Когато времето беше хубаво, избягваше да стои в къщата. Така е най-безопасно, мислеше си той, защото му се щеше, ако е възможно, да не въвлича в неприятности Праудфитови. Обикновено прекарваше дните на хълма до къщата. Там изпод пръстта се показваше варовита скала на сиви, сякаш задрямали блокове, излъскани от вятъра и дъждовете и целите обрасли в лишеи. Наоколо растяха кедри, чиито корени се бяха вкопчили в пукнатините, пълни с изгнила шума, иглички и оронена, катраненочерна от хумуса земя. През зимата в тях се събираше и замръзваше влага, а студът упорито набиваше тези ледени клинове, които малко по малко, година след година, си пробиваха път към сърцето на камъка. В подножието на хълма и покрай дома на Праудфитови се виеше поток, над чиято повърхност тук-там стърчаха големи обли молози.

Високо горе откъм същата страна на ската от една пукнатина бликаше изворче. Кристалнобистрата му вода непрекъснато се блъскаше на въртопчета в издълбаното от самата нея басейнче, набъбваше и решеше младите папратови листа и висналата на туфи трева, пробиваше си път през камънака и се втурваше надолу по склона, за да се влее в ромонящия по-надолу поток. „Щом го зърнах да пълзи по тази скала, и си рекох — там ще дигна къщата — беше казал Уили Праудфит. Сегиз-тогиз нощем се събуждам и винаги го чувам. Лежа в постелята и си спомням времената, когато в онази спечена от суша земя полягах нейде да пренощувам и размишлявах за водата. Тук бог е давал на човека вода, давал… накъдето се обърнеш — както за пиене, тъй и за миене, и хората не знаят нито какво е по сушавите земи, нито какво е жажда. Веднъж два дни останах без вода и езикът ми цял се изду. Застрелях един бизон — самка се оказа, — като си мислех да му изпия кръвта, но видях, че копитата му са целите в засъхнала кал, и при това скорошна. Разрязах му корема и от него току плисна вода. Пийнах аз няколко глътки и те ми дадоха сили да продължа натам, откъдето беше дошъл бизонът, към водата де. От Канадската река беше пил, ама и тя бе, кажи-речи, пресъхнала. Човек не знае какво е по сушавите земи. А то и тук не всеки си има изворче като моето, дето да извира от върха на хълма и да си тече, пък той да си лежи и ухото му да се радва. Не всеки има и такваз прохладна пещера, дето да си държи млякото, та да му е сладко. А туй е вече нещо.“

Беше вдигнал дома си на самия бряг на потока, а ручейчето се вливаше току зад къщата. Пещерата, от чиито стени влагата сълзеше върху зеления, дебел като козина мъх, се намираше в подножието на хълма до самата къща. В прохладния й сумрак стояха наредени глинени делви с мляко. Жена му закрепваше свещ в някоя ниша, защото дори и посред бял ден вътре беше тъмно, набъркваше в млякото с един дълбок черпак и пълнеше голяма синя кана. После вземаше бучка масло от друга делва и стиснала здраво в едната ръка тежката кана, тръгваше по обраслата с млада трева пътека, като я носеше с лекота, но далеч от себе си. Слагаше я на масата до чинията на мъжа си и се усмихваше. „Няма човек, дето тъй да обича мляко като Уили“, казваше тя.

„Е, благода̀рим“, подхвърляше по някой път той и надигаше каната; друг път само я поглеждаше, като едва-едва се усмихваше, без дума да каже, защото не беше от приказливите. Говореше само в онези редки вечери, когато, излегнат досущ като котка върху дъските на малката веранда, се сетеше за някоя случка от годините, прекарани в равнината. Разказваше я като че ли не на тях, а просто за да я разкаже, и говореше мудно и някак неуверено. Когато си припомняше миналото, заприличваше на човек, който в тъмен килер опипва с пръсти познат предмет и се мъчи да различи кой е. „На таз земя има много неща, над които човек може да размишлява, но никой досега не ги е видял всичките — каза той веднъж. — Аз обаче съм видял някои. Видял съм таквиз дълбоки и широки клисури, че ей онзи хълм да захвърлиш в тях, пак ще се изгуби на дъното им. Видял съм клисури, блеснали на слънцето и нашарени като знаме. Като цветовете на безоблачно небе са по земята, като че то самото се е свлякло долу.“ И се умълча. Мън, жената на Уили, племенницата и племенникът не помръдваха на столовете, легналият на пода в тъмнината Уили Праудфит едва се различаваше и никой не продумваше. Долу, в блатото край потока, жабите се надкрякваха. „Индианците вземат тези цветове от земята — подхвана отново той, сякаш изобщо не бе млъквал — и се рисуват с тях.“ И пак притихна, а наоколо се разнасяха само звуците на нощта. После уточни: „Когато танцуват.“

„Диваци“ — обади се в мрака племенникът.

„Диваци — повтори Уили Праудфит с благия си, напевен глас. — Диваци, тъй да се каже.“ И отново замълча, унесен в спомени. Сетне пак се обади: „Ама тез танци, да знаеш, не са просто веселба и тупурдия.“ И след малко добави: „На тоя свят има много неща и всяко едно, бог го е сътворил. За колко нещо е мислил, а не е забравил дори врабеца.“

Имаше вечери обаче, когато и зъб не обелваше.

Беше среден на ръст човек, с изпито лице, цялото осеяно с малки бръчици, които кръстосваха като мрежа грубата му кожа. То нито старееше, нито младееше. Имаше цвета на дъбово листо, но толкова наситен, че на фона му синьо-зелените очи изглеждаха воднисти, а русата коса — сребриста като на старец. Носеше я по-дълга от всеки друг, когото Мън беше срещал — чак до врата и подкастрена на черта. Едно неделно утро, веднага след закуска, Пърси Мън го видя да седи на варовития камък, поставен за стъпало на задната врата, докато жена му му подрязваше косата. Когато го усети, че стои зад тях, тя отстрани тежката, неудобна на вид ножица за стригане на овце. Захапеха ли остриетата гъстата коса, ножицата издаваше слаб сух звук, наподобяващ шума на риене в пясък.

— Косата на Уили Праудфит — рече тя и се усмихна. — Като малък е бил един русоглавчо.

— Русоглавчо — повтори Уили, — ама никога не съм овесвал нос.

— Вярно е, като че ли в днешно време носовете на младите повече клюмат — съгласи се тя.

— Индианците ми дадоха име на техния си език — обясни Уили.

Жена му плъзна пръстите на свободната си ръка по главата му.

— Аз обаче ще продължавам да ти викам Уили — заяви тя.

— Ще рече „Човек с коса, бяла като вятър върху вода“ — обясни той. — Тъй ме кръстиха. Нали си бях русоглавчо…

— Русоглавчо — повтори тя и отново го погали.

Мън забеляза, че понякога се отнасяше с Уили като с дете, с някаква закачлива и покровителствена нежност. Ала сигурно беше най-малко двайсет и пет години по-млада от него. Изглеждаше дребничка, досущ момиче, като се изключат налетите й гърди, от които памучната рокля още малко и щеше да се пръсне. В никакъв случай нямаше трийсет, а изглеждаше и по-млада, освен когато потънеше в себе си и макар да продължаваше да шета из къщата, черните й очи като че ли се затваряха за всичко, което я заобикаляше. Сякаш беше приела нещо от сериозността на мъжа си, подобно на преждевременно развито дете, което обикновено общува с по-възрастни от него или пък често е само. Беше чевръста жена с пъргави ръце, които си знаеха работата толкова добре, че дори и когато тя изпаднеше в някое от особените си настроения, те продължаваха да я вършат, сякаш живееха свой собствен живот. Ала от мястото си край потока Мън понякога я виждаше как изведнъж се изправяше, докато работеше в малката градинка, облягаше се на мотиката, при това не за минута-две, а за доста време, и се взираше надолу към долината. В началото реши, че го прави от умора, но когато дойдеше време за вечеря, тя бе също тъй чевръста, както и заранта, готова всеки миг да се усмихне. Веднъж слезе от скривалището си на зъбера и предложи да й помогне в градината, но тя отказа — просто се намирала на работа, защото в това хубаво време било грехота да стои в къщи, пък той трябвало много да внимава.

Предложи и на Уили да му помогне на нивата, но получи същия отговор.

— С тази брада никой няма да ме познае — настоя Мън. — Че то и аз дори не мога да се позная, като се гледам в огледалото.

— Не, не! — отсече Уили Праудфит. — Няма смисъл да дразним хората. Като не им се навираш много-много в очите, ще свикнат по-лесно с мисълта, че си тук. Ще го знаят, но няма да умуват. Някои вече са разбрали и просто ще свикнат. Излъгах ги, че си мой познат от Ню Мексико, че си нещо болнав и си дошъл да се позакрепиш. Казах им, че името ти е Баркли. Едно време познавах един Баркли, дето…

— Мога да отида другаде — предложи Мън. — Ще взема да ви докарам някоя беля.

Уили Праудфит поклати глава.

— И дума да не става! Никъде няма да ходиш! Още повече че си приятел на доктора. Помня първото събрание в Бардсвил. Бях там и те слушах какво говореше, даже си рекох, ей такъв човек ни трябва на нас! Никъде няма да ходиш и толкоз!

— Ще си навлечеш някоя беля с мен! Рано или късно ще ме погнат.

— Дордето съм жив, човек от дома ми те няма да вземат! — отвърна оня и поклати глава.

Ала все още не го търсеха. Седмици вече бяха минали от онази заран, когато излезе през задния вход на хотела, огледа уличката с обезумели очи и щом се увери, че няма никого, се втурна към конюшнята. Както и преди, по коридора нямаше жива душа. Истинско щастие. Качи се в плевнята и се зарови в сеното. Часове наред лежа там с кърпа на лицето, за да се предпази от прахоляка, бодливото сено се бе превърнало в легло от ножове, потта, която струеше от усилията да не мърда, обливаше тялото му, а гърлото му беше пресъхнало от жажда. Сигурен беше, че през деня войниците на два пъти идваха да го търсят. Отдолу долитаха гласовете им — многобройни, важни и възбудени, но приглушени от пластовете сено.

Късно през нощта реши да излезе и да си опита късмета. Знаеше, че няма да може да издържи така и ден повече. До това време вероятно си бяха помислили, че е успял да се измъкне в навалицата. Оставаше му единствено надеждата, че освен негъра пазач друга охрана в конюшнята няма да има. Лежеше неподвижно в сеното и си мислеше за него: как ще види очите му да се разширяват от удивление така, че само дето няма да изхвръкнат, как ще зине, за да извика. И в същия този миг кафеникавото лице и устните, които щяха да се разтворят, за да се жлътнат старите, изпочупени зъби, станаха толкова реални, че мускулите му се стегнаха, сякаш се готвеше за скок или за удар, пестниците му се свиха, защото знаеха и по свой начин обмисляха и крояха планове, а сърцето му блъсна с неочакван, студен и почти възторжен удар в ребрата.

Не, помисли си той. В никакъв случай! Не! С мъка разгъна пръсти. Чувстваше се зашеметен и някак празен, като човек, който се опомня след немислимо и безвъзвратно деяние, извършено в момент на слабост. Не, няма да го направя, рече си след малко. Не знаеше дали не беше произнесъл думите и на глас.

Не съм ял цял ден и затова съм такъв, реши той.

После предпазливо започна да изблъсква тежкото сено от себе си.

Спомни си, че старият негър се казва Джим. Името му е Джим, рече си.

Пропълзя по стърчащия край на стълбата. Долу мъждукаше слаба светлинка. След малко тя се раздвижи. Пазачът се бе упътил към другия край на конюшнята. Сега коридорът се осветяваше единствено от уличната лампа. Спусна се бързо по стълбата. Нямаше време да се огледа, преди да излезе. Изобщо не го беше грижа какво го очаква там. Като че ли бягаше единствено от негъра с фенера.

Улицата беше безлюдна. Тръгна по нея, все по-далече от светлината, като едва се сдържаше да не хукне. Прокара език по сухите си устни и си представи вкуса на водата.

Сигурно наблюдават пътищата. Не можеше да тръгне по нито един от тях. Трябваше да се промъкне през уличките, през задните дворове и канавките и да се опита да излезе на полето. Това бе единственият му шанс.

