Михайло Стелмах
Бели лебеди летят (6)

Шеста глава

След тази вечер аз често ходех в комитета на бедните при чичо Себастиан и когато той имаше време, четяхме заедно някоя книга, вестници или говорехме за какво ли не, а най-вече за това, какво ли ще стане в бъдеще, когато изчезнат корените и семето на войните, на човешката вражда и мизерия, когато не буря от олово, а вихрушка от цвят ще покрива човека и здравият разум ще влезе във всяка къща. Чичо Себастиан разтваряше пред себе си и пред мене велики надежди и на техните лебедови крила детската ми душа летеше към бъдещето.

— Ето че се заговорихме и се заплеснахме, а времето си върви. — Той отиваше до прозореца, поглеждаше звездите, а после изтегляше чекмеджето на графската маса и вадеше оттам парче черен хляб, глава чесън, а понякога и сланина и тогава имахме такава разкошна трапеза, каквато сигурно и царете не са познавали. Сега вече чичо Себастиан ми разказваше разни смехории, подиграваше се с пановете, с поповете и царете, а аз се смеех и все пак не забравих едно — ще излезе ли, или няма да излезе от мене учител? И неведнъж тогава си представях, че съм учител с купешка риза и дори с обувки.

Мама отначало се сърдеше, че досаждам на председателя на комитета, а после свикна и когато на мръкване се надигах на пръсти за каскета си със счупена козирка, шеговито ме питаше:

— На вечерня ли бързаш вече?

— Не, на всенощно бдение — весело се усмихвах и излизах от къщи в тези вечери, които навеки ми оставиха звездите си.

Веднъж ние се бяхме увлекли в книгата и не усетихме кога внимателно беше скръцнала вратата. На прага беше застанал висок, непознат за мене човек, с рунтав овчи калпак, с прерязана пушка под мишница. Извиках от изненада, а чичо Себастиан светкавично скочи от масата и грабна щаера. Непознатият някак неуверено вдигна с огромните си ръчища късата пушка и с пресипнал глас каза:

— Себастиане, не съм дошъл да се бия, а да се предам. Не се хващай за оръжието.

— Да не лъжеш? — Ръката на чичо Себастиан замръзна на хълбока му.

— Гледай — свали своята прерязаница непознатият и се приближи до нас. На мургавото му сипаничаво чело се появиха болка и умора, а над хлътналите му тревожни очи уплашено трепкаха дълги ресници, сякаш се мъчеха да прогонят от себе си лоши видения.

— Е, Порфирий, помогнаха ли ти твоите бандити, цялата контрареволюция и глупавата злоба? — гневно го попита чичо Себастиан, като оглеждаше с безмилостен поглед високата фигура на бандита, от която някой беше измъкнал увереността.

— Не ми помогнаха, Себастиане, ох, не ми помогнаха, а само съсипаха живота ми. Затова съм и дошъл при тебе — при вас… — омърлушено отвърна Порфирий. Брадясалото му лице беше измъчено, от дрехите му дъхаше на вкиснало и дим, а пресипналият му глас клокочеше, свиреше и хриптеше отвътре.

— Съсипали, казваш, живота ти? — по-топло светнаха очите на чичо Себастиан. — Да не би да си чакал друго от тия бандити? — махна той с ръка нататък, където трябваше да е гората.

— Нещастие и нищо друго — въздиша Порфирий.

— Хайде, дай си документите! — заповядва чичо Себастиан и събра червената покривка.

Бандитът дойде до масата, сложи на нея ръждясалата прерязана пушка, две попукани като костенурки гранати, после извади пистолет, погледа го със съжаление и с горчива усмивка го подаде на чичо Себастиан:

— А тази награда, подарък от негово императорско величество за някогашната ми храброст, предавам на тебе.

— Умрял съм за подаръка от негово императорско величество до немай-къде! — с ненавист погледна оръжието чичо Себастиан. — Сложи го при бандитското!…

Порфирий остави спечеленото с някогашната си храброст оръжие, въздъхна пак и наведе очи.

