Михайло Стелмах
Бели лебеди летят (2)

Втора глава

Дядо казва, че нещо ще излезе от мене, бабка радостно се съгласява с него, а мама и така, и инак — най-често клати глава и казва съвсем не това, което би ме зарадвало.

— Може и да стане нещо от него, само ако излезе бъркотията ей оттук — и показва с пръст същото онова място, което при подходящ случай и сега се показва някому.

Но бъркотията не бърза много да излезе от „ей тук“, явно, харесала й е моята „кратуна“, в която като че ли е попаднал не равен, а „засукан“ мозък. Големите съвсем ясно виждат какво има и какво няма в главата на малкия. Така че сега в моя мозък здравата вилнее бъркотията. Само не мислете, че аз съм чак толкова упорит или някакъв размирник. Не се противя много, ако трябва нещо да работя, на драго сърце помагам на дединко, водя на паша нашата опърничава кобила, цепя дърва, с удоволствие остря мотиката, обичам с мама да садя нещо или да разстилам в пролетната вода и на тревата платно, без желание, но все пак от малко-малко копая с мотиката в зеленчуковата градина и не се признавам за мързеливец.

Та ако дадеш ухо на едни, у мене имало някаква слабост, ако ли повярваш на други — глупост. Точно това е причината за най-голямата ми тревога и беда. Някак си бързо, без ничия помощ, аз се научих да чета и още до деветата си година бях успял да изгълтам доста свестни неща и боклуци, които пушачите в наше село не бяха успели да доизпушат. Четох и „Кобзар“, и „Нива“, приказки и някакви романи без начало и без край, „Вещицата отвъд Днепър или Черният гарван и кървавата ръка“ и „Три дами и вале купа“, а също и разни книжки, издавани от петлюровци, от казашките стрелци и от Червената армия. И още тогава едни думи сияеха пред мене като звезди, а други ми замайваха главата.

В някаква изпокъсана книжка прочетох например как започнал да подивява един човек, който напуснал града. Надявах се, че по-нататък ще последват приключения, подобни на приключенията на Робинзон Крузо, но следващите страници дълбоко нараниха сърцето ми: крайната степен на подивяване на този гражданин излезе заселването му в степите, където той започнал да оре, да засява земята и дори да маже ботушите си с катран.

Тогава аз не знаех с какво друго освен с катран може да се мажат обувки. Знаех само, че обувките са вече разкош: по онова време на разруха кожарите за обущарския материал деряха кожата на човека и едни здрави ботуши струваха по двадесет-двадесет и пет пуда зърно. А оранта, особено пролетната, се смяташе свята работа.

Помня колко тържествено изпращахме на нивите първите орачи. Когато се завръщаха вечер, посрещаше ги мало и голямо. И колко се радвахме, ако орачът ни дадеше от торбата си парче сух, корав хляб и кажеше, че е от заека. Това беше най-вкусният хляб в моето детинство! А нима не се превръщаше в празник денят, когато сам хващаш ръчките и теглиш първата си бразда? И досега от дълбочината на годините се донася гласът на моя баща, който в едно навъсено утро ме постави мене, още малък, радостен и развълнуван, зад плуга, а той сам пое конете. У дома той разправяше за нашата работа като за подвиг: „Облаци над нас, мълнии бляскат пред нас и зад нас, а ние орем ли, орем нивата.“

Знаех от новогодишните песни, които през зимата пеехме под прозорците на добрите хора, че зад плуга дори сам господ ходел, а Богородица носела на орачите храна. Затова и до ден-днешен, когато видя на полето силуета на жена, която носи обед вече не на орач, а на тракторист или на комбайнер, в душата ми с вълнение се сливат някогашните утринни легенди с днешния ден…

А това книжно презрение към селянина и неговия тежък труд за първи път предизвика у мене отвращение към надменността, където и да озъбеше тя своята муцуна — било в делничния живот, било в книга, че нали в книгата въжделеното слово трябва да бъде истински празник на душата и мисълта. Рядко срещах тогава съкровищата на човешкия дух, но грях би било да хуля онова време — по своему то беше прекрасно…

Когато, забравил всичко на света, аз се впивах в някоя с мъка получена книга, мама неведнъж ми се е карала:

— Светият дух да ни пази! И какво е това момче! Пак се залепи за нещо като омагьосан. Че опомни се, съвземи се най-после, иначе ей сегинка всичко ще полети в печката!

В действителност тя никога не хвърли нито една книжка в печката, но не сваляше очи от мене, от страх да не би четенето да развали детето й.

— Мамо, че какво може там да ме развали?

— Как какво?… Че отде да знам?

— Тогава защо така приказвате?

— Защото хората казват… Ето ти, някой си умник прочел цялата библия от кора до кора и загубил, каквото имал в главата си — сочи челото си и ме плаши тя със светото писание.

— Че аз не чета библията.

— На тебе, ветрогоне, току-виж, умът ти стигне и нея да докопаш.

Знаех си, че стане ли вече дума за ума, по-добре е да си трая…

Денем, даже зимно време, все още някак си можех да хитрувам, но вечер лошо ми се пишеше: мама, след като за стотен път нахокваше побъркания читател, духваше газеничето и аз трябваше на тъмно мислено да продължа да гадая за някой княз или граф: дали ще го порази „съдбоносен куршум“ или пък „стрелата на Купидон“.

Заради това проклето, напълнено с бензин газениче, което постоянно пухтеше и заплашваше да избухне, най-много се сърдех на мама, а после изнамерих как да я надхитря. Когато всичко в къщи освен щурците заспиваше, приближавах на пръсти до печката, измъквах отвътре въгленче, раздухвах го, запалвах светилничето и се покатервах с него на пещта. Там така го намествах в ъгъла, че да не пада светлината в стаята. И сега вече при мене започваха да се стичат царе и князе, запорожци и стрелци, дяволи и вещици.

Тогава по селата и околностите им още съществуваха всякакви нечисти сили, те, както им паднеше, пакостяха на селяните, на добитъка и на посевите им. И когато някой спипаше дявол или вещица, не им прощаваше. Обикновено на вещицата отрязваха ръката, за да не дои кравите, а дявола най-често го впрягаха в плуга и той ореше дотогава, докато не хвърли петалата.

От всички в наше село най-много воюваше с нечистите сили чичо Микола. Къде ли не ги гонеше той. И в комина, където дяволът се среща със своята издокарана със сажди възлюблена вещица, и в килера, където нахалният бяс се гощава със сланината, и в кошовете по реката, където дяволът се намъква да лапа даром риба, и под моста, и в хралупестите върби, и в изворчетата, и в онези сламени гнезда, където рогатият намира врабци за вечеря.

