Робърт Пен Уорън
Нощен ездач (9)

Глава девета

Режеха първия тютюн. Привели гръб, хората бавно пъплеха из просторните нивя. Навеждаха се между налятите стебла, надигаха тежките брадви и ги отсичаха в основата, а подире им оставаха да стърчат само кочаните. По голото, където тютюнът бе вече орязан, чакаха каруци и мулета, отпуснали търпеливо дълги, ръбести, триъгълни глави.

През есента рано застудя. В сушилните пламнаха първите огньове и синият дим започна да се стеле като мараня по облените от кротките, косо падащи слънчеви лъчи стърнища. Навред се носеше острата дразнеща миризма на изгоряло, която заедно с обичайните за сезона аромати — сухия, тръпчив, на кожа сякаш дъх на пръст и вехнеща растителност — засилваше усещането за загуба и безвъзвратност. Следобед над нивите закръжаваха огромни орляци есенни гарги. Спуснеха ли се достатъчно ниско, лъскавите им черни пера блясваха на слънцето, а въздухът се изпълваше с оглушителния плясък на пърхащи криле. А накацаха ли по дърветата край пътеката, в горичките около нивите или край къщите, крясъците им нямаха край.

Откакто порасна, Пърси Мън всяка есен наблюдаваше как подплашени от нещо, кръстосващите синьото небе от хоризонт до хоризонт големи ята току се щурват навън-навътре около някое дърво или горичка, или се спускат с бръснещ полет към простора на полето, сякаш лъскави черни семенца, пръснати от щедрата ръка на незнаен сеяч. И почти винаги, ако прякото му занимание го позволяваше, сподиряше с поглед полета им. Наблюдаваше устрема на пълчищата им в небето, конвулсивните и уверени тласъци на птичия облак, наподобяващи целеустремения порив на прииждаща вълна или полюшването на пшеничена нива под полъха на вятъра. Тази гледка го изпълваше с чувство за неизбежност, сигурност и цялост — неща, които не само че не можеше да постигне, но и да определи. Това съвършенство, това тържествуващо безразличие му навяваше самота и тя се прокрадваше в лекия спазъм на мускулите и бученето на кръвта в ушите му като искрица надежда, породена от гледката.

През годините, прекарани във Филаделфия, където учеше право, това чувство го обземаше неведнъж като моментна носталгия по дома. Един ясен следобед, докато крачеше по тихата уличка между двата реда сиви тухлени къщи, гаргите, наместо да прелетят високо, стремително се совнаха над покривите и накацаха по дърветата на малкия парк пред него. Той застина неподвижно с ръка върху желязната ограда на някакво дворче. След туй бавно продължи по улицата към парка, където беше кацнало ятото. В безнадеждната самота, която изпита в този миг, целият досегашен живот му се стори празна суета. Миналото изглеждаше безсъдържателно и смътно като кълбо дим, а бъдещето нелепо, освен — но тази мисъл само проблесна в съзнанието му и тутакси изчезна — ако с един-единствен, невиждано юначен удар не постигнеше обединяващо ги самоутвърждаване.

Беше тръгнал да навести една своя далечна братовчедка, с която майка му години наред бе поддържала безсмислена и никому ненужна кореспонденция. Мис Спрейг, „твоята братовчедка Янти“, както я наричаше майка му, и самата тя се бяха виждали един-единствен път на някакъв малък летен курорт в Южен Кентъки — Термополис Спрингс. Едно лято майка му, тогава още младо момиче, прекарала там няколко седмици, а мис Янти Спрейг, с десет-дванайсет години по-голяма от нея и, кажи-речи, вече стара мома, била отседнала със своя леля в хотел „Термополис“. Макар че след това никога повече не се видели, взели да си пишат. Преди да отиде във Филаделфия, Пърси Мън се питаше — и недоумението му постепенно прерасна в удивление — що за събития през онова лято в Термополис Спрингс бяха породили тази безсмислена, но очевидно здрава връзка между двете жени. Много добре си представяше как е минавало времето им: пиели са вода от лечебните извори, седели са на приказка на дългата сенчеста веранда в някой варосан дървен хотел, наблюдавайки как мъжете играят кегли или се въртят на дансинга. Ала веднъж майка му бе споменала, че Янти Спрейг непрекъснато боледувала и че била почти инвалид, прикована към един стол. Вероятно известно време е седяла в него и е наблюдавала танцуващите, преди да я качат в леглото й.

Беше хвърлил поглед на някои от писмата им. В тях нямаше дори и намек за приятелство. Те никога не се връщаха към онзи малък отрязък от своето минало, който бяха преживели заедно, освен може би когато споменаваха този или онзи общ познат. Писмата представляваха кратки сухи описания на най-обикновени неща. Мис Спрейг пишеше за времето във Филаделфия, за цената на въглищата, за ремонта на някаква къща на тяхната улица и никога за нещо, излизащо извън подобни теми. И макар от детството и юношеството си добре да познаваше тези писма, Пърси Мън с изненада откри, че името Янти извиква в съзнанието му изключително нежен и красив образ. В една от книгите на баща си беше прочел стихотворение, озаглавено „Янти“:

Край теб пробягват дребните тревоги,

досущ понесени по слънчева река вълни,

а радостта разцъфва като маргарити,

посечени, при все туй весели като преди.

То като че ли потвърждаваше представата му за нея.

Във Филаделфия намери почти напълно ослепялата мис Спрейг в мрачна, прекалено затоплена стая с висок таван, в чийто неподвижен въздух тегнеше миризмата на камфор. По стените, масите и навред висяха накриво или пък небрежно бяха подпрени снимки. Жената, която всъщност едва ли бе на повече от петдесет години, изглеждаше на седемдесет. Беше слаба като вейка, а кожата й висеше на спечени сиви гънки и торбички по лицето и шията. Ръцете й трепереха, сякаш измъчвани от вечен студ. А заговореше ли с похабения си глас, току се навеждаше, взирайки се пред себе си. Раменете й бяха загърнати в черен шал, а също черната, отдавна изгубила блясъка си копринена рокля отпред бе цялата в лекета, очевидно от храна.

Мис Спрейг живееше в собствена къща, но само на горния етаж, и той винаги я намираше там. Когато неугледната дребничка прислужница ирландка го въведеше, тя предпазливо, едва ли не със скърцане, обръщаше глава и се взираше в него.

