Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гуси-лебедi летять, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Девета глава

Моята работа вървеше добре: още същата учебна година ме отличиха и ме преместиха в трета група. По този случай учителката каза много сърдечни думи, с които развълнува и себе си, и мене.

У дома татко се учуди на успехите на своя палавник, скри усмивката под подрязаните си мустаци и каза:

— Щом е така, да не бъде по-лошо… Ученето си е учене, а ботушките си пази.

Мама пак се затревожи:

— И какво ли ще излезе от това дете?

А пък аз се заех да пиша пиеса. Сигурно като прочете тези думи, не един читател ще свие и дясно, ще свие и ляво рамо и ще се зачуди: защо тъкмо пиеса, а не стихове? Всичко си има причини, както е казал един философ. Имаше си причини и пиесата.

През тази зима в нашето село за първи път се заговори за „тиатър“. Никой не можеше свястно да обясни какво е това, но имаше разни слухове и приказки. Едни говореха, че „тиатър“ е някакво интересно представление с маскирания, други, че е болшевишка измишльотина, че е „люзион“, при който всичко е вятър и мъгла, четвърти, че е приумица на самата нечиста сила, че на сцената в тъмнината се случва да излизат русалки, а понякога от бъчвата, изскачат и дяволи. Някой дори бил чул, че една пиеса точно така се наричала — „Сатаната в бъчвата“.

Чичо Микола обясни, че тиатърът е ценно нещо, защото там показват хубави женички с къси полички. А понеже у нас тогава се носеха поли до петите, чичо Микола си изпати за безсрамието от леля Ликерия. Той пък й отговори на френски:

— Моля, мадам Ликерия, пардон.

И „мадам Ликерия“ хвърли машите и се затресе от смях.

Няколко дена в село само за това се говореше — за театъра, а особено се вдигна шум, когато комсомолците започнаха да събират за представлението заемообразно от селяните столове, лампи, чинии, чаши и дори поли, от които майсторски щяха да излязат старовремски широки панталони. Комсомолците наричаха този заем реквизит, а някой от богатите пусна слух, че това е реквизиция. И някои уплашени жени се втурнаха да прибират фустите си, без да знаят, че те щяха да послужат за голямото изкуство.

За мене тогава думата „театър“ звучеше и примамливо, и страшничко: ами ако наистина от тъмното изскочи дявол? Но тогава това не се случи… То стана много по-късно…

И така селото по различен начин, но с нетърпение очакваше представлението. Най-сетне един ден на стените на селсъвета, Комитета на бедните, потребителната кооперация и училището цъфна такава обява:

„Внимание! Внимание!

 

Днес, в седем часа вечерта,

за първи път в нашето село

ще бъде показано представление, тоест театър.

 

Цена на билета:

жито — четири фунта,

кокоши яйца — също четири,

гъши — три,

ръж — пет фунта,

елда, просо, грах — шест фунта.

 

Всички, всички на театър!!!“

Като прочетох това, отначало се зарадвах, а после се омърлуших: с какво ще го купя този билет? Надявайки се само на едно „може би“, отидох при мама, но тя така ме погледна, сякаш най-малко бях излязъл от комина, а после почна да се шегува:

— Вижте го, нашето момче иска да иде на театър! Току-виж, поискал и артист да стане.

— Не, мамо, тази година сигурно няма да стана артист — успокоих мама. — Но много искам да видя какви хора има там. Може би ще ми дадете зърно?

— А после какво ще правим? Ще оставим зъбите си на полицата, да се сушат до новата реколта, и ще си спомняме за театъра? Ето на, брашно ни е останало за две-три месения. Какво ще кажеш за това?

Вече нищо не ми се искаше да кажа. След като изчаках мама да излезе из село, втурнах се в плевнята и започнах да претърсвам горния кат с надеждата, че ще намеря някой скрит кокоши полог. От моето търсене обаче нищо не излезе: в кокошите полози имаше само запъртъци.

