Линда Хауърд
Ловен сезон (15)

13

Кучи син! Сайкс би ударил волана в пристъп на раздразнение, когато хората започнаха да излизат от клуба, подобно на мравки, но не желаеше да привлича внимание. Какво им имаше на тези хора? Не можеха ли да отидат на проклетите танци, без да се сбият?

Не искаше да слиза от колата, но го направи така или иначе, оглеждайки тълпата за руса коса и червена рокля. Препускащата върволица блокира гледката му към мястото, където бе паркирала, така че той трябваше да се потруди в тази насока, протягайки шия, за да я зърне. В тъмнината, с хора стрелкащи се във всяка посока, и фарове, които за кратко прорязваха околността докато колите напускаха, ефектът беше почти като от премигваща светлина.

И тогава той я видя да се разхожда спокойно по пътя сякаш току-що е напуснала сватба вместо сбиване. Сайкс отстъпи встрани, когато една кола мина само на няколко сантиметра от краката му, но не свали поглед от плячката си. И после спря, проклинайки себе си. Тя беше влязла вътре сама, но излизаше навън с компания, под формата на човек, който изглеждаше сякаш яде камъни за закуска.

Сайкс бе достатъчно близо, за да го чуе да казва:

— Ще те последвам до дома ти.

Сайкс веднага се отклони в другата посока, бавейки се достатъчно дълго, за да провери коя кола е нейната, така че да я съпостави с някой от номерата и моделите на коли, които си беше записал. Добре, не можеше да я последва до дома й тази нощ, трите коли щяха да се превърнат в проклет парад. Но сега разполагаше с регистрационния й номер, така че в действителност тя бе в ръцете му. Сайкс бързо се върна в колата си, погледна набързо листа и веднага забеляза описанието, което искаше: осемгодишен, бежов форд седан, което беше доста смотана кола за жена с такъв сексапил. Префикс 39 на регистрационния номер означаваше, че колата е регистрирана в окръг Джаксън.

Това беше лесно. Щеше да даде номера на Темпъл Нолан, той може би познаваше някой в полицейския участък, който би го проверил. Щеше да се сдобие с името и адреса на жената в рамките на няколко минути, след като разговаря с кмета.

От друга страна, би било по-умно да играе хладнокръвно. Ако Нолан се обадеше в управлението тази вечер, този с когото говореше, щеше да запомни регистрационния номер като особено важен, понеже кметът е поискал проверката й късно в събота през нощта. Винаги бе добре да не привлича внимание към себе си, дори и чрез най-малките детайли. В понеделник сутринта щеше да разполага с достатъчно време.

Всичко беше наред, не трябваше да върши нищо тази вечер. Да изчака може би беше по-добре, даваше му време да се увери, че не би допуснал никакви грешки. Щеше да бъде наистина лесно, всичко необходимо бе на лице. Тя посещаваше бара, а той имаше запас от ГХБ наблизо. Щеше да се превърне в поредната жертва на свръхдоза и тъй като той нямаше намерение да прави секс с нея, ченгетата щяха да я опишат като поредния наркоман, който е хвърлял заровете твърде много пъти.

 

 

Дейзи присви устни, когато погледна в огледалото за обратно виждане. Светлините на фаровете зад нея бяха твърде близко, Джак буквално я следваше по петите. Трябваше да се досети, че ще го направи. Мъжът постоянно навлизаше в личното й пространство и тя не знаеше дали го прави само за да я дразни или това беше начинът му на работа, да държи хората извън равновесие. Но със сигурност знаеше, че на нея не й харесва.

Тя намали, търсейки безопасно място, за да отбие от пътя и даде сигнал за спиране. Докато тя спря, колата на Джак вече бе паркирана толкова близо зад нейната, че Дейзи дори не можеше да види фаровете й, а той отвори вратата на колата й преди тя да успее да включи аварийните светлини.

— Какво не е наред? — попита той.

— Ще ти кажа какво не е наред — започна тя, след което възкликна: — Господи! — Той държеше пистолет в ръката си, огромен пистолет, насочен надолу и прилепен към бедрото му. Беше автоматичен, вероятно деветмилиметров. Дейзи се наведе и се взря в него. Уредът за нощно виждане на цевта светеше въпреки светлината, идваща от колата й. — Господи! — повтори тя. — Тези малки нещастници светят, нали?

