Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demonologist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Андрю Пайпър. Демонологът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

Редактор: Мария Василева

ISBN 978–954–655–447–5

История

  1. — Добавяне

2.

Слагам в чантата няколко писмени работи и тръгвам в жегата към метрото. Въздухът там е задушен и херметизиран, с лек сладникав дъх на боклук. Плюс миризмите на пътниците, носещи своите малки трагедии на робство или осуетени желания.

По пътя към центъра опитвам да си припомня физическите черти на Мършавата жена, които ми се налагаха тъй властно само преди броени минути. Но дали заради днешните неприятности, или защото част от краткосрочната ми памет е блокирала, тя се връща само като идея, а не като личност. А идеята е по-неестествена, по-страшна, отколкото ми изглеждаше на живо. Мисълта за нея сега е като разликата между това да сънуваш кошмар и да го разказваш някому в спокойното ярко утро.

На гарата се изкачвам с ескалатора и тръгвам по тунелите към централната зала. Час пик. Прилича по-скоро на паника, отколкото на целенасочено пътуване. И никой не изглежда по-объркан от туристите, които са дошли да видят вълнуващата нюйоркска суматоха, но сега стоят поразени, стискайки здраво жените и децата си.

О’Брайън стои на традиционното ни място за срещи — до гишето за информация под големия златен часовник. Изглежда бледа. Може би справедливо раздразнена от закъснението ми.

Докато гледа настрани, аз заставам до нея. Потупвам я по рамото и тя подскача.

— Не знаех, че си ти — извинява се тя. — А трябваше, нали? Това е нашето място.

Идеята за „наше място“ ми допада — може би повече, отколкото трябва, — но се преструвам, че е случайно съчетание на думи.

— Извинявай, че закъснях.

— Извинен си.

— Напомни ми пак — казвам аз. — Защо тук е нашето място? Дали заради Хичкок? „Север-северозапад“?

— И ти да си моят Кари Грант? Голямо самочувствие имаш. Добре де, недей да се цупиш, ставаш за ролята. Но истината е, че обичам да се срещаме тук, защото е страшно нецивилизовано. Блъсканицата. Маските на алчност и отчаяние. Суматохата. Организираният хаос.

— Пандемониум — промълвявам неволно, но толкова тихо, че О’Брайън не успява да ме чуе сред глъчката.

— Какво каза?

— Така Сатаната нарекъл чертога, който изградил за себе си и своите последователи, след като бил низвергнат от небесата.

— Не само ти си чел Милтън, Дейвид.

— Разбира се. Ти винаги си ме изпреварвала.

О’Брайън пристъпва напред и ме поглежда втренчено.

— Какво става? Виждаш ми се объркан.

Иска ми се да й кажа за Мършавата жена и странното предложение в кабинета. Но имам чувството, че така ще разкрия тайна, която са ми поверили — дори е нещо повече от „чувство“: гърдите ми се стягат, гърлото ми се свива сякаш под натиска на невидими пръсти. Промърморвам нещо за жегата и че ми трябва едно питие.

— Затова сме тук, нали? — отвръща О’Брайън, после ме хваща под ръка и ме повежда през тълпата. Пръстите й върху лакътя ми разливат прохлада по пламналата ми кожа.

 

 

„Ойстър бар“ е под земята. Пещера без прозорци под гарата, която по незнайни причини се е специализирала в поднасянето на сурови морски дарове и студена водка. С О’Брайън неведнъж сме сядали тук да обсъждаме състоянието на кариерите си (моята вече достигнала върха на „водещ световен експерт“, а тази на О’Брайън все още пъпли нагоре със статии за психологическите целебни сили на вярата). Най-често обаче си бъбрим за общи неща като стари, макар и необичайни приятели.

Какво ни прави необичайни? Първо, тя е жена. Неомъжена. Къса черна коса, сини очи, пламтящи върху мургаво ирландско лице. За разлика от мен, тя е родена в богато семейство, макар и забогатяло по не най-почтения начин. Младост по тенискортовете в Кънектикът, после привидно безпроблемно следване в елитни колежи, частна практика в Бостън, а сега „Колумбия“, където едва миналата година се оттегли от ръководството на Психологическия факултет, за да отдели повече време за изследванията си. Чаровна биография, не ще и дума. Но не и за приятелка по чашка на един семеен мъж.

