяната. Те се спогледаха една друга със светнали от надежда очи.

Камионът отби от магистралата и спря. Моторът не беше изгаснал, но те чуха хлопването на вратата, когато Орландо излезе. Кармела бързо грабна чантата си и стана. След като той беше казал, че няма да спират за нищо, докато не стигнат до Лос Анджелис, то тогава трябваше да са пристигнали. Макар че очакваше повече глъч; не можеше да чуе нищо друго, освен шума от двигателя.

После се чу звукът от скърцаща верига и ролетната врата на камиона беше вдигната, като пропусна заслепяващия блясък на слънчевата светлина и порив от въздух, който беше едновременно горещ и свеж. Орландо беше само черна сянка, силует срещу белия блясък. Като заслониха очите си, момичета се запрепъваха към задната част на камиона и слязоха непохватно.

Когато очите им се адаптираха към слънчевата светлина, Кармела се огледа наоколо, като очакваше… не знаеше какво точно очакваше, но поне голям град. Нямаше нищо, освен небе, слънце, шубраци и храсти, и куп сива песъчлива почва. Очите й се разшириха и тя погледна въпросително Орландо.

— До тук ще ви возя — обяви той. — Камионът е твърде горещ, ще умрете. Приятелят ми ще ви откара до крайната цел. Неговият камион има климатик.

Климатик! В селцето на Кармела малко хора притежаваха коли, но никоя от тях нямаше климатик. Старият Васкес беше посочил с гордост към управлението на таблото на колата си, която веднъж беше успяла да изстуди въздух, но повече не проработи и Кармела в действително никога не беше усещала нещо такова. Макар че знаеше, че съществува. Щеше да се вози в камион с климатик! Старият Васкес щеше да завижда толкова много, ако знаеше.

Висок, мършав мъж, облечен в дънки и карирана риза се появи отстрани до камиона. Носеше четири чисти бутилки с вода, които раздаде на всяка от девойките, за да пият. Водата беше студена, а бутилките мокри от конденза. Жадните момичета преглъщаха водата, докато той говореше на Орландо на английски, който никоя от тях не разбираше.

— Това е Мичъл — каза Орландо най-накрая. — Правете каквото ви казва. Той говори малко нашия език, достатъчно, за да разбирате какво иска да правите. Ако не се подчинявате, американските полицаи ще ви намерят и ще ви хвърлят в затвора и никога няма да излезете на свобода. Разбирате ли?

Те кимнаха сериозно. След това бяха набързо избутани към покритото товарно отделение на големия бял пикап на Мичъл. Там имаше два спални чувала, хвърлени върху пода и малък стол с дупка отгоре, който при по-внимателно вглеждане се оказа тоалетната. Нямаше място, за да стоят прави; трябваше или да седят, или да лежат, но след безсънната им нощ, не им пукаше. Студен въздух и музика, и двете невероятно успокояващи, се изливаха в задната част на пикапа през отворения прозорец на колата. След като разстлаха двата спални чувала, така че всички да могат да легнат долу, четирите момичета бързо заспаха.

Два дни по-късно Кармела си помисли, че не си е представяла Лос Анджелис да е толкова далеч. Беше уморена да се вози отзад, да не може да стане и да се разходи. Разтягането поддържаше мускулите й подвижни, доколкото е възможно, но това, което наистина искаше, бе да се разходи. Винаги е била пъргаво момиче и това ограничение, макар и необходимо, беше вбесяващо.

Хранеха ги редовно и им даваха да пият вода. Обаче нямаха възможност да се измият и всички миришеха наистина лошо. От време на време Мичъл спираше в безлюден район и повдигаше задната врата на пикапа, позволявайки да навлезе въздух отвън, но освежаването никога не беше пълно и дълготрайно.

Като надничаше през задния прозорец на пикапа, Кармела наблюдаваше как празната пустиня се превръща в просторни пасища. След това, постепенно се появиха гористи области, последвани през последния ден от планини: тучни, зелени, хълмисти. Пасища, обсипани с говеда, хубави долини и тъмнозелени реки допълваха пейзажа. Въздухът беше плътен и влажен, наситен с уханието на хиляди различни видове дървета и цветя. И коли! Имаше повече коли, отколкото си бе мислила, че ще види в живота си. Минаха през град, който й се видя огромен, но когато попита Мичъл дали това е Лос Анджелис, той отговори, че не е, този се наричал Мемфис. Все още били далеч от Лос Анджелис.

Америка беше невероятно огромна, помисли си Кармела, за да пътуват от дни и все още да са далеч от Лос Анджелис!

