Андрю Пайпър
Демонологът (13)

12.

Преди много години един мой преподавател в пристъп на безумно отклонение от темата (вероятно под влияние на алкохола) заяви, че ако попитаме средния американец защо сме си направили труда да водим последната война в Европа, и ако средният американец е съвършено честен, отговорът му би могъл да се сведе до нещо от сорта „за денонощна закусвалня във всеки град“. Голям смях падна. Отчасти, защото сигурно беше прав.

Затова да живее гигантският сандвич с топено сирене (от специалното „сиренено“ меню) и с лучени кръгчета в закусвалнята на градчето Ротшилд, щат Уисконсин, половин час преди полунощ. Да живеят кокалестите сервитьорки с кафеници, залепени за дланите им. Да живеят удобствата на чистите, добре осветени оазиси на пържените храни край магистралите с четири платна. Да живее свободата.

Не съм на себе си.

След като съм шофирал цял ден, зървайки през предното стъкло на мустанга поздрави и сбогувания от щатите Охайо, Илинойс и Индиана, след като съм превключвал радиото между беснеещи евангелисти и Лейди Гага, а после съм го изключвал, за да потъна в дълги мълчания, обладани от духове, аз се чувствам прегладнял и самотен. Закусвалнята осигурява лек и за двете страдания.

— Още кафе? — пита сервитьорката, а кафеникът вече надвисва над чашата ми. Имам нужда от кофеин точно толкова, колкото от куршум в главата, но приемам. Иначе би изглеждало грубо, та дори и непатриотично.

Телефонът вибрира в джоба ми. Като мишка, събудена от дрямка в мекото си гнездо.

— Мислех си — казва О’Брайън, когато отговарям.

— Аз също. Невинаги е полезно. Повярвай ми.

— Искам да предложа нещо.

— Палачинки с кленов сироп ли?

— Какви ги говориш?

— Не ми обръщай внимание.

— Дейвид, мисля, че създаваш своя собствена митология.

Отпивам от кафето. Има вкус на ръждива вода.

— Добре.

— Това е самозаблуда, разбира се. Сигурна съм, че преживяването изглежда много реално за теб, но все пак си остава заблуда.

— Значи реши, че съм откачил.

— Реших, че скърбиш. И мъката отклонява ума ти в определена посока, води го към място, където болката може да се преосмисли по разбираем начин.

— Тъй, тъй…

— Ти си професор по митология, нали? Преподаваш тези неща, живееш с тях, дишаш ги: история на усилията на човека да осмисли болката, загубата, загадката. Тъй че там се намираш в момента, това си се заел да създаваш. Фантазия, действаща според традицията на предишни фантазии.

— Знаеш ли какво, О’Брайън? Уморен съм. Дай направо съкратения вариант за двойкаджии.

О’Брайън въздъхва. Изчаквам и гледам през стъклото на сепарето. Паркингът грее сякаш в очакване на голямо спортно събитие, футболен мач между пикапи и микробуси. Но все пак има тъмни кътчета, където светлината не стига. В най-отдалеченото е паркирана полицейска кола без отличителни знаци. Над седалката едва се различава главата на шофьора. Кратка полицейска дрямка.

— Помниш ли Цицерон? — започва О’Брайън.

— Не лично. Живял е няколко хилядолетия преди мен.

— И той е бил баща.

— Тулия.

— Точно така. Тулия. Любимата му дъщеря. Когато тя умряла, той бил смазан. Не можел да работи, не можел да мисли. Дори Цезар и Брут изпратили съболезнователни писма. Нищо не помогнало. Тогава той изчел всичко, което успял да намери, за превъзмогването на скръбта, за преборването със студения факт на смъртта. Философия, теология, вероятно и малко черна магия за по-сигурно. В крайна сметка обаче…

„Моята скръб побеждава всички утехи.“

— Получавате бонус за верния цитат, професоре. Никакво четене не помогнало на Цицерон. Нямало заклинание, за да върне Тулия. Край на историята.

— Само че това не е краят.

— Не е. Защото там се раждат митовете. На мястото, където фактите свършват и ги замества въображението, маскирано като факт.

— Горящата лампа.

— Точно така. През петнайсети век някой в Рим разкопава гроба на Тулия и намира… лампа! Все още запалена след всичките тези векове!

— Безсмъртната обич на Цицерон.

— Невъзможно, нали? Истински огън не може да гори толкова дълго. Но въображаемият може. Символът е достатъчно мощен и достатъчно полезен за всички, които някога са загубили любим човек, а това сме всички ние, за да подхранват мита. Може би дори да му вярват.