Успя. До разсъмване имаше малко повече от час, когато и последните къщи останаха зад гърба му. Стигна горичката отвъд първата нива, като до половината път пълзя в една канавка, а после се възползва от прикритието на шипковия плет. В гората хукна като див направо през шибащите го храсталаци и вкопчващите се в краката му изтравничета. В края й откри водоем, където очевидно пояха добитък. Опря се на ръце в студената отъпкана кал, която изджвака между пръстите му, и жадно засмука. Сетне легна в нея, затвори очи и усети, че май няма да може да стане. Ала след малко ги отвори. Дърветата се свеждаха над него и през клонака зърна вече просветляващото небе. Всичко наоколо се открояваше ясно, но някак лишено от смисъл, невинно и безименно. Лежеше усещайки как калта тихо и бавно поклоква под тялото му, загледан към дървесните върхари и избледняващия черен купол на небето. Светлината там ставаше все по-ярка. Съзнанието му напомни: светло!

Стана и продължи.

Край една колиба до гората намери зеленчукова градина и натъпка джобовете си със салата и млади стръкове лук. Вървешком изяде няколко. Преди да се развидели съвсем и да стане опасно да продължи нататък, измина две-три мили по някакъв път, криейки се зад опасващия го жив плет. Цял ден се спотайва в някаква друга горичка. От време на време похапваше от салатата и лука, като гледаше да остави и за после. Ала следобед получи остри спазми в стомаха, от които му се пригади. След като болката премина, легна върху купчина окапали листа в храсталака край канавката и поспа. Когато последния път се събуди, вече бе тъмно. Същата нощ успя да стигне до Камбълови.

Беше го страх да наближи къщата, затова легна в хамбара и дремна малко. На другия ден около пладне успя да привлече вниманието на Камбъл. Остана в хамбара три дни. Камбъл тайно му носеше храна, а първия ден привечер му даде одеяло и възглавница.

— Нямам нищо против, че си дошъл — каза той същата нощ, приклекнал в мрака, докато Мън лежеше на одеялото. — Нямам, но наоколо не е много сигурно. Преди по-малко и от два дни по пътя минаха някакви войници.

Мън почти не го чу, защото беше толкова уморен, че го унасяше в сладка дрямка.

— Аха — промърмори той.

Думите на Камбъл минаха край ушите му. Знаеше, че по-късно ще придобият смисъл, но не и сега.

— На север е по-безопасно. Даже си е направо спокойно. Там има един, дето смята, че доктор Макдоналд е голяма работа и когато ходи на риба или на лов, докторът отсяда при него. Веднъж отидохме заедно, само веднъж, защото не съм много по рибарлъка и лова, та и аз прекарах едно денонощие у този му приятел. Казва се Праудфит, за него много се говори. Не си ли чувал докторът да го споменава?

— Чувал съм — отвърна Мън, оставяйки думите на Камбъл да прошумолят край него, да се раздробят и отново да се съединят безсмислено в съзнанието му като плаващи пясъци. — Май съм го чувал.

— Та смятам да намина край него. Още утре ще ида и ще уредя въпроса. Този Праудфит няма да откаже, щом е заради доктора, особено пък след онова, което си направил за него.

— Нищо не съм направил — отвърна Мън.

— Е, щом и на това му викаш нищо, тогава не знам кое е нещо!

— Във всеки случай не е достатъчно, защото ще го осъдят. Да — и той се обърна на една страна, сякаш се канеше да стане, — ще го осъдят. Споразумели са се с Търпин.

Камбъл замълча. След малко промърмори унило:

— Няма вече никакъв Търпин.

— Как така няма?! — възкликна Мън. — Че къде е?

— В пъклото, мен ако питаш — отвърна оня. — И мисля, че бог ще ме чуе.

Мън се подпря на лакът и се пресегна в тъмното да го хване.

— Слушай, какво е станало с Търпин?

— Че нали ти го пушна? — отвърна Камбъл.

— Как така? — стисна го Мън за ръката.

— Малко над лявото ухо си го уцелил.

От устата на Мън се разнесе хрип и той пусна ръката му.

— Искаш да кажеш… — започна той, но се поколеба и добави вече сериозно, — че е мъртъв?

— Като пън — отвърна Камбъл. — Мислех, че знаеш.

Мън отново се изтегна на одеялото.

— Не знаех. Нямаше как да науча. Разбираш ли… — и се поколеба като човек, комуто се иска да му повярват. — Не съм го направил аз, разбираш ли?

Онзи премълча.

— Е, и да си го направил, мен това не ме бърка — рече той след малко съвсем спокойно. — Няма…

— Но не съм! — натърти тихо Мън.

— Някой го е застрелял от прозореца на кантората ти. С твоята пушка. Проснал го от четирийсет ярда. На мен ми е все тая. Пък и не само на мен.

— Аз наистина бях там — рече Мън. — Написах бележка на секретарката и излязох. Оставих вратата отворена, защото тя всеки момент щеше да дойде. Явно някой друг…

— Видя ли навън някого? — попита спокойно Камбъл.

— Излязох през задния вход, а на улицата нямаше никой. Никой! Качих се в хотела по черното стълбище и там заварих Изабела, която ми каза, че дошли да ме приберат. Тогава се скрих в сеновала над конюшнята.

— Казах ти вече, и ти да си, мен тая работа не ме бърка — рече Камбъл. — Но просто те предупреждавам, че тук не е много сигурно. За известно време трябва да напуснеш околията.

— Но не съм аз, разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Камбъл и се размърда, а дъските под него изскърцаха.

Мън се надигна от одеялото и протегна ръка, но веднага я дръпна и отново легна.

— Е, смятам, че сега доктор Макдоналд ще отърве кожата — отбеляза той.

— Така разправят и хората — отвърна онзи.

На другия ден Камбъл замина при Праудфит. Когато късно през нощта се върна, отиде направо в хамбара, за да уведоми Мън, че всичко е уредено и че Праудфит няма нищо против да го подслони. Каза, че щял да го откара, стига да измислел как да стане това. Предложи му да го скрие в една натоварена каруца и да тръгнат още на другия ден.

— Ще се оправя и сам — отказа Мън. — Както и досега.

Камбъл обаче не се съгласи и следващата нощ го откара у Праудфитови с двуколката си. Беше тъмно и когато бе възможно, пътуваха по черните пътища. Камбъл рече, че в този край имал братовчед и ако някой го попитал какво дири там, щял да му каже, че е ходил да го навести. А и за пред братовчеда щял да измисли нещо.

В началото Мън почувства, че Праудфитови са обезпокоени от появата му, макар че когато го посрещна сутринта на верандата, Уили Праудфит му стисна ръката и каза: „Драго ми е, мистър Мън. Моят дом е и твой.“ Мън реши, че след няколко дни, когато си отпочине и се съвземе, ще продължи. Ала накъде още не знаеше. Бъдещето изобщо не го занимаваше. Казваше си: „Трябва да реша, не мога да остана повече тук“, но само толкова. За него думите не означаваха нищо. Вече нямаше и помен от омразата и отчаянието, които го изгаряха у Камбълови. Усещаше само скованост, някаква оцепенялост, която, макар и безболезнена, упорито се прокрадваше в него и го парализираше винаги, когато си кажеше, че е време да тръгва, да реши. За него думите бяха безсмислени, защото и самото му бъдеще беше без значение. Когато се насилваше да мисли за него, заприличваше на объркано насекомо, което се опитва за кой ли път да изкатери гладката стена на съдината, в която е паднало.

Но това усещане за Праудфитови скоро се изпари. Разбра, че Уили по природа е затворен. Отчасти се разсея и първоначалната свенливост на Адел Праудфит и той откри, че пристъпите на разсеяност и мълчание са част от самата нея. Дори племенницата й — едно крехко наглед, чернооко петнайсетгодишно момиче, което изглеждаше така, както някога бе изглеждала и самата Адел, престана да му хвърля потайни и, кажи-речи, подозрителни погледи, както първите дни след пристигането му. По-късно, когато се случеше да опекат нещо, Сиси му донасяше на хълма две кифлички, загънати в малка квадратна бяла кърпа.

Но това, което при нея беше срамежливост и свитост, при брат й се изразяваше в открита враждебност. И у двамата имаше нещо от лелята, но то бе само някой физически белег или черта, характерни за целия род, която на едни отиваше, а други загрозяваше. И той беше тъмен, слабоват, макар и добре сложен. Беше набожен и всяка вечер, преди да си легне, се отделяше от останалите, за да прочете някоя и друга глава от Библията. Набожността му обаче бе съпътствана от известна припряност, властност и отмъстителност, сякаш чрез тях искаше веднъж завинаги да се добере до някакъв окончателен смисъл и удовлетворение. Със същата тази припряност и отмъстителност работеше и с чичо си на полето, като че се занимаваше не с присъщи му неща, а се стараеше да препъне или удари противник. По пладне си идваше цял плувнал в пот и провесил език от умора. Ядеше мълчаливо, дъвчейки съсредоточено и без да вдига очи от чинията, а когато се нахранеше, се просваше на верандата, но не непринудено и с наслада, като Уили Праудфит, а напрегнат до пръсване, сякаш се канеше да отвоюва със сила тъй необходимата му почивка.

— Ще се пресилиш — казва му Уили Праудфит. — Виждал съм ги такива като тебе, Силвестъс. Карат така двайсетина години, виждат изведнъж, че нищо на тоя свят не се е променило и почват да проклинат и него, и себе си. Оттогаз насетне трудът не е радост за тях и хлябът също не им е сладък. Или пък просто лягат и умират.

— Като гледам, ти не си се пресилил — прекъсва го племенникът, — а си работил не по-малко от другите.

— Че съм се мъчил, мъчил съм се, така е. На всеки се случва да му дойде нанагоре и тогаз се хваща и за сламка, а господ му помага. Ама това е друго.

— Работата си е работа — отвръща племенникът, както лежи на дъските на верандата, без да отваря очи, а потта засъхва по избелялата му риза.

— Човек се труди от изгрев до залез — ще рече Уили Праудфит, — ама трябва да знае, че и утре е ден, а не да си трупа горчилка в сърцето.

— Не само горчилка ще трупаш, ами и имота си ще загубиш — забелязва веднъж племенникът. — Таз година не я бива, цена ли е това? — Отваря очи и замахва с яростно неодобрение. — А ти твойто си знаеш.

Уили Праудфит не отговаря.

— Ще го загубиш и още как — продължава племенникът и в гласа му се долавя нотка на отмъстителна наслада, сякаш много отдавна е чакал точно този момент. — И тогаз какво ще правите, и ти, и Дели? Ами Сиси?

— Каквото е рекъл бог — отвръща бавно другият. — Каквото и преди.

— Да-да! Ще превиваш гръб над чужда земя, това ще правиш! И по-добре ли ще ти бъде, чичо Уили?

Известно време Уили Праудфит мълчи. Лежи и се взира почти с удивление в шинделите между гредите на покрива. Най-сетне отвръща:

— Не казвам, че ще ми е по сърце чужда земя да работя, пък чиято и да е тя.

— Няма да ти е по сърце, ами! — и яростното тържество в гласа на племенника се засилва. — Нали и аз това викам! Колкото на тате му беше добре. Петнайсе години аргатува. Загуби си земята и петнайсе години аргатува! Докат не умря. Няма, хич няма да ти се хареса, чичо Уили.

Мън вече знаеше, че имотът е ипотекиран. Уили Праудфит му бе казал, че го купил при първото си връщане от Запада преди около десетина-дванайсет години и тъй и досега не успял да го изплати. От известно време едва свързвали двата края. „Хубаво беше в плодородните години да се погрижа за това — бе рекъл той — ама аз колкото можех да заделя, все в къщата отиваше. Трябваше да живеем в колиба, дордето не изплатя земята до педя. Ама исках Дели да си има дом, че то жените са си такива. Тя, жената, обича да си има дневна. Пък и за децата мислехме. Тъй гласихме всичко, че и за тях стая да се намира. Бог обаче не ни дари с деца. Е, да, Сиси и Силвестъс, ама те не са наши.“ А след малко бе добавил: „От някои неща бог ми е дал повече, отколкото може да иска човек. Ама изглежда, че едно дава, друго взема, та да се знае, че той е господарят.“

Друг път, излязъл от дългото си мълчание, бе казал:

— Едно време човек можеше да иде на Запад и да си купи парче добра земя. Както баща ми напусна тази околия през шейсе и първа и отиде в Северен Арканзас. Тогаз на човек му беше просторно пред очите.

— Разправят, че и сега можело да идеш в Оклахома — беше се намесил племенникът.

