Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (15)

15.
Малолетни престъпници

— Аууу! — възкликва Джордж.

— Какво? — питам, влизайки в кухнята. Джордж и баща ми си пийват джин с тоник като стари приятели.

— Чантата! — посочва той. — Великолепна е!

— Така ли?

Хммм. След свръхемоционалната среща със Себастиан, която завърши с усърдно натискане и мляскане в колата му, паркирана на нашата алея, докато баща ми не ми даде сигнал със запалване и изгасяне на външната лампа, последният човек, когото в момента искам да виждам, е Джордж.

— Знаеш ли какво си мислех? — внезапно предлагам на Джордж. — Какво ще кажеш, вместо да бием целия този път до крайпътния ресторант, да отидем до „Браунстоун“? По-близо е, а и храната е много добра. — Знам, че е изключително жестоко от моя страна да водя Джордж в същото заведение, в което бях със Себастиан. Но любовта ме прави жестока.

Джордж, разбира се, няма никаква представа какво се върти в главата ми. И е дразнещо отстъпчив.

— Където пожелаеш. На мен ми е все едно.

— Приятно прекарване! — изрича с надежда в гласа баща ми.

Качваме се в колата на Джордж и той се привежда, за да ме целуне. Извъртам леко глава и целувката му се приземява в ъгълчето на устната ми.

— Как ти мина седмицата? — пита.

— Доста откачено. — Тъкмо се каня да му разкажа за лудите ми две седмици със Себастиан и как Дона Ладона и двете Джен ме преследват и за гадната картичка в шкафчето ми, когато се отказвам. Засега на Джордж не му трябва да знае за Себастиан. Вместо това изричам: — Наложи се да придружа една моя приятелка до един доктор, за да й напише рецепта за противозачатъчни, и там имаше едно момиче, което очевидно беше правило аборт, и…

Той кимва, но без да отлепва очи от пътя.

— Като човек, израснал в големия град, винаги съм се питал как ли живеят хората в малките градчета. Но като че ли независимо къде живееш, винаги успяваш да се набуташ в неприятности.

— Виж ти! А чел ли си „Пейтън плейс“?

— Чета предимно биографии. Когато не чета за работа, разбира се.

Кимвам. Заедно сме само от десет минути, но вече се чувствам толкова неловко, че се чудя как ще изкарам цяла вечер с този човек.

— Така ли го наричат вашия град — „Градът“, а не Ню Йорк или Манхатън?

— Аха — засмива се той. — Знам, че звучи малко арогантно. Като че ли Ню Йорк е единственият град на света. Но нюйоркчани са си по принцип малко арогантни. И наистина смятат Манхатън за центъра на вселената. Повечето нюйоркчани не могат да си представят да живеят някъде другаде. — Поглежда ме косо. — Ужасно ли ти звучи това? Като мръсник ли говоря?

— Нищо подобно! Ще ми се и аз да живеех в Манхатън! — Иска ми се да кажа „в града“, но се опасявам да не прозвуча прекалено самонадеяно.

— А ходила ли си изобщо там? — пита той.

— Всъщност не. Веднъж-два пъти, но когато бях малка. Ходихме на някаква ученическа екскурзия до планетариума и гледахме звездите. Не мисля, че се брои.

— Аз пък буквално израснах в планетариума. Както и в Музея по естествена история. Някога знаех всичко за динозаврите. И обожавах да ходя в зоологическата градина на Сентръл Парк. Къщата на семейството ми се намира на Пето авеню, затова, когато бях малък, много обичах да слушам рева на лъвовете през нощта. Беше страхотно преживяване!

— Да, наистина — кимвам, като обвивам ръце около раменете си, за да се стопля. Не знам защо, но внезапно ми става много студено. И ме обзема някакво странно предчувствие — аз също ще живея в Манхатън! Също ще слушам рева на лъвовете в Сентръл Парк. Засега не знам как ще стигна дотам, но ще го направя!

— Семейството ти живее в къща? — питам като последната глупачка. — А аз си мислех, че в Ню Йорк всички живеят в апартаменти.