„Как се чувствувате, братовчедке Янти?“

„Не по-зле — отвръщаше тя, — само да не беше толкова лошо времето.“ Или: „Като че ли съм по-добре, благодаря. Ама знам ли… Навън май застудява вече, а?“

В началото, когато започна да я навестява, се опита да я накара да говори за майка му или пък за себе си. Щом я зърна, видът й някак болезнено и унизително го върна към момчешките му представи, свързани с името й. Беше ги забравил напълно, а ето че сегашният й вид ги съживи и обърка. Почувства се като човек, който изведнъж стъпва по-тежко на крака си и усеща как го прещраква отколешно счупване или стара рана. Сякаш с последен, отчаян, но инстинктивно сдържан опит да спаси нещичко от своето минало, стаено в тези представи, той я помоли да му опише как е изглеждала през онова лято преди толкова време, преди неговото раждане, когато майка му е била още момиче. Оказа се безполезно. Тя не можа да го стори. И то навярно защото всъщност е била винаги такава, каквато бе сега. Състоянието й не будеше състрадание; нито то, нито растящата слепота и застрашаващата я пълна бедност, нито болестта, нито самотата й. Нямаше състрадание и в раздялата й с младостта, красотата и жизнеността. Изглежда, това й положение беше по-скоро цел, към която тя винаги се бе стремила. Сигурен бе, че това е нейната истинска същност, която тя сега просто докарваше до съвършенство в отрицанието и отчуждението.

И все пак веднъж подметна: „Майка ти беше красавица.“ Когато го каза, Пърси Мън, комуто никога досега не бе идвало наум, че майка му също е била млада, толкова се развълнува, че чак се просълзи. Тя и сега не беше стара, но му се струваше някак без възраст. Останала вдовица, сама се грижеше за фермата и прекарваше часове наред в молитви. Беше студена и затворена, с изключение на редките мигове, когато, разголвайки душата си, се опитваше жадно и заплашително да обсеби обичта на своя син или поне да установи някаква връзка с него. Смутен, в подобни моменти никога не успяваше да й отвърне със същото и тя отново се затваряше в себе си. А когато той на свой ред се опиташе да се сближи с нея, тя ставаше недосегаема. Докато мис Спрейг говореше, видя майка си не само такава, каквато беше сега, но и каквато е била през онова лято — млада и изпълнена с надежди, застанала на крайчеца на дългата хотелска веранда, заслушана в музиката или загледана в играещите крикет мъже. Имаше усещането, че едва ли не я гледа в очите.

Мисълта за майка му винаги будеше у него съчувствие, но не и тази за мис Спрейг. В претопления и вонящ на камфор неподвижен въздух тя се чувстваше като риба във вода. И това бе нейният триумф.

След второто си посещение, когато разговорът се сведе до досадно преповтаряне на подробностите около пътуването с влака, времето в Кентъки и обзавеждането на кантората му, той предложи да донесе някоя книга и да й почете на глас. Мис Спрейг каза, че щяла да му бъде много благодарна. Когато я попита каква да бъде книгата, отвърна: „Няма значение.“ Донесе й един сантиментален роман, убеден в правилния си избор. Ала не бяха изминали и десет минути, откакто бе започнал да чете, когато разбра, че тя не го слуша. Взираше се ту в един, ту в друг предмет в стаята и се задъхваше. Чете някъде около час и когато си тръгна, тя му благодари. Следващата седмица отново подхвана романа, но така и не го довърши. Накрая тя каза, че би искала да й прочете вестник. Но когато изпълни желанието й, откри, че при дългите, значими статии с продължение, вниманието й силно отслабваше. Обичаше кратките еднообразни съобщения, които нямаха никакво отношение към живота й, рекламите на стоки например, дето нито щеше да купи, нито пък да използва; съобщенията за смъртта на някой непознат в другия край на града, за раждането на дете в семейство, за което не беше и чувала, или пък за строежа на сграда, в която изобщо нямаше да стъпи. Романът имаше сюжетна линия, описваше живота на хора, които се стремяха към дадена цел, и поне претендираше за смисъл. И тя не го слушаше именно заради това. Поради същите причини не можеше да изслушва и дългите вестникарски статии. Но от откъслечното, от несвързаното и безсмисленото извличаше нещо като хляб насъщен за душата си. Машинално отхвърляше всичко останало, защото, полусляпа и обречена на неподвижност в стола си, тя приличаше на морски полип, който, лепнал се за пода или някоя скала, се препитава с довлеченото от случайните течения, поглъща онова, което му върши работа, и отхвърля всичко останало с изтънчен и непогрешим, но несъзнателен усет.

Не обичаше да говори за миналото и пренебрегваше въпросите му. Всъщност тя помнеше твърде малко. Отхвърлила беше и спомена, защото от него винаги кълни представата за определено и осмислено бъдеще, както и равносметката за миналото. Колкото и парадоксално да беше, снимките, задръстващи стаята й, които изобщо не поглеждаше, като че ли бяха символ на нейната дисциплина — трофеи от превъзмогнати изкушения. Но дори след като беше прозрял логиката на отрицанието и величието на нейния подвиг, Пърси Мън продължи още известно време да си задава ненужни въпроси и да гради предположения.

През цялото време, докато беше във Филаделфия, я навестяваше най-редовно. Нищо не ги свързваше и знаеше, че и той за нея не представлява нищо повече от един безсъдържателен силует. Посещаваше я не от състрадание, защото отлично знаеше, че тя не желае компанията му. Вярно, във Филаделфия се чувстваше самотен, но не заради това ходеше там. Знаеше, че тя няма какво да му каже, нито пък той на нея. Посещаваше я, но не за да облекчи самотата си. Връзката им приличаше на единението на богомолец със студения, бездушен, сив и непоклатим камък, от който е изсечено божеството. Тя бе също тъй бездушна и неумолима като съдбата, защото във вените им, макар и по малко, течеше една и съща кръв. Имаха един и същи прародител — човек, чието име Пърси Мън не знаеше или пък бе забравил и чиито кости отдавна гниеха в някое запустяло крайпътно гробище във Вирджиния.

Веднъж разказа на Мей за посещенията си при мис Спрейг. Описа къщата и квартала, начина, по който го зяпаха немците в коридора, всички подробности от стаята и живота, който тя водеше в нея, и плахо спомена как се бе чувствал, когато седеше там и й четеше вестника.

— Много хубаво си постъпил, Пърс! — възхити се Мей и одобрително го потупа по ръката. — Сигурна съм, че й е харесало.

— Ами, ни най-малко!

— Но това е ужасно! Как е възможно, след като толкова много си направил за нея?

— Не съм го направил заради нея! — сопна й се той. — А заради себе си!

Точно така беше, заради себе си го бе направил. И чак сега, след толкова години, го разбра.

— Заради себе си ли? — удиви се жена му.

— Да, заради себе си!

