Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demonologist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Андрю Пайпър. Демонологът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

Редактор: Мария Василева

ISBN 978–954–655–447–5

История

  1. — Добавяне

4.

На девет километра над Атлантика аз съм единственият пътник с включена лампичка в салона на първа класа. Тес дреме неспокойно до мен със затворено списание в скута. За пръв път откакто видях Мършавата жена пред кабинета, мислите ми се насочват към онова, което може да ме очаква във Венеция.

Вчерашният ден ме отрупа с такова разнообразие от удари под пояса, че бе трудно да реша кои да отбия най-напред — неизлечимата болест на най-добрата ми приятелка, окончателния провал на брака ми или въпроса защо една пратеничка, вероятно на някаква църковна организация, ми предлага куп пари, за да посетя… всъщност какво? Единственият ми професионален опит, който изтъкна, бяха познанията ми върху творчеството на Милтън. Не, дори и това не. Нарече ме демонолог.

Дори и тук, в хотелския уют на летящия боинг, аз изпитвам тревога при тия мисли, колкото и да са абсурдни. Затова се връщам към четивото. Купчинка книги, спадащи към любимия ми жанр. Пътеводители.

Аз съм от онези книжни плъхове, които са чели за много повече места, отколкото са посетили. И най-често наистина предпочитам да чета за тях, вместо да ги посещавам. Не че не харесвам далечните краища, но там винаги се чувствам не на място, чужденец сред местните жители. Изпитвам го в една или друга степен, където и да се намирам.

И все пак нямам търпение да отида във Венеция. Никога не съм бил там, а нейната фантастична история и легендарната й красота са нещо, което на драго сърце бих споделил с Тес. Надявам се прелестта на града да я изтръгне от сегашното душевно състояние. Може би спонтанността на това приключение и великолепието на крайната цел ще са достатъчни, за да възвърнат блясъка в очите й.

И тъй, продължавам да чета напоените с кръв истории на паметниците в града, за войните за земя, търговия или религия. Попътно си отбелязвам ресторантите и местата, които имат най-голям шанс да се харесат на Тес. Ще се постарая да й бъда добре информиран личен екскурзовод.

Пътуването само по себе си е вълнуващо. Тази сутрин Тес каза на майка си за плановете ни (Даян зададе няколко въпроса, а в очите й явно се виждаха сметките колко допълнително време с Уил Йънгър ще спечели), после трескаво си събрахме багажа, хукнахме до банката за евро (чекът на Мършавата жена бе прехвърлен по моята сметка без проблеми) и потеглихме с лимузина към летище „Кенеди“, кикотейки се на задната седалка като приятели, кръшнали от училище.

Тъй като нямах време да се обадя по телефона, пратих на О’Брайън есемес от летището. Колебаех се какво точно да й разкажа. Да опиша Мършавата жена чрез телефонната клавиатура в чакалнята за първа класа се оказа невъзможно, както и подробностите около уговорената „консултация“ по „случай“, за който не ми бе разкрито нищо, освен прекомерното възнаграждение. В крайна сметка написах само:

Отскачам с Тес до Венеция (италианската, не калифорнийската). Връщам се след няколко дни. Обяснение следва.

Нейният отговор дойде почти мигновено.

К’вооо?

Ставам да се поразтъпча. Самолетът меко бучи и свисти, уютен като механична утроба. Това и заспалите пътници от двете страни създават странното впечатление, че съм трансатлантически призрак, летящ стремглаво в пространството — единственият буден дух в тази нощ.

Но има и друг. Един възрастен мъж стои между вратите на тоалетните в края на пътеката и гледа обувките си с изражение на любезна досада. Когато се приближавам, той вдига очи към мен и се усмихва, сякаш е разпознал неочакван спътник.

— Не съм сам — казва приветливо човекът. Говори с чаровен италиански акцент. Има меки и приятни черти като актьор от рекламите.

— Бях се зачел.

— Така ли? Аз също обичам книгите — казва той — Великите книги. Мъдростта на човечеството.

— В моя случай само пътеводители.

