Кандис Бушнел
Лятото и градът (35)

Трийсет и пета глава

Когато влизам под душа, ръцете ми треперят.

Шишето с шампоана се изплъзва от пръстите ми. Успявам да го хвана секунди преди да падне на плочките и да се разбие. Поемам си дълбоко дъх и отмятам назад глава, за да усетя освежаващата струя на водата.

Направих го. Наистина се справих.

Ала водата не е в състояние да измие начина, по който се чувствам — със зачервени очи, треперещи ръце, тотално разбита.

Никога няма да узная какво би станало, ако Миранда не бе изгубила пиесата ми и не ми се бе наложило да я пренапиша. Нямам представа дали сега е добре или зле. Нямам представа дали ще ме погледнат с одобрение или с презрение. Но все пак го направих! Все пак опитах!

Излизам от душа и се изтривам с хавлията. Поглеждам се в огледалото. Лицето ми изглежда изпито и кухо, тъй като през последните три дена почти не съм мигвала. Не така очаквах да посрещна своя дебют, но ще се примиря. Нямам друг избор.

Обличам си червените гумени панталони, китайската роба и старите ботуши Фиоручи на Саманта. Може би някой ден ще бъда като нея и ще мога да си позволя свои собствени ботуши.

Саманта. Във вторник сутринта отиде на работа и оттогава насам нито съм я виждала, нито съм я чувала. Същото се отнася и до Миранда, която не се е обаждала. Вероятно се страхува, че никога няма да й простя.

Но ще го направя. Надявам се и Саманта да прости на мен.

* * *

— Ето те и теб! — изчуруликва весело Боби. — Точно навреме!

— Само да знаеше… — промърморвам.

— Вълнуваш ли се? — повдига се на пръсти той.

— Малко съм нервна — усмихвам се хилаво. — Вярно ли е, че си налетял на „Давид“?

Той се смръщва и пита:

— Кой ти каза?

Свивам рамене.

— Не е хубаво да се обръщаме назад към миналото. Хайде да пийнем шампанско!

Тръгвам след него към кухнята, като държа между нас дърводелската си чанта, така че да не опита пак някой от номерата си. Ако го направи, кълна се, този път ще му зашлевя шамар.

Но не е имало нужда да се притеснявам, защото малко след това гостите започват да пристигат и Боби се втурва към вратата, за да ги посреща.

Оставам в кухнята, отпивайки бавно от шампанското си. После си казвам: „Какво пък толкова!“ и пресушавам набързо чашата. И си наливам втора.

Това е най-важната вечер в живота ми — първото четене на моя творба и… Бърнард.

Присвивам очи. Дано тази вечер да е готов да го направим. Дано тази вечер да не си измисля извинения.

Поклащам глава. Много подходяща настройка относно изгубването на девствеността, няма що!

Тъкмо се каня да си налея трета чаша шампанско, когато чувам:

— Кари?

Едва не изпускам бутилката. Обръщам се и виждам на вратата Миранда.

— Моля те, не ми се сърди! — моли се тя.

Облекчението изпълва тялото ми и аз се усмихвам. Сега, след като Миранда е тук, може би всичко най-сетне ще бъде наред.

* * *

След пристигането на Миранда някои от подробностите от събитието ми се губят, защото се налага да бъда навсякъде едновременно — да посрещам гостите на вратата, да се притеснявам къде да сложим столовете, да отблъсквам атаките на Боби и да се опитвам да измисля нещо впечатляващо, за да поздравя Чарли, който най-неочаквано се появява заедно със Саманта.

Дори и да ми е още бясна от онзи ден, Саманта с нищо не го показва. Прави ми комплимент за модерните панталони, като същевременно държи Чарли под ръка така, сякаш го притежава. Той е огромен мъж, почти красив и леко непохватен — като че ли се чуди къде да си дене дългите крайници. Автоматично започва да говори за бейзбол, затова, когато се появяват и други хора, аз се измъквам, за да потърся Бърнард.

Намирам го в един ъгъл с Тийнзи. Не мога да повярвам, че е довел и нея след онзи катастрофален уикенд. Обаче или на него не му пука, или Тийнзи не си е направила труда да му сподели мнението си за мен. Но може би защото това е моята вечер, Тийнзи се разтапя в усмивки и ласкателства — или поне на повърхността.

— Когато Бърнард ми каза за това събитие, просто не можах да повярвам! — прошепва в ухото ми, но достатъчно високо, че да бъде чута от всички. — Казах си, че за нищо на света не бих го пропуснала!

— Ами, благодаря — усмихвам се свенливо и поглеждам към Бърнард. — Радвам се, че намери време за това.

Появяват се Капоти и Райън, следвани от Рейнбоу. Започваме да говорим за курса и как Виктор изчезна, и как не можем да повярваме, че лятото почти приключи. Следват още пиене и светски разговори, а аз се чувствам като принцеса в центъра на вниманието на всички. Спомням си за първата си нощ в Ню Йорк със Саманта и си давам сметка колко дълъг път извървях оттогава насам.

— Здравей, малката! — Това е Чоли Хамънд в обичайната си униформа на английски джентълмен. — Познаваш ли Уини Дийки? — И сочи млада жена с остри черти на лицето. — Тя е от „Ню Йорк поуст“ Ако се държиш мило с нея, може и да напише нещо за събитието!

— Тогава ще бъда много мила! — изричам с обигран тон на социална домакиня. — Здравей, Уини! Приятно ми е!

