Кандис Бушнел
Лятото и градът (34)

Трийсет и четвърта глава

— И кой по-точно е този мухльо? — пита Саманта, разкъсва розово пакетче захарин и изсипва химичното му съдържание в кафето си.

— Нещо като арт дилър. Това е мъжът с пространството. Веднъж ходих там на модно шоу — пояснявам, грабвам дребните парченца розова хартия, пъхвам ги в салфетка и я увивам. Не мога да се сдържа. Тези проклети пакетчета фалшива захар ме вбесяват. Особено след като не мога да направя и крачка, без да открия поне едно от тях.

— Аха, мъжът с пространството — отбелязва замислено Саманта.

— Боби. Познаваш ли го? — питам, допускайки, че е точно така. Тя познава всички в този град.

Намираме се в „Розовата чаена чаша“ — прочутият ресторант в Уест Вилидж. Наистина е розов. С елегантни столове с крака и облегалки от ковано желязо и древни покривки с рози. Отворен е двайсет и четири часа в денонощието, обаче сервират само закуска, така че, ако пристигнеш сутрин към пет, спокойно можеш да видиш Джоуи Рамон как си яде палачинките.

Днес Саманта си е тръгнала от работа по-рано под претекст, че още не е добре след операцията. Но надали ще да е толкова зле, щом успя да се довлече чак до нашия апартамент.

— Един нисък ли е? — пита сега.

— Трябваше да застане на пръсти, когато се опитваше да ме целуне — промърморвам. От спомена за нахалните опити на Боби кръвта ми отново кипва и в гнева си слагам твърде много захар в чашата си.

— Да, Боби Невил — кимва тя. — Всички го познават. Има много лоша слава.

— Че налита на млади момичета ли?

Саманта се смръщва и пояснява:

— Това надали би му спечелило каквато и да било слава в този град. — Вдига чашата си и си опитва кафето. — Опита се да налети на самия „Давид“ на Микеланджело!

— На скулптурата? — ококорвам се аз. Ама че късмет извадих! — Значи е престъпник?

— По-скоро е революционер в изкуството. Опитваше се да покаже своята гледна точка.

— Която е какво? Че изкуството е отвратително ли?

— Кой е отвратителен? — пита Миранда, появявайки се на масата с раница и черна торба от „Сакс“, метната през рамо. Грабва шепа салфетки и започва да трие челото си. — Навън е четирийсет градуса! — простенва. Махва на сервитьорката и иска чаша лед.

— Пак ли говорим за секс? — поглежда неодобрително Саманта. — Надявам се, че не съм изминала целия този път, за да изтърпя още един разговор за упражненията „Кегел“! Които опитах, между другото. Почувствах се като маймуна.

— Маймуните правят упражненията „Кегел“? — поглеждам я изненадано аз.

Саманта поклаща глава и промърморва:

— Вие двете сте безнадежден случай.

Въздъхвам. Изминах целия път от Боби насам, въобразявайки си, че ще успея да се справя с неконтролируемото му поведение, но колкото повече мислех за това, толкова повече се ядосвах. Грешка ли бе да приема, че когато най-сетне получих шанс за великия си пробив, той ще се базира на собствените ми качества, а не на прищевките на някакъв си стар коцкар?

— Боби се опита да ми налети — информирам Миранда.

— Този дребосък? — подмята пренебрежително тя. — Мислех, че е гей.

— Той е един от онези типове, които никой не иска да има в компанията си. Независимо дали е гей или не — пояснява Саманта.

— Ама това вярно ли е? — настоява Миранда.

— Такива като него ги наричат „изгубените момчета на сексуалната ориентация“ — намесвам се аз. — Добре де, стига вече! Говоря съвсем сериозно!

— В колежа ми имаше един професор — казва Миранда. — Всички знаеха, че ако спиш с него, ще получиш „отличен“.

— Никак не ми помагаш! — срязвам я аз.

