Джо Гарбър
Искам те обесен (10)

2

Чан отново беше по улиците. Всички онези технически глупости — компютри, анализи на ДНК, апаратура за наблюдение и разни джунджурии, за които отделът прахосваше бюджета си — не можеха да заменят истинската полицейска работа. А това означаваше да обикаляш улиците, а не да седиш зад бюрото.

Нахвърляш се върху някой боклук, който си седи в бара, извиваш ръката му зад гърба, бързо го извеждаш в уличката, блъскаш го в стената, докато се увери в искреността на интереса ти към него, и после му заповядваш да започне да пее. Какво става? Какво ще кажеш за По Кей Сионг и за онзи тип Тафт? Колко наркотици и пари са вложени в сделката? Къде го крие По? Хайде, задник, улесни нещата за себе си.

Този номер обикновено вършеше работа и бързо решаваше проблема. Но този път отрепките отговаряха, че не знаят нищо. Онзи Тафт е лоша карма, а? Убива хора. Това е прекалено за мен. Не, човече, не. Защо По би купувал американски наркотици? Източниците му в Камбоджа и Лаос не са се изчерпали, нали? Господи! Не ме удряй така, човече! Стига! Ако знаех, щях да ти кажа. Единственото, което чух, е, че и По усилено търси информация. Щял да плати много. Само това знам. Честна дума. Моля те! Престани!

И Чан отиваше в друг бар, хващаше друг боклук и историята се повтаряше.

Онова, което бе намислил Сионг, се пазеше в строга тайна. Копелето бе прикрило следите си толкова добре, че никой от улиците не знаеше какво прави или беше твърде уплашен, за да каже. И ако се страхуваха повече от По, отколкото от Чан, планът на Сионг беше не само таен, но и мащабен.

А може би уличните отрепки наистина не знаеха нищо. Вероятно Тафт беше външен човек, вълк единак, дошъл в Сингапур да върши собствен бизнес. Не, в това нямаше логика. В ярко осветената хотелска стая Чан бе видял очите му — безизразни и жестоки, леденостуденият поглед на машина за унищожение, програмирана да убива. Такива хора, абсолютни професионалисти, работеха само по поръчка. И единствените, които можеха да си позволят високата цена на услугите им, бяха престъпни босове като По Кей Сионг.

Тогава защо По търсеше от отрепките по улиците информация за Тафт? Отговорът беше лесен. Престрелката бе прекъснала връзката между тях. Американецът се бе скрил при държанката си. Сионг се опитваше да го намери, за да могат двамата да подновят бизнеса си.

Чан трябваше да го намери пръв. Гангстерът го бе унизил два пъти — в хотела и в апартамента на момичето. Нямаше да има трети път. Трябваше да измие срама. Тафт щеше да умре.

Може би онова маце Самсудин щеше да проговори. Тя беше най-доброто попадение на Чан. Той знаеше, че не го бива в разпитите на красиви момичета, и я бе оставил в ръцете на полицай, който не се поддаваше на чара й. Ако това ченге не съумееше да я накара да говори, никой друг не можеше да го стори.

Но ако тя продължаваше да мълчи… Все някъде някой трябваше да знае нещо. И обикалянето по улиците беше единственият начин да открие този някой.

Сега Чан беше в индийския квартал и минаваше покрай търговския център, който беше най-големият пазар на пиратски програмни продукти в Сингапур. Въпреки факта, че властите ги проверяваха веднъж месечно, индийците не се отказваха от тази дейност. Но пък се пазеха да не се забъркат в нещо. От тях можеше да се очаква най-много семейно насилие, но и това не беше често срещано явление. Обаче в техните среди, както във всяка общност, имаше неколцина безмилостни типове. Те обикновено пиеха кисела бира в билярдната зала в мазето на сградата, към която Чан вървеше.

Той огледа фасадата. Там бяха скрити добре замаскирани камери. А може би нямаше камери. Това беше интересното на сингапурската система — не знаеш дали постоянно те наблюдават, а само, че може би те наблюдават. Затова благоразумно се държиш така, сякаш те наблюдават. Заплахите могат да упражняват по-страшен ефект от делата, пък и разполагането на въоръжена полиция на всеки уличен ъгъл беше твърде скъпо.

Дали някоя от неколкохилядните камери на острова щеше да забележи Тафт? Вероятно не. От малкото, което Чан знаеше за системите за наблюдение, повечето невидими очи се намираха в богаташките квартали и булевардите с натоварено движение. Американецът беше умен и едва ли щеше да излезе от тъмните места. Ако камерите го заснемеха, това щеше да бъде чиста случайност. Ето защо оставаше само работата по улиците.

Подготвяйки се да хване за яката и да разпита поредния боклук, Чан си помисли, че работата му щеше да е по-лесна, ако преди няколко години проклетите страхливи бюрократи не му бяха заповядали да престане да чупи кости. Това много му пречеше. Счупиш ли някоя кост, отрепките проговарят по-бързо, отколкото очакваш.

Той изправи рамене. Да вървят по дяволите. Може би трябваше да счупи някой пръст. Онези нищожества от улиците си го заслужаваха.

Усмихвайки се като вълк, Чан Джин бутна вратата.

3

Оживен пазар на открито.

Джак стоеше на отсрещната страна на улицата, скрит в сенките, и наблюдаваше. Стомахът му се бунтуваше.

По наскоро измитата от дъжда улица бяха наредени кофи, щайги и маси, отрупани с храна. Дребен мъж нарами огромен чувал с ориз, с надпис петдесет килограма. Човекът едва ли тежеше толкова, но дори не се прегърби под товара. Вдигна чувала и тръгна покрай павилионите със сенници. Слаба, усмихната китайка с червена кърпа на главата и тъмносиня рокля му извика нещо. Той се засмя. Тя грабна грейпфрут от купчината пред нея и го хвърли по него. Мъжът хвана плода и го захапа. Устата на Джак се напълни със слюнка.

