Има два начина на придобиване на знания — чрез размисъл и чрез опит. Размисълът води до изводи и ни кара да ги приемем за верни, но не ги прави сигурни, нито премахва съмненията, така че умът да може да се осланя на интуицията в търсене на истината, освен ако не я открие по пътя на опита.

Роджър Бейкън, „Opus Majus“

Сократ: Това са новите две злини, срещу които пазачите ще трябва да бдят, за да не се промъкнат незабелязано в града.

Адеймантий: Какви злини?

Сократ: Богатството и бедността. Едното е майка на лукса и безделието, а другото — на подлостта и злобата. И двете пораждат недоволство… Всеки град, колкото и да е малък, е разделен на две — на бедни и на богати. И двете половини враждуват помежду си…

Платон, „Република IV“

1.
Сингапур

1

Той не бягаше от страх. Никога вече нямаше да го прави. Вярно, лицето му беше зачервено, а в стомаха му се бе свила голяма топка. Но това не беше страх, а чудовищен гняв.

Онзи садист Чан му бе погодил номер. Не му сложи белезници. Ключът на колата беше на стартера. Гадното копеле го буташе към предната, не към задната седалка. Несъмнено Чан бе запланувал да направи всичко така, че да прилича на опит за бягство. И Джак бе сигурен какво бе намислил да стори после онзи откачен гадняр.

Той се задави и се вцепени, когато усети, че Чан изостава. Мръсникът се бе престорил, че се спъва. За миг нямаше никаква надежда. Сетне, като по чудо, Чан се подхлъзна и му предостави възможност да направи единственото разумно нещо, което можеше да стори — да скочи зад волана и да се махне от онзи ад.

Чан… Господи! Сякаш Джак не бе спасил безполезния му живот там, в тресавището. По дяволите, дори извика медицинска помощ. Но той не оцени това. Проклетият главорез още се опитваше да го убие.

Нито едно добро дело не минава безнаказано.

Коварният шопар дори бе сложил пистолет на предната седалка. „Да, господин съдия. Беглецът беше въоръжен. Разбира се, господин съдия, притесних се, че хората наоколо може да пострадат. Така беше, нямах избор…“

Да го вземат дяволите! Ако Джак отново видеше онзи хулиган, дъвчещ клечка за зъби, пистолетът щеше да му послужи добре. Щеше да пръсне черепа на злобния нацист.

Управлявайки с една ръка откраднатото мицубиши, Джак взе пистолета. Оръжието беше малко, същият модел, който бе оставил в посолството. Допирът до него беше приятен. Сви пръст около спусъка. Почувства се още по-добре.

„Чан, нищожество коварно, как може да си толкова тъп, че да ми оставиш пистолет? Мислиш, че няма да имам смелост да го използвам ли? Дълбоко грешиш. Ще го използвам, и още как, а после…“

Изведнъж се усъмни в нещо и погледна пистолета. „Какво бих направил, ако бях на мястото на Чан?“

„Отговорът е лесен. Щях да оставя незареден пистолет.“

Извади пълнителя.

Не беше празен, тъкмо обратното — пълен с лъскави месингови патрони. Джак се намръщи. „Какво е намислил онзи задник?“ В патроните имаше нещо странно. Джак ги огледа внимателно и лицето му почервеня. Патроните не бяха истински.

Изрева от ярост.

Чан погледна екрана. Светлата зелена точка се движеше към Ийст Коуст Паркуей.

Сингапур беше малка страна, което улесняваше нещата за закона. Човек може да запише на компютърен диск картата на целия остров — магистралите, улиците, сградите. И всичко това беше в таблото на колата На Чан. Свържеш ли американската правителствена световна позиционна система с няколко стационарни антени на земята, ще разполагаш с технология, която може да засече точното местонахождение на когото искаш. Ако плячката ти е в небостъргач, можеш да определиш дори на кой етаж се намира.

Чан с нетърпение очакваше времето — и това сигурно щеше да е скоро — когато законът ще изисква всеки сингапурец да носи предавател, какъвто бе сложил на Тафт. Когато този ден дойдеше, хората като По Кей Сионг щяха да останат без работа.

Но Сионг и без това щеше да остане без работа. Всъщност това щеше да се случи тази вечер.

Чан се изсмя на глас. Нещата най-после приемаха такъв обрат, какъвто той искаше.

Джак удари спирачки. Беше забравил, че проклетите сингапурци карат от лявата страна и се движеше в лентата за изход от магистралата. Превключи на задна и се върна. Завъртя волана, пренебрегвайки факта, че тясното отклонение е еднопосочно. Микробус присветна с фарове. Шофьорът наду клаксона и свърна встрани, за да не се блъсне в него. Джак му показа среден пръст. Беше в настроение да прави такива неща.

Направи рязък завой и препречи пътя на един нисан. Шофьорът удари спирачки. Колата се завъртя и задната й част се блъсна в предпазния метален парапет. „Тъпанар — подигравателно се изсмя Джак. — Трябвало е да си купиш танк.“

Магистралата „Паркуей“ беше пуста. Няколко далечни стопове изчезнаха в мъглата. Беше късно през нощта и всички добри граждани бяха в леглата си. Той даде газ. Мицубишито реагира мигновено. „Сто и четирийсет километра в час? С толкова ли карам? — зачуди се Джак, после настъпи педала до пода. — Сто и седемдесет. Така е много по-добре.“

Той се усмихна мрачно. Чан бе пропуснал нещо. Важна информация се бе изплъзнала от онзи негов закърнял орган с размера на грахово зърно, който се наричаше мозък. Вярно, Чан го претърси. Провери дори обувките и чорапите му. Но не прегледа съдържанието на джобовете му. Тъпакът чу дрънчене на монети и не си направи труда да бръкне вътре. Клоунът бе забравил какво се бе случило предишната нощ, не бе помислил за факта, че Джак му даде пистолет, зареден с един-единствен патрон, и беше твърде недосетлив, за да се запита какво бе направил Джак с другите патрони от пълнителя.

„Трябваше да ми зададеш този въпрос, приятел.“

Защото ако беше достатъчно умен, за да се запита какво е станало с боеприпасите, Чан вероятно щеше да се сети и какъв е отговорът. Джак бе пуснал деветте патрона при монетите в джоба си. По-късно несъзнателно ги премести в сините джинси, които му даде морският пехотинец от охраната.

И сега патроните бяха в джоба му. Много скоро безполезният пистолет, който Чан му бе подхвърлил, щеше да влезе в употреба.

Чан съзнаваше, че да даде на Тафт пистолет, зареден с празни гилзи, и да го изпрати при По и главорезите му, е много гаден номер. И се гордееше, че го измисли.

Той се изкикоти, като си представи как Тафт напразно стреля с халосните патрони. Негодникът щеше да отвлече вниманието на момчетата на Сионг, докато Чан и Хал — Дяволското ченге и син — заобиколяха в гръб бандитите и ги заловяха. „Горе ръцете. Арестуван си. По какви обвинения ли? Разбира се, По, ще ти ги кажа. Въоръжено нападение, незаконно притежаване на оръжие, опит за убийство. Двамата с Хал сме свидетели, а също и нашият приятел и съюзник господин Тафт. Този път ще опереш пешкира, скапаняк.“

По дяволите, нямаше начин да не успее.

Макар че Тафт можеше да бъде убит.

А може би щеше да оцелее. Информаторите твърдяха, че По е обещал голяма награда на онзи, който залови Тафт жив. Според Чан престъпният бос се бе изложил толкова много в Сунгей Було, че само смъртта на Тафт не би била достатъчна да възстанови достойнството му. Сионг вероятно искаше да го закара някъде и да го накара да крещи от болка няколко часа, дни или седмици и едва тогава да пререже гърлото му. По правеше такива неща.

Не. Тафт щеше да щрака с безполезния си пистолет, но бандитите нямаше да стрелят по него.

Може би.

А може би нещата щяха да се развият по друг начин. Момчетата на Сионг можеше да се изнервят, когато Тафт започнеше да натиска спусъка. Един-двама можеше да се ядосат дотолкова, че да отвърнат на изстрелите. В такъв случай…

Независимо дали Тафт щеше да умре, или да живее, гениалният план на Чан щеше да се осъществи. Всъщност може би щеше да е по-добре, ако Тафт изчезнеше. Тогава нямаше да се налага Чан да го заплашва с обвинения в незаконно притежаване на оръжие и отвличане и да се тревожи, че американецът няма да изпълни задълженията си по сделката, веднага щом научеше, че обвиненията няма да издържат.

Пък и Чан щеше да арестува По за убийство. А това беше по-тежко обвинение от въоръженото нападение.

Сви рамене. Съдбата на Тафт беше в ръцете на боговете. Стига да арестуваше Сионг и американецът да не пречеше на умело подготвения сценарий, на Чан не му пукаше дали нещастното копеле щеше да живее, или да умре.

Наистина ли беше така?

„Не, по дяволите. Хей, Тафт, животът е труден, а после умираш. Добре дошъл в моя свят.“

Чан погледна екрана. Беглецът се бе отправил на запад по Паркуей. В това нямаше логика. На запад нямаше път за бягство. Нищо, освен няколко парка за туристи, студио на открито, където Хонконг правеше тъпите си криминални филми. После следваше краят на пътя. Достъпът дотам бе забранен. Имаше предупредителен знак, висока ограда с електрически ток и кучета. Нарушителите ще бъдат застреляни. Национален военен резерв на Сингапур.

Не можеш да избягаш от острова, ако се движиш на запад. Трябва да вървиш на изток. Там имаше пристанища за яхти и малки фериботи до Пулу Убин и другите острови. Можеш да откраднеш лодка, да преплаваш протока и да стигнеш до Малайзия или надолу на юг, до някой от островите около Суматра. Така би постъпил един умен престъпник. Но Тафт, да го вземат дяволите, не беше умен престъпник. Той изобщо не беше престъпник, а невинен гражданин.

Лицето на Чан помръкна.

Невинен гражданин…

Висока ограда от мрежа. Безкрайно пространство от докове, чезнещо в мрака. Кораби. Светлините им — неясни ореоли в спускащата се ниско мъгла. И товарни контейнери, големи колкото вагони, наредени един до друг, докъдето ти стига погледът.

Пристанище Сингапур.

И точно както Джак бе очаквал, магистралата се виеше по брега, издигащ се над нивото на улицата и над оградата.

Можеше да го направи. Можеше да направи всичко. Никога вече нямаше да се съмнява в себе си.

ЛОУЪР ДЕЛТА РОУД

ОСТРОВ СЕНТОСА

ВЪЖЕНА ЖЕЛЕЗНИЦА

Джак рязко удари спирачки. Колата се завъртя и се плъзна по трите ленти. Едва не подмина разклона и успя да завие, вдигайки черен дим и свирейки с гуми. На пътя нямаше други коли. Никой не завъртя волана, за да избегне ученика на нюйоркската школа, представящ се в най-добрата си светлина. Жалко! Джак се надяваше, че някой ще забележи изпълнението му.

Мицубишито взе завоя и се спусна на нивото на улицата. Сега трябваше само да се отърве от проклетата кола, да изтича обратно на магистралата, да пробяга неколкостотин метра и да скочи.

Каква ли беше височината? Четири-пет метра? Не, по-скоро шест. Нямаше да се почувства добре, когато се приземеше. Щеше да изпита болка. Но щеше да го преживее.

Нощта беше идеална за бягство. Въздухът сякаш се бе сгъстил и над земята постепенно се спускаше сива мъгла. Още четвърт час и щеше да забули всичко. И бягайки в мрака, Джак щеше да бъде невидим.

Никой нямаше да го види и чуе. Той щеше да го направи. Щеше да избяга.

А после…

После щеше да се прибере в Щатите и да уреди сметките си. Щеше да се разплати в стила на Чан Джин.

И това щеше да направи.

Зейтун скочи от метрото на спирка „Аутрам Парк“. Компютърен глас предупреди шепата хора на станцията, че последната мотриса за вечерта заминава. След пет минути въртящите се бариери щяха да се заключат и автоматичните врати да се затворят.

Тя хукна нагоре по ескалатора и излезе на улиците на познат квартал — магазините и сергиите около централната гара. Зейтун се бе возила на влак. Пътува на север, към Малайзия. Там имаше роднини, братовчеди, които живееха на двайсет километра източно от Куала Лумпур.

„Вероятно има начин да заведа Джон там — помисли си тя. — Може да се качим незабелязано на някой влак, да избягаме във фермата на братовчедите ми и…“

Малко вероятно. Охраната беше засилена. Граничните патрули проверяваха всеки вагон и всяко купе. Пък и в този час нямаше влакове.

Единствената надежда на Джон беше да се промъкне на някой кораб. И Зейтун щеше да се погрижи за това.

Тя зави на юг и започна да бяга. Над града се спускаше гъста мъгла. Ако по Паркуей имаше коли, сигурно се движеха бавно. Това беше хубаво, защото щеше да има време да се свие на кълбо в канавката, за да не я забележат.