Какви ли мисли го вълнуваха в този нерадостен час от живота му? Дали за тихия селски рай в неговото стопанство, където кротките волове гледаха във вечността, ръжта ухаеше на пелин, а жена му носеше на пухкавите си устни любовта? Или за тъмните нощи, когато ходеше на разузнаване през войната, или за онази нерадостна слава, която беше окачила на гърдите му георгиевски кръстове? Или за позорните дни в бандата и вълчата самота в горските дебри и опустелите скитове, където и закоравелите монаси не забелязваха хода на времето?

През революцията, когато се беше върнал у дома си, Порфирий отново се беше захванал ревностно със своето полуразорено, разпиляно от войната стопанство. От кожата си излизаше, не си доспиваше нощем, трудеше се адски в стопанството си с надежда, че ще го превърне в рай. Световни катастрофи, кървави битки, рухване на царства и държави, нови революции и смяна на властите не го интересуваха, сякаш всичко това ставаше насън или на друга планета. Не само партии и дружества, но дори черквата не го занимаваше. Той смяташе, че черквата е работа на старите, а политиката е тъмна работа и няма да изведе земеделеца на добро. Селянинът трябва да си знае една политика — своето парче земя и това, което ще се роди на него. Край своята земица и добитък, треперейки за всяко зрънце, за всеки петак, Порфирий се и съживяваше, и подивяваше, без вече да забелязва, че непосилният труд изличава от пухкавите устни на жена му любовта и свлича гърдите й. Ей тъй в черупката на своето стопанство той щеше да доживее като отшелник до мирните дни, щеше да стигне може би и до своя рай, ако не беше един злополучен случай.

През двадесета година в неговото дребно стопанство бяха налетели тъкмо онези недалновидни продоволствени агенти, които почти във всеки селянин виждаха кулак или прикрит враг. Без да влизат в къщата, те веднага отишли при хамбара, с приклади избили вратата и започнали да се разпореждат сами. Порфирий с ключовете отишъл при тях и дълго мълчаливо гледал как изгребват зърното от неговите хамбари. Гняв, болка и скъперничество пламнали в главата му и там забъркали своята пъклена каша. Когато продоволствените агенти натоварили чувалите в каруцата, той застанал на прага на хамбара и глухо казал:

— А сега идете си!

— Имаме още време — разсмели се продоволствените агенти.

— Никой не знае докога му е времето и къде му е гробът — процедил той и не можал да сдържи злобата си. — Вървете си, докато е мирно и тихо.

Продоволствените агенти го нарекли щурак и започнали да го заплашват с оперативната тройка, която по това време съдела и наказвала на място. И тогава Порфирий побеснял. Привеждайки се, той се завтекъл в къщи, измъкнал сабята от ножницата и се нахвърлил върху агентите. Понеже не очаквали подобно нещо, те побягнали от двора му и хукнали за помощ в околийския град. Порфирий се преоблякъл, взел златното си императорско оръжие, сабята, вързоп дрехи и отишъл в бандата.

В гората той веднага помолил атамана да му даде няколко бандити, за да залови продоволствените агенти. Но атаманът само се засмял:

— Селянинът си остава винаги селянин. Политика й липсва на твоята глава, човече.

— Каква политика може да има тука? — отбил той омразната му дума.

— Ами ето каква: само глупците убиваха тези, които изземваха храната. А ние дори с пръст няма да ги пипнем. Нека нашият селянин на собствената си кожа изпита какво значи изземването на храната, тогава ще стане по-добър към нас.

След известно време Порфирий се отметнал от бандата и започнал сам да скита из горите, като само от време на време наминавал нощем в своето стопанство, при своето помръкнало щастие…

И ето го сега, измъчен и с плахи надежди, стои той като бандит и върколак пред своя някогашен другар и се мъчи да намери по лицето му поне капчица съчувствие.

— Отървах се най-после от тая железария — с клокочене, с хъркане и болка едва продумва. — Какво ще ме правиш сега, Себастиане?