Той се разсмива.

— И те са важни! Не бива да се загубите във Венеция. Трябва да си намерите пътя.

— Всички книги твърдят, че най-големият чар на Венеция е да се загубиш в нея.

— Да поскитате — да. Но да се загубите? Има разлика.

Докато размишлявам над това, старецът слага ръка на рамото ми. Хватката му е силна.

— Какво ви води във Венеция? — пита той.

— Работа.

— Работа! А, вие сте крадец.

— Защо смятате така?

— Всичко във Венеция е откраднато. Камъкът, мощите, иконите, златните кръстове във всяка църква. Всичко идва отнякъде другаде.

— Защо?

— Защото там няма нищо. Нито гори, нито кариери, нито ферми. Този град е оскърбление към Бога, изградено единствено върху човешката гордост. Та той се крепи на вода! Може ли подобно магическо деяние да се понрави на Небесния отец?

Въпреки благочестивия смисъл на думите му, тонът някак излъчва точно обратното, нещо като завоалирана шега. Той ни най-малко не се тревожи от престъпната „човешка гордост“ или гнева на Небесния отец. Напротив, тези неща го възбуждат.

Човекът поглежда през рамото ми към дремещите пътници.

— Благословената невинност на съня — отбелязва. — Уви, той вече не ме посещава със своята утешителна забрава.

После очите му откриват Тес.

— Дъщеря ви ли е? — пита той.

Изведнъж ме обзема твърда увереност, че съм оценил погрешно този човек. Той не е застаряващ чаровник, търсещ разговор със събрат по безсъние. Преструва се. Крие истинските си цели. Както и причината да стои сега тук, до мен.

Обмислям различни отговори — „Не е твоя работа, по дяволите“, или „Не смей да я гледаш“, — но вместо това просто се обръщам и тръгвам право към мястото си. Докато вървя, чувам го как влиза в тоалетната и затваря вратата. Все още е там, когато се отпускам на седалката.

Преструвам се, че чета, но държа под око вратата на кабинката. И макар да оставам буден около час, не го забелязвам да излиза.

Накрая ставам и почуквам на вратата, но тя е отключена. Когато отварям, вътре няма никого.

 

 

Венеция мирише.

На какво? Трудно е да се каже изпървом, тъй като това е по-скоро миризма на идеи, отколкото полъх от някакъв конкретен източник. Не е на готвено, на добитък или промишленост, а воня на империя, на припокриващи се истории, неизтриваемото петно на корупцията. В Новия свят, когато един град има миризма, можеш да кажеш каква е. Сладникавият мирис на фабрика за хартия в индустриалната зона. Печени кестени и лъх на канализация в Манхатън. Но във Венеция нашите северноамерикански ноздри се изпълват с непознатата смрад на великите абстракции. Красота. Изкуство. Смърт.

— Гледай!

Тес сочи корабчето, което идва да ни откара по Канале Гранде до хотела. Само това повтаря, откакто се приземихме — „Гледай!“. И е права: има толкова много за гледане, толкова много подробности по всяка фасада, че непрестанно я застрашава опасността да пропусне нещо ново и изумително. Аз съм повече от щастлив да гледам накъдето сочи с пръст; дъщеря ми е до мен и споделя възторга от пробуждането в един различен свят.

Качваме се на корабчето и то с пухтене поема напред през гъмжилото от други корабчета и гондоли. Почти веднага преставаме да виждаме каквито и да било признаци на съвременната епоха.

— Това е като Дисни Уърлд — отбелязва Тес. — Само че истински.

Соча й някои от истинските неща, опознати благодарение на интензивното четене в самолета. Ето го сивия дворец Фондако дей Турки с впечатляващите прозорци, изцъклени като мъртви очи. Ето Ла Пескерия с нейната неоготическа зала, използвана за рибен пазар още от 14-и век („Както мирише, май някои риби от онова време още не са продадени“, отбелязва Тес). Ето Палацо дей Камерленги, в чиято подземна тъмница някога хвърляли укривателите на данъци.