И макар нечистите сили всякак да се мъчеха да надвият своя неприятел, нищо не излизаше. Чичо Микола винаги беше победител. През целия си живот той толкова опашки, копита и рога беше изпорязал, че и цяла каруца не би могла да ги побере.

— Ако за тази стока се намереше купувач, щях да имам пари повече от смет — хвалеше се чичо Микола.

А жена му, като слушаше такива безобразия, плюеше, простираше ръце към иконите, а после свиваше юмруци срещу мъжа си…

Аз не бях храбър като чичо Микола и нямах неговата брадва, затова нощем треперех и примирах от страх над онези приказки, от които като от чувал се сипеха всякакви страхотии. И когато вече сърцето ми спираше от страх, настъпваше облекчение: някъде съвсем наблизо гласове на петли пробиваха глухата нощ. Ето защо и досега обичам това време, когато петлите с плясъка на крилата си прогонват мрака и нечистата сила, а с пеенето си откриват новия ден.

След известно време мама откри моите хитрувания с газеничето. За това си бях виновен сам аз. От някаква много страшна приказка на моята глава се струпаха толкова дяволи и блатни, и речни, станаха така нахални, че започнаха да надникват от всички кътчета, да ми се плезят и дори да летят из стаята. Аз непредпазливо погледнах гредата над леглото, видях на нея дявол и извиках. Наистина веднага се разбра, че то не било дявол, а черните панталони на дядо. Но тази грешка ми струваше скъпо: мама започна нощем да заключва газеничето в скрина. Вече не можех да се добера до него.

Ето тъй за първи път нечистата сила се опита да ме раздели с печатното слово. Но това не беше най-страшното. По-страшното започна много по-късно, когато нечистата сила разглеждаше и не прощаваше на моите книги и във всяко редче откриваше вражески прояви, разни апологетики, уклони, селска ограниченост, селски дребнособственически тенденции и каква ли не нечистотия…

Чичо Микола, колко понякога ми липсваше вашата брадва, че да отрежа поне опашката на тази нечиста сила, която се вмъкваше в словото като червей в ябълка…

Но да се върна отново на злополучното газениче.

Няколко дни и тъй, и инак се занимавах със скрина, опитвах в ключалката разни ключове, но нищо не излезе. Това отчаяние не ме мъчи дълго. След няколко дена ми хрумна да си изобретя мой собствен светилник. Правех го весело, бързо и просто: с дядовата ножовка изрязах дънцето на френския патрон, отдолу в шийката вдянах фитил, всичко това наместих в сърцевината на царевичен кочан и здраво запуших с него малка тенекиена кутийка с бензин.

Не знам дали мама беше доволна от своето изобретение, но аз бях възхитен от моето. Мама забеляза, че нещо става с мене, недоверчиво опита ключалката на скрина, а аз избягах от стаята, за да не прихна от смях.

Обаче много по-лесно беше да си направя газениче, отколкото да намеря книга. Обиколих, кажи-речи, цялото село да търся книга, изхарчих жалките си детски спестявания, шарих по кьошетата и таваните на бараката, където снасяха кокошките. По такъв начин аз още в двадесет и първа година се запознах с разменната търговия.

На панаира за тъничката книжка „Три торби смях“ дадох на безочливия търговец пет яйца, намерени на тавана в полога на онази пъструшка, която винаги дебнеше скритом да измъти пиленца, че много ми се искаше да се посмея. Но ненапразно се казва: господ прави, дяволът разваля. Някой разказал на мама за моята търговия и у дома си изкарах за тези три торби смях седем торби мъка… Ето така човек научава, че смехът и грехът са съседи.

Най-много се смя с тия три торби смях моят далечен роднина Гива. Когато научи за моята търговия, той така заподскача у тях на гумното, че се разиграха всичките му къдрици, на които все им беше тясно под калпака. Аз добре знаех как да ядосвам Гива: под овчи калпак — овчи къдри. Но този път нищо не можа да разсърди развеселения момък. Неговите продълговати, присмехулно недоверчиви очи, които още на четиринадесет години гледаха най-често изпод вежди, се заливаха със сълзи от смях.

— Ето, това се вика търговия: щом се продава, вземай! — с шапка в ръка подскачаше Гива по хармана и все не се залавяше за млатилото. А за това малкият вършач можеше здравата да си изпати.

Родителите на Гива много искаха да забогатеят, но така, че хората да ги смятат от бедни по-бедни. Проклетият ламтеж за богатство ги беше принудил да не щадят нито себе си, нито своите деца, нито добитъка си, нито езика си, който къде трябва и къде не трябва хитруваше, лъжеше и оплакваше се от беднотия.

— Че волове ли са това? — махаше ръце към хубавите си витороги добичета чичо Володимир. — Та това не е работен добитък, а само кожа и кости, болнави, само дето залудо ги храня.

Хората всеки път чуваха, че чичо Володимир има най-малко кръстци на нивата, най-малко купи на ливадата и картофи, в зеленчуковата градина, съчувствуваха му пред него, а зад гърба му се подсмиваха. За да наминават по-рядко у тях съседите и неканени гости, предпазливият селянин беше приспособил хитро една скоба на къщната врата — затвори ли след себе си вратата, скобата сама пада отвън на резето и преди някой да стигне до прага, вижда, че никого няма в къщи. Когато някой искаше нещо назаем от чичо Володимир, той отначало се правеше, че не чува, а после или мълчеше, или такива неща издрънкваше, че по-добре бягай, спасявай се! Дори през 1921 година, когато хората боравеха с милиони, чичо Володимир нямал пукната пара, както сам казваше.

— Къде, Володимире, ги дявате — солите ли ги, туршия ли ги правите, или пресни ги изяждате? — подпитваше го понякога на чашка чичо Микола.

Тогава чичо Володимир се ежеше, настръхваше, задъхваше се от вълнение, продължително пъхтеше „е-е-е“ и се бранеше от нападателя със заканително вдигнат показалец.

Но чичо Микола знаеше как може да прекъсне и това „е-е-е“. С невинен поглед се взираше в чичо Володимир, поклащаше глава, а после се навеждаше над ухото му:

— А из село, знаете ли, се носи слух, че мерите парите си с крини.

Тогава чичо Володимир веднага се изчервяваше като мак, грабваше калпака си и бягаше в къщи.

