Михайло Стелмах
Бели лебеди летят (5)

Пета глава

— Михайло, ставай! Чуваш ли?

— Дя-ядо, още мъ-ъничко… — не мога никак да отворя натежалите си клепки, а в това време се напуква и се пръска като ледена корица моят хубав сън с предутринни, потънали в омара поля и накацали по тях купи сено, с долина, езерце и хралупести върби, надвесени над него. Все ми се ще да съединя това, но ръцете ми са се впили не в късовете поля, не в дърветата, а в чергата, която дядо смъква от мене. Гласът му е кротък гальовен, сякаш и дядо ми се е присънил.

— Ставай, ставай, Михайлик, недей се глези. Със спане кон не се купува.

— Аз пък не искам да купувам кон — напразно се браня от дядо. — Не искам, и туйто!

— Че какъв стопанин ще станеш? — подсмива се дядо. — Какво струваме без добитък? Ставай!

— Дядо, поне още трошица…

— Нищо няма да ти помогне тази трошица. Вече съвсем се съмна, а и закуската вдига пара на масата. Усещаш ли как мирише? — изтръгва ме той от съня.

Поемам въздух, но не знам какво ухае — дали полята, които сънувах, или натъпканият със сено чувал, на който спя, или повехналите треви на иконостаса, или пък ястието. Най-после, примижавайки, аз ставам от тесния ясенов миндер, който дядо е направил за мене.

Навън още трепти синкавата мъгла на съня, под нея проблясва с капчици роса синкавият цвят на пачата трева, на изток все по-широка става зеленикавата небесна светлина, която невидимото още слънце нежно позлатява. А по ъглите в стаята все още се спотайват като просяци сенките.

— Събуди ли се най-после? — съчувствено се извръща от печката мама. На лицето й ту гаснат, ту пламват отблясъци, а на ръката й оживяват бродирани цветя. Макар и да сме бедни, но навред у нас има цветя — и в градината, и на пещта, и на платното, с което сме облечени. — Какво сънува, синчето ми?

— Забравих — насила изцеждам от себе си една дума, в просъницата и езикът, и устните ми не се разтварят. Денем е друго нещо — мама казва, че трябва да ми зашият устата с обущарски конец, сякаш няма за какво друго да послужи той.

— Хайде, мий се, мий се, момчето ми — подканя ме дядо да бързам. — Време е да изкараш коня на паша.

Водата и кърпата изтриват и последните парченца сън и сега вече усещам как из цялата стая дъха на квасено с хмел тесто, на варени сипкави картофи и питки. Дядо знае, че аз обичам топла питка, взема я направо от черния ръжен, разчупва я на четири и една част, още дигаща пара, ми подава:

— Намажи я с чесън, яж да порастеш!

Да бяха се сбъднали дядовите думи, може би нямаше да ме разиграват както им падне. Само да кажа или да направя нещо не както трябва, веднага ме упрекват: „Какъв голям, пък какво прави. И срам, и ум ли нямаш?“ А пък ако помолиш за нещо, съвсем друга песен запяват: „Още си малък. Когато порастеш, тогава…“

Но, не знам защо, хората не растат така бързо, както им се иска. Само гъбите след дъжд за една нощ изскачат от земята и вече се перчат с шапките си една пред друга. Като се сетих за това, малко се развеселих и взех да се подсмихвам. Дядо забелязва това и гальовно примигва към мене:

— Виждаш ли какви смешни питки имаме, а ти не искаше да ставаш.

— Дядо, може ли да заведа кобилата в гората?

— Може и в гората, там сега е толкова хубаво! — на драго сърце се съгласява дядо, който още от дете се е сближил с гората. — Само недей отива далече.

— Дайте ми и по-голяма торба, може тъкмо и на пънчушки да налетя.

— Ха така, много добре — съгласява се мама. — Все ще сварим топла чорбица. — Тя вдига тежкия капак на сандъка и ми подава торба, ушита от широк ръкав на риза, на нея и досега се червенеят цветя още от маминото момуване.

Навън пръхти и нетърпеливо бие с копито нашата хитрушка с лукави очи. Когато ме видя, тя приветливо врътна глава — един вид „качвай се по-скоро, че и за мене е време да ям“. Знаем го твоя характер: когато си гладна, покорна си, а напасеш ли се, не може да се доближи до тебе човек, тогава дори и по твоите кадифени устни се събира злоба.

