Андрю Пайпър
Демонологът (15)

14.

Пътуването от Ханкинсън до Линтън е тъй тотално лишено от забележителности и интересни места, че напомня вариант на самия ад. Не претъпканите с души огнени пещери от картините на Джото, а място за мъчение, където скуката е основното наказание.

И все пак, когато завивам на юг по шосе 83, за да стигна до Линтън, у мен нараства усещането, че съм бил прав да дойда тук. Тоест, че жестоко съм сбъркал да дойда.

Безобидният пейзаж с раззеленени житни ниви и дълги фермерски пътища не може напълно да прикрие тревогата. Тя е като някакъв звук. Висока, едва доловима нота, която никога не изчезва съвсем.

Отначало я вземам за бръмчене на цикади, но дори когато затварям всички прозорци, тя все още се чува. Бих я сметнал за някаква разновидност на шум в ушите, ако понякога не долавям нещо в нея. Думи. Неразбираем монолог или рецитиране на предела на човешкия слух. Съскащ глас, който се обръща към света. И с приближаването до фермата на Рейс аз развивам нежеланото умение да разбирам посланието.

 

 

Когато се добирам до Линтън, над града пада сив, прашен здрач. Редките светлини сякаш подчертават унинието на изоставените знамена пред половината магазини и фирми, на грамадните панделки ПОДКРЕПЕТЕ НАШИТЕ ВОЙСКИ, закрепени по верандите и дънерите на брястовете. Вече е твърде късно да търся къде живее Рейс. Затова най-напред си вземам пица „Хавай“ за вкъщи от близката пицария. Наемам стая в най-далечния край на мотел „Дон“. Горещ душ. После щракам телевизионните канали, зяпам жертвите на глада и конкурсите за таланти. Лягам си.

Заспивам и се събуждам веднага. Поне така ми се струва, макар че радиобудилникът на нощното шкафче показва 03:12. Единствената бледа светлина откъм паркинга се промъква в процепа под спуснатите завеси и плъзва надолу по стената. Пълна тишина. Няма никаква причина да се събудя от сън.

Още преди мисълта да е свършила, аз го чувам. Скърцане на метална пружина. Плясък на кожа по гума. Детски звук от задния двор.

Някой скача на батут, отново и отново. Безрадостна игра, без смях или викове.

Ставам и надничам през предния прозорец, макар да знам, че няма да видя нищо. Звукът идва иззад пристройката на мотела.

… Скръъъц-ПЛЯС. Скръъъц-ПЛЯС. Скръъъц-ПЛЯС…

Скачащият продължава да скача. Звукът е дори по-силен тук, в банята. Батутът е някъде близо до отвореното вентилационно прозорче. Найлоновите завеси непрестанно се люшкат напред-назад, сякаш тези скокове са самият дъх на нощта, нейното ръждиво вдишване и издишване.

Дръпвам завесите от прозорчето. Вятърът нахлува в лицето ми. Рамката на прозорчето е твърде тясна, за да ми позволи да видя много, без да се приближа. За да видя нещо, освен част от тревата в задния двор и блатата отвъд нея, трябва да притисна нос в мрежата против комари.

… Скръъъц-ПЛЯС. Скръъъц-ПЛЯС…

Поглеждам надясно. Там няма нищо.

Натискам по-силно, докато мрежата изхвръква от рамката. Главата ми се подава навън. Шията ми докосва перваза.

… Скръъъц-ПЛЯС…

Поглеждам наляво. И тя е там.

Ръцете на Тес висят неестествено вдървени край тялото. Краката се сгъват само в коленете при всяка среща с ластичното платно, което всеки път я изстрелва точно на същата височина. Босите й крака са плоски като отрязани парчета шперплат.

Нейното тяло, но не в нейна власт. Нейното лице. От брадичката нагоре това е моята дъщеря, която ме гледа с объркване, с паника. Не знае защо е тук и как да спре. Не откъсва очи от мен, защото знае само това. Единствено то я удържа на този свят.

Устата й се отваря. Не издава нито звук. И все пак чувам.

„Татко…“

Опитвам да се изтласкам навън през прозореца, но отворът е твърде тесен за раменете ми. Тогава издърпвам глава и хуквам към вратата. Босите ми крака пляскат по паркинга, после се хлъзват по роената трева, докато завивам зад ъгъла.

