Михайло Стелмах
Бели лебеди летят (3)

Трета глава

— С лодчица и с весла си отиде от нас май. Той взе със себе си и сините дъждове, и буйната зеленина, и славеевите песни, а в село през плетищата надзърна лятото.

Така говори като в приказка моята майка. И добавя, че най-голямото чудо на света става през лятото призори, точно тогава, когато на мене толкова ми се спи. Ето и сега, начумерен и сънлив, стоя сред стаята и не зная къде и какво да търся. А майка ми, вече цялата в роса, е дошла от градината и кротко-кротко слага ръка на рамото ми, показва ми с очи отворения прозорец и тайнствено ме пита:

— Михайлик, нищо ли, не чуваш?

Дядо поглежда майка ми, подсмива се под мустак и мълчи. А аз гледам синкавата от росата зеленчукова градина, рошавите дървета, валмата мъгла, която се влачи между короните им и земята, едва-едва очертаните стрехи, заслушвам се във всичко, но долавям само утринната жалба на росата.

— Не чуваш ли как лятото е тръгнало из нашата градина? — чуди се мама.

— Не — казвам аз със съжаление, но отведнъж си представям как някъде наблизо с пъстра кърпа, наметната на раменете, широко крачи в мъглата лятото и сънят веднага отлита от мене.

— Хайде да идем и да видим поне стъпките му — пак така тайнствено казва мама и ние излизаме от жилището, мама с усмивка на уста, а аз с прозявка. Току до прага ни поздравява обгърната в роса вишня. — Виждаш ли, днес лятото е докоснало с ръце зърната и те са почнали да червенеят.

Гледам вишните и вярно ту тук, ту там се аленеят набъбнали бузки. А мама вече ми показва, че на стръковете грах се е подал още сънен първият цвят, а на крушата ранозрейка се подават крушки, които нещо внимателно се вглеждат в земята. И лятото е извършило всичкото това чудо за една-единствена нощ и си е отишло, та на разсъмване, когато аз спя, пак да надзърне у нас. Как да го издебна?

— Добро утро, лельо Гано! — При комшулука се подава поповото ратайкинче Мариана. Високо вдигнатите й вежди, красивите венчета на ресниците, модросините й очи, влажните й, полуотворени устни таят в себе си толкова младежка бодрост, че и на мене, сънливеца, ми става по-весело.

— Добро утро, непоседо — усмихва се мама. — Къде си хукнала толкова рано?

— У вас. Може ли?

— Защо пък да не може?

Мариана тръска тежки плитки, прескача през комшулука по момчешки и веднага се обръща да не би да се е закачила полата й. Не, размина й се. Тя дотичва при мама, целува се с нея и й подава нещо завито в кърпа.

— Какво е това нападение още от сутринта? — шеговито се чуди майка ми.

— Не е нападение, а попски бадемовки от господарското тесто — смее се Мариана и святка с белите си зъби.

— Ох, внимавай, девойче, да не ти излязат през носа тези бадемовки. Нали знаеш характера на нашата попадия: все цвърчи като яйца в тиган.

— Не бойте се, няма да обеднее тя. Нали така, Михайлик? — напевно казва девойката и заговорнически вдига високите си, учудени вежди.

— Така е, разбира се — на драго сърце се съгласявам, защото Мариана много ми харесва, пък и в кърпата нещо вкусно мирише.

— Колко са ти красиви цветчетата — заглежда се мама в ръкавите на Марианината риза.

Девойката се зарадва от похвалата и доверчиво каза:

— Нали все нещо хубаво ми се иска и за мене, и за хората — но веднага се усети, засрами се и като кимна към мене, съжали ме: — Раничко го будите малкия.

— Раничко — мама някак заговорнически погледна девойката, — че вече искам да му покажа как призори лятото ходи из село.

— Така ли? — поклати глава Мариана и нещо въздъхна. — Ти, Михайлик, досега не си ли виждал лятото?

— Не съм го виждал, Мариана.

— Е, ще го видиш, времето е пред тебе. Ти днес къде ще пасеш коня, в гората или на орището?

— Където каже дядо.

— Край гората. Знаеш ли Якимовата кошара?

— Как да я не знам?

— Там край градината ще си напасеш коня, а в градината ще си набереш череши.

— Ами, ще набера, когато още не са узрели.

— Узрели са.

— Не може да бъде: вчера колко гора обиколих и навсякъде само зеленище.

— Сигурно са били, Михайлик, черни череши, а лятото вече е докоснало белите, ранозрейките. Не си ли виждал какви са в Якимовата градина? Едри, едри, а от едната страна бузките им са заруменели. Ще идеш ли?

— За отиване е лесно — поколебах се аз. — Но да не загазя заради тези череши?

— Не се страхувай, аз вчера казах на чичо Яким да ти позволи да си набереш череши, рекох си, че няма да се откажеш от такава работа.

— Благодаря ти, Мариано!

— Няма да се отървеш с благодаря: ще ми донесеш няколко от най-красивите череши за обеци — посочи тя ухото си; засмя се и тихо заговори с мама: — Ех, ако знаете, лельо, какъв сън сънувах нощес!

— Ако ми го разкажеш, ще зная.

Над сините очи на девойката развълнувано затрептяха ресниците.

— Сънувах, че уж съм си в наше село и в нашата къща, станала съм в тъмни зори и меся тесто. Изведнъж до прозореца ми спира пълният месец и се заглежда какво правя. В този миг в стаята влиза леля ми и пита: „За кого, Мариано, месиш тестото?“ А аз тихичко й отвръщам: „Ей на този ясен месец…“ Какво ще кажете за такова чудо?

