Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гуси-лебедi летять, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Седма глава

Звезда иде, щастие носи

Народна мъдрост

Под високите есенни звезди притихват къщите и тогава, ясно се чува шепотът на росата, на полуголите дървета и почернелите умислени слънчогледи, които вече не поглеждат нито слънцето, нито звездите.

Мене цял живот ме привличат и вълнуват звездите, тяхната съвършена и винаги нова красота, тайнственото им примигване и чудните разкази за тях. И най-ранните ми спомени от детинство са свързани със звездите.

Дори и сега, след като съм изживял половин век, аз си спомням ясно „далечното“ вечерно пасище, потъмнелите тъжни треви, които утре ще станат сено, исполинските шлемове на купите и жълтите езичета на огъня под тигана на косачите, чувам последния сребърен звън на косата и първото поскърцване на дърдавеца, пръхтенето на невидими коне, които са навлезли в мъгла, и тъничкото посвирване на бърнетата, които отръскват росата от крилцата си, и детския плач на рекичката, в която цяло лято са се потопявали и дивият джоджен, и кандилката, и дивите перуники, които цъфтят на воля и нямат грижа за нищо.

И над целия този свят, в който ароматът на село е малко приглушен от мъглата и мириса на новото, още неналяло се зърно, сияят най-хубавите звезди на моето детинство. Дори далечната светлинка в чифлика край мостчето също ми се струва, че е звезда, застанала в нечий прозорец, за да бъде по-радостен животът на добри хора. Виж, да можехме да вземем и ние една звездичка в нашия дом…

И ми се струва, че минал над потъмнелите вятърни мелници, аз влизам в синия небосклон, вземам от него моята звездица и напреко през нивите бързам за село. А в това време невидимият сън, притаил се до главата ми, върху друг откос, докосва клепачите ми и приближава до мене звездите.

Те стават все повече и повече, ето ги, завъртяха се като златна виелица, аз чух тяхното шумолене, тяхната музика… и се понесох, понесох на люлееща се лодчица по чудните реки на сънищата…

Сега с дядо се връщаме от Майдани по безлюдни пътища, над които месечинката не залязва. Там в горските къщички дядо прави пчелни кошери на хората и поправя обикновени селски сечива. Бяхме дори в първата комуна, където земеделците, опасявайки се от бандити, излизат и на работа по нивите с оръжие. Дядо веднъж ми показа недалече от орачите пирамида от три винтовки, а под тях на кърпа бе сложен хлябът.

Кадифената, малко хладна вечер се носи покрай нас, под колелата писукат влажните коловози, шептят и шумолят листата, в доловете валма мъгла ни пресичат пътя — и никъде жива душа, само опечалените върби край пътя, само месец и звезди отгоре.

Ето една падна в далечината и дядо казва на нея и на себе си:

— И звездите като хората падат на земята, и те си имат свой живот — а после се обръща към мене: — Тебе, дете, не ти ли е студено? Да ти дам ли моя ямурлук?

— Не трябва, дядо — облягам се назад и очаквам нещо от моста пред нас, от речицата под него, която ту спи, ту не спи, и от края на гората, която слиза в ливадата.

— Как да не трябва? Виждам, че си замръзнал малко.

— Няма значение, ние, мъжете, трябва на всичко да свикваме — повтарям дядови думи.

— Така ли? — Дядо добродушно се подсмихва в побелялата си, сякаш жълтеникава от месечината брада, после закопчава горното копче на моята куртка, а върху босите ми крака слага наръч сено.

beli_lebedi_letqt_konnici.png

Когато излязохме на керванджийския път, зад дърветата леко като сенки изскочиха трима въоръжени конници. Насмалко не извиках от изненада. Дядо с една ръка спря кобилата, а другата успокоително сложи на плещите ми. Под първия наперен конник играеше лъскав, сякаш окъпан от ясната светлина на месеца кон.

„Бандити“ — изстивам от тази мисъл и по-силно се притискам до дядо.

— Добър вечер! — властно поздравява конникът с пъстрия кон, а другите двама с карабини в ръце застават малко по-надалеч.

— Добро здраве, ако човекът е добър — отговаря дядо. В гласа му няма ни страх, ни тревога.

— Какво караш, човече?

— Внука си, недейте го плаши.

— Ние деца не плашим — сниши глас конникът. — А оръжие не карате ли?

