Андрю Пайпър
Демонологът (11)

10.

Не го познах, когато беше на стола. Но щом преди броени минути чух името Марко Яно, веднага си спомних за него. Мой колега, който стана свидетел на най-непрофесионалния момент в кариерата ми.

Случи се на една необичайно изискана конференция, проведена в „Йейл“ преди седем-осем години. Носеха се слухове, че Рим тихомълком участвал в организирането й. Темата беше „Бъдеще — Вяра“, сякаш вярата е някакъв овехтял продукт, който се нуждае от пъргаво обновяване и реклама (и може би наистина е така). Водещи учени, философи и прочее умни глави от цял свят се събраха, за да обсъдят „проблемите, пред които застава християнството в новото хилядолетие“. Моята задача беше да представя окастрен вариант на стандартната си лекция за това как Сатаната на Милтън е ранен привърженик на идеята за отмяна на патриархалната власт. „Дяволът има проблеми с баща си“, беше моята шеговита закачка за откриването.

След презентацията ми лампите светнаха за кратка серия въпроси и отговори. Пръв стана един богослов, чието творчество познавах — свещеник (за случая издокаран с расо, бяла якичка и всички останали атрибути), известен като политически съветник на Ватикана за изработване на защита, която да удържи фронта срещу пълзящата модернизация на църковната доктрина. Той беше любезен и започна със съвсем безобиден въпрос за някакъв цитат, който не успял да си отбележи. И все пак нещо в този човек незабавно ме настрои срещу него. Станах необичайно агресивен в отговорите на следващите му въпроси, тъй че само за броени минути се докарах дотам да плюя обиди от катедрата („Може би това стегнато нещо около гърлото ви спира кръвоснабдяването на мозъка, отче!“). Залата сякаш се разширяваше и свиваше, дишаше като духалото на пробуден гигант. Не можех нито да спра, нито да се овладея. Сякаш неволно играех ролята на човек, напълно различен от мен. Помня вкуса на мед, когато прехапах до кръв вътрешната страна на бузата си.

После стана наистина странно.

Свещеникът се втренчи озадачено в мен, сякаш току-що бе забелязал нещо. Той отстъпи крачка назад и се блъсна в краката на седналия зад него. Ръцете му търсеха опора във въздуха.

— Как се казваш? — попита той.

И аз не можах да отговоря. Не можех, защото не знаех.

— Професор Улман?

Нов глас, идващ от дъното на залата. Любезен и съчувствен. Глас с акцент, принадлежащ на един мъж, който вървеше напред с твърда целенасоченост и позната усмивка, така че когато най-сетне застана до мен и ме хвана за лакътя, аз като че ли го познавах откакто се помня.

— Мисля, че времето ни изтече — каза доктор Марко Яно, като кимна на публиката в знак, че ще уреди въпроса, и ме поведе към изхода. — Навярно и ти като мен се нуждаеш от освежаване, Дейвид?

След като излязохме в ободряващия въздух на вътрешния двор, аз дойдох на себе си. Във всеки случай поне дотолкова, че да благодаря на Яно, да го уверя, че съм добре и трябва само да се върна в хотела за кратка почивка. Така приключи едно неудачно представяне, което по-късно наложи да пиша извинителни писма и да се оправдавам с измислена треска. Обезпокоителен инцидент, не ще и дума, но вече отдавна отминал.

Но Яно, когото познавах само от статиите му и щях да видя отново едва в стаята на Санта Кроче, извика след мен, докато аз се отдалечавах и го оставях да стои в зимния студ на Ню Хейвън. Послание, което тогава отхвърлих като погрешно преведено от италиански и си спомних чак когато Преследвача спомена името му.

— Онова, което се случи там… то се е случвало и на мен — каза той. — Вярвам, че може да сме сгрешили, мислейки, че това са просто думи върху хартия, професоре!