— Ще гледам физиономията на този глупак, ще слушам как къркори душата му и ще искам да отгатна как от светия хляб; от земята и любовта стигна до бандитския занаят — гневно подхвана председателят на комитета.

Порфирий потрепера:

— Недей ме мъчи поне ти, Себастиане, недей!

— Дано те мъчат дяволите на онзи свят! А аз си имам друга работа.

Бандитът отчаяно махна с ръка:

— Ще има сега кой да ме мъчи и на този, и на онзи свят. За това много ум се не иска. Нагледах се на такива, които могат и да мъчат, и да убиват… А помниш ли ти, Себастиане, как седяхме едно време с тебе на един и същи триместен чин в енорийското училище? Ти на единия, аз на другия край.

— А сега стоим сякаш на двата края на земята… Виж ти, намери кога да си спомняш за училището! Защо не дойде да ми напомниш за това, преди да отидеш в бандата? Ти не си глупав човек я.

— Защо? Защото злобата и разумът не вървят заедно — някак изведнъж клюмна Порфирий.

Чичо Себастиан го погледна внимателно, сдържа гнева си и по-спокойно попита:

— Каква мъка още те мъчи?

— Неизвестността, само тя, защото не знам какъв ще бъде моят ден на разплата… Ти може би ще пошушнеш някъде какво точно ме е тласнало в гората. Озлобих се аз, Себастиане, озлобих се и съвсем се заплетох.

— Защо се заплете? Пожали житото, а душата си не пожали, нали?

— Ни най-малко не е така, Себастиане… Точно когато изгребваха житото и душата ми, една мисъл разсичаше мозъка ми на две: та живот ли е това, когато свой те заяде, свой те гледа като враг? И това ме натика в черна безпътица. Че само мене ли… Какво сега да правя в този свят?

— Засега седни на масата! — заповяда чичо Себастиан и премисляйки нещо, гледа в прозореца.

Порфирий сяда от другата страна на масата, по-далече от бандитското и императорското оръжие, а чичо Себастиан слага пред него груб като тенекия лист хартия, мастилница и перодръжка.

— Пиши!

— Какво точно? — взима той с мръсни, с големи черни нокти пръсти перодръжката.

— Пиши, че ти, еди-кой си, навеки скъсваш с бандитизма, с цялата контрареволюция, признаваш законите на съветската власт и няма като враг да вземаш участие в политиката. Разбрано ли е?

— Притрябвала ми е тази политика — пъди и с двете си ръце нещо от себе си Порфирий. — Моята политика лежи в земята, дано само и аз не легна в нея. — Той дълго пише своята чудна изповед, после духа върху нея, препрочита я и я предава на Себастиан. И тогава, с променено от някаква зловеща мисъл лице, казва: — И така стигна човек до най-страшното… А сега какво ще кажеш от името на властта?

— Върви си у дома! Само това мога да ти кажа — гледа го насмешливо под вежди чичо Себастиан.

Порфирий смаяно и недоверчиво го погледна:

— Какво каза? Да си вървя у дома ли?

— Че къде другаде искаш?

— Никъде, ах, никъде, Себастиане! Готов съм да пълзя на колене до децата и жената.

— Ти по-добре се учи да ходиш, а не да пълзиш. И гадината умее да пълзи.

В очите на Порфирий засвятка надежда и несигурна радост.

— Себастиане, нищо друго ли не трябва?

— Че ще се намери ли човек, комуто да не трябва нещо повече от това, което има?

— Не, аз за друго, Себастиане… Питам, значи, не трябва ли да ида в околийското, в чека?

— Чека и без тебе, глупчо, си има предостатъчно работа… В околийското, където трябва, аз ще добавя към твоето писание някоя и друга дума — тъй или иначе, на един чин сме седели…

— Ех, благодаря ти, Себастиане, цял живот няма да го забравя… Колко съм мислил и премислял за чека, че само като се сетех за нея, душата ми се преобръщаше… Истина ли ей сега ще се обърна, ще прекрача прага и ще си ида у дома?…

— Точно така ще сториш: ще се обърнеш, ще прекрачиш прага и довиждане.

