Метаданни
Данни
- Серия
- Дневниците на Кари Брадшоу (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Carrie Diaries, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Антоанета Дончева-Стаматова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и редакция
- midnight_sun17 (2015)
- SFB
- maskara (2015)
Издание:
Кандис Бушнел. Дневниците на Кари Брадшоу
Американска. Първо издание
ИК „Кръгозор“
Дизайн на корицата: Димитър Валентинов Данов
Коректор: Мария Тодорова
Технически редактор: Ангел Йорданов
Предпечатна подготовка: Георги Иванов Формат
История
- — Добавяне
10.
Спасете ме!
Родителите ми се запознали в някаква библиотека.
След завършването на колежа майка ми започнала работа като библиотекарка. Баща ми отишъл да вземе някакви книги, видял майка ми и се влюбил.
След шест месеца се оженили.
Всички твърдят, че някога майка ми много приличала на Елизабет Тейлър, но в онези години са сравнявали всяко красиво момиче с Елизабет Тейлър. Както ще да е. Важното е, че като си мисля за срещата им, си представям Елизабет Тейлър как седи със смръщена физиономия зад огромно дъбово бюро. Баща ми — дългурест тип с очила и прилежно подстригана руса коса, се появява до бюрото, а майка ми/Елизабет Тейлър — се изправя, за да го обслужи. Облечена е в бухнала поличка с розови помпони.
Между другото, поличката все още си седи някъде на тавана, прибрана в някой чувал заедно с останалите дрехи на майка ми, в това число булчинската й рокля, обувките й за езда, балетните й пантофки и мегафонът от годините й на мажоретка, върху който е написано името й — Мими.
Почти никога не съм зървала майка си без изряден тоалет, перфектна прическа и идеален грим. За известно време дори шиеше сама дрехите си, както и голяма част от нашите. Приготвяше цели менюта от книгата на Джулия Чайлд. Украсяваше къщата ни с местни антични мебели, поддържаше най-красивата градина и най-хубавата коледна елха в целия град и продължаваше да ни изненадва с препълнени догоре великденски кошници много след времето, когато бяхме престанали да вярваме във Великденския заек.
Майка ми беше като всички останали майки, само че малко по-добра, защото смяташе, че да представиш дома и семейството си в най-добрата възможна светлина е едно от най-достойните занимания на света, и правеше всичко в живота ни да изглежда изключително лесно.
И макар че употребяваше парфюм „Уайт Шоулдърс“ и смяташе, че дънките са за селяните, тя беше и убедена привърженичка на онова ново движение, наречено феминизъм.
През лятната ми ваканция на първи за втори клас майка ми и нейните приятелки започнаха да четат „Консенсусът“ на Мери Гордън Хауърд. Това беше тежък роман, разнасян до клуба и обратно в огромни платнени торби, пълни с хавлиени кърпи, слънцезащитни кремове и мазила против ухапвания на насекоми. Всяка сутрин, докато се настаняваха на шезлонгите си около басейна, жените една след друга започваха да вадят „Консенсусът“ от чантите си. Все още помня корицата на тази книга — синьо море със самотна лодка, а около нея черно-бели колежански снимки на осем млади жени. На гърба имаше снимка на самата Мери Гордън Хауърд, направена в профил — жена с аристократична осанка, която с детското си съзнание оприличавах на Джордж Уошингтън, облечен в костюм от туид и перли.
— Стигна ли до онази част за песария? — прошепваше една жена на друга.
— Шшшшт! Още не съм! Не издавай какво става нататък!
— Мамо, какво е песарий[1]? — попитах аз.
— Не е нещо, за което ще ти се налага да се тревожиш, докато си дете.
— А ще ми се налага ли да се тревожа за него, когато стана голяма?
— Може би да, а може би не. Възможно е дотогава да са измислили и други методи.
Прекарах цялото си лято в опити да отгатна какво толкова й е интересното на тази книга, та да прикове вниманието на дамите от клуба до такава степен, че госпожа Деуитъл дори да не забележи как синът й Дейвид пада от трамплина на басейна. После се наложи да му направят десет шева, докато оправят главата му.