Озъбила зеленикавите си челюсти, сивата хитруша идва до прага и започва да се търка о рамото ми. Ах, как се подмилква от сутринта! Аз я укорявам, че е много мръсна, непослушна и зла, а тя пет пари не дава — пак ме бута по рамото и ме подканя да бързаме към онова пасище, където се смесват роса и облачета пара.

Ей го и слънцето се изтърколи иззад керванджийския път и увисна между крилата на вятърната мелница. Дядо широко отваря портите и аз, разтърсвайки рамене, на които вече се е хванал утринният студ, излизам на коня от двора. И веднага ми става много радостно на душата: сетих се за вчерашния разговор с чичо Себастиан, спомних си, че днес ще трябва да говоря с попа и да взема от него друга книжка и не се сдържах да не се засмея.

— Ти какво се кикотиш, разбойнико? — неочаквано се обади отстрани чичо Микола; на рамото му се клатушка коса, а на колана му — чутурка с вода, от която надничат брус и точило.

— Нима не може, чичо? — спирам със смях кобилата пред него.

— В ден за пости не може.

— Аз пък днеска вече се облажих.

— С месо ли се омърси? — настръхнаха застрашително сърповидните мустаци.

— Омърсих се — смирено казвам, защото веднага се досещам, че чичо Микола само се преструва на сърдит.

— Виждам, че мелницата ти се е лъснала — завъртя пръст край страната си чичо Микола. — И какво блажно лапа?

Понеже знаех характера на чичо Микола, и аз започнах безпощадно да лъжа:

— Ами гостихме се с глиганско месо и ръжени питки, намазани с чесън. Тъкмо днес мама пече хляб…

Но чичо вече не се интересува какво пече мама. Той ме поглежда под вежди и пак пита:

— Глиган ли? Ами ти нещо случайно… да не лъжеш?

— А, така ли мислите? — външно се показвам обиден, а отвътре се смея, както често прави чичо Микола, от него учих този майсторлък.

— Е, какво е на вкус?

— Ами какво — сланина като сланина, само малко е жилаво и мирише на жълъди.

Това действува убедително на чичо Микола.

— И откъде го докопахте? — чудят се очите му, носът, устните и бръчиците на челото.

— Откъде ли? — смело се впускам по течението, като си спомням разказа на нашия горски. — Около нашата свинка започна да се навърта глиганче. Мръкне ли се, то врътва опашка на кравайче и препуска от гората право в нашия двор: „Добър ви вечер“…

— Ах ти, разбойнико! — закикоти се чичо Микола. — А аз, дъртакът, съм те зяпнал, за малко не повярвах на палавника. Че на кого си се метнал?

— На кого ли? Ами че попитайте мама — смея се аз. — Тя понякога казва, че не само на дявола и на налудничав, а дори на вас.

Това още повече развесели чичо Микола. Той избърса първо очите си, после и мустаците, поклати глава и ме насърчи:

— Ей тъй, живей радостен, момче! Пък дори и да послъжеш за смях, не е лошо. А, кисел всеки може да бъде. Хайде, довиждане! — и упорит, весело усмихнат, изправен, той върви с коса по земята, за да пръска по нея до последния си ден слънчевата щедрост на душата си.

След разговора с чичо Микола всичко наоколо ми стана по-весело: и кръстовките на улиците с още неутъпкана роса и отворените къщи, и жените с шамии, които бързаха с кофи за вода, и момиченцата със забрадки, които изкарваха кравите в стадото, и рибарите, които вървяха по пътечка, единият със сак, другият с дълъг прът, и звънтенето на коса, която някой клепеше в градината, и кънтенето на моста под копитата на коня, и ей онзи парцал мъгла, който се е закачил на стобора и не знае къде да се дене — да падне на земята или да се вдигне нагоре.

Отминавам селото, старото сечище, което е станало ливада, Богачевия чифлик, корията — синкава ивица гора сред полята, и се озовавам в дъбравата, която отгоре се завива с небето, а отдолу с лека мъгла. Колко хубаво се синее тук между кленовете! А самите кленове са като подплашени — ха да хукнат да бягат или пък да полетят след прелетните птици; в краката ми хълца и плаче изворче, а някаква птица го утешава, скача от лист на лист, пее и не я е грижа, че нейде зад горите се задава мраз. Той вече беше подгонил на юг лястовички, жерави и лебеди, а гъските и патиците едва сега започваха да отлитат. Но най-много ми беше жал за лебедите и за онзи печален звън, който бяха поръсили в душата ми. И ми е жал, че моята есен минава по полята и дъбравите, а не в училището. Единствената ми надежда е в баща ми — може би скоро ще се върне и ще извади от торбата обувки…

Мислите ме отнасят на крилете си при баща ми, виждам го вече върнал се, а в това време хитрата кобила пощипва трева и се готви да ме хвърли.