Тя тичаше. Обичаше да бяга. Правеше го всяка сутрин. Сплиташе косите си и обличаше сини спортни гащета и бяла фланелка. Винаги тичаше сама, без да се чувства задължена към обществото. Самотата я ободряваше.

В далечината се чу изсвирване на спирачки, последвано от звука на кола, завиваща по отклонението. Дали това не беше Джон, който излизаше на Лоуър Делта Роуд?

Зейтун започна да бяга по-бързо.

Единствените светлини — мъгляви в далечината — се виждаха над пристанището. Там се работеше денонощно. Щеше да има работници, превозни средства и патрули.

На Джон щеше да му е нужна помощ, за да се промъкне покрай тях.

Тя вече знаеше как да отвлече вниманието им.

Чан удари леко спирачки, намали и насочи колата към отклонението. Светлата точка на екрана показваше, че Тафт е излязъл от магистралата и се движи бавно, все едно върви пеша. В тази част на града имаше само две места, към които можеше да се е отправил — гарата и пристанището. Като се имаше предвид посоката, в която се бе насочил негодникът, изглежда, целта му беше пристанището. В това имаше логика. Последният влак за север бе заминал отдавна. Пък и в досието на Тафт пишеше, че е експерт по транспорта. Той знаеше всичко за корабите и за водния транспорт.

Пристанището.

Чан стисна зъби. Познанията на американеца щяха да му дадат предимство.

Чан взе радиопредавателя, за да се обади на Лиунг… на По Кей Сионг.

Ръката му се вцепени. Наистина ли правеше това? Беше ли способен да изложи на опасност невинен човек?

Имаше ли избор?

Той стисна предавателя — пластмасов и топъл, а не като студен пистолет, насочен хладнокръвно към движеща се мишена. Предавателят беше оръжието на слабите и използването му не беше достойно. Но сега разполагаше само с него, и в случая предавателят можеше да се окаже смъртоносен като всяко друго оръжие, с което бе стрелял.

„По дяволите! Не ми се иска да го правя. Какво ми става?“

Натисна бутона на предавателя.

Но не каза нищо.

„Няма друг начин. Сионг подгонва Тафт. Аз очиствам Сионг. Цяла шайка бандити отиват в затвора. Отдавам дължимата заслуга на Тафт и му благодаря. Ако загине, ще издигнат паметник в негова чест. На голяма, медна плоча ще пише: «На приятел, пожертвал живота си за сингапурската полиция». Птиците ще цапат главата му и аз ще бъда щастлив и доволен.“

— Хал, обажда се Чан Джин.

Радиопредавателят изпращя.

— Да, шефе.

Чан долови нежеланието в гласа на ефрейтора. Лиунг също знаеше какъв ще бъде крайният резултат от плана на Чан. Е, можеше да се лъжат един друг, че Тафт ще оцелее. Но тази вероятност беше малка. Главорезите на По нямаше да знаят, че той има пистолет с празни гилзи. Натиснеше ли спусъка, щяха да го застрелят. Да се преструват, че няма да стане така, беше удобна измислица, мехлем, с който намазваш съвестта си, за да не те гризе толкова силно. Е, да, онова, което си направил, е убедило правителството да не те наказва и е довело до ликвидирането на множество лоши типове. Но един от онези типове не беше лош. И затова лъжеш себе си, така както смяташ да направиш и с всички останали. „Днес загина един смел човек, който доброволно предложи да се представи за наркотрафикант, за да ни помогне да изправим пред правосъдието последния Тцунг-ли на братството «Чиу чоу» в нашата страна. Като всеки сингапурски полицай и аз отдавам почит към паметта на… На кого? На един абсолютно невинен нещастник, който ме ядоса!“

Между тях имаше двайсет коли и в мъглата ефрейтор Лиунг едва виждаше стоповете на автомобила на Чан.

— Шефе? Чуваш ли ме?

Чан не отговори. Радиопредавателят изсъска.

— Шефе?

Стоповете на Чан изчезнаха. Старши офицерът бе завил по отклонението за Лоуър Делта Роуд. Хал Лиунг беше дисциплинирано ченге и включи мигача.

— Шефе, моля те, отговори.

Никакъв звук. Лиунг прехапа устни, настъпи газта и рязко взе завоя. Задните гуми се плъзнаха по настилката. Хал инстинктивно завъртя волана и колата се понесе напред.

— Шефе, тук е ефрейтор Лиунг. Добре ли си, шефе?

Чу се дълбока въздишка и после:

— Да, Хал, добре съм.

Лиунг пое дълбоко въздух. Никак не му се искаше да прави това. Но заповедите бяха заповеди и младшите офицери не противоречаха на старшите. Никой в Сингапур не поставяше под съмнение властта. В устата му сякаш имаше пепел. Той произнесе думите, които преди няколко часа бе репетирал с Чан:

— Шефе, следиш ли заподозрения беглец Джон Грегъри Тафт?

Последва дълга пауза, сетне Чан рече:

— Да. Следя беглеца Джон Грегъри Тафт на монитора.

— Шефе, можеш ли да ми кажеш координатите или настоящото местонахождение на обвиняемия? — Думите имаха вкуса на лошо сготвено развалено месо, на гнило и на разложение. — И би ли говорил силно и бавно, шефе? Имам проблеми с радиопредавателя.

Лиунг зачака отговора на Чан. Мъглата се сгъстяваше и падаше все по-ниско. Видимостта беше десет метра. След петнайсет-двайсет минути нямаше да се вижда нищо.

— Повтарям, шефе. Можеш ли да ми кажеш координатите или настоящото местонахождение на обвиняемия?

Автомобилът на Чан бе спрял. Стоповете още светеха. Но вратата беше отворена и лампата вътре — запалена. Лиунг удари спирачки. Чан седеше зад волана.

— Чуваш ли ме, шефе?

— Да, Хал.

— Какви са координатите и местонахождение на обвиняемия, шефе?

— Двайсет и две точка осем вертикално и сто деветдесет и четири хоризонтално.

Стомахът на Хал Лиунг се сви от онова, което старшият офицер току-що направи.

„Лейди Джейд“ пореше вълните в залива на яхтклуба. Близо до брега яхтата можеше да се движи с трийсет и седем възела, разпенвайки черните вълни. В открито море беше невъзможно да се плава с тази висока скорост. Сингапур обслужваше сто хиляди презокеански кораба годишно. На всеки три минути пристигаше или заминаваше един от тях, а по всяко време в пристанището имаше осемстотин закотвени кораба. Само глупак можеше да се движи с висока скорост в пренаселените сингапурски води.

По стоеше на оскъдно осветения мостик и се взираше в мрака.

— Струва ми се, че годините натежаха на Чан Джин — тихо каза той на Тенг Куоенгми. — Вече не е такъв, какъвто беше.

Тенг, мършав и вечно гладен като вълк, намести превръзката на лявата страна на лицето си.

— Защо смяташ така?

— Замисли се за жалката пародия, която разигра пред американското посолство. Непогрешимият Чан Джин позволява на престъпник да избяга с кола с ключа на стартера. После започва да го следи — без да бърза и небрежно. Само две коли и двама човека. Планът му не е ли безсрамно очевиден?

— Не и за мен.

— Нали чу жалките му преструвки и превзетия диалог между Чан и подчинения му. — В гласа на По прозвуча презрение: — О, шефе, кажи ми силно и бавно координатите на обвиняемия. Дрън-дрън! Съмняваш ли се, че онези детински измишльотини означаваха нещо друго, освен да ни предадат човек, когото Чан изгаря от желание да хване?

— Да — изръмжа Тенг. — Чан знае, че имаме скенер и подслушваме.

По въздъхна дълбоко и се вторачи в мрака. В мъглата застрашително се извиси товарен кораб, закотвен до пристана. Кормчията на Сионг завъртя кормилото, насочвайки яхтата леко надясно.

— Тази вечер оплаквам сянката на човек, който беше наш непримирим враг. Най-сетне възрастта притъпи острието на мисълта на Чан Джин. Лисичият му ум вече не изпреварва противниците му. Не мислиш ли, че това е тъжно?

— Не особено.

— Тъжно е. Въобразявайки си, че е ловец на тигри от отдавна отминали времена, Чан устройва капан на жертвен агнец на име Джон Тафт, чието блеене ще привлече плячката. Такава прозрачна стратегия би успяла, ако тигрите бяха по-малко хитри, а той, ловецът, по-безмилостен. Но забележи, Чан е милостив. Ловецът има съвест. С цел да заблуди противника, той се преструва, че не иска да пожертва агнеца и ни съобщава координати, намиращи се далеч от мястото, където е заложен капанът. Чан се размеква. Състраданието, този най-фатален порок, помрачава мисълта му и го кара да греши. — По Кей Сионг посочи апаратурата, осигурена от госпожица Доналд, но твърде полезна, за да бъде препродадена на клиенти в Китай, Северна Корея или Камбоджа, и продължи: — Приятелю мой, ако беше същият като преди, Чан щеше да се досети, че щом ние от братството сме могли да се сдобием с полицейски радиоскенер, тогава сме си осигурили и устройство, което засича системата им за проследяване.

Сионг прокара пръсти по побелелите коси на слепоочията си и погледна яркозелената точка, обозначаваща Тафт.

— Кормчия — заповяда той, — карай към пристанището. Доковете на Танжонг Пагар, надолу към товарната рампа.

Чан седеше прегърбен зад волана. Единият му крак висеше от отворената врата. Лиунг бе седнал до него и бе затворил вратата, без да има особена причина да го стори. Чан извади две клечки от джоба на бронежилетката си. Пъхна едната между зъбите си и предложи другата на ефрейтора.

Той поклати глава. Чан я пусна в пепелника.

Засмука клечката между предните си два зъба, опипа я с език и започна да дъвче върха. Накрая я плъзна в ъгълчето на устата си и рече:

— Ами, кофти.

— Моля?

Чан въздъхна.

— Не можах да го направя, Хал. От двайсет и седем години работя в полицията и съм виждал повече мъртъвци, отколкото можеш да си представиш, но не можах да го направя. Онзи безполезен кучи син е невинен и не мога да рискувам да го застрелят. Не за да спася собствения си задник. Не дори, за да арестувам Сионг. По дяволите! Сякаш имам някакъв шибан морален кодекс. Можеш ли да повярваш?

— Да, шефе, мога.

— Хвърлял съм ги в морето, Хал. Пречуквал съм ги в тресавища и ровове, а двама лежат под пистите на летището. За всеки един, който беше изправен пред правосъдието, има друг, не стигнал дотам. Но независимо дали съм арестувал, или очистил, те всички имаха нещо общо — напълно си го заслужаваха. Никога не съм убивал дисиденти, Хал. Не убивам и невинни хора. И ако ме попиташ дали това ме прави по-свестен от типовете, които съм премахнал, отговорът е „да“.

— Знам, шефе.

— По дяволите, но не искам По да се измъкне. Господи, бих изпил кръвта му. Бях го хванал, Хал. След всичките проклети години той беше в ръцете ми. Щях да изпратя Тафт на бесилката и после — бум! — и По изчезва. Това щеше да бъде справедливо. Би решило проблемите ми и би направило Сингапур по-чисто място. Но би ме превърнало в един от тях. Нямаше да се различавам от останалите самодоволни задници. Но аз съм различен. Не съм един от тях. И не съм подписал шибания социален договор… — Чан, който бе започнал да вика, изведнъж млъкна. Дишайки учестено, той прошепна: — Работата е там, че трябваше да се досетя. Един истински професионалист би ме убил на място. В хотела, в апартамента на момичето, в тресавището… По дяволите, Тафт можеше да ми свети маслото, когато поискаше. Но не го направи. Опита се да ме убеди, че е невинен. Остави ми пистолет под възглавницата на канапето. Превърза раната на гърба ми. Даде ми оръжие, в случай че до мен се приближи крокодил. Така ли постъпват лошите момчета? Разбира се, че не. Затова, знаех ли, че той не е от лошите? Да. Дълбоко в себе си вероятно съм го знаел. — Тонът на Чан се промени и гласът му се изпълни с огорчение. — Въпросът е там, че аз го мразех, Хал. Ненавиждах го толкова силно, че не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен… как да го пречукам… и да гледам как кръвта му изтича. А сега… По дяволите, още искам да го убия. Защото ако ме беше надхитрил някой истински престъпник, щях да го преживея. Но Тафт е аматьор. Сионг има право. Правителството също. Трябва да ме застрелят като проклето болно куче.

Чан млъкна в очакване Лиунг да възрази. Но ефрейторът не го стори. Вторачи се в мрака навън и тихо попита:

— Е, и какво ще правим сега, шефе?

Чан отговори примирено и пораженчески:

— Ще приберем Тафт. Ще го арестуваме, за да го предпазим. Ще те пусна да слезеш някъде. Сетне ще отида в участъка и ще си понеса заслуженото. Ще се опитам да те прикрия, Хал. Но нали знаещ…

Лиунг кимна мрачно. Да, знаеше.