— Искаш да кажеш, че аз съм Цицерон. Само че в моя случай, вместо да запаля вечен пламък, аз си измислям зли духове, които ме пращат да гоня вятъра.

— Не е там работата. Важното е, че си баща. Чувствата, които изпитваш, са нормални. Дори тайните знаци и поличби трябва да се приемат като нормални.

— Ако и да не са истински.

— Не са. Почти със сигурност не са.

— Почти. Каза, че почти със сигурност не са.

— Налага се.

— Защо?

— Защото става дума за теб.

Навън на паркинга задрямалото ченге се събужда. Надига глава, протяга ръка да намести огледалото за обратно виждане, разтрива сънените си очи. Но все още не завърта ключа на таблото. Не излиза от колата.

— Има един проблем с твоята аналогия — казвам аз.

— Да?

— Аз не твърдя, че съм намерил лампа, горяла стотици години. Всичко, което видях, го видях с очите си. И строго погледнато, в него няма нищо невъзможно според науката.

— Може би. Нямам представа. Ти не ми каза какво си видял. Но виж докъде се докара. Препускаш из страната по дири, оставени от… от кого? От Тес? От църквата? Дяволи? Ангели? И с каква цел? За да изтръгнеш дъщеря си от лапите на смъртта.

— Не съм казал това.

— Но си го мислиш, нали?

— Нещо такова.

— А аз не казвам, че е грешно. Казвам, че всичко е наред. Колко пъти си изнасял лекции за Орфей и Евридика? Десет? Двайсет? Логично е в дни на беда мозъкът ти да призове тази стара история и да я преобрази по свой образ и подобие.

— Тръгнал съм на пътешествие към подземния свят. Това ли е?

— Не го казвам аз. Ти го казваш. За да намериш онази, която е най-близка до сърцето ти. Прастарият човешки копнеж да прекрачим отвъд границите на смъртта.

— Орфей имал арфа, с която омаял Хадес. А аз какво имам? Глава, пълна с есета.

— Ти имаш знание. Познаваш територията. Макар тази територия да е изцяло измислена.

— Много си умна, О’Брайън.

— Значи ще се върнеш в Ню Йорк?

— Казах, че си умна. Не и че си права.

Лампичката в колата на полицая светва. Виждам достатъчно подробности вътре, за да разбера, че съм сгрешил. Макар че е една от любимите марки на цивилните полицаи, колата не е тяхна. И зад волана не седи полицай. Това е Бароне. Преследвача. Усмихва ми се в огледалото за обратно виждане.

— Пак ще ти се обадя — казвам, ставам и пускам в движение петдесетачка на масата.

— Дейвид? Какво става?

— Орфей трябва да бяга.

Затварям телефона, излизам и тръгвам към колата си. Но преди да стигна, сервитьорката подвиква след мен. Шегува се, но грубоватите маниери на Средния запад превръщат шегата в команда.

— Да ви е лек пътят!

 

 

Но не е лек.

Цяла нощ карам, уморен като куче, отбивам напосоки, спирам пред фермерски къщи с изгасени фарове, за да се уверя, че не ме следят.

Изглежда, че съм успял. Когато първите лъчи на зората надникват иззад хоризонта, вече няма никаква следа от Преследвача. Това ми позволява да се консултирам с картата и да набележа пътя си към Северна Дакота. Решавам да се придържам към второкласните пътища и да избягвам магистралите. Да се лиша от сън и просто да карам. Да използвам нервната енергия на нощните птици и да видя докога ще ми стигне.

Проблемът е, че тия неща си имат странични ефекти. Лепкава пот. Лошо храносмилане. И разни видения.

Например човек отпред. Момиче, вдигнало палец в универсалния жест на стопаджиите. Само че момичето е Тес.

Давам газ просто за да оставя видението зад себе си. Полагам усилия да не я гледам, тъй като знам, че не може да бъде тя, а ако не е тя, значи най-вероятно ще е нещо гадно. Кошмарна маска, надяната от Безименния просто за развлечение. За да ми причини болка.

И все пак, когато рискувам да надникна в огледалото, след като съм профучал покрай нея, тя все още е там. Не Тес, а момиче с няколко години по-голямо от нея. Изглежда по-уплашена и от мен.

Спирам мустанга и тя изтичва по банкета; покрай бедрото й се подмята вехта изцапана раница. Обзема ме желание пак да дам газ. Дори да не е замесена в онова, което О’Брайън смята за мое смахнато митотворчество, едва ли може да излезе нещо добро от прибиране на човешки отрепки по селските пътища на Айова. Нарушавам основното правило на нюйоркчанина — не привличай внимание.