Скачам на земята, спъвам предните крака на Сменената и си мисля накъде да ида за гъби — в брезовата гора или в Костюковата градина, където напролет се въдят гъби пумпалки, на лято — ягоди, а наесен — пънчушки. Наистина пънчушките не ги ценим много — ако ги има, и петгодишен малчуган може да си набере. Съвсем друго нещо е да намериш манатарка! Тя така се крие, че не всеки, дори опитен, може да я види. За мене срещата с манатарката или с по-лекомислената трепетликова манатарка, която много обича да се кипри с шарките си, е винаги изненадваща и радостна. И аз не мога като други да грабна веднага гъбата — трябва да й се нарадвам, да клекна, да си поприказвам с нея и едва тогава да я отрежа с ножа.

Запявам в ниското, а зад пътя с по-груб глас се обажда ехото — и то иска да си попее:

Ой, дъбе, дъбе, дъбе,

тръгна дядо за гъби,

баба за пънчушки.

Дядо ги изсуши,

баба ги остави.

А защо пък и тя не ги изсушила? Все щяло е да има какво да сложи в борша през зимата. Пък и пънчушките туршия са вкусни, ако ги полееш с олио. А кой ли ще се откаже от баница с пънчушки? И макар аз само от песента да зная за тази баба, която я домързяло да изсуши пънчушките, но ме е яд на нея, с укор клатя глава, а после запявам към друго находище. И ехото се отзовава пак. Отърсвайки росата, аз тръгвам към него, а с поглед шаря на всички страни. Ето край един пън се е издула мухоморка, червената й шапка лъщи, сякаш намазана с масло, а в нея са се впили бели точици; малко по-нататък синеят крехки червенушки. Но не ги бера, защото, докато си стигна в къщи, ще се смачкат.

Ой, горице, горице,

дай ми брезовица.

И гората не се забави да ми поднесе брезова манатарка. Тя беше се настанила на едно попукано коренище на бреза, пънчето й е тъмно, люспесто, върхът — възсив отгоре, отдолу — бисернобял и избива на розово. Но това място не е находище. Я да ида по-нататък, където небето сякаш се излива над гората и брули шумата й.

Най-после отдолу стана сребристобяло, по-нагоре — златисто, а най-отгоре — небесносиньо. Това беше брезова гора, размесена с плашлива трепетлика. Има-няма вятър, тя все трепере, цялата позеленяла, сякаш студът и уплахата са проникнали във всеки нейн лист. Тука вече гледам внимателно: това е такова място, където не само земята, но и дърветата миришат на гъби.

Приклеквам и тихичко наблюдавам какво става наоколо. Тук не трябва да се вдига шум, защото гъбата ще се уплаши от човешкия глас и ще се скрие в земята. Изведнъж сърцето ми трепна, спадна малко по-надолу и радостно замря: недалеч от отровното стъбло на вранското око се кипрят две близначки трепетликови манатарки. Толкова са младички, че техните оросени от мъглата шапчици не бяха успели да се разперят над дебелите им крачка.

— Добър ден, младоци червеноглавци^[1]! — поздравявам ги аз, а те мълчат.

Охо-хо, а какво става зад тях! На обраслата с кукувичи лен купчина земя стърчи огромна трепетликова манатарка! Шапката й е накривена и голяма като паница, а пънчето й — дебело колкото ръката ми. Най-напред я наричам старейшина, а после атаман на манатарките. Никога не бях виждал такава. Спускам се към нея, оглеждам я от всички страни, любувам й се, после грижливо я отрязвам и я поставям на сламената си шапка отгоре, защото атаманската шапка не се побира в моята. Сега ще има с какво да се похваля у дома! А ето едва-едва изникнала гъбка, пънче още няма, а шапчицата не е успяла да почервенее. Е, нека този малчуган си расте и ум и тяло да събира, за него мога да дойда и утре.

Ех, че щастлива утрин! Набрах пълна торба и цяла шапка манатарки. Дори сивушка като че ли ми се учуди. В село влязох като победител. Всички, които срещнах хвалеха моите манатарки и питаха къде съм ги набрал. Тържествувах в себе си, но не скрих находището. Срещна ме и Юхрим Бабенко, който обичаше не толкова да работи, колкото да дрънка глупости и да си похапне.