Но късно вечерта на втория ден, най-накрая спряха. Когато Мичъл отвори товарното отделение и им позволи да слязат, те едва можеха да ходят от твърде дългото си обездвижване. Той беше паркирал пред дълга каравана. Кармела се огледа наоколо, търсейки нещо, което да загатва за град, но изглежда все още не бяха стигнали до такъв. Звездите блещукаха над тях, а нощта беше изпълнена с цвърченето на насекоми и птичи крясък. Той отключи вратата на караваната и ги поведе вътре. Четирите момичета ахнаха при вида на лукса, който се разкри пред тях. Имаше мебели, най-невероятната кухня с уреди, които нямаха идея как работят, и баня за каквато не бяха мечтали дори в сънищата си. Мичъл им нареди да се изкъпят и им даде свободни, леки рокли, които се обличаха през главата. Каза им, че дрехите вече са техни.

Момичетата бяха удивени от тази добрина и развълнувани от новите си дрехи. Кармела поглади с ръка гладкия и лек плат. Роклята й беше бяла с малки червени цветя, разпръснати по нея и тя си помисли, че е красива.

Изкъпаха се с вода, която пръскаше от стената, използваха сапун, който ухаеше на парфюм. Имаше и специален сапун за косите им, течен, който се разпенваше в планина от пяна. И четки за зъбите им! Кармела се изкъпа последна, защото другите момичета изглеждаха на края на силите си, но когато излезе от банята, бе по-чиста отколкото някога в живота си. Беше толкова очарована от изобилието на сапуна, че се изкъпа и изми косата си два пъти. Топлата вода бе спряла да се излива от душа — вече течеше само студена — но не я беше грижа. Толкова беше хубаво да се чувства отново чиста.

Беше боса и нямаше бельо, което да облече, защото всичко беше мръсно, но надяна новата си рокля и зави мократа си коса на кок в основата на врата си. Когато погледна в огледалото, видя привлекателно момиче с гладка, смугла кожа, сияещи тъмни очи и плътни червени устни, много по-различно от раздърпаното създание, което гледаше към нея преди.

Останалите момичета вече спяха в спалнята, сгушени под завивките. Въздухът беше студен и кожата на ръцете й настръхна. Тя отиде във всекидневната, за да каже на Мичъл лека нощ и да му благодари за всичко, което беше направил за тях. Телевизорът беше включен и той наблюдаваше американски бейзбол. Погледна нагоре и се усмихна насреща й, а след това посочи две чаши пълни с лед и тъмна течност на масата до него.

— Приготвих ти нещо за пиене — каза той, или поне тя реши, че е казал това, защото испанският му не беше много добър. Той вдигна собствената си чаша и отпи от нея. — Кока-кола.

Ах, това го разбра! Тя взе чашата, която той беше посочил и изпи студената, сладка, парлива кола. Хареса й начинът, по който се плъзна по гърлото й. Мичъл й направи знак да седне и тя го стори, но на другия край на дивана, както майка й я беше научила. Беше много уморена, но можеше да поседи до него за няколко минути, за да бъде учтива, а в интерес на истината му беше благодарна. Той бе добър мъж, помисли си тя и имаше мили, малко тъжни кафяви очи.

Мичъл й даде да хапне някакви солени ядки и младото момиче се изненада да установи, че искаше точно това, сякаш тялото й имаше нужда да замени солта, която беше изгубила през първата част от пътуването. След което се нуждаеше от още една кока-кола и той стана, за да й донесе. Беше странно да има мъж, който да й носи разни неща, но вероятно такива бяха нещата в Америка. Може би мъжете прислужваха на жените. Ако беше така, можеше само да съжалява, че не бе дошла по-рано!

Умората й нарасна. Тя се прозина, след което му се извини, но той само се засмя и каза, че всичко е наред. Момичето не можеше да си държи очите отворени, нито главата изправена. Няколко пъти главата й клюмваше напред и тя се опита да я вдигне, но мускулите на врата й сякаш вече не работеха и вместо да я повдигне, почувства, че цялото й тяло се свлича настрани. Мичъл й помогна да легне, постави главата й на възглавницата и протегна краката й. Той продължаваше да докосва краката й, неясно си помисли тя и се опита да му каже да спре, но езикът й не искаше да оформи думите. А той я докосваше между краката, където никога не беше позволявала на някого го прави.

Не, помисли си младото момиче.

Но след миг настъпи тъмнина и тя повече не бе способна да мисли.