— Всъщност е апартамент — отговаря Джордж. — Класически осемстаен. Но наистина има и къщи. Обаче всички в Ню Йорк наричат апартаментите си къщи. Не ме питай защо. Вероятно поредната превземка. — Пак ме поглежда косо. — Трябва някой ден да ми дойдеш на гости. Майка ми прекарва цялото лято в къщата си в Саутхамптън, така че апартаментът е на практика празен. Има четири спални! — побързва да добави, за да не си създам погрешна представа.

— Разбира се! Би било страхотно! — А ако успея да се вмъкна в онази проклета програма за творческо писане, ще бъде още по-добре.

Освен ако, разбира се, вместо това не замина за Франция. Със Себастиан.

— Хей — казва той, — знаеш ли, че много ми липсваше тази седмица?

— А не би трябвало, Джордж! — изричам с престорено раздразнение. — Та ти дори не ме познаваш!

— Познавам те достатъчно, за да ми липсваш. Или най-малкото — да мисля за теб. Така по-добре ли е?

Наистина би трябвало да му кажа, че имам приятел, но като че ли е твърде скоро. Всъщност аз почти не го познавам. Усмихвам се и нищо не казвам.

* * *

— Кари! — възкликва Айлийн, управителката в „Браунстоун“, и ме приветства като стар приятел. Оглежда Джордж от горе до долу и кима одобрително.

Джордж ме поглежда изненадано.

— Значи тук те познават? — пита, като ме повежда след Айлийн.

Аз кимам загадъчно.

— Кое е най-хубавото в този ресторант? — пита, като поема менюто.

— Мартинито — отговарям с усмивка. — И френската лучена супа, и агнешките котлети.

Джордж се ухилва и отбелязва:

— За мартинито съм съгласен, но за френската лучена супа — не. Това е едно от онези блюда, които американците си мислят, че са френски, ала никой уважаващ себе си французин никога не би си поръчал!

Смръщвам се, като за пореден път се питам как изобщо ще успея да издържа тази кошмарна вечеря. Джордж поръчва охлюви и задушено с фасул — същото, което аз исках да си поръчам снощи, обаче не го направих, защото Себастиан не ми позволи.

— Искам да знам всичко за теб — казва Джордж, като поема ръката ми от другата страна на масата.

Аз я измъквам дискретно, прикривайки нежеланието си да ме докосва, като веднага след това хващам чашата, за да отпия малко мартини. Какво очаква той от мен — да започна да си изливам душата пред него ли?

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— Като за начало, мога ли да очаквам да те видя в „Браун“ наесен?

Свеждам очи и отговарям:

— Това е мечтата на баща ми. Но аз открай време съм искала да живея в Манхатън.

И преди да се усетя, аз вече му разказвам за мечтите си да стана писателка и как се опитах да кандидатствам за летния семинар по творческо писане, но ме отхвърлиха.

Незнайно защо, но той очевидно не е никак шокиран от моята изповед. Нито пък демонстрира неодобрение.

— Познавам неколцина писатели — усмихва се спокойно той. — И отхвърлянето е част от процеса по превръщането ти в писател. Или поне в началото. Голяма част от писателите не успяват да публикуват нищо, докато не са написали поне две-три книги.

— Така ли? — блесват очите ми.

— Разбира се! — кимва авторитетно той. — Издателският бранш е пълен с истории за ръкописи, които са отхвърлени от двайсет издателства, преди някой да се реши да поеме риска, за да се окаже, че е издал бестселър.

„Точно като мен!“ — казвам си аз. В живота се правя на обикновено момиче, но някъде дълбоко в мен се крие звезда, очакваща някой да й даде шанс, за да блесне.

— Знаеш ли? — предлага внезапно той. — Ако искаш, за мен ще бъде удоволствие да прочета някои от твоите неща. Може пък да мога да ти помогна!

— Ти сериозно ли? — ококорвам се аз. Досега никой не ми е предлагал да ми помогне за творчеството ми. Никой даже не ме е окуражавал. Поглеждам нежните кафяви очи на Джордж. Толкова е мил! По дяволите! Аз наистина искам да вляза в онази програма по творческо писане! И наистина искам да живея в „града“! И да отида на гости на Джордж, и да слушам рева на лъвовете от Сентръл Парк.

И внезапно ми се приисква бъдещето ми вече да е започнало.

— Няма ли да бъде страхотно, ако ти си писател, а аз редактор в „Ню Йорк таймс“? — казва той.