Най-забавно беше да чуеш някъде в компания разговора на чичо Володимир с чичо Микола. Като изпиеше една чашка, чичо Володимир още повече обедняваше, а истинският бедняк чичо Микола ставаше богат като цар. А пък и приличаше на последния наш император, само че имаше по-големи мустаци и сърце.

— Та жито ли е това тази година? — подпираше глава с ръка чичо Володимир толкова опечален, че ти се струва сълзата ей сега ще капне в чинията с кнедли. — Само плява и слама, никакво жито.

— А мене ми се народи, класове, ако щеш, на наръчи като дърва ги реди — без да му трепне окото, казваше чичо Микола. — Отдавна такова чудо в моя хамбар не е имало.

— Върви им на някои. — На широкото лице на чичо Володимир се изписваше явна завист. — Отгоре на това ми причернява пред очите: едва едно зло отмине, друго хлопа на вратата. Нищо няма ни от месец, ни от слънце, ни мляко от крава, нито от свиня копита. Дори моята, черната, ме измами: опраси се и затисна приплода си.

— Е, че целия ли затисна? — искрено се чуди чичо Микола, сякаш не е и чувал, че Володимировата свиня е смазала само едно прасенце.

— Представете си — целия, до последната четинка — още повече се натъжава чичо Володимир и навежда очи. — Че и колко прасета бяха те? И свинете ми по кравите гледат да се равняват.

Веждите на чичо Микола лукаво подскачат нагоре и играят от прикривана радост.

— А пък моята пъструшка като зайчица ги ражда: или четиринадесет, или шестнадесет ще докара — и всичките същински телета.

— Шестнадесет! — изумен се провиква чичо Володимир. — Какво думаш, Микола! Не може да бъде!

— Няма нужда далеч да идете, попитайте съседите ми. И те всички ми завиждат като вас. Та само съседите ли, помешчикът от Литин идва, цял ден дрънка кесията си над ушите ми, всичките си пари ми даваше за моята свиня, а аз не бих я продал и за торба жълтици.

— Хм… върви ви на вас и още как ви върви: самото щастие над вас торбата си изсипва.

— Е, това вече не съм видял. А каквото не съм видял, за него няма да говоря — шеговито се подсмиваше под мустак чичо Микола.

— И къде ги дявате вашите прасета? — нетърпеливо подпитваше чичо Володимир.

— И на пазар откарваме, и сами си ги ядем, че в къщи всички някак свикнаха на свинско. Какъв стопанин щях да съм, ако ставах и лягах без свинско?

И всички освен чичо Володимир се заливаха от смях, защото знаеха, че на обед и вечеря само картофи дигаха пара у чичо Микола…

Володимировите деца бяха съвсем други по характер и където можеха, се присмиваха на хитруванията на родителите си. Ето и сега Гива гледаше през пролука във вратата и тихичко се смееше:

— Отиде татко ми с грах на пазар, ще се върне чак вечерта.

— Защо чак вечерта?

— Защото по-рано няма да определи цената на този грах, ще иска за него като за черен пипер. — И малкият вършач започна да прибира къдриците си в калпака. — А на тебе не ти ли се ходи на пазар?

— Отщя ми се. Напазарувах се — мрачно казвам аз, като си спомням злополучните „Три торби смях“.

Гива внимателно ме изгледа и сериозно каза:

— Ако се поразмисли добре, може да ти се помогне в нещастието, момче.

— Ще помогнеш, как не, когато в джоба ти и вятърът не свири — отчаяно въздъхнах аз. — Пак се качвах на тавана, намерих новия полог на пъструшка, а под нея, хитрушата, вече се измътили пиленца.

— И ти не ги ли отнесе на бакалина? — разсмя се Гива.

— Не, изтичах у дома. Каква радост беше! Мама вече мислеше, че пор или куче са изяли пъструшка.

— Много ли искаш да имаш книжки?

— Ех, не ме питай! — натъжих се аз.

— Тогава ще се сдобиеш с книги — заиграха дяволчета в присмехулните очи на Гива. — Ще видиш, навръх Великден ще ти направя истинска търговия.

— На Великден ли?

— Разбира се. Оня червенокос дявол, който ти е продал „Три торби смях“, на Великден приема не само цели писани яйца, а и счупени; много е лаком за яйца — начука ги в паница, посоли ги и ги яде с лъжичка като каша. Аз съм го виждал!

— Е, та какво от това? — съвсем не разбрах накъде Гива тегли въжето.

— Как какво? Ами със счупени яйца ще си купиш книги.

— Откъде, ще ги събера тези счупени яйца?

— Ще ги изпочукаме в черковния двор — уверено казва Гива. — За Великден ще ти направя вощенка^[1] и ти ще спечелиш цяла торба писани яйца, каква ти торба — цял чувал!

— Не ми трябва чувал.

— Добре де, ти сам ще видиш колко ти трябва. Важното е, че ще ти уредя истинска търговия, а не онова „щом се продава, вземай!“ — пак се разсмя и замахна с млатилото Гива.

На велики четвъртък в нашата барака тайничко се заехме с работата. Гива проби внимателно с дебела игла дупчица в яйцето, вкара в нея стръкче класатица и изсмука белтъка и жълтъка. После вече у тях размекнахме на огъня парче восък, късайки парченца от него, изтегляхме съвсем тънки нишки, напълнихме с тях кухото яйце и го поставихме с острото над огъня. Когато восъкът се разтопи, изстудихме яйцето, боядисахме го и се подгордяхме: вощенката стана великолепна! Пазете се сега, книжки от бакалницата, не ще се изплъзнете от ръцете ми!…

Ето че и Великден зазвъня с всички камбани отгоре, а долу по земята настла незабравки. В черква упорито стояха старите, а около черквата се срещаха младостта и любовта, там лудуваше и нашето детинство. При черквата под мощните ясени се срещнах с Гива. Той вдигна вежди, хвърли поглед на вощенката ми и шепнешком попита:

— А торба взе ли?

— За какво ми е?

— Къде ще слагаш счупените яйца?

— В джоба.

— Е-е, няма съобразителност, както казва Юхрим, в твоята глава. Колко ще сложиш в джоба си? Пък и ще станат там на каша. Исках да ти направя истинска търговия, пък ти… — и той недоволен се извръща към своите другари.

Пръв подскочи при мене Иван на Микола. Той здраво стиска в ръка боядисано с елшова кора яйце и разпалено запита:

— Ще се чукнем ли?

— А, не, ще почакам — без желание отвръщам, че може ли да мамя съседа си? Така или иначе, но аз имам вощенка.

— Че кого ще чакаш? Може би вчерашния ден, а? — смее се Иван. Той вече бе успял да събере цял джоб счупени яйца. — Може би трепереш за своето яйце? — и хвърля око към моята вощенка.