Но още докато става по-ясна в огледалото и вече не тича, а ходи, аз разпознавам безизразното лице на човек, който твърде дълго е бил сам. Опитващ се да избяга. С всяка стъпка напред тя все по-малко и по-малко прилича на Тес. Но заприличва на мен.

Тя отваря дясната врата и се тръшва на седалката, преди да ме погледне. И гледа не лицето, а ръцете ми. Преценява дали са способни да сторят зло.

— Къде отиваш? — питам я.

Тя се взира напред.

— Направо.

— Това не е място.

— Май не съм сигурна къде отивам.

— Загазила ли си?

Тя за пръв път ме поглежда в лицето.

— Не ме предавай на полицията.

— Няма. Не и ако не искаш. Просто искам да знам дали са те наранили.

Тя се усмихва, разкривайки изненадващо голям брой жълтеникави зъби.

— Не чак като за болница.

Извръща глава да погледне през задното стъкло, като че и нея я следят. Потеглям и изминавам два километра, преди да я погледна отново.

— Приличаш на баща — казва тя.

— Заради прошарената коса ли?

— Не. Просто приличаш. — После добавя: — Приличаш на баща ми.

— Странно, защото и ти малко приличаш на дъщеря ми. Но тя е по-млада. На колко години си?

— Осемнайсет — отговаря тя. И сега, отблизо в колата, изобщо не прилича на Тес, от което излиза, че съм излъгал.

— Още ли живееш при вашите? — питам аз.

Но тя не ме слуша. Взела е телефона ми от поставката за чаши, където го бях пъхнал, опипва екрана и стреснато отдръпва пръсти от действията, които причиняват, сякаш никога не е виждала подобен предмет.

— Това е телефон — казвам. — Искаш ли да говориш с някого?

Тя се позамисля.

— Да.

— Давай тогава. Знаеш ли номера?

— Те нямат номер.

— Телефонните линии не стигат ли до мястото, където живеят?

Тя засмуква въздух през зъби, може би в сдържан знак на веселие. Продължава да си играе с екрана, сменя приложенията все по-бързо, като че ли проучва в движение възможностите на апарата. Това ми дава възможност да я огледам незабелязано. Рижава коса, вързана на конска опашка, едри лунички, мръсна лятна рокля на розови точки. Кукла. Една голяма, оживяла парцалена кукла. Леко се изчервявам от срам, като осъзнавам, че тя е говорещ, дишащ фетиш. Луничавото селско момиче. Мръсната Ани Парцаливката. Нещо в нея липсва и е заместено с лекичко сексуални, стандартни данни.

Тя затваря един прозорец на телефона, извърта глава и ме засича да я гледам. За пръв път очите й придобиват блясък, когато срещат моите. Това ме кара да се чувствам така, сякаш ме е хванала насред някакво неприлично действие, сякаш съм се отдал на някаква лична перверзия. И очите й казват: няма нищо. Тя ще опази моята тайна.

— Вярваш ли в Бог? — пита тя.

Новопокръстена. Може би това е всичко. Просто безобидна библейска пропагандистка, пътуваща на автостоп до някое религиозно сборище край пътя. Това би обяснило безизразния глас, както и очите — едновременно наблюдателни и замъглени. А странният кукленски вид е придобит допълнително. Страничен продукт на вярата.

— Не знам дали има Бог или не — отговарям. — И да има, никога не съм го виждал.

Тя ме гледа. Не изглежда засегната от моя отговор. Просто чака да чуе останалото.

— Но съм виждал дявола. И те уверявам, че той несъмнено е истински.

Това не стига веднага до нея. Сякаш води далечен разговор с много лоша връзка и чака смисъла да пристигне. Когато проумява, отново издава онзи звук през зъби.

Насочвам поглед към пътя. Коригирам лявото отклонение, което е изкарало мустанга в насрещното платно.

— Как изглежда? — пита тя.

Като никого. Като теб, понечвам да отговоря.

Когато усещам топлината в скута си, първо помислям, че съм подмокрил гащите. Преумора, твърде много кафе. Неудържим поток от топлина по крака ми.

Но когато поглеждам надолу, очаквайки да зърна дънките си потъмнели, вместо това виждам там ръката на момичето. Ципът ми смъкнат. Ръката й вътре.

— Ти вярваш, тук — казва тя, притискайки слепоочието ми с показалеца на свободната си ръка. Само че гласът вече не е нейният. Това е гласът, който излезе от устата на Тес на покрива на „Бауер“. Едновременно жив и безжизнен.

— Сега трябва да вярваш тук — казва Безименния.