Майка ми се усмихна така, че и радост, и тъга затрептях на устните й и по лъчистите бръчици около тях:

— Ще ти кажа, Мариано, че скоро ще почнеш да месиш тесто не на попадията, а на своя месец.

— О, все ще измислите нещо такова… — засрами се и се изчерви девойката, а в трапчинките й заигра радост.

— Дано само ясно да ти свети твоят месец — въздъхна мама.

Девойката се наведе към нея, зашепна нещо на ухото й, а после се разбърза:

— Ще бягам, че може да се е събудила моята попадия и вече крещи от леглото: „Кахве!“

— И откъде ли го намира сега?

— Понякога от прекупчици, а иначе мелем сушени желъди. Господарите и свинете ги обичат — засмя се и като вятър избяга от двора.

— Вихрушка и туйто. И откъде, за бога, се взема такава красота и кого ли ще си избере? — усмихна се подире й мама, а после се разтъжи: — Дано й се падне добра половина! Че, не дай си боже, ще налети кой знае какъв и ще стъпче младостта й като цветче на пътя.

Не знам защо, но майка ми винаги оплакваше участта на ратайкините, бедните момичета, особено онези, които се задомяваха по чужди краища. Затова младостта едва ли не всеки ден развяваше плитки в нашата къща. Какви ли песни не пееха те с майка ми, какви ли тайни не й повериха. Дори в запомнената с лошо хиляда деветстотин тридесет и седма година, когато над моята, тогава все още къдрава глава надвисна заплаха, мама според силите си денем ме утешаваше със своите и с моминските песни, а нощем под звездното небе молеше със сълзи на очи съдбата да бъде справедлива към детето й…

— Мамо, ще ида днес в Якимовата градина.

— Няма ли да се заблудиш, синко?

— Нали казах, че знам пътя.

— А откъде го знаеш? — чуди се мама. — Аз самата не бих го намерила, струва ми се.

— Не знам защо, но жените зле се оправят из горските местности — казвам аз малко надменно и не си признавам, че неведнъж съм загубвал пътя в гората. Но толкова я обичам, така съм свикнал с нея, че сега си припомням с насмешка дори някогашните неприятности.

А ми се случи нещо, за което и досега никому не съм казвал. Преди русалска неделя ми се случи да водя Сменената през нощта в гората. Понеже познавах нрава на нашата кранта, много се страхувах да не би да се залута някъде на паша или да се намъкне в чужда градина. Тогава ще я отмъкне някой и после иди, че гони вятъра. Затова измислих да направя така — завързах за крака си дългия повод, нахлупих шапка на ухо и легнах да спя. Сменената пасе и полекичка ме тегли след себе си, а аз ту се събуждам, ту отново заспивам. И сигурно на разсъмване тя се изплашила от нещо си и побягна в мъглата, влачейки ме по земята. Докато скочих на нозе, удряйки се в няколко пъна, от очите ми като от комин изскачаха искри и подпалваха дърветата. Вероятно само мъглата и росата спасиха гората от пожар. Два дена в главата ми бучаха воденични камъни, но аз си траех както подобава на момче…

След закуска преметнах торбата през рамо и изведох от конюшнята нашата опака-преопака сива кобила, в чиито сини очи винаги се таи някакво дебнене, тайнственост и онова коварно пламъче, което може веднага да избухне в злоба. Не се иска много ум, та със собствените си пари да се сдобиеш с такава напаст.

Ние дълго, дълго пестихме за един бедняшки кон, а купихме не знам какво си. Излезе странно и смешно.

Когато в дядовата кесия задрънчаха малко парици, той ме взе със себе си и тръгна с Трохим Тимченко на панаир в онова Багринивци, където хората, кой знае защо, не обичаха буквата „г“. Вместо „Грицко“, „грозде“, „гребло“, „гръм“, те изговаряха: „Рицко“, „розде“, „ребло“, „ръм“.

Панаирът започна със срещи и мляскания с роднини, сватове и познати. А понеже дядо ми го познаваха по всички околни села, за него не беше така лесно да стигне до конския пазар: веднага го помъкнаха в онези нелегални „къщурки“, където хората по различен начин оставяха парите си — едни за тях получаваха веселие, други — тъга. Дядо беше тъкмо от онези, които си купуват веселие за сърцето и руменина за страните. Скоро той вече седеше сред приятна компания на маса, чукаше с огнивото искри право над развалената сельодка и пееше своята любима песен:

Момата кокошка продаде,

та купи лула на казака,

лула за кокошка му купи,

че вярно казака тя люби.

И после вече цялата компания, забравила пазара и без да зачита уплашения кръчмар, пееше за онази влюбена девойка, която купила на казака за полата — прахан, за гребена — кремък, за сланина — огниво, а за душата си — низа тютюн.

— Хорица добри и славни, на всекиго бог дълъг живот и добро здраве да дава, но защо ви трябва да пеете? — тюхкаше се и се хващаше за повехналите къдрици контрабандистът кръчмар, защото се страхуваше да не му дойдат гости от селсъвета или комитета на бедните.

— А аз и от рая ще се откажа, ако там няма песни. Какво е най-скъпото за бедняка? — залитайки, попита зачервеният дядо кръчмаря.

Той пък, макар и да трепереше, лукаво се усмихна:

— Какво е най-скъпото ли питате? Парите и чашка ей от тая, която се вика веселушка.

— Какво брътвиш ти, нещастен сребролюбецо? — разяри се дядо. — Най-скъпото за бедния човек е земята, вярната жена и песента. Ето, чу ли ти песента за тази мома? Ама какво ли знаеш ти? Наливай и продавай! — И дядо се обърна към земляците си: — Разбирате ли каква мома е била тя? По цял свят търсете, няма да намерите друга, която да е обичала така пушач! Ех, пушачи, пушачи, това ви е паметник вечен!

