Джо Гарбър
Искам те обесен (14)

1

Има гореща, и студена омраза, без умерен климат между тях. Омразата на Чан беше изпепеляваща, яркочервена и огнена. Кръвта му кипеше от позора, който Тафт му бе лепнал. Гърдите му сякаш бяха стегнати с обръч. Сърцето му биеше силно — досущ птица, която иска да излезе от клетка. Гневът го заслепяваше. Несъзнателно свиваше и отпускаше юмруци. Пръстите му търсеха гърлото на врага. В такова безумие има яснота — прецизен фокус върху обекта. Всички стремления, копнежи и желания се съсредоточават в едно — отмъщение.

Чан щеше да го направи. Щеше да намери Тафт. Да го хване натясно. Само двамата. Очи в очи. И тогава щеше да има възмездие, поправяне на грешките, уреждане на сметките и изплащане на огромен дълг.

Както в Коринт Медея е извикала: „Отмъщението е бездънна чаша! Ще си наливам още и още!“.

Беше единайсет часът сутринта, когато Чан, пренебрегвайки съветите на лекаря, накуцвайки, влезе в Главното управление на полицията. Сградата беше стара и нямаше централна климатична инсталация, а само отделни вентилатори на някои от прозорците. Нито беше хубава като новите небостъргачи, заемани от по-престижни правителствени агенции — пристанищните власти, Съвета по благоустройство и Съвета по туризъм. Но Чан я обичаше. Харесваше влажните коридори, избелелите сини стени и миризмата на препарат за излъскване на месинг, на пот, на кожа и на добре смазани оръжия. Така ухаеше полицията и това му се нравеше най-много от всичко.

Той бавно тръгна по коридора, водещ към самостоятелния кабинет, който му бе даден, след като го повишиха в ранг старши офицер. Младшите офицери бяха настанени по двама в стая с две бюра, четири стола и един шкаф за личните им вещи. Остаряваш заедно с колегата в кабинета. Миризмата на одеколона му започва да те дразни и след време я ненавиждаш. Мразиш навика му да се прокашля, преди да вдигне телефонната слушалка, или къркоренето на стомаха му четирийсет и пет минути преди обяд, или започваш да мислиш, че не е добро ченге, защото всеки път, когато влезеш в кабинета, той е там, а това означава, че не прекарва много време по улиците, както би трябвало да прави един добър полицай.

Чан предпочиташе уединението.

Докато вървеше по коридора, той срещна обичайните си познати и чу обичайните шеги и думи на загриженост, които в края на краищата са задължение към ранения полицай. Но две от ченгетата го погледнаха особено. Единият, едър, снажен сикх, се усмихна подигравателно. Той беше известен с това, че се стремеше към самостоятелен кабинет.

Нещо не беше наред. Чан го усещаше.

Затвори вратата на кабинета си, отпусна се на стола и повика Хал Лиунг. Отговори друг полицай. Хал помолил пазача на Пърл Хил Гейт да му съобщи, когато Чан се появи, и веднага щял да тръгне.

Тук имаше нещо.

Лиунг нахлу в кабинета му, без да потропа на вратата. Лицето му беше бледо и подпухнало като втасало тесто. Около очите му имаше тъмни кръгове.

— Улична дрога — рече младият ефрейтор и сложи папка на лакираната повърхност на бюрото. — Боклук. За нищо не става. Съдържанието на някои от пакетчетата е разреждано многократно.

Чан затвори очи.

— Докладът от лабораторията — прошепна.

— Наркотикът на Тафт има дузина примеси от различни източници. — Лиунг седна на стола пред бюрото. Подпря с ръце брадичката си, погледна го в очите и добави: — Провалихме се.

— Несъмнено — въздъхна той.

— А още не съм ти казал за отпечатъците.

И така, Тафт беше невинен. Чан разбра това веднага щом Лиунг отвори уста. Никой нормален човек не би внесъл незаконно в Сингапур улична дрога. Не си заслужаваше. Ако беше от добро качество, наркотикът, намерен в куфарчето на Тафт, щеше да струва сто хиляди долара. Но дрогата имаше множество примеси и представляваше скапан боклук на стойност деветстотин долара.

Всеки, който рискуваше да вкара наркотици в Сингапур, би пренесъл дрога с високо качество, за да има печалба. Намереното в куфарчето на Тафт не си заслужаваше усилията.

Хероинът бе обработен с различни химикали и смесен с всичко — от мляко на прах до бебешка пудра. Беше ясно, че дрогата произлиза от множество източници и е купена от улични търговци на дребно.

Единственият логичен извод беше, че неопитен аматьор бе обиколил града и бе купил евтини пликчета с нискокачествена дрога, за да я сложи в куфарчето на някой си Тафт. По дяволите, Тафт живееше в Ню Йорк и половинчасова разходка из Уошингтън скуеър беше достатъчна за врага му, за да купи наркотици за десетина куфарчета.