 

 

Не се прибирам направо у дома. Не от страх, че Преследвача ще ме последва там или ще разбие вратата, след като вляза. Не би имало смисъл: той знае, че каквото търси, няма да е в апартамента. Най-вероятно вече го е претърсил. Прегледал е всички очевидни места и в момента се нуждае от мен, за да узнае каквото трябва. Днес ме попита учтиво. Следващия път ще използва по-убедителни доводи.

Защо просто да не дам „документа“ на Джордж Бароне? Би било съвсем лесно. И вярвам, че ако го направя, ще бъда оставен на мира. Той се тревожеше за следите; убийството на един професор от Колумбийския университет би оставило повече дири от някакъв си паричен превод. Би било най-лесното нещо на света да отведа Преследвача в банката на Четиридесет и осма улица и Шесто авеню след два дни (когато инструкциите ще ми позволят повторен достъп до сейфа) и да му връча лаптопа и камерата, единствените доказателства за моя диалог с покойния доктор Яно.

Но не мога да направя това. Защото ако Преследвача го иска — или ако онзи, който му плаща, така отчаяно се нуждае от записа, — значи той има стойност. Без него може би не си струва да бъда посещаван отново, може би няма да съм възприемчив към новите знаци. Дори ако задържането на онова, което Преследвача нарича „документ“, ме застрашава, нямам друг избор, освен да го задържа и да остана под прицел. Само като издирван ще запазя ролята си в историята. И макар да нямам реална представа защо съм издирван, аз трябва да остана в представлението, ако искам да намеря пътя до Тес.

Едно нещо е ясно, след като Преследвача се появи: разполагам с по-малко време, отколкото предполагах.

Обаждам се на О’Брайън и тя вдига по средата на първия сигнал.

— Дейвид — въздъхва тя с облекчение. — Къде си?

— Тук. В Ню Йорк.

— Тогава защо ме отбягваш? Аз съм ти приятелка, тъпако.

— Съжалявам.

— Какво става?

— Не съм сигурен, че мога да го назова.

— Не си слагай сам диагнозата. Просто ми кажи с какво си се захванал. Защото знам, че става нещо. Изненадващото пътуване до Венеция, бедата с Тес. И никакви обаждания от теб, дори след като се прибра. Това не си ти, Дейвид.

— Вече нямам представа на кой свят съм.

— Много ясно. Такава загуба. Немислимо е.

— Не е само Тес. Има някои… аспекти на нейното изчезване, които не мога да обясня.

— Изчезване? Било е самоубийство, Дейвид.

— Не съм сигурен, че е така.

Тя осмисля последните думи.

— Имаш предвид как се е случило?

— Имам предвид защо.

— Добре. Какво друго?

— Имах… посещения.

Почти чувам как О’Брайън преценява това. Дава ми възможност да споделя всичко. Но изведнъж почвам да се тревожа, че казаното на улицата, по телефона, не може да остане в тайна. Подслушване. В днешно време го правят съвсем лесно, нали? А последното, което бих искал, е да застраша приятелката си. Има си предостатъчно грижи и без да пращам Преследвача на прага й.

— Наистина звучиш смахнато — казва тя.

— Права си. Просто необработен емоционален материал, преминаващ в объркани, параноични неща. Неща, неща, неща.

О’Брайън мълчи. Сякаш разбира, че нежеланието ми да споделя повече не се дължи на бягство от темата, а на загриженост всичко да си остане между нас. Във всеки случай, когато проговаря отново, тя ползва код, известен само на нас двамата.

— Е, просто бих искала да се видим — казва тя. — Но точно сега съм затънала до гуша в оценки на дисертации. И имам да оценявам цял куп закъснели съчинения на първокурсници. Същински пандемониум.

Пак тази дума. Дворецът на демоните. Нашето място за срещи.

— Жалко. Щеше да е хубаво да се съберем.

— Определено. Друг път. Скоро, бива ли? Бъди здрав, Дейвид.

— Благодаря. Ти също.