Всички се съгласяваха с това и започваха нова песен. А в това време идваха все нови и нови хора, на които дядо беше правил я каруца, я шейна, я колела, я сламорезачка. От сивата като дим контрабандна ракия по лицето на едни избиваше пот, а на други — сълзи. И едните, и другите се бършеха с ръкавите си и отново протягаха ръка към нащърбените глинени чаши и сушени змиорки, които заместваха сега каспийската бабушка.

Когато най-после дядо и чичо Трохим се сетиха, че трябва да купят кон, панаирът полека-лека беше започнал да се разтуря.

— Че кога пък се прекатури този ден? — учуди се дядо.

— Не може да бъде, някой го е скъсил — убедено каза чичо Трохим. — Има ги такива негодници, на които не само хората, ами и денят им е крив.

— Което си е така, така си е, от тях не мож се отърва.

Стигнали до тази истина, чичо Трохим и дядо, залитайки, излязоха от кръчмата и на непослушните си крака поеха към конския пазар. Пръв им се изпречи един циганин, черен като катран и с остър поглед. Отпуснал поводите, той прекара край нас такъв красавец кон, че всичко трептеше и сияеше по него. Очите на дядо отначало светнаха, а после помрачняха: конят не беше за неговата кесия.

Но на чичо Трохим сега всичко му се струваше възможно.

— Ей ти, чернооки и черновежди, колко ще искаш за твоя хайрсъзин? — клатушкайки се, извика той на циганина.

Циганинът се обърна и доведе до нас коня, който риеше замята с копита.

— Колко ли искам, стопанино? — наляха се с влага очите на циганина. — Ох, по-добре не ми говорете и не ме питайте, не мъчете душата ми, защото това не е кон, а моето сърце. Изчезне ли конят, загубено е и сърцето ми.

— Че защо си го изкарал на панаира? — По лицето на дядо ми се чете искрено съчувствие.

— Не съм го изкарал аз, самата мъка го изкара — опъваше се циганинът с ръце и крака, а неговата мъка го надви и го помъкна с поводите си.

— Ако слушате този наскърбен лъжец, кой знае още какво ще надрънка — пиянски се засмя чичо Трохим. — Колко искаш, бърборко, за своето сърце?

— Кому е притрябвало ограбеното циганско сърце? — взе да се оплаква циганинът и да гаси лукавите искрици в очите си със своите ресници като с ветрило. — А за коня искам петдесет златни или сребърни рубли.

— Охо! — само това можа да издума дядо — в кесията му кротуваше една златна петрублевка и шест сребърни.

— А, каква цена ще дадете за този красавец вие, премилостиви господарю? — Циганинът картинно полуизвърна коня, за да видят всички неговата лебедова шия, офицерската кокарда на челото и очите му, които кадифено грееха в проблясъците на привечерта.

— Не ще дадем ние цена, търси, по-богат купувач, човече — тъжно рече дядо.

Но циганинът явно искаше да се пазари. Той насмешливо вдигна очи и мръдна рамо:

— А все пак колко бихте дали вие?

— Колко ли? Десет рубли! — отчаяно отсече с юмрук чичо Трохим. Ръката му сега беше толкова тежка, че целия го повлече настрани. Това учуди чичо, той погледна юмрука си и само рече: „Я виж ти!“

А циганинът веднага се ядоса, рязко обърна гръб и вече през рамо подметна на безразсъдния купувач:

— На панаир винаги ще се намерят двама глупци — единият иска скъпо, другият дава евтино.

— Хей, че злоезично семе, отгоре на това дрънка! — Чичо Трохим заплаши с юмрук циганина в гръб и този път внимателно го спусна надолу.

Ние дълго време се щурахме между конете, но с нашите пари не можеше да се купи нищо свястно. Най-после, когато вечерта взе да се спуска над селото, а ракията беше съвсем оборила дядо и чичо Трохим, те спряха пред една сива кранта с пропаднал гръбнак, която един дългокрак и също така пийнал, с проскубан калпак селянин държеше с парче връв. Над дългите му мустаци напираше червен като чушка нос, а на бузите му избиваше жълтеникава руменина, замрежена от жилчици.

— Колко струва този бегач? — запита чичо Трохим, проверявайки зъбите на крантата. Тя люто се озъби и за малко не отхапа пръста на чичо.

— Виждаш ли какъв бегач? Огън, а не кон! — развесели се дългият мустак, криейки от купувачите мъничките си, пиянски хитри очи.

— Само че много е шкембест този огън, като китара. Та каква ще му е цената? — вече по-предпазливо се приближи до крантата чичо Трохим.

— Всичките ви пари — без да му мисли, изтърси дългокракият.

— Как така всичките? — учуди се дядо. — Никога досега не съм чувал такава чудна цена.

— Тогава чуйте я сега!

— Та той е пиян и цената му е пиянска — едва обърна езика си чичо Трохим.

— Аз ли съм пиян? — възмути се човекът. — Вие сте пияни като чепове на ракиени бурета.

— Никой, мили човече, тук не е пиян — примирително каза дядо. — Всички сме трезви и краката ни, слава богу, стоят на земята.

— Разбира се, на земята — съгласи се дългокракият и пиянски потърка с крак земята.

— Та колко искате за вашия кон?

— Всичките ви пари, всичките до копейка.

— А може би ние имаме само копейки — разсмя се дядо.

— Не ме баламосвайте. Виждам с кого имам работа и кесията в джоба ви виждам. — Той дори тихичко изтананика: „О, вижда бог, о, вижда творецът, че на кофа жито мужик е крадецът.“

Дядо се накани да подхване коледарската, но се сети че трябва да се пазари и каза:

— Щом е така, а не иначе, то остави, мили човече, една рубла за път и за почерпушка.