Да, ама хубавата земя е вече разграбена!

— Тогава мога да отида някъде и да се хвана на работа — бе продължил племенникът. — Стига съм квасил с потта си нивата.

— Защо ли не отида в Оклахома — бе подхвърлил Уили. — Тъй де, все още не съм престарял.

Мън си спомни как и доктор Макдоналд, застанал насред килията си, беше казал, че ще се махне и ще отиде на Запад. Че там земята не миришела като в затвора. И когато разбра, че делото е приключило и че Макдоналд е оправдан, отново си спомни точно тези му думи, произнесени в килията. Когато Уили Праудфит му каза: „Докторът е свободен“, Мън изведнъж се почувства предаден и безкрайно самотен. Сега доктор Макдоналд щеше да замине заедно с Корделия. Щеше да отиде на Запад и да го зареже тук сам. Ала бързо се отърси от това усещане. „Чудесно. Наистина е чудесно!“, успя да прошепне той през скованите си като туткал устни.

Отърси се, но само за миг, защото когато същия следобед легна край потока и се сети, че оня ще замине завинаги, отново с възмущение изпита усещането, че е предаден. Видя ясно, сякаш наяве, Макдоналд и застаналата до него Корделия — сложила ръка на рамото му, както имаше навик да прави, — докторът стоеше, озъбен в онази същата усмивка, която се излъчваше сякаш от тайното му и несподелено от никого познание, а зад него, ширнала се като на изглед, обляна в слънце равнина или пък — защото картината непрестанно се менеше в съзнанието му, докато се мъчеше да си я представи — синият простор на Тихия океан. После всичко изчезваше. Докторът, казваше си той, ще остане тук, докато нещата се уталожат. Не, той не е човек, дето ще остави приятеля си в беда! Не би заминал, ако има някаква възможност да му помогне.

А това все пак е нещо. В крайна сметка обаче фактът си беше факт — доктор Макдоналд щеше да замине. Дори докато стоеше в килията си и му обясняваше „Ще взема да свикна с тази воня“, той все още можеше да се хване за нещо и да види пред себе си някакво бъдеще. То бе заложено в самия него. Силвестъс в своята злоба и отмъстителност също имаше бъдеще далеч оттук, може би в Оклахома или на работа в града. Уили Праудфит, който вероятно щеше да загуби земята си и всичко на нея и вече минаваше петдесетте, все пак можа да легне тогава на верандата и да рече: „Все още не съм престарял.“ А колкото и да упорстваше, Мън не можеше да стигне в мислите си по-далеч от настоящето, защото не носеше в себе си живеца на бъдещето, същинския зародиш на живота. Той се бе свил и загинал като току-що покълнало житно зърно, което дъждът е изровил от хълма и оголил на слънчевия пек.

Не знаеше кога точно бе умрял. Може би беше линял дълго време и бавно се беше изсушавал и свивал, а когато легна край водоема в края на гората, отпуснал тяло в студената кал, когато видя безучастната светлина да плъзва по небето над притъмнелите дървеса, Мън само бе установил факта, бе установил самотата си. Вероятно живецът у него бе изтлял много отдавна, докато сам той бе преживявал чрез надеждата и смисъла от съществуванието на други хора. Но сега бе мъртъв и понеже и бъдещето бе мъртво и изгнило в гърдите му, то миналото, което понякога му се струваше, че притежава свой смисъл и граници, също започна да се разпада действие подир действие, случка след случка, мисъл подир мисъл на отделни, безжалостни отломки. Понякога се мъчеше да възстанови някоя отминала сцена на щастие или мъка, да накара споменът да му върне истинността на предишните чувства. Но това бе невъзможно. Можеше да си спомни някои неща и с най-малките подробности — озареното от щастие лице на Мей, когато се обръщаше към него, или лицето на жената на Тривелиън, която бе дошла в кантората, преди да открият тялото на мъжа й, и бе казала: „Отведоха го през нощта и не съм го виждала оттогава, та затова дойдох при вас“, или дрезгавото дишане на Крисчън, нечовешкото му хъркане и хриптене, долитащи иззад стената през онази нощ, когато, вперил очи в смътните очертания на бялата врата, напразно бе чакал Лусил да дойде — можеше да си спомни и най-незначителната подробност, но не можеше да изпита мъката от отзвука й в душата си, живата истина на тогавашния миг.

Не се страхуваше. Казваше си, че не се бои от нищо. Нямаше никакво намерение да се остави да го пипнат и не се боеше от тях. Опитаха ли се да го уловят, лошо щеше да стане. Без някога да го е формулирал точно, чувстваше, че поне дотолкова човек е задължен на самия себе си. Фактът, че го преследваха, че трябваше да се крие и че бяха определили цена за главата му, нямаше значение за него. Дори когато Уили Праудфит му донесе една от обявите с изписаната на нея сума на наградата, той не й обърна внимание. Бяха отпечатали и снимката му. Знаеше и коя точно са извадили — беше я направил малко преди да се ожени, за да я подари на Мей. Вероятно са я взели от фотографа в Бардсвил. Под нея пишеше: „Награда 2000 долара за залавянето на Пърси Мън, обвинен в убийство.“

— Личи си, че много драпат за тебе — отбеляза Уили Праудфит.

— Да, това са много пари — отбеляза Мън.

— Разлепили са ги къде ли не! Ти само гледай да не се мяркаш много-много. В Тибс, накъдето и да се обърнеш, все тях виждаш — по стените, по телеграфните стълбове, на купчинки в магазините…

— Не можаха да изработят доктор Макдоналд, та затова сега на мен си го изкарват — рече Мън. — Все някого трябва да докопат — и в гласа му се долови горчивина: — А аз всичко друго бих направил, но не и това. Някой друг го е сторил.

Уили Праудфит кимна.

— Но не мога да го докажа и точно там е бедата — заключи Мън. — Никой няма да ми повярва.

— Аз ти вярвам — рече Уили. — Пък и ти да си, пет пари не давам!

Ако наистина го беше извършил, сега може би щеше да е по-различно. Ако онази сутрин, когато отиде в кантората си, бе погледнал през прозореца и бе зърнал през напъпилите дървета да водят Търпин към съдебната зала, за да заеме мястото си на свидетелската скамейка, и тежкия му, безизразен поглед да се изпълва с отчаяние в момента, когато подсказаните предварително думи излизат от устата му, ако той лично го бе видял и бе съгледал в същото време изправената до стената карабина и сандъчето с патроните зад счупеното стъкло на библиотечната вратичка, може би щеше да го извърши. От около четирийсет ярда. Да, толкова беше казал Камбъл: четирийсет ярда до пристъпващия в шарената сянка на разлистващите се дървета Търпин, но и при положение че карабината бе опряна не до стената, а до перваза на прозореца или шкафа. Ако го бе извършил, сега сигурно щеше поне да чувства нещо — някакъв смисъл и ред, а не тази бездушна вцепененост. Щеше да лежи по гръб край потока, заслушан в непрестанния ромон на водата, и да гледа небесната синева, късчетата белезникави облачета, които безцелно се рееха сред сиянието на деня, и да се опитва да мисли за себе си съобразно своето деяние. Тогава то щеше да бъде негово. Щеше да живее чрез него и всичко би било наистина по-различно от сега.

Щеше да мисли за негъра, у когото се оказа ножът на Тривелиън. Ножът, който негърът бе намерил под коритото, където го бе скрил Тривелиън, след като бе убил Дъфи. Където жабата го бе намерила — „гледам, отсам барата клечи една дърта крастава жаба“. За негъра, който стоеше в мъждивата светлина на лампата и нареждаше: „А тя взе, че хукна ха насам, ха натам. Хвърлих й шапка отгоре, та да я сгащя, ама оная скачаше като луда… Видях как един голям розов шопар я докопа и я налапа…“ Той нареждаше ли, нареждаше, но когато го сложиха на коня зад помощник-шерифа, само промърмори нещо, а сетне притихна. Казаха, че и на процеса не говорил много, просто си седял и толкоз. Така било и в затвора, преди да го обесят. Мън се опита да си спомни името му. Лежеше загледан в замайващата дълбина на небето и се напрягаше да се сети как се казваше онзи. Мисълта не му излизаше от главата. Този човек бе роден в също такава колиба, в каквато го бяха намерили онази нощ, там е бил положен още почти бездиханен и мърляв върху сламеник на пода или в някой изтърбушен и скърцащ креват, а светлината е нахлула през счупеното стъкло на прозореца — било сивкава, било ослепителна или пък от също такава лампа, каквато мъждукаше през нощта, когато го прибраха. Бе сукал мляко от майчина гръд и бе пълзял в прахта пред колибата, заобиколен от огромните дървета и поля. Слагал бе в устата си храна, дъвкал я бе и ден след ден беше ставал все по-силен. Работил беше на полето, а вечер се бе смял и говорил. Беше лежал в леглото до жената, чиито очи досущ като на добиче го бяха сподиряли въпросително из колибата. Късно през нощта бяха похлопали на вратата му, бяха влезли, намерили ножа и го бяха отвели. Дни наред Мън се опитваше да си спомни как се казваше. Виждаше лицето му точно както изглеждаше на светлината на лампата, виждаше пепелявите му устни, които бяха отричали и мълвели: „Да съм знаел, че е твой, да съм ти го върнал. Щях да те намеря къде живееш и да го донеса…“ Но така и не можа да си спомни името му.

Дни наред прекарваше в безделие. Изтягаше се край потока и понякога дремеше с часове, защото нощем не можеше да спи. След като дълго лежеше в леглото, вперил очи в квадрата на прозореца в малката пристроена стаичка, се надигаше, сякаш се канеше за скок или за кой знае какъв величав подвиг. Веднъж дори стана, облече се, нахлузи си обущата и излезе навън. Луната бе ниско и светеше току над гористия западен склон на малката долчинка. Познатите силуети на нещата наоколо — дърветата, хамбара, оградите, склонът на хълма — постепенно загубиха очертанията си и започнаха да се сливат и преплитат в едно, стапяйки се в сенките и неясните пояси на мъглата и здрача. Вървя бързо, докато не стигна крайпътната ограда. Там спря. Сложи ръка на грапавите тараби и се загледа в пътя, който се белееше сред мрака на шубраците от двете му страни. Ушите му долавяха и най-незначителните нощни шумове — шуртене на вода, далечен вик на козодой, неспокойно пърхане на токачки в дърветата зад къщата — и всеки звук долиташе до него съвършен, независим, отекващ със слабия отклик в цялото му същество. Не знаеше колко време стоя там в напрегнато очакване, докато пръстите му се впиваха в дъските, а звуците — всеки неповторим посвоему в необятното безмълвие — цял го пронизваха.

По някое време бавно откопчи ръце от оградата и долитащите до него отделни и съвършени като екота на камбана гласове изведнъж станаха неясни и приглушени. Стовари пестник в дланта на лявата си ръка и високо изрече: „Дявол да го вземе! Трябва да направя нещо!“ И след малко натърти: „Трябва!“

После изведнъж се почувства някак омаломощен. Искаше му се само да си отиде в стаята, да легне на леглото и да затвори очи. Тръгна към къщата с потръпващи от нощния хлад голи плещи.

Имаше обаче нощи, когато заспеше ли, сънуваше все един и същи сън. За първи път той му се присъни веднага след като пристигна у Праудфитови. Беше се събудил обезсилен и плувнал в пот под бремето на неописуема мъка. Но откакто сънят бе започнал да го спохожда, мъката вече я нямаше. Дори и насън знаеше, че го е сънувал и преди.

Първата вечер, когато Адел Праудфит пя, остана на верандата. Малко преди да си легнат, тя запя за красивата Поли:

Тръгни с мен, красива Поли,

аз в черква ще те заведа.

Хайде, красива Поли, че ей я, луната изгря.

Не сега, не сега, отвърна му тя.

Друг ден — когато речеш.

Ала хвана я той за ръка и я отведе далече, далеч.

Потънал в собствените си мисли, почти не следеше мелодията и тъжния разказ, в чиито думи се прокрадваше насилие, а Адел Праудфит продължаваше монотонно да нарежда:

Той пътешественик беше

и кораб го чакаше на брега,

в своя красавец той влезе,

за да отплува оттук по света.

Ала миля не бяха изминали

и буря ги зла връхлетя,

удари тя по красивия кораб

и той към дъното полетя.

Там срещна той своята Поли,

обляна цялата в кръв.

И протегна му тя бяла ръка:

детенце, му рече, щях да родя.