— Хайде, стига, Кари! — намесва се Саманта. — Нищо ново под слънцето! Във всеки бар, където съм работила, имаше неписано правило, че ако спиш с управителя, ще получиш най-добрите смени. В офиса е същото. Винаги има някой мъж, който иска да ти налети. И повечето от тях са женени!

Простенвам.

— И ти… — Не довършвам.

— Дали лягам с тях ли? А ти как мислиш, Пиленце? — поглежда ме косо тя. — Не ми е нужно да правя секс с някой мъж, за да се издигна! От друга страна, не ме е срам от нищо, което съм сторила до този момент! Срамът е безполезна емоция.

Лицето на Миранда се изкривява в изражение, което подсказва, че се кани да каже нещо не особено възпитано.

— Щом това е вярно — пита, — защо тогава не кажеш на Чарли за ендометриозата? Щом не те е срам от нищо, защо не можеш да бъдеш честна с него?

Саманта я поглежда снизходително и отсича:

— Отношенията ми с Чарли не ти влизат в работата!

— Тогава защо непрекъснато говориш за тях? — не отстъпва и Миранда.

Хващам се за главата, чудейки се защо всички сме толкова нажежени. Сигурно е от горещината — сварява мозъка.

Решавам да сменя темата.

— Е, какво ще кажете? Да приема ли поканата на Боби да представя пиесата си в неговото пространство или не?

— Разбира се! — отсича Саманта. — Не трябва да допускаш глупавият ход на Боби да те кара да поставяш под въпрос таланта си! Ако го направиш, значи той е спечелил!

Миранда няма никакъв друг избор, освен да се съгласи с това мнение.

— Защо трябва да позволяваш това дребно влечуго да определя коя си и какво можеш да правиш, а? — изтъква.

Знам, че са прави, но за момент се чувствам победена. От живота и от вечната борба да намериш мястото си в него. Защо не може нещата да са по-лесни, а?

— Ти прочете ли пиесата ми? — питам Миранда.

Тя се изчервява. И с глас, който звучи малко по-пискливо от нормалното, казва:

— Исках да я прочета. Обаче бях прекалено заета. Обещавам, че тази вечер ще я прочета, става ли?

— Не става! — отсичам ядосано. — Вече ми трябва. Утре трябва да я дам на Боби, за да я прегледа!

— Не се докачай, ама…

— Не се докачам.

— Ето, тук е — казва, отваря раницата си и започва да рови в нея. Оглежда съдържанието й объркано, но после взема чантата от „Сакс“ и изсипва съдържанието й на масата. — Трябва да се е смесила с листовките ми.

— Носила си пиесата ми до „Сакс“?! — изписквам невярващо, докато Миранда продължава да рови притеснено из листите си.

— Смятах да започна да я чета, когато работата понамалее. А, ето я! — въздъхва облекчено и ми поднася няколко листа.

Бързо ги преглеждам и питам:

— А къде е останалото? Това е само първата трета.

— Трябва да е някъде тук — промърморва и аз се заемам заедно с нея да преглеждаме всички листи един по един. — О, боже! — отпуска се назад в стола. — Кари, много съжалявам! Вчера един тип ме нападна, грабна сноп листовки и побягна. Остатъкът от пиесата ти трябва да е бил сред тях и…

Спирам да дишам. В буквалния смисъл на думата. Изпълвам се с едно от онези грозни предчувствия, че животът ми всеки момент ще се разпадне.

— Сигурно имаш и друго копие — отбелязва успокоително Саманта.

— У професора е.

— Е, значи всичко е наред! — изчуруликва облекчено Миранда.

Грабвам си чантата и изписквам:

— Трябва да бягам!

И веднага след това устата ми пресъхва.

* * *

Мътните го взели! По дяволите! И всяка друга ругатня, за която можете да се сетите.

Ако не разполагам с пиесата си, значи нямам нищо. Никакво четене, никакъв бъдещ живот.