— Какво има да треперя?

— А може би от него си се излюпил? — кикоти се и ме закача тантурестият Иван, а до неговия чип закачлив нос се появяват и изчезват две дупчици.

Аз пребледнявам:

— Така ли? Дръж здраво!

— Държа и треперя! — смело подлага той стиснатото в пестника си яйце.

Чуквам леко Ивановото яйце, но нито неговото, нито моето се счупва. Тогава удрям по-силно — и по моята, и по неговата вощенка плъзват пукнатини като паяжинки. Отначало гледаме със съжаление провала на нашите хитрувания, а после започваме да се смеем — Иван се развеселява, а аз се натъжавам изведнъж, защото пропадна надеждата ми за книжките, които си кротуват сред гвоздеи, синка и боя, без да знаят как тъгува за тях нечия душа. Дори истинската търговия на Гива не можа да помогне. Когато не върви, не върви!

Затова се принудих днес да се отнеса до бившия писар Юхрим Бабенко, когото хората зад гърба му наричаха развейпрах, хаймана, блюдолизец и интригант. Обаче това не пречеше на Юхрим да се смята за най-умен в село и да чака кога ще удари неговият час. Все се мъчеше да се издигне на каквото и да е началническо място и където можеше, тихомълком хапеше и клеветеше онези ръководители със свитки и с шинели, които едва можеха да се подпишат, но в революцията се бяха подписвали за новата власт със собствената си кръв. Единствено хубавото нещо у Юхрим беше неговият почерк. Просто чудно е как такива красиви букви побираха разните мръсотии, които излюпваше Юхримовата глава.

Сега Юхрим се перчи с писарската си ученост, надува се сред момците, яде семки и се подиграва с момичетата, които с песни „садят босилек“ — тревата на младостта. Само в песните може да става така, че в първия час момичето сади цветето на любовта, на втория час го полива, а на третия час откъсва цвете за своя сватбен венец и с него отива при годеника си.

— Чичо Юхрим — плахо докосвам ергенина за франтовски скроените му бричове, в джобовете на които спокойно би се побрало по едно прасенце. Тъкмо тогава у нас бяха на мода бричовете — колкото по-широки, толкова по-красиви.

— С езика си говори, но не пипай, че ръцете ти не миришат на тоалетен сапун. — Юхрим заканително вдига десния си показалец, а с лявата ръка оправя засегнатия си брич. — Какво искаш, негоднико? Да не искаш да се христосваме по параграфа?

— Не — смутено гледам кръглите бузи и стиснатите устни на Юхрим.

— Защо се навираш? Какво ти е дошло на ум? — с удоволствие сам слуша словото си.

— Имате ли книжки?

— Прочитни или с разсъждения?

— Не, може би имате без разсъждения…

— Всякакви имам аз, а тебе какво те интересува, сукалче? Доколкото разумявам, сватове не можем да бъдем.

— Защо не? — ставам по-смел аз. — Може би ще се спогодим някак си?

— Може би с каиша — развеселява се момъкът. — Домъчняло ти е естествено за него, нали?

— Не много. И какви книжки имате?

— Възможни и дори невъзможни — спомня си нещо Юхрим и се киска. — Но аз знам, че най-много ще ти допаднат „Приключенията на Том Сойер“. И тях ги има чичо ти Юхрим.

Чак сърцето ми се разтуптя, защото толкова бях слушал за тези приключения, а сега попаднах на следите им. В погледа ми почва да свети жална молба и аз започвам да подражавам на Юхримовите думи:

— Чичо, а вие не можете ли естествено да ми дадете „Приключенията на Том Сойер“? Възможна ли е, или невъзможна такава възможност?

Но с това мое усърдие само си навредих: Юхрим изведнъж се начумери, а гласът му заскърца като вратня:

— Започваш да се подиграваш с по-големите, а, драко? Отде се извъди такъв палавник? Внимавай да не ти стане тясно сега!

— Какви подигравки? Отде накъде, чичо? Може ли да се присмива човек на по-големите, и то навръх Великден?

Думите ми сигурно са били толкова чистосърдечни, че Юхрим се поуспокои малко.

— Има ги такива недодялани, които си нямат нито понятие, нито елеганция, а само си измудрят подигравки — сърдят се някому очите и устата му, обкръжени с груби гънки.

— Аха — съгласявам се аз. — Е, ще ми дадете ли „Приключенията на Том Сойер“?

— А защо ти са на тебе?

— Да ги чета.

— Да четеш ли? — свива тесните си рамене момъкът, сякаш съм казал нещо неприлично, и измъква от шепата слънчогледови семки една тиквена. Тя го навежда на някаква мисъл и той се навежда към мене: — Добре, сукалче, ще ти дам да прочетеш книгата, а ти донеси за това на чичо си Юхрим четири чаши тиквени семки. Точно ги мери, че и аз ще ги меря. При мене е така — с измама няма да минеш.

Надеждата ми се разпилява из черковния двор, но аз се хващам за парчетата от нея.

— Чичо Юхриме, може ли да ви донеса наесен семките, че откъде ще ги намеря сега?

— И книжката ще почака до есента, не се страхувай, мишките няма да я изгризат. Запомни: чичо ти Юхрим естествено обича печени тиквени семки. — Той ми обръща гръб, наперено оправя брича си, фуражката си и започва да се хили на момичетата.

А ти стой в черковния двор и си блъскай главата откъде да намериш семки на Юхрим, макар че той от момичетата само тиквени семки да иска. Ама пък толкова без късмет съм се родил, че няма накъде! Не напусто мама казва, че който се роди през май, цял живот ще се мае. И за известно време моят Великден се помрачи, докато не се качих с такива като мене немирници на камбанарията. Тук се налудувахме край камбаната и ушите ни останаха цели: на Великден дори звънарят уважава ушите и перчемите ни…

Веднага след празниците забелязах, че мама, преди, да облече блузката си, се опасва с нещо платнено, прилично на много дълга, тясна торбичка.

— Мамо, какво си слагате? — учудих се аз. — Какъв е този женски пояс?

— Глупчо — усмихна се мама, обърна се и бързо завърза своя фантастичен пояс.

— Кажете ми, мамо.

— Какво да ти кажа? Така пригрявам на себе си тиквеното семе.

— Тиквено ли? — недоверчиво поглеждам майка си за всеки случай, да не би да е научила за разговора ми с Юхрим и сега ми се присмива. Защото у нас, и у дома, и в село, никога не свършваше шегата и пиперът на езика.