Мургав индиец, амбулантен търговец, буташе дървена количка с бодливи плодове с размера на грейпфрут. Около него се скупчиха купувачи и банкнотите бързо смениха притежателя си. Момченце, вероятно синът на индиеца, извади ножче и разряза плода на две. Джак долови аромата — сладникав, като на нещо загниващо. Предположи, че плодовете са дуриан, деликатеси, ценени на Изток, но пренебрегвани от онези, които не понасяха тази пикантна храна.

Джак преглътна с усилие. Макар да миришеха неприятно, той с удоволствие би изял един.

По-нататък имаше малък ресторант. Десет кухнички ползваха обща ресторантска площ и трийсетина маси. Надписите над всяка кухня рекламираха мюсюлманска, сирийска, вегетарианска, морска, китайска и тайландска храна. Едно от заведенията се бе специализирало в приготвянето на кейк с моркови. Друго бе изложило менюто си на двуметрово табло.

СВИНСКА ПЪРЖОЛА — ПЕТ ДОЛАРА

АГНЕШКА ПЪРЖОЛА — ЧЕТИРИ ДОЛАРА

ПИЛЕШКО С ПОДПРАВКИ — СЕДЕМ ДОЛАРА

ОМЛЕТ С БЕКОН И НАДЕНИЦА — ЧЕТИРИ ДОЛАРА

„О, боже, искам пържола!“

Под раираните сенници горяха въглени, от които се издигаше изпълнен с приятни ухания дим. Наблизо някой пържеше големи скариди в сос от масло и вино. От друго място се разнасяше аромат на сливи и свинско, подправени с горчица и сложени върху ориз и къдраво зеле. Едно до друго бяха наредени ресторантчета, където приготвяха фъстъчен сос. Собствениците им предлагаха шишчета с месо и зеленчуци на всеки минувач и се пазаряха с евентуалните клиенти. Два долара. Долар и петдесет. Най-хубавият фъстъчен сос в Сингапур, по-вкусен и от супа от гнездо на птица и само за една четвърт от цената й. Трудно се устояваше на такова нещо.

И Джак не можеше да устои.

Но нямаше пари, нито кредитни карти, нито паспорт. По дяволите, налагаше се да открадне нещо за ядене.

Той предпазливо се измъкна от мрака и се приготви да пресече улицата и да се слее с тълпата. Пъхна ръце в джобовете си, погледна наляво, сетне надясно, усмихна се престорено и…

В десния му джоб имаше нещо. Хартия и метал. Какво е това? Разбира се. Чудесно! Пари. Бакшишът, който се бе опитал да даде на пиколото в „Рафълс“, и монетите от рестото в таксито от летището до хотела.

Джак извади от джоба на панталона своето богатство и внимателно преброи сумата. Една-единствена банкнота. Думата „Сингапур“ бе напечатана на четири езика. На едната страна имаше гравюра на старинен кораб, а на другата — изображение на дванайсет весели граждани, представители на всяко малцинство в страната, облечени в национални носии, усмихнати, вдигнали ръце и изпълняващи новогодишния ритуален танц на лъва. Отдолу пишеше: ДВА ДОЛАРА.

Джак беше богат.

„Спечелиш малко пари, и мислиш, че си Рокфелер.“

„Повишиха ме, татко. Сега съм изпълнителен директор.“

„Колкото по-нависоко се катери маймуната, толкова повече й лъсва задникът.“

Освен банкнотата имаше и монети, възлизащи на осем долара, двайсет и пет цента. Общо десет долара, двайсет и пет цента. Малко повече от седем американски долара и достатъчно, за да се нахрани добре.

Сирийска храна. Джак присви очи, оглеждайки сергиите. В началото на кариерата си той бе ходил в Близкия Изток. И оттогава харесваше арабите, техните вежливи обноски и кухня.

Особено кухнята. Господи, направо я обожаваше!

Късната следобедна молитва бе свършила и всички приготвяха вечерята — мек хляб, лозови сърми, агнешка кавърма в сос от сусам, сметана и подправки, баклава и сладкиши с фурми и орехи. Джак имаше чувството, че ще умре, ако не хапне нещо.

Вече бе преполовил улицата. Едно момиченце, хванало се за полата на майка си, се обърна и го видя. Очите му се разшириха. То дръпна жълтата памучна рокля на майка си. Жената погледна през рамо. Очите й, които преди секунда бяха топли и сърдечни, се присвиха подозрително. Тя прегърна дъщеря си и прошепна нещо на приятелките си.

Хората поглеждаха Джак и млъкваха. Амбулантен търговец бръкна под тезгяха, за да извади нож. Висок сикх с тюрбан на главата пристъпи напред и сложи ръце на кръста си. Изражението му беше заплашително.

Джак се върна и се вмъкна в сенките, откъдето бе излязъл. Не си спомняше откога не се е бръснал. Беше мокър от дъжда. Скъсаният му панталон бе опръскан с кал. Сакото му представляваше мръсна дрипа. „Господи! Сигурно приличам на побъркан. От онези, които като ги видиш, затаяваш дъх, тръгваш по-бързо и се надяваш, че редът ти още не е дошъл и на другия ден във вестника няма да има заглавия от рода на «Изпълнителен директор, убит от бездомник», «Обещаваща кариера, прекъсната на Лексингтън авеню», «Психиатрите от „Белвю“ твърдят, че не са пускали опасен пациент» или «Кметът настоява за пълно разследване»…“

Джак се вмъкна в тъмния парк, там, където трябваше да се крият същества като него.