Той погледна надолу.

— Какви малки нещастници? — Джак оглеждаше земята, сякаш очакваше да открие светещи в тъмното мравки.

— Уредът ти за нощно виждане. — Тя посочи към оръжието. — Какъв е? Х & К^[1]? Зиг^[2]? — На тъмно и в голямата му ръка тя не можеше да каже.

— Зиг е и какво, по дяволите, разбираш ти от пистолети?

Джак със сигурност бе кисел.

— Помагах на началник Рийзън в проучването на пистолетите, когато желаеше да модернизира оръжията на отдела. Това беше преди ти да се появиш — добави тя, просто защото знаеше, че това ще го ядоса. Началник Рийзън беше негов предшественик.

И наистина, Дейзи видя как челюстта му се стяга. Почти можеше да чуе как скърца със зъби.

— Знам кой е началник Рийзън — изръмжа той.

— Той беше много старателен. Прекарахме месеци, докато разгледаме всички модели. В края на краищата обаче Градският съвет не гласува „за“ с парите да бъдат закупени нови оръжия.

— Знам. — Зъбите му определено скърцаха. — Аз трябваше да се погрижа за това, когато поех поста. Забрави ли? — Това беше първото му действие за разразяването на ада с Градския съвет, защото бяха оставили полицейското управление печално невъоръжено. Той получи оръжията, които искаше.

— За да бъдем честни — започна Дейзи, — в това време градът похарчи много пари за канализацията…

— Не ми пука за канализационната система! — Джак прокара ръка през косата си или щеше, ако беше достатъчна дълга.

Дейзи помисли, че той наистина трябва да я остави да порасне малко.

Мъжът си пое дълбоко въздух, сякаш се бореше за контрол.

— Какво не е наред? Защо спря?

— Караше на прекалено близко разстояние зад мен.

Той стоеше замръзнал до отворената врата на колата й. Друга кола отмина, досадно профучавайки по пътя, след което червените стопове изчезнаха зад завоя и двамата отново останаха сами.

— Какво? — отвърна накрая той. Звучеше така, сякаш се задушава.

— Караше на прекалено близко разстояние зад мен. Опасно е.

Последва друг дълъг миг на мълчание и най-накрая той отстъпи назад:

— Излизай от колата.

— Няма. — Докато колата работеше и стискаше волана с ръце, тя владееше контрола. — Ти сгреши и го знаеш…

Изречението й завърши с пищене, когато той се наведе, бързо разкопча предпазния й колан и я издърпа от колата. Дейзи се смути от писъка си, защото смяташе, че е надраснала подобни звуци, но беше прекалено разсеяна, за да се тревожи, защото той затръшна вратата и я подпря на колата, а едрото му тяло се наклони напред и я притисна към студения метал. Сякаш беше обхваната от огън, от една страна, и лед, от друга, и огънят бе по-силен, защото тя веднага почувства онази вътрешна топлина да я изгаря отново.

— Имам две възможности — започна той с любезен тон. — Мога да те удуша или да те целуна. Какво избираш ти?

Разтревожена от перспективата, че той може да я целуне, тя му отговори:

— Изборът е твой, не мой.

— Тогава не трябваше да обличаш тази червена рокля.

— Какво не е наред с роклята ми… ъмхх.

Останалата част от възмутителното изречение бе потушено от устата му, която покри нейната. Дейзи остана притихнала, цялата й същност бе хвърлена в странен вид летаргия, докато умът й се бореше да коригира очакванията според реалността. Не, не очакванията, защото тя никога не бе очаквала Джак Русо да я целуне. Това не беше в списъка й от възможни събития. И все пак той я целуна и това бе най-прекрасното нещо, което някога бе чувствала.

Устните му бяха меки на допир, но плътни и твърди, докато ги използваше по предназначение. Дейзи можеше да вкуси бирата, която бе изпил и нещо друго… нещо сладко. Мед. Имаше вкус на мед. Голямата му ръка бе заплетена в косата й, държейки главата й наклонена назад, докато той я целуваше бавно и по-дълбоко, отколкото някога бе целувана преди. Езикът му бе в устата й и вкусът му на мед сякаш размекна костите й, пораждайки в нея усещането, че в тялото й потече разтопена лава.

