Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (22)

22.
Глупаци на дансинга

— Какво ще кажеш? — пита свенливо Мишката, като бръква в бурканчето с гланц и го нанася по устните си.

— Възхитителен е, Мишке! Наистина е възхитителен!

Мишката най-сетне изпълни обещанието си и ни представи своя мистериозен приятел от Вашингтон, Дани Дзай, като го доведе на танците. Той е високо, изящно момче, с черна коса, очила и прекрасни маниери, което веднага намери място за якетата ни и ни донесе две чаши пунш, в които добави водка от плоската бутилчица, скрита предвидливо във вътрешния му джоб. Никога досега не бях виждала Мишката толкова неуверена в себе си, но откакто дойдохме, тя непрекъснато ме дърпа към банята, за да се увери, че косата й е все още на мястото си и че ризата й е прилично напъхана в дънките й.

— Възхитително е също така, че ти носиш гланц за устни! — добавям закачливо.

— Защо? Да не би да съм прекалила? — обръща се ужасена тя.

— Нищо подобно! Супер си! Просто досега никога не те бях виждала да носиш гланц за устни.

Тя се заглежда в отражението си и размишлява:

— Може би трябва да го изтрия. Не искам той да си мисли, че се престаравам!

— Мишке, той няма начин да си помисли, че се престараваш! Единственото, което би могъл да си помисли, е, че си красива!

— Кари — прошепва ми тя като малко дете, което иска да сподели някаква голяма тайна, — мисля, че наистина го харесвам! Много! И че може би той е моят избраник!

— Ама това е фантастично! — прегръщам я щастливо аз. — Ти наистина заслужаваш страхотен човек!

— Ти също, Брадли — отвръща тя и след кратко колебание допълва: — Какво става със Себастиан?

Аз свивам рамене, като се преструвам, че търся нещо в чантата си. Как да й обясня? Луда съм по Себастиан по начин, който е едновременно всепоглъщащ, удивителен и крайно смущаващ. В началото да бъда със Себастиан за мен беше като сбъдната мечта, като хубав сън, но сега основното, което усещам, е тотално изчерпване. В един мис съм щастлива, в следващия — нещастна и непрекъснато се питам какво точно трябва да кажа или да направя. Вече дори започнах да поставям под въпрос здравия си разум.

— Брадли?

— Не знам — отговарям, спомняйки си за пореден път как Себастиан и Лали ми се смееха, че Дона Ладона и двете Джен са ми откраднали дрехите. — Понякога си мисля…

— Какво? — впива очи в мен Мишката.

Поклащам глава. Не мога да го направя. Не мога да кажа на Мишката, че понякога имам чувството, че гаджето ми харесва най-добрата ми приятелка повече от мен. Ще прозвучи прекалено параноично.

Обаче Мишката изведнъж изтърсва:

— Аз пък мисля, че Лали има нужда от гадже. Себастиан няма ли някой приятел, с когото би могъл да я запознае?

Ето го и разрешението на проблема! Ако Лали се сдобие с гадже, ще бъде прекалено заета с него, за да се влачи след мен и Себастиан. Пък и не е като да съм й намеквала, че не желая тя да идва с нас. Сигурно изпитвам известна вина заради това, че аз си имам гадже, а тя — не. И не искам тя да се чувства изоставена. Не искам да съм като онези момичета, които забравят за приятелките си в мига, в който на хоризонта им се появи момче.

— Ще видя какво мога да направя — казвам и усещам, че част от старата ми самоувереност започва да се възвръща.

Но тя автоматично се изпарява още в мига, в който отварям вратата на физкултурния салон. Дискомузиката гърми от високоговорителите, а главата на Себастиан се поклаща и извива в кръга на тълпата, която крещи и го аплодира. Очевидно танцува бутаницата, но с кого? Сърцето ми се стяга. Автоматично решавам, че танцува с Лали, но точно в този момент Лали се появява до мен и ме сграбчва за ръката.

— Мисля, че имаш нужда от питие — казва.