„Несъмнено по моя случай се е вдигнал голям шум — помисли си той. — Снимката от паспорта ми сигурно е на първа страница на вестниците. «Издирван от полицията, въоръжен и опасен. Да се застреля на място.» Вероятно половината хора от онзи пазар в момента се обаждат на ченгетата.“

Номерът беше 999. Имаше го разлепен навсякъде.

Джак прескочи ниската ограда на парка, тупна в меката пръст и хукна да бяга. Мускулите го боляха и коленете му трепереха. Не беше във форма. Положил бе твърде много усилия, за да избяга от Чан Джин и хората, които искаха да го убият. Не можеше да тича по-бързо.

Опитваше се да остане край парка. Уличните лампи на трийсетина метра маркираха пътя му. Подхлъзна се веднъж и падна по гръб. След миг скочи и напрегна сили да се движи.

Страхът го сграбчи и той едва не загуби самообладание. Потта, избила над устните му, не беше от тропическата жега.

Не. Нямаше да побегне ужасен. Щеше да запази хладнокръвие, да се овладее, да потисне чувствата си и да разсъждава.

„Приоритети — помисли той. — Трябва да определя приоритетите. Първо, да намеря безопасно място, където да се скрия. Второ, да се нахраня. Не, първо храна. Ако не хапна нещо, ще падна. Трето, да потърся помощ. Да се обадя на някого. На Гейбриел, на посолството или…“

Гейбриел… Джак я обичаше. Не се съмняваше в нея. Нито за миг. Тя го обичаше и всеки друг, който би я… съблазнил, не беше от значение. Той не даваше пукната пара за тези неща, не искаше да знае…

Отчаяно поклати глава: „Кога ще преодолея ревността си? Господи, заплашва да ме обсеби. Хайде, Тафт, стегни се и избий тези глупости от главата си! Трябва да се тревожиш за по-важни неща“.

Джак кимна. Наистина имаше по-големи грижи. И една от тях беше какво ще направи Гейбриел, когато чуе колко е загазил. Знаеше ли вече? Разбира се. Това беше голяма новина и снимката му бе публикувана във всички вестници. Което означаваше, че тя действа. Мисълта беше утешителна. Гейбриел беше много добър репортер следовател и полагаше усилия да разбере какво е имало в куфарчето му и кой го е сложил там.

„Тя ми подари куфарчето и беше единствената, която го е докосвала…“

Джак прогони тази мисъл.

Гейбриел беше репортер и знаеше как да намира факти. И първото място, където щеше да провери, беше „Ел Би Тек“.

Но къде точно в „Ел Би Тек“? Какво щеше да търси? Аха… сигурно щеше да се сети за темата, която й бе подхвърлил. От време на време Джак й подсказваше по нещо, което тя превръщаше в репортаж. Но той не бе намекнал, че тази история има нещо общо с „Ел Би Тек“. Беше твърде лоялен, за да говори против работодателя си. Беше дискретен и само споменаваше една-две думи, насочващи Гейбриел към гореща тема. Съобщаваше й делови клюки, макар че като всеки журналист тя беше скептично настроена и често беше на друго мнение.

„Слух за отвличане на вниманието. Гейбриел ще помисли, че съм чул за нещо, което става в «Ел Би Тек» и ще тръгне по лъжлива следа. Но това поне ще ангажира вниманието й и ще я държи настрана от онзи надут пуяк Саймън Бъртън…“

Джак отново прогони неуместната ревност и се запита къде може да намери телефон. „Трябва да й се обадя. Веднага. Да я накарам да говори с властите. Да намери някого да ми помогне. Да й кажа точно къде да търси.“

Сградите на отсрещната страна на улицата имаха безлични фасади. Всички бяха тъмни, с изключение на една. Пред входа имаше телефонна кабина.

Джак въздъхна с облекчение и изскочи от парка.

След няколко секунди започна да ругае. Проклетият телефон не приемаше монети. Беше направен само за карти. А Джак нямаше карта. Мразеше ги, защото неведнъж му бяха пробутвали фалшиви. Той се обърна.

И видя надписа над единствения светъл прозорец. Там с готически букви и със златиста боя бе написано:

КУИНТ И КЛАГАРТ, АДВОКАТИ

4

Гражданите на Сингапур и на Съединените щати споделят наивната представа, че законите на правосъдието са абсолютни. Но тъй като бяха британци, господата Куинт и Клагарт мислеха другояче, съгласявайки се със снизходителния съдия. Моментът беше подходящ за тях да имигрират в някоя слънчева, далечна страна.

След спешна консултация двамата адвокати избраха Сингапур. Според тях климатът там беше мек, културата — успокояваща реликва от британската колониална епоха, алкохолът — евтин, самият остров, макар и неприятно придирчив по отношение на плътските страсти, се намираше наблизо до възможностите за развлечения, предлагани в публичните домове с млади момчета в Банкок.

Заселиха се в Сингапур и бързо създадоха доходна адвокатска практика, обслужваща дискретните потребности на емигранти и изгнаници като тях.

Една вечер Куинт вдигна наздравица:

— Добрите умират млади.

— Ad vitam aeternam^[1] — отвърна Клагарт и двамата чукнаха чаши.

Беше се мръкнало и часът за вечерната почерпка наближаваше. Куинт седеше сам в кантората и довършваше писмо до малка, но нарастваща група чуждестранни приятели. Писмото известяваше, че втори интерактивен диск, съдържащ интересни сцени от сингапурската култура, може да се купи за сто английски лири, внесени по сметка 50–7685 в „Банко Родригес“ на Каймановите острови и така нататък.