— Казах ти, тиквено.

— Да не би да е заболяло, че трябва да го загрявате? — предпазливо подпитвам, за да не попадна в капан.

— Глупости говориш. Нося ги така, за да се пробуди по-скоро животът у тях и тиквите да станат по-големи. Нали си виждал, че нашите тикви лежат като прасета?

— Виждал съм.

— Ето, точно за това, загряването много помага.

Но мене не ме заинтересува толкова загряването, колкото самото семе. Виж, ако мама загубеше пояса, Юхрим щеше да има какво да лющи, а аз какво да чета. И моите мисли се завъртяха около пояса като пеперуда около пламък. Знаех си, че се върти същата онази глупост, която не излиза „ей оттук“, но вече нищо не можех да сторя със себе си.

И може би дълго щях да мъдрувам около тоя пояс, ако неочаквано не беше ми провървяло: днес мама взе да изважда от килера, от скрина, от раклата, изпод гредата на тавана и дори иззад иконостаса своите вързопчета. У тях се намираше всичко, което после щеше да поникне, да цъфне, да се накипри и да плъзне по цялата градина: краставици, бял, пъстър и лилав фасул, грах без шушулки, фий, черно просо за разсад, жълта и червена царевица, зеле, цвекло, мак, моркови, магданоз, лук, чесън, нахут, слънчоглед, повет, невен, камшица, карамфил и още какво ли не.

Мама радостно подреждаше богатството си, хвалеше се със силата му и вече се виждаше в градината посред лято, когато росата радва нозете, а разнообразната зеленина — очите и ръцете. Аз също мислено се вмъкнах сред граха или привеждах към себе си веселите цветове, но това не ми пречеше да се заглеждам най-много във вързопчетата с тиквени семки. Те бяха доста големи и нещичко можеше да се вземе от тях. За да не се мъча повече, поисках малко от мама, но тя се поскъпи и ми даде само една стиска:

— Не може повече, Михайлик, защото това е за семе!

В нейната уста и в сърцето й семето беше свята дума. И макар тя неведнъж да се оплакваше от своята селска съдба с нейните вечни спътници — лишения и нужди, — все пак нищо не обичаше толкова много, колкото земята. Мама вярваше, че земята знае всичко, което говори и мисли човек, че тя може да се сърди и да бъде добра, и насаме тихичко разговаряше с нея и й доверяваше своите радости и мъки, молеше я да роди, да има за всекиго — и за работливия, и за мързеливия.

Когато в градината се покажеше първата пъпка краставица или цъфнеше обърнатият към слънцето слънчоглед, мама ме хващаше мене, още малкия, за ръка и ме водеше да се порадвам на това чудо и тогава в нейните синкави очи се събираше толкова радост, сякаш тя беше пазител на съкровищата на цялата земя. Тя първа на света ме научи да обичам росата, леката утринна омара, опияняващия селим, мащерката, маковия цвят, есенната офика и калината, тя първа ми показа как плаче от радост дървото, когато идва пролет, и как нощува в разцъфтелия слънчоглед замаяният бръмбар. От нея най-напред чух за калиновия мост^[2], към който и досега ме тегли и мисъл, и сърце…

Забравила за мене, мама започва тихичко да разговаря със семената — едни хвали, други жали, трети дори мъмри.

— Ах, грахче, грахче, защо миналата година завъди червеи? — укорява тя едрите грахови зърна. — Внимавай тази година да не сториш същото. А ти, бобе, какво си почернял, каква ли те грижа яде?…

Отвън влиза дядо, гледа какво става на масата и се подсмива:

— Започнаха женските магии.

— Тате, може ли така да се говори? — сякаш се страхува, мама. На нея още й се вижда чудно, че дядо държи не толкова за земята, колкото за занаята си.

— Не може, не може — веднага се съгласява свекърът.

В това време на улицата скрибуца каруца и край нашата врата спират измършавели коне. Дядо се взира в селянина, който слиза от колата, и добродушно се шегува:

— Като си помислиш, и ние не сме прости хора: и при нас идват министри!

— Какви министри? — стряскам се веднага аз, надявайки се да чуя нещо любопитно. Дядо сочи с пръст през прозореца:

— Виждаш ли този чичо с цървулите, който отваря вратата?

— Виждам.

— Това е министърът.

— Така ли? — смея се аз.

— Не се смей, истински министър виждаш — укорява ме дядо.

— Говорите си! Не съм ли чел и не съм ли виждал в списанието „Нива“ какви са били министрите?

— А за такива не си чел и в списания не са ги печатали. — Дядо излиза от къщи, а след него изтичвам и аз, защото не всеки ден идват у нас министри, ако не си измисля дядо.

Непознатият селянин с умен поглед сърдечно се здрависва с дядо, пита го как е със здравето, а след това заговорват за времето и есенниците, за непознати за мен хора, за разрухата и глада на Юг, за политиката, за бандитите и за чужбина, която все поглежда към нас с ненаситни очи. Не, откъдето и да го погледнеш, чичо Стратон не прилича на министър. Най-после той пита дядо дали може да му пригоди за работа дървения плуг.

— Дървен ли? — попита дядо.

— А откъде ще намериш железен? — начумери се чичо Стратон. — Цялото желязо отиде сега за хорска смърт, а за живот нищо не остана.

— Истина е — въздиша дядо. — Къде ли не лежат нашите деца с желязо в гърдите…

— Трима братя имах и нито един не се върна от война. Най-големият чак във Франция загина. Та мъката си е мъка, а трябва да се оре, да се сее.

Приближаваме се към колата, в която лежи саморъчно направен плуг. И корпусът му, и плужникът, и колесарката — всичко е направено от дърво. За първи път виждах такъв странен плуг.

— Рядко жито — по своему казва дядо. Всяко нещо, което не му харесва, за него е рядко или без корен. — Че във вашето село няма ли добър майстор?

— Такъв като вас няма. Комуто и да го дадеш, ще направи от дървото трески, затова дойдох при вас.

— Ще трябва да помогнем на човека — малко небрежно махна с ръка над плуга дядо. — Палешник и резец ще се намерят ли у тебе?

— Палешник нямам, но резец може би ще стане от австрийски щик, а? Излят е от хубава стомана.

— Дано дяволите на онзи свят в катрана да ги варят — кълне някога дядо. А аз знам, че това се отнася за империалистите и милитаристите, само не знам каква е разликата помежду им.

Когато дядо отиде в работилницата да намери нещо за палешник, аз тихичко казах на чичо Стратон:

— А когато вие дойдохте, дядо реши да се пошегува с мене — и замълчах.