Дори когато виждам, че тя не е там, аз продължавам да тичам. Отпускам длани върху повърхността на батута, търся следа от нейната топлина.

Обикалям сградата, за да видя дали няма пак да я зърна. Нагазвам в блатото и затъвам до кръста в тиня, воняща на сяра.

Разбира се, тя не е тук.

Разбира се, аз продължавам да търся.

Крача още около час из покрайнините на мотела. На всеки няколко минути я викам, дори след като един гост отваря вратата и ме съветва да си затварям устата, за да не го стори той. По някое време нейното име се превръща в ридания в гърлото ми. Един окалян безумец броди из нощта и вие срещу полумесеца.

 

 

Определено не бих го нарекъл спокойна нощ.

На сутринта се отправям към града да закуся в „Жътварският ресторант“. Паркирам на улицата отвън. Докато вървя към вратата, един уличен пес идва с размахана опашка да го погаля. Пожелавам му добро утро, а той ме близва по китката.

— Ще ми държиш под око колата, нали? — питам аз, а той отпуска задница на тротоара и ме гледа с наострени уши, сякаш е разбрал какво му заръчвам.

Влизам и сядам в едно сепаре близо до кухнята, с гръб към вратата. Затова изпървом не забелязвам човека, който сяда срещу мен и хвърля на масата вчерашния брой на „Ню Йорк Таймс“.

— Реших да ти донеса малко спомени от дома — казва Преследвача.

Озъртам се. Нито един от останалите клиенти не е забелязал нещо странно във внезапната му поява. А и какво толкова? Двама чужденци, пътуващи заедно, се събират на масата за закуска. Още повече, че това почти отговаря на истината.

— Ти ме намери — казвам аз.

— Изобщо не съм те губил.

— Глупости.

— Добре де. Наложи се да завъртя няколко телефона.

— На кого?

Той вдига пръст пред устните си.

— Професионална тайна.

Сервитьорката идва да ни налее кафе. Пита дали сме готови да поръчаме. Посочвам специалитет №4, „Фермерски празник“.

— Препечена филийка — казва Преследвача и връща менюто, без да откъсва очи от моите.

Хрумва ми, че сега, след като ме намери отново, този човек възнамерява да ме убие. Не тук в закусвалнята, не в момента. Но със сигурност тук, в Линтън. Странно, но съм потресен не толкова от идеята за предстоящото ми убийство, колкото от идеята да умра в Северна Дакота. Винаги съм смятал, че ще срещна края на скучния си живот у дома в леглото, упоен и без болка, цитирайки за сбогом класическите поети. Да ме застрелят нейде на задника на географията е история за съвсем друг човек. Но, разбира се, в момента живея историята на друг човек.

— Хей, Дейв — казва той. — Насам. Погледни ме.

Трябва ли да избягам? Просто да стана, да побягна навън и да се надявам, че ще се добера до мустанга по-бързо, отколкото Преследвача до неговата кола?

Ще загубя. Мога да избягам от този човек за известно време — веднъж вече му се изплъзнах, иначе нямаше да съм тук, — но в крайна сметка той ще ме намери. И ще направи каквото сметне за необходимо.

— Няма да се предам — заявявам.

— Всичко е наред. Моят клиент промени инструкциите.

Не мога повече да се взирам в гравюрата с ловец на патици, закачена на стената над витрината с пайовете. Обръщам се към Преследвача. Изглежда почти дружелюбен.

— Как така?

— Станал си интересен — отвръща той.

— А да ме видиш след няколко питиета…

— Моят клиент би искал да знае накъде си тръгнал.

— И аз не знам.

Той отпива кафе. Преглъща. Вкусът очевидно му напомня за язвата, тъй като почти захвърля чашата в чинийката, сякаш е зърнал вътре удавен паяк.

— Инструкциите — напомням аз. — Ти каза, че са се променили.

— Временно. Разбира се, основният ни интерес си остава да получим документа.

— А ти още не си го споменал.

— Знаем, че не пътуваш с него. Знаем, че си наясно с неговото местонахождение и рано или късно ще ми го разкриеш. Засега обаче този момент се отлага.

— Колко време ми остава?

— Не много, предполагам.

— Клиентът ти е нетърпелив.

— По това си приличаме.

Фермерският празник пристига. Гнездо от бъркани яйца, пълно с всички налични меса за закуска: наденица, увита в бекон, върху канапе от шунка. Преследвача гледа с нескрита завист.

