Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demonologist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Андрю Пайпър. Демонологът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

Редактор: Мария Василева

ISBN 978–954–655–447–5

История

  1. — Добавяне

11.

Не се обаждам на никого. На кого да звъня? Няма смисъл да казвам на Даян. А Тес, макар да я няма, може би вече знае.

Остава О’Брайън. Която вече подложих на риск. Бих й пратил есемес, че няма да дойда, но в момента съм под земята — пътувам с метрото към кабинета си в студентското градче. Там набързо събирам единствените неща, които смятам, че могат да бъдат полезни, освен кредитните карти в портфейла ми. Книги. Набързо съставена лична библиотека по демонология, смъкната от лавиците и натъпкана в кожен сак. „Изгубеният рай“. „Анатомия на меланхолията“. Библията на крал Джеймс. Заедно с несвързания, но също толкова необходим „Пътен атлас на Съединените щати“.

Напускам университетското градче и отскачам пеша до Харлем да си купя кола. Да взема под наем със сигурност би излязло по-евтино, но се боя, че ще е по-лесно да ме открият, ако съм задължен по някое време да върна колата на фирмата. А на Сто четиридесет и втора улица има автокъща за автомобили втора ръка, край която съм минавал на път към един добър мексикански ресторант (или поне там правят добра „Маргарита“), където на няколко пъти сме засядали с О’Брайън. Оказва се, че приемат пълно заплащане с кредитна карта и не искат личен документ, когато подписвам формулярите с името Джон Милтън.

Вероятно най-доброто решение би било да избера нещо банално, например надеждна японска кола в сиво или бежово. Вместо това купувам изискан черен мустанг. Не ретро модел, а масивен и нов — само на една-две години и тринайсет хиляди километра, ако може да се вярва на километража, — с хромирани тасове и леопардова тапицерия на седалките. Не би привлякла погледа в наркодилърските среди, но все пак ще бие на очи по провинциалните магистрали и пътища на днешна Америка. Никога не съм карал такава кола — всъщност никога не съм си падал по автомобилите — и сега, докато вървя през паркинга с препродадени мерцедеси и дебелогъзи джипове, се изкушавам от мисълта колко нелепо бих изглеждал, излизайки с телените си очила и протрити дънки (приличаш на вечен студент, казваше Даян) от подобно луксозно чудо. Направо смешно. Ако Тес беше тук, и тя щеше да го намери за смешно. Щеше да напира да се качи първа, да седне на шарената седалка от изкуствена кожа и да ми викне: „Дай газ!“. Давам газ в нейна чест. Изхвръквам от паркинга със свистене на гуми, после подкарвам на юг до апартамента, където мятам малко дрехи в сака. Заедно с дневника на Тес.

След това отново на север към моста Джордж Вашингтон, който ме извежда от острова. Оттам на запад по 1–80 навлизам в мрежата от магистрали, която със своите закусвални (ДОБРА ХРАНА!) и мотели (ДЕЦАТА СЕ НАСТАНЯВАТ БЕЗПЛАТНО!) представлява един съвсем отделен свят, осеян с удивителни знаци. Асфалтирана порта към все по-обширни пространства и все по-малко хора. Напускаща твърдите уверености на Ню Йорк и водеща към щурите възможности на непознати градчета и забравени равнини. Северна Дакота. Пренебрегнатият щат.

Не че днес ще стигна дотам. Докато пресичам щатската граница с Пенсилвания, натрупаната умора се стоварва върху мен и аз започвам да търся къде да спра за почивка. И да се обадя на О’Брайън. Тя не заслужаваше днешната ми грубост, а и навярно е притеснена, след като не се появих. Но имах чувството, че трябва незабавно да напусна града. Чувство за спешност, подхранвано от мисълта за Преследвача, както и от тъй навременно откритото парченце от пъзела край сградата „Дакота“.

Мястото изглежда добро. Зона за пикник без избуяли плевели, само няколко смачкани хартии от хамбургер около препълнените кофи за смет. Спирам в крайния ъгъл на паркинга и натискам бутона за бързо набиране.

— Добре ли си? — пита О’Брайън, когато вдига слушалката. Тревогата в гласа й утроява вината ми.

— Нищо ми няма. Виж, извинявай, че не дойдох днес следобед.

— Значи разбра моя код.

— О, да. Между другото, беше много добър.

