Робърт Пен Уорън
Нощен ездач (8)

Глава осма

В малката заличка в задната част на Уилсъновия ресторант беше горещо. Потта се насъбираше под косата на Пърси Мън и някоя капка току тръгваше надолу по челото или бузата. Усещаше лекия гъдел, но не вдигаше ръка, за да я избърше. Всъщност, макар да го дразнеше, той се радваше на това леко притеснение, защото то го откъсваше от околния свят. Потта избиваше и под мишниците му. Усещаше вълмото сплъстени косми и лекото тръпнещо движение по протежение на лявата ръка, когато някоя капка се откъснеше и поемеше надолу. Изведнъж се сепна от нахлулата в него студена вълна, която се насъбираше в собственото му тяло и нямаше нищо общо нито с горещия, неподвижен въздух в стаята, нито със струящата през прозореца ослепителна светлина. Вдигна чашата си, пресуши я и без да изпита удоволствие от леденостудената течност, я остави да се плъзне наведнъж в гърлото му. И зачака изтръпването.

— Опитал се да изнуди и Том Соръл — обади се Силс. — С петстотин долара!

— Мистър Соръл каза, че отначало не могъл да схване накъде бие — намеси се професор Бол.

Мън го погледна. Макар и със закопчан догоре дълъг черен сюртук и с тежки бели бинтове по ръцете, него жегата като че ли изобщо не го притесняваше. Кожата на лицето му бе съвсем суха. Имаше жълтеникав оттенък и беше леко набръчкана, сякаш издъбена. В момента се взираше през прозореца към голата тухлена стена отсреща и докато го наблюдаваше, Мън си спомни как в същата тази стая на събранието преди една година — да, точно преди година, но като че ли цяла вечност бе минала оттогава — сенаторът Толивър също бе вперил очи натам, сякаш съзерцаваше безкрая. А ето че сега и професор Бол се взираше нейде далече, отвъд тях.

— Отначало мистър Соръл не разбрал накъде бие — повтори той. — За мен е обяснимо. Един почтен човек, а мистър Соръл е почтен и честен, никога не би прозрял на мига подобна низост.

— Бога ми, трябваше да ги оставя да му окачат въжето на тоя мръсник! — рече ядно Мън, надигна чашата си, погледна в нея, сякаш за да се убеди, че наистина е празна, и на два пъти силно я удари в масата. На вратата се появи прислужникът негър и той му я посочи. — Няма ли и вие да пийнете този път, професоре?

— Никога не съм изпитвал нужда от подобни удоволствия — завъртя глава Бол. — Но благодаря все пак.

Пърси Мън въпросително погледна Силс.

— Толкова е горещо, че ще ви откажа — рече оня и сви рамене. — Просто недоумявам как можете да пиете в тази жега!

— Има и по-лоши неща от жегата — отвърна Мън.

— Да се върнем на Тривелиън! — напомни им професор Бол.

— Трябваше, трябваше да ги оставя да му окачат въжето! — замислено повтори Мън.

Негърът донесе уискито.

— Да, нямаше да е зле — съгласи се Силс.

— Като се има предвид сегашното положение, щеше да е по-добре — заяви професорът, — но пък нямаше да е справедливо. Мистър Мън е действал в името на справедливостта, а не заради пари. В името на любовта към правдата, защото на този свят няма нищо по-благородно от нея!

— Хак ми е, щом съм такъв мухльо! — в гласа на Мън се долавяше лека горчивина. — И ето какво ни дойде до главата!

— Не е така! — възрази професор Бол. — Правдата си е правда! Не бива да съжаляваш.

— Всъщност… — подхвана Силс, като се окашля сухо и неодобрително.

Двамата едновременно го погледнаха.

— Какво? — попита Мън.

— Всъщност аз много съм си мислил за този Тривелиън. Още преди да се стигне дотук. Може пък наистина да е бил виновен.

— Но нали намерихме ножа и часовника? — сряза го Мън. — По-явни доказателства от това накъде?

— Ами…

— Никакво ами! — повиши тон адвокатът. — Бог ми е свидетел, че никой съд не би хванал вяра на онази история с жабата! Самият вие бихте ли я приели?

— Не съм казал такова нещо. Просто си помислих, че не е изключено и да е виновен. Човек, способен да извърши това, което стори той, като нищо би…

— Ако не възразявате, мистър Силс, бих предпочел да не разискваме повече този случай!