Даян никога не се е оплаквала пряко от нашето приятелство. Всъщност дори го насърчаваше. Не че това й пречи да ревнува от нашите срещи в „Ойстър бар“, гледането на хокей в средата на седмицата (сега и двамата сме фенове на „Рейнджърс“, макар че по-рано тя харесваше „Бруинс“, а аз „Лийфс“). Даян няма друг избор, освен да приеме О’Брайън, защото отричането на нашето приятелство би означавало да признае, че Илейн ми дава нещо повече от нея. Всъщност и тримата знаем, че наистина е така, и това понякога прави домашните ми вечери след среща с О’Брайън особено хладни.

Мисълта да прекъсна нашата дружба като жертвоприношение пред Даян ми е хрумвала неведнъж, както би хрумнала на всеки съпруг в нестабилен брак, все още желаещ нещата да потръгнат въпреки всичко. А аз наистина искам да потръгнат. Признавам, че много пъти съм се провалял — това е неясното сенчесто езеро в дъното на самата ми личност, — но нито веднъж не съм допускал провал, ако не е било неизбежно. Моите недостатъци не ми попречиха да сторя всичко възможно, за да бъда добър съпруг. Но там е работата — нуждая се от Илейн О’Брайън в живота си. Не като обект за хроничен флирт, не като непрестанна догадка какво би могло да стане, а като съветник, като мой по-разумен вътрешен глас.

Може да прозвучи странно — наистина е странно, — но тя зае мястото на брата, когото загубих, когато бях малък. Тогава нямаше как да предотвратя смъртта му, но сега не мога да се разделя с О’Брайън.

Не е толкова ясно какво получава тя от връзката ни. Понякога я питам защо си губи времето с един меланхоличен специалист по Милтън като мен. Тя винаги отговаря едно и също: „Създадена съм за теб“.

Намираме свободни табуретки пред дългия бар и си поръчваме за начало две мартинита и дузина стриди от Ню Брънсуик. Барът е претъпкан и шумен като стоковата борса, но ние мигновено се обгръщаме в пашкула на споделените си мисли. Най-напред разказвам за срещата си с Уил Йънгър, като добавям няколко новоизмислени остри реплики (и пропускам признанието, че се тревожа за Тес). О’Брайън се усмихва, макар че усеща добавките (а навярно и пропуските). Друго не съм и очаквал.

— Наистина ли му каза всичко това?

— Почти — признавам аз. — Със сигурност ми се иска да го бях казал.

— Тогава да смятаме, че си го казал. Да пишем в протокола, че гнусният змей Уилям Йънгър Физикознайни в момента си ближе раните, нанесени от страховития Дейв Улман Старокнижний.

— Да, харесва ми — кимвам аз и отпивам от чашата. — Звучи като име на някакъв супергерой. Чудесно е да имаш приятел, който приема твоята представа за реалността.

— Няма друга реалност, освен нашата представа за нея.

— Кой го е казал?

— Аз, доколкото знам — отвръща тя и също отпива от чашата си.

Мартинито, приятната утеха да седя до нея, увереността, че засега нищо опасно не може да ни сполети — всичко това поражда усещането, че мога да рискувам и да разкажа на О’Брайън за срещата си с Мършавата жена. Тъкмо избърсвам устните си със салфетка, когато тя ме изпреварва.

— Имам новина — казва и изсмуква една стрида. Встъпление тъкмо като за първокласна клюка, нещо изненадващо и непременно сексуално. Но след като преглъща, тя обявява: — Имам рак.

Ако имах нещо в гърлото, бих се задавил.

— Шегуваш ли се? Кажи ми, че е някаква тъпа шега.

— Онколозите шегуват ли се?

— Илейн. Боже мой. Не. Не!

— Не са много сигурни откъде е започнал, но сега е в костите. Което би обяснило защо напоследък съм толкова зле на тенис.

— Ужасно съжалявам.

— Как го казваха дзенбудистите? Каквото — това.

— Сериозно ли е? Искам да кажа… разбира се, че е сериозно… но дали е напреднало?

— Така казват. Напреднал. Все едно, че говорим за факултативен курс или нещо подобно. Приемаме само раци с необходимата квалификация.

Бодростта й е просто страхотна — усещам, че донякъде помага и моята компания плюс глътка кураж от мартинито, — но ъгълчето на устните й трепери и сега разбирам, че едва удържа сълзите. И преди да се усетя, заплаквам аз. Прегръщам я, събаряйки на пода две празни черупки от стриди.

— По-кротко, професоре — прошепва О’Брайън в ухото ми, макар и тя да се е вкопчила в мен. — Хората ще си направят погрешни изводи.

А какви ли трябва да са правилните изводи? Подобна прегръдка не може да се припише на страст или радост. Тя е знак на безнадеждно отрицание. Дете, вкопчено на гарата в заминаващия любим родител; борба докрай с неизбежното вместо благовъзпитаната капитулация на възрастния.