— За път? — замисли се селянинът и вдигна ръка към охлузения си калпак. — Това може: всеки човек трябва да има нещичко за път. Дайте си ръката и кесията.

Дядо, учуден от този необикновен пазарлък, извади кесията, отвори я: но нещо за миг се усъмни и шепнешком измърмори на чичо Трохим:

— Усещаш ли, че нещо много чудно излиза. Може би това не е кон, а кобила, а?

— Какво говорите? Така да го извъртите! — чистосърдечно се възмути чичо Трохим. — За какъв ме смятате тогава? Аз подушвам коня по миризмата от цяла верста! Моят нос отдалеч подушва конете! Но благодарете и на бога, и на всички апостоли, че ни се падна толкова евтино.

Ето така за десет рубли се сдобихме с кон и си тръгнахме към къщи. А сутринта баба, която първа посети конюшнята, влезе в къщи и направо се тресе от смях:

— Демяне, ти поне малко събуди ли се от вчерашното?

— Като че ли се събудих и главата ми не шуми — бодро отговори дядо.

— Наистина ли не шуми? — още повече се развесели баба. — Е, тогава кажи: какво си купил вчера на панаира?

— Пък и питаш отгоре! Кон! — гордо каза дядо.

— Кон ли? — повтори въпроса баба и се облегна на вратата, за да не падне от смях. — А защо твоят кон само за една-едничка нощ е станал кобила?

— Какво ломотиш, старо? — стреснато попита дядо. — Как може конят да стане кобила?

— Иди виж!

И четиримата се втурнахме в конюшнята. Дядо изведе оттам вчерашния кон, който днес на трезви очи, кой знае защо, беше станал кобила.

— Е, какво ще кажеш сега, Демяне? — Баба започна да бърше с ръка сълзите си от смях.

— Сменена! — само можа да каже дядо и тогава вече се разсмяхме и тримата — баба, мама и аз.

— А той казваше, че носът му отдалеч подушвал конете! Дойде ли, ще го удавя! — страшно погледна дядо нататък, където живееше чичо Трохим, и засрамен, отиде да прави нещо под сайванта.

След това чичо Трохим дълго време заобикаляше нашия двор. Но един ден дойде у дома с един хляб под ръка и бутилка в джоба, като някак странно шареше с очи.

— Я да ти видя носа, който отдалеч подушва конете! — веднага го засече дядо.

— Тука работата не е в носа — отвърна той. — Добър ви ден… Тука, разбирате ли, работата… — Езикът на чичо Трохим сега така се препъваше в зъбите му, а думите му така се цедяха, че мъчно можеше да се разбере нещо свястно. Той дълго, неясно и с извъртане хвърляше цялата вина на злочестата бедняшка участ, която дяволът не засипва с жълтици, а само я опропастява.

— Че замълчи де, Трохиме! — не издържа баба. — Гнус го е човек да слуша такива мърморковци: не говори, а дъвка дъвче. Не обвинявай съдбата и рогатия, а чашката в повече. От нея и двамата сте били оглупели.

— И тя е малко виновна, отричам ли го? Нищо подобно не казвам, но и съдбата си прави своите номерца. Какво й пречило да не дойде при нас?

— Тогава не съдбата, а и трезвен човек не е могъл да се приближи до такива юначаги! — засмя се баба.

Усмихна се и чичо Трохим, който до този момент седеше като вкиснал.

Давенето на злополучния купувач започна с това, че мама се втурна към пещта, а дядо наля от веселушката в глинени чашки с цветя. И скоро захвана да тананика за онази мома, която продала кокошка, за да купи на казака лула. А чичо Трохим още дълго се оправдаваше пред жените и все нападаше съдбата. Думите му и сега се точеха бавно, но все пак — вече по-весело. Чичо Трохим не обичаше нито бързо да говори, нито бързо да работи. Дори когато веднъж се давеше в яза епитропът, чичо Трохим не се хвърли веднага да го спасява. Той стоеше на брега, размишляваше и спокойно гледаше давещия се. Скъперникът епитроп, като видя, че смъртта се надвеси над главата му, умолително рече:

— Спасявай душицата ми, Трохиме… Сто рубли ще ти дам.

— Но, какви — сребърни, златни или книжни? — запита чичо, понеже знаеше характера на епитропа.

— Всякакви, Трохиме — едва издума скъперникът.

Чичо Трохим спаси нашия свещогасител, но не получи от него нито сребро, нито злато, нито книжни пари, защото епитропът и без това беше в загуба: чичо го беше извлякъл на брега без ботушите. Ех, ако беше измъкнал и ботушите, може би щеше да получи награда от скръндзата. По този случай чичо Трохим му обърна внимание:

— Ако пак ви се случи да се давите, не си обувайте ботушите…

На нашата кобила веднага се лепна прякорът „Сменената“, а на мене се падна да я паса и да се приспособявам към характера й…

Когато стигнах до Якимовата градина, слънцето вече беше започнало по малко да събира росата. Градината беше оградена с прясно рендосан стобор, зад който полегато се издигаше към слънцето висока трева. Сред нея се червенееха кръстчетата на дивия карамфил, кипреше се горската гайтанка, гордееше се с белите си венчета маргаритката и все някому смигаше нежната, с дълги реснички ветрушка. А над тревата се извисяваха безредно пръснати дръвчета — череши, ябълки, круши и рошави киселици.