През последните летни дни Мън доста често си мислеше за мис Спрейг. По времето, когато си създаваше клиентела и целият му живот бе погълнат от Мей, тя се бе превърнала просто в един епизод от миналото, за който рядко се сещаше. Но сега, когато Мей вече я нямаше и се случваше дни наред да не отиде в града, а да си стои у дома сам, споменът за мис Спрейг и размислите, на които го навеждаше, започнаха да заемат почти такова място в живота му, както и навремето във Филаделфия. В това нямаше нищо странно, решаваше той, защото в дните и нощите на бездействие случките от миналото, които в устремения напред бяг на надежди и задължения сякаш се отдръпваха в далечината, като мярната от движещ се влак гледка, сега изведнъж, при това едновременно, станаха толкова важни, че той чак се изненада. Анализираше ги, за да открие в тях някакво обяснение, някакъв ключ към настоящето, а сетне, объркан, се опитваше да ги прогони от съзнанието си.

Не знаеше дали мис Спрейг е още жива. След смъртта на майка му дойде едно-единствено писмо. Беше я уведомил за нейната кончина и след няколко седмици получи отговор, в който тя изказваше съболезнованията си относно смъртта на мисис Мън и му съчувстваше в скръбта. Писмото бе кратко и сдържано, почти анонимно.

Сега, толкова години след тази случка, изпита желание да й пише, но се отказа, защото още в същия миг се убеди, че отговор няма да получи. Да му отговори за нея би означавало да изневери на себе си, да прояви слабост. Жива или мъртва, тя вече бе надмогнала подобни отстъпления. Беше сигурен, че писмото, което му изпрати по повод смъртта на майка му, бе наистина последно.

И сега, сам през повечето време, застанал насред двора, разхождайки се из нивите, седнал вечер на верандата, любувайки се на промяната на времето или вперил очи в мрака над леглото, понякога се замисляше какво всъщност представляваше уединението на мис Спрейг. Опитваше се да се пренесе през времето и личните задръжки и да проникне в тази нейна необикновена самота. Сега си спомняше, че във Филаделфия, когато самият се чувстваше самотен и обзет от носталгия — а той наистина живееше твърде уединено през тези години, — се чудеше как е възможно някой да е толкова сам, толкова откъснат от света и толкова затворен в себе си, като мис Спрейг, и въпреки това да продължава да живее.

Сега и той много често бе сам, при това по собствено желание. Макар да знаеше, че в кантората го чака цял куп работа и че едно подир друго просрочва делата си, не можеше да намери сили да отиде в града, да се види с хората, с които се бе срещал не веднъж и не дваж, и то с удоволствие, за да им каже неща, които толкова често бе изричал, и да седне на бюрото, както едно време. Ходеше единствено когато работата вече съвсем не търпеше отлагане или когато секретарката му се обадеше по телефона, за да му напомни за някоя важна среща.

Най-странното бе — и той с всеки изминат ден все повече и повече се убеждаваше в това, — че заминаването на Мей като че ли го радваше. Сякаш си отдъхна, когато късно заранта след смъртта на Тривелиън отвори очи и откри, че в къщата няма никой освен готвачката негърка, която мълчаливо сложи закуската отпреде му и се вторачи в него с прикрито, при все това безочливо любопитство. Събуди се на кушетката в дневната и се загледа в тавана, докато напиращото усещане за тревога, загуба и самота се уталожи, подобно на кристалите на наситен разтвор, и фактите се избистрят в своята последователност в паметта му.

От лежането на кушетката тялото му бе вдървено и изтръпнало, а устата му беше пресъхнала като след препиване. Надигна се бавно и се отправи несигурно към прозорците, гледащи към двора пред къщата. Дръпна завесите и слънцето нахлу в стаята с целия си блясък. Светлината, която струеше върху перваза и се разстилаше в краката му, осветяваше изтърканите места по килима и като че ли опровергаваше спомените му. Килимът беше в преобладаващ наситеносин цвят, на големи, също сини цветя, но беше толкова износен и избелял, че на много места шарките вече не личаха. Той забеляза в краката си грубите кафеникави нишки на основата, тъй като точно тук мъхът почти се бе протрил. Тук сутрин и вечер бяха заставали хора, за да нагласят пердетата, или, останали сами в стаята, да хвърлят един последен поглед към двора и пасището оттатък кленовете. Пърси Мън неволно се замисли за тях — за майка си, за баща си, за роднините и слугите, чиито имена и лица бе забравил, за всички онези, които бяха умрели преди неговото раждане, и си рече: Аз не приличам на никого от тях. Извърна се рязко и съгледа лампата върху мраморния плот на масата. Шишето беше сухо, филтърът прегорял, а стъклото — опушено. Беше заспал, без да я угаси, и тя бе изгоряла през нощта, а може би и на разсъмване.

Разбра, че Мей си е тръгнала много рано. Изпратила готвачката да каже на стария Мак да запрегне двуколката и старецът я откарал. Около десет и половина, както се разхождаше из двора, забеляза, че Мак бавно се задава от долния край на алеята. Изчака до портата, но както се бе привел над поводите, негърът очевидно не го забеляза и отмина. Пърси Мън отиде в конюшнята. При влизането му оня си даде вид, че изцяло е погълнат от грижите около един скъсан ремък.

— Къде си ходил? — попита Мън.

Негърът продължи да се занимава с ремъка.

— Отговаряй, като те питам! — кресна Мън.

— Сега, мистър Пърс. Само да оправя това тук и ще отговоря — отвърна негърът. — Ставите така ме въртят, че май вече за нищо не ме бива. Уж топлото било по-добро от студа, а ей на, топло е, пък…

— Къде си ходил? — повтори Мън.

— В родното й място — смънка Мак, без да откъсва очи от ремъка.

— При леля й, мис Бърнам?

Негърът кимна и продължи заниманието си. Пърси Мън се обърна и се прибра в къщи.

След два дни някакъв човек пристигна с кабриолета на мис Бърнам и поиска дрехите на Мей. Пърси Мън си беше у дома. Стоеше насред голямата стая на горния етаж, докато готвачката ги тъпчеше по куфари и сандъци. Знаеше, че сега е моментът да яхне кобилата, да отиде в имението на мис Бърнам и да поговори с нея. Докато стоеше така, загледан в роклите й, които се диплеха небрежно една връз друга, беше сигурен, че ако отиде и поговори с Мей, тя ще се върне. Не знаеше какво точно ще й каже, нито пък какви мисли и чувства ще изразят думите му. Просто му мина през ум: „Ако отида да поговоря с нея…“ Но не отиде. Остана там, сякаш бе пуснал корени, а след малко негърът със смирен и извинителен поклон започна да товари сандъците и куфарите.