Въпреки това вечерта се затътрах към училището където щеше да бъде театърът. Сега входът в училището беше препречен от маса, върху която имаше кантар, за да се мери зърното за билети, и две големи делви за яйцата. Срещу донесеното щастливците получаваха от касиера червени хартийки с печат и гордо влизаха в училището, а нещастниците бяха обсадили стъпалата на училището като пчели на прелка. Някои от тях, като мене, се надяваха, че може да имат късмет да се промъкнат под масата на касиера, а други пък — поне да погледнат през прозореца, когато почне чудното зрелище.

Ето че на вратата се появи фигурата на секретаря на комсомолската ядка Микола Гуменюк. Над главата на касиера той викна на несретниците:

— Ей, малчугани, който бързичко донесе сноп слама, ще го пуснем в театъра!

— Аз ще донеса, ей тукачка живея! — изпревари всички луничавият Омелко.

— Донеси! — заповяда Гуменюк.

— Може би и сено трябва за театъра? — обадих се аз.

— Не, сега за сега ще минем без сено — отряза секретарят последната ми надежда честно да вляза в театъра.

Само тъжно въздъхнах — ех, да знаех, че театърът не може без слама, още от обед щях да заклеча тук с цял сноп. Много скоро Омелко, с очукания сноп на рамо, разбута учениците, които се тълпяха на стъпалата, и със светнали като искри лунички радостно извика:

— Недейте се тъпка като в чувал, дайте път за тиатъра!

Той хлътна във входа, а аз все гледах под масата в очакване, когато нозете на касиера така се отместят, че да се промъкна между тях и крачето на масата. И ето че настъпи тази дългоочаквана минута: касиерът взе с две ръце делвата с яйцата и започна грижливо да я премества към другия край на масата. А аз, затаил дъх, бързо се шмугнах под масата и като гущер пропълзях на четири крака в коридора. След мене някакво плашило извика: „Дръжте го!“ От уплаха скочих на крака, бързо се метнах към другата врата и… тичешком налетях на висок момък с червено кожухче. Той веднага се развесели, а аз се огорчих. Отде да зная, че и на другата врата дебнат „гратисчии“?

— Ти пък откъде изникна? — попита момъкът, като ме хвана под мишниците.

— Оттам — издумах, останал без душа. — Пуснете ме, чичо, на тиатър.

— Какво му се искало! Ще те пусна, и то така, че да разбереш къде зимуват раците!

— Знам, знам къде зимуват раците… — заскимтях жаловито, защото неведнъж бях чувал от големите това нещо.

— А къде Макар кара телетата знаеш ли? — вече с любопитство ме погледна накриво момъкът.

— И това знам — отвърнах по-бодро.

— Ами къде се точат на козите рогата?

— Знам и това.

— А колко струва един фунт беля?

— Зависи от белята и от панаира — окопитих се аз.

Отговорът ми допадна на любителя на поговорки, той се засмя и пак попита:

— Ами какво не знаеш?

— Не знам какво е тиатър. Пуснете ме да видя.

— Я какъв е хитър, какво му се приискало?! Сега така ще те насоля, че дълго време няма да помислиш за театър. — И момъкът ме подкара пред себе си към изхода. А там вече момчетата бяха разбрали какво беше станало и ме сочеха с пръст.

Не бих казал, че това бяха най-хубавите мигове в моя живот. Но те изведнъж станаха още по-тежки, когато под строг надзор попаднах при касиера — насреща ми по стълбите енергично крачеше чичо Себастиан. Сега бях съгласен да потъна в земята от срам, страните ми пламнаха, а под клепачите ми залютяха сълзи. Отдръпнах се малко встрани, наведох очи и не гледам чичо Себастиан, а ботушите му, надявайки се само на чудо — като е излязъл от тъмното, председателят на комитета на бедните може и да не ме познае.

— Какво искаш да правиш с момчето, Андрей? — пита чичо Себастиан момъка, без да ме гледа.

— Че какво друго — за опашката и навън! — засмя се Андрей.

— А защо да не го пуснем в театъра? Нека погледа малко. Колко място ще заеме то?

— Е, щом вие мислите така, нека и то празнува — съгласи се момъкът.

Чичо Себастиан се обърна към касиера.