Порфирий тихичко изхърка, засмя се, обърна се бързо и през рамо хвърли поглед към председателя на комитета, после рязко застана насреща му и без да сдържа радостта си, го помоли:

— Себастиане, опалѝ ме поне два пъти по мутрата.

— За какво ти е това удоволствие? — усмихна се най-после чичо Себастиан.

— Да ми олекне на душата и да повярвам. Смятай, че ще ми бъде нещо като изповед.

— Хайде пък ти!

— Много те моля, Себастиане, удари ме… Зарадвай човека.

— Хайде, като толкова молиш, дръж се! — светнаха, енергично очите на чичо Себастиан.

— Държа се! Удряй здравата, че да ми избиеш всичкия инат и глупост от кратуната! — широко се разкрачи, усмихнатият Порфирий.

Чичо Себастиан отиде близо до него, вдигна ръка, че като удари Порфирий в гърдите с юмрук, той залитна и веднага се намери под прозорците на отсрещната стена.

— Е, как е, поолекна ли ти малко? — запита насмешливо чичо Себастиан.

— Ох, олекна ми, като че ли планина се смъкна от гърба ми! — хихика, изправя се и вдига високо огромните си ръчища Порфирий. — А сега вече се обръщам, прекрачвам прага и тръгвам, а после тичам у дома.

Озарен, той излиза от комитета и през отворената врата известно време стига до нас нещо като хълцане, нещо като смях…

И с това щеше да свърши случаят с Порфирий, ако не беше се заловил за него от другия край бдителният Юхрим Бабенко. На другия ден, облечен съвсем празнично, той отишъл у Порфирий, разцелувал се с него, с жена му, ял, пил на тяхната трапеза и се превивал от смях, когато домакинът му разправял как го е изповядвал председателят на комитета на бедните.

Това било през деня, а вечерта Юхрим, вече в делнично облекло, се превивал пред черната мастилница и пишел материали — дописка до вестника и донесение до околията, до губернията и в столицата. Писал не защото имал зъб на Порфирий или искал да заеме поста председател на комитета на бедните — защо му е такава беля, щом като за него не плащат пари. На Юхрим Бабенко му трябвала славата на бдителен и неуморен изобличител, та по такъв начин да се докопа засега до пост поне в околията. Защо да се погубва в село такава глава и такъв почерк? Освен това на Юхрим му се искало да си спечели славата на кореспондент — и от селяните почит, и от жените внимание. За щастие попада му подходящ случай. Революцията е в опасност и я спасява Юхрим. И той пише и се радва на написаното.

В дописката и в донесенията той обвиняваше чичо Себастиан в тежки грехове против революцията: липса на класова бдителност, подозрителни връзки с недобития класов враг, своеволие на ума и съображенията, че и побой. Бдителният селкор най-много наблягаше как може да се пусне бандитът да си иде у дома без съгласието, разрешението и документите на висшестоящите органи.

С една бричка в село пристигна първата комисия. Председателят й явно беше болнав човек — все не му достигаше въздух, задъхваше се, посиняваше и ставаше — много сърдит.

— Този няма да пощади Себастиан — със съжаление се заговори в село.

— Дали няма да посвири сега на пианото чак в затвора? — радваха се богаташите.

От тези слухове и шушукания ми стана тъжно и тревожно на душата.

Комисията при затворена врата започна да разпитва поотделно Порфирий, чичо Себастиан и накрая Юхрим. А пред затворената врата се съсипваше от мъка и сълзи жената на Порфирий. Най-много от всички говорил Юхрим. Неговото помощник-писарско красноречие се носело като по вълни върху най-святото — революцията, революционната бдителност и класовата непримиримост. Никой не прекъсвал Юхрим, а когато най-после млъкнал, председателят, задъхан и посинял, се намръщил:

— Това ли е всичко?