— Както желаете — отвърна оня. — Негърът, у когото сте намерили ножа, е мъртъв и вече не можете да го съживите. Единственото, което…

— Извинете, мистър Силс, но ми се ще да спрем дотук!

— Както желаете — повтори другият и леко сви рамене.

На Пърси Мън за миг му се стори, че в очите на Силс проблесна някакво присмехулно тържествуващо пламъче и го обзе гняв. Но като погледна по-внимателно безцветното му спокойно лице, се разколеба и бързо посегна към чашата.

— Господа, по-важно е това, което стана! — побърза да се намеси професорът. — Другото е вече минало и заминало. Сега обаче положението е наистина много сериозно!

— Толкова сериозно, че няма накъде повече — съгласи се Силс. — Питам се какво ли изобщо бихме могли да направим?

— Той положи клетва — напомни Бол.

Силс се обърна към Мън:

— Соръл каза, че ако това ще оправи нещата, би предпочел да му наброи петстотинте долара, макар че след това ще му се наложи да затяга колана. Според него обаче случаят рано или късно ще се повтори!

— Той положи клетва — повтори професорът. — Свещена клетва пред бога, каквато дадохме всички ние!

Но Силс продължи, без да го удостои с внимание:

— Мистър Соръл настоява той да бъде прогонен от нашата околия. И макар това да не е най-доброто разрешение, пак щял да бъде доволен.

— Но той се закле! — отново настоя професорът.

— Е, и тогава? — обърна се раздразнено Силс към стареца.

— Тогава… — повтори професор Бол и отново се загледа през прозореца в голата тухлена стена отвъд потока ослепителна светлина.

— Това ще решим не ние, а съветът — рече Мън.

— И то много скоро — добави професорът.

— Да, много скоро! — повтори Силс и поклати глава.

— Ние тук не можем да вземем никакво решение — продължи Бол. — Нямаме тази власт. Но все пак искахме да те уведомим, момчето ми, защото ценим твоето мнение.

— Благодаря, сър.

— Току-що го научихме. Случайно срещнахме мистър Соръл и той ни го каза. Беше разстроен и тъкмо се канеше да идва в града. — Професорът се надигна и протегна бинтованата си, подобна на бухалка десница на Мън. — А сега тръгвам, за да уведомя доктор Макдоналд и останалите. Трябва да се свика спешно заседание на съвета.

— Довиждане, сър — промърмори Мън и стисна бухалката.

Професорът се ръкува и със Силс, взе си шапката от масата и напусна стаята.

Останалите двама за миг се спогледаха, но очевидно никой от тях нямаше намерение да сяда.

— Е… — отвори уста Силс.

— Дяволска бъркотия! — възкликна Мън и огледа нервно стаята, като човек, който мисли, че е забравил нещо. После внезапно се обърна към Силс и изстреля на скоропоговорка: — Съжалявам, но трябва да тръгвам. Имам среща — и погледна часовника си, — а ето че вече закъснявам.

Сбогува се, изскочи навън и с бързи крачки се отправи по една странична уличка към хотела.

Докато чакаше негърът да оседлае и изведе кобилата му, се разхождаше напред-назад в преддверието на конюшнята, като набиваше с токове прогизналата земя под краката си и вдъхваше острия мирис на тор и аромата на сено. Стомахът му се беше свил на ледена топка, а жегата тегнеше отгоре му подобно на тежкия воден пласт върху устремен към дъното плувец — неумолимо, жестоко, от всички срани. Съжали, че бе изпил последната чаша.

Негърът изведе кобилата.

— Раничко си тръгвате днес, мистър Пърс, защо тъй?

— Никак дори не е рано! — сопна му се Мън и просто не можа да познае собствения си остър и раздразнен глас.

Изпита срам, който коварно разпали още повече гнева му, стисна челюсти и заби пети в хълбоците на кобилата. Животното подрипна като ужилено и той изведнъж се озова извън сянката на конюшнята сред ослепителния трептящ следобеден зной.

Излезе извън града и пое по пътя за воденицата на Мъри.

