Кандис Бушнел
Лятото и градът (29)

Двайсет и девета глава

— Ей, хора! Открих храна! — провиква се Миранда, поставя на леглото ни кутия кракери и всички се нахвърляме върху тях умрели от глад.

— Смятам, че всички целокупно трябва да се преместим у Чарли — отбелязвам, като бръсвам трохите от кракерите от чаршафа. — Той има най-големия апартамент от всички ни.

Затворени сме тук от цяла вечност. Не знам още колко ще издържа.

— Не! — отсича непреклонно Саманта. — Предпочитам да умра от глад, но няма да си позволя да ме види такава! Косата ми е мръсна!

— Косите на всички в този град са мръсни — изтъквам очевидното. — Включително и на Чарли.

— Слушайте какво! — обажда се Миранда. — Онези неща, дето си ги говорихме снощи — нали на никого другиго няма да кажем, а?

— Аз все още не мога да повярвам, че Марти има само един тестис — подхвърлям и си вземам още един кракер. — Това би трябвало да ти подскаже нещо още от самото начало.

— Аз пък смятам, че е в негов плюс — констатира Саманта. — Кара го да се старае повече като любовник.

Опипвам кутията за следващия си кракер. Обаче няма такъв. Празна е.

— Трябва да си вземем нещо за ядене — промърморвам.

— Аз не мърдам оттук! — отсича лениво Саманта. — Няма ток, няма работа. И най-вече — няма го Хари Милс, за да се опитва да ми наднича под полата.

Въздъхвам и се преобличам в последния си чист комплект хирургически гащеризон.

— Да не би изведнъж да си решила да ставаш лекар? — пита Саманта.

— Хей, къде ти е слушалката? — подмята весело Миранда.

— Костюмът е много шик — изтъквам аз.

— Откога?

— Отсега! — тросвам се ядосано. Брей, тук май никой не харесва нито сексуалния ми опит, нито избора ми на облекло! Ама че хора!

Миранда се привежда към Саманта и възбудено изписква:

— А кое е най-лошото ти сексуално преживяване, което някога си имала?

Вдигам ръце от тях. Когато се измъквам от апартамента, двете се заливат от смях за нещо, което наричат „Проблема на молива“.

* * *

Бродя безцелно из квартала, а когато зървам отворената врата на кръчмата „Бялото конче“, влизам.

В сумрака заварвам няколко човека, седнали на бара. Първата ми реакция е на облекчение, че съм намерила нещо отворено. Втората ми реакция е на ужас, когато си давам сметка кои са двама от тях — Капоти и Райън.

Примигвам. Не може да бъде! Капоти е отметнал назад глава и се превива от смях. Райън се държи за облегалката на високия си стол така, сякаш всеки момент ще падне. Очевидно и двамата са яко наквасени.

Ама какво, по дяволите, правят тук? От друга страна, квартирата на Капоти е само на две пресечки оттук и нищо чудно Райън да му е бил на гости и именно така да ги е сварило спирането на тока. Но иначе съм изненадана да ги видя тук — все пак Капоти не може да се оплаче от празен бар вкъщи. Като ги гледам обаче, предполагам, че са избягали.

Поклащам неодобрително глава, настройвайки се за неизбежния сблъсък с тях. Ала тайничко всъщност се радвам да ги видя.

— Тук заето ли е? — обаждам се зад тях и се настанявам на стола до Райън.

— Какво? — Очите му се кръстосват, а след това се оправят, докато се опитва да ме фиксира. След това се сгромолясва върху мен и ме притиска в мечешка прегръдка. — Кари Брадшоу! Тъкмо говорехме за теб! — Поглежда към Капоти: — Нали така?

— Сериозно? — питам аз.

— Сериозно ли? — пита и Райън.

— Мисля, че минахме тази тема преди около дванайсет часа — уточнява Капоти. Той също е наквасен, но не чак толкова като Райън. Вероятно защото смята за проява на лош вкус да изглежда пиян. — Отдавна преминахме на други теми.

