Линда Хауърд
Ловен сезон (29)

Епилог

Евелин и леля Джо бяха надминали себе си с неделната вечеря — нещо като празненство в чест на Дейзи и Джак. Имаше вечеря в Гатлинбърг предишната седмица, веднага след сватбата им, но беше в ресторант и не се броеше. Сега масата почти пъшкаше под тежестта на всичката тази храна. Цялото семейство беше там, а също и Тод с приятеля му Хауърд, който Дейзи бе учудена да разпознае. Не си бе мислила, че Хауърд е гей, тъй като не виждаше смисъл да бъде в клуб „Бъфало“, ако е такъв. Разбира се, Джак все още бе категоричен, че Тод е нормален, затова може би тя нямаше добра преценка по тези въпроси.

Мидас обикаляше под масата и когато безпогрешно разпозна аромата й, се пльосна в краката й. Малкият му език докосна глезените й и тя надникна под покривката, за да го провери. Имаше онзи сънен вид, който означаваше, че се е настанил за дрямка.

Той се бе изморил от приветстването на толкова много хора, с всеки от които, разбира се, трябваше да си поиграе, преди да премине на следващия.

Само преди няколко кратки седмици, тя бе отчаяна от това колко празен е животът й, а сега бе препълнен. Семейството й винаги бе до нея, разбира се, но тя бе открила няколко много добри приятели, а сега имаше Мидас… и също така Джак.

Как е могла някога дори да си помисли, че здравеняците не са неин тип? Този конкретен здравеняк беше точно това, от което се нуждаеше. Той винаги изглеждаше толкова силен, с късо подстриганата си прошарена коса, широките рамене и дебелия врат, както и арогантния начин, по който вървеше — като човек, заемащ цялото място около себе си и още толкова. Той освен това навлизаше в пространството й, в леглото и извън него, но тя се бе научила да се приспособява. Ако той заемеше повече от полагащата му се половина на леглото, тогава тя нямаше къде другаде да спи, освен върху него и затова, ако не е могъл да спи достатъчно напоследък, вината си беше негова.

Тя се чувстваше почти нажежена от радост — досега й закъсняваше с четири дни. Дейзи беше зашеметена от възможността, че може да е забременяла толкова бързо, но пък Джак определено се трудеше доста, за да изпълни дълга си. Тя продължаваше да чака менструацията й да започне, но тази сутрин надеждата внезапно бе надвита от здравия разум и тя бе почти сигурна. Когато си тръгнеха от дома на майка й, щяха да отидат да купят тест за бременност. Утре сутрин щяха да знаят със сигурност.

Тя не можеше да прецени какво иска повече, син или дъщеря. Представи си как Джак подхвърля топка на малко упорито момченце и сърцето й се разтопи. След това си представи малко момиченце, цялото в къдрички и букли, сгушено в мускулестите ръце на татко си и потръпна от възторг. Без значение какво дете ще има обаче, трябваше да помоли Тод да й помогне с декорирането на детската стая, защото той имаше прекрасен вкус за вътрешно обзавеждане. И искаше да го попита дали желае да бъде кръстник на детето, макар че трябваше да обсъди това първо с Джак, защото той можеше да има друг приятел предвид.

Тод коментираше дантелената покривка на масата и тъкмо питаше майка й дали знае колко е стара. Дейзи наклони глава, изучавайки го. Той беше спретнато облечен както винаги. Днес носеше бяла копринена риза и плисирани горскозелени панталони с тесен черен колан около кръста.

Под масата кракът на Джак побутна нейните, сякаш повече не можеше да понесе да не я докосва. Тя не му обърна внимание, защото погледът й бе прикован в Тод.

Джак осъзна кого гледа тя и внезапно се размърда неспокойно.

— Дейзи… — започна той, но бе твърде късно.

Гласът й отекна ясен и чист.

— Тод, знаеш ли кой цвят е пюс?

Хванат неподготвен, Тод се обърна към нея с учуден поглед.

— Това си го измисли, нали? — изтърси той.

Беше изминал почти един месец откакто Глен Сайкс бе излязъл от болницата и сега той шофираше към къщата на Темпъл Нолан, въпреки че бившият кмет вече не живееше там. Той бе пуснат под гаранция и се предполагаше, че живее в Скотсбъро до процеса му, но Сайкс не бе направил никакви усилия, за да разбере къде точно. Засега той се бе концентрирал върху това да остане жив и да възвърне силите си.

Беше в странно настроение, откакто го простреляха, макар че може би не бе толкова необичайно. Доближаването до смъртта обикновено имаше склонност да променя мирогледа на човек, поне временно. Той все още си мислеше, че се бе справил с нещата по възможно най-добрия начин за себе си, въпреки че бе станало малко лошо накрая, когато се появи Филипс. Той си позволи една хладна усмивка. Все още се наслаждаваше на мисълта за добре прицеления изстрел на Русо.

Имаше още един човек, който вероятно се наслаждаваше при мисълта за този изстрел, точно колкото него, и именно това бе причината той да е тук в момента.

Сайкс позвъни на вратата и зачака. Чу стъпки и след това Дженифър Нолан отвори. Тя обаче не го познаваше и затова не отключи допълнителната външна врата с мрежа.

— Да?

Бе красива жена, помисли си той, повече от просто хубава. Сайкс бе чул, че е спряла пиенето, може и да беше, може и да не беше, но днес очите й бяха чисти, макар и пълни със сенки от миналото.

— Аз съм Глен Сайкс — каза той.

Жената се загледа в него през мрежата и той знаеше какво си мислеше в момента тя. Беше служил на съпруга й, посветен във всички мръсни тайни и вероятно знаеше за това, че Темпъл я бе дал на Филипс.

— Върви си — каза тя и започна да затваря вратата.

— Няма значение — каза той тихо и тя замръзна с ръка на вратата.

— Кое… кое няма значение? — Гласът й бе нисък и напрегнат.

— Това, което стори Филипс. Няма значение. Той не е докоснал теб, а тялото ти.

Тя се завъртя, а очите й бяха пълни с ярост.

— Да, докосна ме! Той уби част от мен, така че не идвай тук, за да ми казваш какво е направил или не е.

Мъжът мушна ръце в джобовете си.

— Ще му позволиш да спечели ли?

— Не той спечели, а аз. Аз съм тук, а онова, което е останало от него ще отиде в затвора, където съм сигурна, че ще бъде много популярен.

— Ще му позволиш да спечели ли? — повтори Сайкс, а хладният му поглед се закова в нейния и тя се поколеба.

Мигът се проточи, сякаш тя бе безпомощна да затвори вратата и да сложи край на това. Дъхът й стана забързан и плитък.

— Защо си тук? — прошепна тя.

— Защото имаш нужда от мен — каза той и Дженифър отвори вратата.