Кандис Бушнел
Лятото и градът (2)

Втора глава

Помощ!

Задушавам се! Давя се в тафта! Приклещена съм в някакъв ковчег. Да не би да съм… умряла?

Сядам и се изтръгвам от онова, което не ми дава да дишам. Вторачвам се в купчината черна коприна в скута си.

Роклята ми. Сигурно съм я съблякла по някое време през нощта и съм я метнала през главата си. Или някой друг ме е съблякъл? Оглеждам се. В дневната на Саманта цари полумрак. Призрачни жълтеникави лъчи се кръстосват във въздуха и осветяват последователно предметите в нейния живот — няколко снимки в рамки на страничната масичка, купчина списания на пода, редица свещи на перваза на прозореца.

Главата ми пулсира и постепенно в съзнанието ми изплува блед спомен за такси, натъпкано с хора. За лющеща се синя тапицерия и мръсни подложки. Крия се на пода в таксито въпреки протестите на шофьора, който непрекъснато повтаря: „Не може повече от четирима!“ Всъщност бяхме шестима, обаче Саманта упорито настояваше, че не сме. Истеричен смях. После изпълзяване по стълбите и още музика, и звън на телефони, и някакъв тип, натъкмен с гримовете на Саманта, и някъде по това време трябва да съм се строполила на дивана, отнасяйки се безметежно в царството на съня.

Насочвам се на пръсти към стаята на Саманта, като се старая да заобикалям отворените кашони. Саманта се изнася и в апартамента цари пълен хаос. Вратата на малката й стая зее широко отворена, леглото е неоправено, но празно, подът е покрит с обувки и различни дрехи, като че ли някой е пробвал всичко от гардероба й, след което не е имал търпението да го върне на мястото му. Отправям се към банята, лавирайки през гора от сутиени и бикини. Стъпвам във ваната и пускам душа.

Най-важна задача за деня: да разбера къде би трябвало да отседна, без да се обаждам на баща си.

Баща ми. Горчивият вкус на вината попарва гърлото ми.

Вчера не му се обадих. Нямах никаква възможност да му се обадя. Сигурно вече си умира от притеснение за мен. Ами ако се е свързал с Джордж? Ами ако се е обаждал на хазайката ми? Нищо чудно полицията вече да ме търси — поредното момиче, изчезнало безследно в ненаситната паст на Ню Йорк.

Изливам шампоан върху косата си. Това е единственото, което мога да сторя на този етап.

Или може би не искам да правя нищо повече.

Излизам от ваната и се облягам на мивката. Вторачвам се в отражението си, докато чакам мъглата от душа бавно да се изпари и да го разкрие.

Не изглеждам по-различно от вчера. Но определено се чувствам много по-различно.

Това е първата ми сутрин в Ню Йорк!

Втурвам се към отворения прозорец и поемам с пълни гърди хладния бриз. Звукът на колите под мен прилича на вълни, плискащи се в брега. Облягам се на перваза и се вторачвам през стъклото — като дете, надничащо в стъклена топка със сняг.

Седя си така и чакам настъпването на деня. Първо се появяват камионите, трополящи по булеварда като динозаври, скърцащи и кухи, повдигащи покривалата си, за да приемат поредната кофа с боклук или да преметат улиците с огромните си четки. А след тях идва ред на обичайния трафик — самотно такси, следвано от сребрист кадилак, а после и по-малките камиони, носещи емблеми с хляб, риба или цветя, и ръждясалите микробуси, и цяла кавалкада от пазарски колички. Момче в бяла престилка върти педалите на велосипед с прикрепени на рамката две щайги портокали. Сивкавото небе постепенно се обагря в мързеливо бяло. Появява се любител на джогинга, след него още един. Мъж в сини мокасини лудешки размахва ръка с надеждата да спре такси. Три дребни кученца, закачени за една-единствена каишка, влачат възрастна дама по тротоара. Търговците отварят със скърцане железните кепенци на магазините си. Все по-силно струящата светлина нахлува между високите постройки, а после, откъм стъпалата в тротоара, изригва огромна човешка тълпа. Улиците вече гъмжат от хора, коли, музика, бормашини, кучетата лаят, сирените пищят. Осем часът.

Време за действие.

Оглеждам района около дивана в търсене на малкото си вещи. Под възглавницата зървам сгънат лист хартия, доста поизмачкан, сякаш съм го стискала в ръка, докато съм спала. Оглеждам внимателно телефонния номер на Бърнард, изписан с изящния почерк на човек, изкарващ хляба си с писане. По време на партито той изигра цяла сценка, докато ми го пишеше, след което ми го връчи си думите: „За всеки случай.“ Целенасочено не поиска моя номер, като че ли и двамата бяхме наясно, че повторната ни среща би била изцяло плод на моето желание.

Внимателно пъхвам листа в куфара си и точно тогава откривам бележката, закотвена под празна бутилка шампанско. Чета:

Скъпа Кари,

Обади се приятелят ти Джордж. Опитах се да те събудя, но не успях. Оставям ти една двайсетачка. Ще ми я върнеш, когато можеш.

Саманта.

А под всичко това някакъв адрес. На апартамента, където трябваше да отида още вчера, но не отидох. Очевидно снощи в крайна сметка съм се обадила на Джордж.

Държа в ръка бележката и я оглеждам в търсене на някакви знаци. Почеркът на Саманта се оказва необичайно момичешки, сякаш онази част от мозъка й, която отговаря за писането, така и не е успяла да прескочи прага на седми клас. Неохотно обличам костюмчето от габардин, вдигам телефона и се обаждам на Джордж.