Освен това навсякъде имаше отпечатъци. На всяко пликче. Пълни и частични. И нито един от тях не съвпадаше с отпечатъците на американеца, оставени в хотелската стая.

Негодникът Тафт беше невинен. И нещо много по-лошо — Чан трябваше да се досети за това от самото начало.

Лиунг потърка очи.

— Какво ще правим сега?

Чан внимателно бръкна в джоба на сакото си, за да потърси клечка за зъби, и направи гримаса, защото болката го прониза.

— Някой е проговорил. Специалистите от лабораторията. Момчетата, които се занимават с отпечатъци. Който и да е. Изглежда, Дяволското ченге се е издънило.

— Издънило?

— Сгафило, Хал. Объркало нещата. Пълен провал. После някой казва на приятеля си, той — на друг и скоро всички ченгета разбират какво е станало.

— Включително и комисарят — изпъшка ефрейторът.

— Особено комисарят. И никак няма да е доволен. Първата му мисъл ще е за политическия отзвук. Ще си спомни колко много американците обичат да го начукват на Сингапур. Заради бесилките, боя с бамбукови пръчки, цензурата, затварянето на устата на дисидентите. Всички тези неща. Американците веднага започват да се заяждат. И тогава нашите шефове се разстройват. Колко ли възмутени протестни писма ще изпратят американците, когато чуят, че невинен човек, един от техните, е бил обвинен в престъпление, което се наказва с обесване? Много. После ще се включат американските вестници. Знаеш какво мислят журналистите за нашата страна. Ние сме любимата им изкупителна жертва. И накрая ще ни побъркат по въпроса за човешките права. По дяволите, Хал, благодарение на господин Тафт пред сингапурското посолство във Вашингтон може да има дори протестна демонстрация.

— Или пред Съвета по туризъм.

Чан изтръпна.

— Знаеш ли, през последните двайсет години правителството се подмазва на американците, опитвайки се да ги убеди, че ние сме жизненоважното сърце на Югоизточна Азия, страна със свободна пазарна икономика, приятел на всички. Господи, само тази година изхарчихме шестстотин милиона долара за туристическо развитие. И сетне изведнъж ченгетата съсипват облика на страната, като преследват невинен бизнесмен и се опитват да го изпратят на бесилката. Знаеш ли как ще реагира министър Лий на тази новина? Имаш ли представа?

— Ще се ядоса.

— Ще се ядоса? О, да, несъмнено. Ще се ядоса като онзи тип от „Донеси ми главата на Алфредо Гарсия“. Ще се ядоса като човек, който току-що е одобрил четири милиарда за икономически инициативи, за да привлече американски бизнесмени в Сингапур. Ще бъде бесен, Хал, гарантирам. Комисарят ще трепери от страх. Ще повика в кабинета си шефовете на отдели, на инспектората и на отдела за връзки с обществеността. И има да крещи… за това как да се измъкнем от тази каша? Някой ще рече: „Покрийте се“. Друг ще каже: „Няма да стане“. Трети ще предложи: „Признайте истината“. После всички ще седнат и ще започнат да се чешат по главите, докато някой се сети за очевидното решение.

— Жертвоприношение.

— Веднага се сети. Първо ще се извинят. Второ, ще обвинят теб и мен. Трето, след като присъдата ни изтече, ще бъдем щастливи, ако си намерим работа като изкормвачи на риба на остров Пулу Убин.

— Може да напуснем страната. Да емигрираме.

— Правителството не пуска никого в чужбина, без да има удостоверение за добро поведение. А ние няма да имаме такова нещо. Следователно няма извънгранични паспорти. Нито пари. Ще ни отнемат всичко. Ще ни разорят и ще ни запратят на най-долното стъпало на социалната стълбица, както винаги правят в такива случаи. Знаеш как действат.

Лиунг кимна. Знаеше. Всеки гражданин знаеше. Животът в Сингапур беше хубав, стига да не преминеш границата. Но ако го сториш, смачкваха те като буболечка. По време на последните избори един от кандидатите на опозицията на име Танг, премина границата, критикувайки управляващите. Правителството го осъди за уронване авторитета на държавата и съдът се разпореди Танг да заплати седем милиона долара за нанесени щети.

— Може да ги изпреварим, шефе. Да излезем пред медиите. Да кажем, че сме сбъркали.

— За теб това може да е решение на въпроса. Но не и за мен. Шефовете отдавна чакат удобен момент, за да се отърват от мен. Няма да изпуснат възможността да го сторят. Но ти, Хал, можеш да…

Лиунг решително заяви:

— Не, шефе. Аз съм с теб.

— Благодаря.