— Олександре, дай на момчето един гратис, да не го гонят като мръсно коте. — После той само ме докосна с ръка по главата и влезе в училището. Знам защо тогава чичо Себастиан не се спря — беше видял, че сълзите ми са готови да капнат, а имаше деликатно сърце.

Олександър ме измери точно с такъв поглед, с какъвто се промъкват безплатно в театъра, и тикна в ръцете ми мъничък къс хартия.

— Ами къде е гратисът? — запитах, без да вдигам глава, защото не можех да допусна, че такава голяма и тържествена дума ще се помести на толкова малка хартийка, на която дори не може да се побере целият кръгъл печат.

— Ето това е. Бягай, но не заемай нечие място, ти си правостоящ!

Здраво стиснал в ръка гратиса, влязох в училището, което бръмчеше като кошер, смееше се и немилостиво лющеше семки. Сега тук нямаше чинове, а пънове, на които бяха поставени нови дъски и на всички беше много удобно да се люлеят на тях. Веднага поисках да ида отпред, защото отзад нищо не се виждаше от главите на големите. Когато се спрях пред сцената, над която се вееше ушитата от зебло завеса, някой ме щипна за крака отдолу и сякаш изпод земята се чу смях. Озърнах се. Кой ли може да се шегува с мене? Но нямаше никой. Достатъчно беше пак да вдигна глава и отново нещо ме дръпна отдолу за другия крак и пак изпод земята избухна писклив кикот. Може би пък това е онази нечиста сила, която играе в театрите? Хвана ме страх. Отдръпнах се малко от сцената, а в този миг някой изпод земята прошепна:

— Михайло, пъхни се при нас, тук е по-безопасно, няма да проверяват.

Наведох се малко и в дупката под сцената видях моите съкласници Софрон, Виктор, Уляна и Григорий. Значи, това била нечистата сила, която ме дърпаше за краката. Излезе, че хитрите деца са се примъкнали под сцената за да гледат театър, още през деня, след часовете, и там, понасяйки неудобства и глад, чакаха представлението.

— А майка ти вече те търсеше из цялото село — наведох се аз към Софрон.

— С тояга или без? — поиска уточнение ученикът.

— Без.

— Сега след театъра в къщи ще има още един театър — омърлуши се момчето, а после попита: — Нямаш ли случайно нещо за ядене?

— Имам печен грах.

— О! — само можаха да извикат децата. Веднага се нахвърлиха на моя грах и в скоро време под сцената отекна безгрижен смях и дружно тракане на челюсти.

Но ето че се залюля и се вдигна завесата. Всичко затихна в училището. Приятелите ми изпълзяха изпод подиума и насядаха на пода пред краката на големите. Щом заговориха на сцената артистите, заговори и цялата зала: почти всички започнаха да гадаят кой точно играе тази или онази роля.

— Ехей, та това не е дядо, а Явтух — радостно позна артиста някой.

— Приказваш си! Как Явтух ще остарее толкова отведнъж? — не хващаше вяра друг глас.

— А бе те, артистите, и старостта я измудрят: налепят с туткал дреб за брада и мустаци — умно обяснява трети. — Старостта по-лесно се представя, отколкото младостта.

— Не, това не е Явтух: неговият глас е по-звънлив — не се съгласяваше четвърти.

— Глупчо, че нали той играе.

— Хайде, по-добре да го попитаме него… Явтух, ти ли си, или не си ти? — лети през главите въпросът към артиста.

И изведнъж дядото, който според действието трябваше да се тревожи, прихна да се смее от този въпрос, прехапа устни, а после така се разкиска, че отначало полетяха мустаците му на сцената, а после и брадата. При това зрелище всички зрители избухнаха в гръмък смях и така се залюляха на дъските, че те затрещяха, а една се и счупи. Онези, които седяха на нея, изпопадаха на пода и театърът още повече се развесели. Единствено само на суфльора не му хареса нещо хорската радост. Той изскочи от своята будка като Пилип от конопа и закрещя: „Завеса! Завеса!“ Какво губеше той, щом всички достатъчно се посмяха срещу своето зърно?

