Кандис Бушнел
Лятото и градът (12)

Дванайсета глава

Първите три страници от пиесата ми са готови. Разказва се изцяло за Пеги и нейния любовник — имам предвид мъжа, който й е направил онзи мръсни снимки и когото кръщавам Мурхауз. Пеги и Мурхауз се карат за тоалетната хартия. Според мен сцената е адски смешна и напълно реална (Така де, нали всяка семейна двойка се кара за тоалетната хартия?! Именно) и в интерес на истината съм много доволна от работата си.

В осем вечерта вземам Миранда от къщата й. Тя има голям късмет — разполага си със стара леля, която живее в малка градска къща, състояща се от четири етажа плюс приземен, където живее Миранда. Приземният етаж си има свой собствен вход и два прозореца точно над нивото на тротоара. Би било прекрасно, ако не беше фактът, че вътре цари постоянна влага и полумрак.

Натискам звънеца, мислейки си за това колко ми е приятно, че мога просто ей така да отскоча до жилището на приятелката си, и как животът ми вече се носи с бясна скорост, и как никога не знам какво ще ми се случи в следващия момент. Миранда отваря вратата. Косата й е все още влажна от взетия душ.

— Не съм готова — казва.

— Няма проблеми — кимвам, минавам покрай нея и се тръшвам върху праисторическо канапе с изтъркана дамаска. Преди трийсетина години лелята на Миранда е била доста богата. После обаче съпругът й избягал с друга жена и я оставил напълно разорена, само с къщата. Лелята работила като сервитьорка, после изкарала и колеж и сега е преподавател в Женския колеж на Нюйоркския университет. Апартаментът изобилства с книги от рода на „Жените, културата и обществото“ и „Жените — феминистичната перспектива“. Винаги съм смятала, че най-хубавото в апартамента на Миранда са книгите й. Единствените книги, които могат да се видят у Саманта, са по астрология, от типа „Помогни си сам“ и „Кама сутра“. С изключение на тях четивото й се състои предимно от списания.

Миранда влиза в стаята си, за да се облече за излизане. Аз запалвам цигара и лениво разглеждам книгите й. Вземам една от Андреа Дуоркин. Книгата се разтваря някъде по средата и аз се затичам в следния текст: „… само някакво си мокро, опърпано, свито саламче, спермата е покрила тялото ти, урината му тече по краката ти…“

— Какво гледаш? — пита Миранда, надничайки над рамото ми. — О! Много обичам тази книга!

— Така ли? Току-що прочетох за сперма, покрила цялото ти тяло…

— А какво ще кажеш за онази част, където тя изтича и потича между краката ти?

— Тук се говори за урина.

— Сперма, урина — какво значение има? — свива рамене Миранда. — Все същата гадория. — Мята една раничка на рамото си и допълва: — Е, успя ли в крайна сметка да се срещнеш с онзи тип?

— „Онзи тип“ си има име. Казва се Бърнард. И да, срещнах се с него. Мисля, че съм доста хлътнала по него. Ходихме да купуваме мебели.

— Значи вече е успял да те превърне в негова робиня.

— Нищо подобно! Просто се забавлявахме! — изтъквам аз.

— А опита ли се да те вкара в леглото си?

— Не — изричам с леко отбранителен тон аз. — Първо ще трябва да започна да пия хапчета. И реших, че няма да спя с него, докато не навърша осемнайсет.

— Непременно ще го отбележа на календара си! — отбелязва саркастично Миранда. — „Рожден ден на Кари и ден за загуба на девствеността!“

— А защо не дойдеш и ти, а? За морална подкрепа.

— Бърни има ли някаква представа, че възнамеряваш да го използваш като жребец за разплод?

— Извинявай, обаче изразът „жребец за разплод“ предполага възпроизводство — нещо, което аз не възнамерявам да правя.

— Хубаво, де. Значи като учебна кола.

— Бърнард не е учебна кола! — изричам заплашително. — Той е прочут драматург и…

— Да бе, да! — махва с ръка тя.

— И съм сигурна, че „оръжието“ му е по-силно от словото му!