— Хемингуей? — поглежда го объркано Райън.

— Достоевски — отговаря Капоти.

— Така и не мога да ги оправя тези руснаци. А ти? — обръща се към мен Райън.

— Само когато съм трезва — отвръщам.

— А сега трезва ли си? О, не! — Райън прави крачка напред и едва не пада в скута на Капоти. Хваща се за бара и допълва: — Никой не може да бъде трезвен, когато няма ток. Не е позволено. Барман, дайте на тази дама нещо за пиене!

— Ти пък какво правиш тук? — пита Капоти.

— Търся нещо за ядене — отговарям и ги поглеждам неуверено.

— Брей, и ние бяхме тръгнали за същото — плясва се през челото Райън. — След това обаче нещо се случи и ние си останахме тук. Опитахме се да си тръгнем, обаче ченгетата започнаха да обвиняват Капоти, че бил контрабандист на алкохол, затова ни натикаха в една дупка, и…

И избухва в смях. Съвсем неочаквано аз прихвам след него. Очевидно сме болни от една и съща болест, защото почти едновременно се хващаме за стомасите, през секунда-две сочим Капоти и започваме да се смеем още по-силно. Капоти само клати глава, като че ли не може да разбере как се е озовал в една компания с нас.

— Не, иначе сериозно ви говорех — изхълцвам аз. — Наистина ми трябва нещо за ядене. С двете ми приятелки…

— Ти си с жени? — светват очите на Райън. — Хайде тогава да тръгваме!

И макар и поклащайки се, той излиза от бара, а ние с Капоти хукваме след него.

* * *

Не съм точно сигурна как се стигна до всичко това, обаче един час по-късно Райън, Капоти и моя милост се катерим по стъпалата към апартамента на Саманта. Райън се държи здраво за перилата, а Капоти го бута дружески напред. Поглеждам ги и въздъхвам. Саманта ще ме убие. А може би не. Може би вече нищо няма значение след двайсет и четири часа без електричество.

Пък и не се връщам с празни ръце. Освен Райън и Капоти водя една бутилка водка и две стекчета бира, които Капоти успя да изкрънка от бармана. След това намерих една църква, където раздаваха шишета с вода и сандвичи с шунка и сирене. След това Райън реши да пусне една вода в един празен вход на жилищна кооперация. След това едно ченге на мотор ни погна и започна да ни крещи да се прибираме по домовете си.

Което също беше невероятно смешно, макар че може би не трябваше.

Когато влизаме в апартамента, заварваме Саманта приведена над масичката в дневната да съставя някакъв списък. Миранда седи до нея и лицето й преминава последователно през изражения на неодобрение, възхищение и накрая — неподправен ужас. Накрая възхищението взема превес над всички останали чувства и се закотвя в очите й.

— Стават двайсет и двама! — възкликва. — А кой е този Итън? Мразя това име.

— Имаше оранжева коса. Това е единственото, което си спомням за него.

О, боже! И както виждам, отново са прибягнали до услугите на бутилката с водка.

— Ние се върнахме! — провиквам се от коридора.

— Ние ли? — обръща се рязко Саманта.

— Доведох моя приятел Райън. И неговия приятел Капоти.

— Виж ти! — измърква Саманта, изправя се на крака и оглежда одобрително прибраните от мен заблудени души. — Да ни спасите ли идвате?

— Мисля, че по-скоро ние ги спасяваме — обаждам се наежено аз.

— Добре дошли! — помахва Миранда от дивана.

Поглеждам я отчаяно, питайки се какво направих. Вероятно онова, дето го казват за опасността, е вярно. Изостря сетивата. И като че ли прави хората далеч по-привлекателни от начина, по който изглеждат при нормални обстоятелства. Сигурно има нещо общо с оцеляването на видовете. Но ако всичко това е вярно, Майката Природа не би могла да подбере по-несериозна група индивиди от нас.

Насочвам се към кухнята с хранителните запаси, които успях да събера, и започвам да ги вадя от фолиото.