— Добре. Да приключваме с този фарс. Не искам Тафт да се приближава до портите на пристанищните власти. Там има камери, с които проверяват камионите отгоре и отдолу. Ако някой се опита да се скрие…

Лиунг погледна монитора, свързан с проследяващото устройство.

— Шефе, той е почти до портата. Искам да кажа, само на неколкостотин метра… Ами, мисля, че имаме проблем.

Чан гневно се вторачи в екрана и попита:

— Какво има?

— Той е горе, на магистралата, а не долу на шосето.

— Не — изръмжа Чан. — Движи се под Паркуей и пресича…

— Датчикът за надморската височина показва, че е над нивото на земята, шефе.

Чан се намръщи. Протегна ръка и удари монитора отстрани. Показанията на датчика за надморската височина не се промениха. Тафт се намираше на шест метра над земята.

— Това е невъзможно!

— Не, шефе. Той е на Паркуей. Бяга настрани от портата.

— По дяволите! Този проклет компютър сигурно се е повредил. Човек не може да има доверие на електрониката. Казвал съм ти го милион пъти…

— Оградата, шефе! — извика Лиунг. — Оградата на пристанището минава покрай Паркуей! Ей там! На завоя.

Чан изплю клечката за зъби и тресна вратата, после включи двигателя.

— Не мога да повярвам! По дяволите, знаех си, че трябваше да го оставя да го убият!

— О, боже!

— Сега пък какво има?

— Той е отново на нивото на земята, шефе. И този път е от другата страна на оградата!

Стар филм с Ерол Флин. Джак го бе гледал по телевизията, когато беше малък. Филмът беше за парашутисти и сержантът учеше Флин и другите новаци как да се приземяват. Джак не си спомняше диалога. Само как сержантът казваше на хората си да свият коленете и да се претърколят, когато паднат на земята.

Имаше и някакви щуротии за кълбо назад, но той нямаше да скача с гръб от височина три метра.

Приземяването изкара въздуха от белите му дробове. Имаше чувството, че пломбите му ще паднат от зъбите. За разлика от Ерол Флин той не се сви атлетично като котка, готов веднага да скочи, да събере на топка сребристия парашут и да го скрие в храстите. Тупна тежко на земята и се претърколи на лявата си страна. Почувства болка. Инерцията на падането изтласка краката пред раменете му, принуждавайки го да направи салто. Костите му изпукаха и той се пльосна по лице на мокрия асфалт.

— Добре ли си, Джон? — попита женски глас — младежки, мил и нежен.

Джак разтърси глава, за да проясни съзнанието си. Реалността се бе разбила на множество парчета. Вярно, фрагментите се подреждаха, но бавно.

— Удари ли се?

Той се обърна. Пред него се появи невероятно красиво лице — кехлибарена кожа, големи, замислени очи, сочни устни, екзотични скули. Джак затвори очи, сетне отново ги отвори. Тя още беше там.

— Кажи нещо, Джон.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Прелъстителните й устни се разтвориха, но тя нищо не каза.

— Господи, сега, освен всичко друго, трябва да се тревожа и за теб.

Зейтун присви очи. Ноздрите й потрепнаха. Дишаше през стиснати зъби. Отметна назад коси и изсъска:

— Как се осмеляваш да ми говориш така?

— Това място не е за момичета.

— Аз не съм момиче!

— Твърде опасно е.

— Искам да е опасно.

— Изчезвай, жено! Чупката!

— Ти се нуждаеш от мен. От помощта ми.

— Не ми е нужна ничия помощ. Никога не ми е трябвала и никога няма да ми трябва.

Зейтун се обърна и тръгна. Целеустремената й походка говореше, че Джак Тафт никога повече няма да я види.

„Добре — помисли той. — Добре. Постъпих правилно. Накарах я да си тръгне. Сега няма опасност да пострада. Добре.“

Но се бе държал грубо с нея. Гневът, който винаги бе потискал, сега кипеше и беше на път да стане неконтролируем.

„Джейд Лейди“ намали скоростта и се насочи към високия бетонен кей. Кормчията знаеше, че трябва да внимава да не одраска яхтата. По Кей Сионг бе изпращал хора на трийсет метра на дъното на пристанището за много по-дребни провинения.

Самият По стоеше на палубата и тихо бъбреше със Самюъл Лин и Тенг Куоенгми. Ниският, дебел Лин бе загубил веждите и по-голямата част от косата си, които бяха изгорени от експлозиите предишната нощ. Приличаше на щастлив, малък Буда, макар че не беше весел човек.

— А Чан? — попита Лин, наблягайки на въпроса, като дръпна назад плъзгача на автоматичния си пистолет четирийсет и пети калибър.

— Онзи, който го надживее, ще почете паметта му.

По махна с ръка.

— Нашите информатори ми съобщиха, че снощи се е наранил. Има счупени ребра и се движи бавно. Лесно ще се отървем от него.

Лин сви пръсти и се прицели в невидима мишена.

— Отдавна искам да го очистя.

Сионг погледна с леко отвращение автоматичния пистолет. Той бе израснал в епохата на малайските кинжали и коприненото въже — лични оръжия, изискващи деликатно боравене, доближаващо се до изкуство. По смяташе огнестрелните оръжия за жестоки и безлични и предпочиташе да не ги използва.

— Трябва да бъдем сигурни — каза, — че каквото и оръжие да използваме срещу Чан, там трябва да са отпечатъците на господин Тафт. Тенг, би ли обяснил на черноработниците тази необходимост?

Сионг посочи дванайсетте мъже, които се бяха събрали до перилата на „Лейди Джейд“. Единият бе проявил наглостта да пуши на яхтата. По Кей Сионг се постара да запомни името му, за да го накаже.

— Разбира се — отговори Тенг. — А останалите?

— Съобщено им е и са тръгнали. Но според мен ловът тази вечер няма да продължи дълго. Онова, което трябва да бъде направено, ще бъде сторено, когато дойдат. А, виждам, че сме пристигнали. Върви да инструктираш черноработниците.

По млъкна и се замисли за позорното петно, което поведението на господин Тафт бе лепнал върху името му. Отначало убийството на Тафт беше предвидено само като услуга на колега от бизнеса. Сега се бе превърнало в личен въпрос. Фактът, че американецът три пъти се бе изплъзнал от наемните убийци на По, щеше да накара другите Тцунг-ли в Азия да поставят под въпрос водачеството му. А фактът, че Тафт сам унищожи превозни средства на Сионг и личния му автомобил, щеше да ги разсмее. Много неща могат да се преживеят, но подигравките — никога. Това петно трябваше да бъде изтрито. Господин Тафт беше длъжен да плати този дълг и По щеше да го направи по дълъг и болезнен начин.

— И още нещо. Кажи на черноработниците, че По Кей Сионг е настроен благосклонно по въпроса с премията. Наградата за залавянето на господин Тафт жив се удвоява. Но цената за трупа му е намалена наполовина.

Чан спря пред входа на пристанището. От будката излезе пазач в зелен анцуг. Чан показа пълномощното си.

— Полицейска акция.

— Да, сър. Вие сте старши офицер Чан Джин, нали?

Чан угаси двигателя и се ослуша дали в будката на пазача свири радио. Не чу никакъв звук. Пазачът беше добър сингапурец, изключително дисциплинирана бяла мишка. Не би отвличал вниманието си от задълженията, слушайки музика или новини — онова, от което в момента Чан се опасяваше. Това означаваше, че пазачът не знае какво се е случило преди петнайсет минути пред американското посолство и следователно няма да се досети защо Чан е на пристанището.

— Да. Вдигни бариерата.

Пазачът кимна.

— Има ли някакъв проблем, сър? Да се обадя ли на пристанищната полиция?

— Да — отговори Хал Лиунг.

— Не — възрази Чан, който и при най-благоприятните обстоятелства не одобряваше наемането на полицаи от независими агенции.

Пазачът започна да мига. Чан изгледа гневно по-младия си колега. Хал отвори уста да каже нещо, но после се отказа.

— Да не викам ли подкрепления, сър?

Пазачът се запита защо Чан и партньорът му са в пълно бойно облекло.

— Не. Правим рутинна проверка. Двамата. Ще се справим сами.

— Слушам, сър — рече пазачът и отдаде чест.

Знаеше каква е репутацията на Чан и реши, че старши офицерът винаги ходи облечен така. Влезе в будката и след миг бариерата на червени и бели ивици започна да се вдига. Пазачът подаде глава през вратата и извика:

— Още нещо, сър. Не забравяйте, че ограничението за скоростта в двора на пристанището е четирийсет километра в час. Има сензори и аларми…

Гумите изсвириха и стоповете на колата на Чан изчезнаха в мрака.

Джак си проправяше път на юг през лабиринт от контейнери и се опитваше да се успокои със статистическа информация. Всички твърдяха, че сингапурското пристанище е огромно, деветстотин акра. То бе основният източник на непрекъснато нарастващото богатство на страната. Всяка година там се обработваха осемстотин милиона тона товари, тринайсет милиона контейнери, сто и двайсет хиляди кораба и огромни количества стоки. Операцията беше най-голямата и най-ефикасната в света.

Ефикасна. Да, това беше ключовата дума. Сингапур беше безмилостно ефикасна държава. В началото на седемдесетте години, когато Джак изкарваше пари за обучението си, работейки нощна смяна като докер, пет-шест потящи се мъже и един кран в продължение на дванайсет часа се бореха да разтоварят контейнерите от голям кораб. Но сега — поне в Сингапур — тази работа се извършваше от трима души и продължаваше по-малко от осем часа.

Автоматизация. Всичко беше автоматизирано.

Автоматизацията означаваше по-малко хора.

Сингапур осъществяваше всичко това със седем хиляди и петстотин служители. Джак започна да пресмята. Голяма част от работната сила сигурно бяха компютърни специалисти, администратори и обслужващ персонал. Друг процент бяха непрекъснато във водата. Почистваха пристанището, проверяваха корабите, изпомпваха водата от трюмовете и товареха провизии. Дели и умножавай, за да получиш резултата за три смени дневно. Да, нощем по доковете на сингапурското пристанище се мотаеха хиляда и двеста работници. Това означаваше човек и нещо на акър и повечето вероятно бяха на закотвените кораби или горе в оперативните кабини на грамадните кранове. Един акър е голяма площ. И нощем, особено в мъглата, шансовете някой да забележи самотен западняк, спотайващ се в сенките, за щастие бяха малко. Джак се долепи до металната стена. Навсякъде имаше зелени, червени и сини контейнери. Старите, познати, известни имена в международния транспорт на стоки го успокоиха. „Митцуи“, „ОСЛ“, „Матсън“, „Ханджин“, „Американ Президент Лайнс“, „Кроуос“, „Хюндай“, „Маерск“. Това беше неговият свят. Джак го познаваше по-добре от всеки друг.

„Моята територия — самодоволно се усмихна той. — Хайде, Чан, опитай се да ме хванеш на моята територия.“

Още беше ядосан, но постепенно се овладяваше. Знаеше, че ще се успокои напълно. Само не трябваше да мисли за онзи убиец Чан Джин.

Джак положи усилия да диша дълбоко. Един, два, три пъти. Въздухът беше влажен и го охлади. „Всичко по реда си — помисли си той. — Забрави Чан. Не мисли за Гейбриел. Най-важното е да се качиш на някой кораб.“

Мъглата падаше все по-ниско и вече беше на десетина метра над земята. Всички започваха да се движат по-бавно. Никой не искаше да предизвика инцидент.

Джак надникна зад последния контейнер в редицата. Намираше се до пътеката между огромните товари. Недалеч бяха паркирани двайсетина яркожълти мотокара. Зад тях се виждаше триетажна сграда.

„Хладилният склад?“ — запита се той. Погледна наляво, сетне надясно, наведе се и хукна към мотокарите. Приближи се до сградата, чу бръмченето на генератора и видя пара, излизаща от отдушниците на покрива. Това несъмнено беше хладилният склад. Вътре съхраняваха контейнери, пълни догоре с хранителни продукти.

Натам нямаше път за бягство. Скриеш ли се в контейнер със замразени плодове рамбутан, и ще пристигнеш на крайната морска гара вкочанен от студ.

Огромните контейнери също не предоставяха възможност за бягство. Сингапур беше безмитна зона. Това означаваше, че малки кораби докарваха товари от цяла Южна Азия и ги оставяха на съхранение в добре охраняваните докове на Сингапур, откъдето после ги взимаха големи презокеански плавателни съдове. Дори да успееше да се вмъкне в някой контейнер — а те бяха плътно затворени, Джак нямаше как да разбере накъде ще се отправи товарът, нито кога ще пристигне на местоназначението си.

Единствената му надежда беше някой кораб.

Зейтун наблюдаваше от сенките. Джон беше до жълтите мотокари. Изглеждаше добре и постепенно се приближаваше до водата.

Разбира се, тя нямаше да го изостави. Вярно, той й бе крещял и я беше обидил, но Зейтун му прости. В края на краищата Джон й бе заповядал да се предаде на полицията. Тя беше мюсюлманка, жена, научена още от раждането си да се подчинява. Би трябвало да изпълни заповедта му.

