Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (34)

34.
Трансформация

Скъпа госпожице Брадшоу; започва писмото.

С радост ви информираме, че се освободи място за летния семинар по творческо писане, който ще бъде воден от носителя на множество литературни награди, белетриста Виктор Грийн. Поради крайно ограничения брой места за този семинар молим незабавно да потвърдите присъствието си.

„Ню Скул“.

Приета съм! Приетасъмприетасъмприетасъм! Или поне си мисля, че съм приета. Но всъщност уточнява ли се, че съм приета? Освободи се място… В последната минута ли се е освободило? Да не би някой да се е отказал? Аз да не би да съм някаква резерва? Крайно ограничения брой места… Аха! Това ще рече, че ако аз не заема мястото, някой друг веднага ще го заеме! Сигурно вече има десетки чакащи, може би стотици…

— Таткоооооо!

— Какво? — вдига стреснато глава той.

— Трябва да… получих това писмо… Ню Йорк…

— Престани да подскачаш и ми кажи за какво става въпрос!

Слагам ръка на гърдите си, за да успокоя бушуващото си сърце. И казвам тържествено:

— Приеха ме в онази програма по творческо писане, за която ти говорех! В Ню Йорк. И ако веднага не потвърдя присъствието си, ще дадат мястото ми на някой друг!

— Ню Йорк ли? — възкликва баща ми. — Ами „Браун“?

— Татко, не разбираш. Ето тук, виждаш ли? Летен курс по творческо писане! От двайсет и втори юни до деветнайсети август. А „Браун“ започва чак в началото на септември! Значи има достатъчно време да…

— Не знам, Кари.

— Ама, татко…

— Аз си мислех, че това с писането е просто хоби…

Поглеждам го втрещена.

— Не е хоби, разбира се! — обяснявам. — Просто е нещо, което наистина искам да правя. — Но не мога да му обясня колко много го искам. Не ми се ще да го плаша.

— Ще го обмислим.

— Не! — изкрещявам. Той ще мисли и ще мисли и докато го измисли, ще бъде прекалено късно. Пъхвам писмото под носа му и отсичам: — Трябва да реша сега! Иначе…

Най-сетне той сяда и наистина започва да го чете.

— Не съм много сигурен — казва накрая. — Ню Йорк през лятото? Може да се окаже доста опасно.

— Татко, там живеят милиони. И са си съвсем добре.

— Хмммм — размишлява той. — Джордж знае ли за това?

— За това, че са ме приели ли? Все още не. Но иначе именно той ме окуражи да им изпратя историите си. Той е изцяло с мен по този въпрос.

— Ами…

— Татко, моля те!

— Щом Джордж ще бъде там…

И защо Джордж трябва да има нещо общо с това? На кого му пука какво мисли Джордж? Тук става въпрос за мен и моето бъдеще, а не за Джордж.

— Той ще бъде там цяло лято — изричам на глас. — Ще кара стаж в „Ню Йорк таймс“.

— Така ли? — Баща ми определено е впечатлен.

— Така че ходенето в Ню Йорк през лятото е съвсем типична стъпка за възпитаниците на „Браун“!

Баща ми сваля очилата си и пощипва носа си.

— Доста път е дотам…

— Два часа.

— Това е съвсем друг свят. Не ми се ще да мисля, че вече те губя!

— Татко, и без това ще ме изгубиш — рано или късно. Защо да не го направим по-рано, а? Така ще имаш повече време да свикнеш с идеята.

Баща ми се разсмива.

Да, вътре съм!

— Е, два месеца в Ню Йорк няма да ти навредят — отбелязва той, очевидно опитвайки се да убеди сам себе си. — А първата година в „Браун“ е доста напрегната. Освен това съм наясно колко трудна беше и тази учебна година за теб. — Потрива нос, опитвайки се да отложи неизбежното. — Дъщерите ми… Те са всичко за мен.

И както винаги след подобни думи, се разплаква.

* * *

— Изненадваш ме — отбелязва Дона Ладона няколко дена по-късно. — Много по-издръжлива си, отколкото те мислех!

— Хъм. — Замижавам и поглеждам през окуляра. — Обърни глава надясно. И се постарай да не изглеждаш толкова щастлива. От теб се очаква да изглеждаш съсипана от живота.

— Не искам да изглеждам грозна!

Въздъхвам и вдигам очи.

— Просто се опитвай да не изглеждаш като шибана мажоретка, става ли?

— Окей — съгласява се неохотно тя. Свива коляно към брадичката си и ме поглежда тъжно изпод обилно наклепаните си със спирала мигли.