— Дано! — изкисква се Миранда. После изпъва показалец и бавно го свиващо ченгелче, при което и двете избухваме в смях.

* * *

— Направо се влюбих в тези цени! — отбелязва доволно Лил, разглеждайки менюто.

— Радвам се! — кимва гордо Миранда. — Тук можеш да се натъпчеш само за три долара!

— И да получиш цяла бира само за петдесет цента! — допълвам.

Седим на маса в индийския ресторант, който Миранда не спря да възхвалява през целия път, макар да не беше много лесен за откриване. Сновахме напред-назад най-малко три пъти по цялата пресечка, докато накрая Миранда отсече, че това трябва да е мястото — разпознала го по трите паунови пера във вазичката до прозореца. Покривките са найлонови, на червени и бели квадрати. Приборите са алуминиеви. Въздухът е застоял и сладникав.

— Това ми напомня за дома — отбелязва Лил.

— Да не би да живееш в Индия? — изумява се Миранда.

— Не, естествено. В Северна Каролина — отговаря Лил и обгръща с жест заведението. — Това тук е точно като едно от нашите крайпътни барбекюта.

— Край пътя има поставени барбекюта? — поглежда я с присвити очи Миранда.

— Не, разбира се. Ресторанти, които предлагат барбекю.

Надявам се, че не цялата вечер ще мине по този начин. И Миранда, и Лил са силни характери, затова предположих, че ще се харесат. И непременно трябва да ги накарам да започнат да се разбират. Много ми се ще отново да си имам цяла група приятелки. Понякога имам чувството, че всеки аспект от моя живот е станал различен от преди, все едно постоянно кацам на нови планети.

— Ти си поетеса, така ли? — обръща се Миранда към Лил.

— Точно така — кима Лил. — А ти?

Решавам да се намеся.

— Миранда кара магистратура по женски науки.

— Не искам да те обидя — усмихва се Лил, — но какво можеш да работиш с подобна степен?

— Всичко! — срязва я Миранда. И най-вероятно се пита какво ли пък би работила Лил със степен по поезия.

— Работата на Миранда е изключително важна. Протестира срещу порнографията. И е доброволец в убежищата за малтретирани жени — пак се намесвам аз.

— Значи си феминистка — кимва Лил.

— Не бих могла да си представя да бъда нещо друго.

— Аз също съм феминистка — вметвам. — И смятам, че всяка жена трябва да бъде феминистка…

— Но това означава, че мразите мъжете — отбелязва Лил, отпива от бирата си и се вторачва през масата право в очите на Миранда.

— И какво, ако е така? — наежва се Миранда.

Боже, нещата наистина не вървят на добре.

— Аз пък не мразя всички мъже — намесвам се пак, за да разведря атмосферата. — Само някои от тях. Особено онези, които аз харесвам, но които не ми обръщат внимание.

Лил ме поглежда многозначително, от което разбирам, че е твърдо решила да сплете рога с Миранда. И я пита:

— Щом мразиш мъжете, как тогава ще се омъжиш и ще имаш деца?

— Вероятно това би било дилема, ако смяташ, че единственото предназначение на жената е да се омъжи и да има деца! — отсича Миранда и поглежда надменно Лил.

— Никога не съм казвала, че смятам това за единственото предназначение на жената — отвръща спокойно Лил. — Само защото си омъжена и имаш деца не означава, че това е единствената цел в твоя живот. Можеш да правиш всякакви неща в своя живот и пак да имаш деца.

— Добър отговор — промърморвам.

— Аз пък съвсем случайно съм убедена, че е грешка да раждаш деца в това патриархално общество! — отсича светкавично Миранда. И точно когато разговорът е на път да се превърне в истинска свада, поръчките ни най-сетне пристигат.

Аз бързо грабвам едно парченце, топвам го в червения сос и го пъхвам в устата си.

— Фантастично! — възкликвам и усещам как очите ми се просълзяват, а езикът ми започва да гори. Започвам ожесточено да си правя вятър с ръка и грабвам чашата с вода, а Миранда и Лил се разсмиват.