— Изчервявам се.

— Пътувах към центъра, когато… наложи се да променя решението си.

— Какво стана?

Как да отговоря?

— Получих знамение — казвам.

— Знамение. Като онези от небесата?

— Не, не от небесата.

— Дейвид, би ли ми обяснил какво става с теб, по дяволите?

А на това как да отговоря? С истината ли? С невъзможната истина, в която съм на път да повярвам, но досега не си позволих да я изрека на глас или дори да мисля сериозно за нея.

— Мисля, че Тес може да е жива — казвам аз.

— Чул ли си нещо? Италианските полицаи… намериха ли я? Била ли е забелязана?

— Не, не е била забелязана.

— О, боже мой! Дейвид! Да не се е свързала с теб?

— При следващата мисъл гласът на О’Брайън става помрачен. — Отвличане ли е? Държи ли я някой?

Да, някой я държи.

— Никой не ми се е обаждал — отвръщам. — Полицаите не са открили нищо. Всъщност почти са зарязали търсенето. Сега само чакат останките й да се появят. Мислят, че е мъртва.

— А ти не?

— Част от мен знае, че трябва да е мъртва. Но има и още една част, която започва да мисли другояче.

— Къде е тогава?

— Не е в Италия. Не е и тук.

— Добре. Представи си, че държа карта. Къде да търся?

— Добър въпрос.

— Не знаеш ли?

— Не. Но усещам нещо. Че е жива, но не живее. Че чака да я намеря.

О’Брайън тихо ахва. Това е нещо като въздишка на облекчение. Или може би с този дъх събира необходимата енергия за психиатричен сеанс с приятел, който с последните си думи потвърждава, че е луд за връзване.

И все пак се оказва нещо друго. Тя нагажда посоката на ума си, така че да може да следва моята линия на мислене. Не че приема каквото съм казал. Просто преминава в диагностичен режим.

— Да не би да говориш за нейния дух? — започва тя.

— Като призрак?

— Не, не мисля така. Това би означавало, че тя вече е напълно изчезнала.

— Значи имаш предвид чистилището.

— Нещо такова.

— Тя ли ти го каза?

— Вчера се опитах да сложа край на живота си — казвам аз, и това прозвучава простичко, делнично, като споделяне, че току-що съм си измил зъбите.

— О, Дейвид.

— Всичко е наред. Тес ме възпря.

— Споменът за нея, искаш да кажеш? Помисли си за нея и не можа да го направиш.

— Не. Тес ме спря. Събори една снимка от стената, за да ми покаже, че е там. Че имам работа за вършене.

— И каква е работата?

— Да следя за знаци.

— Как точно става това?

— Няма нищо точно.

— Добре, как неточно става?

— Мисля, че чрез отваряне на съзнанието. Чрез използване на това, което знам за света, за себе си. Всичко, което съм учил и преподавал, всичко, което съм чел. Мисъл и чувство едновременно. Отвинтване на капака на въображението, за да видя какво съм се обучил — какво сме се обучили всички ние — да не виждам.

— Зрима тъмнина — отбелязва тя.

— Може би. Може би ме подмамват към ада. Но ако е тъй, може и Тес да е там.

О’Брайън въздъхва отново. Само че този път знам защо. Потръпнала е.

— Плашиш ме — казва тя.

— Коя част от мен? Вярващата, че Тес иска да я потърся в подземния свят? Или другата, избягалият психично болен пациент?

— Мога ли да посоча и двете?

Тя се разсмива лекичко. Не защото е смешно, а защото току-що е чула неща, на които всеки нормален човек би се разсмял.

— Къде си сега? — пита тя.

— В Пенсилвания. Пътувам.

— Мислиш ли, че Тес може да е там?

— Просто шофирам. Търся знаци, които ще ме отведат по-близо.

— И ще ги намериш в Пенсилвания?

— В Северна Дакота, надявам се.

— Какво?

— Сложно е. Ще се чувствам малко идиотски, ако ти кажа.

— Дейвид? Искаш ли истината? Вече ми звучиш малко идиотски.

— Благодаря.

— Сериозно. Не знам какво да мисля за всичко това.

— Че съм луд.

— Може би не съвсем луд. Но трябва да призная, че ме разтревожи. Чуваш ли се какво говориш?

— Да. Аз самият съм адски разтревожен.