Като странична дейност към адвокатската практика на Куинт и Клагарт търговията с дискове се оказа изключително доходоносна. Куинт ги купуваше по двайсет и пет сингапурски долара, или около дванайсет лири стерлинги, и ги продаваше по пощата за шест пъти по-голяма сума. Като виждаше как клиентите му във Великобритания поръчват продукта, Куинт подозираше, че му е определил твърде ниска цена.

Създаден като ученически проект от малчугани с розови бузки от политехническото училище в Темасек, въпросният диск се казваше „Младежка престъпност“. Прелестно искрената и добронамерена мултимедийна програма имаше за цел да образова сингапурските деца за печалните последици от младежката престъпност.

Какви последици? Ами, налагане с бамбукова пръчка, разбира се.

Интерактивният програмен продукт на учениците съдържаше уникални кадри на истински сингапурски бой с пръчка. Заснет в затвора, филмът показваше полугол затворник, който лежи по корем. После следваше удар с прословутата сингапурска бамбукова пръчка, писък и поява на кървяща рана. До гърчещата се жертва стоеше лекар, готов да окаже помощ, ако сърцето на затворника спре, както понякога се случваше по време на тези ориенталски изтезания. Сцената беше средновековна, достойна за Светата инквизиция, изключително жестока и показваше невъобразимите страдания, причинени от напоена в солена вода бамбукова пръчка, дебела два сантиметра и половина. „Идеално“ — помисли Куинт, когато за пръв път видя видеофилма. За познавачите дискът носеше изключително приятна тръпка на похотлива наслада. Сред сродните на Куинт и Клагарт души имаше значителен брой почитатели на тези неща и дискът мигновено стана търсена стока…

На вратата се позвъни. „По дяволите! — помисли си той. — Забравих да заключа.“ Някакъв човек мина през чакалнята и се отправи към вратата на кабинета му. Не, това нямаше да стане. Независимо дали беше клиент или не, човекът трябваше да дойде в работното време, а не когато си иска.

Куинт се надигна от стола. Натрапникът влезе в стаята и адвокатът отново седна.

— Извинете — започна мъжът.

— Вън — изсъска Куинт. — Изчезвай веднага.

— Нужен ми е адвокат.

Куинт стисна зъби.

— Не се и съмнявам. Желая ти успех. А сега, ако обичаш, затвори вратата от външната страна.

Мъжът, чието име беше Тафт, доколкото Куинт си спомняше от пресата, има наглостта да седне.

— Моля те, отдели ми само минута. Ти си адвокат, а аз имам неприятности…

— Меко казано.

— Но аз не знам в какво съм заподозрян. Ако не си адвокат по криминални дела, препоръчай ми някой друг.

Куинт се наведе напред, отвори уста, за да предложи помощ, после се изкикоти. Този човек едва не го заблуди. Адвокатът ценеше мошеническия талант, защото и кариерата му бе изтъкана от мошеничества.

— Браво! Много добре! За малко да ме подведеш. Онова изражение на детинско объркване на лицето ти, нотката на раздразнение в гласа ти, фалшивата невинност в очите ти. Продължавай в същия дух. Може да се окаже полезно, когато застанеш пред съда.

Тафт сви устни и сбърчи чело. Изглеждаше измамно непринуден.

— Виж какво, Клагарт…

— Куинт. И не съм на твоите услуги.

— Добре, Куинт. Ако не друго, поне ми позволи да се обадя по телефона. В Щатите…

— Да телефонираш? От моята кантора? Обаждането ти ще бъде проследено. Не. Никой в Сингапур не е толкова глупав, че да позволи на един престъпник, макар и толкова талантлив в актьорското си…

— Това не е актьорско изпълнение, Куинт. Кълна се в Бога. Нямам представа какво мислят, че съм извършил. И не само това. Аз съм американец, чужденец, и не знам нищо за тази страна, нито за правораздавателната й система. Имам големи неприятности и не знам защо. Затова, моля те, Куинт. Необходима ми е юридическа помощ…

Адвокатът се наведе, извади от кошчето днешните вестници — сериозния „Стрейт Таймс“ и клюкарския „Ню Пейпър“ — и ги хвърли на бюрото.

— Прегледай заглавията, а после — лека нощ.

Нещастният беглец взе „Ню Пейпър“. Пръстите му бяха мръсни като на безпризорно хлапе. Примига няколко пъти и лицето му пребледня. Това беше най-убедителното актьорско изпълнение, което Куинт бе виждал.

Докато Тафт четеше вестниците, адвокатът обмисляше случая. Допускаше, че този човек може и да е невинен. Ако беше така, предложението можеше да се окаже интересно, макар че се намираха в Сингапур и невинен или не, Тафт щеше да бъде обесен.

За миг Куинт се замисли дали да не поеме защитата му, но се отказа. Кантората му не се нуждаеше от внимателното разследване, каквото един такъв нашумял случай щеше да предизвика. Не биваше да забравя и важния въпрос за хонорара.

Той се наведе напред.

— Прочете ли всичко, Тафт? Видя ли онова, което ти трябваше? Добре. Тогава, моля те, напусни кабинета ми…

Тафт изпусна вестника. Приличаше на изоставено дете. „Колко трогателно — помисли Куинт. — Ако беше няколко килограма по-лек и много години по-млад, можеше да спечелиш сърцето ми.“

— Това… — Тафт посочи падналите вестниците — е безумие. Лудост. Виж какво, наистина се нуждая от адвокат, нали?

Куинт се изкикоти:

— В твоя случай нещата са решени. Но кажи ми, как точно смяташ да се отплатиш за адвокатските услуги?

Джак кимна. Хонорарите бяха нещо, от което разбираше.

— Мисля, че в това отношение няма да има проблем, Куинт. Аз съм заможен човек.