Мън стоеше до прозореца в спалнята, загледан в двуколката, която се отдалечаваше. След това обходи с поглед стаята, кръстосвайки напред-назад, като че ли искаше да открие нещо, което не е на мястото си. Привечер се посъвзе. Спокойствието му го озадачи както и в нощта на Тривелиъновата смърт. То бе дълбоко и пълно, но в същото време и опасно като огромна канара, висяща на косъм над някакъв пролом, така че рано или късно един полъх на вятъра или несъзнателното помръдване на някоя земна твар би било достатъчно, за да полети надолу и да се разбие.

Една нощ, докато се разхождаше под кленовете, трима-четирима негри прекосиха двора, след като очевидно бяха гостували в някоя от колибите. Минавайки покрай него, те нещо се смееха и си приказваха, а той се облегна на оградата и се заслуша в отдалечаващия се, заглъхващ говор. След малко някой запя. Явно бяха отишли в колибата на стария Мак и сега пееха. Не можеше да разбере думите на песента. Изведнъж си ги представи в колибата с мъждукащия вътре огън, макар нощта да бе достатъчно топла, за да останат и на отворена врата, как седят около опушената лампа или се поклащат в полумрака и пеят с отметнати назад глави и полупритворени очи.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — извика той високо и отчетливо в тъмнината, а пръстите му се склещиха около сухите студени дъски на оградата. Варта се орони под ръцете му. Мън рязко се обърна и се отдалечи.

През този период избягваше обичайните си домашни занимания. На няколко пъти, когато несъзнателно се захванеше с нещо безкрайно просто — да разчеше кобилата или пък да провери как са нарязани дърветата за сушене на тютюна, някое негово движение или видът на познат предмет коварно и ненадейно нарушаваха непоколебимото му инак спокойствие. Предупреден, подобно на възстановяващ се болник от обаждането на някоя стара болежка, той се въздържаше и щадеше, тъй че нищо да не му причини по-голяма изненада от травмата, която можеше да понесе. Когато бе възможно, оставяше се изцяло да го обсеби реалността на мига — падналото в краката му листо, неподвижния бял облак в синьото есенно небе, избелялата шарка на някоя чиния, съскането на пламъка в лампата. С необходимостта да се предпазва от обезпокояващото съприкосновение с хората нарасна и нуждата да се защитава от предишната си същина, отричайки спомените. А в същото време съзнанието му се затваряше като клапан и оставяше отвън всяка мисъл за бъдещето.

Но един късен следобед Мън нарами ловджийската пушка, прекоси моравата пред хамбара и се отправи през нивите зад къщата към дърветата покрай реката, която напояваше земите на фермата. Когато стигна храсталака и се изгуби в него, почувства облекчение и сигурност. Проби си път през червенеещата се вече смрадлика, ракитака и крехкия бъз и излезе на голото място под високите мъхнати смокини. Стволовете им бяха прави като диреци и се разклоняваха чак на върха. През неподвижните им листа се процеждаше златиста светлина. Равната земя под тях бе осеяна с окапали пожълтели листа. Той се спря за миг, вдигна глава и обгърна с поглед високия листвен свод, който го отделяше от целия свят. После бавно се отправи към реката.

Тук теренът рязко се спускаше към брега. Наоколо растяха няколко чинара с огромни бели дънери, чиято червеникава кора на места се бе забелила, а малко По-нататък зеленееха върби. Водата се беше отдръпнала и оголила чакълеста ивица, която изчезваше там, където корените на върбите се впиваха в брега. Мън се хвана за клоните им, за да запази равновесие, спусна се долу и с насочена пушка тръгна покрай реката. По-нататък става по-широка, спомни си той, там е и по-открито, водата се разлива спокойно и е гладка като езеро, в което се отразяват надвисналите дървета и небето. След малко гълъбите щяха да започнат да се спускат към водата, и то точно на това място, както правеха от години наред. Щяха да долетят, силно и неспокойно пляскайки с криле, изопнали малките си като топлийки главички. Пърхащите им силуети щяха да изглеждат черни, а наоколо щяха да отекнат нежните им, задъхани и жални крясъци.

Той излезе на широкото и се спря под свода на върбите. Вдигна очи към небето и зачака. Малко по-нагоре по течението водата леко клокочеше по камънака, преди да се кротне в тихия вир. Това беше единственият звук, който звънтеше в ушите му.

Първият гълъб долетя откъм запад, топна се във водата и отскочи. Сетне се спусна на повърхността и пляскайки с криле, се понесе надолу по течението. Досега бе имал две възможности да стреля: когато гълъбът отскачаше първия път и после, когато литна нататък. Беше вдигнал пушката с пръст на спусъка, но не го натисна. Загледа се как птицата — вече твърде далеч, за да я улучи, си чистеше перата. Подир малко се вдигна и отлетя, а той се почувства засрамен и раздразнен, че е пропуснал да стреля, но без сам да знае защо, така и не намери сили да натисне спусъка.

Когато следващият гълъб се появи, стреля. Той прелетя над дърветата, и то доста ниско, но тъй бързо, че на Мън не му остана време да се прицели. С отекването на изстрела го видя да се премята, сякаш се бе блъснал в невидима жица, по която тече ток, а над мястото, където го бе застигнала сачмата, се завъртяха няколко разкъсани перца; после се занесе на една страна и с рязък замах на крилете се стрелна право надолу. Усетил познатия от едно време възторг, Пърси Мън погледна към небето, за да види не се ли задава и друг, и изтича към мястото, където бе паднал първият.

Беше мъртъв. Лежеше върху чакъла с разперено върху бистрата вода крило, а на главичката му бе избила малка капчица кръв; кръв имаше и по шийката му. Човката му бе леко отворена, сякаш току-що беше пил вода. Наведе се да го вдигне, но изведнъж почувства отвращение. Изправи се рязко и едва се сдържа да не повърне. Отмести поглед от мъртвата птица и облягайки се на пушката, като че ли внезапно му бе прималяло, се загледа в небето.

Колко е пусто, бездънно и чисто! — помисли си той и продължи да се взира нагоре. Остави гълъба там, където беше паднал, с потопено във водата крило. Някое животно ще го намери и ще го изяде, рече си той. Покатери се на брега, който тук беше по-стръмен, и с бързи крачки започна да си пробива път през гъсталака към нивите. Сега сигурното, отделящо го от света прикритие на дървесата му се стори тягостно и непоносимо. Промуши се през сплетените храсти и треволяка и с облекчение излезе в края на голото поле. После бързо пое нагоре по склона към скритата в горичката къщурка. С мен става нещо, помисли си Мън и закрачи още по-бързо.