Ефрейторът кимна. Той само правеше онова, което и Чан би сторил на негово място. Нямаше нужда от благодарности.

— Е, и какво ще правим сега?

— Ще намерим Тафт и ще го арестуваме за незаконно притежаване на оръжие, кражба на кола, отвличане…

Чан млъкна и гневно се вторачи в ефрейтора, който не искаше да го погледне в очите.

— Какво има, Хал?

— Ами… виж това, шефе.

Лиунг сложи на бюрото два документа. Единият, запечатан в найлонов плик, беше бележката на Раджив Сетанар до Тафт, а другият представляваше лабораторният доклад за остатъците от приспивателното, които полицаите бяха намерили върху бележката. Чан я прочете. Лицето му се зачерви.

— Под влиянието на рохипнол. Пълно освобождаване от задръжките. Амнезия. Не отговаря за действията си. Не подлежи на криминална отговорност… Е, това вече е прекалено — прошепна, после изкрещя: — Копеле! Това беше последната шибана капка! Чашата преля! Ще го убия!

2

Понякога Чан си представяше как се появява дяволът, който прилича на Робърт Престън в „Музикантът“. В едната си ръка държи договор, а в другата — писалка. Усмихва се, намига, приближава се и казва: „Хайде да сключим сделка. Слушай, приятел, такова нещо се случва веднъж в живота, а понякога никога. При мен има разпродажба. Намалил съм цените. Всичко трябва да бъде продадено. Ето какво е предложението ми. Първо, мир и благополучие. Добави работа за всички, високи надници и чудесна социална програма. Включвам и финансирани от мен жилища с климатични инсталации, най-добрата система за обществен транспорт в света, красиви паркове за отмора на окото и утеха на душата, цветя, хубави училища, почти нулева престъпност и улици, чисти като аптеки. Ако искаш вярвай, приятелю, но и обществените тоалетни ще блестят от чистота. Питейната вода ще бъде по-чиста и от планински поток. Въздухът — кристален. Досадните насекоми, разнасящи болести, ще бъдат рядкост — досущ честен адвокат. Нещо повече, ще финансирам образованието на децата ти. Ако синовете и дъщерите ти искат да учат в Харвард, Хайделберг или Сорбоната, с удоволствие ще платя сметката. Добави към това съблазнително предложение и факта, че ще ти дам разумни закони, които всеки трезвомислещ човек ще спазва, без да се замисля. Ниски данъци. Страхотно медицинско обслужване. Никакви етнически, религиозни и политически размирици. Всичко е твое“.

Ти поглеждаш дявола и питаш: „Каква е уловката?“. „Няма уловка, приятелю — отговаря той. — Но има цена. Обаче почти е равна на нула. Невероятна сделка. По-евтино няма да намериш. Хората от цял свят биха се наредили на опашка, за да купят една десета от онова, което продавам.“

„Колко струва?“

„Нищо. Само трябва да ми дадеш нещо незначително — прашинка, която не си заслужава да обсъждаме.“

„Какво?“

„Да се закълнеш никога да не критикуваш управляващите. Дребна работа, нали? Не искам да ми продадеш душата си, а само да държиш главата си наведена, устата — затворена и да изпълняваш заповедите. Това е всичко. Помисли какво ще получиш в замяна. Заслужава си, нали? Трябва да си луд, за да откажеш благините, които ти предлагам. Това е сделката — ясна, проста и няма уловки, скрити клаузи и дребен шрифт. Ето договорът, ето и писалката. Хайде, приятел, подпиши и се приготви да живееш щастливо.“

Чан лежеше на дивана и мислеше. Всяка проклета питомна мишка в Сингапур бе подписала такъв договор. Ако не го бяха сторили, нямаше да са тук.

И дяволът бе изпълнил обещанието си. Сделката наистина беше страхотна. Всеки, който бе подписал договора, беше доволен.

„Но аз не съм подписал шибания ти договор“ — помисли си той.

„И още как“ — подигравателно се обади един глас.

И тогава Чан грабна нещо тежко и с всичка сила го запокити в стената.

Никой нямаше да застане на негова страна. Той бе нарушил социалния договор и не Робърт Престън щеше да дойде прибере сметката.

Не че на правителството му пукаше за невинността на Тафт. Интересуваха се само от скандала — Тафт дава интервюта на „Уолстрийт Джърнъл“, „Форбс“, „Бизнес Уийк“ и на Лари Кинг.

Бизнесмените реагираха на такива неща. Изпълнителните директори изпитваха съмнения към страна, която налага наказание бой с пръчка на дребните нарушители на закона и всяка година обесва няколко десетки сериозни престъпници. Е, да, харесваха им безопасността по улиците и чистотата на околната среда, но не бяха съвсем съгласни с методите и похватите, които се използваха, за да се поддържат нещата в това състояние.