Мълчание. О’Брайън се готви за решителната крачка.

— Дейвид?

— Да.

— Какво всъщност се случи във Венеция?

— Тес падна — отговарям, решавайки, че вече съм казал твърде много. — Загубих я.

— Не говоря за това. Питам какво изобщо те заведе там. Защо Тес постъпи така. Ти знаеш, нали? Не вярваш, че е самоубийство.

— Да, не вярвам.

— Е, разкажи ми.

Искам. Но историята за Мършавата жена, мъжа на стола и гласа на Безименния не подлежи на споделяне. Така бих рискувал да разкъсам крехката връзка, която все още имам с О’Брайън, а аз се нуждая тя да е на моя страна. А и възниква въпросът за нейната безопасност. Колкото повече знае, на толкова по-голям риск я подлагам.

— Не мога — казвам.

— Защо?

— Просто не мога. Все още не.

— Добре. Но отговори ми поне на един въпрос.

— Слушам те.

О’Брайън си поема дъх. Бавно и дрезгаво. Не иска да зададе следващия въпрос, но не може да остане до мен, ако не го направи.

— Имаш ли някаква вина за онова, което стана с Тес?

— Някаква вина? Не те разбирам.

— Нарани ли я, Дейвид?

Колкото и зашеметяващ да е този въпрос, аз веднага разбирам откъде идва. Приказките ми за поличби, духове и чистилище може да са породени от чувство за вина. О’Брайън несъмнено е виждала такива неща в своята практика. Непоносимите мъки на съвестта търсят спасение във фантазията.

— Не. Не съм я наранил.

Още щом изричам това, осъзнавам, че в много отношения не е съвсем вярно. Нали точно аз доведох Безименния в хотела от Санта Кроче 3627? Нима днес Тес нямаше да е тук, ако не бях приел парите от Мършавата жена? Аз не нараних дъщеря си. Но все пак имам вина.

— Прости ми — казва О’Брайън. — Но трябваше да попитам, нали разбираш? За да сме на чисто.

— Не се извинявай.

— Просто е трудно за възприемане.

— Разбирам. Но… О’Брайън?

— Да?

— Не се обаждай на момчетата с бели престилки да ме приберат. Моля те. Знам как звучи. Но не се опитвай да ме спреш.

Не й е лесно. Разбирам по това, колко време й трябва, за да пресметне риска от подобно обещание и отговорността, която поема, ако нещо лошо се случи с мен. Или, хрумва ми изведнъж, ако аз сторя нещо лошо на някого.

— Добре — съгласява се най-сетне тя. — Но трябва да ми се обаждаш. Ясно ли е?

— Ще се обаждам.

Тя иска да знае повече, но не пита. Това ми дава възможност да я попитам как се чувства, какво казват лекарите, боли ли я нещо. Тя докладва, че се чувства добре, само сутрин била „малко скована“.

— На кого му пука за лекарите? — казва. — Дадоха ми толкова рецепти за опиати, че мога цял месец да снабдявам десетина наркоклиники. Лекарите ме отписаха. И аз ги отписах.

Знам, че О’Брайън не хвърля думи на вятъра. Тя ще командва болестта си, а когато му дойде времето, и смъртта, предизвикателно и достойно. И все пак, когато говори за рака, долавям зад думите й да се спотайват и зъбците на гнева. Също като при мен. И двамата сме решили да не търпим невидимите крадци, които се прокрадват в живота ни.

— Трябва пак да потеглям — казвам аз, когато усещам, че тя не желае да се разпростира по темата.

— Надявам се да намериш каквото търсиш.

— Макар да си мислиш, че е мираж.

— Понякога миражите се оказват истински. Понякога има вода в пустинята.

— Обичам те, О’Брайън.

— Кажи ми нещо, което не знам — отвръща тя и затваря.

 

 

Навлизам в „железния пояс“ на Пенсилвания, където магистралата минава покрай градчета на дървопреработватели и металурзи, рекламирани от избелели билбордове като ЧУДЕСНО МЯСТО ЗА ЖИВЕЕНЕ!, плюс някой съвет от рода на АЗ СПИРАМ РЕДОВНО ТУК… СЪВЕТВАМ И ВАС! Но аз не спирам. Продължавам напред в ранната привечер, докато слънцето дреме зад комини и дървесни корони.