Дейзи бавно се отпусна. Тя успяваше да стои изправена само заради натиска на неговото тяло, притиснато в нейното. Беше смътно наясно, че никога преди в живота си не се е чувствала толкова добре или толкова удобно. Не би могло да става дума за удобства, не и със студената броня на колата зад нея, но тя повдигна ръце и ги обви около врата му, а тялото й пасна на неговото, сякаш бяха създадени по поръчка, за да вървят заедно. Извивки и възвишения, ъгли и равнини — те си пасваха. Топлината на тялото му я изгори по всички възможни начини, ароматът на кожата му проникна в нея и меденият му вкус я примами да желае, да се нуждае, и да търси повече. И той й даде още, придърпвайки я дори по-близо, така че ханшът й се притисна към таза му и върха на ерекцията му дразнеше мястото, където се събираха бедрата й.

Друга кола отмина с ревящ клаксон.

Джак повдигна глава за момент, достатъчно дълъг, за да промърмори:

— Копеле — след което отново я целуна, още от тези дълбоки, гладни целувки, които поддържаха собствения й глад.

Сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Част от ума й, малка, далечна част, бе учудена от това, което се случваше с нея. Тя наистина стоеше насред пътя, в тъмното, отдавайки се на мъж, дори и той да възнамеряваше да я съблече и да я обладае точно тук, докато стояха изправени и на публично място. И тя не само му позволяваше да я целува, а отвръщаше на целувката му, прегърнала с една ръка главата му и друга, пъхната под яката му, за да докосва врата му, този малък допир до голата му кожа почти я зашемети от удоволствие.

Накрая той откъсна устните си от нейните, борейки се за въздух. Тя се притисна в него, нуждаеща се от още от тези сладки целувки.

Джак притисна влажното си чело в нейното и промърмори:

— Мис Дейзи… аз наистина, наистина искам да те съблека.

Петнайсет минути по-рано или може би бяха двайсет, тя щеше да му каже, че със сигурност вниманието му е нежелано. Но преди петнайсет минути тя не знаеше, че се е пристрастила към меда.

— Оу, това е лошо — каза тя объркано.

Този мъж със сигурност бе наркотик, а тя никога не бе подозирала. Нищо чудно, че толкова много жени в града бяха луди по него. Те също го бяха вкусили. Внезапно тази идея не й се понрави изобщо.

— Мислех, че е дяволски добре.

— Това е напълно абсурдно.

— Но дяволски добро.

— Ти изобщо не си мой тип.

— Благодаря на Бог за това. В противен случай никога не бих оцелял. — Той се върна обратно за друга целувка, такава, че тя трябваше да се изправи на пръсти и да се протегне, за да е по-близо до него.

Дясната му ръка обгърна решително гърдата й, измъчвайки я с докосването си и откривайки безпогрешно зърното й, което потри докато то се превърна в стегнато, малко връхче. Усещането се разби в нея, карайки я да простене. Звукът от собствения й глас я шокира, връщайки я обратно в тесните предели на здравия разум. Тя се остави на насладата, която чувстваше, докато ръката му галеше гърдите й за някоя и друга секунда… или може би двайсет, след което свали ръцете си от шията му и ги плъзна по гърдите му. О, боже, дори усещането за гърдите му бе съблазнително, толкова топли, твърди и мускулести, а сърцето оглушително биеше под дланите й. Да знае, че той е толкова развълнуван колкото нея, бе опияняващо колкото собствената й възбуда. Тя, Дейзи Ан Майнър, правеше това с мъж. При това не кой да е мъж, ами Джак Русо.

Той откъсна устните си от нея веднага щом тя обви ръцете си около него. Неговата длан се отмести от гърдата й, но тя не се оплака. Той се отдалечи от нея бавно, сякаш всеки сантиметър от разстоянието между тях му причиняваше агония. Изведнъж, лишена от топлината му, тя потрепери, чувствайки се така, сякаш нощта внезапно бе станала леденостудена. Беше ароматна, лятна нощ, но сравнен с Джак, въздухът бе като мразовит.

— Разваляш всичките ми планове.

— Какви планове? — Той склони глава и започна да обсипва челюстта й с бързи, малки, хапещи целувки, сякаш искаше да я вкуси отново.