— Дай да ти помогна — обажда се зад мен Капоти.

— Няма какво да ми помагаш — озъбвам му се аз и започвам да режа сандвичите на две, за да оставя запаси и за по-късно.

— Няма нужда да се стягаш толкова — отбелязва той, отваря един кен бира и го плъзва към мен.

— Не се стягам. Просто все някой трябва да остане с бистра глава.

— Твърде много се притесняваш. Винаги се държиш така, сякаш всеки момент очакваш да се забъркаш в неприятности.

— Кой, аз ли? — поглеждам го сащисано.

— Изражението ти почти непрекъснато е кисело или неодобрително — пояснява той, докато отваря кен бира и за себе си.

— А аз какво да кажа за твоето арогантно и също неодобрително изражение? — срязвам го аз.

— Аз не съм арогантен, Кари.

— Да бе. Аз пък съм Мерилин Монро.

— И какво толкова му мислиш, а? — пита той. — Нали през есента заминаваш за „Браун“?

Да, „Браун“. Парализирана съм. Въпреки липсата на електричество, нищожните ни хранителни запаси и присъствието на Капоти Дънкан в квартирата ми този университет е последното място, където искам да отида. Изведнъж цялата идея за колеж ми се струва абсурдна.

— Защо? — подмятам предизвикателно. — Да не би да се опитваш да се отървеш от мен?

— Нищо подобно — отпива от бирата си той. — Даже по-скоро ще ми липсваш.

След тези думи той се отправя към дневната при останалите, а аз се заковавам шокирано на място, стиснала здраво чинията със сандвичи.

* * *

19:00 ч.

Покер със събличане.

21:00 ч.

Още покер със събличане.

22:30 ч.

Сутиенът на Саманта е на главата ми.

02:00 ч.

Направих импровизирана палатка от столове и одеяла. В нея сме двамата с Капоти.

Обсъждаме Ема Бовари.

Обсъждаме Лил и Виктор Грийн.

Обсъждаме мнението на Капоти за жените: „Искам жена, която да има същите цели като мен. Която да иска да постигне нещо смислено в живота си.“

Изведнъж се засрамвам.

Двамата с Капоти лежим в палатката. Хубаво е, но напрегнато. Какво ли би било да бъда с него? Но не трябва дори и да си помислям за това, след като Миранда, Саманта и Райън са почти до нас и играят на карти.

Вторачвам се в тавана, който в случая е одеяло.

— Защо онази вечер ме целуна? — прошепвам.

Той протяга ръка, хваща моята и сплита пръсти в моите. Стоим си така, мълчаливо хванати за ръка, сякаш цяла вечност.

— Аз не ставам за сериозно гадже, Кари — изрича накрая той.

— Да, знам — промърморвам и издърпвам ръката си от неговата. — Дай малко да поспим.

Затварям очи, но си знам, че това е невъзможно. Не и когато всяка част от мен е настръхнала. Като че ли моите електрони са твърдо решени да си общуват с тези на Капоти в празното разстояние между нас.

Жалко, че не можем да ги използваме, за да запалим лампите.

След това трябва да съм заспала, защото следващото, което си спомням, е някакъв кошмарен звън, който се оказва телефонът.

Изпълзявам от палатката, а Саманта се втурва откъм спалнята си с маска на главата.

— Какво по… — изправя се Райън и си трясва главата в масичката.

— Някой няма ли най-сетне да го вдигне този телефон? — пищи неистово Миранда.

Саманта прокарва предупредително пръст през врата си.

— Щом никой друг няма да го вдигне, аз ще го вдигна — изфъфля Райън и изпълзява по посока на уреда за мъчение.

— Не! — провикваме се едновременно двете със Саманта.

Издърпвам слушалката от ръката на Райън и предпазливо изричам:

— Ало?

Очаквам да чуя Чарли.

— Кари? — пита притеснен мъжки глас.

Бърнард е. Електричеството дойде.