— Нима? И колко имаш в банковата си сметка?

— Чекова и спестовна сметка, ценни книжа, депозити, акции, облигации… Мисля, че струвам най-малко двеста хиляди долара.

— Нищо подобно! — извика адвокатът.

— Какво?

— Стойността ти възлиза на нула. Нямаш чекова и спестовна сметка, нито ценни книжа, акции или облигации. Престъпленията, свързани с наркотици, дават право на твоето правителство да конфискува авоарите ти. В момента, в който в Сингапур е издадена заповедта за арестуването ти, в Щатите замразяват банковите ти сметки и анулират кредитните ти карти. Такъв е законът в твоята прекрасна страна, Тафт. Ето защо няма надежда да платиш хонорара ми. При най-благоприятното стечение на обстоятелствата ще имаш служебен защитник, недотам образован човек със съмнителни способности, който ще те убеди да се оставиш на милостта на съда, за да може по-бързо да сложи край на страданията ти и да представи сметката за хонорара си на властите.

— Имам приятели. Те могат да платят за адвокат. И за гаранцията ми.

Куинт се изсмя:

— Гаранция! Мили боже! Ако нямаш милиардите на Бил Гейтс, едва ли ще намериш парите, необходими за гаранция в тази страна.

Тафт тръсна глава. Нищо не разбираше.

— Каква гаранция мислиш, че ще поискат?

Адвокатът беше доволен. Да обяснява на Тафт какви са сингапурските закони, беше много забавно. Винаги беше така, когато изтезаваш уязвими хора.

— Не искам дори да се опитвам да отгатна. Правителството тук смята търговията с наркотици за много сериозно престъпление, по-сериозно и от контрабандата с цигари. Наскоро за един контрабандист на цигари определиха незначителната сума от четиристотин трийсет и три милиона долара. Сингапурски, разбира се. В американски долари това прави около триста седемдесет и пет милиона.

Куинт млъкна. Дотогава мислеше, че „да пребледнееш от стъписване“ е само литературен израз. Но явно не беше така и за това нямаше по-убедително доказателство от бялото като тебешир лице на Тафт.

— Триста седемдесет и пет милиона долара? За контрабанда на цигари? Не мога да повярвам.

— По-добре повярвай. Делото беше през януари. Сега може би имаш известна представа как действат по тези места.

— Но… по дяволите… Аз не съм виновен. — Лицето му почервеня. Куинт остана доволен. В края на краищата този човек имаше кураж. — В света няма съдебни заседатели, които…

— Спорен въпрос. Сингапур отдавна се раздели с ненужната спънка, каквато представлява системата със съдебни заседатели. Тук криминалните дела се водят от един или най-много двама съдии. Така процесите са по-евтини, по-бързи и по-предсказуеми. Ето защо ще застанеш пред съдия с бяла перука и черна тога и ще получиш предопределена присъда. Бърза, безмилостна и без право на обжалване.

Куинт отметна глава и се вторачи в тавана. И затова не видя как цветът на лицето на Джак отново се промени и този път придоби по-тъмночервен оттенък.

— Думите, които обикновено казват, са в съответствие с уважаваната имперска традиция, която другаде е изоставена. Мога да цитирам по памет, защото във всички съдилища ги произнасят по два-три пъти месечно. Безпристрастният съдия, чиито очи са „завързани с черна кърпа“, се навежда напред и ледено поглежда безобидната жертва, после монотонно изрича: „И така, Джон Грегъри Тафт, заповядвам да ви отведат в затвора…“.

Куинт извади носна кърпа и театрално закри очи, затова не забеляза, че Джак стана и стисна юмруци.

— И когато дойде моментът да бъдете изведен от килията и закаран до мястото за екзекуция, където ще сложат примка на шията ви и ще бъдете…

Тафт се наведе над бюрото. Куинт го видя твърде късно. Поради причини, които по-късно не можа да обясни, адвокатът не направи нищо, освен да довърши изречението си:

— Обесен!

За пръв път от ученическите си години Джон Грегъри Тафт удари човек.

5

Случайно докосваш открита жица и усещаш удара.

Внезапен шок. Пулсиране. Отдръпваш пръсти, преди да разбереш какво става. Проумяването идва по-късно. Мисленето изостава от нервната реакция.

Така стана и сега. Куинт се хилеше подигравателно, а после изведнъж главата му се удари в бюрото и остана неподвижна.

Джак беше подготвен за страха и имаше сили да се пребори с него.

Но не бе подготвен за яростта.

Неподправен и изгарящ, гневът му внезапно изригна и го завладя с настойчивостта си. И той, отстъпчивият, трезвомислещ Джак, заби юмрук в самодоволната тлъста физиономия на адвоката.

Сетне вдигна крак и се прицели в слабините на изпадналия в безсъзнание мъж.

Пронизваща, пареща болка в кокалчетата. Това беше първото, което усети.

После забеляза останалото.

Десният му крак трепереше, готов да нанесе ритник. Той бавно го спусна на пода и премести тежестта си върху него, сякаш да не му позволи да се движи.

Сетне докосна лицето си, което пламтеше. А сърцето му биеше като обезумяло. Беше се задъхал. Под лявото му око потрепваше мускул.

„Не мога да повярвам, че го направих.“

Доказателството пред очите му го уверяваше в противното.

Това не беше хубаво. Джак не беше такъв човек. Той никога не губеше самообладание. Не избухваше. Не удряше.

Гневът имаше непредсказуем ефект. Не решаваше проблемите, а ги влошаваше. Винаги имаше по-добър начин да се намери изход. Няма нещо, което да не може да бъде решено с разумно обсъждане. Почувстваш ли гняв, трябва да го потиснеш и да не го показваш, защото няма полза от това и никой проблем не е толкова сложен, че ти и опонентът ти да не можете да се споразумеете.