— Имам си — отговарям и й посочвам подсиления с водка пунш.

— Имаш нужда от още едно.

Аз се насочвам напред към тълпата.

— Брадли! Това, което ще видиш, няма да ти хареса! — изкрещява паникьосано Лали, докато аз си проправям път с лакти към центъра на тълпата.

Себастиан танцува с Дона Ладона.

Изведнъж ме обзема желанието да се втурна към него и да плисна чашата си в лицето му. Дори си представям как ръката ми се спуска напред, как обръща лепкавата сладка течност върху бледото му лице, а после шокираното му изражение, следвано от ожесточено триене. Обаче Лали ме спира.

— Не го прави, Брадли! Не им доставяй това удоволствие!

После се обръща рязко и забелязва пред себе си Мишката и Дани. С буреносно изражение Мишката шепти нещо в ухото на Дани, безсъмнено обяснявайки му абсурдността и подлостта на ситуацията.

— Извинявайте — намесва се Лали и се напъхва между тях. — Мишке, имаш ли нещо против да вземем за малко назаем приятеля ти?

И преди горкичкият Дани да успее да протестира, Лали го хваща за ръката и го повежда към дансинга, като по пътя сграбчва и моята ръка. Поставяме Дани между нас и започваме да го въртим както си искаме и въобще, предизвикваме голяма бъркотия, в резултат на която очилата на момчето отлитат от очите му. Горкият Дани! За нещастие, точно сега въобще не мога да се притеснявам за него, защото съм заета да не обръщам внимание на Себастиан и Дона Ладона.

Номерата ни определено привличат вниманието на тълпата и докато двете с Лали се редуваме да прескачаме Дани на пода, Дона Ладона се оттегля в ъгъла, лепнала на лицето си крива усмивка. Внезапно усещам Себастиан зад себе си, обвиващ ръце около кръста ми. Аз се извъртам, приближавам максимално устни към ухото му и просъсквам:

— Майната ти!

— Какво? — поглежда ме шокирано той. Но после се усмихва, очевидно решавайки, че не говоря сериозно.

— Напълно сериозна съм! — провиквам се аз. — Майната ти!

Не мога да повярвам, че аз изрекох това. При това ей така, без да се замислям.

За момент адреналинът ми скача толкова високо, че жуженето в главата ми удавя всички други звуци. А после постепенно осъзнавам онова, което казах, и се изпълвам с неистов ужас и срам. Не си спомням да съм казвала „майната ти“ на никого, с изключение един-два пъти, при това мимоходом, промърморено под нос. Но никога лице в лице, при пряка конфронтация. И сега тези две думи, гигантски и много грозни, се настаняват между нас като огромни камъни и вече не виждам начин как да ги заобиколя.

Вече е твърде късно да се извинявам. А и всъщност не искам да се извинявам, защото не изпитвам никаква вина. Той беше човекът, който танцуваше с Дона Ладона. При това пред очите на всички от випуска.

Това е непростимо, нали?

Лицето му се смръзва, очите му се превръщат в тесни цепки и той има вида на дете, което е изловено да върши голяма пакост, но чийто инстинкт го кара да отрича и да прехвърля цялата вина върху своя обвинител.

— Как можа да го направиш? — провиквам се аз, макар доста по-пискливо, отколкото възнамерявах. Но и достатъчно високо, за да могат всички около нас да ни чуят.

— Ти си луда — казва той и отстъпва назад.

Изведнъж осъзнавам, че тълпата се раздвижва като огромно море — побутвания и кимания, лица, които се изкривяват в озадачени усмивки. Застивам нерешително на мястото си. Ако направя крачка към него, той може и да ме отблъсне. Ако му обърна гръб, това може би ще бъде краят на връзката ни.

— Себастиан…

— Какво? — подсмихва се подигравателно той.

— Няма значение.

И преди да е успял да каже каквото и да било, аз разбутвам тълпата и се изнасям от дансинга.

И автоматично съм обкръжена от моите приятели.

— Какво стана?

— Какво каза той?