— Засега толкова. Но ако трябва за протокола и за по-нататъшно действие, ще мога да кажа — обещал Юхрим, бършейки потта от челото си.

Тогава председателят на комисията казвал на Бабенко:

— Можете ли да ми отговорите на два въпроса: първо, кой ви е научил да помрачавате свещената дума „революция“? Второ, кой е оскубал и опърлил като кокошка вашата съвест?

— Аз ще се оплача по всички параграфи и институти за обида на личността — разпискал се Юхрим.

— Да, сигурно ще го направите. Доколкото разбирам, вие цял живот ще се оплаквате от някого и дотогава ще натопявате хората, докато не ви смъкнат гащите и ви напердашат по всички параграфи. Само това може да ви помогне.

Юхрим изхвръкна от комитета като бито псе и тогава, залитайки, влезе жената на Порфирий. Дълго време комисията не можа да й обясни, че никой никъде няма да праща мъжа й, стига само той честно да живее. Затова е дадена и амнистия от властта.

— Ох, благодаря ви, добри хора! — съвзе се най-после жената. — А че, моля ви, не отказвайте, елате у нас, домашна ракия има още, този дявол не остави хората да я допият.

— Силна ли е? — задъхвайки се, прояви интерес председателят на комисията.

— Гори със син пламък.

— Ще я вземем тогава за болницата. Нали няма да съжалявате?

— Какво говорите, господ да ви е на помощ! Ако трябва, още ще сварим, но вече за вас.

Комисията взе ракията. Юхрим надуши и това, зарадва се, като предварително предвкусваше как ще сложи динена корана председателя, и потегли право за болницата. Но и тука номерът не стана: ракията като медикамент бе предадена на главния лекар — че през ония години беше много тежко с лекарствата. Пък и тогава по селата лекуваха не толкова лекари, колкото врачки, намествачи на кости и баячки, като правеха магии, баеха, заплюваха, врачуваха с чиста вода и с пръст. Най-често налагаха пръстта на сърцето и на рани. Когато някой умираше, на това се гледаше философски — бог дал, бог взел. Сега обаче не толкова бог вземаше, колкото тифозната въшка, тя беше най-добрият помощник на смъртта. И затова не беше чудно, че жената на Порфирий от голяма омраза нарече Бабенко тифозна въшка.

А Юхрим? Смири се за някой и друг ден, а после захвана да пуска слухове, че прикрити врагове на революцията го гонят от село, и оплезил език, намери достойна за себе си служба в града.

Една вечер, когато ние с чичо Себастиан седяхме в комитета и четяхме, неочаквано се изтърси Юхрим. Беше с военна куртка от английско сукно и бричове, подшити с лъскав хром — с цел да хвърля прах в очи: един вид, притежателят на тези гащи доскоро е въртял сабя в конницата. Юхрим обичаше ефектите и в облеклото, и в езика. Той застана в поза до ръба на масата, повъртя нервно ръце, пъхна ги в бездънния си брич и там те се размърдаха като зверчета.

Чичо Себастиан презрително измери с поглед неканения гост, в чиито очни кухини беше паднала такава тъмнина, че очите му почти не се виждаха. Юхрим след малко размърда устни и по тях се изви плаха усмивка, в която нахалството заместваше липсата на увереност.

— Не си очаквал моето нашествие, Себастиане, нали? Знам, не си го очаквал! Но моята драматична душа трябваше да дойде при тебе на преклонение, тоест на покаяние по всички параграфи, по всички членове и по устава.

— Каква, каква е душата ти? — разведри се чичо Себастиан.

— Както беше казано по-горе — драматична!

— Въз основа на какви параграфи? — наля се с подигравателна усмивка лицето на председателя на комитета на бедните.

— Въз основа на параграфите на революцията!

— Ами тогава каква е моята душа?

— Естествено героична! — подмазвайки се, тържествено произнесе Юхрим и на неговото зло лице дори застина сянка на почтителност.

