Серия
Дневниците на Кари Брадшоу (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer and the City, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)
Сканиране и редакция
midnight_sun17 (2015)
Форматиране в SFB
maskara ( 2015)

Издание:

Кандис Бушнел. Лятото и градът

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2011

Дизайн на корицата: Рекламна агенция „Какаду“

ISBN 978–954–771–261–4


Част първа
Късметът на начинаещия

Първа глава

Първото нещо, което прави Саманта, е да ме помоли да намеря обувката й. След като я локализирам в мивката, тя ме кани на парти.

— Няма да е зле да дойдеш, особено като се има предвид, че и без това няма къде другаде да ходиш, а аз нямам никакво желание да се правя на детегледачка.

— Не съм малка, та да имам нужда от детегледачка.

— Добре де, пиле голишарче си — отбелязва тя, оправяйки сутиена си, докато се намъква в тясна зелена рокличка от ликра. — С други думи, все още си незряла. И не ми се ще цял живот да се обвинявам, че те е прилапал някакъв сводник.

Завърта се на пети и оглежда тоалета ми — тъмносиньо костюмче от габардин, което само преди няколко часа считах за върха на модната линия.

— Това ли е единственото, което имаш? — присвива неодобрително очи тя.

— Имам една черна вечерна рокля от 60-те — отговарям.

— Браво! Облечи я! — отсича Саманта и ми подхвърля чифт огромни слънчеви очила със златисти рамки. — Сложи и тези, че да заприличаш на нормален човек!

Предпочитам да не я питам какво разбира тя под понятието „нормален“. Просто затрополявам след нея по стъпалата надолу към улицата.

— Правило номер едно! — обявява тържествено тя, докато навлиза в трафика на платното. — Винаги трябва да изглеждаш така, сякаш знаеш къде отиваш, дори и когато нямаш никаква представа!

И вдига властно ръка, при което най-близката кола забива спирачки и със свистене на гумите спира.

— Движение! — подканя ме тя, стоварва юмрук върху капака на нещастната кола и показва на шофьора среден пръст. — И винаги носи обувки, с които можеш да тичаш!

Подтичвам след нея през пистата с препятствия по Седмо авеню и когато се озовавам на отсрещния тротоар, се чувствам като корабокрушенец, най-сетне сдобил се със земя под краката си.

— И изхвърли тези сандали с платформи, за бога! — възкликва тя, оглеждайки презрително краката ми.

— Знаеш ли, че първите сандали с платформи са измислени от Ферагамо за младата Джуди Гарланд?

— Откъде, по дяволите, знаеш това?

— Аз съм неизчерпаем извор на безполезна информация.

— В такъв случай на това парти ще бъдеш в стихията си.

— Би ли ми припомнила кой го организира? — опитвам се да надвикам шума от трафика аз.

— Дейвид Рос. Режисьорът от Бродуей.

— И защо организира парти в четири часа следобед в неделя? — питам, докато ловко избягвам сблъсъка с количка за хотдог, кошничка от супермаркет, пълна с одеяла, и дете, вързано на каишка.

— Това е чаено парти.

— А ще сервират ли чай? — питам, защото не мога да разбера дали говори сериозно или не.

Тя се изсмива, поглежда ме с присвити очи и отбелязва:

— Ти как мислиш?

* * *

Партито се провежда в къща в цвят пепел от рози, разположена в края на калдъръмена уличка. През пролуката между съседните постройки се вижда реката — мудна и кафеникава под отблясъците на слънчевите лъчи.

— Дейвид е доста ексцентричен — предупреждава Саманта, като че ли ексцентричността е престъпление в очите на всички току-що стъпили в големия град провинциалисти. — На предишното му парти някой докара едно пони, което оклепа целия му красив килим на Обюсон.

Правя се, че такива неща като килимите на Обюсон съм ги срещала под път и на път, за да науча нещо повече за понито.

— Как са го докарали дотук? — питам със светнали очи.