— Страхотно! — Щраквам. Това ми напомня за „Голямата тайна“ на Дона Ладона. Тя мрази миглите си. Без спирала те са бледи стърчащи бодли, като мигли на куче. И точно в това се състои най-големият страх на Дона — че някой ден някой мъж ще я види без спирала и ще избяга с писъци от стаята.

Тъжна работа. Правя още няколко снимки, после изкрещявам:

— Стана!

Оставям фотоапарата, а Дона сваля крака от парапета на верандата.

— А кога ще направим онези в стил „Мерилин Монро“? — пита, докато влизаме в къщата.

— Може да направим Мерилин още днес следобед. Обаче това означава, че утре ще трябва да направим пънка!

Тя вече се изкачва по стълбите, но се надвесва над перилата и се провиква:

— Мразя пънк! Грозен е!

— Ще те направим като хермафродит! — отговарям аз, като се старая да й представя нещата в максимално приятна светлина. — Като Дейвид Бауи. Можем цялата да те боядисаме в червено!

— Ти си луда! — Тя тръсва глава и изчезва с гръм и трясък на горния етаж, за да се преоблече, но иначе не е сърдита. Поне толкова научих за нея. Просто обича да съска, но не хапе. Това си е нейният начин да си доказва, че е жива.

Бутвам една отворена кутия със зърнена закуска и се мятам на мраморния барплот, за да я изчакам. Къщата на Дона е истинска какофония от материали — мрамор, злато, тежки копринени завеси, — които някак си не си хармонират и създават впечатлението, че си влязъл в безвкусна панаирджийска къща. Но през последните няколко дена започнах да свиквам с нея.

Очевидно можеш да свикнеш с всичко, стига достатъчно дълго да бъдеш с него.

Можеш да свикнеш дори с мисълта, че бившата ти най-добра приятелка продължава да ходи с бившето ти гадже и че даже ще ходят заедно на абитуриентския бал. Но това не означава, че си длъжна да разговаряш с тях. Нито означава, че си длъжна да разговаряш за тях. Не и след като си живяла с този факт цели четири месеца.

Просто това е едно от онези неща, които е трябвало да преживееш.

Вдигам фотоапарата от плота до мен и оглеждам лещите. Лекичко издухвам една прашинка от тях и поставям капачето.

— Дона? — провиквам се. — Побързай!

— Не мога да си вдигна ципа! — изревава в отговор тя.

Завъртам очи и внимателно връщам фотоапарата на плота.

Пак ли ще трябва да я видя по бельо? Както установих, Дона е от онези момичета, които свалят дрехите си при най-дребния повод. Не, не се изразих правилно. Тя всъщност изобщо няма нужда от повод, само минимално количество уединение. Първото нещо, което направи — или както тя ме информира, първото нещо, което винаги прави, след като се прибере от училище — е да се съблече.

— Мисля, че човешкото тяло е много красиво нещо — заяви, като свали полата и пуловера си и ги захвърли на дивана.

Опитах се да не гледам, но не можах да устоя.

— Хъм. Ако имаш тяло като твоето…

— Твоето тяло също не е никак лошо — отвърна небрежно тя. — Но някоя и друга заобленост тук и там няма да ти се отрази зле.

— Е, хубавите гърди не ги раздават като бонбони, ако още не си разбрала. Така де, не можеш просто да влезеш в магазина и да си ги купиш!

— Знаеш ли, че си много смешна! Когато бях малка, баба ми ни разправяше, че бебетата идвали от магазините.

— А после колко различно се оказа всичко, нали?

Тръгвам по стълбите към стаята на Дона, като се питам за кой ли път как изобщо станахме приятелки. Е, може би не съвсем приятелки, но да се разбираме. Защото не сме истински приятелки. Твърде сме различни, за да бъдем такива. Аз никога няма да я разбера напълно, а и тя не проявява никакъв интерес да разбере мен. Но като изключим това, тя е страхотно момиче.

Сякаш беше преди милиони години, когато влязох в оня курс по фотография в библиотеката и ме прикрепиха към нея. После продължих да ходя на курса, тя също, а след като излезе онази статия за царицата на пчелите, тя започна видимо да омеква към мен.

— Все още не мога да разбера какви са тези F-спирки — заяви ми тя един следобед. — Всеки път, когато видя буквата „f“, си мисля за думата „fuck“^[1]. Просто не мога да не си мисля за нея!

— Виж какво — отговорих, — това са като спирките за камиони, само че на тези спираш, за да правиш секс.

И от този момент нататък Дона престана да ме мрази и реши, че аз съм просто едно забавно, смешно, лудо момиче. А когато после пак трябваше да се разпределим по двойки, Дона нарочно ме избра за неин партньор.