И още как!

Зейтун искаше да го изпрати и да се увери, че той е в безопасност. Щеше да се крие и Джон нямаше да разбере, че тя е там. Освен ако не се нуждаеше от нея. И ако това се случеше…

Нещо изшумоля по влажния асфалт. Звукът се чу отдясно, някъде от дългата, висока редица с кафяви контейнери. Приличаше на превозно средство… Микробус… Кола…

— Това е абсолютно неприемливо, Хал.

Зейтун потрепери, като чу гласа му.

Чан превключи на задна. Пак беше влязъл в задънена улица, пътека, където имаше само товарни контейнери, наредени пред стоманена стена.

— Не можем ли да направим нещо, шефе?

— В компютъра трябва да е включена всяка проклета улица и сграда в Сингапур. Тогава защо шибаното пристанище е празно пространство на екрана?

— Може би защото тук няма много постоянни сгради, шефе. Товарите непрекъснато се пренасят насам-натам и се складират там, където има място. Няма смисъл програмистите да записват нещо на диска, когато на другия ден пристанищните работници ще го преместят и информацията ще бъде грешна.

Чан гледаше гневно.

— Да им го начукам. Трябва да поставят проследяващи устройства на всеки контейнер и постоянно да осъвременяват картата на диска.

— Добра идея, шефе. Защо не им я предложиш?

Лиунг видя, че изражението му се промени — и не стана по-приветливо.

— По дяволите! Той отново се движи! Кучи син! Ако се вмъкне в някой кораб…

— Ще обявим тревога и ще задържим всички кораби.

— Няма да стане! Всяка година пристанището внася два милиарда долара в държавната хазна. Правителството ще предпочете да остави Тафт да избяга, отколкото да забави търговията. Как да изляза от този лабиринт, по дяволите?

— Наляво, шефе. Между онези две редици. Мисля, че…

Чан превключи на първа скорост, даде газ, после смени на трета. Хал се подпря на таблото.

Фарове пронизаха мъглата. Лампата в колата беше запалена и Джак видя лицето на шофьора.

И застина на мястото си.

Не движението, а неподвижността е изкуството на лова. Вълците наблюдават. Лъвовете чакат. Няма по-съвършен пример за търпение от тигъра.

Зашепнаха първични гласове: в миг на опасност не търси утеха в разума, а по-скоро в примитивния хищник в теб. Логиката е присъща на цивилизацията. Онова, което си учил в училище и всичките условности на гражданското общество са само усмирителна риза за кръвожадния звяр в душата ти.

Ноздрите на Джак се издуха. Той докосна пистолета в джоба си и сви пръсти около извивката на спусъка. Превърна се в сянка в мрака и присви очи, за да се съсредоточи по-добре върху единственото, което го интересуваше — плячката, мишената, врага, жертвата.

Праисторически инстинкти, вродени в мозъка преди три милиона години.

Никога не се беше чувствал така. Никога!

Пълна съсредоточеност и мобилизация. Мисълта и тялото, обединени в едно за постигането на целта. Преследвач, а не преследван. Ловец, а не плячка. Убиец, а не жертва. Чувстваше се все по-добре.

Джак извади пистолета. Беше се стигнало дотам. Не го беше искал. Опитал се бе да го избегне, но то се случи. И той беше достатъчно мъжествен, за да извърши онова, което трябваше да бъде направено.

„Пистолетът не е оръжието, а гневът. Използвай го, контролирай го, насочи го и гневът ще реши всичките ти проблеми.“

Кипящ от гняв, Джак се усмихна.

По радиопредавателя се чу глас. Някой от диспечерите в Главното управление на полицията викаше Чан. Лиунг протегна ръка към микрофона, но Чан го спря. Диспечерът бръщолевеше нещо за Тафт и някакви новини от Съединените щати.

— Станало е произшествие с оръжието. Пистолетът ти е произвел неволен изстрел. Разбра ли, Хал? — изръмжа Чан.

— Да му се не види! — възкликна ефрейторът, когато радиопредавателят се взриви.

Предишната нощ Чан му бе казал как да борави с гранатомета. Не беше трудно да се научи. Насочваш го, поглеждаш през телескопичния мерник и фокусираш кръстчето върху мишената. Истинска магия.

С пистолета беше различно. Оръжието беше късо и леко и нямаше оптически мерник. Джак протегна ръка и се опита да се прицели в лицето на Чан.

Не успя. Колкото и да се стараеше да държи ръката си неподвижна, проклетият пистолет подскачаше и при най-лекото движение или от ударите на пулса и се отклоняваше от целта.

Стисна оръжието с две ръце, приклекна и подпря лакти на мотокара. Промяната беше огромна. Оръжието беше неподвижно и насочено в целта — главата на Чан. Колата бавно се приближаваше към Джак.

Той сви показалец около спусъка. Чан му бе казал, че когато стреля, трябва бавно да издишва въздуха през носа си. Е, Чан беше специалист, а Джак винаги приемаше съвети от хора, които разбират от работата си. Той пое дълбоко въздух и започна бавно да го изпуска.

„Опитваш се да ме убиеш, откакто съм стъпил на този скапан остров, мръснико. Сега е мой ред.“

Натисна спусъка.

Пистолетът изтрещя и подскочи. Дулото се отклони най-малко два-три сантиметра от мишената. Решетката на колата на Чан се взриви на алуминиеви отломки. „По дяволите, не улучих“ — помисли си Джак и веднага се прицели отново.

По Кей Сионг рязко се обърна и се вторачи в мрака, търсейки източника на изстрела.

— Господа — прошепна той, — мисля, че старши офицер Чан обявява присъствието си по твърде предсказуем начин. Смятам, че е близо до хладилния склад. Ако е така, и господин Тафт не е далеч. Побързайте, но не забравяйте заповедите. Тази нощ Чан Джин трябва да поздрави прадедите си, а господин Тафт — мен.

— Мамка му! — изпсува Чан, който се бе хвърлил на мокрия асфалт. — Истински патрони! Само това ми липсваше!

Куршумът превърна в прах асфалта на няколко сантиметра от лицето му. Той извади револвера.

Сигурно имаше някакъв номер в стрелбата с пистолет, който Джак не знаеше. Стреля три пъти, но не улучи. И всеки път внимателно се прицелваше в главата на Чан. Но първият куршум уцели решетката на колата, вторият издълба кратер в предния капак, а третият се заби в асфалта.

Джак стисна зъби. Оставаха му само шест патрона.

Проклетият пистолет не беше надежден. Може да го заклещиш неподвижно в менгеме, и тъпото нещо пак ще ръси куршуми където поиска. Той се ядоса.

— Тафт, моля те, хвърли оръжието! — извика Чан, който се бе претърколил под колата.

„Само в съня ти, задник!“

— Трябва да поговорим. Знам, че си невинен. Всичко беше грешка.

„Явно двамата с онзи тип Бригс имат един и същ сценарий.“

— Искаш да го кажа, нали, Тафт? Е, добре, ще го кажа. Провалих се. Признавам. Извинявам се. А сега, моля те, не стреляй по мен.

„Проблемът с пистолета е, че трябва да си близо до мишената. Иначе оръжието е безполезно. И неточно. По дяволите!“

— Хайде, Тафт. Наоколо е пълно с ченгета. Пристанището има своя полиция. Триста и осемдесет души. Бързо ще пристигнат тук и едва ли ще помислят, че онова, което става, е просто недоразумение.

„От друга страна, ако го държа наистина неподвижно и се прицеля добре, може да улуча онзи мръсник. Още един изстрел, и може да ми провърви.“

— Бъди разумен, Тафт. Ако не знаех, че си невинен, щях ли да дойда само с едно ченге?

„Снощи беше сам, приятел.“

— Говори, Тафт. Кажи нещо.

„Да видим сега. Той е на около трийсет и пет метра и аз стрелям ниско. По дяволите! Сетих се какъв е проблемът. Гравитацията! Докато изминава разстоянието, куршумът пада. Трябва да целя по-високо.“

— Трябва да поговорим, Тафт. Ще ти обясня защо стана такава бъркотия. Моля те, Тафт, отговори ми.

— Хей, Чан!

— Да.

В гласа му прозвуча облекчение. Но не за дълго.

— Кажи ми нещо.

— Разбира се.

Нещастният кучи син се опитваше да говори дружелюбно.

— Коя е най-голямата обида на китайски?

Чан дори не се замисли.

— Ко-пао, жи тцу-тцу.

— И какво означава?

— В груб превод — да го начукам на труповете на мъртвите ти прадеди.

— Добре, приятел — изкрещя Тафт. — Това е за баба ти!

По Кей Сионг се обърна по посока на далечната стрелба и направи знак на хората си да спрат. Мъглата обезпокоително бързо се сгъстяваше и заглушаваше звуците. Шумът от тежки машини и ругатните на работниците станаха едва доловими. Ако не бе напрегнал слух, По нямаше да чуе пистолетния изстрел.

Тенг Куоенгми беше зачервен и задъхан. Пушеше твърде много. Според По американците и техните цигари бяха проклятието на цяла Азия.

— Какво има, шефе? — попита Тенг.

Сионг протегна ръка, за да му направи знак да мълчи, и отново напрегна слух. Не чу друг изстрел, нито ругатни или радостни възгласи, макар че мъглата заглушаваше всички звуци. Всъщност сивата пелена беше благословия, защото обвиваше всичко в саван от тишина и невидимост, а това беше добре дошло.

— Шефе?

— Да, приятелю. Нещо не е наред. Чухме изстрели. Четири досега. Но не бяха последователни. Имаше промеждутъци. Сякаш стрелецът внимателно се прицелваше и правеше пауза, преди да натисне спусъка.

Тенг изглеждаше озадачен. Лин веднага разбра за какво става дума и рече:

— Това не е Чан.

— Точно така — въздъхна По. — Не е неговият стил. Чан е предсказуем. Той изстрелва бързо колкото може повече куршуми. Ако беше той, щяхме да чуем петнайсет или трийсет изстрела един след друг, нали?

— Тогава кой е?

— Опасявам се, че е господин Тафт. Не предполагах, че ще намери оръжие само няколко минути след нагласеното си бягство, но явно го е сторил. Това затруднява нашата задача тази вечер. Кажи на черноработниците да се разпръснат и да се придвижват предпазливо.

Нео Айк от сингапурската пристанищна полиция отвори металната врата на будката, намираща се на запад от хладилния склад, и наостри уши. Кранът над главата му бръмчеше по пътя си към товарните докове.

На Айк му се бе сторило, че чу звук, неприсъщ за пристанището на Сингапур. Може би беше кола, която отказваше да запали. Или нещо друго.

Не. Не можеше да е това. Сигурно някъде се бе скъсал кабел или кранист бе пуснал на земята товара си секунда по-рано. По всяка вероятност не беше нещо обезпокоително. Когато мъглата е толкова гъста, човек сякаш има памук в ушите. Не чуваш нищо и разтревожен от тишината си въобразяваш, че долавяш различни звуци.

Нео се върна в будката и затвори вратата.

— Ще трябва да го застреляме, Хал — прошепна Чан. В гласа му прозвуча въодушевление.

Той се бе проснал под колата, а Лиунг клечеше отзад.

— Натам вървят нещата, шефе.

— Не виждам друг изход. Копелето се е побъркало. Този път едва не ме улучи.

— Да, шефе. Разбирам. Като се имат предвид разстоянието и условията за стрелба, Тафт е удивително точен.

Говорейки бавно и през стиснати зъби, Чан изръмжа:

— Аз го научих на всичко, което знае.

— Да се прицеля ли в краката му, шефе?

Чан се замисли, после намусено отговори:

— Аз ще го направя. Ако се промъкна по-близо, ще взривя краката му. Гарантирам, че това ще го накара да пусне пистолета.

— Имаш ли представа как да се приближиш до него, шефе?

— В момента не. Мисля, че трябва да го изчакаме да се приближи и после ти…

— Шефе! — Хал вече не шепнеше.

Чан изруга и започна да пълзи назад. В товарния док се включваха двигатели и се запалваха фарове. Светлините се движеха право към колата на Чан.

Контролното табло на мотокар „Хайстър Чалънджър“ не се беше променило много от времето, когато Джак работеше на доковете в Ню Джърси. Сингапурците използваха модел X155, огромни чудовища, които вдигаха седем тона и половина. Навремето той не бе карал такива мощни мотокари, но принципите бяха същите, а също и механизмите. Стари бяха и номерата, на които опитните докери учеха новаците. Джак изтича по мокрия асфалт, намери стартера на следващия мотокар и го пусна в движение.

Мъглата се беше спуснала над земята. Приличаше на разпенен покрив над доковете. Протягаше надолу пипала и мигновено ги увиваше около колони, пилони и стълбове с лампи, сякаш опитваше земните благини. После ги плъзгаше другаде.