Да, става нещо и аз трябва да му сложа край!

Два дни по-късно отиде в имението на Бърнам, за да се види с Мей.

 

 

Докато генерал Сам Бърнам беше още жив, Луси Бърнам, едната от двете му дъщери, изцяло се бе посветила на него, а след смъртта му — на неговата памет. Майка й почина скоро след като генералът се завърна от войната и последната й воля беше двете й дъщери да се грижат за баща си. На погребението той стоеше между тях, прегърнал ги през рамо, а сълзите се стичаха от сините му очи по гъстите русоляви мустаци. Подобно на майка си по-голямата от дъщерите, Луси, цял живот остана негова опора и робиня.

Сам Бърнам, произведен в бригаден генерал към края на войната, беше суетен, празноглав, добродушен и лишен от каквито и да било амбиции хубавец. Войната бе започнал с чин майор, даден му по чисто политически съображения, без самият той да има и най-малко понятие от азбуката на новата си длъжност, но за сметка на това изглеждаше внушителен и войнствен в бляскавия си мундир. Макар изобщо да не се отличи, не беше страхливец, нито пък особено тъпоумен, а веселият нрав му бе създал сред колегите известна, и то не съвсем за пренебрегване слава, която му помагаше при повишенията. Към края на войната бойците не достигаха даже и за рота, и затова след Атланта го произведоха в бригаден генерал. После потъна в забвение. Никога не беше вземал решения, отнасящи се до самия него. Животът му открай време бе уреждан от баща му, от жена му, от по-висшестоящи офицери или пък от някой отракан адютант. Сега баща му беше изкуфял и банкрутирал, войната свършила, а жена му — покойница.

След като животът в щата започна да навлиза в обичайното си русло и той се поокопити от терзаещия го душевен смут, захвана се с политика. Имаше известен опит отпреди войната и сега това му изглеждаше единственото занимание, в което неговата словоохотливост и добродушие, внушителната осанка и военното му досие можеха да бъдат възнаградени по достойнство. С известна уговорка би могло да се каже, че е преуспял. Ала в очите на колегите си той изглеждаше все по-окаян и падаше все по-ниско и по-ниско. В политиката човек можеше да припечели дори и от най-незначителния пост, но Сам Бърнам беше честен. Докато другите ламтяха за пари или за информация, чрез която да се сдобият с тях, той търсеше единствено ласкателства. Това бе начинът хората да получат неговия глас или подкрепа и те добре го знаеха.

Навремето жена му вещо и с удоволствие бе ръководила делата му. След това тези задължения пое дъщеря му Луси. Тя обаче не се справяше толкова добре — на моменти бе ту упорита, ту отстъпчива, ту подозрителна, ту доверчива. По време на многобройните му отсъствия се опитваше да поддържа криво-ляво фермата, но когато той си беше у дома, прахосваше цялата си енергия, за да му угажда. След като сестра й Рут, която Луси смяташе за дете, забягна с някакъв непознат и беден като църковна мишка младеж от Арканзас, тя засили проявите на преданост към баща си. А когато скоро след сватбата на Рут генералът бе победен в кампанията за преизбирането му и здравето му се влоши, тя просто се самозабрави. Рядко се отделяше от него. Четеше му дълго, най-вече романи, като се мъчеше да държи вестниците по-далеч от него, от страх да не се разстрои. Носеше му цветя от занемарената градина край къщата и с увещаващ глас, като да говореше на малко момченце, току се глезотеше: „Виж, татенце, нали са много красиви тази година?“ Друг път решеше гъстата му дълга коса, разтъркваше с пръсти гладкото му, почти без бръчица чело или приглаждаше все още запазилите естествения си цвят мустаци. И тогава той я хващаше за китките, докато тя се отпускаше на колене до него, галеше нежно ръцете й и с треперливия си меланхоличен глас шептеше: „На този свят съм видял какво ли не, мъничка моя. Стар съм вече и съм бил свидетел на много неща — разкош и бляскави церемонии, почит и доблестни дела, но — и знам, че туй, което ти казвам, е истина — няма нищо по-важно от едно добро и любящо сърце! А твоето е точно такова, Луси!“ В подобни моменти радостта й бе тъй голяма, че се чувстваше стократно възнаградена.

Но нейната младост също си отиваше. Бяха я ухажвали разни младоци от околността, но тя един подир друг ги бе отпратила. Отначало вниманието им я ласкаеше и й беше приятно, но повтаряше и на тях, а и на себе си: „Трябва да се грижа за татко, не всеки има баща като моя.“ И много скоро започна да чувства, и то все по-осезателно след женитбата на сестра си, че всички млади мъже са недостойни за нея, или по-точно, че нито един от тях не заслужаваше честта да стане зет на Таткото. След като сестра й се спомина в Мисисипи и някакви черковнички я запитаха чрез писмо да изпратят ли детенцето й, тя отблъсна и последния кандидат и потопи Мей в живота, който бе създала около люлеещия се стол и подложката за крака на баща си. Скоро научи детето да изприпква на пръсти до генерала, да се покланя и тихичко да прошепва: „По-добре си, нали, дядо? Обичам те, дядо!“ или „Ето ти една розичка, откъснах я специално за теб, дядо!“

Генерал Бърнам бе убит по време на избори в улична свада в Бардсвил. И макар вече никой да не държеше на него, драматичната му смърт за кратко време възвърна забравената му слава. Погребението му се превърна в истинско събитие. Както и покойникът, носачите на покрова бяха ветерани от войната, а ковчегът беше покрит с флага на Конфедерацията. Над гроба му отекна залп. Докато ехото заглъхваше в мразовития въздух, Луси Бърнам едва се сдържа да не се хвърли подире му. Пърси Мън, по онова време едва-що подкарал юношеството, чу изтръгналия се от гърдите й неистов писък и я видя да залита като пияна към зиналия гроб. Обзет от недоумение, той щеше дълго да помни този миг, да се опитва да свърже стаилата се в него страст със студената, посредствена, глупава и празна жена, която му беше станала роднина. Същия този ден видя и едно вцепенено слабо момиченце на около шест-седем годинки, с лице изваяно сякаш от безцветен восък, което стоеше до гроба, но като че ли не забелязваше нищо около себе си. Това бе първото му впечатление от Мей.