— Защо не ми казахте, че този сос е лютив? — изхълцвам през сълзи.

— А ти защо не попита? — изтъква логично Миранда. — Ти толкова бързо натопи хапката си в него, че реших, че знаеш какво правиш.

— Но аз знам!

— А това включва ли секса? — подхвърля коварно Миранда.

— Ама защо всички разговори трябва винаги да се свеждат до секса, а? — провиквам се възмутено.

— Защото е много вълнуваща тема — отговаря Лил.

— Ха! — изсумтявам. — Обаче тя го мрази! — И посочвам към Миранда.

— Само онази част със „съвкуплението“ — изобразява тя кавички във въздуха. — И между другото, защо го наричат така? Звучи като някакъв разговор, а не е. То си е чисто и просто проникване. Няма никакъв обмен на информация.

Пристига и кърито ни. Едното е бяло и кремовидно. Другите две са кафяво и червено и изглеждат доста опасни. Аз си сипвам лъжица от бялото къри. Лил си сипва от кафявото и го бутва към Миранда, а после отбелязва:

— Ако знаеш как да го правиш, би могло да се превърне и в разговор.

— И как по-точно? — поглежда я подозрително Миранда.

— Пенисът и вагината по принцип си общуват.

— Глупости — промърморвам.

— Това го знам от майка си — пояснява Лил. — Нарича се „любовен акт“.

— Нищо подобно! Това е военен акт! — провиква се разгорещено Миранда. — Пенисът казва: „Пусни ме вътре!“, а вагината сумти: „Махай се от мен, мазнико!“

— А може би казва: „Побързай!“ — намесвам се аз.

Лил попива устните си със салфетка и изрича компетентно:

— Тъкмо в това ви е проблемът — ако си мислите, че ще бъде ужасно, то наистина ще бъде така!

— И защо? — питам, забивайки вилицата си в червеното къри и предпазливо го опитвам на лютивина.

— Защото се напрягате. Ако си напрегната, нещата стават много по-трудно. И болезнено. Точно затова жената трябва първо да изпита оргазъм и после да се продължи с останалото — пояснява небрежно тя.

Миранда пресушава бирата си и автоматично си поръчва друга. После заявява:

— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала! Как изобщо можеш да определиш кога си изживяла този така наречен оргазъм, а?

Лил се изсмива.

— Да бе, и как? — преглъщам аз.

Лил се отпуска назад в стола си, лепва си даскалската физиономия и ни поглежда последователно.

— Бъзикате се с мен, нали? — пита.

— Лично аз не — отговарям и поглеждам към Миранда. Очите й са затворени, сякаш не иска и да чуе за подобни неща.

— Първо, трябва да познаваш собственото си тяло — изрича енигматично Лил.

— Което значи… — поглеждам я въпросително.

— Мастурбация!

— Пфу! — запушва си ушите Миранда.

— Мастурбацията не е мръсна дума — порицава ни Лил. — Тя е част от здравословната човешка сексуалност.

— Предполагам, че и това го знаеш от майка си, нали? — поглежда я презрително Миранда.

Лил свива рамене и пояснява:

— Майка ми е медицинска сестра. Когато става въпрос за човешкото здраве, тя не пести думите си от чувство за свян. Твърди, че здравословният секс е просто част от здравословния живот.

— Аууу! — възкликвам силно впечатлена.

— А в началото на седемдесетте е водила курсове по повишаване на женското съзнание — продължава Лил. — От онези, дето жените седят в кръг с огледала пред тях…

— Аха! — За мен това обяснява всичко.

— Само дето вече е лесбийка — завършва небрежно Лил.

Миранда отваря уста, като че ли иска да каже нещо, но после се отказва. Събитие! За първи път тя няма какво да каже.

* * *

След вечерята Лил се отказва да идва с нас на партито под претекст, че я боли глава. Миранда също не иска да идва с мен, обаче аз изтъквам, че ако сега се прибере у дома, ще изглежда, че се цупи.