Мотокарите пронизаха мъглата. С ослепително ярките си фарове приличаха на стадо пасящи животни, бавно движещи се тъпи динозаври, които, без да се замислят, ще смажат всичко, изпречило се на пътя им. Движеха се лениво и подемните им платформи сякаш бяха челюсти, търсещи миризма на мърша. Пневматичните гуми тихо скърцаха и моторите приглушено бръмчаха.

Хал Лиунг се бе качил в мицубишито и търсеше ключа за стартера. Чан му изкрещя да побърза. В отговор ефрейторът изруга.

— Хайде, Хал!

Големите, тежки мотокари можеха да вдигат седем хиляди килограма на височина шест метра. Набираха огромна инерция. Нямаше начин да бъдат спрени.

— Ключовете, шефе! Къде са ключовете?

Двигателите на мотокарите бяха мощни. Подемните платформи можеха да пробият стена. Грамадните колела им даваха възможност да се катерят по стъпала. Всеки момент щяха да смачкат колата, сякаш е кутия от газирана вода, хвърлена на оживена улица.

— Зарежи ключовете!

Светлината на фаровете се отразяваше в мокрия асфалт, хвърляше отблясъци по боядисаните метални контейнери и озаряваше профила на младия ефрейтор от полицията, който беше по-храбър, отколкото бе необходимо.

— Има време, шефе.

Чан потупа десния джоб на панталона си. Нищо. Левият? Също беше празен. Тук нещо не беше наред. Той винаги носеше ключовете и дребните монети в…

На земята блестеше лъскав овален предмет. Пътека от монети водеше към колата. Бяха паднали от джоба му, когато той…

— Бягай, Хал!

— Дай ми ключовете, шефе!

— Бягай!

Чан хукна. Лиунг седеше в мицубишито. Краката му висяха навън. Но тялото му беше наведено към стартера. Платформата на първия мотокар проби бронята на колата, блъсна я наляво и я премести точно на пътя на втория мотокар. Предните колела смачкаха бронята и започнаха да се катерят по предния капак.

Чан се хвърли на земята. Протегна ръце, хвана краката на Хал и го задърпа настрана от пътеката, надалеч от оранжево-жълтите мотокари. Болката в ребрата му беше непоносима.

— Господи, искрено съжалявам, че те обидих… — нареждаше Хал.

Жълтото мицубиши — полицейска кола без опознавателни знаци, се превърна в метални отпадъци.

Нисък, със сипаничаво лице и безличен, Хоми Бхейв можеше да изкара цялата си престъпна кариера като обикновен побойник по улиците на Бомбай. Но се случи така, че той спаси живота на важна личност и когато след няколко месеца правосъдието най-после реши да го накаже по обвинение в нападение с цел убийство, важната личност с помощта на други важни личности отърва Бхейв. Изпратиха го в Сингапур и от време на време Самюъл Лин му възлагаше по някоя поръчка, подходяща за умението му да борави с ножове.

Тази вечер Хоми Бхейв участваше в мисията на братството „Чиу чоу“.

Плащаха му добре и го очакваше щедро възнаграждение.

Наградата за залавянето на Тафт несъмнено щеше да бъде по-голяма от онази за ликвидирането на старши офицер Чан Джин. Всъщност почитаемият По Кей Сионг не бе споменал точна сума за живота на Чан. Въпреки това той беше убеден, че цената ще е висока. И тъй като Тафт не се виждаше никъде, а Чан лежеше и пъшкаше от болка пред очите му, Хоми видя в това предопределеност, сякаш съдбата му бе отредила да вземе главата на Чан. Той си представи банкнотите, издуващи портфейла му.

Предпочиташе да действа с ножа си — извито острие, което приличаше на мачете от времето на пиратите в Китайско море. Но в интерес на разбирателството му с По тази нощ той беше въоръжен с израелски автоматичен деветмилиметров пистолет „Голан“. Хоми изтегли назад петлето. В това време Чан Джин извади хромирания си „Сайдуайндър“, натисна спусъка шест пъти и раздроби на конфети корема, слабините, гърдите и лицето на Хоми Бхейв, чиято съдба изненада само него.

Леко усмихнат, По Кей Сионг тихо каза:

— Сега вече мисля, че наистина чувам музиката на Чан Джин. Самюъл, приятелю мой, хайде да маршируваме под ударите на барабаните на старши офицера.

Пистолетът на Хоми Бхейв, неизползван и с десет патрона в пълнителя, се плъзна по мокрия асфалт и се скри между две купчини с контейнери. От сенките изскочи гъвкава женска фигура, грабна го от земята и незабелязано изчезна в мрака.

„Доброто начало е наполовина свършена работа.“ Чан позна купчината окървавена кайма. Беше го видял предишната нощ. Един от убийците на По. Вероятно и другите бяха тук. Както и самият По Кей Сионг.

Това означаваше, че бандитите бяха проследили Тафт до пристанището. Истински божи дар. Богът на комарджиите се бе усмихнал на Дяволското ченге. Чан отново имаше шанс да се спаси от позора. Само трябваше да надхитри По, да спаси американеца и да очисти десетина главорези, после да свика пресконференция.

Адреналинът му се повиши. Болката намаля. Извади от джоба си устройство за бързо презареждане.

„Добрите времена се завръщаха.“

Джак спря и долепи гръб до метален пилон. Изстрелите се чуха някъде пред него. Беше тичал в кръг и се бе върнал при хладилния склад. Проклетите редици с контейнери представляваха истински лабиринт. Мъглата обърка чувството му за ориентация, но не попречи на слуха му. Чу стъпки по асфалта и притеснен шепот на нетърпеливи мъже. Бяха седем-осем и вървяха по пътеката между две редици с контейнери. В ръцете си държаха черни и хромирани предмети, които вече му бяха добре познати.

Джак внимателно се огледа. Намираше се на открито място. Нямаше къде да избяга или да се скрие, нито надежда да се справи с осем бандити с петте патрона, които му бяха останали. Само можеше да се спотайва зад пилона или зад следващия, намиращ се на десетина метра. Всеки момент убийците на По щяха да го забележат.

Той погледна надолу. Беше стъпил върху стоманени релси.

Сетне погледна нагоре.

И видя спасението си.

В будката на Нео Айк се вмъкна някаква жена.

— Хей… — започна той.

— Дай ми телефона.

В ръката й имаше пистолет, а гласът й беше леденостуден и не търпеше възражение. Нео предпазливо посочи черния апарат.

Тя набра някакъв номер.

— Спешен случай. Полицаи са под обстрел. Да. На пристанището. Има десетина главорези. Тежковъоръжени. Старши офицер Чан и ефрейтор Лиунг…

Фактът, че ставаше дума за Чан Джин, беше достатъчен за Нео. Всичко, в което Чан беше замесен, бе твърде опасно за нископлатеното наемно ченге. Той изскочи от будката и хукна да спасява живота си. Зад него нощта се взриви от изстрели.

Джак събу обувките си, напъха ги в джобовете си и тихо започна да се изкачва по металните стъпала. Стараеше се да не диша шумно. Стигна до стоманената платформа и протегна ръка към дръжката на вратата.

Тя се отвори. Не беше заключена.

Той се вмъкна вътре.

Пилонът, на който се бе облегнал, всъщност беше подпорният крак на огромен подемен кран. Висок колкото седеметажна сграда, кранът беше един от двайсетината в тази част на пристанището. Сингапур използваше свръхмодерни кранове за разтоварване на корабите. Произвежданите от „Мицубиши“ великани вдигаха контейнери, тежки четири тона и ги преместваха в складовите площи на пристанището. В дни, когато имаше много работа, крановете постоянно действаха, движейки се на четири стоманени колела със скорост четири-пет километра в час. Пренасяха товари и ги подготвяха за изпращане в далечни страни.

Кранът ТТ171 беше боядисан в жълто. Отстрани с големи черни букви пишеше: ПРИСТАНИЩНИ ВЛАСТИ СИНГАПУР.

Джак видя контролното табло на стената и разбра, че се намира в асансьора на крана. Платформата можеше да го издигне на четирийсет метра над земята към портала и тежкия мотор. Тази идея не му се понрави. Там, високо над земята, нямаше къде да бяга, а това беше последното, което искаше.

Нужна му бе оперативната кабина, където бяха контролните уреди на крана.

Наведе се, излезе и се качи на стълбичката. Ако нещата не се бяха променили, откакто работеше на доковете, на крана трябваше да има две оперативни кабини — едната на портала, а другата — на приземното ниво. Само трябваше да влезе вътре!

Той започна да се катери по металната стълбичка, която беше влажна от мъглата. Чорапите му се намокриха.

— Не бързай — прошепна някой.

Джак замръзна на мястото си.

— Онзи мръсник Чан е от другата страна на това нещо — добави гласът.

В сенките под Джак се криеха двама мъже.

— Аз ще го очистя — заяви нисък, плешив човек.

— Не, той е мой. Дължа му го — възрази партньорът му — висок, мършав и с превръзка на лицето.

Джак затаи дъх. Други ловци дебнеха плячката, която искаше той. Добре, нека да я вземат. Врагът на врага ми е мой приятел. Бягството невинаги е изборът на страхливеца.

Внимателно и предпазливо, той направи крачка нагоре, после още една.

— Заради него миналата седмица загубих сто хиляди. Аз ще го пречукам.

— Аз съм по-старши, Сам.

Оперативната кабина не беше далеч. Оставаха още няколко метра. Сърцето на Джак биеше като обезумяло. Искаше му се да поеме дълбоко въздух. Наложи си да диша бавно. Въздухът беше горещ като в пещ. Джак се изпоти. Капка пот се стече по слепоочието му и падна в лявото му око. Опари го. Не смееше да вдигне ръка да я избърше, затова примигна. И направи още една крачка.

— Искам го, Тенг. Няма да ти позволя да ми отнемеш славата.

— Ще я споделим. Имаш ли нож?

— Разбира се.

— Аз ще го застрелям, а ти ще го накълцаш на парчета. Вземи какъвто сувенир желаеш. Онова, което според теб най-много ще се хареса на По.

— Тогава го простреляй в корема. Искам да е жив, когато пъхна ножа между краката му.

— Отлично предложение.

Още три-четири метра и Джак стигна до кабината, отвори вратата, хвърли се на пода и най-сетне си пое дълбоко въздух.

Тенг Куоенгми пълзеше зад прикритието на предното колело на крана. Хубавият му вълнен панталон беше съсипан. Но тази цена не беше висока.

Той надникна зад прикритието си и облиза устни. Чан беше на не повече от десет метра. Глупакът приклекна, извади зарядно устройство от джоба си и се приготви да зареди един от онези абсурдно мощни револвери, които толкова обичаше. До него стоеше друго ченге. Тенг се запита дали първо да не очисти младежа. Лоша идея. Чан беше твърде опасен.

Тенг се промъкна напред и се наведе над колелото на крана. И изведнъж усети вибрации в земята под него, грохот на огромни машини, бавнодвижещи се по релси. В забулената от мъглата далечина прозвучаха клаксони и сирена, предупреждаваща работниците, че някой от крановете се готви да вдигне поредния тежък товар.

Револверът беше предпочитаното оръжие на Тенг. Автоматичните пистолети имаха твърде много движещи се части, за да бъдат надеждни, и имаше опасност патронът да се заклещи между пълнителя и гнездото. А това беше фатално, ако врагът е близо. Но револверите бяха елементарни неща, на които можеше да се има доверие.

Тази нощ Тенг Куоенгми се бе доверил на „Ругер Блекхоук“, .357 магнум с дълга цев. Той се обърна на една страна и сложи крак на студения метал на колелото на крака. Протегна дясната си ръка и подпря ръкохватката на револвера на асфалта. Повърхността беше равна, а мишената — близо. Целта беше неподвижна. Тенг леко трепна, когато чу звука на втора предупредителна сирена. Прошепнати тихо, за да ги чуе само Сам Лин, последните думи на Тенг бяха:

— Добре, духачо, лапни това.

Човешкото сърце е орган с особена мощ. Ако обезглавят затворник, осъден на смърт, което не е необичайно наказание в Изтока, енергично пулсиращите сърдечни мускули изтласкват от внезапно прекъснатите артерии фонтан от кръв, бликащ на четири-пет метра височина.

Кранът, пуснат в движение от Джак, който не знаеше, че Тенг Куоенгми е легнал на релсите пред колелата, беше проектиран да вдига четирийсет тона и беше в състояние да превърне в пихтия всичко, намиращо се на пътя му — метал, камък или плът. Високата стоманена структура разряза тялото на Тенг на две. Бликна фонтан от кръв.

Нещо горещо и вонящо изпръска лицето на Самюъл Лин. Устата му се отвори, а челюстите увиснаха. Той рязко си пое въздух. Предметът разпръска мъгла от вътрешности в гърлото му. Лин затвори очи, защото кръвта ги опари, и ужасен, размаха ръце. Догади му се. Наблизо се чуваше задавянето, плюенето и повръщането на други мъже, видели онова, в което се превърна Тенг.

Лин политна напред. Краката му се плъзнаха върху някакъв човешки орган. На ризата му се лепна пихтия с плътността на топла овесена каша, смрадливи остатъци от богата вечеря. Докато още повръщаше, той се опита да разкъса копчетата и да си смъкне ризата.