Десет минути по-късно куфарът ми вече подскача надолу по стъпалата. Отварям вратата на кооперацията и излизам на тротоара.

Стомахът ми изръмжава недоволно, припомняйки ми, че умирам от глад. И не само за храна, а за всичко — за шума, за вълнението, за невероятния прилив енергия, който пулсира под краката ми.

Спирам такси, отварям рязко вратата и хвърлям куфара си на задната седалка.

— Закъде? — изревава шофьорът.

— Източна Четирийсет и седма улица! — изревавам в отговор аз.

— Дадено! — кимва таксиджията и вкарва таксито в безкрайния поток от коли.

Попадаме на дупка и аз подскачам чак до тавана.

— Това е от онези мръсни шофьори от Ню Джърси! — мърмори таксиджията и възмутено размахва юмрук през прозореца. Аз автоматично следвам примера му. И едва тогава осъзнавам нещо много важно — сякаш цял живот съм живяла тук. Сякаш съм се пръкнала от главата на Зевс — човек без семейство, без корени, без минало.

Човек, който е напълно и изцяло нов.

И докато таксито лавира безразсъдно между останалите коли, аз изучавам физиономиите на минувачите. Тук е събрано човечеството във всичките му видове, форми и окраски и въпреки това аз съм убедена, че във всяко от тези лица съзирам някакво божествено сродство с мен, някаква връзка, надскачаща всички граници, като че ли всички сме свързани от тайното познание, че това е центърът на вселената.

А после притискам уплашено куфара към себе си.

Онова, което казах на Саманта, бе вярно — не искам да си тръгвам. А ето че сега разполагам само с шейсет дена, за да измисля как да остана.

* * *

Гледката на Джордж Картър ме връща рязко на земята. Той седи послушно на бара на кафенето на Четирийсет и седма улица и Седмо авеню, където се разбрахме да се срещнем, преди да се отправи за лятната си работа в редакцията на „Ню Йорк таймс“. По начина, по който е стиснал челюстта си, ми става ясно, че е бесен — пристигнах в Ню Йорк преди по-малко от двайсет и четири часа и ето че вече успях да се забъркам в неприятности. Дори не бях намерила квартирата, където би трябвало да остана. Потупвам го по рамото и той рязко се обръща. Изражението му притежава всички нюанси на гнева и облекчението. Едновременно.

— Какво стана? — провиква се старият ми приятел.

Оставям куфара си на пода и сядам на високия стол до него.

После отговарям:

— Откраднаха ми чантата и останах без пари. Затова се обадих на братовчедката на една моя приятелка от Касълбъри — нейният номер бе единственият, с който разполагах. Тя ме заведе на едно парти и…

Джордж въздъхва и отбелязва:

— Не трябва да се забъркваш с разни хора, които не познаваш.

— Защо?

— Защото може да са опасни.

— От къде на къде?! — възкликвам възмутено. Ето това е проблемът с Джордж. Държи се и говори така, сякаш ми е баща.

— Искам да ми обещаеш в бъдеще да бъдеш по-внимателна! — продължава той.

Нацупвам се.

— Кари, говоря ти напълно сериозно! Ако се забъркаш в нова каша, няма гаранции, че ще бъда наблизо, за да те измъкна!

— Да не би да си решил да ме изоставиш? — подмятам насмешливо. Джордж ме преследва вече близо година. Много си пада по мен. Освен това е един от най-добрите ми приятели. Ако не беше той, може би изобщо нямаше да съм сега в Ню Йорк.

— Може и така да се каже — отвръща той и плъзва три чисто новички двайсетдоларови банкноти към мен. — Това би трябвало да ти стигне. Можеш да ми ги върнеш, когато пристигнеш през есента в „Браун“.

Местя поглед от банкнотите към лицето му. Не, не се шегува. Напълно сериозен е.

— От „Таймс“ решиха да ме изпратят във Вашингтон, до края на лятото. И тъй като там ще имам възможността да направя истински репортажи, не можех да не се съглася.

Вцепенявам се. Не знам дали да го поздравя за издигането, или да го смъмря, че ме изоставя.

А после, бавно, но сигурно, осъзнавам факта на дезертьорството му. И сякаш изведнъж загубвам почва под краката си. Джордж е единственият човек в Ню Йорк, когото наистина познавам. Разчитах, че именно той ще ми покаже някои неща и ще ме ориентира. Какво ще правя сега без него?

Сякаш разчел мислите ми, той изрича:

— Ще се оправиш. Само се придържай към основните си задължения. Ходи на лекции и си пиши домашните. И се постарай повече да не се замесваш с разни откачалници, става ли?

— Става — кимвам. По принцип това не би било проблем, освен ако не броим факта, че и аз самата съм си малко откачалка.

Джордж поема куфара ми и двамата се запътваме към бяла тухлена кооперация зад ъгъл. Над входа е опъната опърпана зелена тента с надпис „Уиндзор Армс“.

— Не било чак толкова лошо — отбелязва Джордж. — Съвсем почтено местенце.

Зад стъклената врата на входа зърваме редица звънци. Натискам онзи, който е обозначен като 15 Е.

— Да? — чува се писклив глас от интеркома.

— Тук е Кари Брадшоу.

— Аха! — изрича гласът по начин, от който и най-прясното мляко би станало на извара. — Крайно време беше!

Джордж ме целува по бузата. Чува се жужене и вътрешната стъклена врата се отваря.

— Късмет! — пожелава ми той и ми дава последния си ценен съвет: — Нали веднага ще се обадиш на баща си? Не можеш да си представиш колко е притеснен!