— Защо танцуваше с Дона Ладона?

— Ще го питам аз какви ги върши! — Това е Лали.

— Не, не влошавай нещата още повече.

— Сега ще скъсаш ли с него? — пита Маги.

— Че има ли друг избор? — казва Лали.

Аз съм напълно онемяла от случилото се. Накрая се обръщам към Мишката и питам:

— Сбърках ли?

— Нищо подобно! Той се държи като пълен кретен!

— И сега какво да правя?

— Просто, каквото и да става, не го търси — обажда се внезапно Дани, решил да се намеси. — Игнорирай го. Накарай го той да те потърси! Иначе ще изглеждаш като отчаяна.

Този Дани наистина е много умен. Но въпреки това аз не успявам да се сдържа и да не огледам салона в търсене на Себастиан.

От него няма ни следа.

Сърцето ми се свива.

— Може би трябва да е прибера у дома — прошепвам, изпълнена с неувереност.

Мишката и Дани се споглеждат, а после тя отсича:

— Ние ще те заведем!

— Лали? — обръщам се към приятелката си аз.

— Може би наистина няма да е зле да се прибереш, Брадли — съгласява се тя. — Денят ти наистина беше скапан.

Благодаря, че ми напомни.

— Ако Себастиан…

— Не се тревожи! Аз ще се погрижа за него! — И свива ръката си в юмрук.

Оставям се в ръцете на Мишката и Дани, за да ме закарат у дома.

Колата на Себастиан си стои все така на паркинга, на абсолютно същото място, където я оставихме само преди час, когато все още уж бяхме щастливо влюбени.

Как е възможно това? Как може една тримесечна връзка да завърши за по-малко от петнайсет минути? Но да, светът наистина е в състояние да се промени за броени секунди. Вземете примерно катастрофите по пътищата. Или внезапната смърт. Казват, че човек има голям късмет, когато знае, че някой умира, защото така може да си вземе довиждане с него.

Коленете ми се подкосяват. Спъвам се в бордюра на тротоара и се свличам на земята.

— Кари? Добре ли си?

Кимам нещастно и промърморвам:

— Може би не трябва да тръгвам. Може би е най-добре да остана и да се изправя лице в лице с него.

Мишката и Дани отново си разменят погледи и аз оставам с впечатлението, че са се превърнали в някоя от онези рядко срещани двойки, които контактуват на екстрасензорно ниво.

— Не мисля, че идеята е добра — изрича накрая Дани с успокоителен глас. — Той може би е пиян. Ти самата също си малко пияна. Нали не искаш да се изправяте един срещу друго, когато сте пийнали?

— Че защо не? — свивам рамене, питайки се откъде Мишката успя да изкопае този невероятен младеж.

— Защото когато един мъж е пиян, единственото, за което е в състояние да мисли, е за победа. И за това, че на всяка цена е длъжен да съхрани достойнството си.

— Уолт! — светва ми внезапно. — Трябва да видя Уолт!

* * *

Като никога Уолт този път наистина е на смяна в „Хамбургер Шак“.

— Сигурна ли си, че си добре? — пита за кой ли път Мишката.

— Напълно! — махвам с ръка, защото знам, че тя изгаря от нетърпение да бъде насаме с Дани.

Дани ме изпраща до входа на заведението. Докато си казваме довиждане, той поглежда в очите ми с такова съчувствие и разбиране, че почти започвам да завиждам на Мишката. С момче като Дани всяко момиче може да се чувства спокойно. Няма да му се наложи да се притеснява дали той ще флиртува с най-добрата й приятелка, или ще танцува с най-големия й враг. Питам се дали и аз някога ще успея да си намеря подобен мъж. И ако все пак го открия, дали ще проявя достатъчно разум да го харесам.

— Хей, здрасти! — подвиква Уолт, когато се насочвам към бара. Вече е почти девет и половина, време за затваряне на заведението и той е започнал да почиства и да прибира нарязания лук и чушки в хладилника. — Надявам се, че не си дошла за ядене.