— Сам Лин.

Гласът беше смразяващ, глух, сякаш идваше от ледена пещера, и безмилостен като на съдия, произнасящ смъртна присъда.

— Хвърли шибаното оръжие!

Лин избърса лице с ръкава си и положи усилия да отвори очи. Пред него стоеше Чан — черна като абанос сянка в мъглата, осветен в гръб, сложил ръце на кръста си. Държеше револвер. Сам вдигна пистолета си, зареди и допря пръст до спусъка.

— Казах, хвърли оръжието — монотонно и безчувствено изрече Чан.

Автоматичният пистолет подскочи в ръката на Лин. Ушите му заглъхнаха от пронизителния трясък. Той се усмихна, после усмивката застина на устните му. Чан още стоеше там, без да е помръднал нито сантиметър. Младото ченге бръкна в кобура под мишницата си и зае позиция за стрелба.

— Спокойно. Това парче месо е мое — измърмори шефът му.

Лин се прицели и отново стреля.

Дяволското ченге беше неуязвимо. Самюъл Лин стисна ръкохватката с две ръце, насочи пистолета и отново стреля. Чан изсумтя и се засмя. Беше невредим.

— Сам, това армейски колт ли е?

Четвърти изстрел. Куршумът проби боядисан в сиво контейнер с надпис „Митцуи-ОСК“. От дупката бликна кафява течност.

— Знаеш ли, Сам, това е най-тъпото оръжие, което можеш да използваш. Добрите стрелци като мен се смятат за късметлии, ако уцелят с един от пет куршума центъра на мишената с този боклук. Повечето хора са щастливи, ако изобщо успеят да улучат мишената.

Мигайки, за да предпази очите си от стичащите се от челото му капки пот, Лин бързо стреля три пъти. Куршумите рикошираха в бетона.

— Цевта е твърде тънка и вибрира — добави ченгето и тръгна към него. Приличаше на самата смърт, олицетворение на отмъщението и ангел на възмездието за грешния живот на Самюъл Лин.

— Да ти го начукам, Чан — извика бандитът и отново натисна спусъка, макар да знаеше, че е безсмислено. Осъзна колко е подходящ прякорът на Чан. Истински дявол.

— Хал, намери онези клоуни от пристанищните власти и им кажи да евакуират цивилните.

Лиунг се изправи и отвори уста да каже нещо. Лин насочи пистолета към него, но не го уцели.

— Шефе…

— В сенките се крият още боклуци. Доведи и подкрепления. Хайде, побързай. А, да. Не забравяй да повикаш и телевизионните станции.

Как бе възможно Чан да стои там и да говори толкова спокойно? Сам Лин стреляше по него. Той не му обръщаше внимание, сякаш изобщо не го интересуваше. Нямаше по-голям позор от това. Бандитът стреля отново.

— Последен шанс, Сам.

Чан беше само на осем метра от него. Нямаше начин Лин да не улучи. Той го знаеше и пак стреля. В същия миг в дебелото, кръгло лице на Сам се забиха двайсет и една сачми, две от които в дясното око. Светът стана аленочервен като червило на устните на леснодостъпна жена. Още двайсет и една стрелички, по-остри от игли, пробиха гърдите му. Той политна назад и започна да крещи, когато друг пронизващ водопад разкъса рамото му сякаш с оловни нокти. Четвъртият залп го уби, а последните два отидоха напразно, но освободиха място за ново зарядно устройство в револвера на Чан.

Части от човешко тяло. Кръв. Мирис на смърт. Трима убити гангстери. Обикновените хора не знаеха колко добре те кара да чувстваш това.

Чан Джин се изпъчи и пое дълбоко дъх. Болка ли? Каква болка? Счупените ребра бяха дребна работа, дори не му причиняваха неудобство.

Тук имаше мишени за гнева му. Хора, които ненавиждаше и заслужаваха да умрат.

Той беше роден за това. Враговете му също. Нямаше съмнение какъв ще бъде крайният резултат. Дяволското ченге Ченгхуанг, пазителят на градовете и управителят на ада, отново вършеше работата си.

Контролните уреди на крана бяха съвсем нови и непознати. Джак не бе виждал такива неща. От деветнайсетата до двайсет и първата си годишнина той бе работил на кран. Тогава имаше само лостове и голямо колело с дръжка отстрани. Сега всичко беше електроника.

Кабината беше направена от стомана. Навсякъде имаше индикатори. На тавана светеше неонова лампа. На стената бе окачен черен радиотелефон. Вместо командно табло имаше компютър със сив екран. Джак погледна клавиатурата и предпазливо натисна един от клавишите.

Звярът изръмжа. Кранът започна да се движи.

Джак погледна през задния прозорец. В мрака се мяркаха сенки, които държаха пистолети. Идеята да се отдалечи от тях беше добра. Колкото е възможно по-бързо.

Изведнъж чу глас. Враждебен и далечен, гласът прошепна някаква идиотска поговорка като: „Онзи, който обръща гръб и бяга…“. Но това беше само подсъзнанието му.

Той разгледа менюто на компютъра. Всички варианти бяха обозначени със съкращения. Прочете ги внимателно и реши, че компютърната система е лесна. Дори логична. Макар че в момента не беше в настроение да разсъждава.

Натисна друг клавиш и моторът забръмча. Наклони глава и погледна през левия прозорец на кабината. Подемният механизъм се спускаше надолу в мъглата. Изведнъж стъклото се напука, когато отнякъде в мрака изсвистя куршум.

Джак се хвърли на пода. В стъклото рикошира още един куршум.

„Бронирано стъкло? — запита се той. — Разбира се.“ В голямо пристанище непрекъснато ставаха инциденти и контролната кабина трябваше да бъде направена така, че да предпазва обитателя си.

Малка табела близо до пода привлече вниманието му. На метална плочка с яркожълти букви пишеше:

МАКСИМАЛНА СКОРОСТ 14 КМ/Ч

НЕ СЕ ДВИЖИ С ТАЗИ СКОРОСТ БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ!

Отдолу имаше лост. Джак го дръпна. Кранът се разтресе и увеличи скоростта. Джак вдигна глава и погледна през прозореца. Кранът се движеше с дванайсет-тринайсет километра в час. Мъжете още бяха там и държаха пистолети, но не ги използваха. „Не можете да тичате и в същото време да се прицелвате, нали, тъпаци?“

— Благодаря, Тафт. Длъжник съм ти — извика в мрака Чан.

„Пак ли?“ — запита се той и погледна вдясно. Чан Джин беше на десет-дванайсет метра. Беше се вкопчил в жълто-оранжевия стоманен крак на крана. Разгневените въоръжени мъже, които го преследваха, не го виждаха.

— Спаси ми задника, Тафт. Не мисли, че не оценявам това.

„Какво съм направил?“

— Онзи мръсник Тенг ме беше хванал натясно. Ти го прегази. Добре съм те обучил…

„Спасил съм безсмисления му живот? По дяволите!“

По външната страна на кабината рикошира куршум. Джак усети, че лицето му се зачервява от гняв. Отвори прозореца и изкрещя:

— Чан, гадно копеле!

— Не се тревожи. Ще те измъкна от тази бъркотия.

— Кой? Ти ли? — с необуздан гняв изрева Джак. — Ти ли ще ме измъкнеш от тази бъркотия? Ако не беше ти…

— Млъкни, Тафт, и слушай внимателно. Както вече се опитах да ти кажа, ти си невинен. Затова легни на пода, където ще бъдеш в безопасност, и… Моля те, Тафт, не насочвай онова нещо към мен.

Самодоволният, арогантен, наперен, расов мъжкар. Той е силен, мъжествен, сексапилен и макар да мислите, че всичко това го прави щастлив, не е така. Трябва му още нещо. Той не може да е горд, ако ти не си унизен. Не може да се чувства добре, ако ти не си зле. Не може да е весел, ако ти не си потиснат. Той иска всичко, което ти имаш. И взима онова, което иска. И ако жена предпочете теб вместо него…

Джак бе пристигнал по-рано на летище „Ла Гуардия“. Обади се на Гейбриел в редакцията. Отговориха му, че тя току-що телефонирала. Щяла да си вземе свободен следобед и ако някой я търсел, щяла да бъде вкъщи.

Джак реши да я изненада. „Такси! Закарай ме на ъгъла на Седемнайсета улица и Бродуей.“

Докато плащаше на шофьора, той видя Гейбриел, която слизаше от друго такси. Тя залиташе, а Саймън я държеше за задника. Гейбриел явно нямаше нищо против. Кикотейки се, двамата минаха покрай портиера и се запътиха към апартамента й.

Тафт зачака. Обиколи сградата. Накрая портиерът, който го познаваше, напусна поста си. Джак му даваше големи бакшиши и се държеше любезно с него.

— Може и да не ви интересува, но за пръв път виждам този човек, господин Тафт — каза Лу. — Досега не съм я виждал с друг, освен с вас. И знаете ли, мисля, че той я е напил, защото тя е свястно момиче и не… Ами, нали се сещате.

Той знаеше това. Спря такси и си отиде. Не спомена нито дума за онова, което бе видял. Не обичаше скандалите. Но понякога отправяше въпросителен поглед към Лу, докато влизаше в жилищния блок на Гейбриел. Портиерът го поглеждаше сериозно, поклащаше глава и прошепваше: „Не, не съм го виждал отново“. А веднъж промълви: „Няма за какво да се тревожите, господин Тафт. Тогава тя го изхвърли. Псуваше като каруцар. Мисля, че беше грешка. Всеки греши, господин Тафт“.

А в ресторанта в петък, когато Гейбриел му подари куфарчето, Саймън нагло и наперено се бе приближил до масата им и Джак видя в злорадо блестящите му очи и в подигравателната ликуваща усмивка онова, което всеки мъж разбира — „Хей, мухльо, аз чуках твоето момиче и мога да го чукам винаги когато поискам, затова предполагам, и двамата знаем кой е по-добрият“.

Искаше му се да го убие. Но дори не сви юмруци. Както винаги потисна чувствата си и се усмихна. Но още искаше да го убие и ако му се предоставеше възможност, щеше да го направи, без да се замисля…

Но сега Саймън Бъртън беше далеч. От друга страна, Чан Джин, сродна душа на Бъртън, беше наблизо. Същият глас, изпъчени гърди, заядлива, самодоволна усмивка, същите обиди… Същият…

Единствената разлика беше, че Чан е в обсега на пистолета му, а Саймън не е.

Удобна мишена.

Джак подпря пистолета на рамката на прозореца на контролната кабина и се прицели в Чан. Бавно изпусна въздуха от белите си дробове. Вече знаеше как да направи това и го очакваше с нетърпение. Единственото му желание беше да убие коварното копеле, да го направи сега, да го види как крещи, пада, кърви и умира…

— Ти не разбираш нищо, нали, Тафт? По Кей Сионг те иска много повече от мен. — Над главата на Чан изсвистя куршум. Но на него, изглежда, не му пукаше. — Помисли, Тафт. Имаш ум в главата си. Аз съм единственият начин да се измъкнеш оттук.

— Грешиш!

Джак описа дъга с пистолета, намери мишената и накара жертвата си да наведе глава.

— Много добре — извика Чан. — Джон Траволта в „Счупената стрела“. Направи го почти като мен. Остават ти още осем патрона.

— Нужен ми е само един! — каза той и отново се прицели.

— Обзалагам се, че скоро тук ще довтасат още една-две коли, пълни с главорези.

Проклетият дръвник пак лъжеше. Беше истински актьор. Ако Чан си бе направил труда да го изслуша още в началото, щеше да избегне неприятностите си. Но гадното копеле не пожела да го стори. Такива като него никога не те изслушват, а просто те смачкват. Джак бе решил да не се примирява с това. Най-малко с този гадняр.

— Хайде да се опитаме да направим нещо друго. Да сътрудничим на закона. Ако още в началото го бе сторил…

— Сега щях да съм с примка на шията!

— Пак започваш.

Отново се прицели в гърдите на Чан, който се намираше на малко повече от десет метра. Лесна мишена. Ръката му вече не трепереше. Бе овладял изкуството да стреля. „Потисни гнева си. Забрави яростта. Успокой се. Съсредоточи се. Мисли. Търси яснота. Слей се с мишената. Ти си справедливостта и дължиш възмездие…“

— Споразумяхме ли се, Тафт?

Но в Ню Йорк дължеше по-голямо възмездие. Ако застреляше Чан, нямаше да може да се разплати. Виновният щеше да избяга, а той — да умре. „По дяволите!“

— Тафт?

Възрастта се отразяваше на По. Живееше в коленете, изсмукваше въздуха от белите му дробове и прегърбваше раменете му. Това бреме — цената на зрелостта и мъдростта — го правеше немощен, когато трябваше да е силен. Не можеше да бяга повече.

Окуражаваше с викове преследвачите на Чан, но не можеше да тича наравно с младите главорези. Забави крачка и започна да върви.