Но не може Виктор да няма копие, нали така? Идеално си спомням деня, в който му го дадох. А кой ще е този учител, който изхвърля работите на учениците си?

Тичам през целия квартал, лавирайки между гъстия трафик, и почти не събарям няколко пешеходци по пътя си към колежа. Пристигам задъхана, вземам стълбите по две наведнъж и се хвърлям към вратата на Виктор.

Заключена е.

Завъртам се на сто и осемдесет градуса, пускам се като хала по стъпалата и вземам на спринт целия път до апартамента на Саманта.

Тя лежи на леглото с купчина списание.

— Кари? Можеш ли да повярваш какво ми каза Миранда за Чарли? Според мен беше крайно…

— Да, да — провиквам се аз, докато оглеждам кухнята за телефонния указател.

— Намери ли пиесата си?

— Не! — изпищявам и почвам да разлиствам страниците на указателя.

Поемам си дълбоко дъх, опитвайки се да се овладея. Ето го — Виктор Грийн, с адрес в Мюс.

— Кари? — провиква се Саманта, когато ме вижда пак да излизам. — Можеш ли да ми донесеш на връщане нещо за ядене? Може би китайско? Или пица? С пеперони, ако обичаш! И без много сирене. Гледай да ги предупредиш — без допълнително сирене!

Гррррррр!

Връщам се обратно в Мюс. Всяко мускулче в тялото ми крещи от огромното напрежение. Обикалям нагоре-надолу калдъръмените улички, докато накрая не откривам дома на Виктор — къщичка, скрита зад кулички и много бръшлян. Започвам да удрям по вратата с юмруци, а когато никой не отваря, се строполявам на стълбите отпред.

Но къде, по дяволите, е този човек? Виктор винаги е на разположение. Той няма друг живот, освен в колежа и някоя и друга инцидентна връзка със студентките си. Копеле мръсно! Изправям се и сритвам вратата и когато не получавам никакъв отговор, надниквам през прозореца.

В къщичката е тъмно. Подушвам въздуха около прозорците и ми се струва, че долавям мирис на застояло и развалено.

Нищо чудно. Виктор е прасе.

А след това забелязвам пред вратата вестниците и другата поща — от три дена са. Ами ако все пак е заминал нанякъде? Но къде би могъл да отиде? Пак започвам да душа около прозореца, питайки се дали пък вонята не подсказва, че той е ритнал камбаната. Може да е получил инфаркт и тъй като няма приятели, никой не се е сетил да го потърси.

Започвам да чукам по прозореца, което е абсолютно излишно. Оглеждам се за нещо, с което бих могла да го счупя, и измъквам едно паве от калдъръма. Вдигам го над главата си, готова за нападение, когато зад себе си чувам глас:

— Виктор ли търсите?

Прибирам ръката си и се обръщам.

Говорещият се оказва възрастна дама с котка на каишка. Върви бавно към мен и се привежда болезнено, за да събере вестниците.

— Виктор замина — информира ме старицата. — Обещах му, че ще му събирам вестниците. Наоколо се навъртат много бандити.

Тайничко пускам павето на земята и питам:

— А кога ще се върне?

— Мисля, че в петък. Почина майка му. Замина за Средния Запад, за да я погребе.

— В петък ли? — Правя стъпка напред и едва не се спъвам в павето. Сграбчвам една клонка бръшлян, за да се задържа.

— Поне така ми каза — в петък — повтаря старицата и поклаща глава.

И изведнъж цялата грозна реалност на ситуацията се стоварва върху мен като циментовоз.

— Но това е твърде късно! — провиквам се, пускам се от бръшляна и се строполявам на земята.

* * *

— Пиленце? — казва Саманта, влизайки в дневната. — Какво правиш?

— Ммммм?