На другата половина на градината стърчаха под старчески окъсани калпаци вехти кошери и десетина пчелни сандъка, а до тях се гушеше новичка колиба. Скачам от коня на зелената пътечка и замирам на място: от другата страна на стобора, където гъстата гора е хвърлила сянка, се мярна, пеейки, женска фигура. Наметнатата на раменете й пъстра кърпа, вдигнатите й нагоре ръце и величавата й походка ми спомниха това, което каза майка ми сутринта. Може би наистина това не е жена, а самото лято ходи из гората, из градините, с песен на уста се навежда над гъбите и ягодите, вдига ръце към плодните дървета?

Жената се скри в гората, а аз шаря с очи дали не е оставила зад себе си някаква следа. До самата пътека надникна цяла купчина млади печурки, малко по-нататък някой бе пръснал из тревата ягоди, а от другата страна на стобора се розовеят сочните зърна на бялата череша. Може би дълго още щях да мисля за тази, която мина през гората, но отстрани звънна крехък смях.

Обърнах се. Край стобора стоеше с кошничка в ръка слабичко, мургавичко осемгодишно момиченце. Очите му бяха кафени, с капчици роса, страните му тъмнорумени, а устните му бяха се издули като розово напукано възелче и се радваха на нещо си. Защо пък и аз да не се усмихна на момиченцето? С удоволствие се усмихвам и притварям очи, защото слънцето попадна в тях.

— А пък аз знам как се казваш — доверчиво казва момиченцето, като си играе с два пръста със стъклено манисто, по което има слънчеви искрици.

— Не може да бъде.

— Ето пък, че може! — показва мургавата редките си зъби.

— Откъде пък знаеш?

— Ами зимъс, помниш ли? — прихна да се смее тя.

— Какво зимъс?

— Забравил ли си как се спускаше с нощвите от хълма?

Сега заедно се смеем, макар че на мене не ми е много приятно да си спомням как завърши това спускане. Но момичето не знае това.

— Помислих си тогава: колко си смел!

— Е, та що — не знам какво да кажа, макар че ми е приятно от похвалата: намери се поне един човек, който не ме упрекна за онова спускане…

— Искаш ли ягоди? — протяга ми пълната кошница, закрепена по средата с пръчка.

Кой не иска да вкуси ягоди, но не прилича на момче да взема от момиче и аз равнодушно казвам:

— Не, не искам.

— Вземи си, аз ще набера още. Тук има много.

Тогава аз пъхам шепи в кошницата и изсипвам ягодите в устата си.

— Нали са вкусни?

— Вкусни са. — Пускам най-после коня да пасе сам в гората. — А ти как се казваш?

— Люба.

— Какво правиш тука?

— Пазя пчелина.

— Самичка ли?

— Сама-саменичка — натъжиха се изпръхналите устни на момичето, а веждите му се изпънаха, сякаш някой започна да ги нанизва от средата.

— Къде са баща ти и майка ти?

— Мама шета в къщи, а татко отиде да строи къща. Сигурно късно ще дойдат за мене.

— А ти случайно не видя ли каква беше тази жена, която преди малко отиде в гората? — махвам с ръка към другия край на градината.

— С пъстрата кърпа ли?

— С пъстрата.

— Това е леля ми Василина — веднага светна лицето на Люба. — Тя толкова хубаво може да пее и играе. А чичо все й се кара да не примамва хората с песни.

— Гледай ти! — Приказката пак изчезва от мене и ми става мъчно за леля Василина, която злият чичо измъчва. По-добре да беше тя онова истинско лято, което върви по земята и върши своите чудеса.

— Искаш ли да видиш нашата колиба? — докосва ме за ръкава момичето.

— А какво има там?

— Нищо особено, но на мен ми харесва, особено вечер, когато става тихо. Ти череши ли си дошъл да береш?

— Откъде знаеш? — чудя се аз.

— Знам — загадъчно казва момичето. — Някой ми пошепна в гората на това ухо.

— Кой пък ти е пошепнал на това ухо?

Думите ми изтриха загадъчния израз от лицето на Люба, тя не издържа играта докрай и весело прихна да се смее:

— Мариана ми каза. Вчера тя бра у нас череши за попа и каза на татко за тебе. Нали тя е чудесна?

— Чудесна е, много! — съгласявам се аз.

— Виждал ли си колко хубаво бродира?

— Виждал съм.

— Веднъж тя бродира малко у нас, но не моминска, а ергенска риза. Сигурно си има вече годеник.

— И това е възможно — казвам аз малко печално, защото ми е мъчно, че някой ще вземе Мариана и аз вече няма да я видя.

— Ние пък си имаме козленце. — Момичето иска всичко да ми разкаже. — Татко го намери зимъс със счупено краче.

— Пък ние имахме автомобил.

— Автомобил ли? — не ми вярва момичето и ме поглежда с широко отворени очи. — Може би не автомобил а мотор?

— Не, истински автомобил с четири колелета. — Радвам се, че има с какво да смая момичето. Пък и не само него! Когато трябва да смачкам перченето на някой от самохвалковците, аз винаги ги надвивам с някогашния автомобил, който стоя у нас само два дена.

— Откъде пък взехте истински автомобил? — и вярва, и не вярва Люба на думите ми.

— Нека ти разкаже баща ти, той сигурно знае. — Говоря така, сякаш никак не ми се ще да разправям за миналогодишната история.

— Не, не, искам от теб да го чуя — заблестяха очичките й. — Това е толкова интересно.

— Тогава слушай. Може би знаеш, че лани по нашия път отстъпваше към Полша войската на Пилсудски. И при бягството си тя изостави един повреден автомобил. Когато хората казаха за това на дядо, той изтича като младеж при него, а после докара с волове у нас машината. Тогава за всички ни имаше работа. Дядо дори не идваше да яде заради автомобила, защото никога не бе имал работа с такава машинерия, а искаше да я изучи докрай.