— Искаш ли малко? — предлагам аз.

— Това е шибано лепило за артериите.

— Всички ще си отидем един ден.

— Да. Но къде ще отидеш на следващия ден, професоре?

Той отхапва от препечената филийка. Дъжд от трохи по пластмасовата маса.

— Какво правиш тук изобщо? — питам аз. — Ако само ме следиш, следи ме.

— Тук съм, за да ти внуша колко сериозна е ситуацията. Защото не съм сигурен дали вече го схващаш.

— Вече го схващам.

— Наистина ли? Тогава ми кажи. За какво си дошъл тук?

— Не те засяга.

— Лично е. Разбирам. Моят клиент е виждал хора в подобни ситуации. Хора, пред които се е отваряла врата. Такава врата, която човек трябва да затвори. Или да бяга. Повечето бягат. Но понякога хората си мислят, че могат да прекрачат вратата, да поогледат наоколо и на излизане да си вземат сувенир от местния магазин за подаръци. Никога не завършва добре.

— Чакай малко — прекъсвам го, пресмятайки дали мога от мястото си да улуча яката на ризата му. — Знаеш ли кой я държи?

— Ето, виждаш ли? Точно това ти разправях. Ти преследваш нещо, което не бива да се преследва.

— Това съвет на клиента ти ли е?

— Не, мой. Клиентът се интересува само да получи каквото имаш, и по възможност да узнае каквото знаеш.

— Значи тази загриженост, която проявяваш към мен… тя идва лично от теб?

— Ще направя това, за което ми плащат, професоре. Ще направя всичко, по дяволите. Но както казах и преди, в дъното на сърцето си аз съм просто момче от църковния хор.

Той взема нова препечена филийка, но вече е загубил апетит.

— Затова хайде да опитаме пак, Дейвид — казва той. — Какво те води в Линтън?

— Ловният сезон.

— Отиваш на лов за детето си. Тес.

— Знаеш ли къде е тя?

— Честно казано, не бих искал да знам.

— А какво знаеш?

— Че си е отишла. А ти си мислиш, че можеш да промениш това. Не е нещо нечувано, от гледна точка на моя клиент. Макар да признавам, че теб те разглеждат като малко специален случай.

— Заради документа.

— Защото онова, което си мислиш, че държи дъщеря ти в момента, се интересува от теб. Точно затова си получил документа.

— Искаш да кажеш, че ми е било писано да го получа?

— Да не мислиш, че ти се полага само защото си толкова умен?

Сервитьорката спира да ни долее кафе. Това й отнема няколко секунди повече, отколкото би трябвало. Вглежда се внимателно. Не в наемника оттатък масата, а в мен — изведнъж облян в пот и стиснал вилицата с трепереща ръка.

— Ти и аз може да имаме различни цели — започва Преследвача отново, след като тя се отдалечава. — И все пак, ако потърсиш общия знаменател, ако простиш избора на някои средства, ние и двамата сме откъм добрите, Дейвид.

— Но не можеш да ми върнеш дъщерята.

— Мислиш ли, че той може?

— Той?

— Той. Тя. То. Те. Лично аз винаги съм мислил за дявола в мъжки род. А ти?

— Какво общо има дяволът?

— Всичко. Заради него си тук и обикаляш селските пътища. Заради него не ми даваш каквото искам. Заради него Тес вече не е с теб.

Сякаш целият свят изведнъж се стоварва върху главата ми. Обзема ме тъй жестоко главозамайване, че се вкопчвам в ръба на масата само за да не падна от седалката. Казвам твърде много. Слушам другите твърде много. И Безименния не е доволен.

— Той…

— Кажи си, професоре.

— Той държи дъщеря ми.

— Може би. — Преследвача свива рамене. — Ако е тъй, никога няма да си я върнеш.

— Трябва да говоря с него.

— Той е лъжец, Дейвид. Дяволът лъже. Той иска нещо от теб. И в момента, каквото и да правиш, ти си почти готов да му го дадеш.

— И ти искаш нещо от мен.

— Да. Но може би мога да ти помогна.

— Можеш ли да ми върнеш дъщерята?

— Не.

— Значи не можеш да ми помогнеш.

Ставам от масата. И с всеки нов сантиметър между мен и Преследвача, равновесието ми се възвръща. Какво ще направи? Ще ме спре тук, насред сутрешната навалица в „Жътварският ресторант“?