— За какво ни е такава смет?! — замаха с ръце дядо. — Омръзна и ни опротивя то. Ето, изкарах малко зърно, това ми е целият товар.

Конникът красиво се наведе над колата, опипа с ръка чувала, сеното, а после ми намигна с една вежда и заговорнически ме попита:

— Уплаши ли се?

— Вие нямаше ли да се уплашите? — все още предпазливо измърморих аз.

— Разбира се, щях да се уплаша — закима конникът. — Как се казваш?

— Михайло.

— Хубаво име. Ходиш ли на училище?

— Не.

— Ехе — недоволно се нацупи конникът. — Как си допуснал такава грешка?

— Исках, но нямам ботуши за зимата.

— Че вие не сте ли богати?

Свивам сърдито рамене, а конникът започва да се смее и едва сега аз забелязвам на фуражката му петолъчна звезда. Излиза, напразно съм треперал.

Когато престана да се смее, червеноармеецът сериозно ми каза:

— Сега никого не ще изненадаш, че нямаш обуща, момче, още сме много бедни. Но все пак трябва да се учим, това е нужно за революцията! Разбра ли?

— Ами как не, всичко разбрахме — казва дядо и клати побелялата си глава.

— А какво всичко разбрахте? — хитро се подсмива конникът.

— Слушай тогава: на революцията й трябва хляб… — започва дядо, а конниците избухват в смях.

— Че не улучих ли? — чуди се дядо.

— Улучихте, улучихте, но това не е всичко.

— Че пък кой ще го улучи това всичко? За него трябва да имаш глава като буре. Само че аз не довърших… Кой ли не е имал нужда от нашия хляб? Почти всички! И нашите деца бяха нужни на всички за чужда работа, я не за училище. И затова така излезе: и краката ни са без обувки, и главите ни са боси.

— Ехей, дядо, че вие сте умна глава!… Всичко сте разбрали! — учудено и весело заговориха конниците. — Но непременно изпратете внука си на училище, сега ботушите не са най-важното. Беше време, когато дори воювахме боси. — Като метнаха карабините си през рамо, те се сбогуваха с нас.

На лунната светлина заблестяха стремената, задрънка оръжието, земята кротко застена под копитата. И изведнъж красив младежки глас, който те грабва за сърцето, се плисна и полетя над прастария керванджийски път, над вековните липи, над сънните ниви:

Звездо моя, Вечернице,

изгрей над гората!…

Унесох се в песента, в небето, във Вечерницата и замрях в онова очарование и възторг, с които нечий глас изпълни детското ми сърце.

Изля тъгата си, заглъхна над пътя песента, конниците изчезнаха в далечината, а дядо поклати глава, въздъхна веднъж-дваж, продума си нещо тихичко, а после ми каза:

— Живот… Знаеш ли, че и Шевченко е ходил бос на училище. Такава е била нашата нещастна съдба. А утре, чедо, само да доживеем до сутринта, ще те острижа, ще те хвана за ръка и хайде на училище.

— Наистина ли, дядо? — разтуптя се сърцето ми и гласът ми се разтрепера.

— Така ами, както казах, тъй и ще сторя.

— И книжка ли ще ми купите? — с надежда вперих очи в дядовото лице.

— И книжка ще ти купя, и мастило от бъз ще ти направя, и ще се поразпуснем за купешка ризка. А после, току-виж, намерим пари за ботушки, ще ги подковем, ще вървиш сред хората и искри ще хвърчат…

— Истина ли? — хем вярвам, хем не вярвам аз, че толкова щастие може да сполети един човек. Притискам се с благодарност до дядо и сред звездите на детинството ми търся вечерницата на поета, която ще ми свети цял живот.

Тази нощ и радостта, и скръбта вървяха заедно.

По пътя на няколко пъти сладко заспивах и се пробуждах. Насъне ми се присънваше училището, а наяве блестяха високо есенните звезди, а пък понякога дядо вече ме водеше да се уча. През рамото ми се люшкаше торбичка с книжки, на шията се кандилкаше завързан с връвчица молив, а под подковите на моите ботуши изскачаха искри. И толкова хубаво беше на сърцето ми, както вече сега не се случва…

Месецът беше вече минал в другата половина на небето, когато стигнахме у дома. Дядо ме свали от колата, погледна към черните тополи отвъд реката, към сините къщи, сънния двор, ограден с рамка от сенки, градината, крушата. Всичко това, потънало в лунна омара, блестеше от роса, шумолеше и се движеше, като че ли някой тихичко го теглеше от мястото му. От дървото се откъсна крушка, заподскача по клоните, падна на коренището и отново полъхна благословена тишина, увехнала камшица и дъхът или въздишката на земята.