Физическото безсилие го отчайваше. Скоро щеше да се наложи да се оттегли от активна дейност и да си купи къща в някой приятен курорт на Тайландския залив. От време на време посетители щяха да го почитат с присъствието си. Щеше да бъде сам, но щеше да ходи на гости на внуците си, а те щяха да идват при него само за посрещането на лунната Нова година.

Колко тъжно! Досущ повяхването на цветята в северните страни. По-тъжно и от живителна пролет за човек, който с течение на годините е започнал да се уморява.

Сионг извади снежнобяла кърпа от джоба си и попи потта от челото си. Е, добре, тогава нека тази нощ бъде венецът на кариерата му. Мечтата му все още можеше да бъде осъществена. Братството не само щеше да оцелее, но и да укрепне в съюз, необвързан с жалките граници ни Сингапур. „Чиу чоу“ щеше да се превърне в самостоятелна нация и братството щеше да стане по-велико от малката република, създадена от едновремешния му съперник в игрите.

На пътя му стояха само Чан и Тафт. Лесно щеше да ги отстрани. И това щеше да стане съвсем скоро. Кранът, с който бягаха, се движеше към южния край на пристанището, където По бе закотвил красивата си яхта „Джейд Лейди“. Кранът беше на не повече от сто метра от мястото, където трябваше да спре, защото по-нататък имаше само вода. Петнайсет километра водна шир отделяше бреговете на Сингапур от зловонния остров Суматра. Двамата нямаше накъде да бягат. Краят им беше близо.

Достойнството изискваше По да присъства на убийството им. Не трябваше да закъснява. Той ускори крачка.

Пълният с хора микробус „Хюндай“, движещ се по Ийст Коуст Експресуей, намали скоростта, подготвяйки се да завие към пристанището. Кола с телевизионен екип също се насочи натам. След тях пое още един микробус.

Вой на сирени раздра нощната тишина. Шофьорът на микробуса погледна през прозореца. Надолу по пътя пулсираха червени и сини светлини.

Премълчавайки въпроса си, той сви рамене и погледна шефа си, който поклати глава.

— Какво става? — попита единият от главорезите на задната седалка на микробуса.

Водачът се вторачи в групата полицаи пред главния вход на пристанището и мрачно каза:

— Вдругиден братството ще избира нов Тцунг-ли.

— А утре?

— Утре ще събираме дарения за отбранителния фонд на По Кей Сионг. Или за негов паметник.

— Неприятности, Тафт! — извика Чан.

— Сега пък какво има?

Чан се бе вкопчил в предния ляв крак на крана.

— Един тип току-що започна да се катери от твоята страна.

Той се вторачи в мрака. Не видя нищо от своята страна, но забеляза, че някой се промъква към Чан. Движеше се приведен и държеше нещо в ръцете си. Джак се опита да се прицели. Човекът бързо се скри зад задното колело. Джак извика:

— И от твоята страна има някой.

— По дяволите, имаме проблем. Мисля, че лайнарят зад теб държи „Инграм“.

— Какво е това?

— Лоша орисия. Оръжието на специалните сили във Виетнам. Изстрелва хиляда четирийсет и пет куршума в минута.

— Картечница?

— Нещо подобно. Картечен пистолет.

Чу се звук, наподобяващ рязане на метал. Върху стената на контролната кабина се изсипа градушка от куршуми. На стоманения под издрънчаха счупени стъкла. Вятърът засвири през строшения заден прозорец. Колкото и да беше добре направено, бронираното стъкло не можа да издържи.

— Ето, това е — добави Чан.

Джак видя света сякаш през жълта завеса. Почувства се зареден с енергия, овладял гнева си и готов да го превърне в оръжие. Сега не съществуваше нищо друго, никакъв разум, нито логика, а само въодушевлението от бойните действия — дейност, изискваща пълна концентрация.

Той се подаде от страничния прозорец на кабината. Ръцете му здраво стискаха пистолета. Не виждаше човека зад кабината, който току-що бе изстрелял трийсет куршума по него, но забеляза мъжа, спотайващ се зад Чан. Сянката стоеше неподвижно и се прицелваше. Идеална мишена. Джак го уби с един-единствен куршум.

Наблизо отекна друг изстрел. Чан се бе подал зад крака на крана. Беше се подпрял на обръча на стълбичката. От огромния му револвер излезе гъст пушек. Двама мъже паднаха пред набиращия скорост кран и се простряха безжизнени на асфалта.

— Моят пръв тупна на земята — похвали се той.

Въодушевен, Джак изрева:

— Моят беше по-висок!

По Кей Сионг чу хвалбите на враговете си в далечината. За свое учудване усети, че лицето му се зачервява — предупреждение за обземащи го чувства, крайно неподходящи за ситуации като предстоящата.

Сионг положи усилия да се овладее. Всичко това беше непоносимо. Чан и Тафт се подиграваха с членовете на братството.

Цяла Азия щеше да се смее на „Чиу чоу“, ако се проваляха тази вечер. Другите престъпни босове щяха да осмиват По Кей Сионг, некадърен, клатушкащ се от немощ и старост глупак от Сингапур, командирът, който не можа да воюва, Тцунг-ли, чиято армия бе победена от един-единствен полицай, подкрепян от дебел западен бизнесмен. Кой от нас би искал да прави бизнес с палячо като По? Кой желае да се съюзява с такъв ненадежден човек? Кой би рискувал наказанията, предвидени за търговия със забранена електроника, щом По не може да поддържа реда в собствената си родина и територия?

Никой.

Щяха да го отбягват. След като всичките му мечти и планове се разбиеха на пух и прах, той щеше да остане последният Тцунг-ли в Сингапур, онзи, който окончателно бе затрил някога велико братство, и името му щеше да бъде опозорено.

Щеше да се превърне в посмешище.

По изгаряше от срам. Сега само кръвопролитието можеше да спаси честта му.

Чан стреля още веднъж. Револверът „Сайдуайндър“ избълва жълт пламък, изгърмя като оръдие, отскочи високо и силно и мигновено се насочи към друга мишена.

Улученият мъж се завъртя като дервиш и разпери ръце. Пистолетът му излетя и описа спирала в мрака. Главорезът се стовари в краката на друг бягащ бандит, който го прескочи. Чан го повали по време на скока. Мъжът се разтресе, прегъна се на две и се строполи на асфалта. На лицето му бе изписана изненада.

Господи, колко му харесваше това! Също като в добрите стари времена. „Кой е най-добрият? Кой е номер едно?“ И той уби още един главорез.

Да, известно време бе изоставил старите си навици и методи и правеше грешки. Но вече нямаше да бъде така. Ченгхуанг се бе върнал и както винаги щеше да се справи. Шайката на По щеше да бъде унищожена, Тафт — спасен, а Чан — реабилитиран. Да, той щеше да го направи. Стреля и мишената му се претърколи на земята.

И всичко, което трябваше да стори, когато това свършеше, беше да убеди Тафт да се включи в играта. Нямаше да е трудно. Негодникът даваше надежди. Явно го биваше. Сродна душа. Да, щом се отървяха от боклуците на доковете, Тафт трябваше да се вслуша в гласа на разума.

И като стана дума за Тафт… Той се бе изправил в цял ръст и крещеше:

— Страхотно е!

Чан се ухили широко, но след миг усмивката му помръкна. Погледна в каква посока се е отправил кранът и онова, което видя, не му хареса.

— Тафт!

Сърцето на Джак биеше като обезумяло. Чувстваше се отлично. Сякаш във вените му течеше опияняващ наркотик. Имаше усещането, че е с двайсет години по-млад, трийсет пъти по-силен и попаднал в екзалтиран свят на изострена сетивност и неизчерпаема енергия. Беше прехвърлил границата на обикновената лудост. Беше се превърнал в адски огън, бушуващ неконтролируемо. Бе станал всемогъщ, свръхестествен, превъплъщение на божия гняв и ярост. Върколак при пълнолуние. Тигър, дебнещ плячка. Съвършен хищник. Господар на ума и тялото си, по-съсредоточен и бдителен от…

— Внимавай, Тафт! Става напечено!

Джак стисна зъби, сви устни и надникна през прозореца. След крана още тичаха мъже. Най-близкият беше на пет-шест метра от него. Изглеждаше обещаваща мишена. Чудесно. Той можеше да се справи.

— Не там! Отпред!

Джак се обърна, вгледа се и се намръщи. Не разбра какъв е проблемът. Пред крана нямаше абсолютно нищо.

И точно това беше проблемът.

Сионг подтичваше след Чан и броеше труповете. Мечтите му рухнаха. Добри момчета. Лоялни. Ето, приятел от трийсет години паднал в локва кръв. До него лежеше синът на човека, когото По с нежелание бе убил. Обеща да бъде като баща на младежа. И тъпият, но винаги надежден Лин лежеше безжизнен на асфалта.

По, който рядко показваше чувствата си, избърса влагата от очите си.

Джак се вторачи в екрана на компютъра. Менюто предлагаше много възможности, но нито една как да спре крана.

Погледна през предното стъкло. Мъглата бе паднала ниско и стигаше до тавана на кабината. Джак сякаш се намираше в самолет, който се носи към облак и за миг ще потъне в пухкавата му прегръдка. Релсите свършваха след двайсет метра. Малка дървена бариера на червени и бели ивици бележеше края им. Отвъд имаше бетон, неприятен стръмен ръб и огромно пространство вода.

— Тафт, правиш ли нещо там горе?

— Опитвам се!

Прокара пръсти по клавиатурата. Забръмчаха мотори и светнаха лампи. Кранът обаче не спря. Неумолимо се движеше напред с дванайсет-тринайсет километра в час. До края на релсите оставаха осемнайсет метра, а може би и по-малко.

По челото на Джак изби пот, която започна да се стича по лицето му. Къде са спирачките, по дяволите?

Чу се трясък от сблъсък на метални повърхности. Той погледна към левия прозорец. Беше натиснал копчето за спускане на подемния механизъм. Кранът мачкаше контейнери, натрупани по два-три един върху друг.

— Хайде, Тафт, започвам да се изнервям.

„И аз“ — помисли Джак и в същия миг му хрумна нещо, с което щеше да спечели няколко секунди…

Петнайсет метра…

Изчака огромните челюсти на крана да стигнат до контейнера и натисна едновременно F6 и F7. За съжаление контейнерът беше обхванат само от едната страна. Джак изпсува така, както никога не бе правил.

Контейнерът беше със стандартни размери, висок шест метра. „Нисан“, „Тойота“ и „Мицубиши“ бяха преместили производството на камиони в Тайланд. Работната ръка беше евтина, данъците — ниски, а самата страна се очертаваше като най-големият пазар в света за пикапи. Ето защо контейнерът съдържаше части за камионите и тежеше петнайсет тона.

Металният съд изскърца и се заклати във въздуха. Моторът на крана започна да пуши, защото не бе направен да пренася небалансирани товари. Стоманените нитове се откъснаха. Наоколо се разхвърчаха метални отломки. В контролен кабел стана късо съединение и пламна огън. Тежък половин тон мотор „Мицубиши“ се откъсна и полетя към огнената стихия.

Както Джак се бе надявал, кранът забави скоростта. Но както не бе предполагал, кранът започна силно да се тресе…

Единайсет метра…

Той натисна копчето за заден ход.

Контейнерът се измъкна, завъртя се и тежко се стовари на земята. Вцепенен, Джак видя как товарът от петнайсет тона метал издълба кратер в асфалта, застрашително се наклони към крака на крана, в който се бе вкопчил също така втрещеният Чан, и после се сгромоляса назад с адски трясък. Навсякъде се разхвърчаха отломки от настилката. Мъжете, които стояха под него, нямаха време дори да извикат.

Кранът се разтресе като пътнически самолет по време на силна буря. Чудовищната инерция на люшкащия се контейнер и внезапната промяна на посоката на движение го блъснаха, нарушиха центъра на гравитацията му и го запратиха напред.

Седем метра…

Пред крана се разби горящ мотор. Смазката се запали. Пламна буен огън. Искрите падаха върху ризите и косите на главорезите — доскоро дебнещи убийци, а сега — крещящи жертви.

Джак погледна Чан. Засменият откаченяк бе възседнал колелото и се хилеше като самия дявол. В ръката си държеше две черни топки. Поднесе ги една по една към устата си, изплю предпазните капачки и хвърли гранатите към мястото, където объркано се въртяха в кръг оцелелите от малката армия на По.

— Контрол над тълпата! — изрева той.

Кранът стигна до края на релсите, направи на трески малката дървена бариера и се заби в бетона на последния кей в пристанището на Сингапур.