Сякаш само след броени минути Канале Гранде се стеснява и минава под моста Риалто, тъй отрупан с туристи от край до край, че се боя да не рухне над нас като лавина от цифрови фотоапарати, слънчеви очила и дялан камък. После каналът завива и отново се разширява. Минаваме под не чак толкова отрупания Понте дел Академия и каналът се влива в залива Сан Марко, отвъд който блести синята шир на лагуната.

Корабчето забавя и се насочва към кея на нашия хотел „Бауер ил Палацо“. Прислужници в ливреи с бронзови копчета закрепват нашето корабче, пренасят багажа ни вътре и един от тях протяга към Тес ръка с бяла ръкавица. Само час след кацането сме се пренесли от безличната анонимност на международното летище до почти невъобразимата индивидуалност на един от най-добрите хотели във Венеция, и дори в цяла Европа.

Тес стои на кея и мислено фотографира гондолите, лагуната, часовниковата кула на „Сан Марко“ и собствената ми смаяна физиономия.

— Радваш ли се, че дойдохме? — питам аз.

— Не ставай глупав — отговаря тя и обвива ръка около моята.

 

 

Мършавата жена не се шегуваше.

— Това място е хубаво — потвърждава Тес, загледана в полирания под от кафяв мрамор във фоайето на „Бауер“ и великолепните драперии пред прозорците. — Кой плаща?

— Не съм съвсем сигурен — признавам аз.

След регистрацията се качваме в нашата стая да се освежим. По-точно в стаите — две спални, две бани и елегантен хол с триметрови стъклени врати към терасата с изглед към Канале Гранде.

Вземаме си душ, преобличаме се и тръгваме към салона на покрива за обяд. От нашата маса се вижда откъм едната страна лагуната, откъм другата — целият площад „Сан Марко“. Както твърди пътеводителят, това е най-добрата наблюдателна точка в цяла Венеция. И най-високата.

— Знаеш ли как наричат този ресторант? — питам аз. — Il Settimo Cielo. Познай какво значи.

— Не говоря италиански, татко.

— Седмото небе.

— Защото е на седмия етаж?

— Браво, получаваш тиквен медал.

— Какво е тиквен медал?

— Няма значение.

Обядът пристига. Пъстърва на скара за мен, spaghetti alla lemone за Тес. Ядем лакомо, сякаш самото гледане наоколо през последните няколко часа ни е докарало свиреп апетит.

— Какво е това? — пита Тес и сочи отвъд канала към белия купол и изящните колони на Chiesa Della Salute.

— Катедрала — отговарям аз. — Всъщност чумна църква, една от многото, построени през 17-и век.

— Чумна църква?

— Изградили я, за да се защитят, когато ужасната болест — Черната смърт — стигнала до Венеция. Погубила почти половината население. По онова време нямали медицинските знания, за да се борят с нея, затова можели само да построят църква и да се надяват, че Бог ще ги спаси.

— И спасил ли ги е?

— Чумата в крайна сметка отминала. Независимо дали някой е построил църква или не.

Тес навива спагети около вилицата си.

— Мисля, че Бог го е сторил. Макар ти да не вярваш — казва решително тя. Лапва спагетите и издува бузи. Дъвче и се усмихва едновременно.

 

 

Същата вечер, уморени, но развълнувани, излизаме на кратка разходка по лабиринта от улички около хотела, преди да си легнем. Аз имам доста добро усещане за посоките (особено след консултация с картата в пътеводителя) и съвсем ясно си представям маршрута: трите леко назъбени страни на един квадрат и после обратно. Но скоро след като тръгваме, завоите стават неочаквани, улицата се разделя на две по-малки улички покрай каналите и сме принудени да вземем решение — наляво? надясно? — каквото не съм очаквал. Все пак държа на идеята да обиколим площада и да се върнем към Канале Гранде, дори ако това ни отнеме малко повече време.

След около половин час сме напълно загубени.