— Сам ли набра толкова манатарки? — недоверчиво ококори хитрите си очи той.

— Че за какво са ми помощници? — попитах и аз, гордо изправен на кобилата си.

— Виж ти, какъв късмет си имал! — Юхрим задържа кобилата и отначало бръкна в шапката, а после хвърли едно око в торбата, за да се увери, че няма червиви.

„Хайде, търси, търси“ — отвисоко гледам стария ерген. Не бях забравил как му се досвидя да ми даде поне за един ден „Приключенията на Том Сойер“.

— Чудесни гъби, няма какво да се каже — със завист рече старият ерген.

— Не, думайте — подгордях се аз така, че дори Юхрим го почувствува.

— Много важен си станал днеска.

— А защо не — важно отвърнах аз.

— Още е рано да се надуваш. — Юхрим се озърна наоколо и тихо каза: — Може би сега ще се трампим, а?

— Как така? — не разбрах аз.

— Стока за стока — ти ще ми дадеш манатарките, аз на тебе книжка.

— Хайде де? — учудих се аз и не повярвах на Юхримовата щедрост, че кой не знаеше шарлатанството му.

— Истината ти казвам. За тези гъби, ако искаш, ще ти дам да прочетеш дори „Приключенията на Том Сойер“.

Аха, виж му щедростта на това врабешко плашило.

— Само да я прочета ли?

— А ти какво мислиш? — учуди се Юхрим. — Смяташ, че сам не мога да си набера гъби?

— Тогава наберете си сам! — отсякох аз, защото в главата ми хрумна друга мисъл.

— Чакай, ще дойде пак коза за сено. В цяло село няма „Том Сойер“ — извика Юхрим, когато го отминах.

Искаше ми се да му се изплезя, но понякога и аз мога да бъда учтив. Така направих и сега — обърнах се към Юхрим и с укор поклатих глава, един вид: макар и да си дълъг, умът ти е къс.

Завих надясно и по криви улички и пресечки стигнах до къщата на чичо Себастиан. Слязох от коня, приближих се към вратата и там дълго си блъсках главата какво да кажа на председателя, после влязох вътре. Обаче там нямаше никого. Това беше още по-добре за мене. Приближих се до пианото, вдигнах черния му капак, но не се осмелих да ударя по тези пожълтели зъби, които крият в себе си или под себе си музиката. А сигурно в света има щастливци, които още от деца могат да свирят на такова чудо? Въздъхнах, внимателно затворих капака, изсипах на пейката гъбите от шапката, прибавих още малко от торбата и, кой знае защо, така хубаво ми стана на душата, че не може да се изкаже…

Следобед, когато мама и баба отидоха в зеленчуковата градина, а дядо в сайванта, аз взех „Космографията“ и тихичко се измъкнах от двора. Поповите гончета и старият пес ме посрещнаха съвсем точно както вчера. Но днес на портата излезе не Мариана, а коларят Антон, на когото викаха на прякор Недочупения. От любов към необяздени коне бяха му изпочупени ребра, ръце, нозе и нос. Не зная какво в него беше останало недочупено, че такъв прякор му бяха дали. Но и сега чичо Антон, куцайки и извивайки се, можеше да се метне на всякакъв жребец, да се впие като кърлеж в него и така да препуска, че от злобата на коня да остане само пяна.

— Е, и какво ще кажеш? — вместо поздрав пита от другата страна на вратата чичо Антон.

— А на вас какво точно ви трябва? — не търся думи назаем аз.

— Ехе, много работи ми трябват, но най-вече — да си имам чифт коне.

— Друго мога да ви дам, но това засега не мога.

Моят отговор се харесва на Антон, защото той широко се усмихна и напомни „Интернационалът“:

— Да, никой не ще ни избави… При попа ли?

— Ами да.

— Какво ще правиш при него?

— Искам да му върна книжката.

— Ела тогава с мене.

Вървя след чичо Антон, но с краката ми става нещо: след всяка стъпка те все повече се вдървяват, а в сърцето ми се промъква страх и все си спомням вчерашното. Онази проклета червенина, която гореше бузите ми в поповата стая, сега започва да избива по страните ми. Ако имаше откъде да вземам книга, кой щеше да ме види тук?…

Чичо Антон, почтително приведен, чука на вратата на стаята, после смело я отваря и на мен ми притъмнява пред очите от цигарения дим. Край масата са се начумерили над шахмата попът и неговият син, а тютюневият дим обвива не само тях, но и златния образ на Богородица и сина й, който виси до самия таван. Без да чуя гласа си, поздравявам, попът, без да се обърне, ми кимва с рошавия си перчем, а попският син весело възкликва:

— А, ето че ученият мъж благоволи да дойде при нас!