— Колко хубав е този свят — говори си дядо. Застанал на ивица пача трева, той прехвърля наум преживяно, вълнения и мисли. Кобилата се доближава до него, той слага ръка на гривата й. — Сега и ти ще идеш да си починеш. Време е… Михайло, а ние, знаеш, няма да будим нито бабинка, нито майка ти — отрудили са се, уморили са се през деня, нека сега си починат здравата. Ще си легнем в плевнята на сеното и славно ще си отспим. Право ли казвам?

— Ехе, в плевнята е и по-широко, и по-здравословно — отново повтарям дядови думи.

— Вярно. Ти си ми добро момче. Ето ти одеялото, качи се на сеното. Аз скоро ще дойда при тебе.

Ветрец подухва големите му разрошени вежди и сенките под тях, повдига ги на високото чело, където във всяка бръчица са легнали години, лишения, неимоверен труд и неизмерима пот.

— Ама да не се бавиш.

— Че какво има да се бавя? Да не би да имам нива, посята с такива внучета?

— Аха, вие винаги така казвате, а после сядате до прозореца, където спи бабинка.

— Сега няма да седна, че е студено — добродушно ми се усмихва дядо, помисли си нещо и махна с ръка. — Хайде, отивай.

Залитайки, аз влизам в плевнята, покатервам се в къта с ливадно сено, покривам се и веднага сладка дрямка изправя пред очите ми и далечните Майдани, и тримата конника на пътя, и близкото училище. Там ще ме питат как ми е името и дали искам да уча. Ще кажа, че много искам, и нека учителката не се тревожи много, защото аз ще наваксам пропуснатото.

А защо ли дядо не идва още? Едва-едва отварям натежалите си клепачи и малко се привдигам.

През пролуките между дъските в плевнята падат разчорлени лунни ивици, под една от тях изведнъж земята започва сънливо да диша и да се надига — къртица рие своята шапка. Откъм навеса изпръхтя кобилата, дядо тихичко й казва нещо. Това ме успокои и аз полетях нанякъде, без да чувам вече как скръбта влиза в нашия двор.

След като напоил кобилата, дядо, кой знае защо, започнал да обикаля из двора и градината и да разговаря и с тях, и с хората, които си спомнял. Когато сънят го оборил, отишъл до къщата, седнал на пезула под прозореца, където спяла неуморната му жена…

Кажи-речи, животът им вече беше минал, но и досега моите старци живееха така, сякаш бяха младоженци: не само пред хората, но и помежду си през целия си живот те бяха деликатни, почтителни, приветливи.

Умееха да зачитат и добрите хора, и безсловесния добитък, и светия труд, и светия хляб, само не умееха да щадят здравето си.

Така под прозорците на жена си моят дядо бе сполетян от последния си есенен сън и от настинката.

Събуди се той на съмване с болест в гърдите. И вече не смогнаха да я прогонят нито печката, нито горещото зърно, нито силната ракия.

След три дена той лежеше в ковчег. На възглавницата до главата му за последен път лежаха селим, риган и конски босилек… И колкото и да плаках, колкото и да го молех да стане, дядо за първи път в живота си не ме послуша…

Не живя дълго след него и жена му: изпаднала в тежка скръб, тя легна болна, а когато усети смъртния си час, стана, сама вароса стените, измаза пода, донесе от градината повехнала камшица, карамфили и босилек, разпръсна ги из къщи и нареди да повикат вечерта роднините.

При мъждивата светлина на напълнено с бензин газениче бабинка за последен път вечеря със своя род. И макар мислите и очите й вече да бяха отправени към небето, никой не вярваше, че тя се прощава със света: та нали сама беше измазала и чистила днес в къщи и нищо не я болеше освен душата… Та сигурно болката на душата е най-силната болка. След един ден погребахме баба редом с дядо. Роднините и есенният ден плачеха на гроба й, а от крушата в гробището падна една крушка в гроба. Сигурно за да може бабинка и на онзи свят да сади градини…