Точно това прави.

Докато отварям вратата, ръката му се впива в рамото ми. Това ме завърта на сто и осемдесет градуса. Устните му са толкова близо, че почти докосват ухото ми.

— Тази сутрин бях джентълмен — казва той и забива пръсти под мускула на рамото ми. Усуква го. — Но когато ми се обадят, няма дори да трепна. Разбираш ли?

Пуска ме само миг преди да извикам от болка. Избутва ме настрани, за да излезе пръв.

 

 

Сигурно съм вървял до мустанга с наведена глава, защото забелязвам кучето едва когато изваждам ключовете и отварям шофьорската врата. Тялото му е проснато върху предния капак. Гъста струя кръв се стича по фаровете. Очите са отворени, ушите все още стърчат.

„Ще направя всичко, по дяволите.“

Приплъзвам ръце под тялото, свалям го долу на улицата и оставам подгизнал в кръв. Топла е като вода от банята по бузите и шията ми.

Мисля да го прибера в багажника, да отскоча до железарския магазин за лопата и да го погреба някъде, но в крайна сметка го оставям, където е. Сгушено до бордюра, безизразно втренчено в прерийното слънце.

„Колко време ми остава?“

„Не много, предполагам.“

Докато сядам зад волана, рискувам и аз да хвърля поглед нагоре към слънцето. То пари.

 

 

Подкарвам обратно към мотела, сядам на ръба на леглото и се питам какво правя тук, по дяволите. Не е точно така: знам какво правя тук, въпросът е как да го направя. При нищожната вероятност да съм прав, да преследвам истински демон из американските равнини, с какви средства си мисля, че мога да го победя? Нямам нито светена вода, нито разпятие, нито златен кинжал с одобрителен печат от Рим. Аз съм преподавател с изтекла карта за фитнес салона. Определено не приличам на архангел Михаил, долитащ с рев от висините.

И все пак Преследвача имаше право. Демонът, когото преследвам, явно се интересува от мен. Направи си труда да приеме човешка форма, за да размени няколко думи с мен, последния път под облика на онази топкотрошачка в колата. Поемата на Милтън предупреждава точно за такива неща.

Защото духовете приемат този или онзи пол, или и двата.

И какво бе посланието на Ани Парцаливката? Че все още имам да овладявам вярата. Не само с главата, но и с тялото си.

„И Словото стана плът, и живя между нас…“ (Йоан. 1:14).

Словото на евангелията разказва историята на Бога и Светия Син. Но разказва и история за изкушение, грях, препятствия, демони. Ами ако всичко това не е просто намек, а буквална история, описание на участници, извършващи доказуеми действия, както в далечното минало, така и в настоящето? След всичко, което видях, несъмнено ще бъда принуден да приема, че това е възможно. Да си представя, че всички думи и истории, които съм изучавал, съществуват реално в този свят. Че не са истории.

Сега трябва да вярваш тук.

Съдба. Факторът, определящ какво ще се случи с героя в древните произведения, които преподавам, макар да се смята, че оставя нашата съвременност недокосната. Ами ако съвременните изследователи грешат? Ами ако този лов на демони е бил моя съдба още откакто академичната кариера ме откъсна от тюркоазния свят, където живеех, и ми позволи свободата да водя духовен живот?

Несъмнено е вярно, че когато постъпих в университета, учуди ме не толкова изобилието на богаташки синчета и красиви момичета, колкото безбройните възможности за избор. Знаех, че моята страст е литературата. Но по кой от многото й тунели да тръгна? Имах кратки флиртове с Дикенс, с Джеймс, с романтиците. После, за моя голяма изненада, макар да бях атеист, Библията зае непоклатимо място в учебната ми програма. И скоро след нея — Милтън. Неговият бял стих, който сякаш защитава незащитимото. Поемата, която при първото четене ме накара да плача от усещането за самопознание, когато злодеят се опитва да отмени миналото си, да намери изход от мрака и да използва само ума си, за да открие чрез слово изхода от страданието.

Какво, че бяхме бити?

Не всичко е загубено…

Спомням си вечерите като аспирант в старата библиотека „Юрис“ в „Корнел“, когато четях тези редове и си казвах: „Това е то“. Боен зов, насочен пряко към мен — събрат по неволя, търсещ триумфа не чрез оптимизъм, а чрез отричане. Реших да се посветя на каузата на този образ, този Сатана, както бих го сторил за себе си — също низвергнат и също сам.