Стана и се отправи към другия край на двора.

И същата нощ сънят го споходи. В него видя Мей бавно да пристъпва от някакво неимоверно разстояние, което той напразно се мъчеше да преодолее. Светлата й коса беше разпусната и в ръцете си държеше вързопче. Тя приближаваше едва-едва, с мъка, сякаш краката й тежаха като олово, а на лицето й бе изписана неописуема радост, но и някаква тъга. Когато най-сетне достигаше до него, му подаваше вързопчето. Той виждаше, че бе завито в мърляв и изпокъсан стар вестник. Докато с непосилно напрежение се пресягаше, за да го вземе от ръцете й, хартията започваше да се разгъва, прогизнала от водата се разпадаше от собственото си тегло и увисваше на парцали по пръстите чак до голите й лакти. И тогава виждаше какво се криеше в нея. Върху протегнатите ръце на Мей лежеше детско телце, по-скоро зародиш, като онези, които бе виждал в големите буркани с формалин в медицинското училище във Филаделфия, неоформен още, сякаш нечовешки, някак шуплив и сив, досущ като онези в стъклениците, а от него лъхаше зловонието на смъртта. Но лицето на Мей все така грееше едновременно в радост и тъга, а неговите ръце продължаваха да се протягат, сякаш за да поемат вързопчето. Сетне падаха и последните късове хартия и в ръцете й се появяваше нечие лице. Лицето на Бънк Тривелиън — червеникавата плът и косата му сега бяха посивели, но все пак беше неговото лице и Мън като че ли знаеше, че е живо и се мъчи да проговори. Ала в този миг Мей винаги се разсмиваше. Не чуваше нищо, но лицето й се гърчеше в пристъп на смях, който му се струваше безкраен. След това не ядно, а по-скоро със студена пресметливост и почти игриво, той вдигаше пестник с мисълта, че трябва да спре смеха й, че ако тя продължи да се смее така, всичко ще изчезне, ще се смали и ще избледнее, ще се стопи и ще остане единствено този беззвучен, жесток смях и той самият, увиснал съвсем сам сред него. Първия път се събуди, зареян сякаш насред съвършения, наситен с напрежение безкрай от тъга, която сама по себе си бе нещо като удовлетворение, защото в нейната безусловност бе заложена абсолютната стойност на изгубеното щастие. Но сега, когато се събуждаше в мрака на малката пристройка, не изпитваше вече дори и тъга.

Друга нощ, когато не можеше да заспи, си припомняше всичко случило се през онова утро, когато застреляха Търпин. Казваше си: „Напуснах хотела в седем и двайсет“, и си спомняше съвсем точно часовника, който държеше в ръка, както и лицата на срещнатите по улицата хора. Лежеше в мрака и си повтаряше на глас думите, с които го бяха поздравили, и собствените си отговори. Опитваше се да пресъздаде и най-малката подробност от кантората си, такава, каквато я бе видял същата заран, отваряйки вратата: шкафа, етажерките с книгите, покритите със стари книжа и вестници столове, съдилището и напъпилите дървета под прозореца. Задържаше всичко това в съзнанието си и понякога чак мускулите го заболяваха от усилието, сякаш с помощта на волята би могъл да изтръгне някаква причина от тяхната безсмислена и няма ирационалност.

Именно тези неща му донесоха отговора, и то не в резултат на неговите усилия. Получи го от тях почти без да го търси и някак непринудено в мига на събуждането си едно утро, преди още съвсем да се е разсънил. Тогава видя нахлуващия през прозореца сноп слънчеви лъчи, зеления склон на хълма отсреща и нерендосаните дъски на стената. В мига, когато ги разпозна, нещо като че ли му прошепна: Лежиш тук и гледаш всичко това, защото професор Бол уби онзи.

В момента му се стори невъзможно.

Но после вече изпита такава увереност, сякаш бе видял с очите си как онази сутрин професорът изкачва тъмното стълбище, отваря незаключената врата и виждайки, че кантората е празна, застива насред стаята. Оттатък площада хората вече са излезли от съда, включително Търпин и помощник-шерифите. В ъгъла на кантората е изправена карабината. На полицата на библиотеката, зад счупеното стъкло, е сандъчето с патроните. Всичко е станало за миг. От около четирийдесет ярда, помисли си Мън, около четирийсет ярда, а той едва ли е хващал пушка от детските си години. Там, в двора на съдилището, Търпин се е олюлял и се е строполил на тревата с пронизана над лявото ухо глава. Камбъл му бе казал: „Точно над ухото.“ С невиждащи очи професор Бол е оставил обратно карабината в ъгъла, излязъл е, затворил е вратата зад себе си и се е спуснал по задното стълбище.

Мън си представяше много ясно как е станало всичко. И как професорът е тръгнал по алеята, сковано изправен, почти като сомнамбул, с подаващи се от черните му ръкави бели, подобни на бухалки бинтове, като през цялото време постепенно е осъзнавал деянието си. Когато го е осъзнал напълно и е разбрал целия му скрит смисъл, вероятно в първия момент е възнамерявал да се върне в хотела, за да види Корделия и другите си дъщери — но най-вече Корделия, — да се сбогува с тях и да се предаде. Но нима всъщност всичко е било толкова точно и ясно за него тогава, когато се е упътил по безлюдната алея и до слуха му са долитали шумовете на улицата? Мън не беше сигурен. По-вероятно бе, докато е вървял по алеята, всичко да му се е струвало нереално и като че ли застинало в безвремието на някакъв сън. А може би се е шлял по улиците цял ден, кой знае, гледал е хората с невиждащи очи и едва ли е съзнавал, че стъпките му се следват една подир друга в своята обичайна, горделива походка, а минувачите се дивят на безкръвното му, бяло като платно лице?

По-късно в присъствието на изправената до него Корделия и Порция, която е налагала студени компреси на челото му, вероятно си е казал, че след малко, след още съвсем малко ще отиде. Но не го беше сторил.

При тази мисъл у Мън се надигна горчилка. Беше бягал през гъстите гори, беше лежал в студената тиня и смукал вода като животно, беше бродил гладен и се бе крил от погледа на хората, защото професор Бол не бе намерил сили да проговори, да каже, че той го е извършил. Защото професорът очевидно си беше рекъл: „Ще го направя след малко, веднага след като приключи процесът и момичетата вече няма да имат нужда от мен, тогава ще го направя.“ Но процесът бе свършил, доктор Макдоналд бе излязъл на свобода, а той така и не го беше направил.

Дните са минавали, а той все не е намирал сили да признае. После е чул, че Мън се е скрил на сигурно място, и е решил, че ще почака още малко и че ако го заловят, тогава ще им каже. През това време обичайният ход на живота в дома му, видът на дъщерите му, отдадени безшумно и вещо на заниманията си край него, всекидневната работа по фермата — всички тези неща са го отклонявали и отдалечавали неусетно, час след час, ден след ден от намерението му. Но нощем в стаята си сигурно е четял Библията, блъскал е по нея с бинтованите си ръце и измъчван от угризения и смут, е кръстосвал насам-натам, обливайки се в пот като човек, който се бори с прекадено могъщ противник, и се е молил богу да му даде сила. Намерил е в себе си сили за деяние, на което изобщо не е подозирал, че е способен. „Човек не знае на какво е способен“ — беше казал той в онази първа нощ преди много време у Крисчънови и Мън си спомни лицето му, гласа, с който го бе изрекъл: „Когато му дойде времето.“ Времето беше дошло. Той неочаквано се бе препънал в него онази заран в празната кантора, сякаш в камък по позната пътека. Непохватно беше вдигнал в превързаните си, непривикнали ръце карабината и там, в двора на съдилището, посред бял ден, се бе строполил мъртъв един човек.

Професорът не бе подозирал тази сила у себе си. Тя се бе спотайвала през годините и беше чакала времето си. Ала ето че сега не можеше да намери другата сила, с която, според него, бе живял до този ден.

По-късно, когато премисляше всичко това, Мън откри, че обзелата го горчивина се е разсеяла. Реши, че ако някога види професора, сам би се почувствал виновен и гузен, като че ли той бе извършил престъплението. Беше сигурен, че ако го заловят или пък се предаде, професор Бол ще си признае. За миг се опита да си представи как ще изглежда лицето му, ако някога се срещнат — слабо, съсухрено и изкривено от скритата болка. Неволно потръпвайки, затвори очи, сякаш и в момента го виждаше, тъй както прави човек, зърнал грозотата на страданието.

Установи, че откритието му, ако това изобщо бе откритие, не му е донесло никакво облекчение. Потъна, както и преди в уединението си, откъснат от целия външен свят чрез зеления листак на дърветата и дъсчените стени на малката стаичка под навеса. В това уединение мисълта за онова, което е бил или което ще стане, се процеждаше едва-едва, оскъдна като проникнала в подводни дълбини светлина.

Дните се нижеха, а там, на върха на хълма, нищо не го смущаваше. Един-единствен път късно подиробед Силвестъс бе изкачил склона и бе приклекнал в полегналата трева. Потта беше избила на тъмни петна по синята му риза, а ръкавите й бяха залепнали за ръцете. Когато свали шапка, Мън видя, че косата му се бе сплъстила и залепнала за черепа, а на челото му се бе отпечатала черта.

— Тук е хладничко — каза той, — ама долу днес пали като в пещ. Слънцето направо изгаря полетата.

После измъкна от джоба си нож, отвори тежкото острие и съсредоточено започна да кастри една пръчка, която бе намерил в краката си.

— Полетата… — повтори той, като оглеждаше пръчката така, сякаш я изучаваше. — Ама ти хабер си нямаш, защото тук е хладно — стрелна го с тъмен, насмешлив поглед и продължи да дялка.

Мън не отговори.

— Не съм от тия, дето бягат от опасностите — подхвана отново Силвестъс. — Такова нещо никой не може да каже за мен. Нищо не ми се опира. Ама човек трябва да знае, че не се бъхти залудо. Задава се суша и трудът ни ще иде на вятъра. — Той замълча и огледа пръчката. — На суша е тръгнало.

— Рано е да се каже — отвърна Мън.

— Аз обаче познавам! Винаги познавам! — извърна се възмутено момчето към него. — Тая заран видях вече жлътнало се стръкче жито, а има още толкоз време до жътва. Някакво проклятие тежи над земята, като гледам как хората без душа остават и едва кретат — и като скочи ненадейно, запрати пръчката във вира. — Потим се за тоя, дето духа!

Стоеше неподвижно, все още нерешил какво да прави, но от предишната скованост на тялото му не бе останало и помен. Затвори ножа.

— Не искам да кажа, че има нещо лошо в това, дето лежиш тук — рече той нацупено, без да поглежда Мън. Сетне се обърна и преди другият да успее да му отговори, хукна надолу по пътеката.

На вечеря Силвестъс не обели дума. Яде, без дори за миг да вдигне очи от чинията си. След това не излезе с другите на верандата, а остана в кухнята.

— Ще чете — подхвърли Уили Праудфит. — Когато го прихванат, чете, дордето луната се скрие и в лампата не остане газ.

— Една заран го намерих клюмнал върху кухненската маса — рече тихичко Адел Праудфит. — Газта беше свършила, фитилът — прегорял, а той спи. По някое време бавно вдигна глава и каза: „Аз спя, а той е в градината!“ Все едно добро утро ми рече.

— Помня — отвърна мъжът й, — и същия ден работи като хала.

— Не съм виждала млад човек тъй много да се занимава със спасението. А наближава двайсет и четири.

— Работлив е като мравка — отбеляза Уили.

Силвестъс повече не дойде на хълма, но всеки път, когато печаха курабии, Сиси му донасяше няколко, загънати в бяла кърпа. Никога не присядаше и Мън тъй и не успя да я заговори. Имаше навика да стои с ръце на кръста и да го гледа, докато изяде курабиите. Наблюдаваше го, дордето не изгълташе и последната троха, а подир това винаги си тръгваше. Благодареше й, а понякога питаше: „Защо не седнеш да си поприказваме, Сиси?“ Но винаги ставаше едно и също. Тя стоеше неподвижно, без за миг да откъсва черните си очи от него, и го гледаше как слага последния залък в устата си, после рязко се обръщаше и си тръгваше.

Един-единствен път към края на престоя му у Праудфитови се позабави малко и след като Мън си изяде хляба. Помоли я да седне, но без да отвръща, тя само кимна. Когато той се напи от извора и вдигна глава, Сиси се наведе да прибере малката квадратна кърпа и като я приглади, сгъна я и промълви:

— Мистър Пърс…

— Кажи, Сиси?