Но няма страшно. Тес е тук. Държи ме за ръка, без да усеща как пресмятам наум и се мъча да отгатна къде е север и къде юг. Старецът от самолета грешеше. Да се загубиш във Венеция е точно толкова чаровно, колкото пише в пътеводителите. Важното е кой крачи до теб. С Тес мога да остана загубен завинаги. После с тръпка на вълнение осъзнавам, че докато тя е до мен, никога няма да бъда загубен наистина.

Тъкмо се каня да зарежа мъжката си гордост и да попитам някого за посоката, когато внезапно излизаме пред вратата на бар „Хари“. Хемингуей е имал собствена маса тук през зимата на 1950 година. Пътеводителят ми разкрива този факт, заедно с по-полезното сведение къде се намираме според картата. Не сме много далеч от целта. Вероятно изобщо не сме се отдалечавали. Хотел „Бауер“ е точно зад ъгъла.

— Прибрахме се — казвам аз на Тес.

— Бяхме се позагубили, нали?

— Може би мъничко.

— Познах по лицето ти. Така правиш понякога — тя сбръчква чело, — когато си се замислил.

— И ти го правиш.

— Разбира се. Аз съм като теб и ти си като мен.

Простата истина в нейното наблюдение ме кара да спра за миг, но Тес продължава напред. Тя е моят водач, води ме към вратите на хотела.

 

 

За следващия ден планирам да направим малка обиколка на някои забележителности, следобед да посетя адреса, който ми даде Мършавата жена, после да приключа с официалната работа и двамата с Тес спокойно да се насладим на вечерта и третия ден. Но докато пътуваме с частна гондола и Тес се възхищава на плавното й движение по вълничките из канала, аз започвам да подозирам, че плановете ми са грешни. Трябваше първо да отметна работата (каквато и да е тя), защото въпросите какво точно ми бе поръчано да наблюдавам тук, прераснаха в лека тревога още на масата за закуска. През последните двайсет и четири часа вълнуващата странност на задачата донякъде отклоняваше вниманието ми от нежеланата реалност. Можех да си представя целия епизод като нещо, което да преразкажа в аудиторията или да опиша едва ли не като популярен анекдот на коктейла след някоя конференция. Сега обаче, в златистата мараня на венецианското утро, тревожните тръпки в стомаха ми почват да жилят като рояк настървени оси.

Как го бе нарекла Мършавата жена? Случай. Явление. Не анализ на новооткрит текст или тълкуване на стихове (единствената работа на терен, за която бих могъл да допринеса с опита си). Тя дойде при мен заради моите познания за Врага, едно от многото библейски имена на дявола. Апокрифна документация за демонична дейност в древния свят.

Разбира се, не мога да обсъдя това с Тес. Затова се преструвам на весел екскурзовод, доколкото мога. През цялото време си повтарям, че този ден е само малко необичаен, че не трябва да се страхувам от необичайното само защото ме е откъснало от познатата територия — библиотеката, кабинета и залата за семинари. Всъщност може би повече подобни дни биха ме направили малко „по-присъстващ“, както желае Даян. Вълнението вдъхва живот.

Факт е обаче, че докато утринното слънце се издига, за да прогони сенките от стария град, вълнението ми малко по-малко прераства в страх.

 

 

Започваме от Палата на Дожите. Хотелът е на две крачки от „Сан Марко“ и след като излизаме на широкия площад, виждаме отдалече огромното здание. Вярно казва един от пътеводителите: дългата аркада от колони в долната част на сградата създава илюзията, че горните етажи се реят из въздуха. Ала не бях очаквал потресаващите размери, тоновете камъни, макар и безкрайно изящно сглобени, нашепващи отдавна забравени повести за тежък труд, травми и смърт.

Сред мъртъвците, казвам аз на Тес, са били и осъдените на смърт, довеждани тук, за да получат последен шанс за спасение.

— За какво са били осъдени? — пита тя.

— Задето са вършили лоши неща. И трябвало да бъдат наказани.

— Но първо ги довеждали тук?

— Така твърди легендата.

— Каква е легендата?