Тази седмица трябваше да си измислим тема и да направим снимки по нея. Ние с Дона избрахме темата „Трансформация“. Всъщност темата я измислих аз, а Дона с радост се съгласи. Прецених, че с нейния външен вид можем да я облечем в различни тоалети и да я превърнем в три различни жени, а снимките да правя аз.

— Дона? — провиквам се пак.

Вратата й е отворена, но аз за всеки случай пак чукам — от учтивост. Заварвам я приведена напред да се бори с ципа на старата рокля, която открих сред дрехите на майка ми. Тя вдига глава, слага ръце на кръста и отсича:

— Кари, колко пъти ти казах, че не е необходимо да чукаш? Хайде, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Тя се обръща и за момент гледката на роклята на майка ми събира миналото и бъдещето в две реки, изтичащи се в огромно море. Чувствам се като единствената оцеляла на сал насред вълните, без никакви надежди да стигна скоро сушата.

— Кари? — обажда се Дона. — Нещо не е наред ли?

Поемам си дълбоко дъх и тръсвам глава. Вече е крайно време да започна да греба. Крайно време е да се насоча към бъдещето си.

Пристъпвам към нея и вдигам ципа на роклята.

— Благодаря — казва тя.

На долния етаж тя се изтяга съблазнително на дивана, а през това време аз приготвям триножника.

— Смешна си, знаеш ли? — казва тя.

— Аха — усмихвам се аз.

— Но не просто така, повърхностно смешна — продължава тя, подпряна на лакти. — Различен вид смешна. Ти не си онова, което изглеждаш!

— В какъв смисъл?

— Ами, преди те мислех за лигла. И за нещо като зубър. Така де, ти си безсъмнено хубава, но като че ли никога не изпитваше желание да използваш красотата си.

— Може би защото съм искала да използвам мозъка си.

— Не, не е това — размишлява тя. — Мисля, че по едно време смятах, че мога да те смачкам. Обаче после прочетох онази статия в „Нътмег“. Би трябвало да се вбеся, но странното бе, че тя ме накара да те погледна с други очи. Да ти се възхитя! Казах си: „Това е момиче, което може да отстоява себе си! И което е в състояние да се изправи срещу мен!“ А имай предвид, че не са много момичетата, които могат да го направят!

Вдига глава, поглежда ме и допълва:

— Защото ти си Пинки Уедъртън, нали?

Отварям уста, подготвяйки се за аргументи и обяснения защо не съм, но после я затварям. Вече няма нужда да се преструвам.

— Аха — изричам простичко.

— Дааа. Определено успя да заблудиш доста народ. Не се ли страхуваш, че ще те разкрият?

— Няма значение. И без това вече не ми е необходимо да пиша за „Нътмег“. — Поколебавам се, но после решавам да споделя с нея великата новина: — Приеха ме в една специална програма за творческо писане! И през лятото ще ходя в Ню Йорк!

— Виж ти! — Дона звучи както леко впечатлена, така и леко изпълнена със завист. И за да не остане назад, допълва: — Нали знаеш, че имам братовчедка в Ню Йорк?

— Разбира се. Казвала си ми милион пъти.

— Тя е голяма работа в рекламата. И има хиляди ухажори. И е много красива.

— Много хубаво.

— Ама наистина, неподправено красива! И преуспяваща! Както и да е… — Замълчава, за да оправи роклята си, след което добавя: — Трябва да се запознаеш с нея!

— Добре.

— Не, сериозно! — настоява тя. — Аз ще ти дам телефонния й номер. Можеш да й се обадиш и да се уговорите да се видите някъде. Ще я харесаш, гарантирам ти! Тя е по-дива и от мен!

* * *

Свивам в нашата алея и се озъртам объркано.

Пред гаража ни е паркиран червен пикап и ми трябва известно време, за да осъзная, че е на Лали и че тя е в къщата ми и ме чака. През главата ми минава безумната мисъл, че със Себастиан са скъсали и че сега тя е дошла да се извини, което ще рече, че аз мога отново да тръгна със Себастиан, а с Лали пак да си бъдем приятелки…

Смръщвам се и паркирам колата до пикапа. Какви ги мисля изобщо? Вече никога повече не бих могла да тръгна със Себастиан. Той е съсипан за мен — като любим пуловер, сдобил се с грозно петно. Приятелството ми с Лали също е съсипано завинаги. Тогава какво прави тя тук?

Заварвам я на верандата с Миси. Винаги любезната ми и мила сестра безпомощно се опитва да води светски разговор, шокирана не по-малко от мен от присъствието на Лали.