— С такси — отговаря преспокойно Саманта, сякаш возенето на пони в такси е най-обичайното нещо на света. — Все пак беше много мъничко.

— А този твой приятел Дейвид няма ли да се обиди, че водиш и мен, без да съм поканена? — питам колебливо.

— Щом нямаше нищо против миниатюрното конче, защо да има нещо против теб! Освен ако не се окажеш лепка или досадница, разбира се.

— Може и понякога да съм досадница, но никога не съм била лепка.

— А за онези неща дето пристигаш от малко провинциално градче — забрави ги! — отсича авторитетно тя. — Тук, в Ню Йорк, се нуждаеш от имидж!

— Имидж ли?

— Същото, което си, само че по-добро! Излъскано! — пояснява със замах на ръката тя, докато се насочваме към парадния вход на къщата. Тя е на четири етажа, а синята й врата е широко отворена, приканваща любезно гостите. Зървам пъстроцветна тълпа, която се люшка насам-натам като хор в оперета. Сърцето ми забива лудо. Тази врата е моят вход към новия свят.

Тъкмо се каним да прекрачим прага, когато към нас се понася бляскаво черен мъж с бутилка шампанско в едната ръка и димяща цигара в другата.

— Саманта! — изпищява той.

— Давид! — провиква се и тя, внасяйки френско звучене в името му.

— А ти си? — обръща се към мен той и ме оглежда приветливо.

— Кари Брадшоу, сър — отговарям и му подавам ръка.

— Колко сладко! — изписква той. — Не са ме наричали „сър“, откакто ходех по къси панталонки! Не че някога съм ходил по къси панталонки, разбира се. И къде си крила досега това разкошно създание?

— Намерих я на прага си.

— Да не би да е пристигнала в кошничка, като Мойсей? — ококорва се домакинът.

— С влак — вметвам аз.

— И какво те води в Смарагдовия град, скъпо дете?

— Ами… — изчервявам се аз. Обаче после решавам да се вслушам в съвета на Саманта и отсичам безапелационно: — Ще стана прочут писател!

— Като Кентън?! — възкликва Дейвид.

— Кентън Джеймс? — ахвам благоговейно аз.

— Че кой друг! Той трябва да е някъде тук. Ако случайно се спънеш в един дребосък с гласче като на пуделче, да знаеш, че си го открила!

В следващия момент обаче Дейвид Рос вече се намира в средата на стаята, а Саманта се е настанила в скута на някакъв непознат за мен мъж.

— Насам! — помахва ми тя откъм кушетката.

Минавам покрай жена в бял гащеризон.

— Мисля, че току-що видях първия си Халстън! — отбелязва Саманта.

— И Халстън ли е тук? — възкликвам.

Ако съм се озовала на едно и също парти и с Халстън, и с Кентън Джеймс, сигурно ще получа инфаркт.

— Имам предвид гащеризона — пояснява тя.

— О, гащеризона! — кимам драматично и насочвам поглед към мъжа под нея. От онова, което успявам да видя от него, става ясно, че е спортен тип със загорели ръце и ръкави, навити над лактите.

— Ти направо ме убиваш — промърморва той.

— Това е Кари Брадшоу — представя ме тя. — Ще става прочут писател — пояснява, затвърждавайки измислицата ми като безспорен факт.

— Здрасти, прочути писателю! — подава ми той ръка. Пръстите му са тънки и с цвят на бронз.

— Това е Бърнард. Идиотът, с когото не успях да спя през последната година — шегува се тя.

— Не исках да бъда просто поредната ти бройка — отбелязва с провлачен глас Бърнард.

— Аз вече не бройкам мъжете, не знаеш ли? — възкликва тя и му поднася лявата си ръка. Върху безименния й пръст проблясва огромен диамант. — Сгодена съм!

После целува темето на Бърнард и пита:

— Кого трябва да напляскам, за да получа питие?

— Аз ще ти донеса — предлага услугите си Бърнард. Изправя се и за една секунда сякаш цялото ми бъдеще се разгръща пред очите ми.