— Мамо — обърнах се към нея аз по-късно с надеждата да привлека вниманието й, — защо Мери Гордън Хауърд има две фамилии?
Майка ми остави книгата на масата и задържа пръста си върху нея, за да не изпусне страницата.
— Гордън е моминската фамилия на майка й, а Хауърд е фамилията на баща й.
Аз се замислих, а после попитах:
— А какво ще стане, когато се омъжи?
Доколкото усетих, майка ми остана изключително доволна от този въпрос.
— Ами тя вече е омъжена! Дори е била омъжена три пъти!
Тогава реших, че да си се омъжвала три пъти сигурно е най-бляскавото нещо на света. Защото до този момент не познавах нито един възрастен, който да е бил развеждан поне веднъж.
— Обаче никога не е приемала фамилиите на съпрузите си — продължи майка ми. — Мери Гордън Хауърд е велика феминистка. Тя вярва, че жените трябва да имат правото да се самоутвърждават и да не позволяват на мъжете да отнемат тяхната идентичност.
Тогава реших, че да бъдеш феминистка сигурно е най-бляскавото нещо на света.
Докато не се появи „Консенсусът“, никога не бях осъзнавала мощта на книгите. Бях изчела тонове комикси, романите на Р. Дал и „Хрониките на Нарния“ от Ч.С. Луис. Но през онова лято в ума ми започна да се прокрадва идеята, че дори и една книга е в състояние да промени мисленето на хората. И тогава реших, че аз също вероятно бих могла да бъда писателка и феминистка.
На Коледа през същата тази година, докато си седяхме на масата и си похапвахме коледния сладкиш, в чието приготвяне майка ми беше изгубила цели два дни, тя направи важно съобщение. Заяви, че се връща в колежа, за да вземе магистърската си степен по архитектура. Нищо нямало да се промени, само дето от време на време вечерята щял да я приготвя баща ни.
Години по-късно майка ми получи работа в архитектурната кантора „Бийкън и Бийкън“. Обожавах след училище да ходя в офиса й, който се намираше в една антична къща в центъра на града. Във всяка стая имаше дебели меки килими, навсякъде ухаеше на хартия и мастило. Майка ми вършеше работата си на някакво смешно, наклонено бюро — чертаеше елегантни постройки с безупречна, точна ръка. Имаше двама подчинени — двама млади мъже, които буквално я обожаваха, и аз си знаех, че една жена може да бъде феминистка дори и когато обува чорапогащник, ходи на високи токчета и вдига косата си под красива барета.
Тогава си мислех, че феминизмът е свързан с начина ти на живот.
Когато станах на тринайсет, видях в местния вестник съобщение, че Мери Гордън Хауърд ще изнесе лекция и ще дава автографи върху книги в обществената библиотека. Майка ми вече не беше в достатъчно добро здравословно състояние, за да напуска къщата, затова аз реших да отида сама и да я изненадам с подписана от любимата й авторка книга. Сплетох косата си на две плитки и ги завързах с жълти панделки. Облякох жълта индийска рокля и леки сандали. Преди да изляза, се отбих да видя майка си.
Тя лежеше в леглото, а прозорците бяха с полузатворени щори. Както винаги, стаята й се огласяше от непоносимото тиктакане на стария стенен часовник, чиито зъбчати механизми безмилостно отброяваха малкото останали минути живот на моята майка.
— Къде отиваш? — попита тя. Някога топлият й глас се беше превърнал в драскане на игла на мембрана върху плоча.
— В библиотеката! — отговорих със светнали очи аз. Нямах търпение да й кажа тайната си.
— Това е много хубаво — отговори тя. — И ти си много хубава. — Пое си дълбоко дъх и продължи: — Харесвам и панделките ти. Откъде ги взе?
— От твоята стара шевна кутия.
Тя кимна и прошепна:
— Баща ми ги купи от Белгия.
Докоснах панделките, вече не чак толкова убедена, че имам право да си ги слагам.
— Не, не! — повдигна безпомощно ръка майка ми. — Носи си ги! Нали са точно за това, да бъдат носени?! Освен това — повтори — изглеждаш много красива с тях!