Когато мис Бърнам се поотърси от терзаещата я скръб, макар в началото с неохота, тя се посвети на грижите около малката си племенница. Ала детето бе толкова нежно, послушно и сговорчиво, че с всеки изминат ден лелята ставаше все по-всеотдайна. Рано през пролетта в едно ясно утро, което с мекотата на въздуха и обсебващата си красота сякаш носеше преждевременно обещанията за новия сезон, тя седна до един прозорец и започна да разресва русата косица на детето. И въпреки че в камината гореше огън, прозорецът за първи път таза година беше отворен и в стаята нахлу свежият аромат на земята. Мис Бърнам погледна развълнувано към занемарената градина, където огромните кафяви кълнове на бурените стърчаха сред розовите храсти, а преплетените клони на безлистата глициния се впиваха в изгнилата решетка и я дърпаха надолу. Очите й обходиха ръждивите поля отвъд и отново се спряха върху обляната в светлина детска главица. На този блясък дългата коса на детето приличаше на чисто и искрящо злато. Тя изведнъж захвърли четката, зарови пръсти в нея като в целебен извор и просълзена възкликна: „Ох, милото ми! Милото ми! Ще бъда много добричка с теб! Направи така, че да бъда добричка!“ Сетне притисна детето към гърдите си и продължи да милва златистите кичури: „Косицата ти е като неговата, ти си малката му внучка с косица златна като неговата!“

Детето се превърна в смисъл на целия й живот. Тя постепенно започна да обръща все по-малко и по-малко внимание на имението. Ратаите негри и надничарите идваха, за да получат нареждания или да я попитат нещо, но тя ги караше да чакат понякога час, че и два, докато изкъпе детето, докато му изглади някоя панделка или му върже корделките. Мъжете присядаха на верандата зад къщата, заглеждаха се мълчаливо в двора или тихичко разговаряха. „Тая мис Луси и пет пари не дава, че божията светлина нахалос си отива!“, подмятаха те и току се подсмиваха. След някое време тя излизаше при тях, придаваше си строг и делови вид и бе готова и по най-незначителния повод да ги залее с лавина от обвинения, които те тъй и не можеха да разберат с какво са заслужили. Кажи-речи, половината й имот се попиля. Къщата, дървена едноетажна сграда с шест стаи, издигната навремето върху основите на кучкарника, тъй се разнебити, че едва ли можеше да бъде вече потегната. На места дървенията се откова и оголи остарелите греди, нацепени от пукнатини. Някои от дъските на входното стълбище прогниха; мазилката на тавана в стаите откъм фасадата, където покривът течеше най-силно, изпопада на плаки, а по самата фасада не остана и помен от боя. Но макар че с всяка година ставаше все по-бедна и по-мърлява в черните си рокли, мис Бърнам неизвестно как винаги намираше пари, за да купи дрешки и панделки на детето. Колкото повече домът й се разпадаше, а дрехите й се окъсваха, толкова по-надута и високомерна ставаше тя в отношенията си със съседите. Започна да приписва какви ли не подвизи и заслуги на баща си, като в началото го правеше тъй изкусно и уж между другото, но в същото време свенливо отблъсквайки всяка проява на любопитство, че всички, с изключение на най-недоверчивите, ги приемаха за чиста монета. После, окуражена сякаш от успеха, тя разшири обхвата на измишльотините си и започна да се връща към все по-величавото и по-баснословно минало.

Мис Бърнам мразеше всички млади мъже, защото й се струваше, че докато говори, зорките им очи неизменно се заковават в някое счупено стъкло, окъсан килим или дори в зачервените й напукани ръце. Мразеше ги и ги презираше, ала най-голяма злоба изпитваше към Пърси Мън. Той беше по-учтив и по-внимателен с нея от останалите, но беше и най-мълчаливият, най-наблюдателният и тя от самото начало разбра, че точно от него трябва да се страхува, че именно той ще й отнеме Мей.

Мън се ожени за Мей след двегодишно ухажване. Можеше да го стори и по-рано, но преди това искаше да си създаде клиентела и да посъбере пари. Почти веднага след медения месец в Луивил той изпрати няколко души да препокрият къщата на мис Бърнам и да я боядисат. Нареди им да отидат и да започнат работа, а в случай, че тя нещо ги попита, да казват, че въпросът е уреден. Докато майсторите работеха, тя се правеше, че изобщо не ги забелязва и нивга не спомена това пред него, а доколкото му бе известно — и пред Мей. Сякаш поправката на покрива и боядисването на къщата бяха природно явление, порой или пък настъпването на нов сезон.

— Колко си добър, Пърс! Ти направи толкова за леля Луси!

— Не мога да гледам спокойно как се съсипва нечий имот. Пък и един ден всичко това ще бъде твое.

— Леля много ще се зарадва на ремонта — увери го Мей.

Той обаче не й каза, че е ипотекирал част от своята земя, за да изплати заема върху къщата. Нито пък спомена за това пред мис Бърнам. Мей често я навестяваше, ала трудно успяваше да я накара и тя да им погостува. Мън знаеше, че го мрази и че никога няма да му прости, но не защото й бе отнел Мей, боядисал къщата или пък предотвратил изхвърлянето от собствения й дом. Докато пътуваше с двуколката в септемврийското утро, за да поговори с жена си и ако е възможно, да я убеди да се върне при него, той знаеше, че независимо от крайния резултат мис Бърнам ще намери повод за разпалване на старата вражда.

Завърза кобилата за една тараба, опипа я, откри, че е прогнила, изпсува и прехвърли поводите на друга, която му се видя по-здрава. Тръгна към къщата между двете редици изкорубени мъхнати кедри. Негърката, която отвори при похлопването, го остави да чака на верандата, а когато се върна, заяви:

— Мис Луси рече да заповядате в салона.

После го поведе по коридора, отвори някаква врата вляво и се отдръпна.

— Но аз исках да говоря с мис Мей! — каза той.

— Мис Луси каза, че ще дойде — отвърна жената и се отдалечи, а той се озова в почти тъмния салон.

Въздухът беше студен, неподвижен и лъхаше на прах. Без да се замисля, прекрачи към най-близкия прозорец, пресегна се да дръпне пердето, но реши, че ще бъде нахално от негова страна, и се върна в средата на стаята. Тя не беше голяма. Двете опиращи тавана масивни библиотеки с остъклени врати, столовете и канапенцата, големите напукани вази се навалиха отгоре му в полумрака. Стоеше сред тях, долавяше учестеното биене на сърцето си и вдишваше миризмата на прах и конски косъм.

Мис Бърнам се забави. Най-сетне се появи и тръгна към него, съпровождана от шумоленето на черната копринена рокля. Поклащаше нервно глава върху дългия си врат, като че ли едва сдържаше някакъв категоричен отказ. Стиснал в две ръце шапката пред себе си, той продължаваше да чака, а тя пристъпи към него така, сякаш или не го виждаше, или него изобщо го нямаше, после изведнъж се сепна с вид на човек, изненадан от неочаквано препятствие. Поздрави го с едно „Добро утро, мистър Мън“. Главата й продължаваше да се клатушка напред-назад досущ като метроном, подхванал настойчивото си отмерено движение, налагащо ритъм, който нямаше нищо общо с това около нея.