— Хайде, прочути писателю! — подканя ме. — По-добре ела с мен. Тук май аз съм единственият, който все още не е откачил. — Прегръща ме през раменете и ме повежда през тълпата.

Обръщам се и поглеждам към Саманта, но тя само се усмихва и ми помахва. Великанският й диамант улавя последните слънчеви лъчи. Как не го бях забелязала досега?!

Сигурно защото бях твърде заета да зяпам всичко останало.

Примерно Бърнард. Той е висок и има права черна коса. Голям, крив нос. Лешниковозелени очи и лице, което за части от секундата преминава през всички фази на меланхолията само за да светне изведнъж от щастие — сякаш в него живеят две коренно различни личности, които непрекъснато се бият помежду си.

Не мога да схвана защо обръща такова внимание точно на мен, но съм като хипнотизирана. Разни хора непрекъснато се приближават и го поздравяват. Покрай ушите ми, подобно на пухчета от глухарчета, прелитат откъслечни фрази.

— Никога не се отказваш, нали…

— Криспин го познава и е напълно ужасен…

— И му рекох: „Що не вземеш да пробваш да подредиш едно нормално изречение…“

— Скандално! Даже диамантите й изглеждаха мръсни…

Бърнард ми намигва. И в този момент в съзнанието ми изплува цялото му име — от някакъв стар брой на „Тайм“ или „Нюзуик“. Бърнард Сингър? Драматургът! Той ли ме е прегърнал?!

„Не може да бъде!“ — изписква паникьосано едно гласче в мен, макар да съм напълно наясно, че е той.

Възможно ли е всичко това? Намирам се в Ню Йорк само от два часа, а вече съм сред интелектуалния каймак на този велик град!

— Та как се казваше? — пита ме той.

— Кари Брадшоу — отговарям и в този момент в ума ми, подобно на отчупено парче стъкло, се вклинява заглавието на пиесата му, с която той спечели наградата „Пулицър“ — „Смъртоносна вода“.

— Като че ли е най-добре да те върна на Саманта, преди да съм те изпратил лично вкъщи — мърка в ухото ми той.

— Няма как да стане — срязвам го аз и кръвта нахлува в главата ми. Чашата ми с шампанско се е припотила.

— Къде живееш? — пита, като ме стисва лекичко по рамото великият драматург.

— Не знам.

Незнайно защо, но този мой отговор го кара да се залее от смях.

— Ти си сираче? Като Ани?

— Предпочитам да ме сравняват с Кандид.

Притиснал ме е до някаква стена, близо до която има френски прозорци, отвеждащи в градината. Той се плъзва надолу към мен и ме поглежда в очите.

— А откъде пристигна?

Спомням си за предупреждението на Саманта и отговарям:

— Какво значение има? Нали сега съм тук?!

— Хитро дяволче! — разсмива се той. И внезапно осъзнавам, че ограбвайки ме, крадецът всъщност ми направи огромна услуга. Взе чантата и парите ми, но заедно с тях взе и моята самоличност. Което ще рече, че поне през следващите няколко часа мога да бъда всяка, която си пожелая.

Бърнард грабва ръката ми и ме отвежда в градината. Около огромната мраморна маса са се разположили всякакви хора — мъже и жени, млади и стари, красиви и грозни — и пищят от смях или възмущение, като че ли разгорещеният разговор е единственото, което им трябва, за да бъдат щастливи. Бърнард намърдва мен и себе си между крехка жена с къса коса и достолепен мъж в английско сако от туид.

— Бърнард — изрича жената с глас, който звучи като шепот, — решили сме през септември да дойдем да гледаме пиесата ти.

Но каквото и да отвръща Бърнард, думите му се удавят във внезапния вик на човека срещу нас, който го разпознава.

Опакован е в черно, огромно палто, което прилича по-скоро на монашеско расо. Очите му се крият зад слънчеви очила с кафеникави стъкла, а на главата му е нахлупена филцова шапка. Кожата на лицето му е не точно набръчкана, а по-скоро нагъната, сякаш е покрит с меко бяло платно.