Разказвам й за колоната. Според пътеводителя тя се намира на откритото място срещу залива Сан Марко и остров Сан Джорджо. Отброяваш три колони навътре и ето я — мраморната й основа е протрита от всички онези затворници, а през следващите векове и от любопитни туристи, опитващи да извършат невъзможното. Предизвикателството е да събереш ръце зад гърба си (тъй като ръцете на затворниците са били вързани), и обърнат с лице навън, да обиколиш стъпка по стъпка цялата колона. За осъдените това жестоко изпитание предлагало шанса да се освободят, но легендата твърди, че никой не е успял.

Тес смята, че трябва аз да опитам пръв. Пъхвам пръсти под колана си и се качвам върху ръба на основата. Приплъзвам крак, правя една стъпка и съм долу.

— Не мога да го направя — казвам аз.

— Мой ред е!

Тес прилепва гръб към мрамора, изпъва ръце назад и ми се усмихва широко. После започва. Бавно измества ходила и пъпли около колоната. Не спира. Аз стоя с насочен обектив на телефона, готов да запечатам падането й, но вместо това тя изчезва зад колоната. Миг по-късно се появява отново, все още върху основата. Само че вече усмивката е изчезнала. Останал е само безизразен поглед, който навярно издава пълно съсредоточаване. Прибирам телефона в джоба си.

Когато изминава целия път до отправната точка, тя спира и се заглежда над водата, сякаш слуша как плясъкът на вълните й нашепва нещо.

— Тес! — Викът ми цели колкото да я изтръгне от унеса, толкова и да изрази възторг от нейното постижение. — Ти успя!

Тя слиза. Спомня си кой съм аз, къде се намира и усмивката й се връща.

— Какво печеля? — пита тя.

— Място в историята. Твърди се, че досега никой не е успявал.

— А свободата? Спечелих ли я?

— И нея. Хайде — подканям и я хващам за ръката. — Да се махаме от това слънце.

 

 

Вървим през вече препълнения площад към базиликата. Слънцето, все още ниско, но жарко, превръща кратката разходка в истинско изпитание. Или може би ранното ставане след дългия полет ме е изтощило повече, отколкото предполагах. Във всеки случай, когато навлизаме в прохладата на катедралата, аз се чувствам наклонен, сякаш стоя на палубата на яхта.

Донякъде, за да си възвърна равновесието, спирам и посочвам мозайката, украсяваща купола над нас. Изображенията разказват историята на Сътворението: появата на светлината по Божия воля, Адам в райската градина, змията и изкушението на Ева, грехопадението. Картините притежават удивителна простота, особено в съчетание с внушителната византийска архитектура на сградата. Сякаш строителите са искали да разсеят зрителя от истинските догми на вярата, а не да ги изобразяват. И все пак тук, в тази огромна кухина над главите ни, виждаме познатото библейско повествование, изложено едва ли не с илюстрации като за детска книжка, и впечатлението от това спира дъха ми.

Отначало го приемам за естетическа реакция — човешко страхопочитание пред върховно художествено постижение. Но не красивото ме затрогва, а възвишеното. Тревожното присъствие на змията и неговото значение не само за иконописната „Ева“, но за двете реални човешки същества, изобразени на мозайката — мъж и жена, докоснати не от символ, а от физически въплътено зло. Дългото тяло, покрито със зелени люспи. Раздвоеният език.

После, сред гробовната тишина на църквата, чувам шепот до ухото си. Очите на змията се съсредоточават не върху момичето, протегнало ръка към ябълката, а върху мен.

— Татко?

Тес е притиснала длани към кръста ми.

— Какво ти е?

— На мен ли? — възкликва тя. — Какво става с теб? Подпирам те.

— Извинявай. Замаях се за секунда.

Тя присвива очи. Знае, че не й казвам всички подробности, и се опитва да прецени дали трябва да ги чуе сега или не.

— Да се върнем в хотела — предлага тя. — Можем да си починем преди срещата ти.

„Тя е твое дете — изрича в главата ми въображаемата О’Брайън, докато Тес ме води навън към суматохата на площада. — Тя знае повече, отколкото изобщо можеш да скриеш.“