По някое време на таблото кацва калинка. Прозорците са затворени и не съм я забелязал преди. И все пак тя е тук и ме гледа.

Това ме кара да се замисля — както почти всички неща напоследък — за Тес. Паметта ме изненадва с възможностите си за нов прочит. Какво казва за нея. За нас. Какво бих могъл да видя почти от самото начало, ако не се стараех да бъда сляп.

Веднъж, малко след като навърши пет, Тес ме помоли да оставя нощната лампа да свети, когато я сложих в леглото. Дотогава никога не бе проявявала страх от тъмното. Когато я попитах, тя раздразнено поклати глава в стил „ама, тате, ти не разбираш“.

— Не ме е страх от тъмното — поправи ме тя, — а от онова, което е в него.

— Добре. Какво е това в тъмното, което те плаши?

— Тази вечер ли? — Тя се замисли. Затвори очи, сякаш призоваваше в ума си видение. И след като го получи, пак ги отвори. — Тази вечер е калинка.

Не призраци. Не Страшко изпод леглото. Дори не паяци или червеи. Калинка. Опитах се да удържа смеха, но тя ме усети.

— Какво ти е толкова смешно?

— Нищо, скъпа. Просто си помислих… калинки? Та те са толкова малки. Не хапят. И имат толкова милички петънца.

Тес ме изгледа тъй втренчено, че усмивката ми посърна.

— Не това как изглежда нещо го прави добро или лошо — каза тя.

Уверих я, че в апартамента определено няма калинки, били те добри или лоши. (Беше средата на зимата. Да не говорим, че откакто живеехме там, не бях виждал нито една, както впрочем и никъде другаде в Манхатън.)

— Не си прав, тате.

— Така ли? Защо си толкова сигурна?

Тя издърпа чаршафа до брадичката си и обърна очи към нощното шкафче. Когато проследих погледа й, забелязах една самотна калинка. Преди малко я нямаше.

Като си мислех, че е играчка или изсъхнала обвивка от някоя отдавна умряла буболечка, намерена под килима — и сложена сръчно от Тес върху шкафчето, докато съм се разсейвал, — аз се наведох да я огледам. Отдалечена само на няколко сантиметра, тя изтопурка и се завъртя към мен. Разтвори черупка, за да изпробва черните си крилца.

— Понякога чудовищата са истински — каза Тес, после се завъртя и ме остави насаме с вторачената калинка. — Дори и да не изглеждат като чудовища.

 

 

Когато мустангът започва да друса, аз ахвам, събуждам се и откривам, че съм излязъл върху чакълестия банкет. Крайно време е да си потърся място за пренощуване. Кой е следващият град? Милтън, население 6650. Нов знак. Или случайно съвпадение. Твърде съм уморен, за да реша.

Точно до магистралата има мотел (БЕЗПЛАТНА ЗАКУСКА! КАБЕЛНА ТВ!) и аз се регистрирам, купувам шест бири и хамбургер, и вечерям в стаята си зад спуснатите завеси. Навън магистралата бръмчи и се прозява. Иззад стените долита звукът на телевизионни реклами.

Когато Тес беше по-малка, обичахме да си играем на „топло-студено“. Тя избираше нещо в апартамента и го прошепваше на Даян — куклата принцеса, кухненската сокоизстисквачка, — а аз трябваше да го търся, разчитайки само на нейните викове „Топло!“ или „Студено!“. Понякога тайното нещо се оказваше самата тя. И аз пристъпвах бавно към нея, опипвайки въздуха като слепец. Топлооо! Още по-топлооо! Горещо! НАЖЕЖЕНО! Моята награда беше прегръдка и отчаян кикот, докато безмилостно гъделичках жертвата си.

Сега съм тук, в Милтън, щат Пенсилвания. Опипвам в тъмното.

— По-топло ли е? — питам стаята.

Мълчанието поражда нова вълна от безпокойство. И мъчителна тръпка в червата, неутолена от двойния хамбургер с бекон и сирене. Когато някой ти липсва, усещаш го като глад. Ненаситна празнота в центъра на самото ти същество. Ако продължа да мисля за нея, тя ще ме погълне.

А все още не мога да изчезна.