Ако Тафт се разприказваше за методите и похватите, на които едва не бе станал жертва, Чан щеше да заплати висока цена. По дяволите, в момента страната се управляваше не от кой да е, а от Лий Куан Ю.

И само Чан щеше да бъде обвинен за провала. Отговорността беше само негова. Той трябваше да се досети, че Тафт е невинен. Още в апартамента на Самсудин, ако не и по-рано. Един истински трафикант би пречукал на място Чан. Нямаше да бръщолеви, че е невинен. Нито да остави единственото си оръжие. Не…

Но гадното копеле два пъти унизи Чан. Първо, когато му се изплъзна в хотела. После в апартамента на момичето. А сега, трети път. И Чан нито за миг не се замисли за доказателства. Мислеше само за отмъщение. Господи, колко много искаше да види Тафт мъртъв!

И още искаше, особено щом имаше опасност истината да излезе наяве.

По дяволите, ненавиждаше го и макар омразата да гореше буйно, не можеше да се стопли от пламъците й. Поражението е неприятно, но позорът е още по-неприятен. Човек може да си прости много грехове. Но никое наказание не може да изкупи неуспеха. Ако се провалиш, без никой да разбере, ще се самонаказваш до края на живота си. Но провалиш ли се пред всички, обществото ще го стори вместо теб.

А има ли нещо по-лошо от подигравките на подчинените, от присмеха зад гърба ти?

Чан се помъчи да погледне в бъдещето, за да види съдбата си, и потрепери от онова, което видя. Би заплатил всякаква цена и би направил всякаква жертва, за да избегне участта си, предопределена от невинността на Тафт.

Той се облегна назад, сключи пръсти под брадичката си и продължи да мисли. Дълго седя така.

Можеше да избегне очакващите го беди и да реши всичките си проблеми, ако американецът държеше устата си затворена. Ако го убедеше да мълчи, нямаше да има неприятности с шефовете. Само щяха да го поизбутат настрана, в някой тих ъгъл, и да му намекнат, че кариерата му най-сетне, макар и неофициално, е приключила.

Разбира се, историята щеше да бъде потулена. Поставено пред избора да се изложи пред деловите среди в цял свят или да зарови една изключително зловонна купчина лайна, всяко правителство, и най-вече сингапурското, би предпочело да потули нещата.

Но само ако Тафт не проговореше.

Или ако някой не затвореше устата му.

„Ето, това е идея.“

3

Джак се събуди след сън, който за щастие не бе обезпокояван от кошмари. Съмненията му към Гейбриел се бяха изпарили, макар да не разбираше защо.

Зейтун, която лежеше гола до него, въздъхна в съня си.

Той се протегна, усмихна се и отвори очи. По покрива на ровъра потропваше дъжд. Една капка се удари в ръба на леко смъкнатото стъкло и изпръска устните му. Джак я облиза. Имаше сладникав вкус на мед. Той обърна глава и се вторачи в Зейтун, която се бе свила на кълбо като малко, невинно дете. На кехлибареното й чело блестяха капки пот. Косите й имаха цвета на шоколад. На колко ли години беше? Вероятно на двайсет и няколко. Достатъчно млада, за да му бъде дъщеря, ако се бе оженил рано. Този факт беше обезпокоителен, но приятен, макар и малко непристоен.

Джак се почувства виновен и в същото време щастлив. Двете чувства се допълваха. Той знаеше, че по-късно съвестта щеше да го гризе, защото бе изневерил на жената, която обичаше, беше се възползвал от красиво младо момиче, беше се държал като обезумял от страст див звяр… О, да, щеше да съжалява.

Но не и в момента.

Наведе се над Зейтун и вдъхна парфюма й. Влажните й, полуотворени устни бяха неописуемо съблазнителни. Но той им се бе наситил през нощта. Неусетно се бе освободил от оковите на сдържаността. Единственото му желание беше да вземе всичко, което иска от това хубаво момиче. Но въпреки това усети, че и двамата дават и същевременно взимат и изпитват удоволствие.

Джак се бе превърнал в друг. В съществото, от което винаги се бе страхувал. Някога Денис го бе обучила да бъде нейният демоничен любовник — роля, за която не бе подходящ. Той започна да я ненавижда и накрая намрази и себе си. „Край на всичко това“ — закле се той и на следващата си любовница, Гейбриел, отдаде цялото си внимание и безкористна нежност, на които беше способен.

Но неочаквано… снощи… дяволът в него надделя. Джак развя черния пиратски флаг и…

Той примигна. Представи си нещо. Блян. Не гледаше сериозно на мечтите. Те бяха обезпокоителни явления и предсказуем източник на нещастия. Караха те да желаеш непостижимото и още по-лошо — вдъхновяваха те да вършиш неща, които ако дръзнеш да осъществиш, щяха да те оставят изтощен, разочарован и изпълнен с угризения. И все пак възбуждащото видение може би беше различно.