Прекоси малкото дървено мостче над рекичката, чиито вода сега бе застояла и покрита с жабуняк, и когато се изравни със сгушените един в друг кедри, дръпна юздите. Ето боровинките, ето ги бъзът и смрадликата. Листата на храстите бяха покрити с бял прах. Дъфи бе убит точно по това време на годината, в същия сезон. Беше същата суша, както и сега, а прахолякът кротко се пластеше върху неподвижните крайпътни листа. Когато тялото е паднало, белият прах го е приел като пухена постеля и омекотявайки силата на удара, се е вдигнал на малки облачета. И веднага е попил кръвта от раните. Тялото е било преместено от пътя в храсталака. Убиецът се е позавъртял на мястото, където е текла кръвта, озърнал се е и почти несъзнателно е започнал да го зарива с прах. Да, точно така трябва да е направил!

Застанал край пътя до кобилата си, Пърси Мън се вторачи в земята, сякаш очакваше да открие някоя останала следа, ала освен белия прах там нямаше нищо. Скочи на седлото и препусна.

Бараката на Тривелиън беше все същата, каквато я помнеше — кутийка от вертикално сковани дъски, прозиращи изпод отдавна изпадалата мазилка, клекнала направо върху отъпканата гола земя. До нея се извисяваше огромно каучуково дърво, от чиито корени пръстта сякаш се беше отдръпнала. В прахоляка под него се ежеше накокошинена ярка. Мън влезе през отворената дворна порта и се отправи към къщата.

Застанала на прага, жената на Тривелиън го наблюдаваше да се приближава и слиза от кобилата. Той преметна юздите през изкривения дирек и тръгна към нея по спечената земя. Тя бе сплела ръце на корема. Забеляза, че макар да не беше дребна жена, прашните й боси нозе изглеждаха малки и мършави като на дете.

— Добър ден — поздрави той и се вгледа в лицето й, докато тя се канеше да каже нещо. То издаваше някаква предварителна съсредоточеност и усилие, което намери израз в откъсналата се от устата й дума:

— Здравейте.

— Мъжът ви тук ли е? — попита Мън.

— Да, тук е.

— Мога ли да го видя?

— Заповядайте, седнете, ей сега ще го повикам! Сече дърва и ако… — едната й ръка помръдна в приканващ жест, но нерешително увисна във въздуха.

— Не, благодаря — поклати той глава. — Сам ще отида да поговоря с него, стига да ми кажете къде е.

— Ей там, отзад — отвърна жената. — Ама да бяхте влезли… — и ръката й отново едва-едва помръдна.

— Не, благодаря — повтори Мън и бързо се отдалечи.

Не искаше повече да остава насаме с нея.

Сви покрай къщата и мина под клонака на каучуковото дърво. След малко чу ударите на брадвата — резки, но някак успокоително кънтящи в следобедната тишина. На петдесетина ярда от бараката зърна и самия Тривелиън. Видя и замахването на брадвата и проблесналия върху острието й лъч. Когато наближи на двайсетина стъпки от него, рязко го извика по име. Облегнат на брадвата, оня вече го чакаше.

— Здрасти — поздрави Тривелиън.

Тривелиън — започна Мън, заставайки точно пред него, — разбрах, че си се опитал да изнудиш мистър Соръл. За петстотин долара!

Лицето на другия остана все тъй невъзмутимо. По-точно мъжът само присви очи, сякаш светлината в момента беше прекалено силна за него, но не отговори.

— Искам да ми кажеш вярно ли е това, и то още сега!

— Не се бъркам във вашите работи — отвърна бавно Тривелиън, вече без да го гледа, вперил примигващи очи нейде в хоризонта. — И не разрешавам на никого да се бърка в моите!

— Искам да знам! И без лъжи!

— Лъжи ли? Досега никой… — и ръцете му се впиха още по-силно в дръжката на брадвата, а тънката червеникава кожа върху кокалчетата на пръстите му побеля.

— Глупак! — произнесе Мън с равен тон. — Имаш си нива, а ето че сега…

— Петнайсет акра! — изхрачи се в прахоляка оня. — И всеки метър е ипотекиран!

— И така си се подредил, че ще трябва да напуснеш околията. Как изобщо можа да го сториш, след като това са ти единствените приятели!?

— Хайде, хайде! — прекъсна го Тривелиън и обърна все така присвитите си очи към него. — Какви приятели могат да ми бъдат те, щом пръста си не са помръднали за мен? Нищо не им дължа! Никому нищо не дължа!