„Да!“ — идва ми да се разкрещя. Има само един проблем. Аз имам приятел и не мога да продължавам да лъжа Джордж повече. Още сега трябва да му кажа. Иначе няма да е честно.

— Джордж, трябва да ти кажа нещо…

Тъкмо се каня да изплюя камъчето, когато Айлийн приближава към нашата маса и изискано, сякаш говори на някоя грандама, изрича:

— Кари? Търсят ви по телефона!

— Така ли? — изписквам аз, като поглеждам ту Джордж, ту Айлийн. — Че кой може да ме търси тук?

— Най-добре върви, за да разбереш — кимва Джордж и се изправя в мига, в който аз ставам от масата.

— Ало? — изричам в телефонната слушалка. Изпълнена съм с безумния страх, че това може да е Себастиан. Проследил ме е, разбрал е, че съм на среща с друг, и сега е бесен. Обаче се оказва сестра ми Миси.

— Кари? — изрича тя, но с толкова ужасен глас, че автоматично си представям, че баща ни или Дорит са загинали при внезапен инцидент. — Най-добре е веднага да се връщаш!

Коленете ми омекват.

— Защо? Какво се е случило? — питам с дрезгав шепот.

— За Дорит е. Намира се в полицейския участък. — Тук Миси прави драматична пауза, за да нанесе и финалния удар: — Арестувана е!

* * *

— Не знам за вас — казва някаква непозната жена, облечена с копринена пижама и стиснала в скута си старо кожено палто, — но аз бях дотук. Писна ми. Смятам вече да си измия ръцете от нея.

Баща ми, който седи на пластмасовия стол до нея, кимва невиждащо.

— Толкова дълго мечтаех за нея — продължава жената, като примигва. — Четири момчета, обаче аз продължих да опитвам за момиче. И накрая тя се появи. Но сега ми се ще да не се беше раждала. Независимо какво твърдят хората, моето мнение е, че момичетата се гледат по-трудно от момчетата. Вие имате ли момчета, господин…

— Брадшоу — отговаря рязко баща ми. — И не, нямам момчета. Само три дъщери.

Жената кимва съчувствено и потупва баща ми по коляното.

— Горкият човечец!

Това очевидно е майката на прочутата пушеща трева приятелка на Дорит, Черил.

— В действителност — казва баща ми, като се помества в стола си, сякаш за да се отдалечи от нея. Очилата му се плъзват към върха на носа му. — Най-общо казано — отново започва, очевидно подготвящ се да се впусне в една от неговите теории за отглеждането на децата, — предпочитанието на един пол при децата за сметка на друг, особено когато е толкова ярко демонстрирано от родителя, често води до определена липса у детето, на вродена липса…

— Татко! — втурвам се аз напред, за да го спася.

Той бутва очилата на мястото им, изправя се и разтваря обятия.

— Кари!

— Господин Брадшоу! — поздравява Джордж.

— Джордж!

— Джордж? — Майката на Черил се изправя и започва да пърха с клепки като младо момиче. — Аз съм Кони.

— Аха — кимва Джордж, сякаш е напълно логично тя да се казва „Кони“. Кони автоматично се лепва за него и изрича: — Аз съм майката на Черил. И тя всъщност не е чак толкова лошо момиче…

— Сигурен съм, че е така — отбелязва любезно Джордж.

О, боже! Да не би майката на Черил да е решила да флиртува с Джордж?

Правя знак на баща ми да се дръпнем настрани. Пред очите ми непрекъснато се върти онази малка лула за марихуана, която открихме в господин Панда.

— Да не би да става въпрос за… — Не довършвам, защото не мога да събера сили да изрека на глас думата „наркотици“.

— Дъвка — довършва безсилно баща ми.

— Дъвка ли? Арестувана е за това, че е откраднала дъвка?

— Това очевидно е третото й престъпление. Вече два пъти била хващана да краде от магазините, но досега полицията я е пускала. Този път обаче не е извадила такъв късмет.

— Господин Брадшоу? Аз съм Чип Марони, полицаят, извършил ареста — материализира се до нас млад мъж с униформа и блеснали очи.

Марони — ченгето от плевнята.

— Може ли да видя дъщеря си, ако обичате?

— Трябва да й вземем отпечатъци. И да я снимаме за досието.

— Защото е откраднала дъвка? — не се сдържам аз.