Джак, който не предприемаше нищо, без да го обмисли, и дълго разсъждаваше, преди да вземе решение, си припомни как във „Фауст“ изтерзаният учен моли Мефистофел да направи така, че да открие нещо съвършено и чудесно, което да го накара да възкликне: „О, миг, поспри! Ти си тъй прекрасен!“.

Джак бе открил този миг. Да се възползва от момента. Carpe diem. И той приближи лице до Зейтун.

Зейтун не се виждаше. Беше се скрила в храстите. Джак дискретно се бе отдалечил към срещуположния край на поляната.

Въздухът беше влажен и сладникав от мириса на гниеща растителност, но не и неприятен. Джак — несигурен, градски жител — предпазливо и недоверчиво оглеждаше джунглата. Всичко беше зелено, всяка сянка и оттенък — авокадо, абсент, ябълки, увивни растения. Той нямаше представа, че зеленото съдържа толкова богат спектър. Но зеленината беше и неочаквано зловеща. Поляната бе обградена от огромни увиснали листа. Кафяви лиани се виеха около дърветата, които изглеждаха свръхестествени. Кората им беше люспеста и назъбена. Приличаха на гущери. Джак не можеше да определи дали бяха иглолистни, широколистни и дали изобщо бяха дървета.

В далечината се виждаха сини води, отразяващи светлини на фарове. Джак се повдигна на пръсти, за да ги види по-добре. Надолу по хълма, на който бе паркирал ровъра, зеленото преливаше в синьо и после в лилаво. А още по-нататък се синееха красиви, спокойни езера.

Зейтун се приближи до него. Хвана го под ръка, загледа се в пейзажа и каза:

— Букит Тима. Тин Хил. Там има стара каменна кариера.

Джак кимна. Още не беше готов да говори.

— След като малайзийците, тайландците и индонезийците изкоренят всичките си дървета, тази джунгла още ще бъде тук. Последната в Азия.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Аз летя над онези страни, Джон. Виждам какво става… Какво има?

Джак изведнъж вдигна глава.

— Нищо.

Той се вторачи в балдахина от растителност, който като чадър покриваше поляната. Ровърът нямаше да се види от небето.

— Самолетите и хеликоптерите няма да ни видят. Дори да го сторят, няма да се замислят, защото колата на инспектор Чан е същият модел като на пазачите на парка.

Джак кимна. Вярваше й.

Стомахът му изкъркори.

— Гладен ли си? — попита Зейтун.

— Да. — Джак се замисли. — Всъщност не.

Това беше странно. С изключение на банана той не бе хапвал нищо от два дни. Би трябвало да е гладен като вълк, но нямаше никакъв апетит. Имаше и друго странно нещо. Панталонът му. Безмилостната влага в Сингапур, изглежда, го бе разтеглила и сега панталонът му непрекъснато се свличаше. Джак пъхна палци в гайките и го дръпна нагоре.

— Ще намеря нещо за ядене — рече Зейтун.

Той я погледна изпитателно. Ако Зейтун поискаше ключовете на ровъра…

Преди да успее да каже нещо, тя изчезна в гората.

Току-що откъснатото манго беше много вкусно. Червено-оранжево, сочно и толкова меко, че трябваше да се яде с лъжица. В жабката на ровъра имаше само една лъжица. Тафт и Зейтун седнаха под дърво с уханни цветове и започнаха да ядат. Той хранеше нея, тя — него. Хрумна му, че би трябвало да се чувства глупаво. Мъж на средна възраст, лудуващ във фантасмагорията „Зелени жилища“, а Зейтун — в ролята на Рима, момичето от джунглата. Но не се чувстваше глупаво. Напротив, беше щастлив.

Ала иронията не му убягна. Джак беше конформист. Предпазлив. Отбягваше конфронтациите. Уравновесен. Не се поддаваше на емоции.

Но сега той не беше Джак, а Джон Тафт, За два дни бе успял да отхвърли принципите, от които се ръководеше. Заряза предпазливостта, отпусна юздите на самоконтрола, отдаде се на дяволски желания и неочаквано преживя най-хубавите мигове в живота си.

Изненада. Да отвръща на ударите, се оказа… забавно!

Забавляваше го отчаянието, изписано на лицето на Чан, надхитряването и победата над главорезите, последвалата анархия, опияняващата възбуда на успешното бягство. Господи, беше страхотно!

Вълнението, което изпита, когато разбра, че е добър като тях. Дори по-добър. Биваше го повече от цяла шайка гангстери професионалисти и от въоръжените ченгета. Той беше по-добър от всички тях.