Не я докосна по никакъв друг начин. Нямаше нужда. Дейзи се улови как автоматично се накланя към него и рязко се изправи обратно.

Тя беше достатъчно разсеяна, за да отговори:

— Аз съм на лов за мъж.

— Аз съм мъж — промърмори той, докосвайки ключицата й. — Какво не е наред с мен?

Вратът й беше твърде слаб, за да държи главата си изправена. Чувстваше се така сякаш тя е Суперуоман, а той е Криптонит, отнемащ силата й.

Дейзи отчаяно се противопостави:

— Имам предвид мъж за връзка.

— Аз съм свободен.

Тя избухна:

— Искам да се омъжа и да имам бебета.

Той се изправи, сякаш бе прострелян.

— Уоуyу.

Сега, когато не я докосваше, Дейзи можеше да диша по-лесно.

— Да, уоу. Аз съм на лов за съпруг и ти ми пречиш.

— Лов на съпруг, е и?

Тя не хареса тона му, но приближаваше кола и Дейзи я изчака да премине, преди да се обърне свирепо към него.

— Благодарение на теб и малкото ти шоу в аптеката, всички в Хилсбъро вече мислят, че между нас има… нещо, така че никой там не би ме поканил на среща. Сега трябва да ходя по нощните клубове, за да си намеря мъж, но ти продължаваш да правиш същото нещо, карайки хората да смятат, че сме заедно и държейки останалите мъже настрана от мен.

— Пазя те от неприятности.

— Миналата седмица да, но сега не съм имала проблеми, не съм създавала неприятности, дори не съм се доближавала до такива. Онзи мъж, когото накара да избяга, може би беше любовта на живота ми, но сега няма как да разбера, защото ти му каза, че съм с теб.

— Той носеше тениска с надпис „Купонясвай от сърце“ и ти мислиш, че е бил любовта на живота ти?

— Разбира се, че не — изстреля тя. — Но не в това е въпросът и ти го знаеш. Той беше просто пример. Със същото темпо, ще накараш всеки мъж в Северна Алабама да мисли, че съм ангажирана. Ще трябва да шофирам до Атланта, за да си намеря някой.

— Ангажирана? — повтори той, с достатъчно недоверие в гласа си, за да я накара да пожелае да го зашлеви. — Знаеш ли кой век сме?

Дейзи знаеше, че речта й е донякъде остаряла и пример за това какво се случва, когато живееш с майка си и леля си, които бяха мили, но определено старомодни. Тя се стараеше да не използва още остарели изрази, но това бе чувала почти през целия си живот, така че такива излизаха по-често от устата й. Този път обаче не оцени позицията му.

— Двайсет и първи век е, умнико!

Тишина.

— О, боже мили — прошепна тя, закривайки устата си с ръка. — Толкова съжалявам. Аз никога не говоря така.

— Разбира се, че говориш така — отвърна той, а гласът му звучеше неестествено. — Чувал съм те. Просто не го правиш достатъчно често.

— Съжалявам — повтори тя отново. — Това не е извинение.

— Дори това, че те вбесих до лудост.

— Направи го, но аз все още нося отговорност за собствените си действия.

— Господи — възкликна той, вдигайки очи към небето. — Защо не може всички лоши момичета да са като нея.

Господ не отговори и Джак сви рамене.

— Струваше си да пробвам. Хайде, връщай се в колата си, преди да те целуна отново.

За съжаление, това не й подейства като заплаха. Дейзи осъзна, че се колебае, затова решително посегна към дръжката на вратата, за да намери там ръката му преди нейната. Седна зад волана, оправи роклята си, а докато закопчаваше предпазния колан си спомни защо спряха и присви очите си към него.

— И не се залепвай за мен.

Той се наведе напред, очите му бяха полузатворени, устните леко подути, напомняйки й какво бяха правили преди няколко минути.

— Няма. Поне не за колата.

Сърцето й пропусна удар, а след това навакса с два едновременно. Дейзи облиза устните си, опитвайки се да избегне картината, която съзнанието й създаваше. Но тя беше точно там. Зърната на гърдите й се стегнаха и настръхнаха.

— Тръгвай! — каза той, затръшна вратата и се отправи към собствената си кола, докато тя потегли. След миг колата му се върна на пътя след нейната.

По целия път до Хилсбъро Джак запази безопасна дистанция.