— Не, дойдох да се срещна с теб — отговарям, но внезапно осъзнала, че всъщност умирам от глад, добавям: — Иначе един чийзбургер няма да ми се отрази зле.

Уолт вдига поглед към часовника и казва:

— Трябва да затворя в…

— Уолт, моля те!

Той ме поглежда изпитателно, но после разгъва една готова плънка за хамбургер и я поставя в грила.

— Къде е приятелят ти? — пита той, но така, сякаш думата „приятел“ не си заслужава да бъде изричана.

— Скъсахме.

— Хубаво — отбелязва Уолт. — Значи седмицата ти се очертава точно толкова добра, колкото и моята.

— Защо? — питам, докато вадя няколко салфетки от салфетника на бара. — И ти ли си скъсал с някого?

Той се обръща рязко и ме поглежда:

— Какво би трябвало да означава това, ако смея да попитам?

— Нищо! — ококорвам очи аз, самата невинност. — Хайде, Уолт! Някога бяхме най-добри приятели! И си споделяхме всичко!

— Не съвсем всичко, Кари.

— Добре де, ама иначе доста неща.

— Това беше преди да ме зарежеш заради Маги — отбелязва саркастично той. А после побързва да добави: — Но не се тревожи. Защото аз не го правя. Просто си знаех, че когато с Маги се разделим, всички ще заемат нечия страна. Така Маги получи всичките ни приятели.

Това ме разсмива и аз отбелязвам:

— Ех, Уолт, как ми липсваше!

— Да, като че ли и ти ми липсваше. — Обръща плънката на хамбургера, поставя отгоре й квадратно парче сирене тост, отваря едно кръгло хлебче и слага двете половини да се запекат леко на грила.

— Искаш ли лук и чушки?

— Разбира се. — Започвам да въртя бутилките с горчица и кетчуп, поставени на бара, колкото да се занимавам с нещо, но накрая не издържам повече. — Уолт, трябва да ти кажа нещо. Много е лошо и след като разбереш, сигурно ще ти се прииска да ме убиеш, но предварително те предупреждавам да не го правиш!

Той обръща едната половинка от хлебчето и поставя върху нея кюфтенцето. После казва:

— Нека позная — Маги е бременна.

— Така ли? — ококорвам се аз.

— Че аз откъде мога да знам? — свива рамене той, плъзва чийзбургера в една пластмасова чинийка и я бутва към мен.

Свеждам очи към сандвича и промърморвам:

— Уолт, знам.

— Значи все пак е бременна — въздъхва примирено той, сякаш през цялото време го е очаквал.

— Не за Маги — тръсвам глава и отхапвам от сандвича. — За теб.

Той започва да бърше плота с един парцал и отбелязва:

— Мога да те уверя, че аз не съм бременен!

— Стига, Уолт! — Поколебавам се и вдигам хамбургера пред себе си като щит. Ако въобще смятам да му казвам, трябва да го направя сега. — Само не се сърди, моля ти се! Но напоследък се държиш толкова странно! И реших, че сигурно си в голяма беда. А когато Себастиан…

— Какво за Себастиан? — прекъсва ме той с метално режещ глас.

— Каза, че те е видял — на онова място. А после Мишката и аз… те проследихме.

Ето, казах го! И изобщо няма да му казвам, че Маги също е била там! Е, може би постепенно и това ще му кажа. След като асимилира информацията.

Уолт избухва в нервен смях и пита:

— И какво видяхте?

Толкова съм щастлива, че дотук той не се разсърди, че отхапвам още едно парче от чийзбургера. После отговарям с пълна уста:

— Теб. И Ранди Сандлър.

Той се вцепенява, а после изведнъж рязко изважда престилката през главата си.

— Страхотно, няма що! — изрича с горчив глас. — И колко още хора, освен вас знаят за това?

— Никой — отговарям. — Не сме казвали на никого. Не бихме го направили. Така де, това си е твоя работа, а не наша, нали?

— Очевидно е и ваша работа. — Уолт захвърля престилката в мивката и напуска с гръм и трясък през летящата врата зад бара.