Гневът не е отговор и насилието не е решение.

Но, по дяволите, Джак изпита удоволствие, когато удари в лицето онзи клоун.

Минаха десет минути, а Куинт още лежеше на пода. Джак се опита да се обади на Гейбриел. В кабинета и в дома й. Никой не отговори и спомняйки си намека на Куинт, че всеки телефон в Сингапур се подслушва, реши да не оставя съобщение на телефонния й секретар.

Той се поуспокои и се опита да не мисли за последиците от току-що извършеното, после разгледа подробната карта на улиците, която намери в шкафа на адвоката.

В пластмасова кутия на бюрото имаше визитни картички. Джак видя адреса на кантората и го намери на картата. „Аха! Намирам се ето тук. На Томпсън Роуд. Лесно разбрах къде съм. Следващият въпрос е как да се измъкна от тази скапана страна.“

Картата показваше малък остров. Пет-шест главни магистрали кръстосваха територията, която беше дълга четирийсет километра в най-широката си част. Имаше един-единствен път, водещ извън Сингапур. Минаваше през протока Джохор и отиваше в Малайзия.

„Малайзия?“ — започна да обмисля идеята. Да, имаше смисъл. Ако можеше да се добере до някоя чужда страна и Малайзия беше най-близката, той щеше да е далеч от опасността. Портфейлът на Куинт. „Наистина ли взех портфейла му? О, боже, какво става с мен? Трябва да го върна, но…“ В портфейла имаше над сто долара — достатъчно пари, за да си купи билет за влака до Куала Лумпур, столицата на Малайзия.

„Лесно. И логично. Само трябва да се кача на първия влак, прекосяващ границата на страната.“ Картата беше подробна и показваше точно къде се намира гара Джохор — примамливо близо до края на магистралата.

И оттам щеше да вземе влака за Куала Лумпур, който се намираше на няколко часа в северна посока. Там сигурно имаше американско посолство. И клон на „Ел Би Тек“. Не можеш да се занимаваш с транспорт на електроника и да нямаш представителство там.

„Да. Ще отида в Куала Лумпур, в посолството и в «Ел Би Тек». Някъде далеч от Чан Джин.“

Щом се измъкнеше от Сингапур и от пипалата на Чан Джин, щеше да намери състрадателен служител. „В Сингапур никой не иска да ме изслуша. Тук има само главорези на шеф, който им заповядва: «Пречукайте кучия син!».“

Освен това според онзи дебел задник Куинт Сингапур беше държава, където криминалните дела не се гледаха пред съдебни заседатели, а се решаваха от един-единствен съдия. „Не. Няма начин да се оставя на милостта на някой държавен лакей, манипулиран от властите.“

Джак трябваше да намери американски представител на властта, който за разлика от онези в Сингапур щеше да го изслуша. И после може би пак нямаше да се отърве от неприятностите, но поне нямаше да е в тази страна. Американските посолства бяха американска територия, или поне така му бяха казвали. Там важаха законите на Съединените щати и през вратите нямаше да нахлуят въоръжени ченгета, за да го отведат. Би трябвало да го екстрадират. А това означаваше американски закони и американско разследване.

И те щяха да докажат, че е невинен. Е, поне донякъде. Щяха да свалят обвинението в контрабанда на наркотици. А що се отнасяше до останалото, това наистина бяха нарушения… но извършени при самоотбрана… „Съпротива при арест, отвличане на стюардеса, нападение и побой на Питър Куинт, адвокат, влизане с взлом, въоръжен грабеж… Само че не бях въоръжен, когато взех портфейла на Куинт…“

По-добре да мисли за тези проблеми после. Решенията щяха да си дойдат сами, когато се съсредоточеше върху работата, както винаги правеше.

В момента най-важното беше да се измъкне от Сингапур.

„Само трябва да прекося проклетата магистрала. Но тя ще бъде охранявана от ченгета. Ще проверяват паспортите. А аз нямам паспорт.“

Не, нямаше да мине по магистралата. Сигурно имаше друг път, по който да напусне острова. Джак се загледа в картата и се съсредоточи върху проблема. Останалото загуби значение за него. Пренесе се в друг свят и потъна в размисъл.

Хрумваха му различни идеи. „Остров. Вода. Лодка. Мога да открадна лодка. Не, никога не съм управлявал такова нещо. Пък и бреговата охрана вероятно патрулира край острова.“

Продължи да размишлява. Появиха се други идеи. Някои се въртяха около сингапурското пристанище — деветстотин акра докове, товарни платформи и пространство за контейнери на южния бряг. Джак беше специалист по транспорта. Товарите, корабите и превозът на стоки бяха в кръвта му. Нещо повече, докато учеше в колежа, той работеше на доковете и много добре познаваше процедурите, техниката и всичко останало. Ако се добереше до пристанището и минеше през строгата охрана, тогава може би щеше да се промъкне на някой товарен кораб, заминаващ за друга страна. Но това не беше много сигурно. Сингапурското пристанище беше единственото в света, което можеше да се похвали, че няма кражби. Джак бе прочел внимателно документацията на пристанището, преди да състави новия си план за развитие и знаеше колко добре са охранявани сингапурските докове. Камери, ярки прожектори, множество пазачи, високи огради…

„И все пак…“

Той присви очи. Покрай южното крайбрежие имаше магистрала — Ийст Коуст Паркуей, а на западното — Айар Раджа Експресуей. Къса отсечка минаваше покрай пристанището. И ако картата беше точна, там, където започваше оградата…

Не. За да стигне дотам, трябваше да мине през централната част на града. Това беше твърде опасно. Не желаеше толкова рискован маршрут за бягство.