— Седиш тук близо час със зяпнала уста. Не е никак приятна гледка — изрича с укор тя. А когато не отговарям, тя застава над мен и почуква по главата ми. — Ехо! Има ли някой вкъщи?

Аз откъсвам с мъка очи от някаква неидентифицирана точка в стената и бавно ги насочвам към нея.

Тя развява под носа ми няколко страници от вестник и казва:

— Мислех, че двете ще се позабавляваме! Ще поработим върху обявата за годежа ми в „Ню Йорк таймс“! Ти си писател. Това би трябвало да е песен за теб.

— Не съм писател. Вече — промърморвам мрачно.

— Не се дръж като идиот! Една малка спънка — и се предаваш! — Настанява се до мен с купчина вестници в скута и пояснява: — Събирам ги още от месец май. Съобщенията за годежи и за бракосъчетания в „Ню Йорк таймс“. Познати също така и като „Женски спортни страници“.

— На кого му пука? — изсумтявам.

— На всеки, който се счита за нещо в Ню Йорк, Пиленце! — отвръща назидателно, сякаш говори на дете. — И е изключително важно, защото в този вестник не приемат какво и да е съобщение. Бъдещият жених трябва да е завършил Бръшлянената лига! Освен това и той, и булката трябва да произхождат от правилния сорт фамилии. За предпочитане стари пари, но и новите вършат работа, или славата. Или например, ако булката има прочут баща, например актьор, скулптор или композитор. Тогава влизането й на тези страници е гарантирано!

— Не можеш ли просто да се омъжиш като всички нормални хора? — потривам бузи аз. Кожата ми е леденостудена, като че ли кръвта е решила категорично да се оттегли от главата ми.

— И къде е купонът тогава? — изтъква Саманта. — Защо да се жениш в Ню Йорк, ако ще бъдеш Господин Никой? Ако е така, по-добре си стой вкъщи! Сватбата в Ню Йорк е начинът да заемеш правилното си място в обществото. Точно затова приемът ни ще бъде в Сенчъри Клуб. Ако го направиш там, казваш нещо много важно на елита.

— Какво по-точно?

— Че си един от тях, Пиленце — потупва крака ми тя.

— Ами ако не е така? Ако не си един от тях?

— За бога, Пиленце! Тогава просто се правиш, че си един от тях, естествено! Какво ти става, за бога? Забрави ли вече всичко, на което съм те учила?

И преди да успея да кажа каквото и да било, тя отива до пишещата ми машина, слага лист в барабана и посочва стола пред бюрото.

— Хайде! Ти ще пишеш, аз ще ти диктувам!

Раменете ми увисват, обаче аз изпълнявам заповедта й и поставям пръсти върху клавишите на машината — но по-скоро по навик, отколкото съзнателно.

Саманта вади една страница от купчината, която е събрала, и оглежда съобщенията.

— Ето едно добро: „Госпожица Барбара Холтърс от Нюпорт, щата Роуд Айлънд, позната на приятелите си като Хореи…“

Дори и да си прави шега с мен, аз напълно й губя нишката.

— Мислех, че ти си от Уийхокен.

— Че кой иска да бъде от тази затънтена дупка? Пиши „Шорт Хилс“! Точно така! „Шорт Хилс“ е напълно приемливо!

— Ами ако някой провери…

— Никой няма да тръгне да проверява! Може ли да продължим, ако обичаш? Така! Госпожица Саманта Джоунс…

— Съкратено или цяло? За „госпожица“?

— Съкратено. Така. Г-ца Саманта Джоунс от Шорт Хилс, щата Ню Джърси, учила в… — Пауза. — Какъв колеж има близо до Шорт Хилс?

— Нямам представа.

— Е, тогава да кажем Принстън. Достатъчно близо е. Така. Учила в Принстън — продължава, особено доволна от хрумването си. — И съм завършила какво? Може би… английска литература?

— Никой няма да го повярва — издигам глас в протест аз, постепенно идвайки на себе си. — Никога не съм те виждала да четеш нещо друго, освен книги от типа „Помогни си сам“.