И най-приятното беше, че Чан знаеше всичко това. В Сунгей Було Джак успя да му натрие носа. Господи, колко мразеше онзи дръвник! Неотстъпчив. Многознайко. Коварно копеле. Посредствен хулиган, който се подиграва на всички, които са по-добри от него. Началник, командващ всички. Празнодумец, директор по продажбите, който налага вето на предложенията на млад специалист, защото е твърде тъп, за да ги разбере. Грубиян с червендалесто лице, който блъска хората по улицата, когато са с гръб към него, защото е злобен, обича да се държи предизвикателно и всеки му е враг…

— На какво се мръщиш, Джон? — попита Зейтун.

На устните й имаше сок от манго.

— На нищо — отговори той и потисна желанието си да оближе нектара.

— Кажи ми — настоя тя.

— На нищо — грубо изрече Джак и помисли: „Грешка. Не е необходимо да съм груб“.

— Снощи каза, че знаеш кой е сложил наркотиците в куфарчето ти. Някаква жена. Мисля, че трябва да ми разкажеш за това.

Той кимна замислено. Наистина изпитваше потребност да сподели с някого какво смяташе, че се е случило. Логичните му разсъждения не бяха напълно задоволителни. Имаше празноти, въпроси, на които не можеше да отговори, и нерешени загадки. Ако говореше за тях, това може би щеше да разплете логическата плетеница.

Джак се вторачи в земята — плодородна, черна почва, още влажна от наскоро изсипалия се дъжд — и започна да разказва.

4

Куфарчето беше ново и сложено в торбичката на магазина, от който бе купено. Джак го занесе в кабинета си, прехвърли вътре съдържанието на старото си куфарче, заключи го и го пъхна под бюрото. Куфарчето остана там до края на работния ден. После беше с Джак всяка секунда до качването му на самолета. Той не го изпусна от поглед нито за миг.

Само веднъж.

В петък следобед, когато Гейбриел му го подари, той прекара два часа в залата за конференции. Куфарчето не беше с него. Неумолимата логика повеляваше, че някой е пипал куфарчето през онези два часа.

Съвещанието свърши в пет. Точно когато участниците се разотиваха, Денис влезе и се извини, че го е пропуснала. Какво оправдание измисли?

Джак затвори очи, опитвайки се да си спомни. Както винаги правеше, си представи сцената — ясно, образно и детайлно. Някой триеше бялата дъска. Пол. Той много обичаше да пише по бели дъски. Други двама бъбреха в коридора. Тили и Мариан. Всички останали бяха излезли. И Джак се готвеше да си тръгне. В този миг влезе Денис. Косите й бяха разрошени. Денят беше ветровит. В дясната си ръка държеше непрактично модно куфарче, а на лявото й рамо бе преметната кожена чанта. Беше облечена в яркозелен костюм с жълто шалче. Лицето й беше зачервено. Имаше такъв вид, сякаш е била навън и е вървяла бързо, както правят нюйоркчани. Винаги бързат, за да минат на зелено, преди светофарът да е сменил светлините, и се насочват към следващото кръстовище, преценявайки стъпките си, така че да не загубят нито секунда.

— Съжалявам, Джак. Опитах се да се върна по-рано, но знаеш колко е взискателен.

Кой? Каза ли му името на клиента, когото бе посетила? Той не си спомняше.

— Пропуснах ли нещо важно? — задъхана попита Денис.

— Не.

— В понеделник сутринта ще говоря с Пол и ще наваксам.

— Разбира се. Чудесно. Направи го.

И това беше всичко. Най-много трийсет секунди. После тя излезе.

Тогава как се бе добрала до куфарчето? Пък и откъде знаеше, че Джак има ново куфарче?

Трудни въпроси. Нерешими загадки. Джак не знаеше отговорите.

— Джон? — попита Зейтун. — Ти каза, че никой не е знаел за заминаването ти в Сингапур.

— Да. Никой, освен шефа ми Джоуел Грийнбърг. Но той не беше на работа онзи следобед. Два пъти се опитах да му се обадя. Секретарката му каза, че щял да дойде по-късно. Пък и Джоуел не би прибягнал до такъв номер, за да се отърве от мен. Ако иска да те махне от пътя си, директорът може да го направи по милион по-лесни начини.

— Тогава как е разбрала за пътуването ти онази Денис?

— Нямам представа. Може да съм се изпуснал.

— Сигурно много те мрази.

— Не знаеш дори половината история. Когато скъсах с нея, тя много се промени. Беше бясна. Превърна живота ми в ад. Правеше какви ли не номера.

— Защо не я спря?

Той поклати глава.

— Това не е в моя стил. Не си падам по конфронтациите. Мислех, че тя ще се откаже и ще ме остави на мира. И се оказах прав. Или поне така предполагах.