— И не се ли уплаши? — дори извика момичето.

— От какво да се плаши?

— Може би вътре е бил дяволът, който тегли машината?

— Машината не я тегли дявол, а мотор.

— Кой знае — съмнява се Люба. — При нас хората различно говорят. Е, а после какво стана?

— Прави-струва дядо около машината и тя оживя: закиха, забръмча, затрепера и тръгна. Може да върви напред и назад. Тогава дядо ме сложи до себе си на кожената седалка с пружини и започнахме да обхождаме близки и далечни роднини. А пък колко интересно беше, не питай: отвсякъде излизат хора да видят чудото, жените се плашат и се кръстят, дечурлигата презглава тичат по нас и за шега, ако успеят, се качват отзад, кучетата бясно лаят, хвърлят се под колелата, кокошките и гъските се разлетяват, та пух и пера се сипят, а ние с дядо така се надуваме и така се подрусваме на господарската кожа, сякаш цял живот от автомобил не сме слизали.

— И хубаво ли се пътуваше?

— И хубаво, и меко.

— Може би и аз някога ще се повозя на такава машина — замечтано се усмихна Люба.

— И това може да стане, ако не се уплашиш — отвисоко се съгласих аз.

— А къде дянахте вашия автомобил?

— Някакви спекуланти искаха да ни го измъкнат на безценица за сапун. Хем молеха, хем заплашваха дядо, като казваха: „Знаете ли какво ще стане с вас, когато Пилсудски се завърне?“ Дори баба вече се беше спазарила да вземе за автомобила десет дълги калъпа войнишки сапун, а дядо каза, че ние още можем да перем дрехите си с бяла хума. Тогава в пазарлъка се намеси епитропът. На него не му трябваше машината, той искаше да одере кожата от седалката. Това варварство много разгневи дядо и той каза, че е грях да се дере кожата както от гърба на човека, така и от машината. А епитропът каза, че той повече разбира какво е грях, а не този, който наряза на дърва статуите на апостолите. След това дядо отиде за съвет — какво да прави, при чичо Себастиан, а после предаде машината в околията. И за тази работа ние имаме благодарствено писмо от самата революция.

— А на нашия дядо революцията му взе хубавия кон, а му даде лош.

— Защото така е трябвало — казвам аз с думите на чичо Себастиан и момичето се съгласява с мене, а после се сеща, че вече е време да бера череши.

— Искаш ли да те заведа до най-хубавата череша? Леля Василина я нарича песен.

— Защо я нарича така?

— Защото тези череши са много красиви и по тях най-дълго се задържа роса, както на лелините песни сълзите.

Натъжавам се, мълком прехвърляме оградата и по трева като кадифе отиваме при онази череша, която най-много задържа росата. Тя е стройна, къдрава, от гората е само на няколко крачки и люлее слънцето, по клоните й се виждат не отделни черешки, а цели кичури. Ето, няколко такива кичура ще занеса на Мариана за обечки.

— Качвай се — казва ми Люба.

— Да те покача ли и тебе?

— Не трябва. Аз ще събирам ягоди. Ще насушим за зимата и тогава настинката няма да е страшна.

Момичето се наведе да търси ягоди в тревата, а аз се покатерих на черешата. Да късаш череши от такова дърво, е цяло удоволствие: дръпнеш един кичур и в ръката ти се усмихват румените бузки на отбрани череши… И досега още, когато си спомня дърветата от моето детинство, все си мисля, че малко, ах, колко малко са изследвали нашите овощари и селекционери неизчерпаемите богатства на природата и на народната селекция…

След известно време долетя песента на зелената гора и за любовта, която враговете убили. А когато отзвуча тъжната песен, някой под дърветата и на тревата запокити толкова веселие, че дори моите нозе на черешата заиграха.

Изкачих се на върха, за да видя какво става долу. В гората, на слънчево кръгче, пееше, извиваше се в танц мъничка, гъвкава фигурка. Момичето явно не искаше да излезе от това слънчево околище, което осветяваше пъргавите боси крачка. То се въртеше, въртеше по него, докато не падна на земята.

— Така ли събираме ягоди за зимата? — извиках аз.

Люба скочи като опарена на крака, завъртя се още веднъж, изплези ми се смеешком и извика:

— Не ставай опак!

— А ти не се заяждай!

— Попаднал си на устата! — засмя се Люба. — Я по-добре ела тук.

— Защо?

— Да ми помогнеш да разпалим огън.

— За какво ти е?

— Трябва ми.

Слязох от черешата и тръгнах към колибата. Близо до нея на горско обгорено място се чернееха въглени и неразгорели съчки. Клекнала на земята, Люба така ги духаше, че сълзи течеха от очите й, но всичките й усилия бяха напразни.

— Почакай, момиче, не пилей всичката пепел, ще потърсим живо въгленче. — Разрових с клечица угасналото огнище и за радост на Люба намерих въгленче, в единия крайчец на което още се държеше искрица огън.

До него сложихме суха брезова кора, духахме на смени и ето че кората запращя, задимя и пламна. Сега вече не беше мъчно да разпалим огъня.

— Ей сегичка ще сварим каша. — Люба се втурна в колибата, изнесе оттам пиростия, котле и торбичка грухано просо, в което аз намерих и парченце стара сланина.

— Ти можеш ли да вариш каша? — чудя се аз.

— Че защо да не мога, ей сега ще видиш колко вкусна ще стане, като й нарежа сланина.

И наистина кашата излезе чудесна. Седнали на земята, ние ядяхме направо от котлето, аз хвалех готвачката, а тя срамежливо и радостно се бранеше с мургавата си ръка, в която беше стиснала парче корав ръжен хляб.