След като завесата се вдигна втори път, зрителите пак откриваха артистите и бяха необикновено доволни от това. На всички се хареса и сцената, когато момъкът прегръщаше момата при кладенеца. Наистина момите в залата малко се засрамиха от това зрелище и наведоха глави. Затова пък момците станаха от пейките, а после завикаха на влюбените да се целунат. Но по онова време нашата младеж не се целуваше пред хора нито на улицата, нито в пиеса, макар там, както скоро след това открих, да пишеше със ситнички букви „целуват се“.

А когато в последното действие мъжът започна да убива жена си, всички се развълнуваха и развикаха, а после и заплашиха артиста. Но непредпазливият артист не се вслуша в гласа на масите и накрая така удари жена си, че тя падна до масата. В залата изпискаха момински гласове, а няколко момци се втурнаха на сцената да бият и да вържат убиеца. Спаси го суфльорът. Той като опарен изскокна изпод подиума, прекатури будката и с ужасен глас се развика пак: „Завеса! Завеса!“

— Каква ти завеса, когато тук убиват хора! — обади се някакъв басовит мъж откъм прозореца.

Тогава суфльорът се обърна към залата и размахал ръце като вятърна мелница, започна да вразумява хората: та какъв народ са те! Щом си купуваш билет за революционен театър, трябва да знаеш, че там не се позволяват кръвопролития дори за вражески елементи, та камо ли за нещастна жена, която в миналото е живяла само сред притеснения. А после се обърна към артистката и я накара да стане. Тя стана, изтърсвайки праха от полата си, засмя се от това единодушно съчувствие и внимание и в залата също се разсмяха и заръкопляскаха.

Пиесата имаше такъв успех, че след свършването зрителите нахлуха на сцената и без да жалят ръцете си, вдигаха своите първи артисти. Такова единство между зрители и артисти по-късно, не знам защо, не съм виждал дори в столичните театри. Пък и нашите хора се вълнуваха, смееха се и плачеха много по-искрено, отколкото където и да било.

На другия ден след представлението помолих учителката да ми даде за четене някаква пиеса. Тя ми намери „Мартин Боруля“ и още една раздърпана книга. Прочетох ги внимателно и после се заех да проучвам как се пишат пиеси, какво означават „действие“, „сцена“, „явление“ и други такива премъдрости. Всичко това беше необичайно и крайно интересно. А след като прочетох няколко пиеси, реших да напиша и аз моя и в нея да представя и чичо Себастиан, и чичо Микола, и Мариана, и други хора от нашето село. От технологията най-много ме смущаваше как да изписвам думите, които са в скоби, защото в пиесите те се печатаха така, сякаш някой ги беше писал ситничко. Тогава реших да пиша цялата пиеса с моя обикновен наклонен почерк, а това, което е в скоби, да го наклонявам в обратна посока. И всичко сякаш ми тръгна сполучливо…

Ето и сега, едва се е съмнало, а аз се мъча с третото действие — все не мога да подбера момински любовни думи. А пък трябва да ги намеря, защото каква е тази пиеса, ако в нея има малко любов и целувки? С целувките работата е по-лесна — има ги достатъчно във всички действия, а любовта е малко. Не върви да питам по-големите, ще ми се смеят. Не, много е мъчно да си драматург, когато си едва на десет години. Дали наистина да не се заема със стихове? Но каква радост носят те? Кой ли не чете на вечеринките стихове, той нещо си вие, вие, а от пиесата всеки изпитва и радост, и скръб.

Докато разсъждавах така над особеностите на жанровете в стаята ставаше все по-светло и по-светло. И слънцето вече почука със златни пръчици на моя прозорец, а зад него нежно загукаха гълъби. Време е за училище. Докато събирах книжките си, чух, че навън затропа каруца, че изскърца нашата вратня, радостно се обади патицата, бързо изтрополяха стъпки, тракна и едната, и другата врата и на прага като самата пролет застана поруменяла и лъчезарна Мариана. На новичкото й кожухче се клатушкаха в петлицата две първи кокичета.

— Добър ви ден и добро здраве на всички ви в къщи! — сложи ръка на гърдите си и дълбоко се поклони тя на татко, на мама и на мене.