— Добро утро — отвърна Пърси Мън.

Нито го покани да седне, нито пък му посочи стол, а просто продължи да стои пред него.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — извини се той. — Мисля, че момичето не ме е разбрало, исках да видя Мей.

— Много добре ви е разбрало! — заяви мис Бърнам.

— Е… — започна Мън, но се поколеба, — нямах намерение да ви притеснявам. Исках просто да поговоря с Мей — отново се подвоуми, но под настоятелния поглед и сякаш подканен от леките равномерни тикове на главата й, продължи: — Получи се недоразумение и ми се ще да поговоря с нея. Нищо сериозно, или поне не би трябвало да бъде сериозно.

Погледът й остана все тъй блуждаещ, а тиковете дори не промениха ритъма си. Думите му заседнаха в гърлото.

— Не може да я видите! — отсече тя.

— Да не би да я няма? Мислех, че…

— Тук е!

— Тук?

— Да, но не може да я видите!

— Много е важно! Трябва да я видя! — заяви Мън, като повиши тон.

— Не може!

— Извинете, но имам пълното право да я видя! — той направи крачка към нея, а тя отстъпи.

— Вече нямате никакви права!

— Напротив, и настоявам!

— Мислех, че поне малко ще се засрамите! — изсъска мис Бърнам, а острият й глас леко приглъхна.

После протегна ръце и ги сплете пред себе си.

— Срам ли? — стъписа се той.

— Да, срам! — натърти тя. — От това, което сте направили! Как смеете да идвате тук след стореното от вас, макар и да не знам какво е то, защото тя не ми каза. Ни дума не обели! Само седна на един стол и плака часове наред, мистър Мън! Да, плака, и то заради вас, мистър Пърси Мън, а вие искате на всичко отгоре и да я видите!

— Болна ли е? — попита той.

— Не е ваша работа, но държа да ви кажа, че лежи с разпиляна по възглавницата красива като старо злато коса, а сълзите й се стичат ли, стичат по лицето. Мислех си, че ще потънете в земята от срам и ще си теглите куршума! Ако бях мъж, щях да го сторя вместо вас! Като баща ми, генерала!

— Искам да я видя! — настоя той, ала някак вяло.

— Не може!

Той тръгна към вратата, но тя му препречи пътя и телата им почти се допряха.

— Не може! — повтори тя и в гласа й звънна дълго потискано тържество.

— Ще я видя! — не отстъпваше Мън и тя разпери ръце, за да го възпре.

Той я хвана през кръста и на мига усети ледената й плът. Тя трепереше с цяло тяло.

— Не забравяйте — изпищя Луси Бърнам, — не забравяйте, че сте джентълмен, ако изобщо знаете какво е това!

Но той не отслаби хватката си.

— Махнете си мръсните лапи от мен! — беснееше тя.

Без да я пуска, Мън се взря в лицето й, обзет сякаш от любопитство. Докато гледаше възпалените й очи, немощното, но въпреки това заплашително потреперване на главата, за миг си помисли колко лесно с един-единствен удар би могъл да размаже тази стара изкуфяла глава. С един удар, като изгнила от дъжд диня. И я стисна още по-силно.

— Е, добре — отстъпи най-после той и дръпна ръцете си от кръста й.

— Ще кажа на Мей, всичко ще й кажа! — изсумтя тя, задъхвайки се победоносно.

— Кажи й!

— Всичко ще й кажа — повтори тя. — И няма повече да я видиш!

Той стоеше като вкаменен и продължаваше да се взира в нея.

— Кажи й! — откъсна се пак от устните му.

Луси Бърнам излезе в коридора, посочи разтреперана от гняв вратата и изкрещя:

— Вън!

Когато се прибра, преоблече се, кусна от студената вечеря в кухнята, отби се в работилницата, взе един нож и се запъти към полето. Режеха последния тютюн, при това не някакъв дял, а неговата собствена, изцяло принадлежаща му нива. Приближи се до мъжете, поздрави и захвана един ред. Работниците — Граймс и двамина негри — вдигнаха глава, отвърнаха хладно на поздрава му и продължиха да секат.

Пърси Мън усети как ножът хлътна в стеблото, което се разцепи почти до корен, сякаш от собствената си тежест. Замахна и окастри тежките листи в основата. Чистото острие проблясваше на слънцето. От време на време се спираше, хващаше в ръка някой стрък и радвайки се на тежината му, го оглеждаше. Добра ще излезе реколтата, рече си, особено като се има предвид сезонът. Сетне го полагаше на земята, където щеше да увехне, преди да го нанижат на прът.

— Сигур доста понатежава — подхвърли Граймс, когато го забеляза да оглежда един корен.

— Доста — съгласи се Мън с неохота.

— Остарях вече — продължи оня и се изправи. Беше мършав човек и избелялата синя риза висеше свободно на тялото му. Очите му бяха сини и също толкова избелели. Имаше дълги проскубани рижи мустаци, които помръдваха смешно, докато говореше: — Карам шейсетте и много тютюн е минал през ръцете ми. — Кажи-речи, друго и не знам. Виждал съм къде-къде по-лош от този тука!

— Сигурно — кимна Мън.

— Винаги съм казвал — и Граймс врътна очи към малката леха, над която сега стърчаха само късите кочани, — че една стиска тютюн да има на тоя свят, тук ще порасне! В тоз живот съм видял каква ли не земя, къде ли не лемеж съм забивал, ама посее ли човек край тази река, с божията помощ и малко време, да видиш ти отплата!

— Добра си е земята — съгласи се Мън, сведе очи към краката си, огледа я като човек, който едва сега я забелязва, и пусна стеблото при другите.

Единият от негрите тръгна надолу по съседния ред с наръч пръти. Стовари ги шумно между лехите и започна да нанизва орязаните стръкове. Мън се залови отново за работа. Дори и през ризата усещаше как слънцето прежуря гърба му, особено горе, на врата. Замисли се, че скоро сезонът ще се смени, и изпита удоволствие от тази последна топлина по тялото си.

— Да — рече Граймс. — Преди трийсет и шест години засях шепа тютюн на същата тая нива. За баща ти. Добра реколта даде, ама аз се преместих. Подир това тъй стана, че преди сегашното ми идване на два пъти се връщах тук. Види се, млад ли е човек, не го свърта на едно място. Все му е тая каква земя ще обработва, май тъй излиза.

— Може би — промърмори Мън, почти без да го слуша, и замахна отново с ножа.