И изведнъж Джак го видя.

Извади линийка от бюрото на Куинт, измери разстоянието на картата и го сравни с мащаба. Шосето не беше много дълго. Само около километър.

И минаваше над водата.

А това означаваше, че ще може да преплува разстоянието.

Веднъж-два пъти седмично той плуваше двайсет и пет дължини в басейна с олимпийски размери в клуба по лека атлетика, където членуваше. Всяка вечер онези, които бяха в по-добра форма от него, се хвалеха колко километра са преплували. Казваха, че седемдесет дължини са километър и половина. В такъв случай неговото постижение беше петстотин метра.

Можеше ли да преплува повече?

Разбира се.

Два пъти повече?

Да.

Три пъти?

Ами…

6

Макар че в главната каюта на „Джейд Лейди“ имаше климатична инсталация, чиновникът бе облян в пот. Страхуваше се от последиците, ако се разбереше какво е направил. Боеше се и от онова, което би станало, ако бе постъпил другояче.

В Сингапур твърдо бяха решили да изкоренят корупцията, затова даваха на длъжностните лица заплати, които караха бюрократите в повечето други страни да пребледняват от завист. Но доходите на не толкова високопоставените служители не бяха достатъчни, за да покрият някои разходи. По-точно не стигаха за хазарт. Дълговете се натрупваха и лихвата се увеличаваше, а организациите, отпуснали заемите, имаха бирници, които използваха сярна киселина като метод на убеждение.

Средностатистическият сингапурец прахосва шест хиляди долара годишно за хазарт. Чиновникът не беше нито средностатистически гражданин, нито късметлия.

По Кей Сионг сключи пръсти под брадичката си и изслуша историята на чиновника. На всеки няколко минути По изваждаше по една разписка за дълг от папката на коленете си и я скъсваше на две. Имаше много разписки. Чиновникът продължаваше да говори.

Заместник-секретарят беше дежурен онази вечер. Шефовете му показваха най-луксозните нощни заведения в Сингапур на група корейски търговски директори. В отдела нямаше кой друг да отговаря на телефона.

Иззвъня червеният телефон на министъра. Заместник-секретарят направи знак на чиновника да вдигне слушалката на деривата и да записва и отговори на първото позвъняване.

И изтръпна от онова, което чу.

Вицепремиерът не беше доволен. Той искаше главата на американеца, пласьор на наркотици, а също и главата на Чан Джин.

По Кей Сионг скъса още една разписка за дълг. Беше поласкан, че Лий Куан Ю лично се намесва в случая. Докато другите се колебаеха и спореха, вицепремиерът Лий притежаваше качество, за което малцина сингапурци можеха да претендират — мълниеносна решителност. От дете беше такъв. „Два паралелно развиващи се живота — помисли Сионг. — Той можеше да бъде на моето място, а аз — на неговото. Между нас няма съществена разлика…“

Лий не беше министър-председател на Сингапур, а вицепремиер и бе решил да не напуска този пост. След като през 1959 година завзеха властта, той и Партията на народното действие не се отказаха от нея. Е, разбира се, през 1990 година Лий „подаде оставка“ като министър-председател. Но това беше шега. След оттеглянето си той се самоназначи за старши министър — титла, осигуряваща му власт почти като на всемогъщ Господ — и оттогава дърпаше конците.

Никой не се оплакваше. Народът обичаше хитрия стар тиранин. И как нямаше да го обича? Богатството на Сингапур на глава на населението беше по-голямо от това на Великобритания и скоро сингапурците щяха да бъдат най-заможните в света благодарение на Лий Куан Ю.

Също като По и Лий беше последният по рода си, единственият оцелял представител на вид, изчезнал от лицето на земята. Беше се появил твърде късно и по-скоро принадлежеше на поколението, извело на историческата сцена личности като Рузвелт, Чърчил, Сталин, Дьо Гол и Хитлер — обаятелни, тиранични, утописти и страшни, когато се ядосат. Лий бе завършил право в Кеймбридж и бе най-даровитият оратор на своето време. Благодарение на него от кална, колониална, затънтена страна, разкъсвана от етнически борби и опустошена от гангстерски войни, Сингапур се бе превърнал в една от най-процъфтяващите нации в света.

Нямаше нищо чудодейно в онова, което бе направил, за да създаде своята идеална малка държава. Това беше капитализъм, осъществен в най-чистата си форма и управляван от диктатор, по-благосклонен от повечето.

„Макар и не по-малко безмилостен“ — помисли Сионг.

Както всеки прагматичен политик знае, не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйца. По време на онези първи избори малцина от най-добрите и умни хора се осмелиха да се кандидатират за високите постове. Тонгите, триадите и комунистите жестоко отмъстиха на онези, които оспориха властта им на улицата. Решението на Лий Куан Ю беше да се справи с тонгите, триадите и комунистите, преди те да са се справили с него. Придържайки се към съветите на Ленин, той смяташе, че онези, които не могат да бъдат убедени, трябва да бъдат купени, неподкупните — заплашени, а безстрашните…

Беше обявено извънредно положение, човешките права бяха погазвани, опозиционните вестници — забранени и по улиците тръгнаха паравоенни полицейски формирования.

Накратко казано, яйцата бяха счупени. И омлетът стана.

Чиновникът на помощник-секретаря избърса чело. Сионг, който за миг се разсея със спомени, се ядоса на себе си.

— Бъди любезен и повтори онова, което каза — рече той. — Искам да го разбера по-добре.

Сетне, по-скоро за да се извини, отколкото като знак, че чиновникът го е заслужил, По скъса още една разписка за дълг.