И при тия думи тя стиска.

Грубо изтръгвам ръката й навън, но при това воланът почва бясно да се върти, така че колата изскача от пътя, после рязко кривва обратно, лъкатушейки през двете платна. Ако ударя спирачка, ще се завъртим в кръг и при тази скорост — стрелката сочи 110 километра в час — вероятно ще изхвръкнем в близката нива. Най-добре би било да овладея колата и след това да намаля скоростта. И аз се справям, като пускам момичето, за да хвана волана с две ръце и да укротя своенравната задница на колата, извъртайки предните гуми в обратна посока.

Тъкмо изравняваме и аз слагам крак на спирачката, когато момичето впива нокти в бузите ми. Колата приплъзва и почва да се върти.

Небе.

Асфалт.

Дневна луна.

Въртеливо, мигащо зрелище.

Спираме по средата на пътя. Ако някой изскочи иззад гърбицата пред нас, ще ни помете, преди да разбере какво става.

А момичето дере, крещи и дърдори като бясно животно, като човека на стола във Венеция. Отблъсквам я към вратата и главата й с пукот се удря в рамката. Тя изобщо не усеща. Просто пак се хвърля към мен. Този път се цели в очите.

Замахвам с юмрук отново и отново — слаби удари в челюстта, в ребрата, точно попадение в ухото. После, когато ми се струва, че тя губи сили, аз се привеждам над краката й и отварям вратата.

Тъкмо се надигам, когато тя захапва.

Зъбите й с ръмжене се впиват отзад във врата ми. Не знам дали последвалият писък е мой или неин. Парливият шок на болката ми дава нови сили. Достатъчни, за да изхвърля момичето през вратата. Задникът й звучно шляпва на пътя.

Връщам се зад волана. Включвам на скорост.

Но момичето идва с мен.

През двете секунди, които ми трябваха, за да потегля, тя е успяла да се надигне и да вкопчи ръце в отворения страничен прозорец. Сега се влачи покрай колата. Вратата се отваря широко и краката й застъргват по чакъла на банкета. После вратата пак се затваря и тялото на момичето се блъска в колата.

Мустангът прелита над гърбицата.

Момичето вие.

Натискам педала до дъно.

— Моля те!

Нов глас. Не фалшивият, който принадлежеше на Ани Парцаливката, не и онзи на Безименния. Истинският глас на момичето. Гласът, който е имала приживе. Сигурен съм в това. Една-единствена дума се е прехвърлила над стената на смъртта, за да ме помоли за помощ, която не мога да дам.

Това впечатление се потвърждава, когато поглеждам назад. Момичето се мята край колата, вкопчено в отворената врата. Но аз не намалявам скоростта. Защото тя вече си е отишла. Вече е негова.

— Помогни ми!

Тя знае, че не мога. Изплувала е чак до повърхността само за да открие един непознат, който се дави също като нея.

Но все пак посягам към нея. И тя посяга. Пуска дръжката на вратата, протяга лявата си ръка над седалката и за миг докосва моята. Кожата е студена като месо от фризера.

Въпреки това продължаваме да посягаме един към друг.

Това измества тежестта й назад и вратата се разтваря широко. Окървавените й крака се влачат по асфалта, подскачат бясно като наниз консервени кутии зад автомобил на младоженци. Тя ме поглежда и още преди да пусне вратата, виждам как мракът се завръща в очите й. Която и да е била приживе, сега отново потъва към дълбините. Остава само тази оживяла марионетка, тази куха черупка с луничави бузи.

После изчезва и тя.

Ноктите на едната ръка стържат по ламарините на колата в търсене на опора. Задното колело на мустанга я прегазва с ужасяващ глух тропот.

Спирам.

Скачам от колата и изтичвам отзад. Падам на колене, за да проверя под шасито, надничам в канавките от двете страни на пътя. От момичето няма и помен.

Плъзвам ръка по врата си и когато я отпускам, тя е омазана с кръв. Сещам се за телефона. Все още работи. Все още съхранява изминалите минути, откакто тя откри приложението за запис и натисна бутона.

Връщам назад. Натискам бутона за възпроизвеждане.

— Вярваш ли в Бог?

Която и да бе тя, наистина е била тук. Не е част от моето митотворчество. Не е видение. Целият разговор е записан.

— … И те уверявам, че той несъмнено е истински. Спирам записа, за да не чуя как истинското момиче вика за помощ. Този звук е по-страшен дори от кухия глас на Безименния.

Минава ми мисълта да изтрия файла. Искам го повече от всичко друго.

Но вместо това въвеждам име. Наричам файла „Ани“. И го запазвам.