Аз изслушвам подигравката и мълча, но попският син нетърпеливо бърза да поговори с мене и като ме гледа под вежди с едно око, пита:

— Може би знаеш да играеш и шах?

— Защо не, зная.

— Какво? Какво? — Той дори слага длан на ухото си. Дали в този момент той не оглуша? — Шегуваш ли се, или се смееш, момче?

— Не, не се шегувам и не се смея.

Сега и попът се обръща към мене, в очите му се сивееше мъглата на годините.

— Ти наистина ли знаеш да играеш шах?

— Защо не — вече по-смело казвам същото. — Много хубава игра.

— И той вече разбира какво е хубаво. — Попският син изхъмка, а после впери очи в мене и посочи с пръст черната фигурка, която завършваше с бяло крайче: — Какво е това?

— Нима вие не знаете? — за малко не прихнах, трябва да е занесен, та да пита такова нещо.

— А бе ние знаем — ехидно съска попският син и нервно сочи същата фигурка. — Е, какво е това?

— Цар!

— А това?

— Топ.

— Не топ, а тур! — строго ме поправи попският син.

— Нека бъде както казвате — съгласявам се.

— А как ходи конят?

— На буква „г“.

— Наистина невероятно! — вълнува се нещо попският син и на лицето му се събужда любопитство към мене. — Кой те е учил да играеш?

— Червените казаци. Когато квартируваха на нашата улица.

Моят отговор не се хареса твърде на попа и сина му. Те се спогледаха и попският син премина от шаха на книгата.

— Прочете ли я? — погледна той „Космографията“ и в неговите тъмни, влажни очи отново заигра подигравка.

— Ами не.

— Домързя ли те? Или пък не ти хареса книгата?

— Пак не улучихте. Чичо Себастиан каза, ако обичате, да ми давате книги, които ще мога да прочета.

Думите ми веднага смаяха бащата и сина. Те се спогледаха многозначително, кръстосаха очи върху ми и едновременно протегнаха ръце към цигарите.

— Тъй, тъй, значи, си ходил при чичо Себастиан? — започна да ме разпитва попският син. — При началството, значи…

— За мене той не е началство, а просто чичо Себастиан.

— И какво му каза? — трепна подозрение и недоволство в краищата на поповите устни. — Може би си се оплакал?

Сега вече започва да ме хваща яд: виж ги какво си мислят. И аз отговарям с достойнство:

— Аз никога от никого не съм се оплаквал. Дори когато са ме били несправедливо, защото съм момче!

— Така ли? — учуди се попът и в замъглените му зеници се появи нещо като насмешка.

— И все пак какво те накара да отидеш при председателя на комитета на бедните?

— Исках само да го помоля да ми помогне да разбера книгата. Много е мъчна…

— Напразно, момче, напразно — успокои ме попът и добави вече по-весело: — Сега ще ти потърся една много интересна книга, в нея всичко ще разбереш.

— Нямала си баба работа… — без да се обръща към някого, каза попският син и леко удари с юмрук по масата. Отчето погледна строго сина си, отиде при другия шкаф, отвори го и започна да рови в него. Преди още да намери книгата, той се обърна към мене и продума:

— А ти, личи си, не си глупав момък.

— Зависи, според случая — отвърнах, защото и така си беше, а попът се усмихна.

Скоро изскочих от опушените с тютюн попски стаи с „Тарас Булба“ в ръка. Това сигурно е за някой от нашите, защото и на чичо Микола в махалата му викаха Булба.

Като закарах кобилата в гората, аз мислех да набера още гъби, но като захванах книгата, забравих и гъбите, и кобилата, и гората. Аз не разбрах кога росата, а след това и вечерта са паднали над дъбравата. Моята душа се смееше и летеше към Запорожието при славните казаци.

Не забравих думите на чичо Себастиан и вечерта пак отидох в комитета на бедните. Сега там имаше много хора, някои идваха направо от работа. Аз тихичко се свих в ъгъла в очакване чичо Себастиан да свърши разговора с хората. Много ми се искаше да се похваля с книгата. И едва когато последният член на комитета си отиде, аз се измъкнах от пруста при чичо Себастиан.

