Джо Гарбър
Искам те обесен (3)

1

Същия следобед на три часови зони на изток Гейбриел Дън забързано мина покрай охраната на летище „Ла Гуардия“. За разлика от делничните дни сега там нямаше тълпи, нито изнервящи забавяния на полетите. Имаше достатъчно време до излитането на самолета й.

Тя се надяваше, че Джак е стигнал бързо до летището. В седем часа сутринта улиците на Манхатън бяха пусти и по Ван Уик нямаше задръствания. Пътуването с такси от апартамента й до летище „Кенеди“ вероятно бе продължило по-малко от четирийсет и пет минути. Да, Джак бе отишъл навреме за полета си, макар че дълго след като трябваше да тръгне, те още се…

И сега беше далеч от нея. Това беше първата му командировка в Азия. Три седмици, през които тя трябваше да размишлява и да реши какви са чувствата й към него.

Гейбриел се усмихна. Червените й коси се развяваха, докато вървеше. Джак толкова очевидно… толкова нервно… събираше смелост да й направи предложение за женитба. Тя си представяше как ще го стори — смутено щеше да изтърси някоя глупост от сорта, че двамата вече не са млади. Тя е на трийсет и седем, а той — на четирийсет и две и се срещат от една година, затова…

Джак едва не го направи в петък. Гейбриел позна по очите му. На обяд — в грил бара „Мортън“ на Пето авеню, защото той обичаше пържоли и пържени картофи. Гейбриел му даде подарък по случай повишението. Екстравагантно, скъпо, черно куфарче. И веднага забеляза онзи поглед в очите му. Джак първо измънка, че куфарчето е твърде хубаво за него. Сетне преглътна с усилие и заеквайки започна да й обяснява колко много държи на нея. Той винаги говореше несвързано, когато изразяваше чувствата си. Ако Саймън Бъртън, редакторът и бившият й любовник, не се беше приближил наперено до масата им и не го бе прекъснал, Джак Тафт щеше да й предложи да се оженят. Гейбриел беше убедена в това така, както беше сигурна във факта, че не бе готова да реагира адекватно.

Но Саймън, който привличаше вниманието на всяка жена в заведението, дойде и Джак позеленя от ревност и млъкна.

Слава богу.

И сега Джак бе заминал, а Гейбриел отиваше в Бостън на работна закуска с важните клечки от инвестиционна компания „Фиделити“. Заедно със Саймън. Похотливият натрапник настояваше да я придружи. През цялото време трябваше да отблъсква ухажванията му. Каква досада!

Тя бързо щеше да напише статията за „Фиделити“. Веднага щом се върнеше. После щеше да се залови да разследва друга тема. Джак й бе подхвърлил идея. Само две думи. Не пожела да й разкаже подробности. Той никога не се впускаше в подробности. В края на краищата тя беше журналист, а той — лоялен изпълнителен директор и трябваше да внимава да не предизвика конфликт между различните интереси.

Конфликт на интереси? Замисли се върху израза. Нима Джак бе премълчал подробностите, защото се боеше от конфликт? Дали информацията, която й съобщи, не загатваше, че е открил нещо гнило за компанията му? Дали не намекваше, че отива на другия край на света, защото е надушил нещо нередно? Като новоизбран вицепрезидент той щеше да посети дистрибуторските центрове на „Ел Би Тек“ в Сингапур, Малайзия, Тайланд, Индонезия, Филипините и Тайван. Някои от тези държави бяха твърде рисковани. Ако там ставаше нещо съмнително, той можеше да се окаже в опасност.

Не, това беше глупаво. „Опасност“ бе последната дума, която можеше да се свърже с него. Той беше добър човек, страхотен любовник, уравновесен и разумен. Можеше да се разчита на него. При него нямаше изблици на емоции, нито непредсказуемо вълнение. И точно заради това й трябваха три седмици, за да обмисли взаимоотношенията им, разсъждаваше Гейбриел Дън, докато се качваше в самолета.

„Сърцата не се дават, а се печелят“ — бе писал Уилям Бътлър Йейтс, когото тя обожаваше, тъй като беше ирландка. И по този повод се запита дали обезпокоително скромният Джак Тафт я обича по този старомоден начин.

Не знаеше със сигурност. Трябваше да помисли. Нужно й беше време.