— Но ако тя е сложила…

— Няма кой друг да го е сторил — побърза да изрече Джак, защото не искаше да признае, че още някой знаеше за заминаването му. Всъщност трима. Джоуел. Денис. Гейбриел.

Но не беше възможно да е Гейбриел. Не. Не си заслужаваше да мисли за това.

И все пак това му бе минало през ума.

Изведнъж Джак се сети какво бе пропуснал.

По Кей Сионг? — бе изкрещял той на Чан. — Кой, по дяволите, е По Кей Сионг?

Последният от престъпните босове в Сингапур — отговори окованото с белезници ченге. — Наркотици, хазарт, охранителна дейност, изнудване, търговия с оръжия за Камбоджа. Той има пръст във всичко. И иска да те убие повече, отколкото аз желая да го сторя.

Но защо? Аз дори не съм чувал за него.

Господи, Тафт! Спести ми шибаните си лъжи! Сионг бе изпратил онези наемни убийци да те очистят в „Рафълс“.

„Рафълс“. Наемни убийци? О… бях забравил. Имаш предвид човека, когото ти застреля, докато аз бях на пода?

Бяха двама. Другият беше в коридора пред стаята ти. И още нещо, главорезите, които се опитаха да те убият пред апартамента на Самсудин, също бяха изпратени от него.

Искаш да кажеш, че не бяха ченгета?

Разбира се. Престани, Тафт! Не се будалкай с мен!

И полицията, и мафията се опитват да ме убият!

Някои хора са родени с късмет.

Но защо?

Ти ми кажи. Ако знаех, че онзи негодник те мрази…

Честна дума, не го познавам. Дори не мога да си представя…

Глупости! Защо не се откажеш от тази проклета игра и не си признаеш?

Какво? За бога, човече, не съм направил нищо!

Добре. Както искаш. Но слушай какво ще ти кажа. Сионг се е сдобил с непозволен високочестотен многовълнов радиоскенер и подслушва полицията. Знае всичко, което става…

Непозволен?

Да, и ако го хвана с него, най-сетне ще мога да арестувам копелето. В тази страна ченгетата и военните гледат много сериозно на комуникациите. Но какво те интересува това? Трябва да знаеш, че от Сунгей Було има само един изход и По Кей Сионг е събрал там цяла армия, за да те пречука. А Самсудин е в ровъра ми. Не искам да я наранят и ето какво бих направил на твое място…

„Очевидно. Всичко беше съвсем очевидно. Щом научиш за По, веднага ще установиш връзката с Денис. И тогава ти става ясно, че в логиката ти има грешка и всичките ти размисли са били изградени на погрешна основа. А това означава, че трябва да смениш основата…“

Той не седеше в джунглата до красива жена. Беше някъде другаде и спокойно се рееше в пространство, където загадките лесно се решаваха. Светлината беше силна и той виждаше как онези фрагменти, толкова озадачаващи в емпиричния свят, са сътворени от съдбата, за да се подредят само по един начин. Всеки елемент се намести сред останалите толкова идеално, че Джак се учуди как не бе забелязал по-рано тази съвършена мозайка — логична, безупречна, изящна и кристално ясна.

Възхитен и удивен, той най-сетне прозря онова, което му убягваше. Беше толкова просто и очевидно. Частите на ребуса бяха кой, как, кога и защо. Джак изразходва цялата си енергия да мисли „как“. Но този елемент не реши загадката. Не. Единственият ключ към разкриването на мистерията беше „кога“. Отговореше ли на този въпрос, всичко си идваше на мястото.

Джак знаеше отговора. Не го постигна чрез проблясък на прозрение. Логиката го доведе до правилния извод — предателство. Той се вледени от смразяваща ярост.

Зейтун го хвана за рамото и го разтърси.

— Джон? — уплашено попита тя. — Добре ли си?

— Тихо! Мисля!

5

Облегнала брадичката си на коленете и обгърнала краката си с ръце, Зейтун го наблюдава повече от час. Погледът му беше унесен. Джон не помръдваше. Само от време на време потъркваше брадичка и се мръщеше.

Не я плашеше, макар да й беше ясно, че той може да го направи, ако иска. Но Джон не беше такъв човек.

Радваше се, че го е избрала. Е, той не беше първият мъж, когото бе прегръщала. Но в него имаше нещо, което липсваше в другите. Несдържана страст. Джон беше искрен. Силата на страстта му изостри нейната. Той беше всеотдаен и изцяло неин. Поне за момента. Зейтун никога не се беше чувствала така, нито си бе представяла, че е възможно.

Другите мъже… Когато се замислеше за тях, тя не си спомняше целувките им, а само безполезните неща, които й бяха предложили. Имаше двама богати бизнесмени, самодоволни от красотата, която бяха покорили. И двамата я попитаха дали иска апартамент, пари, лъскави дрънкулки и други такива незначителни неща.