— Здравей, момко! — весело и както винаги без подигравка ме поздравява председателят на комитета на бедните, пък и ръка ми подава. Нима само това не стига да ти внуши уважение към човека и да си помислиш, че и ти струваш нещо? — Виждам, получил си вече нова книга, нали? — По краищата на устните му се мярна усмивка.

— Получих.

— И каква е, и за какво е? — взема книгата председателят.

— „Тарас Булба“! — казвам важно.

— Тарас Булба ли? Кой е той?

— Казак… — Чудя се, нима чичо Себастиан не е чел тази книга?

— А този Тарас Булба с нас ли е бил или против нас?

— С нас. Нима не знаете това?

— Знам! — отваря книгата чичо Себастиан. — Но искам и ти в такова време да знаеш кой с кого е — с нас ли е или против нас. Разбра ли?

— Разбрах.

— Тогава седни, синко, на масата и двамата заедно да почетем една хубава книга.

— О! — изтръгва се от мене онова „о“, което за мене изразява ту радост, ту скръб, ту неверие, ту отрицание, ту учудване.

— Никакво „о“, ами сядай, когато ти казват по-големите.

Сядам до дебелокраката графска маса, а председателят на комитета на бедните вади от шкафа червена покривка, постла я и в комитета, и в душата ми веднага става тържествено. Чичо Себастиан сяда до мене, слага ръка на рамото ми и аз неволно се притискам до него.

— Михайло, ти ли ми донесе днес гъби? — ненадейно запита председателят на комитета.

Не зная какво да кажа и мълча.

— Ти ли? — поглеждат ме дълбоките, продълговати очи, в които сега напира тъга.

Не зная защо, започвам да си мисля, че не съм постъпил както трябва и виновно казвам:

— Аз, чичо Себастиане.

— А защо?

— Защо? — трепна гласът ми. — Защото ви обичам, чичо Себастиане.

— Така ли? — тъжно и някак си смутено се усмихва той. — Добре, благодаря ти, Михайло, и за обичта, и за гъбите… И аз те обичам, дете. Но недей вече нищо да ми носиш. Това е първи случай в моето председателствуване, когато приемам подарък. Вземи и ти от мене. — Той вади от джоба си дълъг бонбон с цветна обвивка, каквито можех да гледам само в панаирни дни.

— Благодаря, чичо Себастиане — вземам в ръката си това богатство. — Може да си го поделим?

— Яж го самичък — засмя се той. — Не ти ли се спи вече?

— Не.

— Тогава чети. Умориш ли се, ще чета аз.

— А, не! — не се съгласявам аз. — Може би ще почнете вие, защото аз зная какъв ми е гласът.

— Никой от нас, Михайло, още не знае своя глас — многозначително казва чичо Себастиан. И макар още да съм малък, но зад думите му чувствувам нещо необичайно и вълнуващо.

— За какво говорите, чичо?

— Помислих си, дете, какви можем да станем ние утре или в други ден. Животът няма да е все такъв, какъвто го остави войната. Сега ти, бедняшкият син, дори нямаш с какво да ходиш на училище, а след време, току-виж, може и на учение да тръгнеш, и дори учител да станеш — такова време е настанало.

И вярвам, и не вярвам, но запомням думите „такова време“, което едни проклинат, а други благодарение на него живеят. И си мисля: „Дали някога ще успея чак учител да стана?“

— Чичо Себастиане, вие не се ли… не се ли шегувате?

— Какво да се шегувам? — Председателят на комитета добродушно свива очи.

— Че мога дори учител да стана някога?

— Не се шегувам, Михайло… Някога, виж, когато се изучиш, ще си спомниш моите думи, ще си спомниш и за мене, вече стария. И тогава ще наминеш у дома и все на нещо ще ме научиш. Нали не ще забравиш?

— Та може ли да се забрави такова нещо? — въздишам аз и пак вярвам и не вярвам, че може би ще настане и „такова време“. А разбунените мои мисли ме носят на своите нови крила към онези години, когато аз, като учител вече, заставам на прага на остарелия чичо Себастиан и му поднасям не гъби, а уважението и признателността си…

Чичо Себастиане, мой първи добър пророче, моя радост и тъга! Отдавна вече ви няма на света, но на мене и досега ми светят вашите дълбоки и добри очи, и досега още вашата сърдечност живее с хората, които ви познаваха. И нека ваш паметник бъде хорската благодарност и моето слово!…