— Мистър Пърс — поколеба се тя отново, като продължаваше да приглажда кърпата. — Леля Дели чула, че жена ви си имала бебе.

— Истина е — отвърна Мън.

— Момченце, нали?

— Да, Сиси.

Тя притисна кърпата между дланите си и я задържа така. После попита:

— Как се казва?

— Не знам — отвърна той.

Тя го погледна втренчено за миг и без да каже дума, изчезна.

Нямаше начин да я види, докато се спуска по пътеката. Наблюдаваше голото място между хълма и къщата и я чакаше да се появи. Най-сетне тя излезе от храсталака и бързо се отправи към дома. От кухненския комин се виеше тъничка струйка дим, макар че беше рано за вечеря. После си спомни, че Сиси му беше донесла хляб. Бяха напалили пещта.

Димът се издигаше неподвижно на дълга сиво-синя струя, която се губеше в чистия въздух нейде далеч над върха.

След малко момичето излезе от къщата. В ръка носеше котле и докато го полюшваше, той мярна отблясъка на слънцето върху него. Фигурата й, толкова мъничка от това разстояние, прекоси двора и се отправи през портата към нивата край потока. Видя я да ситни между редовете от млади растения. В единия край двамата мъже копаеха. Носеше им вода.

Когато ги приближи, те прекъснаха работа. Тогава видя трите фигури заедно, там, в края на нивата, далечни и много-много малки. Сега ще отлепят длани от дръжките на мотиките и ще килнат шапки на темето. Устните им ще са пресъхнали, а в зъбите им ще поскърцват прашинки от сухата пръст. Ще се редуват — първо Уили Праудфит, след него и Силвестъс ще надигнат котлето, а студената вода ще изпълва устата им и сладко и пречистващо ще бълбука в гърлата им. Ще благодарят на момичето, ще погледнат въпросително слънцето, ще грабнат отново мотиките, ще се превият над земята, всеки посвоему, и остриетата пак ще залъскат неуморно нагоре-надолу. Сушата можеше да дойде. Засаденото от тях вероятно щеше да посърне и увехне, тъй че догодина можеше и двамата да ги няма тук. Дотогава земята сигурно щеше да премине в други ръце и Уили Праудфит навярно щеше да отиде я в Оклахома, я бог знае къде. Силвестъс сигурно също щеше да се запилее. Но сега мотиките им се вдигаха и падаха все така упорито. Те пристъпваха неосезаемо, но уверено, сякаш напредваха в бъдещето си. Зад тях, на другата нива, която оттук не се виждаше, работеха други мъже, в къщите шетаха други жени и други хора се суетяха по улиците на градовете.

Той се взираше в трите тъй далечни силуета в полето, застинали в щедрата, ослепителна и сякаш чуплива дневна светлина, и му се прищя да извика, да им махне с ръка като пътник, изгубен в пустиня, който вижда или по-скоро си мисли, че вижда как в далечината спътниците му се движат уверено, спокойно и без да бързат, за да изчезнат в падината зад някой хълм или в безкрая. Но не го направи. Легна на земята, обхванал главата си с ръце, внезапно потресен от тази най-обикновена сцена долу, в ниското, много повече отколкото от преживените трудности в бягството си, от спомена за отминалото щастие и тъга, дори от вестта за раждането на сина му.

— Оклахома — рече Уили Праудфит.

— Разправят, че там човек можел да почне от едното нищо — обади се Силвестъс.

— Сума време мина, откак бях в Оклахома — поклати глава Уили, размърда се и дъските на верандата изскърцаха в мрака. После продължи: — Тогава много народ бе тръгнал натам, та да започне отначало. По една или друга причина. А имаше и такива, дето просто не ги свърта на едно място и все скитосват. Като мене по онова време. Бизоните започнаха да изчезват и един ден гледам — няма ги, а дотогава накъдето и да се обърнеш — земята черна-почерняла от тях. Та и аз тръгнах на запад. Ама накрая пак тук се върнах. Мнозина обаче не се върнаха, просто нямаше къде — помълча известно време и продължи: — Дойдох тук и зарязах оня сушав край. Но знае ли човек, един ден може пак натам да се запилея. В Оклахома, ако е рекъл бог.

— Тук трудът ти отива на вятъра — рече племенникът.

— Може пак да тръгна, като му дойде времето — подхвана отново Уили Праудфит. — Ако още е останало местенце, където в днешно време човек може да се свре. Тъй рече и тате един ден и замина, макар и хич да не го беше мислил преди. През шейсе и първа беше, войната тъкмо бе започнала. Не му беше леко. Не че беше религиозен, ама стрелбата и убийствата мира не му даваха и все се молеше богу да му посочи чия страна да вземе. Ама то коя ли беше страната на бога? И една заран рече: „Не оставам повече тук, свило ми се е сърцето, като гледам какво е наоколо! Заминавам!“

Продаде всичко: земя и покъщнина, всичко, дето в каруца не можеш го натовари. Запретна два чифта волове и потеглихме за Северен Арканзас. Там тате имаше братовчед и оня му прати писмо, че Северен Арканзас бил райско място за човека, че свободно можеш да получиш земя, при това хубава. Минахме през Тенеси, а там навред, дордето ти стигне погледът, все памук растеше. Стигнахме и Мемфис. Качихме се на един параход и хайде надолу по Мисисипи, а подир това — по Арканзас. Но земята отдавна беше заета. Стигнахме и Литъл Рок. Стояхме там близо три седмици и чакахме братовчеда на тате. А пък аз в това време успях да разуча целия град, знаете какви са децата — навсякъде си врат носа и все щъкат нагоре-надолу. Бяхме се разположили край един поток, ама тате все даваше зор да тръгваме, че времето не чакало. Искаше му се да купи парче земя и да дигне къща, преди да е дошла зимата. Водата, дето я пиехме в Литъл Рок, не беше свят, а пък той си беше придирчив. Вярно, и там има вода, ама не е сладка като тукашната. Разправяха, че по онова време в Литъл Рок се натръшкали от дизентерия и причината била във водата, дето я пиели.

Ама аз нали си бях десет-дванайсетгодишен, морето ми беше до колене. Ходех да гледам как мъжете се обучават и се готвят за война, а пък някои бяха със сопи, все още нямаха пушки. Един ден рекох: „Тате, ти няма ли да станеш войник?“ „Войник, войник — смъмри ме той, — ти стой по-далеч от тях, че ще има свети въртипух!“ Ама аз нали си бях дете, измъквах се и все ходех да ги гледам. Дотогава не бях виждал войници.

Най-сетне дойде и братовчедът на татко. „Амон — обърна се той към тате, защото тъй му беше името, — забавих се, ама нещо ми се изпречи на пътя.“ Извади един лист от джоба си, а на него нарисувал карта и всичко от ясно по-ясно означено. Баща ми погледа-погледа, па рече: „Няма ли да се връщаш?“ „Няма, Амон, няма да се връщам! — отвърна братовчедът на татко. Войник съм вече!“

„Войник ли?“ — попита баща ми и го изгледа.

„Войник, войник, не съм аз за семейство като тебе!“, отвърна оня.

Тате поклати глава. „Не — вика той, — не е там работата. Имам си хубава къща в Кентъки. Жената ми е добра, умна. Най-добрата, дето някога съм срещал. Река ли, тя и момчетата ще ми стопанисват дома, а аз ще си бъда войник. Ако ми беше по сърце обаче, ама не ми е! Та как ще спя спокойно, като знам, че трябва да се дигна и да убия човек, дето дори не го познавам!“

Тате взе картата, натоварихме каруцата, запретнахме воловете и преминахме реката. Още същия ден. И се упътихме къде Северен Арканзас.

А там — земя колкото щеш, само да я работиш! Всичко излезе самата истина. Хубава и равна, както беше казал братовчедът. Намери тате едно парче точно на стигата на два потока — хем долина, хем и по-височко имаше, да ти е драго да работиш! Насред нея извор блика, дърво — колкото щеш, и бял дъб, и кедър, и върба, че и бреза. Пък колко катерички — и то едни таквиз тлъсти, дето всяка заран те будят с цвърченето си. „Бащице наш, бащице наш!“ — рече разнежен тате, ококорил очи право пред себе си, като избра вече място и къща да дигне. После изведнъж кресна на мама: „Хенриета, подай ми брадвата!“ И тя му я даде.

Някои от тамошните отидоха на война като братовчеда, ала тате си стоеше настрана докрай. Седят си хората и някой току спомене за войната, а той става и си тръгва. Сетне дойде вест, че свършила. Вече бях голям, шестнайсетата карах, и не че се хваля, ама си бях сръчен. Ние, момчетата, помагахме на тате в стопанството и се оправяхме. Добър край беше, плодороден.

Когато подкарах деветнайсетата, рекох: „Тате, мисля да ида в Канзас.“ А той вика: „Виждам аз, че от известно време не те свърта.“

И тръгнах. Тате ми даде кон, седло и педесе долара в злато. Бях решил да ида в Канзас и да стана ловец на бизони, както бях чувал да правят. Смятах, че ще се оправя с пушката не по-зле от всеки друг. Та малко ли бях стрелял по бичета и все в задницата ги удрях, в подкожната лой, там, дето се целят майсторите. Тъй става — съберат няколко души по педесе цента, купят едно биче и го пушкат кой където му душа иска: някой висок — в задницата, в тлъстините; следващият — в бутовете, трети — в някоя плешка или в главата, четвърти — в другата плешка. Стрелял съм и по речно камъче с изрисувано на него с креда малко сърчице — от четирсе стъпки, прав, а пък лежешката — от шейсе.

В Хейс Сити се запознах с един, Минго го викаха. Беше янки, изкарал войната. Пуснали ги и той дошъл в Канзас. В Санта Фе първо драл мулета, после трепал биволи къде Колорадо и се главил един от първите при прокарването на железницата „Канзас Пасифик“, стрелял бизони, за да си изхрани хората, и нямаше нещо, за което да не се беше хващал. Върлинест такъв, сух, само кожа и кости, с жълтеникаво лице и без косъм на главата, а пък и тя една такава жълта. Нямаше повече от трийсетина години. „Някой ден току-виж съм разочаровал шайените“ — казваше той и се почесваше по темето, дето уж трябваше да му бъде косата. Решил беше да си опита късмета още веднъж, защото цената на кожите непрекъснато растеше, в Хейс Сити търговците се надпреварваха да ги изкупуват. Минго имаше скътани малко парици от превози от Форт Сил нататък, както и една стара каруца. Купи всичко, от което имахме нужда, и рече, че мога да му изплатя моя дял от онуй, дето ще го спечелим. Благодарих му от сърце и поехме.

Седемдесе и осма година беше и, бога ми, изръшнахме целия край! На север от Хейс Сити към Салин, оттам нагоре по Пони Крийк и Арканзас, надолу до Панхандъл на Канадската река и още по-надолу — до Форт Сил. Имаше време, когато човек нищичко не можеше да вземе за необработена кожа с хубав косъм, а с летния лов не успяваше дори барута да си плати. Ама първия път, когато отидохме в Хейс Сити и тъкмо разтоварвахме и умувахме какво да правим, докато дойде зимата, един изкупвач на кожи за Дърфи, дето е оттатък Левънуърд, ни брои по два долара и десет цента за кожа, доколкото помня. „Момчета, вика, бързо пълнете тумбаците, мокрете глътката и поемайте наново! Купувам всичко, без значение лято ли е, дъжд ли вали, или слънце грее.“ „Сериозно ли купуваш летни кожи?“, пита Минго. „Сериозно, я!“, отвръща оня.