— Хубаво. Значи без какво точно съм учила. И без това няма значение — махва с ръка. — Трудното е с родителите ми. Ще пишем, че майка ми се е грижела за дома — достатъчно неутрално е, — а баща ми е бил международен бизнесмен. Така ще мога да обяснявам защо никога не е при нас.

Свалям ръце от клавиатурата и ги отпускам в скута си.

— Не мога да го направя.

— Кое?

— Не мога да лъжа „Ню Йорк таймс“.

— Не ти си тази, която лъже — аз съм.

— Но защо изобщо трябва да лъжеш?

— Кари — промърморва раздразнено тя, — всички лъжат!

— Не е вярно!

— Ти също излъга. Не излъга ли Бърнард за възрастта си?

— Това е различно. Аз няма да се омъжвам за Бърнард.

По устните й заиграва иронична усмивка, сякаш не може да повярва, че й се опълчвам. Накрая казва:

— Хубаво. Сама ще си го напиша.

— Заповядай! — ставам от стола, за да може да седне тя.

В продължение на няколко минути Саманта трака по пишещата машина, а аз седя отстрани и наблюдавам. Накрая не издържам и се провиквам:

— Защо просто не кажеш истината?

— Защото истината не е достатъчно добра.

— Все едно да кажеш, че ти не си достатъчно добра.

Пръстите й се заковават на място. Тя се отпуска назад със скръстени ръце и изрича бавно:

— Напротив, достатъчно добра съм! Никога не съм имала и капка съмнение в това…

— Тогава защо не бъдеш себе си?

— Ами ти? — скача от стола тя. — Даваш ми акъл, а не се сещаш да погледнеш себе си! Погледни се само! Подсмърчаш ми цял ден, защото си изгубила половината от пиесата си. Щом си такъв велик писател, защо просто не седнеш и не напишеш нова?

— Тези неща не стават така! — изпищявам с пресъхнало гърло. — Отне ми цял месец, докато напиша тази пиеса! Човек не може просто да седне и за три дена да нащрака пиеса! Трябва да помислиш! Трябва да…

— Хубаво. Щом държиш да се предадеш, проблемът си е изцяло твой. — Тръгва бясно към стаята си, но после спира, обръща се и допълва: — Но ако толкова много държиш да се правиш на неудачник, не смей да критикуваш мен! — С тези думи влиза в стаята си и затръшва вратата зад гърба си.

Отпускам глава в ръце. Тя е права. Писна ми от мен самата и от моя провал. Най-добре ще е да си събера багажчето и да се прибера у дома.

Като Лил. И милионите други млади хора, които са идвали в Ню Йорк, за да постигнат нещо, но са се провалили и са се прибрали в провинцията с подвити опашки.

И изведнъж се изпълвам с гняв. Втурвам се към вратата на Саманта и започвам да бия с юмруци.

— Какво? — изревава тя, когато отварям с трясък.

— А ти защо не започнеш всичко отначало, а? — провиквам се без особена причина.

— Защо ти не започнеш?

— Ще го направя!

— Хубаво!

И трясвам вратата.

И сякаш изпаднала в транс, аз се насочвам към пишещата машина и сядам. Изтръгвам листа с фалшивото съобщение на Саманта, смачквам го на топка и го захвърлям през стаята. Поставям празен лист хартия в барабана. Поглеждам часовника си. Разполагам със седемдесет и два часа и двайсет и три минути до четенето на пиесата ми в четвъртък. И ще се справя! Ако ще и да умра, но ще напиша нова пиеса!

* * *

В четвъртък сутринта лентата на пишещата ми машина се къса. Оглеждам се. Подът около мен е покрит с хартийки от бонбони, сухи пакетчета чай и мазни останки от пица.

Днес е рожденият ми ден. Най-сетне станах на осемнайсет!