— Тя ще има полицейско досие? Тринайсетгодишната ми дъщеря ще има досие като обикновен престъпник? — извиква пребледнял баща ми.

— Такива са правилата — отсича Марони.

Сръгвам баща ми и казвам:

— Извинете, но ние наистина сме големи приятели със семейство Кандези…

— Градът е малък — отбелязва Марони, като потрива бузата си. — Много хора познават семейство Кандези…

— Но Лали е като член на нашето семейство! И с нея сме приятелки, откакто се помним! Нали, татко?

— Виж какво, Кари — промърморва баща ми, — не можеш да караш хората да нарушават правилата. Не е правилно.

— Ама…

— Може би е добре да им се обадим. На семейство Кандези — намесва се Джордж. — Просто за всеки случай.

— Мога да ви уверя, полицай, че моята малка Черил никога досега не се е забърквала в неприятности! — изписква и Кони и стиска ръката на Джордж.

На Марони очевидно му писва от нас.

— Ще видя какво мога да направя — промърморва и вдига телефона на бюрото. — Ясно — изрича в слушалката. — Окей. Няма проблеми.

Затваря телефона и ни поглежда на кръв.

* * *

— Общественополезен труд ли? — ахва Дорит.

— Считай се за късметлийка, ако се отървеш толкова лесно! — казва баща ми.

Джордж, баща ми, Дорит и аз сме се събрали в нашата дневна и обсъждаме ситуацията. Марони се съгласи да пусне Дорит и Черил, но при условие че в сряда се явят пред съдията, който най-вероятно ще ги осъди на общественополезен труд, за да платят по някакъв начин за престъпленията си.

— Надявам се, че обичаш да събираш боклук по градинките — казва игриво Джордж и ръгва сестра ми в ребрата. Тя се изкисква. Двамата са седнали на канапето. Баща ми каза на Дорит, че може да отиде да си ляга, обаче тя отказа.

— Ти бил ли си арестуван някога? — пита тя Джордж.

— Дорит!

— Какво? — поглежда ме най-невинно тя.

— В интерес на истината, бил съм — отговаря той. — Обаче моето престъпление беше много по-лошо от твоето. Прескочих въртящата се преграда към метрото, за да не плащам, и налетях директно на едно ченге.

Дорит се облещва срещу Джордж с очи, изпълнени с възхищение.

— И после какво стана? — пита.

— Ченгето се обади на баща ми. И да знаеш само как се ядоса той! После, за наказание, трябваше да прекарвам всеки следобед в неговия офис, да пренареждам бизнес книжата му в азбучен ред и да попълвам всичките му платежни нареждания!

— Сериозно? — ококорва се все повече Дорит.

— Следователно поуката от тази история е: винаги си плащай таксата!

— Чу ли това, Дорит? — изтъква баща ми. Изправя се, но раменете му остават свити. От цялото му същество се излъчва невероятно изтощение. — Аз си лягам. Ти също, Дорит!

— Ама…

— Веднага! — изрича тихо той.

Дорит хвърля на Джордж един последен поглед, изпълнен с много копнеж, но после веднага побягва нагоре по стълбите.

— Приятна вечер, деца — казва баща ми.

Аз отнесено приглаждам полата си и казвам:

— Извинявай за всичко това. Баща ми, Дорит…

— Няма проблеми — казва той и пак поема ръката ми. — Разбирам. Никое семейство не е идеално. В това число и моето.

— Така ли? — Опитвам се да си измъкна ръката от неговата, обаче не мога. Вместо това се опитвам да сменя темата.

— Дорит като че ли те харесва.

— Бива ме с децата — казва той и се привежда, за да ме целуне. — Открай време ме е бивало.

— Джордж — обръщам рязко глава. — Аз… мммм… много съм уморена.

— Разбирам — въздъхва той. — Време е да си тръгвам. Но скоро пак ще те видя, нали?

— Разбира се!

Той ме изправя на крака и обвива с ръце кръста ми. Аз заравям лице в гърдите му в старанието си да избегна онова, което неизбежно предстои.

— Кари? — глади косата ми той.

Приятно е, но не мога да позволя това да продължи повече.

— Много съм уморена! — простенвам.

— Окей! — Той отстъпва назад, повдига брадичката ми и леко поставя устни върху моите. — Утре ще ти се обадя.