— Та какво толкова — каша като каша. Виж, да свариш борш, е по-трудно.

— А ти можеш ли?

— С лапад мога, но с цвекло и с фасул още не… Ти виждал ли си някога бяла стърчиопашка?

— Синя съм виждал, но бяла — не.

— А язовец?

— Също не.

— А аз съм виждала няколко пъти, дупката му е близичко и той вечер се измъква от нея. Излезе, постои, послуша какво става наоколо, а после тръгва на лов. През есента много обича киселиците в нашата градина.

Изтичахме да видим бърлогата на язовеца, а после Люба ме поведе към онази киселица, където сега живееше бялата стърчиопашка. Неразумната птица беше свила гнездото си съвсем ниско и сега мътеше в него. Гнезденцето беше толкова мъничко, че цялата й опашка висеше извън него. Чула стъпки, птичката обърна глава към нас и замря, в малкото й черно оченце трепна уплаха. Приближихме съвсем до дървото, но птичката не напусна гнездото си.

— Да вървим, Михайлик — тихичко ми каза Люба, — да не я тревожим. Ще ти покажа и изворче, което е бликнало направо от хралупест пън…

Аз дори не усетих как вечерта падна над гората и започна да подготвя цветята за спане през нощта, а по тях, ту тук, ту там, бяха кацнали сънни пеперуди. Не ми се искаше толкова бързо да се сбогувам с Люба, която беше успяла да набере и ягоди, и лапад, и да изплете венчета за себе си и за приятелката си.

— Идвай пак, Михайлик, и донеси някоя хубава книжка — помоли ме на сбогуване момичето и в гласа му прозвуча тъга. — Кобилата ще си пасе, а ние ще четем и пак ще си набереш череши, не му се свиди на човек за добри хора.

— Не те ли е страх да останеш сама?

— Малко ми е страшничко. — Тя хвърли поглед към гората. — Но скоро-скоро ще дойде леля Василина или татко. А сега ще се затворя в колибата, че никой, дори язовецът, да не ме вижда. — Тя вдигна дългите си черни вежди, а над тях затрептяха две тъжни бръчици.

Люба ме изпрати зад стобора и когато се качих на коня, помаха ми с ръка. Като отминах малко, аз се обърнах. Люба вече стоеше до колибата и ме изпращаше с поглед. В това време от гората проеча широко-широко песен и момичето радостно се спусна насреща й. Зад дърветата се показа стройна млада жена, ето тя простря ръце и Люба тичешком налетя между тях. А после след мене се носеха вече два гласа, които тъгуваха по участта на славея, ненамерил щастието си ни в гората на леската, ни в долина на калина…

У дома всички ме хвалеха за хубавите череши, баба ме нарече „нашият къщовник“, а дядо каза, че перчемът ми сега дъха на ягоди, а утре може би ще дъха на река.

— Защо на река?

— Защото утре ще ида за риба, та може би и ти ще дойдеш с мене?

— Ами да, ще дойда! — радостно възкликнах аз.

— Добре тогава. Само че утре ще те събудя рано-рано, когато още дяволите се бият с юмруци.

— Дядо, а как се бият дяволите с юмруци?

— Ами май също като хората. Само че от тупаницата нечистата сила отлита по-надалече, че чак земята се тресе — обяснява дядо, без дори да се усмихне.

— Ох, млъкни, стари грешнико! На какво учиш детето срещу светата неделя? — укорно говори баба, която никога не споменаваше думата „дявол“, а само рогатия или „оня, що седи в блатото“.

— Че какво от това? Той трябва да знае всичко.

— Дядо, с какво ще ловим риба?

— Със сак. Знам аз едно място…

— Там има ли щуки?

— И щуки, и каракуди, и шаранчета ще намерим — приветливо казва дядо и от думите му на сърцето ми става радостно, а пред очите ми изниква онази Меча долина с реката, където още не съм ходил за риба с моето продупчено решето. Дядо казва, че там някога се въдела безброй много риба. На косачите понякога им се прииска рибена чорбица за обяд и без много да му мислят, започват с ризите си: завържат ръкавите и хайде в реката. Наловят риба и хайде на огнището. А кошовете се натъпквали с каракуди до гърлата и все едни такива, сякаш излети от злато. А сега и с риболовни прибори — цял ден трябва да киснеш във водата, за да наловиш някакви си дребосъци.

Излизаме с дядо на двора, оглеждаме малкия сак, до който предвидливо е окачена торбата, опипваме дългия прът, с който ще действува дядо. Само дано по-скоро мине тази нощ!

— Утре денят ще бъде златен — гледа звездите дядо и върви след мене към вратата.

— Откъде знаете?

— Звездите предсказват. — И пак някаква тайна ми се счува в дядовите думи.

Веднага зад нашата къща се простира като Дунав млад коноп и слънчогледи, зад тях като тъмно петно се е извисила черквицата, някъде високо в небето крещи воден дърдавец, а на небето потрепва Колата. Съвсем щеше да прилича на обикновена земна кола; ако някой й прикачи колела, дори такива, каквито прави дядо. Притихнал пред вратата и загледан в седемте звезди, аз неочаквано казвам това на дядо и той учудено притиска ръка до белите куки на мустаците си и събрал на челото си гъсти бръчки, започва да се смее.

— Виж какво измислил! Никой няма да прикачи там колела, защото на небето няма майстори колари.

Сега пък аз се чудя, защото знам, че колари има във всяко село — и в Кусекивци, и в Литинеца, и в Зиновиенци, и във Вербец, и в Березовец, и в Майдани, и в Рудни, и в Гути, и също в онова Теси, където ви посрещат и изпращат цели котила дребни дечурлига: защото там семейството не се смята за семейство, ако няма шест деца. И понеже тука в семействата има не само по шест, а и по шестнадесет, по нас и досега викат на Теси Китай.