Чичо Себастиан само поклати глава — един вид — ех, че си натрапчив ти, човече, но премълча. На Юхрим само това му трябваше. Той веднага поведе разговор за промените в околийския град, лукаво подхвърли, че сега и негови приятели са се издигнали, наредили са се на служби и го канят по-близо до големците.

— А пък ти, разбира се, реши да не се късаш от масите, нали? — наивно попита чичо Себастиан.

— Не, още не съм решил. Затова дойдох естествено за съвет. Какво да сторя — дали да остана в село, или и аз да тичам подир късмета си в града?

— Недей тича, Юхриме, ах, недей тича! — едва ли не въздъхна чичо Себастиан.

— А защо така? — учудиха се тънките устни и фасулообразните ноздри на Юхрим.

— Защото, ако настигнеш късмета си, ще го захапеш като куче и ще го държиш само до собствената си персона. А и хората имат нужда от късмет.

Юхрим трепна, не знаейки какво да прави. Като помисли, той се преобрази като човек, за когото казват: отвън се смее, а отвътре кипи.

— Ти, Себастиане, сложи на житото мед, а на мен характер! — едва изкриви устни в усмивка Юхрим. — Всеки може естествено да хули, но на твоя пост човек трябва да бъде вежлив по всички устави. Знам, яд те е на мене за оная история с комисията. Виновен съм, разкайвам се, заричам се, че няма вече. Не от глупост, а от престараване сбърках, защото помислих, че ти не си действувал по революционните параграфи. И исках с теорията да поправя твоята практика, защото кой трябва да милее за революцията? Само такива като тебе от практическа гледна точка и такива като мене от теоретическа.

— Само за кожата си, за собствената си кожа милееш ти и от практическа, и от теоретическа гледна точка! — ядоса се чичо Себастиан. — И ако потрябва да я спасяваш, готов си да продадеш всички хора, целия свят, без окото ти да мигне!

— Защо трябва толкова далече да отиваш! — разсърди се Юхрим и грубите ивици на устата му станаха още по-твърди. — Кожата е тънка работа, всеки си я спасява както може, а някои дори си пускат такива неща, каквито има таралежът. Право ли е?

— Защо не добави, че други пускат от кожата си лига?

— И за това ще кажа съответно, ако се наложи да давам някъде своя класификация. — Злобата изкривява лицето на Юхрим и едва сега очите му пробиват мрачините на очните кухини. — А сега съм дошъл естествено за друго при тебе. Да говоря ли още, или ще заповядаш да си затворя устата?

— Говори, за да не стои устата ти без работа — сдържа гнева си чичо Себастиан. — Защо понякога ми се струва, че от устата ти не изскачат думи, а жаби?

— Прекалена фантазия — без да се замисля, обяснява Юхрим.

— Добре, какво има?

— Ами нищо възвишено. Много те моля, драсни за движение на личността характеристика, една такава малка, но естествено, от сърце.

— А без нея приятелите ти от околията не вярват ли на твоята личност?

— Вярват, но революционният закон си е закон. Драсни, Себастиане. Не е тежка работа, а и на двама ни ще донесе облекчение.

— На мен и без това ми е леко — упорито поклати глава чичо Себастиан. — А на тебе характеристика няма да ти дам.

— Ще дадеш! — нахално се опули Юхрим.

— Няма да ти дам.

— Нямаш такъв закон! — Зло пламъче заигра в пихтиестите очи на Юхрим. — Всяка индивидуалност има право сега на лична характеристика, независимо дали се харесва някому, или не се харесва. Ако не дадеш днес, ще дадеш утре. Ще те принудят да дадеш! И помни: при желание на всеки човек може да се прекършат крилата.

— Не знаех, че си бил такъв крилоядец! — дори се учуди чичо Себастиан.

— Тогава знай! И по-добре веднага ми напиши характеристиката, че да не се джафкаме. И ти ще си по-спокоен, ако ме махнеш от село.

— Убеди ме! Върви по дяволите, ще ти дам характеристика, та да се махнеш от очите ми! — съгласи се чичо Себастиан.