— А как е майка ти? — пита неловко.

— Добре е — отговаря Лали. — Баща ми й купи ново кученце, така че сега е щастлива.

— Това е много хубаво — отбелязва Миси е изкуствена усмивка. В този момент вдига очи и ме вижда да приближавам към тях. — Кари! — скача на крака. — Добре че си дойде! Аз трябва да се упражнявам! — И раздвижва пръсти в имитация на свирене на пиано.

— Беше ми приятно — казва Лали. И проследява Миси, докато тя не се прибира в къщата. След това се обръща към мен.

— Е? — поглеждам я аз и скръствам ръце пред гърди.

— Как можа? — провиква се тя.

— Какво? — сащисвам се аз. Аз очаквам от нея да моли за прошка, а тя какво — напада ли ме?

— Ти как можа?! — парирам удара.

А после забелязвам навит на руло ръкопис в ръката й. Сърцето ми се свива. Веднага разбирам какво е това — моята статия за нея и Себастиан, Онази, която дадох на Гейл преди седмици и й поръчах да я пази. Онази, която възнамерявах да я предупредя да не пуска във вестника.

— Как можа да напишеш това?! — възкликва Лали.

Аз правя крачка към нея, поколебавам се, а после предпазливо присядам от другата страна на масата. Тя се прави на корава, обаче очите й са огромни и насълзени, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Какви ги говориш?

— Това! — Хвърля листите на масата. Те се разпиляват и тя побързва да ги събере. — И изобщо не се опитвай да отричаш! Знаеш много добре, че ти си писала това!

— Така ли?

Тя бързо изтрива с ръка ъгълчето на окото си и отсича:

— Мен не можеш да ме заблудиш! Тук има неща, които само ти би могла да знаеш!

Хиляди мълнии! Не че се чувствам зле. Нито пък виновна.

Защото тя все така си остава човекът, предизвикал тази каша.

Залюлявам се в стола си и вдигам крака на масата.

— Как се докопа до това?

— Чрез Джен П.

Джен П. сигурна е висяла при Питър, докато са подготвяли вестника, открила е това в папката на Гейл и го е откраднала.

— И от къде на къде Джен П. ще ти го дава?

— Просто с нея се познаваме отдавна — изрича бавно тя. — Някои хора са лоялни, за разлика от други.

Сега вече наистина се държи възмутително. И тя познаваше мен от много години. Но може би е решила да пропусне тази част.

— Очевидно краставите магарета наистина се надушват. Ти открадна Себастиан, тя пък открадна Питър!

— О, Кари! — въздъхва бившата ми приятелка. — Винаги си била много тъпа по отношение на момчетата! Не можеш да откраднеш ничие гадже, освен ако то самото не иска да бъде откраднато!

— Виж ти!

— Толкова си подла! — провиква се тя и размахва ръкописа ми. — Как можа да постъпиш така?!

— Може би защото го заслужаваш?

— Коя си ти, че да казваш кой какво заслужава, а? За кого се мислиш? За бог ли? Винаги си се смятала за малко по-добра от другите. Винаги си вярвала, че ще ти се случи нещо по-добро. Като че ли това — посочва към задния ни двор, — като че ли това не е истинският ти живот! Сякаш всичко това е просто поредното стъпало към нещо друго!

— А може и да е точно така! — контрирам я аз.

— А може и да не е!

Вторачваме се една в друга, шокирани от огромната доза враждебност, насъбрала се между нас. А после аз кимвам към листите и питам:

— Е, Себастиан видя ли го?

Този въпрос очевидно я разчувства още повече. Тя отмества глава и натиска силно очите си. Поема си дълбоко дъх, като че ли взема важно решение, след това се привежда през масата е лице, разкривено от вътрешна болка.

— Не!

— И защо? Това би могло да бъде полезен елемент от кампанията ви срещу мен!

— Не го е виждал и никога няма да го види! — отсича тя и очите й се присвиват. — Скъсахме!

— Сериозно? — Гласът ми излиза като квичене. — Защо?

— Защото го хванах да се натиска с малката ми сестричка!

Събирам листите, които тя разпръсна по масата, и бавно ги подравнявам. А после се изкисквам. Опитвам се да се сдържа, обаче не мога. Прикривам уста, но от носа ми се чува грухтене. Свивам глава между коленете си — никаква полза. Устата ми се отваря и аз избухвам в смях.

— Не е смешно! — Тя прави опит да се изправи, но вместо това удря ядно с юмрук по масата. — Изобщо не е смешно!

— О, и още как! — кимвам и пак се заливам от смях.