— Бърнард! — възкликва този човек. — Бернардо! Скъпи! Любовта на моя живот! Ще ми донесеш едно питие, нали? — В този момент ме забелязва и поклаща предупредително треперещия си пръст. — Довел си ни дете, а?!

Гласът му е остър, писклив, почти нечовешки. Всяка клетка в тялото ми се свива.

Кентън Джеймс!

Гърлото ми пресъхва. Грабвам чашата си с шампанско и я пресушавам до дъно. В този момент усещам, че човекът с английското сако до мен ме сръгва лекичко с лакът и изрича с нисък, аристократичен глас:

— Не обръщайте внимание на човека зад завесата! Това е от огнената вода. Години наред злоупотребява с нея. Унищожава мозъчните клетки. С други думи, той е безнадежден пияница!

Изкисквам се така, сякаш го разбирам идеално, и отбелязвам:

— Че кой не е?!

— Хммм — присвива очи съседът ми, — може би сте права.

— Бернардо, моля те! — изпищява като банши Кентън. — От практична гледна точка би трябвало да отидеш ти! Все пак си по-близо до бара! Нима очакваш от мен да се потопя в тази човешка измет…

— Виновен! — изкрещява внезапно мъжът в английското сако.

— И с какво си се стъкмил, впрочем, под тези твои достолепни одежди? — гръмва накрая гласът на Бърнард.

— От десет години чакам да чуя този въпрос от твоите устни — изхълцва Кентън.

— Аз ще отида — обаждам се неочаквано и се изправям.

Кентън Джеймс започва да ръкопляска.

— Прекрасно! На вниманието на всички присъстващи: ето каква е работата на децата сред нас — да носят и отнасят! Трябва да водиш по-често деца на сбирките ни, Бърни!

Напускам компанията им, макар да изгарям от нетърпение да чуя още неща, да науча още новости. И никак не ми се иска да се отделям от Бърнард. Нито от Кентън Джеймс. Най-прочутият писател в целия свят! Името му се върти в главата ми и набира ли, набира скорост.

Нечия ръка се протяга и сграбчва моята. Саманта. Очите й блестят като диаманта на ръката й. Долната й устна е набраздена от капчици пот.

— Добре ли си? — пита тревожно. — Изчезна от погледа ми и много се притесних.

— Току-що се запознах с Кентън Джеймс — отговарям. — Помоли ме да му занеса питие.

— Няма да си тръгнеш, без да ми се обадиш, нали?

— Разбира се. И без това изобщо не ми се иска да си тръгвам оттук.

— Браво! — светва лицето й и тя се понася обратно към компанията си.

Атмосферата е наелектризирана до максимум. Музиката гърми. Навсякъде се гърчат тела. На кушетката мъж и жена се мляскат. На четири крака из стаята се носи жена със седло на гърба. Двама бармани получават в лицата обилни струи шампанско от гигантска жена, облечена в корсет. Аз грабвам бутилка водка и се изнасям с танцова стъпка към градината.

Както винаги правя на подобни партита. Сякаш съм част от тълпата.

Когато се връщам на мраморната маса, заварвам мястото си заето от млада жена, облечена от глава до пети в „Шанел“ Мъжът в английското сако имитира атака на слон, а Кентън Джеймс е нахлупил бомбето си до ушите. Приветства появата ми с нескрито задоволство.

— Път за алкохола! — провиква се той и ми прави местенце до себе си. А на останалите заявява: — Хора, да знаете, че някой ден това дете ще управлява този град!

Натъпквам се до него.

— Не е честно! — провиква се Бърнард. — Само да си пипнал гаджето ми!

— Аз не съм ничие гадже — съобщавам делово.

— Но скоро ще станеш, скъпа! Скоро ще станеш! — намигва ми съзаклятнически Кентън. — И тогава ще видиш за какво става въпрос!

И потупва ръката ми с пухкавата си лапичка.