Партито се провежда на ъгъла на Бродуей и Седемнайсета улица в сграда, която някога е била банка. Пазачът на входа ни насочва да вземем асансьора до четвъртия етаж. Решавам, че щом охраната пуска хората толкова лесно, партито трябва да е доста големичко.

Асансьорът се разтваря и пред нас се разкрива обширно бяло пространство с някакви налудничави картини по стените. Когато се появяваме, към нас се насочва дребен, закръглен мъж с коса с цвят на краве масло.

— Аз съм Боби! — изрича със светнали очи и ми подава ръка.

— Кари Брадшоу — представям се аз. — И Миранда Хобс — представям и приятелката си.

Миранда се усмихва кисело на Боби, а той ни оглежда преценяващо.

— Кари Брадшоу — изрича накрая така, сякаш е много щастлив да ме види. — И с какво се занимавате?

— Защо всички настояват да задават този въпрос? — промърморва недоволно Миранда.

Поглеждам я така, та да разбере, че напълно съм съгласна с нея, и тържествено съобщавам:

— Аз съм драматург.

— Драматург? — възкликва щастливо Боби. — Много хубаво! Обожавам писателите! Че кой не ги обожава! Преди да стана художник, бях писател.

— Вие сте художник? — поглежда го подозрително Миранда.

Обаче Боби не й обръща внимание и продължава разговора с мен:

— Кажете ми заглавията на някои от вашите пиеси — сигурно съм гледал поне една!

— Съмнявам се — започвам да пелтеча. Не допусках, че той ще реши, че наистина съм написала нещо. Но сега, след като се изсилих толкова, не мога да си взема думите обратно.

— Защото още не е написала нищо — изтърсва внезапно Миранда.

— Всъщност — поглеждам я хладно аз — в момента завършвам първата си пиеса.

— Прекрасно! — провиква се весело Боби. — Когато я завършите, можем да я поставим тук!

— Така ли? — Този Боби дали е с всичкия си?

— Но, разбира се — махва с ръка той, повеждайки ни навътре в помещението. — Аз поставям всякакви експериментални продукции. Това тук е свързващото звено, свързващото звено — повтаря, наслаждавайки се на израза — между живописта, модата и фотографията! Засега не съм поставял пиеса, но ми се струва, че тя ще завърши картината. Пък и можем да поканим всякакви хора!

Преди да съм успяла да кажа каквото и да било, Боби вече пори тълпите, а ние с Миранда го следваме по петите.

— Познавате ли Джинкс, модния дизайнер? Тази вечер показваме нейната нова колекция. Гарантирам ви, че ще се влюбите в нея! — отсича и ни избутва пред една страховита жена с дълга, синкавочерна коса, около стотина пласта очна линия и черно червило. Тъкмо се кани да си запали един джойнт, когато Боби я прекъсва.

— Джинкс, скъпа! — възкликва, което звучи доста иронично, тъй като е повече от ясно, че Джинкс не е скъпа на никого тук. — Това са… — опитва се да се сети името ми — Кари и нейната приятелка.

— Приятно ми е да се запознаем! — възкликвам със светнали очи. — Нямам търпение да видя модното ви шоу!

— Аз също — кимва тя, вдишва дима и го задържа в дробовете си. — Стига онези кльощави манекенки да си довлекат задничетата навреме. Мразя кльощавите моделки, а вие? — Вдига лявата си ръка и разкрива нещо като желязна ръкавица, през която минава всеки от пръстите й. — Да не сте посмели да се заяждате с мен! — предупреждава.

— О, в никакъв случай! — дръпвам се стреснато и се оглеждам, чудейки се къде да се скрия от нея. И в ъгъла забелязвам Капоти Дънкан.

— Трябва да вървим — сръгвам Миранда. — Видях един мой приятел…

— Какъв приятел? — поглежда ме сърдито тя. Боже, ама тя наистина не става за партита. Нищо чудно, че не искаше да дойде.

— Такъв, какъвто точно сега много се радвам да видя. — Което е скандално невярно. Но щом Капоти Дънкан е единственият мой познат на това парти, ще се наложи да го изтърпя.