Минго отиде да купи още една каруца и глави двамина дерачи, ирландци бяха, тогава там гъмжеше от ирландци, и още един, та да щави и опъва кожите. А аз му викам: „Да ти се не видяло, Минго, държиш се, сякаш сме богаташи!“ Той пък отвръща: „Сега не сме, но бог ми е свидетел, че ще бъдем! Пък и се уморих да дера, до гуша ми дойде! Обичам да ги стрелям, ама да дера — не ме търси! Добре че когато пушкахме бунтовниците, не стана нужда да ги дерем. Отсега нататък само ще гърмим като джентълмени, докато цевта не запуши!“

И да пукна, ако това не беше самата истина! Цевта като нищо ти припушва в ръката. Денят е спокоен, димът се вие край главата ти като мъгла, а ушите ти пищят. Случи се бизоните да стоят неподвижно, стоят и си пасат. Ти му пуснеш оловото на един, а другите току вземат да душат и да реват, ама не бягат. Е, ако имаш късмет! И колко му е тогава — продължаваш да стреляш по онези, дето са в края и може всеки миг да хукнат. Стреляш си кротко и гледаш да не ти прегрее пушката. Спомням си, че на следната година случихме с два големи удара — единия го направи Минго, другия аз. Вървях по някакво възвишение южно от едно поточе, дето се вливаше в Пони. По едно време надзъртам предпазливо иззад хребета и гледам — отпреде ми стадо. На около сто и педесе крачки трябва да беше, а вятърът духа откъм него. Подпрях шарпа на рогатката и залегнах. Сетне лека-полека взех да се надигам — човек трябва да стане, да се засили и чак тогава да стреля, — подпрях се на коляно и какво да видя — ни един не е паднал! Помислих, че не съм улучил, макар да ми беше на сгода, и отново залегнах, та пак да опитам. И тогава гледам — един бизон се гътва, а другите стоят неподвижно, пак стрелям — пада още един, а ония стоят ли, стоят. Стрелях още веднъж. Божичко, рекох си, същинска скотобойна!

И вярно, беше досущ като в скотобойна! Лежа аз, премервам се с шарпа, стрелям, а те не помръдват. Броя си на глас между изстрелите, за да не се забравя и да прегрея пушката. Сума време ги гледах да подгъват бавно крака, когато куршумът попаднеше в целта, и да се килват на една страна. А ония другите стоят, душат и реват като побеснели. Тъй де, дивотия! Лежи си там някакъв, слънцето припича, а той продължава да натиска спусъка. Не ще да е на себе си такъв! Ама никак! Сякаш не е човек, ами дявол знае какво! Като че ли не той държи пушката, а тя него. И ти се струва, че ако стане, тръгне си, зареже бизоните долу, в ниското, и остави пушката на земята, тя ще има да си гърми сам-самичка до безкрай. А пък бизоните все ще си душат и ще реват. Понякога и тъй се случва.

Него подиробед натръшках седемдесе и два бизона, преди да се усетят и да избягат. Към залез най-сетне се пръснаха. Видях ги да тръгват, колкото бяха останали де, ама нямаше повече от двайсетина, а подире им такава пушилка се вдигна! Хукнаха на север и се изгубиха от погледа ми, но аз продължавах да лежа, сякаш ръката ми бе залепнала за пушката, а цевта пари — ще ме изгори. Лежах там като побъркан.

„Дявол да го вземе — вика Минго, — под тебе бизони на купища, а ти се излежаваш, като че хич ги няма!“ Не го бях чул кога е дошъл. „Хайде, иди да доведеш ирландците — продължи той, — нощес ще падне работа, трябва да се одерат!“ Нищо не му рекох и тръгнах към каруците, за да подбера дерачите, щом привършат онуй, дето го бяха почнали. Когато се върнахме, беше вече нощ, Минго дереше и проклинаше света. Но на изток изгря луната — червена и тумбеста, и от хамбар по-голяма. Тук няма да видиш луна като канзаската. Та на месечина ги драхме, без думица да продумаме. Само дето я някой ще изсумти, я нож ще засъска по брус, нежно и весело, сякаш на острието му е благо, като го заточваш, и накрая оня звук, който издава кожата, когато поддаде и с едно по-ячко и продължително дръпване отделиш месото от нея. Далече нейде ще извие койот, а после все по-близо и по-близо ще се чуе.

И седемдесе и двата ги одрахме и им отрязахме езиците. Че и козината им остъргахме. Натоварихме каруцата и потеглихме нагоре по хълма прегладнели и каталясали. Помня, че някъде насред склона се обърнахме и погледнахме назад. Луната беше вече високо и земята долу изглеждаше бяла като вода, а труповете стърчаха над нея досущ като черни скали.

Но на човек не всеки ден му се случва такъв удар. Да, далеч не толкова често, мен слушайте! Опитваш вятъра, заставаш срещу му и бавно и внимателно започваш да приближаваш, кажи-речи, през цялото време пълзиш. Разшават ли се — време му е! От двеста крачки са ти в кърпа вързани. Ама шарпът стреля като топ. Истина ви казвам! За него три четвърти миля е нищо, стига да можеш да уловиш на мушката някой мъжкар, че и да го улучиш. Ама не можеш! Виж, от двеста и педесе-триста крачки става, и то с голям зор! Стреляш, а стадото се пръсне и побегне, сетне запре, а ти току притичваш и тъй, дордето не ги изгубиш от поглед.

Не може обаче да се отрече, че с Минго си вземахме своето и зиме, и лете. Пък и не само ние. Под навесите на Чарли Рат в Додж Сити съм виждал не веднъж и дваж със собствените си очи да чакат по педесе-шейсе хиляди кожи, овързани на бали, а дворът му е така наблъскан с каруци, че човек може да го прекоси, без кракът му да стъпи на земята. Каруците са направо една връз друга, че и натоварени догоре, а мъжете, насвяткани до козирката, викат, псуват и чакат да разтоварят. Времето беше такова, че парите избиваха отвсякъде като негърска пот. Мъжете бяха все демобилизирани и надошли от майната си, а пиенето се лееше като река. Нечиста сила, дума да няма! Но тогава човек можеше да се оправи без много-много неприятности, стига да си гледа работата, да почита бога и да не забива нож в гърба на ближния.

Та вземахме си ний нашето и си мислех — край няма да има! Човек така е устроен. Гледа нещо и си мисли, че ще е вечно, а не забелязва кога му идва краят. Лаком е той, като прасе е лаком, и също толкоз сляп. Веднъж през пролетта седях на един хълм недалеч от Медсин Лодж Крик и гледах бизоните. На север се придвижваха. Пролет беше, та следите им все от юг на север се точеха. На север значи отиваха тогава и накъдето и да се обърнеш, все бизони. Ей тъй, един до друг! Пък и не можеш да кажеш колко са — един господ бог на небето знаеше само. Тъй си беше и никой не разбра, че това е краят. Навсякъде виждах одрани и разложени трупове черна почерняла беше земята от тях на половиндневен конски преход. Дъх не можеше да си поемеш от вонята им. И преди да се усетим, в Канзас не остана ни един бизон. Цял ден пътуваш, а ни един за цяр не виждаш! „Тръгвам за Оклахома, рече Минго, там все още има бизони. Надолу по Чимърън или по Бийвър Крийк.“

„Да, ама там е индианска територия — рекох, — а пък аз много-много не ги любя индианците.“

„Имам познати, които са били там и са ударили кьоравото — вика Минго. — Чух за някакъв, дето се върнал с над хиляда кожи, а пък не стоял кой знае колко.“

„Ама има и такива, дето изобщо не са се върнали“ — рекох.

„Мешал съм се с индианците, когато въртях там търговия — вика Минго. — Слаба работа са те, нямат си ей това! — и навири карабината. — Техните пушки бял не би ги и погледнал!“

„Не че ме е страх — рекох, — ама не е редно, щото по закон това са си индиански земи.“

„Индиански, друг път! — озъбва се Минго и плюе. — Няма да е задълго. Някакъв от Додж Сити рече, че една група се кани да тръгне нататък за бизони. Каза също, че и Мейърс щял да иде, за да изкупува кожите и да открие кантора точно там, в Оклахома, а може би и в Тексас, към Канадската река. Голяма работа ще е!“

„И ти смяташ да идеш с тях?“, попитах.

„Не — отвърна той, — не обичам да ми се мотаят хора из краката!“

Та тръгнахме ние двамата за Оклахома заедно с нашите дерачи. Бяхме наели нови, защото старите напуснаха — не искаха да ходят в индианските земи. Главихме двама — един французин и един негър. Трябваше да им плащаме по осемдесе долара на месец, плюс храната заради индианските територии. Както и да е. В седемдесе и четвърта беше — суха година излезе, чак реките пресъхнаха. Помня, че и много скакалци се появиха. Ама все пак стигнахме и имаше бизони. Точно както преди — същинско гъмжило, не можеш да се разминеш от тях. Като че ли бяхме в друг свят, ама само за някое време. Работехме здравата и напредвахме все повече и повече. Трябваше обаче да си отваряме очите на четири и да внимаваме за индианци. Нощем се редувахме да пазим. Не се яви ни един, докато не закарахме първия товар в Додж Сити и не се върнахме оттам. Тогаз вече мярнахме неколцина наведнъж. Негърът се беше заврял в някаква долчинка и дереше бизон, убит от Минго, французинът опъваше кожите край каруците, а ние с Минго се мотаехме наоколо. Появиха се иззад един хълм между долчинката и каруците и едва тогава ги видяхме. Хукнахме, притиснахме ги и започнахме да ги стреляме. „Де го негъра?“, пита Минго. „Няма го“, отвръща французинът. „Мътните го взели! — ядоса се оня, както беше залегнал и гърмеше. — Туй черно копеле ще вземе да се остави да го хванат, а аз мразя да дера! Това ще ми е благодарността, че четири години съм се бил срещу бунтовниците за свободата на негрите!“

Цял подиробед лежахме и пукахме по тях. Французинът товареше, а ние пукахме по тях. Когато бяха далеч — с шарповете, а наближеха ли — с карабините и колтовете. Една карабина „Спенсър“ е дванайсетозарядна, а и тежкокалибрена. Та цял подиробед все така, после падна нощ и вече ни те можеха да ни доближат, нито пък ние да ти видим. Опитваха, ама всеки път ги засичахме.

Когато се развидели, вече ги нямаше. Околовръст лежаха няколко понита, а съвсем наблизо, на не повече от петнайсе крачки — един индианец. Не го знаех, че е дошъл толкоз наблизо, ама нощем нали се лъже човек. Ако е имало и други, трябва да ги бяха отнесли, а тоя беше много близо. Отидохме при него и Минго рече: „Като го гледам колко близо е дошъл, явно се е опитал да ни изненада. Искало му се е вожд да стане.“ Младок беше и прострелян в корема. „Да му се не види и глупакът! — изръмжа Минго и като го погледна, поясни: — От киъуа^[1] е.“ Подир това клекна и си измъкна ножа.

„Какво ще го правиш?“, попитах.

„Ще го скалпирам“, отвърна Минго.

„Не бива тъй, нали си християнин“ — рекох.

„Ами — вика, — познавам и други християни, дето са драли индианци. Имам приятел, беше си направил пунгия от ненката на индианка. Ама не му вършеше добра работа — рече той и започна да реже. — Много бързо се износи. Скалпът обаче е друго нещо, направо си е талисман.“

Скалпира го той, после погледнахме в долчинката за негъра. Там беше, само че и на него му бяха взели скалпа. „Минали са се — подсмихна се Минго, — един негърски скалп не струва и пет пари. Във всеки случай от моя е по-добър“.

Това бяха единствените индианци, с които тази година си имахме неприятности, но групата, дето тръгна от Додж Сити, брала много ядове в Тексас. В една местност, наречена Доуб Уолс, имало голямо сражение и някои паднали убити, наред с много индианци. А ония южните бяха много зли. Бъхтеха се при Анадарко с войниците, убиваха и скалпираха когото сварят. Правеха набези и до Тексас. Киъуасите нападнали един обоз с продоволствие, Капитан Лейман, доколкото помня, и здравата го одръстили. На другата пролет бяхме във Форт Сил и чухме войниците да разправят как лежали четири дни в дупки, дето сами си били изкопали и умирали за капка вода, докато около тях в кръг, с вой и стрелба, непрестанно препускали индианци. Имало един омотан в бял чаршаф — четири пъти прекосил насам-натам позициите им. Куршумите изрешетили чаршафа, ама него все едно бълха го ухапала. Така станал голям вожд и получил ново име за това геройство, както им е обичаят. Някакъв скаут обаче все пак успял да се добере до щаба и дошло подкрепление.