Към десет и половина пространството е препълнено. Домът на Боби е обичайна спирка за всички, излезли да се поразкършат за вечерта. Тук се предлага безплатна пиячка, барманите са голи до кръста и винаги можеш да намериш всевъзможни чудати образи, които да ти повдигнат настроението. Например старата дама с кънките и бездомникът на име Норман, който от време на време преспива в килера на Боби. Или австрийският граф и близнаците, които твърдят, че са от фамилия Дюпон. Или манекенката, която е спала с всички наоколо. Или младата дама със сребърната лъжица на врата. А насред цялото това пъстро множество е моята скромна милост, застанала на пръсти, опитвайки се да надвика всички.

Когато минава още половин час, аз напомням на Боби за главната цел на вечерта, след което той се опитва да накара хората да седнат. Никой не го чува и той се качва на един стол, за да го видят. Тогава обаче столът под него се чупи. Междувременно Капоти спира музиката, Боби успява да се изправи на крака, стъпва на два стола едновременно и призовава за внимание.

— Тази вечер ще станем свидетели на световната премиера на една пиеса от нашата изключително чаровна млада писателка Кари Брадшоу. Името на пиесата е… мммм… всъщност не знам, но какво значение има…

— „Неблагодарни копелета“ — провиква се услужливо Миранда.

— Да, неблагодарни копелета. Светът е пълен с такива — изписква доволно Боби. — И така, да не губим повече време…

Поемам си дълбоко дъх. Сърцето ми като че ли е предприело непредвидено пътешествие към корема ми. Из залата се разнасят аплаузи, докато аз заемам мястото си пред всички.

Напомням си, че това не е по-различно от четенето в клас, и започвам.

Казват, че в стресови ситуации хората често губят усещането си за време. Така става и с мен. Впрочем заедно с усещането си за време съм изгубила и всичките си сетива, защото първоначално нито виждам нещо, нито чувам. След това си двама сметка, че някой в предните редици се разсмива, и виждам, че това са Бърнард, Миранда, Саманта и Чарли, Рейнбоу, Капоти и Райън. След това забелязвам как хората се изправят и напускат местата си. След това осъзнавам, че смехът се дължи не на пиесата ми, а на нещо смешно, което някой отзад е казал. След това някой пуска отново музиката.

Опитвам се да не обръщам внимание на нищо, но лицето ми пламва и гласът ми заглъхва. Мисля, че умирам. В задната част на залата хората започват да танцуват. Аз съм сведена до промърморване, до неволен и нежелан поглед.

Кога ще има край на всичко това?

И като по чудо краят настъпва. Бърнард скача на крака и започва да ръкопляска. Миранда и Саманта реват одобрително. Но това е всичко. Даже Боби не ми обръща внимание. Той е на бара и сипе ласкателства по посока на Тийнзи.

Това ли е? Свърши ли? Но какво беше това? Какво се случи?

Мислех си, че ще има радостни възгласи.

Мислех си, че ще има аплодисменти.

Толкова труд — за нищо?

Истината започва да ми просветва, въпреки че в случая надали става въпрос за светлина. Просветването подсказва за нещо приятно. За надежда. За по-добри дни. За ново начало. А това не е начало. Това е край. Унижение. Пълен провал.

Нищо не става от мен.

Значи Капоти и баща ми, и всички останали са били прави — аз нямам писателски талант. Преследвах една ефимерна мечта без никакво покритие. И сега всичко свърши.

Цялата треперя. Но какво да направя сега? Оглеждам залата, очаквайки хората да се превърнат в есенни листа — червени, после кафяви, и накрая да се понесат към земята и да се разпаднат. Как да… Какво да…

— Според мен беше много добра — нарежда Бърнард и приближава към мен, усмихнат като клоун от онези кутийки с пружинките. — Много освежаващо!

— Беше страхотно! — гука Миранда и ме прегръща. — Направо не знам как издържа пред всичките тези хора! На твое място щях да умра от страх!

Поглеждам към Саманта, която кима.

— Беше забавно, Пиленце!

Това е един от моментите в живота на всеки човек, когато никой не може да ти помогне. Нуждата ти е толкова силна, че се превръщаш в черна дупка, изсмукваща енергията от всички около теб. Пристъпвам замаяно напред.

— Хайде да пийнем по нещо! — предлага Бърнард, като ме хваща за ръка.

— Да, да пийнем — съгласява се Саманта.

Това вече е твърде много. Дори и Саманта, която е най-големият ми фен, знае, че пиесата ми е пълен провал.

Чувствам се като чумава. Никой не иска да бъде до мен.

Бърнард се втурва към бара и подобно на отърсване от вирус, ме настанява (представяте ли си!) точно до Тийнзи, която в момента разговаря с Капоти.

Усмихвам се неловко.

— Така — въздъхва драматично агентката.

— Очевидно си работила върху пиесата — казва Капоти. — Имам предвид след четенето в клас. Сега ми се стори, че е по-добра от преди.

— Наложи се да я пренапиша изцяло. За три дена — промърморвам.

И внезапно си давам сметка, че Капоти беше прав. За онова, което ми каза по време на вечерята у семейство Джесън. Наистина никой не взема Боби на сериозно. И четенето в неговото пространство действително не беше начинът да ме забележат. Защо не го послушах? Лятото свърши, а ето че единственото, което постигнах, е да се изложа пред всички, на чието мнение държа.

Пребледнявам като платно.

Капоти очевидно усеща притеснението ми, защото ме потупва по рамото и казва:

— Хубаво е да се рискува, помниш ли?

И когато той се отдалечава, връхлита Тийнзи — за да ме довърши.

— Намирам пиесата ти за забавна. Много забавна — мърка тя. — Но само се виж, скъпа! Ти си съсипана! Изглеждаш напълно изтощена! И си прекалено слаба. Сигурна съм, че родителите ти вече се тревожат за теб!

Прави пауза, а после с най-блестящата си усмивка забива последния пирон:

— Не мислиш ли, че вече е крайно време да се прибереш у дома!