— Добре дошла, Марианке, да си жива и здрава, чедо — трепна гласът на майка ми.

Веднага схванахме, че момата е дошла у нас поради нещо необикновено и важно.

Мариана се притисна до майка ми, зашепна й нещо и на мамините мигли заблестяха сълзи.

— Не плачете, леличко, че и аз ще се разплача — през смях заплака Мариана.

— Какъв е той, твоят месечко?

— Ей го, хе! Нима не сте го виждали през лятото, когато идваше при мене във вашата градинка? — учуди се момата.

Мама снизходително се усмихна:

— Ти само си ми загатвала за твоя казак, а си забравила да ми го покажеш.

— Ами излезте, вижте го — кимна тя към прозореца. — Седи си на колата и така се надува, че няма накъде. — И вече тихо, само на мама, каза: — Нарича ме княгиня и звездичка.

— Ти наистина си звездичка — бърше мама с ръка очите си. — А ти как го гледаш?

— Някак си хем съпруг, хем като баща — шепнешком каза Мариана.

— И ти пък, как така? — учуди се мама.

— То е сигурно защото не помня баща си. А преди това моят Максим е бил кавалерист при Котовски и така е въртял сабята, че дори орден е спечелил.

— Орден ли? — радостно възкликнах аз.

— Ами да! — горделиво каза Мариана, а после се наведе над мене и ме целуна по бузата. — Сбогом, Михайлик, сбогом, радост моя, защото вече дълго, дълго време няма да се видим. Учи се, Михайлик, така се учи, че всички да знаят какви са селските деца. Стига са говорили и големи, и малки господари, и разни гадове, че ние сме били само добитък. Били сме добитък, а сега — ядец!

Тъга и мъка стиснаха гърлото ми. Аз едва-едва можах да издумам:

— Ти идвай у нас, Марианке, защото ние всички много те обичаме.

— Щом ми падне. Сбогом, миличък — целува ме още веднъж, целува и мама и излиза от къщи.

На улицата чакат впрегнати коне. Младоженецът, момък с гърбав нос и с шинел, обръща глава към нас и дружелюбно се усмихва. Татко пръв се приближава и се здрависва с него.

— Успя ти, момко, да съгледаш момата. Дълго трябва да се търси такава мома.

— Та че и аз дълго я търсих. Три години не съм слязъл от седлото. Затова и съдбата се смили над мене — от сърце казва момъкът и подава ръка на младоженката: — Качвай се, Мариано.

Момата пъргаво скача в колата, а в този миг някой, леко ме докосва за ръкава.

Обръщам се.

До плета с торбичка през рамо, незабелязано е застанала Люба. И нейните очи, кой знае защо, също се смеят.

— Младоженка ли е? — посочва с глава към Мариана.

— Младоженка — чудя се как Люба може веднага да се досети за това.

— Их, че е хубаво! — радва се момичето, без да разбира колко ми е тежко да се разделям с Мариана.

— Сбогом, добри хора — допря с ръка шапката си младоженецът и дръпна поводите. Конете тропнаха с копита и под тях прокънтя и пръсна пръски мартенската земя.

Всички обръщаме глави и дълго-дълго гледаме след Мариана.

Конете вече завиват в друга улица, за последен път се мярнаха главите на младоженците, а ние все още гледаме, не можем да се нагледаме на далечните, потънали в пролетна омара ниви и на слънцето, и на вятърната мелница — тази селска приказна птица, която все се кани да литне в небето, но не може да се раздели със земята.

— Каква ли съдба я чака? — пита си мама, без да знае кого — слънцето ли, земята ли.

А ние с Люба, хванали се за ръка, отиваме на училище, вървим по пресните коловози, които са останали на мартенския път.

И изведнъж високо над моята печал екнаха тревожните звуци на далечни камбани. Вдигаме глави с Люба към небето, към ярко белите облаци и виждаме как право от тях излитат лебеди и ронят над къщите, над земята и в сърцето своята лебедова песен.

И мило, и чудно, и радостно ми става на мене, малкия, в този свят…

А лебедите летят, летят над моето детинство… над моя живот!…

 

Киев — Ирпин — Дякивци

1963–1964

Край