Макар че завинаги го запазих в тайна, през тези вечери ми се случваше да виждам и още някого. Едно присъствие, което сякаш ме подтикваше по-напред в моята преданост към избрания курс на обучение. Или поне така тълкувах виденията на удавения си брат, ръсещ вода по пода, докато седеше с изпружени крака на някой стол в края на масата или се появяваше иззад библиотечните рафтове, оставяйки след себе си кръг от зеленикава речна вода. Но може би онова, което приемах за насърчаване, всъщност беше предупреждение. Може би брат ми се явяваше, за да покаже, че мъртвите — както познатите от живота, така и въображаемите от книгите — никога не са чак толкова мъртви, колкото ни се иска да вярваме.

Ако това пътешествие, на което съм тръгнал, е моя съдба, то каква е моята роля в него? Винаги съм се виждал като човек извън нещата, безвреден експерт по история на културата, преводач на забравен език. Но може би Мършавата жена бе по-точна в наименуването на истинското ми призвание. Демонолог. За да стигна до Тес, ще трябва да използвам наученото през целия ми живот по практичен начин, за който не съм и помислял никога досега. Да започна да приемам сериозно митологията на злото.

Първата стъпка в такава игра е да се определи с коя версия на демонологията си имаме работа. Със Стария завет или с Новия? Еврейските шедим на Талмуда или Платоновите демони (междинни духове, нито богове, нито смъртни, а нещо по средата)? Всъщност, като се сещам за Платон, той определя думата daimon като „знание“. Демоничната сила идва не от злото, а от познанието.

В Стария завет сатаните (защото техните появи са почти винаги в множествено число) са надзиратели на земята, подлагащи на изпитания човешката вяра в качеството им на предани Божии служители. Дори и в Новия завет самият Сатана е едно от Божиите творения, ангел, кривнал от правия път. Как? Чрез злоупотреба със знания. Не тъмнината е онази материя, от която се е създал Антихристът, а разумът. Ясновидството.

Като например да знаеш данните от световните фондови борси една седмица предварително.

Явно моят демон искаше да демонстрира властта си по този начин. За да докаже както своя интелект, така и способността си да обсебва, да заграбва.

То.

Той. Тя.

Безименния.

През цялото време, при всяка среща, от Мършавата жена до Ани, съществото отказваше да се представи с име. Това е още един начин да ми се подиграе. Но и едно от слабите му места. Според официалния екзорсистки ритуал на католическата църква използването на името на демона срещу самия него е основно средство за отхвърляне на неговата власт.

Аз трябва да разбера самоличността на демона. Оттам мога да открия какво иска. Да намеря Тес.

Ако подходя към въпроса, като използвам цялата библиотека от възможности, като хвърля в казана всяка демонична фигура от всяка вяра или фолклорна традиция, би било невъзможно да посоча заподозрения. Но моят демон избра мен. Специалиста по Милтън. Многократните му цитати от „Изгубеният рай“ не може да са случайни. Именно чрез тази версия на демоничната вселена желае да бъде видян.

Което ни води към Пандемониум, чертога за съвещания, където според Милтън Сатаната сбира последователите си, за да обсъдят най-добрите начини за подкопаване на Божията власт.

Знаем имената им.

Молох.

Хамос.

Вааловци.

Астарти.

Тамуз.

Асторет.

Дагон.

Римон.

Озирис.

Изида.

Хор.

Велиал.

Моят Безименен е сред тях. И разполагам само с три дни, за да разбера кой е.

Самият Сатана може да бъде елиминиран, ако вярвам на гласа, който ми проговори чрез Марко Яно. Всъщност фактът, че Безименния уреди предварително въведение, един вид фанфари преди появата си, подсказва нещо за характера му. Гордост. Самонадеяност. Перчене. И използването на Милтън дава нещо повече от обикновени улики. То показва, че съществото смята и себе си за учен. Близост — и същевременно конкуренция — с мен.

Ще трябва да открия името на Безименния чрез прочит на личността му. Милтън приписва определени характеристики на членовете на Стигийския съвет като начин да ги отличи един от друг, да ги „хуманизира“.

Значи това ще бъда. Профайлър на демони.