— Как искаше да се пошегува? — сети се да ме запита чичо Стратон.

— Няма ли да ми се сърдите, ако ви кажа?

— Ами може би няма.

— Той каза, че сте били уж министър.

— Е, да, бях министър — усмихна се човекът и погледна цървулите си.

Внимателно го гледам, но не личи да се шегува с мене.

— И къде бяхте тогава министър? В Санкт-Петербург ли?

— А не, малко по-наблизо — присвива очи чичо Стратон.

— Сигурно в Киев?

— Не, още по-близо — играят очите му и всичките дванадесет златисти петънца, които весело са се разпилели в зениците му.

— Тогава във Виница? — съвсем разочаровано гледам чичо Стратон.

— Още по-наблизо — в нашето село!

— И каква е тая мода възрастните да мамят малките — казвам обиден и като махам с ръка, тръгвам към къщи. Но на рамото ми натежава силната ръка на чичо Стратон.

— Почакай, невернико, никой не мисли да те мами. Самата истина ти казвам, момче. В столицата живееха господарските министри, а ние бяхме селски.

— И бяхте заедно с тях ли?

— Не, ние бяхме против тях.

— А с какво се обличахте?

— С това, което имахме: едни с кожуси, други — с киреи, трети — със свитки, четвърти — с чумарки. Който имаше ботуши, ходеше с ботуши, а някои и с цървули.

„Свят широк, хора разни!“ — би казала за това мама.

— И за кого държахте вие? — разпитвам по-нататък аз.

— За своята собствена селско-бедняшка република.

— Голяма ли беше тя?

— Три села и две махали. Но немците, австрийците и хетманците си имаха много неприятности с нас — никого не пускахме у нас, докато не ни разбиха.

— Сега вие, чичо Стратон, не сте ли министър?

— Не, сега съм от комитета на бедните — смее се весело чичо Стратон. Изглежда, той ни най-малко не се тревожи, че е изгубил министерската си титла, а не така, както някои днес.

Сбогувахме се с чичо Стратон вече като приятели — той ме кани да ида с дядо в тяхното село. И досега там си стои къщичката, където са се събирали всички селски министри, а техният министър-председател и сега е начело, но вече в околийската потребителна кооперация.

Чичо Стратон току-що беше поел за дома си, у нас дойде епитропът. Дядо казва, че той е тлъст като гъска наесен, а походката му е като на патица. Като си спомних това, аз веднага се захилих, а епитропът подозрително ме поглежда и мърда дебелите си устни. После тихо въздиша и започва да се оплаква нещо от политиката. Епитропът смята себе си за необикновен политик, защото поглежда вестника, който получава попът, и дори е нагълтал от него десетина неразбираеми нито за него, нито за другите думи и ги подмята където трябва и където не трябва.

От международните събития той преминава към солта и газта, които никъде не могат да се купят сега.

— Дали същото това море при болшевиките парадоксално пресъхна, или пък Антантата изнесе по тезиси солта за буржоазията? — дрънка си своето епитропът.

Но и дядо също така деликатно го чукна:

— Вие пък постъпете така: впрегнете по тезиси воловете в колата и парадоксално — хайде на морето. Там всичко ще разберете, а отгоре на това и сол ще си докарате.

Епитропът не харесва това, че дядо поема неговия научен език и говори вече с обикновени думи:

— Ще тръгнеш за вълна, а ще се върнеш остриган, защото едно такова временце е сега, никъде никакъв ред не съществува. Пък и откъде накъде да има ред, когато сега не само сол, ами дори народ няма.

— Я се опомнете, човече! Защо да черниш плета посред бял ден? — захвана дядо да вразумява епитропа. — Къде, според вас, се е дянал народът?

— Попитайте болшевиките за това. Преди всички бяха хора, а сега станаха кулаци, средняци и бедняци.

— А при онзи „по божия милост“ вие не виждахте ли бедняци? Или тогава дори козите в злато ходеха?

— Козите тогава в злато не ходеха — отбива подигравката епитропът, — ама което беше мое, мое беше, а сега никой не може да се оправи къде е мое, къде твое и къде наше. Ето на, Себастиан вече наряза на комбедите Илцовската земя, а няма ли, когато властта се смени, и на него да му нарежат резки по едното място, а?

— Всичко става — съгласява се дядо. — Понякога дори и за дълъг език се появяват някоя и друга рязка на едно място.

— Ама аз нямам нищо против да нарежат Илцовската земя, помешчическа земя е тя — хитрува епитропът, — ами ако започнат да делят нашата прадядовска земя…

— Много надалече пуснахте кокошките си… по някаква работа или за политика дойдохте при мене?

Епитропът се чумери, клати глава и въздиша:

— Ами трябва да ми направите едно колело, ама такава беднотия ме е налегнала…

— Защо тогава не се запишете в комитета на бедните? Там помагат по мъничко на бедняците — съветва го дядо. А лицето на епитропа се покрива със сивкава руменина.

В този миг на прага излезе мама. Тя хвърли поглед към двора и тръгна към съседите. А пък аз само това чаках: веднага се втурнах в стаята да търся тиквени семки. В очакване на своя ред то беше на печката. Погледнах през прозореца, разгърнах двете вързопчета и с вълнение гледах отбраните, обкръжени с ивици семена, които дишаха в прозрачни леки ципици.

И защо сега не беше есенно време, когато удрят тиквите право на земята, а след това изваждат хлъзгавото семе от златистите им пазви? Кой би обърнал внимание тогава на четирите чаши, които трябва да дам на Юхрим? Ами сега какво ще стане? Вързопчетата наистина не са мънички, може би ще се размине някак си? Знам, че само заради едната тази мисъл трябва да ме натупат, но не мога да преодолея изкушението.

Скочих на пода, взех от полицата ръбеста водна чаша и изтръпнал започнах да отмервам семена — две чаши в единия джоб, две в другия. Отначало те ми се сториха парещи и тежки като камъни. Трябваше да завържа на кръст вързопчетата и да ги наместя точно така, както си бяха. Когато пак слизам на пода, от иконостаса строго ме гледа и заплашва с пръст беловласият бог-отец, единственият свидетел на моето грехопадение.

Със страх и тъжна радост, която се промъкваше през всичките ми тревоги, аз изскочих на пролетната улица, където от всяка локвичка искреше частица слънце. Сега то пилееше на всички страни топлина, разпръскваше лъчи, сред които на сините къщурки им беше така весело, сякаш някой ги канеше на танц. Край плетищата вече извисяваха стебла коприва и бурени, а над тях бяха набъбнали и блестяха смолести вишневи пъпки. Потънал в своите мисли, излизам на друга улица и в същото време чувам отстрани груб мъжки глас:

— Дал бог добро, жено. Бог! Той е по-богат от нас.