Тя затваря.

А аз спирам такси.

— Централна гара — казвам на шофьора и се вливаме в автомобилния поток към центъра.

 

 

Поне би трябвало да се насочим към центъра. Шофьорът навярно е новак. Или надрусан. Или и двете. Той подкарва на юг към Кълъмбъс, преди да направи агресивен, спонтанен десен завой, който ме отхвърля срещу вратата. После обикаля квартала и точно когато има шанс да коригира посоката, продължава направо чак до Западен Сентрал Парк.

— Поръчах да караш до Централна гара. Откъдето тръгват влаковете — викам към него през процепа за пари в плексигласовата преграда. — Знаеш ли нещо, което не знам?

Той не отговаря. Спира до тротоара на Седемдесет и някоя си улица.

— Защо спря?

Чукам по пластмасата. Той не се обръща.

— Трябва да продължим натам — настоявам и соча право напред.

— Пристигнахте — казва шофьорът. Гласът му едва се чува, но определено звучи размазано, като че току-що излиза от зъболекарска операция и устата му е останала разлигавена и вцепенена.

— Отивам в центъра.

— Тук е мястото, където… трябва да отидете.

Той не помръдва. В огледалцето виждам само част от лицето му. А и то е почти изцяло закрито от грамадни слънчеви очила и дълга, черна далекоизточна брада. С една дума, изглежда като шофьор на такси.

С изключение на езика. Изплезен през устните му, лъскав и безсрамен. Връхчето потрепва. Изпробва вкуса на въздуха.

Веднага щом слизам, аз затръшвам вратата и той подкарва. Опитвам се да запомня номера, но след миг останалите коли го закриват. Очукан жълт седан сред безброй други като него.

Сега съм тук. На половин пресечка северно от Седемдесет и втора улица. Там, където великата старинна сграда „Дакота“ се извисява над парка. Не откъм по-известната южна страна, където застреляха Джон Ленън (привлекателно място за неизчерпаем брой кръвожадни туристи), а до северния ъгъл, който с нищо не се е прославил. Ако шофьорът е искал да видя едно от най-популярните кървави петна в Ню Йорк, значи дори в това е сгрешил.

Решавам, че в цялата работа има нещо.

Това е колкото догадка, толкова и целенасочено решение от моя страна. Вече няма случайности, само знамения и пророчества. За броени часове съм се превърнал във фанатичен тълкувател, който приема за потвърждение на някакъв Велик план появата на лицето на Богородица в очертанията на облак или случайните съчетания на буквичките фиде в супата.

Шофьорът ме остави пред северния ъгъл на сградата. На север от „Дакота“.

Северна Дакота.

Картата върху стената на Тес. Щатът, който си бе избрала за училищния проект. Или всъщност, след като си припомням по-точно — щатът, който й беше разпределен.

— Защо Северна Дакота? — попитах я в деня, когато домъкна картата у дома и започна да рови за тиксо, за да я закрепи на стената.

— Не знам. Това ми избраха.

— Кой? Учителят ли?

— Не — каза тя, като се преструваше на увлечена в ровенето из кухненското чекмедже.

— Тогава кой, скъпа?

Тя не отговори. Но дали раменете й не се стегнаха, когато отговорът увисна в ума й, преди да измъкне тиксото от чекмеджето и да избяга в стаята си? Със сигурност така си го спомням сега, макар че по онова време не изглеждаше нищо друго, освен тийнейджърско раздразнение от досадното разпитване на баща й.

Сега ми изглежда далеч по-важно.

Ако смисълът на моето скиталчество е да търся поличби и знаци, може би това е един от тях. Независимо дали беше от добрите или от лошите, шофьорът ме доведе тук неслучайно. Трябвало е като апостолите да видя смисъл в съвпадението. Трябва да го сторя заради Тес.

Сляпа вяра. Въпреки че в моя случай вярата е не в Бога, а в онези, които воюват с него.