И после се разкашля. Ужасявах се от този звук — писклив и слаб, по-скоро безплодни опити за поемане на дъх от някое безпомощно животно, отколкото истинска кашлица. Тя си кашляше така цяла година, преди докторите да разберат, че е болна. В този момент влезе сестрата, издърпа капачката на иглата със зъби, потупа ръката на майка ми с два пръста и после умело я заби.
— Вече всичко ще се оправи, всичко ще се оправи — нареждаше тя, докато изпразваше съдържанието на спринцовката в ръката на майка ми. — А сега поспете. Ще поспите известно време, а когато се събудите, ще се почувствате по-добре.
Майка ми ме погледна в очите, намигна ми и прошепна:
— Съмнявам се. — След което притвори очи и се унесе.
Аз се качих на колелото си и изминах с него седемте километра по главната улица до библиотеката. Знаех, че закъснявам, но докато въртях педалите натам, през главата ми мина мисълта, че Мери Гордън Хауърд ще ме спаси.
Мери Гордън Хауърд ще ме познае!
Мери Гордън Хауърд ще ме види и инстинктивно ще разбере, че аз също съм писателка и феминистка и че някой ден и аз ще напиша книга, която ще промени света.
Едва ли не изправена на педалите, които въртях все по-ожесточено, аз имах огромни надежди за драматична трансформация на моя живот.
Когато стигнах библиотеката, захвърлих колелото си в храстите и се втурнах нагоре по стълбите към главната читалня.
Дванайсет редици жени седяха на сгъваеми столове. Великата Мери Гордън Хауърд, чиято долна половина от тялото бе скрита зад катедрата, стоеше пред тях. Изглеждаше като жена, облечена за битка — в прилепнал по тялото й костюм с цвета на рицарска броня, усещането за която се подсилваше от огромните подплънки на раменете й. Незнайно защо, но във въздуха долових някаква странна враждебност, затова благоразумно се скрих зад един шкаф с книги.
— Да? — излая великата писателка на една жена от първата редица, която тъкмо вдигаше ръка. Беше нашата съседка, госпожа Агноста.
— Онова, което казвате, звучи много добре — започна предпазливо госпожа Агноста. — Но ако жената не се чувства нещастна с живота, който води? Така де, не съм много убедена, че животът на дъщеря ми би трябвало да е по-различен от моя. Всъщност много ще се радвам, ако дъщеря ми се устрои точно като мен!
Мери Гордън Хауърд се намръщи. На ушите си имаше огромни сини камъни. Когато вдигна ръка, за да оправи едната си обеца, на китката й забелязах правоъгълен диамантен часовник. Не знам защо, но някак си не бях очаквала от Мери Гордън Хауърд да носи толкова бижута. А после да приведе глава като бик и да се вторачи право в очите на госпожа Агноста, сякаш се канеше да я нападне. За момент аз наистина се уплаших за съдбата на нашата съседка, която без никакво съмнение нямаше абсолютно никаква представа в какво се е забъркала и просто си е търсела някакъв повод да разнообрази скучния си следобед.
— Това отношение, скъпа, се дължи на факта, че ти си една класическа нарцистична персона! — заяви тържествено Мери Гордън Хауърд. — Ти си толкова влюбена в себе си, че си представяш, че всяка жена би могла да е щастлива само ако прилича на теб. Ти си точно онова, което имам предвид, когато говоря за жени, които са спънки за прогреса на останалите жени!
Това си беше почти самата истина. Защото, ако зависеше от госпожа Агноста, всички жени би трябвало да прекарват времето си в месене на сладкиши и търкане на тоалетни.
Мери Гордън Хауърд огледа залата, стиснала триумфално устни.
— А сега, ако вече нямате въпроси, за мен ще бъде удоволствие да ви дам автографи!
Разбира се, че нямаше повече въпроси. Просто публиката беше прекалено уплашена, за да пита каквото и да било.
Наредих се на опашката, здраво стиснала „Консенсусът“ на майка ми до гърдите си. Главната библиотекарка госпожица Детутен, която познавах, откакто се помня, стоеше точно до писателката и й подаваше книгите за автографи. Мери Гордън Хауърд въздъхна раздразнено няколко пъти. Накрая се обърна към главната библиотекарка и промърмори:
— Нещастни, непросветени домакини!