И докато разбутваме тълпите, аз не мога да не се запитам дали самият живот в Ню Йорк не превръща хората в откачалници или те просто са си били винаги такива, а Ню Йорк просто привлича откачалниците като мухи на мед.

Капоти се е облегнал на климатичната инсталация и говори с момиче със среден ръст и с един от онези носове, които се извиват нагоре като малка зурличка. Русата й коса се спуска по раменете на огромни вълни, а очите й са кафяви — комбинация, която я прави доста интересна. А тъй като е с Капоти, допускам, че тя е една от скитниците манекенки, за които преди малко говореше Джинкс.

— Ще ти дам списък за четене — тъкмо казва Капоти. — Хемингуей, Фицджералд и задължително Балзак.

Идва ми да повърна. Капоти непрекъснато говори за Балзак — факт, който ми напомня защо не мога да го понасям. Защото е надут и претенциозен като любимия си писател.

— Здравейте! — изричам с напевен гласец.

Главата на Капоти се извива рязко, сякаш очаква да види нещо специално. Когато зърва мен, се смръщва. Очевидно е, че в гърдите му се води вътрешна борба, като че ли много би искал да ме загърби, обаче южняшките му маниери не му позволяват. Накрая успява да докара на лицето си подобие на усмивка.

— Кари Брадшоу — изрича провлачено. — Нямах представа, че и ти си канена.

— И защо? Покани ме Райън.

При името „Райън“ манекенката наостря уши. Капоти въздъхва и изрича:

— Това е Беки, годеницата на Райън.

— Боже, Райън толкова много ми е разказвал за вас! — възкликвам и й подавам ръка. Тя я докосва безжизнено. После лицето й се сбръчква така, като че ли се кани да се разплаче, и накрая побягва.

— Браво на теб! — поглежда ме обвинително Капоти.

— Че какво съм направила?

— Тя току-що ми казваше, че възнамерява да разкара Райън.

— Така ли? — подсмихвам се аз. — А аз си помислих, че се опитваш да раздвижиш малко мозъка й. Списъкът за четене? — напомням му.

Капоти се смръщва още повече и промърморва:

— Това не е никак интелигентно от твоя страна, Кари.

Избутва ме и хуква след Беки.

— А ти си самата интелигентност, а? — подвиквам след него.

— И на мен ми беше приятно да се запознаем! — приглася ми саркастично Миранда.

За нещастие краткият разговор с Капоти очевидно е докарал Миранда до ръба на издръжливостта и сега тя настоява да се прибираме. Предвид грубостта на Капоти, на мен също не ми се остава сама на това място.

Изпълвам се със съжаление, че така и няма да видим въпросното модно шоу. От друга страна, радвам се, че се запознах с Боби. Докато вървим към домовете си под жълтеникавата светлина на уличните лампи, аз не преставам да бърборя за моята пиеса и как тя ще стане толкова готина, че Боби ще я постави в помещенията си. Накрая Миранда се обръща към мен и троснато изрича:

— Не можеш ли просто да напишеш проклетата пиеса и да престанеш да говориш за нея?

— А ще дойдеш ли на репетициите?

— Защо да идвам? Като изключим факта, че Боби и всичките му дружки са пълни идиоти, разбира се. Ами какъв е този Капоти Дънкан? За кого, по дяволите, се мисли?

— Той е пълен кретен — пояснявам, припомняйки си разгневеното му изражение. И в този момент си давам сметка защо толкова ми е приятно да го ядосвам.

* * *

Двете с Миранда се разделяме, като аз обещавам да й се обадя на следващия ден. Когато влизам в кооперацията, чувам звъненето на телефона на Саманта чак от петия етаж. За мен звънът на телефона е като боен призив, затова вземам стъпалата по две наведнъж. Някъде към десетото позвъняване телефонът за миг спира, но след малко пак започва.

Втурвам се в апартамента и измъквам телефона от скривалището му под дивана.

— Ало? — изричам, останала без дъх.

— Какво ще правиш в четвъртък вечер? — Това е самата Саманта.