Чиновникът изпълни желанието му. Министърът бил много ядосан. Нещо повече, по-опасно от виковете му — Лий прошепнал, че съдилищата трябва да бъдат задължени да обесят американския контрабандист, като по този начин предотвратят осъдителните статии в американската преса и заяжданията от страна на политиците. Да, те обичат да порицават Сингапур. Те, които имат престъпност, десет пъти по-голяма от сингапурската и националният им дълг е пет хиляди долара на глава от населението, се присмиват на граждани, чийто дълг е шест долара на човек. Можете ли да си представите страна, президентът на която непрекъснато е замесван в скандали и има наглостта да твърди, че сингапурските избори са фалшифицирани, само защото всеки гласоподавател е задължен да вписва идентификационния си номер в бюлетината? Можете ли да повярвате, че най-уважаваният човек в Сингапур е обвиняван, защото е назначил за заместник министър-председател талантливия си син?

Сионг се усмихна. Спомни си, че когато никой не подслушва, всеки сингапурец нарича въпросния син „министърът, който отговаря за онова, което татко иска“. Никой не смееше да докладва този факт на баща му, който в края на краищата, беше Лий Куан Ю. Наслаждавайки се на иронията, По благоволи да унищожи още една разписка за дълг.

И целият този шум караше чуждите изпълнителни директори да се колебаят, преди да встъпят в делови отношения в страна, внимателно проектирана да бъде най-доброто място за бизнес в света. И още по-отвратителното беше, че в тази история бе замесен Чан Джин. Чан мислеше, че след като някога е направил услуга на Сингапур, страната му е длъжник. Глупаво и нагло! Обществото не дължи нищо на индивида. Тъкмо обратното. Индивидът дължи всичко на обществото. Чан беше само дребна пионка в игра, която нацията бе спечелила преди много години. Но играта свърши. Фигурите отдавна трябваше да бъдат пометени от дъската. Фактът, че още стояха там, бе обезпокоителен. Сингапур не беше Хаити. Тук не поставяха на всеки ъгъл въоръжени ченгета. Сингапур не управлява с терор или сила, а с информираното съгласие…

„На онези, които са информирани какво се случва с несъгласните“ — помисли Сионг, скъса още две от разписките за дълг на чиновника и пусна късчетата на пода.

Но световната преса и деловата общност не виждаха това. Не, те виждаха само въоръжени конфликти по улиците на Сингапур и самохвалството и перченето на Чан Джин, романтичен герой от книга.

Грамотен като ректор на оксфордски университет, министърът бе цитирал мнението на Бъртран Ръсел за романтичното съзнание. „Тигрите са по-красиви от овцете, но ние ги предпочитаме затворени зад решетки. Типичният романтик премахва решетките и се наслаждава на великолепните скокове, с които тигърът унищожава овцата. Той призовава хората да си въобразят, че са тигри, и когато успее да го стори, резултатите не са неприятни.“

„Край на всичко това — бе изсъскал Лий Куан Ю. — Повече никакви скачащи тигри и убити овце. Американският гангстер трябва незабавно да бъде заловен. Няма да има насилие при ареста му. Ако има, лично ще се намеся.“

„Лична намеса…“ Помощник-секретарят бе преглътнал с усилие, когато чу тези думи.

Още две късчета хартия паднаха от пръстите на По. Той шепнешком зададе въпрос.

Чиновникът отговори утвърдително. Да, има подробни инструкции. След като се обадел на когото трябва, началникът му бил длъжен да изгори записките…

По Кей Сионг разочаровано вдигна вежди.

Но чиновникът тайно бе направил фотокопия.

Сионг взе с два пръста папката с разписките за дългове на чиновника и му я подаде. Той бръкна в джоба на сакото си и извади плик.

И двамата бяха доволни от сделката.

След като чиновникът си тръгна, Сионг си позволи една-единствена чаша портвайн „Фонсека“ от 1937 година, безценна предвоенна реколта.

Предвоенна…

Когато японците дойдоха, той беше ученик в гимназията. Тогава светът се преобърна. Някога непоклатимата му истина бе отхвърлена. Вечната Британска империя бе опозорена в битка и вече не беше вечна. С широко отворена от почуда уста Сионг гледаше азиатската армия, която отвеждаше посрамените английски войски към онова, което щеше да се превърне в един от най-прословутите пленнически лагери в света.

Лий Куан Ю стоеше до него и също гледаше.

Тогава бе започнала историята на съвременен Сингапур. Докато англичаните изчезваха, младият Лий видя пътя си — независимост от претърпялата поражение Британия и бивша колония, свободна да определя съдбата си наред с другите суверенни нации.

По също видя своя път и скоро започна да изпълнява поръчки. И оттогава до ден-днешен имаше печалба, осигурявана от таен японски агент, който остаря също като Сионг.

И помъдря.

Сега реката на мъдростта течеше по едно-единствено русло и лодкарят трябваше само да я насочва по предопределения курс. Могъщият Лий Куан Ю бе признал, че Чан Джин е надживял полезността си за държавата. Сингапур вече не се нуждаеше от неговите умения. Всъщност Чан се бе превърнал в пречка, защото хората като него и методите им бяха отхвърлени от миролюбивото и цивилизовано правителство на Сингапур. Той напомняше за неща, които Лий предпочиташе да бъдат забравени.

И така, сега Чан беше на стъпка да превиши пълномощията си и да премине границата. Още един акт на насилие, още една постъпка, която би накарала чуждите бизнесмени да се усъмнят в нацията, и старши офицерът щеше да се озове отвъд линията, очертана не от кой да е, а от самия Лий Куан Ю.

Мигът, в който Чан убиеше Тафт, щеше да ознаменува деня на разплата със старши офицера. И Сионг само трябваше да премести напред стрелките на часовника.