— Хубавата земя ти се отплаща за труда — продължи Граймс.

Ножът изсвистя и Мън прихвана стеблото.

— За труда! — повтори оня. — Че и парици можеш да спастриш от нея.

Мън бавно се изправи, все още със стеблото в ръка.

— Бога ми! — рече той, претегляйки го. — Бога ми, тази година наистина ще вземем нещо!

— Туй и друг път съм го чувал — поклати глава Граймс.

Оставаха само няколко стръка в долния край, иначе цялата нива беше орязана. Един от негрите бе там, размахваше ножа и отхвърляше настрана стеблата, за да вехнат. Мън, Граймс и другият негър постояха известно време, загледани в голата земя. Пръстта беше червеникава, пронизана от стърчащите ред до ред кочани. Закрепиха на стелажа и последния прът. Негърът се метна на каруцата и тя бавно потегли към издигащия се на възвишението хамбар — висока, грозна, сива, правоъгълна постройка, която се очертаваше на фона на далечния ясен хоризонт. Мън и Граймс поеха след нея.

— Може да се каже, че вече е прибран — отбеляза Граймс, оглеждайки оголената нива.

— Да — някак сопнато отвърна Мън.

— Ама каква гледка, а? — продължи оня. — Таквоз чудо рядко се ражда. Садил съм тютюн тук още преди ти да се явиш на бял свят. Такова нещо не се е раждало отпреди твойто време, че и отпреди мойто!

Мън не отговори. Двамата вървяха редом по синора до пътеката, която се отклоняваше през пасището.

— Ще се ражда и след като двамата с теб умрем и отидем в по-добрата земя — заключи Граймс.

— Довиждане — каза Мън.

— Довиждане — отвърна Граймс и тръгна по пътеката.

Вървеше леко прегърбен, с щръкнали рамене, издал напред малката си глава. Когато стигна поляната пред хамбара, Мън погледна назад, но вече не го видя. Бе влязъл в колибата си, съградена под едно голямо самотно дърво от другата страна на пасището.

Продължи през поляната и видя насреща му да се задава един негър. Беше старият Мак.

— Търсят ви — съобщи му той.

— Кой?

— Мистър Бил Крисчън и още някакъв господин — уточни негърът.

Мън ускори крачка.

— Не знаеш ли кой е другият?

— Ами един такъв, червеноглав, рижав де — отвърна Мак.

Мън се завтече към къщата. Затръшна портата, префуча като хала през кухнята и коридора, като подвикваше.

Крисчън и доктор Макдоналд стояха под кленовете в двора. Той се втурна към тях с протегната ръка. Виждайки ги да се усмихват и да пристъпват към него, изведнъж усети да го обзема неподозирана радост и облекчение, като след изстрадано спасение.

— Ей богу! — избоботи Крисчън. — Къде изчезна?

Мън се поколеба, сякаш смутен от въпроса.

— Мотая се насам-натам.

— Ей богу! — възкликна повторно Крисчън. — Рекох да дойда да видя как я караш. Синчето на капитан Тод тъй се беше разлигавило край Съки, че едва изтраях, като го гледах. Добро момче е, ама таквиз мили очички прави, че да ти се повдигне! Рекох си, я да взема да навестя аз Пърс…

— И добре си сторил! — припряно го прекъсна Мън. — Много добре!

Бил кимна към доктор Макдоналд:

— А в града срещнах доктора, нали тъй, докторе? Та взех, че и него доведох.

— Много хубаво! — възкликна Пърси Мън.

Лъже, помисли си той, заедно са го решили. Но въпреки това се радваше.

— Тъй беше — потвърди докторът.

— Ще останете и за вечеря. Да, да, ще останете! Сега ще кажа да сложат прибори! Мей… — той замълча, но почти веднага се окопити и припряно продължи: — Мей я няма в момента, но вие ще останете.

Двамата се спогледаха и отново впериха очи в него.

— Хубаво — рече Крисчън, а доктор Макдоналд се усмихна и кимна. — Приключи ли с рязането?

Вече вървяха към къщата.

Отвърна, че, кажи-речи, е приключил.

— И аз свърших и почнах да суша — похвали се Крисчън. — Общо взето е добре. Сега съм решил малко да похайлазувам. Тъй де! Тая есен ще ида на лов, пък каквото ще да става! Есенес малко остана да изтърва сезона, но сега непременно ще ида! Над нас вече мярнах едно ято. Пърс, трябва да дойдеш до попушкаме с теб, отдавна не сме ходили на лов! А пък имам едни птичари — не ти е работа! Ти само ела и направи тъй, че да поостанеш…

— С удоволствие! — обеща Мън, а Крисчън одобрително стовари тежката си лапа върху рамото му.

Насядаха около масата в сумрачната трапезария и се нахвърлиха върху още димящите ястия. Хапнаха пържена шунка, пиле, картофено пюре, по малко късна бакла и тиква, топъл хляб, а накрая пиха кафе. Крисчън така се беше надвесил над чинията, че голото му теме матово проблясваше на светлината на лампата. Големите му челюсти работеха мощно и леко. По едно време рече:

— Пърс, аз съм от тия, дето обичат хубавите гозби.

След като се нахраниха, останаха на масата на приказка и запушиха.

— Тази заран мернах във вестника, че са намерили тялото на Тривелиън — вметна доктор Макдоналд в една пауза.

Пърси Мън зина.

— Нима?

— Да — потвърди докторът и спря, за да провери дали е натъпкал добре лулата си. Сетне продължи: — Да, намерили са го. Някакви хлапетии тръгнали на лов с двайсет и две милиметровите си пушкала и взели, че надзърнали в запустялата каменоломна. Видели го заседнал сред папура.

Мън се беше вкопчил в ръба на масата.

— И тозчас хукнали към града — добави Макдоналд.

За миг всички се умълчаха. Докторът продължаваше да се взира в лицето на Мън. Крисчън лекичко отбутна стола си и попита:

— Пърс, намира ли ти се още кафе?

Мън отиде до кухненската врата и подвикна на готвачката. След миг се върна на масата и седна на мястото си. Негърката донесе кафето и той й кимна да го сложи пред Крисчън. Онзи го изпи на един дъх, остави шумно чашата и попита:

— Та кога ще дойдеш да попушкаме, Пърс? Скоро, нали? Най-добре ще е да бъде в началото на сезона, а? Какво ще кажеш?

— Нищо против — съгласи се Мън.

— Ама да е скоро, чуваш ли? Ела, пък пилците да му мислят тогава!

— Ще дойда, обещавам!

— И знай, че мойта Съки Пъркинс е най-хитрата птичарка, която някога си виждал!