В този момент пред мен бяха останали още само двама човека. „О, не! — прииска ми се да протестирам. — Това изобщо не е вярно!“ Прииска ми се също така да можех да й кажа за майка ми и как „Консенсусът“ бе променил живота й.
Госпожица Детутен се сви и се изчерви от неудобство. Точно тогава обаче вдигна очи и ме забеляза.
— Виж ти! Но това е Кари Брадшоу! — възкликна тя с малко прекалено сладникав глас, като че ли точно аз бях човекът, когото Мери Гордън Хауърд би желала да види.
Стиснах здраво книгата пред гърдите си. Нито едно мускулче по лицето ми не бе в състояние да се помръдне. Представях си как изглеждам в очите на другите — със скована челюст и устни, замръзнали в глупава, хрисима усмивка.
„Горгоната“, както вече бях започнала да мисля за писателката, погледна към мен, огледа ме от горе до долу, а после продължи да се подписва на книгите.
— Кари ще става писателка! — продължи да се разнежва главната библиотекарка. — Нали така, Кари?
Кимнах.
Това очевидно привлече вниманието на Горгоната. Тя остави химикалката си на масата и попита:
— И защо?
— Моля? — прошепнах, вече цялата плувнала в пот.
— Защо искаш да бъдеш писателка?
Погледнах към госпожица Детутен за помощ. Обаче тя изглеждаше точно толкова ужасена, колкото бях и аз.
— Аз… аз… не знам… — запелтечих.
— Ако не можеш да се сетиш за напълно основателна причина да направиш нещо, просто не го прави! — отсече Горгоната. — Става писател само онзи, който има какво да каже на света! И то трябва да бъде доста интересно! Така че, щом нямаш нищо за казване, по-добре не ставай писателка! Стани нещо полезно — например лекар.
— Благодаря ви — прошепнах.
Горгоната вдигна ръка за книгата на майка ми. За миг си представих как я дръпвам от нея и побягвам, но точно тогава бях прекалено уплашена, за да сторя каквото и да било. Горгоната надраска името си с остър, миниатюрен почерк.
— Благодаря ти за присъствието, Кари! — обади се главната библиотекарка, докато ми връщаха книгата.
Чувствах се прекалено безсилна, за да карам велосипед. Приседнах на бордюра, опитвайки се да изчеткам праха от егото си. Изчаках отровните вълни на срама да преминат през мен, а когато го направиха, аз се изправих с усещането, че съм изгубила посоката в живота си. После скокнах на колелото си и се прибрах у дома.
— Как мина? — прошепна майка ми по-късно, когато се събуди. Аз седях на стола до леглото й и държах ръката й. Майка ми винаги бе полагала големи грижи за ръцете си. Ако човек погледнеше само ръцете й, никога не би се досетил, че е толкова болна.
Свих рамене и отговорих:
— Нямаха книгата, която исках да взема.
— Е, може би следващия път — кимна майка ми.
Така и не казах на майка ми как съм ходила да се срещна с нейната любима писателка Мери Гордън Хауърд. Не й казах, че Мери Гордън Хауърд е подписала нейната книга. И естествено не й казах, че Мери Гордън Хауърд не е никаква феминистка. Как можеш да бъдеш феминистка, щом се отнасяш към останалите жени като с боклуци?! Значи не си никаква феминистка, а просто поредното гадно момиче от рода на Дона Ладона. Не разказах на никого за тази случка. Но тя си остана с мен подобно на ужасен побой, който си в състояние да изтикаш от ума си, но никога не успяваш да забравиш.
И до днес, сещайки се за нея, изпитвам лекичък срам. А исках Мери Гордън Хауърд да ме спаси!
Ала това беше много отдавна. Вече не съм онова момиче. И не е необходимо да се срамувам от каквото и да било. Обръщам се на другата страна и подпъхвам възглавницата под бузата си, мислейки си за срещата си със Себастиан.
И вече нямам нужда да бъда спасявана.