Кормчията на „Джейд Лейди“, който горчиво съжаляваше за съучастничеството си в многобройните престъпления на По Кей Сионг, помисли, че гледката е много красива. Кой би повярвал, че такова огромно нещо — кула от тежка стомана — ще подскочи във въздуха? Кранът приличаше на живо същество, котка, танцуваща на задните си лапи. Дори ръмжеше като звяр. Около огромните тресящи се крака на грамадния кран се разхвърчаха големи блокове бетон. На фона на крана отломките изглеждаха като камъчета. Разкри се апокалиптична картина. Огнени цветя, две ярки експлозии разцъфнаха една зад друга. Венчелистчетата им бяха от силуети на горящи хора. Издигнаха се във въздуха и полетяха като акробати в цирк. Друг смелчага се втурна натам и се претърколи. Лицето му беше на Ченгхуанг, дявола. И тогава кормчията разбра, че възмездието е неизбежно и е настъпил мигът на изкупление за деяния, за които трябваше да се разкае по-рано. Кранът се клатушкаше като пиян човек, залитащ с безгрижна походка. Кръвопролитието наоколо не спираше. Едно от колелата му се откъсна и изхвърча, досущ неволно събута обувка. Накуцващият крак се спъна в ръба на опустошения пристан. Кранът сякаш остана леко озадачен, че не е намерил земя по пътя си, и се наклони напред. Гравитацията привлече масата и тежестта на чудовището и неумолимо го насочи към мостика на „Джейд Лейди“.

Яхтата се разби на трески, а кормчията загина в тъмните води.

2

Чан стоеше досами водата. Клатеше глава, опитваше се да нормализира дишането си и се съсредоточаваше върху сърдечния си ритъм. Така трябваше да се постъпи след смъртоносна схватка. Това беше състояние на опиянение, еуфория. Но не продължаваше дълго. И отрезвяването беше мъчително. Дори Чан, който знаеше как да преодолее последиците, усети, че пръстите му треперят и коленете му се огъват. Болката в гърдите му, която бе изчезнала от прилива на адреналин, се завръщаше. Той прехапа устни.

После чу стъпки и удивения глас на Тафт:

— По дяволите! Мамка му! Да му го начукам!

Чан изпита задоволство. Не беше чувал Тафт да псува така мъжествено и беше доволен, че американецът има заложби. Без да откъсва очи от водата и говорейки тихо, с почтителен тон, Чан каза:

— Знаеш ли, Тафт, вършил съм много пакости през живота си. Големи. Но никога не съм правил такова нещо. Трябва да призная, че съм поразен.

Чан се усмихна. Чувстваше се добре. В края на краищата Тафт не беше скапаняк. Държа се като истински мъж. Той изпита уважение към американеца, примесено дори с лека завист, и се зачуди как да му обясни ситуацията. „И така, Тафт, искам да те помоля за една малка услуга.“ Не. Не трябваше да го моли. „Слушай, Тафт, мога да те арестувам по редица обвинения…“ Да, заплахата винаги имаше успех. „Но ако се включиш в играта ми, можем да разчистим тази бъркотия.“ Забравяйки, че досега заплахите не бяха оказали въздействие, Чан започна да обмисля детайлите на предложението си.

Докато планираше сценария, Тафт стигна до ръба на пристана, вторачи се в плаващите отломки от онова, което бе сътворил, и след няколко минути мълчание прошепна със странен, молитвен тон:

— Хей, Чан, имаш ли резервен пистолет?

Обърна се. Тафт беше в ужасен вид. Лицето му беше изцапано с черно, ризата — скъсана и десният крачол на панталона — съдран. На крака си имаше неприятна рана и лицето му кървеше. Бе готов да се обзаложи, че Тафт скоро щеше да започне да отрезвява и тъй като е цивилно лице, ще припадне от угризения. Състраданието изискваше да се пошегува с него.

— Разбира се. Винаги нося.

— Би ли ми го дал за малко?

Той сви рамене. Тафт, изглежда, беше в особено състояние. Но какво пък, по дяволите. И Чан беше превъзбуден.

— Не виждам защо да не ти го дам.

Револверът „Сайдуайндър“ бе паднал, докато Чан скачаше от крана, но пистолетът „Берета“ още беше в джоба му. Той го даде на Тафт.

— За какво ти е?

Той се ухили. Очите му бяха зачервени и светеха с безумен плам. Ченгето трябваше да забележи тези очи, да се замисли за налудничавия им блясък и да осъзнае, че Тафт още е опиянен от случилото се.

— За да те убия, копеле.

Тафт насочи пистолета в лицето му.

— Хвърли оръжието, Тафт — извика По Кей Сионг.

Чан отмести очи от лицето на Тафт. По стоеше на пристана, на пет-шест метра от тях. Беше намерил револвера „Сайдуайндър“, а Чан беше сигурен, че в оръжието са останали два патрона.

Ръката на Тафт се разтрепери. Беше полудял от делириума на сражението. Безумието беше изписано на лицето му. Проклетият глупак щеше да се опита да се обърне и да застреля По.

— Направи каквото ти казва, Тафт. Прицелил се е в главата ти и е твърде близо, за да не улучи.

Очите на Джак се изцъклиха. Чан бе виждал хора, изпаднали в такова състояние, и знаеше, че трябва да се страхува от тях.

— Ще умреш, Тафт. Прави каквото ти казва.

Той не слушаше. Беше се пренесъл там, където не чуваш нищо друго, освен гласовете в главата си. Напрегна се и Чан разбра, че проклетият тъпак ще опита нещо.

Чан се изплю в лицето на Тафт, който трепна. За миг Чан се уплаши, че американецът ще го застреля.

— Какво… — прошепна Тафт.

— Хвърли проклетия пистолет, тъпако. Направи каквото ти казва.

Чу се едва доловимо „Ох“ и беретата изтрака на земята в краката на Чан.

Лицето на Тафт беше безизразно. Той се обърна. Сионг се отпусна, но съвсем леко. Чан пое дълбоко въздух.

— По — с любезен тон каза той, — половината ченгета в Сингапур ще бъдат тук всеки момент. Ако натиснеш спусъка, единственото, което ще получиш, ще бъде безмилостна присъда.

Сионг поклати глава. И неговият глас беше спокоен и учтив, сякаш приятелски разговаряше със съседа си:

— Не е така, старши офицер. Ще спечеля нещо друго. Ти много добре знаеш коя е най-голямата награда.

— Коя?

Чан погледна Тафт, който бе застинал на мястото си като каменна статуя.

— Ястие, което за разлика от мен ти си вкусвал често. Отмъщение.

— Не си заслужава, По.

Тафт трепереше. Онова, което бе извършил, сега му въздействаше и не му харесваше. „Как се чувстваш, след като си убил хора, Тафт? Особено когато знаеш, че те бива за това.“

— Може би. Но ми остана само отмъщението.

Чан сви рамене.

— Господи, направи нещо! — дрезгаво прошепна Тафт.

— Не се тревожи. Сложил съм си бронежилетка — изсъска той.

— Ами аз? — изхленчи американецът.

— С теб е свършено — отговори Чан. Вече не харесваше Тафт. — Хей, По. Преди да натиснеш спусъка, би ли ми казал защо искаш да очистиш този глупак?

— Заради наркотиците, разбира се. Както казах снощи.

— Глупости. В куфарчето на Тафт имаше улична дрога. Боклук.

— Ясно — измърмори американецът.

Още едно парче от ребуса намери мястото си.

Сионг въздъхна, изразявайки искрено съжаление:

— Ах, колко немарливо. Но в края на краищата тя е много нехайна жена, нали?

— Тя? — попита Джак. — Имаш предвид Денис Доналд?

— Точно така, господин Тафт. Поздравявам ви за съобразителността. Вие сте умен и опасен, както ме предупреди госпожица Доналд. Вероятно дори повече.

По се прицели в Тафт. Сега той беше по-голямата заплаха и следователно трябваше да се отърве първо от него.

— Какво сте намислили вие двамата? — попита Джак.

— Сделка. Бизнес.

— Електроника от списъка с нещата, забранени за износ? Пренасяна нелегално в пратки, предназначени за порядъчен клиент? И после засечена и препращана към Китай, Ирак или другаде?

По кимна.

— Винаги се намират купувачи, които са готови да платят много на доставчиците на желаната от тях стока.

— Големи пари?

— Най-важното е приятелството, не парите. Надявах се, че влиятелните ми чуждестранни приятели ще бъдат завещанието ми към наследниците. Но им оставих само пепел. И обвинявам вас за това. — Сионг изтегли назад петлето на револвера. — Госпожица Доналд е глупава жена. Ако тя не се беше усъмнила в способностите ми, не бе сложила наркотици в куфарчето ви и не бе повикала старши офицер Чан Джин, моите черноработници щяха да ви ликвидират в хотелската стая. И нямаше да се стигне до този неприятен край. Откровено казано, предпочитам сега тя да е пред мене.

— Не го е направила Денис Доналд.

По се стъписа.

— Тогава кой? — попита Сионг.

Зад него блесна светкавица.

— Тафт го е направил сам! — извика Чан.

Сионг понечи да се обърне, но се отказа и пак насочи револвера към двете идеално осветени мишени.

— Какво? — изкрещя Джак.

— Тафт беше с мен през цялото време — изсмя се ченгето. — Всичко беше нагласено, По. И ти се хвана на въдицата.

— Лъжеш…

— Млъкни, Тафт!

Изведнъж се разнесе изстрел. Този път Сионг се обърна и видя Самсудин — тъмен силует на фона на прожекторите. На десет крачки от нея стоеше телевизионен екип с камера. Тя стреля отново. Чан изсумтя, когато куршумът рикошира в бетона и се заби в десния му прасец. Почувства силна болка. По дяволите, хората, които не можеха да боравят с оръжие, бяха по-опасни. Тафт вече се бе хвърлил на земята. Трети куршум изсвистя някъде в мъглата.

— Жени! — гневно изкрещя По, захвърлил маската на благоприличието.

Тафт грабна беретата и я насочи към него.

— Дай ми пистолета, Тафт!

— Залегни!

— Предаваме на живо от сингапурското пристанище. „Ти Си Ес“, репортер Александрия Уин. Престъпният бос По Кей Сионг…

По насочи револвера срещу Зейтун, после си спомни, че има само два патрона и се обърна към Джак и Чан.

— Измамихме те, По. Ти падна право в капана… — Чан искаше да добави „задник“, за да ядоса Сионг още повече, но телевизията снимаше и трябваше да внимава какво говори. — Невежо същество. — Уместна дума. Книжовна. — Точно както планирахме.

Джак изрева някаква неразбираема ругатня. Беше приклекнал и стиснал пистолета с две ръце, се целеше право в дулото на револвера на Сионг. Това беше най-смелото нещо, което Чан бе виждал. Той намрази Тафт още по-силно. Защо проклетият идиот не стреляше? Чан се досети, че Тафт не знае къде е предпазителят, а стои само на няколко метра от дулото на револвера. По стреля, но вече падаше, защото Самсудин най-сетне бе успяла да се прицели. Чан беше лудо влюбен в нея. Никога не бе изпитвал подобни чувства към друга жена. Сионг падна на колене, изправи се и залитайки, тръгна напред. Тъпакът Тафт още не бе намерил проклетия предпазител. А, да. Най-после. По се олюля. Последният му куршум експлодира в земята и отломките обгориха лицето му.

— Кой? — прошепна Сионг, превивайки се от болка. — Чан лъже. Ти не си го направил. Кажи ми кой беше.

— Мълчи, Тафт!

Снимачният екип се втурна към тях. Сателитът получаваше кадри на живо. Всички в света щяха да ги видят. По се свлече на колене, подпря се на ръце, запълзя напред и падна на земята.

— Кой?

— Затваряй си устата, Тафт!

— Кой? — отново попита Сионг, макар че всъщност не го интересуваше.

И тогава със съвсем тих глас, който Чан се надяваше микрофоните да не доловят, Тафт каза:

— Не го познаваш. Един тип, който чукаше приятелката ми.

— Колко поетично! Нямаше да си жив, ако двама души не искаха да те убият.

— Трима — промълви той. Мислеше за Чан и как да уреди сметките си с него.

Но ченгето вече бе опряло нож в гърба му.

— Репортерите идват — изсъска, — и ти ще мълчиш като риба. Само ще се съгласяваш с всичко, което аз кажа. Ясно ли е?

Изтощен и изведнъж изгубил интерес към онова, което ставаше, Джак вдигна рамене.

— Добре. Както искаш.

После се свлече на колене и започна да повръща. Но това нямаше значение, защото камерите вече се бяха съсредоточили върху лицето на Чан, който сложи ръка на рамото на своя другар, героя Тафт, и започна най-безогледно да лъже.

Докато говореше, му хрумна, че тази нощ все едно бе присъствал на раждане, защото американецът, който повръщаше и трепереше в краката му, беше като прероден и вече не беше същият. Дали щеше да стане по-добър или по-лош, на Чан не му пукаше. Интересуваше го само как да съумее да държи затворена устата на това безполезно копеле, да го качи на самолета, да го изпрати в родината му и повече никога да не го види.

Към следващата част или към съдържанието

Джо Гарбър Искам те обесен (17)

Метаданни

Данни

Искам те обесен

Информация

История

Сваляне / Връзки

6.Труден изстрел

1.Сингапур

1

2

Джо Гарбър
Искам те обесен (17)

6.
Труден изстрел

1.
Сингапур