Джо Гарбър
Искам те обесен (4)

3.
Сингапур

В Ню Йорк беше пет часът неделя следобед, а в Сингапур — рано сутринта — и всички добри граждани спяха в леглата си.

Чан Джин не беше добър гражданин.

Отегчен и капнал от умора, той отключи вратата на апартамента си и сковано се приближи до прозореца на хола. Застана там, на осемнайсет етажа над Орчард Роуд, и се вторачи в тихите улици на парадоксалната си островна нация — безмилостна капиталистическа страна, която се грижи за гражданите си от люлката до гроба. Властите се хвалеха, че Сингапур е идеалната държава. Чан презрително изсумтя. Ако беше толкова идеална, защо в нея имаше място за такива като него?

Между веждите му се появиха две дълбоки бръчки. Не за пръв път размишляваше по въпроса, че задушаващо покровителственото общество на Сингапур беше република на малки бели мишки, които са настанени удобно във финансирани от правителството клетки и хрисимо и покорно изпълняват прищевките на господарите си. Но там, където има мишки, има и плъхове. И Чан Джин се смяташе за пръв сред тях. Беше роден хищник, създаден от природата да преследва и убива, макар и не тази вечер.

Чан въздъхна. Инстинктът му подсказваше, че някъде там долу, в мрака, свободно се разхожда тлъста, вкусна плячка. Беше се върнал с празни ръце от дълъг лов. Но търпението е най-великата добродетел на ловеца и той знаеше, че някоя друга нощ преследването ще започне отново. И когато и да свърши, Чан, ловецът, ще се прибере вкъщи доволен и заситен. В нощи като тази той се чувстваше не толкова уморен, но странно, спеше добре.

След няколко минути на размисъл Чан извади клечка от вътрешния джоб на спортното си сако, пъхна я между зъбите си и отиде в спалнята. Запали лампата и погледна телефонния секретар. Броячът показваше, че има четири съобщения. Щеше да ги изслуша сутринта, докато пиеше чай и четеше електронната поща, която компютърът му бе натрупал през последните двайсет и четири часа.

Спалнята и холът му бяха украсени с плакати от класически филми — всички в рамки, стъкло, и много ценни. На три от тях имаше автографи — на Джоун Крофорд в „Женско лице“, на Спенсър Трейси в „Сан Франциско“ и на Джоуел Маккрий и Хъмфри Богарт в „Задънена улица“.

Чан отвори гардероба. На вътрешната страна на вратата бе прикрепено голямо огледало. Той се огледа и остана доволен от онова, което видя. Висок, широкоплещест, с черни коси, сресани надясно и падащи над голямото чело — хубав мъж с очи, почти като на бял човек и несъмнено привлекателен за жените.

Съблече спортното си сако „Армани“ и го окачи до другите, също така скъпи дрехи. После сложи синьо-зелената си вратовръзка на закачалката, където имаше още десетина копринени и изискани вратовръзки. Извади от кобура под лявата си мишница пистолета „Смит и Уесън“, модел „Сигма“ — оръжие, предназначено да отговоря на изискванията на американското ФБР. Патроните с калибър .45 мм гарантираха поразяването на всяка цел.

Чан остави пистолета и измъкна руската пушка за борба с масовите безредици с рязана цев „Байкал ИЖ“, която носеше под дясната си мишница. В държава, където властваха най-строгите закони за контрол върху оръжията, тя струваше скъпо.

Отдалечи се от гардероба и седна на ръба на голямото си легло. Чаршафите ухаеха на свежо. Чистачките имаха нареждане да ги сменят на всеки три дни. Той се наведе и вдигна крачола на панталона си. В кобур в чорапа бе пъхнат шестстотинграмов, полуавтоматичен пистолет „Глок“, модел 27, с корпус от полимер. Извади пистолета и го сложи на нощното шкафче. После измъкна още един глок и от другия си чорап. Пистолетите имаха пълнители с по девет патрона — смъртоносни като на „Смит и Уесън Сигма“.

Понякога, но не тази вечер, той носеше и револвер „Ругер СП 101“, затъкнат в колана. Полуавтоматичните пистолети засичаха и Чан държеше да има повече от едно подкрепление. Вярваше в огнестрелната мощ и предпочиташе мощни оръжия, които повдигаха противника във въздуха и го поваляха мъртъв на място. В края на краищата опитен стрелец като него, който стреляше с пистолет серийно производство по неподвижна мишена, намираща се на двайсет и пет метра, щеше да улучи целта, с разстояние между попаденията от пет до осем сантиметра. Но ако приведеш в движение мишената, куршумите летят навсякъде и дори най-изкусният стрелец се смята за късметлия, ако един от десет куршума улучи целта.

Афишът над леглото му беше за филма „Патън“ от 1970 година. Под снимката на звездата Джордж Скот имаше откъс от заповедите, изречени във филма. „Има само един тактически принцип, който не подлежи на промяна — използвай подръчните средства, за да нанесеш на противника за минимум време максимален брой рани, които да доведат до смърт и разрушения.“

Чан не само се вдъхновяваше от тези думи. За него това беше декрет с тежестта на религиозен закон, Божия заповед, издадена свише, едро от най-великите прозрения за истината в живота. Засега този проницателен, но елементарен принцип му бе служил добре. Той беше още жив, докато същото не можеше да се каже за други хора, които познаваше.

Стана, разкопча колана и остави панталона си да падне на пода. В онези сингапурски кръгове, където се обсъждаха такива неща, се говореше, че той има кобур с двайсет и пет милиметров „Бейби Браунинг“, пъхнат в слиповете. Слухът беше неверен, защото Чан Джин обичаше да носи боксерки.

С жест, научен от неколкократно гледане на филмите на „Уорнър Брадърс“, хвърли клечката за зъби в пепелника, както правеше Хъмфри Богарт. После угаси лампата и се пъхна под хладните чаршафи. На модема блесна светлина. По електронната поща пристигаше съобщение за мъжа със скъпото ново куфарче.