Лоша година беше, дума да няма, и генералът във Форт Сил — генерал Шеридан, оня, дето се беше бил във войната — се канеше да ги удари. И ги удари. Пръснали се като койоти, погнати от кучета. Гонили ги, та чак дъх не им дали да си поемат. Някои се предали, ама онез, дето били с вождовете Самотния Вълк, Мамантай и още неколцина, продължавали да бягат и да се бият. Преди съвсем да ги довършат, и те се предали. Видях ги с очите си! Във Форт Сил! Доведе ги един вожд, Ритнатото Пиле му викаха. Разбрал той накъде вървят нещата и накарал хората си да се предадат. И там, във Форт Сил, ги видях. Вкараха ги в ограденото за добитъка място — ама с камък беше оградено, а лошите вождове ги оковаха и ги заключиха в затвора и в каменната ледница, дето тогава я строяха. Всеки ден, когато пристигнеха каруците с месо, им хвърляха от него през стената — сурово, на парчета, сякаш глутница пантери хранеха. Взеха им всичко, изкараха ги навън, застреляха ги и ги оставиха да вонят. Много приличаше на смраднята, дето се разнасяше, когато трепехме бизони и ги деряхме. Задуха един западен вятър и във Форт Сил не остана човек, дето да се спаси от нея, без значение спи ли, или е буден. Да не можеш и да хапнеш, значи.

Канеха се да изпратят лошите вождове далеч във Флорида и така да се отърват от тях. Щяха да накарат Ритнатото Пиле да посочи кои са най-ожесточени срещу белите. И той така и направи. Посочи Самотния Вълк, Мамантай и още неколцина, като каза, че тия никога нямало да се откажат да скалпират бели. Дойде време да се отърват от тях и аз с очите си видях как стана. Военните фургони стояха до ледницата, заобиколени от въоръжени войници и тогава взеха да извеждат индианците. Бяха оковани във вериги. После пристигна Ритнатото Пиле на сивия си жребец. Истински красавец беше тоя мъж — висок и снажен, а как яздеше, душата ти пълни! Скочи той от коня и се приближи до Мамантай и Самотния Вълк. „Време е — рече. — Сърцето ми прелива от горест, но така трябва. Обичам ви, ала вие няма да поемете по правия път. А обичам и хората си. Отпращам ви надалеч, защото държа на своя народ, а вие карате хората да се убиват един друг и да си блъскат главата о каменна стена. Защото да се биеш с белите е като да си блъскаш главата о камък. Когато сърцата ви се променят, можете да се върнете и тогава и в моето сърце ще намерите любов към вас.“ Това разправяха, че им казал, защото самият аз не им разбирам на приказката.

Вождовете стояха целите омотани във вериги и мълчаха. Само го гледаха. После Мамантай рече: „Ти се мислиш за голям вожд, Ритнато Пиле. Смяташ, че добре си направил. Белите те хвалят и си се възгордял. Не си Ритнато Пиле ти, ами същинска умряла самка, просната на слънце и подута като мърша. Индианците трябва да умират заедно, но ти няма да умреш с нас. Ще умреш сам, Ритнато Пиле. И ти умираш сега, защото лошият вятър е в теб.“ Черните камшици изплющяха и фургоните тръгнаха към кръстопътя Кадо. Войниците си отидоха, а той продължаваше да гледа подир отдалечаващите се фургони.

Има много неща на тоя свят, за които човек може да мисли, и ето ви едно от тях. Туй де, което стана с Ритнатото Пиле. Постоя той, постоя, вперил поглед в далечината, сетне отиде в шатрата си, долу, край Каш Крийк, близо до Сил. Разправяха, че просто седял, без да вижда нищо наоколо и без да продумва. Хапвал нещо, ама не му било сладко. Не вдигал очи от земята. Стоял тъй четири дена, а на петата заран се гътнал и умрял. „Направих каквото трябваше — казал за последно. — Приех ръката на белия човек.“ И опнал петалата. Нямало никакъв белег по него, бил мъж в силата си.

Ама знае ли човек! Някои разправят, че когато фургоните спрели извън Сил, Мамантай взел да се моли и направил магия, та Ритнатото Пиле да умре. Сетне сам предал богу дух, защото бил направил магия на човек от своето племе. Пък може и сърцето му да не е издържало. А нищо чудно и сърцето на Ритнатото Пиле да се е пропукало като кремък, хвърлен в огън. Знае ли човек! Но е нещо, над което може да се помисли.

Когато отведоха индианците от Сил, беше май и ние с Минго наново поехме пак бизони да бием, ала тази година не ни провървя. Просто нямаше. Хората разправяха, че индианците затова били толкова зли, щото ги нямало бизоните. Прехранвали се с това, което им подхвърляло правителството, но то не достигало. Взехме каквото можахме и се вдигнахме за Оклахома. Чухме, че в Бразос имало бизони и че ги биели момчетата на Чарли Харт, та затуй потеглихме натам, а после и нагоре по Пийс Ривър. Направихме всичко каквото можахме, но времето на бизоните си отиваше. Минго се промени, не можеш го позна. Видеше ли бизон, направо лудите го хващаха. „Мътните те взели — викаше, а очите му святкаха, като да беше трескав. — Мътните те взели! Кво чакаш бе, кентъкско копеле!“ И нападахме. Нямаше значение ден ли е, нощ ли е, той връхлиташе. Виждал съм го, залезе слънцето, няма светлина да се премери човек, ама той пак хаби патроните, а сачмите на шарповете на чорба бяха станали. Две унции вървеше тогава куршумът и барутът. „Минго — викам, — това си е жива разсипия!“ „Гърленцето ще ти прережа!“ — ревваше оня и после цяла вечер не продумваше.

Напуснахме Бразос и поехме към Канзас. „На север има бизони“ — вика ми Минго. Минават си дните, а ние ще зърнем я някой взел-дал от старост, я някоя и друга самка. А по земята се белнали едни кости — не ти е работа! Накъдето се обърнеш, бяло като солници. И хрущят ли, хрущят под колелата на каруците. Стигнахме Додж Сити, а там — камара от кости. Пришълците ги събрали и ги докарали за продан. На изток ги изкупували за тор, та да подхранват с нея излинялата земя. Цял Санта Фе беше заринат с кокали — таквоз чудо не бях виждал! И сега имаше хора в Додж Сити, ама не беше като преди. Кибичеха и нямаха нито грош, всичко бяха пропилели. Пълно беше с кокалаци и изпаднали ловци. Та бяхме в Додж Сити, а Минго взе нещо да не се отделя от бутилката. „Няма ти бизоните — ще рече. — Мътните ги взели, следващото, дето ще изчезне, е уискито! Не е място това за бял човек!“ А пък сушата още не беше настъпила, поне докато бях с Минго.

Мотаехме се из Додж Сити, когато се разчу, че в Санта Фе плащали добри пари, за да се озаптят Денвър и Рио Гранде, та да мине линията натам, където Арканзас излиза от планината в Колорадо. Минго рече да се стягаме за път. „Не — викам му, — никъде не тръгвам да стрелям и да убивам хора! Дори и за железницата да е, пак няма да стане!“ „Аз четири години съм убивал за правителството — сопна се Минго, — а щом съм убивал за правителството, не виждам защо да не убивам и заради някой друг! Па било и за едната му железница!“ Аз обаче отказах, той отиде, а аз го чаках в Додж Сити. Когато се върна, донесе пари. „Линията ще е на Санта Фе — рече, — а отклоненията — на ирландците.“

След малко продължи: „Горе в Йелоустоун има бизони както по-рано. Чух го от сигурно място. Стягай се!“ Аз обаче не му отговорих. „Какво седиш — вика, — стягай се!“ Тогава му рекох, че никъде няма да ходя. „А какво ще правиш?“ — попита. „Още не съм решил — отвърнах. — Ще видя. Може да си купя парче земя, останали са ми малко парици, колкото за инвентар.“ „Тъп земеделец ще ставаш, а?“ — рече. — „Проклет, тъп земеделец!“. „Може и да стана, ако ми скимне“ — отвърнах. „Събирач на кости!“ — вика той, погледна ме и това бяха последните думи, които чух от него. „Събирач на кости!“ — повтори той, изгледа ме наново и си тръгна. Още не беше изгряло слънцето, а него вече го нямаше. Казаха, че запрашил към Йелоустоун.

Купих парче земя, както си бях наумил. Горе в Канзас. И мисля, че добре ми потръгна. Защо пък да не попревия и аз гръб? Имах някоя и друга пара, колкото за начало, та да си купя инструменти, добитък и каквото още ми трябваше. Останах две години. Подхванах и трета, но разбрах, че не е туй, дето го искам. Нещо ми стана. Не знаех какво е, ама не ме пущаше ни деня, ни нощя.

Продадох и добитъка, и инвентара. Питам един: Колко даваш? Каза ми той — нищо пара в сравнение с онази, дето можех да им взема. Но приех и ми стигна, за да си купя екипировка. Тръгнах надолу през Оклахома, а после на запад. Да, на запад, както правеше по онова време човек, когато му щукнеше път да види.

Минавах през познати места, ама вече беше друго. Не толкова различно обаче, както през деведесе и първа, вече на връщане. Тогава индианците танцуваха навсякъде, откъдето минех — мъчеха се отново да докарат бизоните с танци. От тях и кокал не беше останал, ама ония танцуват, та пушек се дига. Чух, че навред гъмжало от индианци — и горе, в Дакота, и на запад. Наричаха тоя танц „Танцът на призраците“. Правеха магии и се мъчеха да върнат добрите стари времена, ала те отдавна бяха отминали. Щял да дойде един нов свят, разправяха те, само за индианци. Нова земя се раждала — по-бяла и по-чиста, отколкото изобщо можел да си представи човек, а по нея — накъдето и да погледнеш — все бизони. Както онзи път, когато стоях на хълма край Медсин Лодж Крик и ги гледах да се нижат. И през ум не ми минаваше, че няма винаги да е така. Новата земя, казваха те, щяла да се плъзне върху старата, на която вече нямало бизони, и щяла да я прочисти, както дете плюе върху плочата си за писане и я изтрива. Там щели да бъдат всички индианци, от всички племена, щели да стоят и да викат онез, дето са умрели — на новата бяла земя. И живите танцуваха, за да дойде тя.

С очите си ги видях! Имаше и такива, дето лягаха на земята и умираха — тъй казваха те. Както си танцуваха, лягаха изопнати и вдървени, като същински мъртъвци. Онези де, дето са гледали новата земя. После се свестяваха, сякаш от сън се събуждаха, и разказваха какво им се явило. Новата земя била цялата бяла и греела, а мъртвите на нея щастливо им махали с ръка и те даже си поприказвали с тях. Жените пък, дето имали умрели деца, и тях видели.

Някои от белите им се смееха и подиграваха. Разправяха, че индианците съвсем са пощурели. Аз обаче не бях от тях. Преди време, когато бях още млад и зелен, можеше и да им се присмея. Но не и в деведесе и първа, когато се връщах след всичко, дето ми беше минало през главата. Бях лежал като тези индианци и ми се бе присънвало, че се връщам! През деведесе и първа.

Пустите му индианци! Събираха се в голям кръг и танцуваха. Въртяха се и пееха. Те сами си бяха съчинили песните: как са умрели и какво са видели на онази, новата земя. Шаманът им стоеше в средата и се тресеше, закичен с орлово перо, а другите танцуваха около него и пееха. И ето, някой усещаше, че новата земя идва, и започваше да се друса и да трепери сякаш от студ. А шаманът току размахва орловото перо пред лицето му, духа му в очите и вика: „Хън, хън, хън!“ Оня излиза от кръга и застава в центъра, олюлява се като слепец, а шаманът все така размахва перото пред носа му и повтаря: „Хън, хън, хън!“ Тогава оня се разтриса като вампирясал, после изведнъж се кротва, а очите му се облещват като преди да ти ги склопят с монети. Колко време стои така, не мога ви каза, а останалите продължават да танцуват и да пеят. Други пък прииждат ли, прииждат и бум — долу. Лежат на земята като умрели, може би цял ден, а песните и танците нито за миг не престават.

Но това беше през деведесе и първа, когато се връщах, а не на отиване. Казах ви, че на отиване вървях на запад, както правеше всеки, щукне ли му да види път. Бях в Санта Фе и всичко видях с очите си. Отидох в центъра на града, погледнах хората да щъкат насам-натам и реших да си почина. Тогава ме прихвана. Не, рекох си, няма да спирам, нещо ми подсказва да не спирам! Хич не се и маях, завъртях се само колкото да си купя нещо за ядене, а един ме пита: „Накъде така?“ Не знам, рекох му, а той вика: „Боже милостиви, чуждоземецо, вървиш, значи, а сам не знаеш накъде?!“ Аз пък отвърнах: Вярно е, не знам, ама ще разбера, когато стигна! И си продължих пътя.