Третият, последният, пламенен привърженик на нейната религия, й предложи брак.

Брак? В Сингапур? Тук истинското име на брака беше затвор. Много бременности, държавен апартамент и в края на живота — хубава пенсия от щедрия социалноосигурителен фонд. Вярно, тя можеше да благоденства и да постигне сингапурската мечта. Но каква беше тази мечта? Да побеждаваш. Ние сме сингапурци, бързаме, жадуваме за успех и никога не губим. Ние сме пробивни, трудолюбиви, умни, лъвовете на Изтока. Искаме си нашите „пет К“, при това веднага.

За „петте К“ се говореше навсякъде. Кеш, кредитни карти, квартира, кариера и кола.

Това беше всичко, към което сингапурците се стремяха.

Но животът не се състоеше само от тези неща.

Още като дете Зейтун копнееше да избяга от малкия остров и да отиде там, където нещата не са толкова предсказуеми, където рискът е не само допустим, но и очакван, и където дните не си приличат.

Макар че като се замислеше, този ден изглеждаше като всички останали в живота й. След годините на подчинение тя несъмнено бе преминала границата.

Да преминеш границата. Това най-много плашеше сингапурците. Около нацията имаше ограда, която чужденците не виждаха. Вътре бяха спокойствието, удобството и богатството, ако искаш да работиш за острова, а отвъд — позорът и самотата. Престъпиш ли линията, всички започват да те отбягват. Приятелите преставаха да ти идват на гости. Дори роднините внимаваха да не ги видят с теб.

Ставаш немил-недраг. Отхвърлен. Човек, преминал границата.

Коя мюсюлманка има любовник неверник? Коя добра гражданка на Сингапур живее с издирван от полицията мъж? Зейтун бе преминала границата и беше враг на народа, но никога през живота си не е била по-щастлива.

Джон тръсна глава и прогони бляновете. Престана да се мръщи и се усмихна приветливо и същевременно злорадо.

Протегна се, опъна ръце и разкърши рамене.

— Знам какво трябва да направя — ухили се той.

— Какво, Джон?

— Мислех, че единственият път, по който мога да избягам от Сингапур, е пристанището. Да се вмъкна в някой кораб и да се крия в трюма, докато пристигнем в друга държава. Знам много неща за водния транспорт и какво се прави в пристанище като сингапурското.

— Охранявано е много добре.

— Знам. Прочел съм всичко по въпроса. Въпреки това смятам, че мога да мина през охраната.

— Тогава ще те заведа дотам. След като се стъмни, ще вземем колата и…

— Не. Твърде е рисковано. Една грешка, и ще ме забележат. Дори да успея да се кача на кораб, някой от екипажа може да ме види. Капитанът ще ми сложи белезници, ще ме заключи някъде и на първото пристанище ще ме предаде за екстрадиране. Пък и пътуването ще продължи няколко седмици. Нужно ми е нещо бързо и просто. И това е американското посолство.

Сърцето на Зейтун подскочи.

— Не! Там са изпратили полиция, Джон! Навсякъде! Чух ги да говорят за това, докато бях в участъка. Чакат те. Ще те убият.

Джон поклати глава.

— Посолството е американска територия и никой не може да ме докосне с пръст. Ще разкажа историята си на някого, който ще ме изслуша. Ще ми позволят да установя връзка с хора в Щатите. Адвокатът ми. Приятелите… Може дори да успея да убедя нюйоркските ченгета да побъбрят задушевно с една червенокоса жена.

Зейтун примигна. Не беше сигурна, но Джон бе споменал, че жената, която е сложила наркотици в куфарчето му, е русокоса. Вероятно не бе чула добре, пък и това нямаше значение.

— Моля те, Джон, не ходи там. Дори не си го помисляй.

— Знаеш ли, миналата нощ онзи задник Чан ме научи на нещо. Попита ме: „Хей, Тафт, виждал ли си какво става с движещ се с висока скорост автомобил, когато двигателят му експлодира?“. И ми каза как да използвам тежката му артилерия. Сигурно ще съжалява, че ме е научил на тези неща.

— Не можеш да отидеш в посолството. Ще те видят, преди да си се приближил дотам.

Джон се усмихна хищно с оголени зъби и присвити очи. Изглеждаше страшно самоуверен.

— Да, вероятно. Но дали ще ме забележат? Това е съвсем друг въпрос.

— Защо се усмихваш, Джон?

— Сетих се за нещо забавно.

— Какво?

— Съблечи се.

Зейтун се изчерви.

— А, това ли…

— Да. — Той се засмя така, сякаш бе чул най-смешния виц през живота си. — О, да. И това.