Тези думи потъват в кучешко ръмжене и тежко дрънчене на синджир. Поглеждам към този двор, заобиколен с гъст, висок плет, зад който затихна човешкият глас, подхванат от кучешкия лай. Сред лаенето чувам вече от пруста:

— Откъде са те?

— Като че ли са от Херсонско — равнодушно отговори първият глас. — Скитосват всякакви, а ти само им давай ту парче хляб, ту картофче.

— Кога ли ще дойде край на тази съсипия?

От двора уплашено излиза все още млада жена с дълбоко хлътнали очи, одрипавяла и с овехтели обуща. Очите й шарят по земята, а продълговатите й вежди са литнали нагоре. Отстрани до нея се гуши босоного момченце без шапка. По техните страдалчески, изтощени лица са легнали сенките на дълги пътища и глад. Жената спира пред мене, с попуканите си пръсти оправя своята забрадка и в черните й очи напират мрачни сълзи…

И днес още помня оногова, който отказа на една майка и на детето й парченце насъщен хляб. Той беше богат и набожен човек, през чиито ръце минаваха подгонени от глада катеринки, петровки, златни империали и сребърни рубли с големите глави на дребния цар. Помня налятата снага на този богаташ с образ и брада на светец. Неговите ниви, ливади и горски имоти винаги раждаха добре и само душата му беше на угар. Не споменавам името му само защото е вече покойник…

Скръстила ръце на гърдите си, жената плахо се озърташе и търсеше къща, която няма да я посрещне с озъбена кучешка сюрия, а детето й ме поглеждаше недоверчиво под вежди. На тънкото му вратле се поклащаше възтежка за него глава, покрита със сплъстени извити къдрици. И тогава се сетих за семките. Измъкнах една шепа и я подадох на момченцето. То с две ръце сграбчи семките, а после погледна майка си. Тя му кимна и въздъхна точно така, както въздиша и майка ми понякога в лоша година. После изсипах в полата на ризата му семките от единия джоб и бръкнах в другия. Но жената ме спря:

— Благодаря ти, дете, не трябва повече, ох, не трябва! — Наведе над мен печалните си очи, литналите си вежди и аз усетих на бузата си докосването на устните й и сълзи. — Дано, дете, винаги, винаги да ти е добре сред хората.

Така ме покъртиха сълзите и думите й, че аз едва ли не заплаках от жал…

Може би тогава над мене приведе глава не тази жена, а моята селска участ с дълбоки очи?…

Още веднъж ме погледна тя с печалния си поглед и тръгна със сина си право към моята улица. Сред вишневите клони още веднъж-дваж се мярна нейната забрадка и изчезнаха и жената, и нейните дълбоки очи, и момчето с къдриците. А аз като насън дълго гледах след човешката мъка.

От двора на богаташа излиза дълга, предълга черна свиня, на врата й се поклаща дървен нашийник, а по него, по муцуната и копитата на свинята е засъхнала картофена каша.

„А ти само им давай ту парче хляб, ту картофче“ — съска в ушите ми гласът на богаташа и аз с отвращение се отдалечавам от гъстия висок плет и затворената врата…

А накъде сега да вървя? Да се върна у дома или да ида при Юхрим Бабенко? Може би ще се отпусне и за две чаши семки ще ми даде да прочета книгата? Няма значение дали ще успея, но може да си потичам. И аз вече тичам от улица на улица, а насреща ми ветрецът хвърля зелени върбови клонки и слънчеви лъчи, които се мяркат в клонака.

Намирам Юхрим във втората половина на къщата. Сега той не е вече с брич, а с всекидневни износени панталони, седи на скамейката и с показалеца на дясната си ръка изтръгва от балалайката нещо като стон, нещо като ръмжене и съпровожда това с тактуване и с пеене:

А защо си ти глупак,

че пари си нямаш пак.

И защо пари ти нямаш пак?

Затова, че си глупак…

На масата пред Юхрим има голяма като гърненце мастилница, от нея стърчи дебела писалка с изгризан край, а отстрани лежат няколко изписани листа хартия. Вероятно Юхрим и сега „шари“ някакъв материал и за да пише по-красиво, забавлява се и с музика. Като ме видя, старият ерген отметна косата си настрани, откри издутата си жила на челото и се засмя:

— Ето че и тиквеното семе, разбираш, самичко по всички параграфи дойде у дома. Отгатнах ли, бебко?

„Какво толкова му е харесало да ме нарича «бебко»?“

Юхрим забелязва мълчанието ми и повтаря въпроса си:

— Отгатнах ли?

— Малко отгатнахте — измърморих аз.

— Защо пък малко? — чуди се момъкът.

— Защото така се случи.

— Какво така ти се случило? Не са ли четири чаши, както бе казано по-горе? — ококори се Юхрим.

— Само две.

— Тогава и ти не отгатна малко: от тази върба естествено свирка не става! — намръщи се Юхрим, отметна глава и отново започна да мъчи балалайката.

— А може би ще почакате за остатъка до есента? — дума по дума повтарям мамините думи, когато тя се моли на бакалина в градчето.

— Я го виж умника! Наесен сам ще си намеря способ откъде да взема семки — немилостиво отрязва старият ерген, без да ме погледне дори.

Какво ми остава да правя тогава? Да слушам воя и квиченето на струните или „ай със здраве“ и през вратата? Нахлупвам каскета, обръщам се и хлопвам мандалото.

— Почакай, бебко! Дай да видя какви са ти семките! — изведнъж така ми изкрещява Юхрим, сякаш съм оглушал от неговата музика. Идва при мене, бръква в джоба ми, слага една семка в устата си. Тя само хрусна и люспата изпълзя от изрязаните устни по брадата на Юхрим. — Нищо, може да се гризкат, естествено. А пък аз — кога ли не съм губил — ще ти дам за тях да четеш приказки. „Приключенията на Том Сойер“ ще вземеш, когато забогатееш. Даваш ли си ръката?

— Дайте си вашата тогава! — веднага се зарадвах аз.

Юхрим подава отворената си длан, аз удрям по нея със своята и добавям:

— За „Приключенията на Том Сойер“ две чаши сега и четири наесен.

— Не се прави на циганче — прекъсва пазаренето Юхрим. — Всяка книга си има свое време и своя цена.

— А не бихте ли ми дали „Приключенията“ поне за един ден?