Вземам дневника на Тес от колата. Този път започвам от самото начало. Повечето записки са каквито може да се очаква. Нормалността на нейните наблюдения — „смахнатите“ момчета от класа, загубата на най-добрата й приятелка, която се премести в Колорадо, униженията пред черната дъска на „вмирисаната на лук“ учителка по математика — е истинско облекчение за мен. Колкото по-дълго записките запазват този характер, толкова по-лесно мога да се надявам, че тя е била каквато изглеждаше. Умно, начетено и малко завеяно момиче, защитничка на другите зубрачи, щастлива във всяко едно отношение.

Но дори и споменът за щастие може да има страничен ефект. Да знаеш, че един момент е не само отминал, но и никога няма да се повтори, носи съвсем нов вид болка.

Аз навярно съм единственото дете в училище, което обича да ходи при лекаря, зъболекаря и онзи, който проверява очите. Не защото харесвам стоматолозите или очните лекари. А защото, когато татко ме запише за тези неща, най-често бягаме от училище.

Започна се може би преди година-две. Татко трябваше да ме заведе на зъболекар и когато приключихме, вместо да ме върне в училище, взехме си свободен ден и посетихме Статуята на свободата. Спомням си, че докато пътувахме с ферибота, вятърът беше толкова силен, че отвя в реката онова негово спортно каскетче с емблемата на „Мете“ и петна от пот по ръба, то направо ВБЕСЯВАШЕ мама. Татко се престори, че иска да скочи след него, а една стара госпожа си помисли, че наистина ще го направи, и се разнищя до небесата! След като я успокои, татко ми каза, че само идиот би скочил в река Хъдсън заради някакво си каскетче с емблемата на „Мете“. „Ами ако беше на «Рейнджърс»? Е, тогава може би…“

Оттогава почнахме нарочно да бягаме от училище.

Ето как става измамата:

Татко ме взема от училище — появява се изневиделица, така че никога не знам кога ще стане — и решаваме какво да правим едва след като сме си плюли на петите. Най-често просто ходим и ходим из града, зяпаме разни неща и говорим, говорим… Татко го нарича „игра на туристи в задния двор“. Аз го наричам скитане из Ню Йорк. Няма значение. Много е ЯКО.

Досега тази година веднъж посетихме онази улица в Челси с шантавите художествени галерии (там имаше една скулптура на човек с цветя, поникнали на задника!), не един, не два, а ТРИ пъти се возихме с файтон около Сентрал Парк, и си направихме пикник с виетнамска юфка оттатък Бруклинския мост.

Тази седмица се наредихме на опашка, без да знаем за какво е. Оказа се за Емпайър Стейт Билдинг. Никога не се бях качвала там. Татко също.

— Виждал съм снимки — каза той.

— Снимките никога не са същите като истинското — казах аз.

След около час се изкачихме с асансьора до място, откъдето се виждаше цял Манхатън. Паркът, двете реки и нещо като мънички телевизорчета на Таймс Скуеър.

Беше изумително колко тих изглежда градът оттам. Онова, което на улицата е шум, става тихо бръмчене. Сякаш нещо се настройва. Не можеш да разбереш дали се готви да завие като звяр, или да запее като ангел.

Продължавам да чета. Нямам представа какво търся. Повече, предполагам. Повече за нея. Повече за онова, което знаех, както и за онова, което не знаех.

И го намирам.

Има едно момче, което често ме навестява напоследък. Не в този свят, а на Другото място. Момче, което вече не е момче.

Името му е ТОБИ.

Толкова е тъжен, че ми е много трудно да бъда с него. Но той казва, че е предназначен за нас. Защото там, откъдето идва, нещо много зло има съобщение за татко. И ТОБИ трябва да го предаде.

ТОБИ казва, че съжалява. Че би желал просто да се помотае наоколо, да ми покаже, че все още е само дете като мен. Веднъж каза, че иска да ме целуне.

Но аз знам, че ако нещото му нареди, той ще ми изтръгне езика със зъби.

Не познавам никакъв Тоби. Но колкото и да не искам да опозная този, мисля, че скоро ще ми се наложи.

Тя — това си ти, каза О’Брайън. Но Тес признаваше своите демони — нашите демони — така, както аз никога не успях.

До този момент.