Стигнах планините. Такива планини не сте виждали! Аз поне не бях. Не приличаха нито на арканзаските хълмове, нито пък на тия тук, в Кентъки. Ония места са открити и високи, а планините са се дигнали още повече над тях. Беше юни, когато ги стигнах, и навред се виждаха цветя. Такива другаде не знам да има. Серей с венче като от чисто злато, а по земята — дребни като парички цветенца. Накъдето и да се обърнеш — пред очите ти все кактуси аленеят. Ама не миришат пущините! Много са красиви, да им се не нагледаш, но завреш ли си носа — мирис никакъв!

Поех нагоре. Там имаше само кедри, хвойна и шубраци, дето за нищо не ги бива. Качих се по-нагоре, а там — едни пинии, сетне тръгне дъб, ама нискорасляк. А още по-високо — големи борове, брадва не видели. Погледнеш надолу, а земята в ниското се опнала — край няма. Пръстта й — с цвят на слънчево небе. Дигнеш очи към върховете — сняг стои, а слънцето се белнало през него като върше на облак през лято. Вятърът бръсне по снега и лицето ти се смръзва, а слънцето грее, та се къса.

Обикалях аз по тия места, без изобщо да питам за пътя. Виждах хора да идват и да си отиват от Санта Фе, сетне никого повече не видях. Сегиз-тогиз из планините срещах индианци я на кон, я застанали нейде. Правех им знаци, те ми отвръщаха, но за пътя никого не питах. Там човек може да броди, а на един изстрел разстояние да има индианци, и пак няма да го разбере. Пък едни къщи имат — досущ купчина кал, на могила приличат. Хогани им викат. Застуди ли се, или пък суша когато настане и тревата изсъхне, преместват се и строят нови.

Лятото изкарах високо в планините. Като захвана студ, се смъкнах надолу и си построих къща като индианските, само че моята на юг гледаше, а задната й страна опираше в една канара. Къщите на индианците гледат само на изток. Такава им е вярата. И навес за понитата направих. Там и преживях зимата — далеч от земята. Човек все ще изкара някак, стига да има пушка като мен, пък аз и капани залагах. Сегиз-тогиз купувах от индианците жито. Два-три месеца обаче жива душа не срещнах, но и не ми липсваше. Исках да отида там и бях отишъл. Човек понякога не може да разбере защо и как го ръководи бог и направлява стъпките му. Живеех там, а знаех, че долу, в ниското, има хора. Ставах, лягах и изобщо не броях дните. Знаех, че в страната има война и смърт, че народът се избива и брат срещу брата се е изправил. Умираха хора и лягаха в земята, по която доскоро бяха вървели и дишали също като мен. И никой от тях не проумяваше причината.

Един господ я знаеше. Замислих се за силата на злото, дето го бях видял през живота си. И дето го бях правил, ако трябва честно да си говорим. Всички го правим, кой повече, кой по-малко, ама човек трябва да се замисли за това.

Види се, главата ми беше пълна с какво ли не. Понякога ми се явяваха като на длан, и то изведнъж, всяко едно нещо и всеки един човек, дето съм познавал. Не знам как, ама ставаше. Всичко заедно, сякаш живееш, а времето е спряло. Не го доумявам това, нямам думи да го опиша, ама тъй си беше, бог ми е свидетел! И то е наистина нещо, над което човек може да се замисли. Сетне се чувстваш някак чужд и вече не е същото.

Дойде лятото, снегът се стопи и аз отново се упътих към високите планини. Видях, че и индианците потеглят. Направиха ми знак и тръгнах с тях. Имаха овце и понита, та отиваха там, дето тревата е хубава. Един-двама знаеха нашия език, е, не добре, ама го поназнайваха. Кажи-речи, цяло лято изкарахме заедно. После тревата изсъхна, дойде време отново да поемаме, поканиха ме и аз пак тръгнах. Ако иска, човек може да отиде. Аз поне съм го правил. Нито те имаха нещо против мен, нито пък аз. Стегна студ, отправиха се те към равнините, а с тях и моя милост. Помогнаха ми да си построя зимна къща като техните, натъркаха с жито гредите за късмет и пръснаха и по пода, като баеха нещо по тяхному, та животът в къщата да бъде хубав. Хвърлиха шепа и в огъня, който ми бяха стъкмили под отвора за дима, и пак рекоха нещо. После наготвиха, седнахме на пода върху овчи кожи и ядохме като равни. А накрая по техния обичай свиха цигари от люспи на семе и тютюн и дълго седяхме и си бъбрихме. Точно както по сечене на дърва тук, когато на хората им е леко на душата.

Пет години изкарах тъй. Живеехме, както ни е по сърце. Нямах от какво да се оплаквам. И на сърцето, и на душата ми беше леко, както никога при оная мъка и съсипия от работа не ми е било. Сигурно и досега щях да съм там, ако не бях се поболял, и то много тежко. Беше през лятото на деветстотната, живеехме в планините, ама като че ли нещо си беше отишло от мен. За нищо не ме биваше. Абе просто ръка не можех да вдигна, като че ли цялата ми сила се беше стопила. Седях на земята и гледах небето — изтъняло и синьо над планините. Сетне ме удари треската. Свали ме и си рекох: Уили Праудфит, няма да те бъде. Тъй си рекох и думите прокънтяха в главата ми като камбана. Помислих си обаче, че и други са умирали, вземайки от живота и най-хубавото, и най-лошото, и пак си рекох: Уили Праудфит, ти не си по-лош от другите. Но треската ме повтори и тогава вече си казах: Ще умреш, и то в далечна земя.

Индианците направиха каквото можаха. Дадоха ми да пия цяр — беше нещо горчиво и черно от различни билки, но не ми помогна. Изгарях отвътре, лежах и всичко ми се виждаше различно. А треската ме носеше на пристъпи. Индианците се отнасяха добре с мен. Повече от това, здраве му кажи! Но бог ми беше пратил тежка болест, затова си рекох: Уили Праудфит, ще умреш.

Да, но знае ли човек какво му е писано? Мнозина несретници и окаяници са видели щастието с очите си и пак не са го познали. Като слепеца, дето вдига лице към слънцето, ама не знае, че това е слънце. А мен господ ме благослови и съм му благодарен.

Индианците разбраха, не бера душа досущ като някое посечено из корен дърво на слънцето. „Братко“ ми викаха, че и име ми бяха дали, и направиха всичко, дето беше по силите им. Построиха отделна къща, стъкнаха огън, настаниха ме там и се заеха да прогонят злото от мен. Мъчиха се не един ден. Седяха, лицата на някои от тях бяха покрити с маски от кожа и целите изрисувани, размахваха пред лицето ми орлови пера, за да примамят злото навън, слагаха ми нещо на главата, на краката, на коленете и на гърдите, някаква смес, към която добавяха и малко царевично брашно. Друг път ми посипваха главата с пясък или пък ме миеха с пяна точно като сапунената, но от билки, и ме подсушаваха с царевично брашно. Хвърляха една подир друга в огъня борови клонки и разни треволяци, за да им дишам миризмата, ама аз бях толкова зле, че хич не ми беше до това. Понякога правеха по пода рисунки от цветен пясък с пера, синци и какво ли не още и пееха, и викаха, за да прогонят злото. Набутаха ме и в една от онез къщички, дето човек се поти, големи колкото да легнеш в тях, пълни с мръсотия и пясък и целите изрисувани, а наместо врата — еленова кожа виси. Но трябваше да е кожа на елен, убит с голи ръце, а не застрелян или заклан. Та сложиха ме там и нажежиха до червено камъни, за да се изпотя. Веднъж ми се стори, че цяла нощ танцуваха и пяха голи и доколкото си спомням, от главата до петите намацани с бяла боя, а вътре гореше буен огън.

Но треската отново ме сграбчваше и се мятах като в някакъв сън. Потъвах в мрака, а нямах за какво да се заловя. Пък и не ме беше еня! Идва и такъв момент, когато човек за нищо не го е грижа. Измъкнаха ме навън и ме положиха на земята. Беше нощ. Усещах, че си отивам. И като нищо можех да си отида, знае ли човек. И тогава точно го видях… Видях един дълъг път да се вие надолу по някакъв хълм, а наоколо — навред зелено. Сочна трева и дървета — кленове, брястове и какви ли не още. Бях на пътя и крачех по него. Целият горях и умирах от жажда. Зелен край беше, с прохладни сенки, ама и огънят не ме пущаше. Слязох от хълма и видях навътре в долината къщи, покриви и зелени дървета. Кривнах и се озовах пред малка бяла черквица с една камбана и зелена морава отпред. Край нея течеше поток. Зърнах го, затичах се и като куче потопих глава във водата, за да угася огъня, дето ме изгаряше. Не гребнах с ръка, не! Бухнах лице във водата и тутакси ми олекна. Хладно ми стана отвътре, а и се напих до насита.

Не зная след колко време съм дигнал глава. Там, до потока, седеше едно момиче и ме гледаше. Отворих уста, ама звук не излезе от нея. Като че ли думите бяха твърде големи, за да се изтърколят.

Подир това сънят, ако е било сън де, си отиде, а аз тъй и не продумах. Не знам колко съм лежал, но когато се съвзех, беше утро, сиво и мрачно, защото валеше, и треската си беше отишла. Лежах, а главата ми ще се пръсне от всичко, що го бях видял насън. Въведоха ме пак вътре и преди да падне нощта, успях да хапна нещо, като този път стомахът ми го задържа. Върна ми се и силата. Не изведнъж, ама се върна. През цялото време си мислех за онова, дето ми се беше явило — за черквата, за зелените дървета и потока. Бях го видял, знаех, че съм го видял, но не можех да определя къде се намира. Но после разбрах. Това беше пътят за Тибс в Кентъки, където бях прекарал детството си, и черквата на завоя. Не бях ходил там, откак тате напусна щата и замина в Арканзас, когато се вдигна войната и него взе да не го свърта на едно място. Видях ги като на длан и си рекох: Там ще вървя.

Позаякнах и тръгнах. Сбогувах се с индианците и те ми стиснаха ръката. Минах през Санта Фе, прекосих Оклахома, както вече казах, после продължих към Арканзас. Отивах да видя тате и мама, ако ги беше пощадил бог, разбира се. Стигнах до Форт Смит в Арканзас и оттам продължих за изток, където живееха родителите ми. Майка ми се бе споминала. Отдавна било, казаха ми хората. Баща ми също умрял, но преди по-малко от година. Убили го с нож. Намушкал го някакъв от Мисури. Една вечер седял на приказка пред магазина, а хората сновели навън-навътре. Говорели за войната и коя била причината да избухне. Онзи от Мисури проклинал бунтовниците, а баща ми му казал да не ги кълне тъй, щото не били те виновни. Сдърпали се и оня заклал тате, а той бил вече старец. Мисурецът се дигнал и си отишъл, ама никой не знаеше къде. Пък тате си умрял още там, както лежал проснат. Видях гроба му — с мама са заедно. Никой не знаеше къде са братята ми, отдавна се били изселили. В къщата, вдигната от тате, живееха хора, които изобщо не познавах. В същата оназ къща, дето го бях видял да й почва градежа в деня, когато се изправи и разнежено рече. „Бащице наш, бащице наш“, а сетне се сопна на мама: „Хенриета, подай ми брадвата!“ Видях я — талпите бяха гладко рендосани и яко сковани, а коминът все тъй си седеше читав — ни съборен, ни пропаднал.

Продадох я за колкото можах, не се пазарих. И после през Тенеси дойдох тук, в Кентъки. В Тибс дойдох. И много напичаше, когато пристигнах, а още не беше лято. Превалих хълма и тръгнах надолу по пътя, а отпреде ми грейнаха зелената трева и дърветата. Точно както ми се бяха явили. Минах завоя и зърнах черквата. И потокът бе там, а аз хукнах като слепец, също както в съня. Натопих лице във водата и се напих до насита.

После бавно вдигнах глава. И я видях.

Уили замълча. В тишината сред мочурищата край потока жабите крякаха ли, крякаха. Най-сетне промълви: — Пред мен беше Адел.

— Да долетя тихо гласът на жена му откъм сянката, — седях там под един клен и го видях да слиза по хълма.

Бележки

[1] Индианско племе, обитаващо Колорадо, Канзас, Ню Мексико, Оклахома и Тексас — бел.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Пен Уорън Нощен ездач (15)

Метаданни

Данни

Нощен ездач

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава петнайсета

Робърт Пен Уорън
Нощен ездач (15)