— Ще търсим помощ — казвам аз. — Ще намерим най-добрите лекари.

— Минало му е времето, Дейвид.

— Няма просто да го приемеш, нали?

— Ще се опитам. И бих те помолила да ми помогнеш.

Тя ме отблъсква. Не от притеснение, а за да ме погледне в очите.

— Знам, че се страхуваш — казва тя.

— Естествено, че се страхувам. Това е убийствено…

— Не говоря за рака. Говоря за теб.

Тя си поема дъх. Има да каже нещо, изискващо енергия, каквато навярно й липсва. Хващам я за ръцете и се привеждам по-близо.

— Така и не успях да разбера от какво се страхуваш, но в теб има нещо, което тъй здраво те е притиснало в ъгъла, че не смееш да го погледнеш — продължава тя. — Не си длъжен да ми казваш какво е. Обзалагам се, че и сам не знаеш. Но ето как стоят нещата: когато се сблъскаш с него, вече няма да ме има. Иска ми се да не е така, но няма какво да сторя. Ще ти трябва някой. Сам няма да се справиш. Знам кой може да бъде до теб.

— Тес.

— Точно така.

— Искаш да се грижа за Тес?

— Искам да помниш, че тя е изплашена като теб. Че и тя си мисли, че е сама.

— Не те разбирам…

— Твоята меланхолия. Или депресия. Заедно с девет десети от страданията, които съм проучвала, откривала и опитвала да лекувам. Наричай ги както си щеш, но те са просто други названия на самотата. Тя отваря вратата на мрака. С нея трябва да се бориш.

Самотата. Сякаш О’Брайън си е водила записки на днешната ми лекция.

— Аз не съм сам.

— Но мислиш, че си сам. Мислиш го през целия си живот… и знам ли? Може наистина да е така. Това почти те е смазало. Ако нямаше книгите, работата и всички други душевни щитове, щеше да те смаже. Все още иска да го стори. Но не можеш да му позволиш, защото сега имаш Тес. Колкото и далече да се зарее тя, не бива да се предаваш. Тя е твое дете, Дейвид. Тя — това си ти. Трябва да й доказваш обичта си през всяка проклета минута на всеки проклет ден. Отстъпиш ли от това и на косъм, проваляш се в изпита за Човек. Отстъпиш ли и на косъм, значи наистина си сам.

Въпреки че в бара е топло, О’Брайън потръпва.

— Откъде ти дойде на ума всичко това? — питам аз. — Никога не си говорила така за Тес. Че тя е… като мен. Тоест, че страда от същото.

— Не само ръстът и цветът на очите се предават по наследство.

— Чакай малко. Кой говори сега? Психологът доктор О’Брайън или моята загрижена и грубовата приятелка О’Брайън?

Въпросът, целящ да разведри разговора, само я затруднява още повече. И докато се мъчи да открие отговор, болестта се изписва по лицето й. Кожата се обтяга и избледнява. Преобразяването е невидимо за всекиго, освен мен, но тя изведнъж заприличва на Мършавата жена. Би трябвало да доловя тази прилика още когато видях старицата пред кабинета си, но я установявам едва сега, в нашия таен миг на скръб.

— Просто знам — отговаря накрая тя.

Продължаваме така още известно време. Поръчваме си нови напитки, споделяме порция омар както обикновено. През цялото време О’Брайън умело насочва разговора встрани от нейната диагноза и странното си прозрение за моето страдание. Вече е казала каквото искаше. А и двамата безмълвно разбираме, че дори тя не е съвсем сигурна в пълния смисъл на собствените си думи.

Когато свършваме, аз я изпращам до централната зала. Сега там е по-тихо, вместо пътници преобладават любопитни туристи с фотоапарати. Готов съм да чакам с О’Брайън пред изхода към нейната платформа, докато дойде влакът за Гринуич, но тя спира под златния часовник.

— Ще се справя — казва ми с измъчена усмивка.

— Знам. Но няма смисъл да чакаш сама.

— Не съм сама. — Тя стиска ръката ми с благодарност. — А теб има кой да те чака.

— Едва ли. Напоследък Тес след вечеря се заключва в стаята си и сяда на компютъра. Все едно е сложила на вратата надпис: НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ.

— Понякога хората затварят вратата, защото се чудят как да те накарат да почукаш.

О’Брайън пуска ръката ми и се вмъква в група немски туристи. Бих се опитал да я последвам, но тя не иска. Затова се обръщам, тръгвам в обратната посока — към метрото, и с всяка крачка надолу въздухът става все по-топъл.