На следващата страница има рисунка. Също като мен, Тес си пада повече по писането и приказките, отколкото по рисуването, и картинката е съвсем елементарна. Същевременно изображението става още по-впечатляващо със своята простота. Малкото характерни подробности, които го правят нещо повече от картинка тип „къщичка и човек“, разкриват явна целенасоченост. От пръв поглед разбирам, че Тес е виждала тази сцена и преди. Или са й я показвали.

Плосък хоризонт. Тъй необятен, че се прехвърля от едната страница на следващата, макар че там няма нито една друга част от рисунката, освен тази права линия между земята и небесните висини. Тя само още по-силно изтъква усамотението на образа.

На първата страница има квадратна къща със самотно дърво в двора и права чакълеста алея, водеща нагоре. Тумбесто гнездо на оси под най-горната точка на островърхия покрив. Гребло, подпряно на дървото. И аз. Вървя към входната врата и устните ми са изрисувани с права черта, за да изразят мрачна решителност или може би болка.

Само две думи върху страницата. Зловещо изсечени в земята под мен като плетеница от корени.

Клетият ТАТКО

Затварям дневника с треперещи ръце.

Телевизорът. Сега го включвам. Смазващата самота на мотелските стаи кара всички да пускат телевизора веднага щом влязат.

Сменям каналите, докато не попадам на Си Ен Ен. И ето я великата американска индустрия за отвличане на вниманието. Отварям кутия „Олд Милуоки“ и оставям пред очите ми да се мержелеят зърнести черно-бели кадри и информационни ленти. Брой на жертвите, разводи и сватби на знаменитости, рекордни печалби на култови филми. Говорителите са с толкова грим, че приличат на оживели восъчни фигури от музея на мадам Тюсо.

Всъщност не гледам. И почти не слушам. Но нещо ме дръпва по-близо до екрана.

Трябва ми известно време, за да се стегна и да разбера, че не ме е привлякла някоя новина или произнесено име, а числа. Поредица от числа, прелитащи в долната част на екрана. Преди всяко от тях — име на град. Световните борсови индекси при затварянето на 27 април.

… NYSE 12595.37… TSE 9963.14… TSX 13892.57… DAX 5405.53… LSE 5906.43…

Ню Йорк. Токио. Торонто. Франкфурт. Лондон.

„Светът ще бъде белязан с нашите числа.“

И наистина е белязан.

Но какво означава това? Доказателство. Това обеща човекът на стола. По онова време гласът, който се представяше за колектив от демони, не отговори какво ще докажат числата. Щяло да стане ясно, когато му дойде времето. И то дойде. Правилно предсказаните курсове на борсовия пазар доказват, че гласът беше прав, че предсказа серия от събития без никаква разумна възможност за случайно налучкване или измама — нещо, което един човек на венециански таван никога не би могъл да направи, независимо дали е нормален или не. Така изпълни едно от изпитанията на брат Гуацо. А това утвърждава гласа като нечовешки.

И като реален.

Ставам. Мятам бирата в боклука и тя се опитва да избяга със скок оттам, плюейки пяна. Крача напред-назад, измивам си ръцете на мивката в банята и отивам да надникна през шпионката към крайпътната нощ.

Безименния даде свое собствено обещание.

„Когато видиш цифрите, ще ти остане само до луната.“

Луната сама по себе си не е време. Но тя е част от ритъм, начин за измерване на времето. В началото на цикъла стои новолунието, когато повърхността й е най-тъмна. Най-близо до пълна липса на слънчева светлина, доколкото е възможно в този свят. Затова новолунието играе толкова важна роля във вещерските науки — инструмент е както за библейските чародеи, така и за египетските магове. И за демоните. Между другото, това е и начин да предсказват смъртта на човека. Спомням си един конкретен метод от моите лекции: евреите от Моравия наблюдавали новата луна през чатал на дървесен клон. След време се появявало лицето на любим човек. Ако листата на клона окапели, човекът бил обречен да загине.

Значи следващото новолуние ще бъде най-тъмният час и за мен. Мигът, когато Тес ще стане недостъпна веднъж завинаги.

„Детето ще бъде мое.“

Грабвам телефона си, отварям сайт, който показва подробен лунен календар. Намирам кога идва следващото новолуние. Прочитам резултата на два пъти. После още веднъж, по-бавно. Датата — точният час, минута и секунда — се запечатва в паметта ми.

Ако не успея да я намеря дотогава, дъщеря ми ще умре в 06:51:48 вечерта на 3 май 2011 година.

След шест дни.