— А защо, дядо, на небето няма колари?

— Защото там живеят само светци.

— Е, та какво? — внимателно го гледам дали не ми се присмива. — Нима светиите не си ходят на гости с коли?

— Не, не с коли, пеш си ходят.

— Пеш ли? Ама истина ли?

— Истина.

Става ми жал за светците, които не познават радостта да ходят на гости с кола. Колелата поскърцват, конете пръхтят, а пътят извива ли, извива ту сред ниви, ту сред ливади, ту през дъбрави и, току-виж, нейде си зад някое езерце изникне селце. Пък в него живеят далечни роднини или сватове, у които и хлябът ти е по-сладък, и вишните не са толкова кисели, и хората са по-мили с тебе, и очите им така хубаво сияят, и всички с уважение те наричат роднина и дори ти търсят невеста…

— Дядо, много ли ходят светиите?

— Много.

— Не ги ли болят краката?

— Светците нищо не ги боли. Хубаво си живеят те…

— Защо си живеят хубаво?

— Защото имат какво да обуят, имат си хляб и още нещо с хляба…

— Ами кой им оре нивите?

— Никой не им оре, те си имат хляб и без ниви.

— А-а-а, те имат хлебарница с франзели! — веднага се досещам аз, като си спомних хлебарницата на Митрофаненко, а дядо се хваща и с двете ръце за вратнята, кляка и започва така да се кикоти, че на вишнята се събужда петелът и без време известява утрото.

На прага излиза баба. Тя още не знае какво става, но също започва да се смее, че нали и мъжът й се смее за нещо.

Никога не съм виждал по-задружни хора от моите дядо и баба. На село, при вечните недоимъци, ми се е случвало да виждам всякакви неща. Но от дома на моите старци не е излизала нито трошица житейска кал, лоша дума от устата им не е засегнала нито един човек.

Всички наши съседи се чудеха и малко се надсмиваха на необикновената деликатност на дядо ми. Де се е видяло селянин така да щади жена си, както я щадеше той? Ако дядо се върнеше късно от работа или отдалече, жал му беше да буди жена си, сядаше на издатината под прозореца й и там спеше до сутринта, целият покрит с роса. Баба винаги му се караше за това. Дядо обещаваше, че това няма да се повтори, но отново постъпваше както си знаеше.

Дядо и баба са се родили като крепостни, оженили са се вече свободни и са живеели на пеши парцел^[1]. А когато селската поземлена банка започнала да продава земята на княз Кочубей по сто двадесет и пет рубли в брой, а на изплащане за срок от четиридесет и девет години по триста рубли за десетина земя, дядо ми сключил договор за три десетини и продал за тях силите и младостта си. И какво е могъл да прави, когато в къщи ако не през година, то през две скърцала люлка и родилият се живот трябвало да излезе на свят не като просяк, а като сеяч.

И наорали се, и насеяли, и накосили се светлокосите дядови синове и внуци чак докато не взела да ги коси войната и смъртта. Косила ги тя безмилостно и сега от целия наш голям род бяха останали само двама мъже…

След като се посмя над глупостта, която бях изтърсил, баба ни накара да влезем в къщи, а тя остана да погледне пак своята радост — градинката. Всяко дръвче тук е посадено от нейните ръце и за всяко тя си има свои думи. Много интересно е, когато баба разговаря с дърветата като с близки роднини, затова и аз се помъквам след нея. Но баба не обича никой да слуша нейния разговор с градината, сега тя обходи само няколко дървета, опипа ги, пошепна им нещо и скоро ме поведе в къщи.

Когато се съблякох, аз се хвърлих на миндерчето и отначало чувах думите на баба, отправени към преблагата царица, усърдна застъпница на скърбящите, но после през молитвата долавям скърцането на нашата вратня.

„Ами може да си е пристигнал татко?!“ — надигам се от миндерчето и се долепвам до прозореца. Не, на вратнята са се облегнали под звездното небе момък и мома и пет пари не дават, че вратнята скърца ли, скърца. Аз слагам глава на възглавницата и скоро под думите на молитвата и гугукането на влюбените нашата къща почва лекичко да се люлее. Сигурно вече дрямката се е примъкнала до нея и си върши своето… Ето, тя малко разтвори тъмнината и над мене зашумя с росата си черешата песен, от тъмната колиба излезе засмяната Люба, а край бърлогата си, наострил уши, язовецът се ослушва към гората…

И после в моя сън долитат лебеди, толкова много лебеди, колкото може да има само в съня. Те ме подемат на крилете си и летят по своя лебедов път към широка долина, където ме чака вече дядо със сака. С ръка над очите си, той се взира в небето и се смее.

— Аха, закъсня! А аз вече налових сам малко щуки и змиорки.

И наистина по пясъка на брега се извиват посивели змиорки и се мятат, бляскайки, муцунести щуки…

… Дядо ме събуди, когато на небето едва-едва бе започнала да избелява звездната мъгла. Отидох при сака, овлажнял от росата той лъхаше миризми на риба и водорасли, и изведнъж дочух някакво шумолене в нашата градинка. Озърнах се. Между дърветата, които се гушеха в мъгла, изплашено подскочи женска фигура и се скри зад плета в зеленчуковите градини.

„Дали лятото не беше се спряло в нашата градина и си отиде при други хора? — замрях аз на място. — Но защо ли толкова приличаше на Мариана?… Даже забрадката си оправи като нея. И какви ли чудеса не прави лятото? За това най-добре знае моята майка.“