— В четвъртък вечер ли? — изломотвам замаяно. Ама кога е четвъртък вечер? О, да бе, вдругиден. — Нямам представа.

— Ще имам нужда от твоята помощ за едно нещо. Организирам скромно малко вечерно парти с Чарли в неговия апартамент…

— С удоволствие ще дойда! — изричам възторжено, мислейки, че тя ме кани. — Може ли да доведа и Бърнард?

— Не мисля, че това е добра идея.

— Че защо?

— Не ме разбирай погрешно, гълъбче — мърка тя. — Но всъщност имам нужда от теб, за да готвиш. Каза, че можеш да готвиш, нали?

— Може би — смръщвам се аз. — Ама…

— А аз изобщо не мога да готвя. Но не желая Чарли да го разбере.

— Значи цялата вечер ще бъда в кухнята.

— Ще ми направиш огромна услуга! — гука тя. — Нали си ми обещала, че ако някога ми потрябваш, винаги си насреща, а?

— Вярно — признавам неохотно, но все така не особено убедена.

— Виж какво — продължава неотклонно тя, — ако молбата ми ти се вижда твърде голяма, можем да направим бартер: една вечер готвене за кои и да е мои обувки!

— Ама твоите крака са по-големи от моите?

— Можеш да напълниш върховете отпред с памук.

— А ботушите Фиоручи? — подхвърлям лукаво.

Тя замълчава, очевидно обмисляйки предложението ми.

— Е, защо пък не?! — съгласява се накрая. — Винаги мога да накарам Чарли да ми купи нови. Особено след като разбере каква прекрасна готвачка съм!

— Точно така — промърморвам и двете си казваме довиждане.

Но как успях да се забъркам в цялата тази каша? Вярно е, по принцип мога да готвя. Но досега съм готвила само за приятели. Колко човека очаква тя на това скромно събиране? Шестима или шестнайсетима?

Телефонът пак започва да звъни. Сигурно е Саманта, настояваща да обсъдим менюто.

— Саманта? — изричам в слушалката.

— Коя е Саманта? — пита познатият глас от другия край на линията.

— Маги! — изкрещявам аз.

— Какво става с теб? Опитах се да се свържа с теб чрез номера, който ми даде, обаче някаква гаднярка непрекъснато повтаря, че ти вече не живееш там. А след това сестра ти каза, че си се преместила…

— Дълга история — промърморвам и се настанявам на дивана за по-дълъг разговор.

— Е, утре ще ми я разкажеш! — провиква се весело тя. — Идвам в Ню Йорк!

— Ти сериозно ли?

— Двете със сестра ми отиваме на гости на братовчедите от Пенсилвания. Обаче аз реших първо да мина да те видя. Автобусът ми е утре сутринта. Ще мога да остана при теб една-две нощи, нали?

— О, Маги, но това е фантастично! Нямам търпение да те видя! Имам толкова много да ти разказвам! Излизам с един тип…

— Маги! — провиква се някой близо до нея.

— Трябва да вървя. До утре. Автобусът ми пристига в девет сутринта. Можеш ли да ме чакаш на Порт Оторити?

— Разбира се.

Затварям щастливо телефона. А след това си спомням, че утре вечер имам среща с Бърнард. Може пък да взема и Маги. Нямам търпение да ги запозная. Тя сигурно ще се побърка, когато види колко сексапилен мъж е новото ми гадже.

Изпълнена с невероятна превъзбуда, аз сядам пред пишещата си машина, за да напиша още няколко страници от пиесата си. Решена съм на всяка цена да се възползвам от предложението на Боби за представяне на новата ми творба. И може би, просто може би, ако всичко мине успешно, ще мога да остана в Ню Йорк! Тогава официално ще бъда призната за писателка и няма да има никаква нужда да се връщам в университета „Браун“.

Работя като демон до три през нощта, след което се насилвам все пак и да поспя. Но вече в леглото започвам да се хвърлям и да се въртя, мислейки си за пиесата си, за Бърнард и за всички интересни хора, с които напоследък се запознах. Какво ли ще си помисли Маги за новия ми живот?

Няма начин да не бъде впечатлена.