Въздъхвам. А си мислех, че по-лошо от това не може да стане.

Грабвам якето си и хуквам след него. Той се е скрил зад ресторанта и се опитва да си запали цигара.

— Уолт, много съжалявам!

Той поклаща глава, вдишва дима, задържа го в дробовете си, а после бавно го изпуска навън.

— Е, все някой ден щеше да се разбере. — Дръпва отново от цигарата. — Макар че се надявах да успея да го запазя в тайна, докато не вляза в колежа и не се махна от баща ми.

— Че защо? Той какво ще направи?

— Ще ме заключи у дома. Или ще ме изпрати при някой от онези психиатри, които уж връщали хората в правия сексуален път. Или може би при свещеник, който ще ми повтаря какъв голям грешник съм. Представяш ли си иронията?

— Чувствам се ужасно.

— Че защо ти да се чувстваш ужасно?! Не ти си гей! — Издиша гъста струя дим и вдига очи към небето. — От друга страна, това надали ще бъде кой знае каква изненада за него. Той и без това отдавна ме нарича „педераст“ и „обратен“. А, да, освен това зад гърба ми най-често ме нарича „женчо“.

— Собственият ти баща?

— Да, Кари, собственият ми баща! — кимва той и изгася фаса с подметката на обувката си. После внезапно изрича: — Майната му! Той изобщо не заслужава моето уважение! Ако се чувства засрамен от мен, проблемът си е изцяло негов. — Поглежда часовника си и допълва: — Да разбирам ли, че няма да се връщаш на танците?

— Не мога.

— Тъкмо чакам Ранди да дойде да ме вземе. Смятаме да отидем някъде да се повеселим. Искаш ли да дойдеш с нас?

Пет минути по-късно се появява и самият Ранди в неговия велик мустанг. Двамата с Уолт провеждат бърз приглушен разговор, след което Уолт ми прави знак да се кача при тях в колата.

Десет минути по-късно седя на тясната задна седалка на мустанга, докато той лети по шосе 91. Музиката гърми, а аз все още не мога да осъзная, че излизам някъде с мъжкаря Ранди Сандлър, бившият куотърбек на гимназия „Касълбъри“, който сега е гадже на Уолт. Май всъщност не знам за хората чак толкова много, колкото си мислех, че знам. И имам още да уча. Но пък е адски вълнуващо.

— Къде отиваме? — опитвам се да надвикам музиката.

— П-таун! — крещи Уолт.

— Провидънс?

— Налага се да отидем в друг щат, за да се забавляваме — пояснява Ранди. — По-гадно от това, здраве му кажи!

Ужас! Провидънс е на връхчето на Кейп Код, което е най-малко на час път оттук. Май не трябваше да приемам тази покана. Потръпвам. Но после се сещам за Дона Ладона и Себастиан и за целия си останал скапан живот и си казвам: „Какво пък!!“ Цял живот се опитвам да бъда добра и докъде ме докара това?

Доникъде.

— Навита ли си? — крещи Ранди.

— Навита съм на всичко.

— Та значи този тип, Себастиан Кид, е танцувал с най-големия ти враг, така ли? — продължава да надвиква музиката Ранди.

— Да! — крещя и аз, за да ме чуят.

— И ни е видял! При Чъки! — крещи Уолт на Ранди.

— Може би той е този, който е гей! — пищя.

— Мисля, че го познавам този тип! — крещи Ранди и кима на Уолт. — Висок, руса коса, прилича на някой от онези задници от рекламите на Ралф Лорен.

— Същият! — пищя аз.

— Готин е — казва Ранди. — Но не е гей. Виждал съм го да взема под наем порно касети. Пада си най-много по яки бомби, такива неща.

Порно? Бомби? Но кой точно е Себастиан? Що за човек е?

— Супер! — крещя.

— Забрави за този кретен! — реве Ранди. — Само след няколко минути ще се запознаеш с двеста мъже, които буквално ще се влюбят в теб!