— Недей да просиш, недей да молиш! — опира се Юхрим като кол на плет. — Взимаш ли естествено приказките?

— Взимам ги естествено — още веднъж пляскам ръката на момъка.

Той изтърсва от джоба ми семките, после изважда от обкован с желязо сандък книжката и великодушно изрича:

— Взимай и знай по всички параграфи моята добрина. За колко време ще прочетеш приказките?

— За четири дена.

— Тогава донеси я в неделя. Няма да забравиш — в неделя!

— Че в неделя няма ли да излезете на разходка?

— Сутринта до обед естествено ще си бъда у дома. Запомни: не я ли донесеш навреме, ще ти пати официалното място. — Лицето му става зло, сякаш вече съм успял да задържа книгата.

От страх да не попадне пред очите на мама (ами ако тя е отишла при семената и сега само мене чака?), отидох в долчинката на Щуковия вир, където водата си играеше на криеница със слънцето, облаците, сенките и ветреца. Понякога в нея подскачаше риба и избиваше кръгове чак до мостчето, което с единия край се опираше на старо колело, а с другия — на брега. Сега никой не переше и аз изтеглих мостчето, наместих го по-удобно на пясъка и започнах да чета. Отдолу ме обгръща светът на приказките, а отгоре — приказката на пролетта. И толкова хубаво ми беше в техните обятия, че аз даже не усетих как слънцето малко по малко, бе преполовило небето.

Едва тогава си помислих със страх за родния си дом и за да избягна обиди и упреци, хрумна ми, че по-добре е да набера в долчинката лапад за супа. Току-виж, че те и похвалят за това… И пак взе да ми идва на ум тиквеното семе. Когато съвестта ти е нечиста, с нищо не можеш да я измамиш…

Натъпкал пълен джоб с млад лапад, аз вече по-спокойно тръгнах към дома. Ето я и нашата къща. Какво ли чака там моята пакостна глава? Този път много не се мъча да прескоча тичешком плета, а спирам пред него и гледам какво става на двора, в зеленчуковата и в овощната градинка. Между ябълковите дървета снове баба и сянката й. Сега лицето на баба е такова, сякаш се моли. Така е, защото тя много обича градината, грижи се и страда за нея, всяко присадено клонче в нея е здраво завързано с парцали, накъсани от ръкавите на нейни ризи. А под сайванта, наведен над едно дърво, дядо нещо майстори. Фуражката е паднала от главата му и ветрецът си играе на воля със стария пооредял перчем. И щом ме забелязва, дядо отначало се чуди, а после пръхти:

— Ето че загубеното се намери! А ние вече мислехме, че кръвопийците са те пипнали някъде.

— И защо е трябвало да мислите такива невероятни неща? — радвам се аз, защото не изглежда, че ме заплашват гръмотевици и светкавици.

— И къде се губи цял ден? Че бива ли така, дете? Гледах, гледах да те видя, а после почнах и да се тревожа.

— Я?

— Ето ти и едно „я“. Поне да бе казал, глупчо, някому къде отиваш. Да видиш какво нещо съм ти направил! — Дядо вдига големите си рошави вежди и вече добродушно се усмихва.

— Какво сте направили? — предварително се радвам аз.

— А какво искаше ти?

— Вятърна мелница.

— И какво ти казах аз?

— Казахте ми: каквото поискаш, това ще направя, защото нивата ми не е засята с такива внуци — съвсем точно повтарям дядовите думи, тъй като много ми бяха харесали.

— Виж го, как е запомнил! — смее се дядо, после вдига капака на един нов пчелен кошер и изважда оттам истинска вятърна мелница. Ама каква! На покрива й е разперил крила и гордо вдигнал глава млад лебед. Струва ти се, ей сега ще се откъсне от покрива и ще литне в небето.

— Ох, че е хубаво! — изтръгва се от мене.

— Хубаво, казваш, а? — радостно пита дядо.

— Много хубаво.

— За тебе се потрудих — подава ми играчката дядо. — А сега бягай у дома.

— А мама как е? — питам и плахо поглеждам прозорците.

— Както, винаги: отначало се сърдеше, а после се разтревожи и обиколи съседите да пита за тебе. Върви.

Аз тихичко отварям къщната врата, която отвън мирише на офика и на кюспе, а отвътре — на хляб и на кравайчета, окачени по всички прозорци. Край масата пак виждам наведеното над вързопчетата лице на мама. Тя се взира в някакви семена и нещо шепнешком им говори, сигурно ги моли добре да се хванат и да родят. А най-близо до мама са вързопчетата с тиквени семки. Веднага ми изстина под лъжичката и наострих уши. Вече се канех да се измъкна, но в това време мама ме видя.

— Най-после — каза тя с укор. — Ох, деца, деца… — вдига над синината на очите си онези черни ресници, от които падат сенки на скулите й дори.

— Аз пък, мамо, набрах в долчинката лапад. За цяла супа ще стигне!… — искам веднага да прехвърля мамините мисли на нещо друго и изтърсвам на скамейката всичко от джоба си.

Но каква несполука: заедно с лапада от джоба ми изхвръкнаха две тиквени семки и паднаха на пода като сребърни пари. Уплашено погледнах мама, но не долових в лицето й гняв. Тя спокойно, малко тъжно ме попита:

— Михайло, от тези вързопчета ли даде семки на момченцето от гладуващите краища?

— От тях — наведох очи и опрях гръб на вратата.

Мама помръдна устни, от които не слизаше горчивината, и дълго-дълго мълча. По-добре да беше започнала да се кара, да се сърди, да ме заплашва, тогава щях да имам някакво основание да офейкам от стаята. А така кой знае какво да правя.

— Добре, синко, че си дал — най-после чувам нейния глас. Тя е замислена и вече не се обръща към мене, а говори на себе си: — Та кой ли на този свят ще помогне на беден човек, кой ли ще му даде резен хляб или лъжица супа? Никой друг освен също такъв бедняк.

От нейните думи чак сърцето ми се превърна.

— Мамо, откъде знаете за момченцето?

— У нас беше онази жена с детето си. Нагостих ги, нещастните, дадох им хлебец за из път. А пък колко хвалеше женицата онова момченце, което дало на нейния Ивасик семки. Досетих се аз, че ти си бил, пакостнико, но нищо не й казах… Ох, Михайле, Михайле, и какво ли ще излезе от тебе?…

— Може все пак нещо да излезе, не се тревожете много за мене — казвам така, както съм слушал от възрастните, отивам при мама, притискам се до нея, а тя въздиша и милва с ръка моята неразумна глава…