— Ето, веднага трябваше така — доволно изхихика Юхрим. — Ако не беше ми дал, с месо щях да я изтръгна. Своето никога не изпущам — правата са си права! Може след това и да го полеем за съвместно мечтаене, а? В джоба ми позадрънча нещичко.

— Пази го за панихида на такива добри хора като тебе! — отряза председателят на комитета.

— Воля твоя, а на спасения по всички параграфи му се полага рай — сви рамене Юхрим. Злобният блясък се утаява на дънцето на кръглите му очи, а отгоре изплава доволство.

А в това време председателят на комитета извади хартия, мастилница, писалка и седна да пише характеристиката.

— Да ти помогна ли с коментарии? — наведе глава над масата Юхрим.

— Ще мина и без тях. Не ми затуляй светлината.

— И моля те, Себастиане, естествено с документален ефект да изтъкнеш, че съм бил в редовете на Работническо-селската червена армия. Това сега навсякъде отваря вратите и коридорите.

— Ще подчертая, естествено и с ефект, твоето никъде няма да ти избяга. — Чичо Себастиан успокои Юхрим. — Постой поне малко мирно.

Юхрим се разположи на пейката и с облекчение въздъхна: нали след няколко дена ще получи вече служба и тогава не го е еня за Себастиан, който с всичките си рани не може нищичко да откачи. Ако той, Юхрим, имаше поне едно късче такава биография, щеше да се развихри чак в самата столица като циганин на слънце, нямаше да излиза от хромовите кожи.

— Да ти прочета ли характеристиката? — станал от масата Себастиан.

— Прочети, прочети да послушаме умна приказка — станаха дори по-добри тънките устни на Юхрим.

— Тогава слушай и не ме прекъсвай.

— Няма.

— „Характеристика — зачете чичо Себастиан. — Дава се същата на Юхрим Бабенко, който е роден, кръстен и пораснал в нашето село, но естествено непоумнял…“

— Ти смееш ли се, че после да заплачеш? — скочи Юхрим. От злоба зъбите му лъснаха като на печен глиган.

— Казах вече: не ми пречи. Започвам отначало: „Дава се същата на Юхрим Бабенко, който е роден, кръстен и пораснал в нашето село, но естествено непоумнял. Основни белези на дадения индивид: мързелив като паразит, лае като пес, хапе като змия, а смърди като пор — където се изтърси, все омърси. Основна цел на неговия живот и дейност — с чужда мъка да се промъкне в рая и да заключи вратата след себе си, та никой вече да не влезе там. Хората казват, че Юхрим Бабенко е ушит от змийски кожи, но документално не мога да потвърдя това, а потвърждавам, че той е социално опасен на всички държавни постове, без тях пак ще мъти вода, но с по-малки коментарии…“

— Аз… аз… аз ще ти… — разтрепера се Юхрим, в гласа му прозвучаха пискливи козешки нотки, като свърши с тях, той избърса с юмрук устните си, които трепереха от обида и злоба.

— Какво ще ми ти?! — Чичо Себастиан презрително насочи към Юхрим ресниците си.

— И аз някога ще ти напиша и ще ти подпечатам характеристика!

— Тя вече е написана в две войни, така че не се мъчи много. И не са я писали писари или разни отрепки…

— Знам, животът я е писал — имитира някого Юхрим. — Той те е драскал с куршуми, а някой така ще те драсне с писалка под лъжичката, че ще видим какво ще излезе от това! — Бясна злоба бликаше от кръглите очи на Юхрим. — Днес ти си отгоре, но самият бог на небето още не знае какво ще бъде утре на земята! Аз естествено ще дочакам своето време и тогава ще науча някого с какво се пишат и с какво се изличават характеристиките! Колкото и високо да се издигат крилата, перушината от тях пада долу! Право ли е?

— Право за онзи, който се е излюпил преди птицата!

— А кой се е излюпил преди нея? — малко се смути Юхрим.

— Змията.

Ядосаният чичо Себастиан пристъпи крачка напред, а Юхрим се обърна на място, приведе се и се изниза от комитета.