— Знай обаче, че сега могат да направят нещо, което никак няма да ти се хареса! Не казвам, че ще го направят, ала хубаво ме чуй: Най-добре ще е да се махнеш, и то веднага! Не утре, а още днес! Ето! — Мън измъкна от джоба си портфейла и извади две банкноти, едната от десет, а другата от пет долара. — Вземи това и се махай! Незабавно!

Тривелиън погледна банкнотите, но лицето му остана все тъй безизразно.

— Махай се! И върви дотогава, докато ти стигнат парите! Пиши ми къде се намираш и ще ти съобщя кога можеш да се върнеш! — Дордето побутваше парите към якия мъжага, почти докосвайки прогизналата му от пот синя риза, гласът на Мън се сниши и стана някак припрян: — Ще се погрижа както и по-рано тютюнът ти да бъде обран и изсушен. Ще…

— За нищо не става той — подсмихна се Тривелиън.

— И все пак ще се погрижа! — и отново му тикна в лицето парите, но оня бавно поклати глава:

— Казах ти, за нищо не става! Нека изгние на полето. Пука ми на мен, ама няма да напусна, тъй да знаеш! Никой не може да ме изгони оттук!

— Глупак! — Мън смачка парите в ръка и гласът му прогърмя: — Глупак! Махай се, ти казвам! Веднага, защото и представа нямаш какво може да ти се случи!

Тривелиън старателно се изхрачи и извърна очи.

— Точно туй се канех да направя! — рече той. — Да пипна паричките на оня мръсник, а после да се махна. Щях да се запилея някъде из Оклахома и да започна отначало. Разправят, че там човек можел да започне отначало… — и замълча, унесен сякаш в дълбок размисъл.

— Незабавно тръгвай! — настоя отново Пърси Мън.

— Не, не сега! Никой не може да ми каже кога да се махна! Никой, та дори и ти!

— Не си въобразявай, че ми правиш услуга! Може би наистина трябваше да те оставя да си трошиш главата. Нямам никакви претенции към теб! Претенции имаш ти, защото веднъж вече се оказах достатъчно глупав, за да те отърва от въжето.

— Не съм те молил — изръмжа Тривелиън.

— Не ти, жена ти ме помоли!

— Ни съм го искал, ни съм знаел, че го е сторила! Скимнало ти е, отървал си ме. В живота си никого не съм молил! Направил си го, защото така си искал.

— Ще ми се да не бях го правил! — натърти Мън.

— Пак щях да се измъкна — сви рамене оня.

Тривелиън, не ти ли е ясно, че въжето не ти мърдаше! Много добре знаеш, че щяха да те обесят. На шията щяха да ти го метнат, Тривелиън! — и като събра палци и показалци в кръг, тикна ги под носа му и залюля ръце.

Банкнотите паднаха на земята между тях.

— Щях да се измъкна! — упорствуваше Тривелиън.

— Това сега няма никакво значение — продължи Мън, отпусна ръце и като забоде десния си показалец в пропитата от пот синя риза пред себе си, добави: — Единственото, което има значение, е да се пръждосаш оттук! Казвам ти го, защото веднъж вече ти спасих живота, само затова ти го казвам и не се шегувам! — Той се приближи до Тривелиън толкова плътно, че помежду им едва ли имаше и осем инча разстояние, погледна го право в очите и кресна: — Тръгвай!

— Няма! — отсече оня.

Мън отстъпи рязко, сякаш го бяха ударили през лицето.

— Тъй да бъде! — рече и като снижи глас, добави: — Тъй да бъде, глупако нещастен!

— Досега още никой не е успял да ме сплаши! — заяви Тривелиън.

Пърси Мън изпитателно се вгледа в него и удари длани една о друга. Разнесе се сух тъп звук. Нейде в храстите някакво насекомо изскрибуца веднъж, после повтори. Той врътна пети в спечената пръст и без да се озърне назад, направи три крачки по посока на къщата.

— Хей! — провикна се Тривелиън.

Обърна се.

— Забрави си парите! — рече оня и с безразличие погледна търкалящите се в краката му банкноти.

— Ще ти потрябват — отвърна Мън и продължи.

— Нека изгният тогава — процеди през зъби Тривелиън.

След като зави зад ъгъла на къщата, Мън отново чу ударите на брадвата. Прекоси бързо двора и се метна на коня. Жената продължаваше да стои на прага, но той извърна очи и тя нищо не каза. Докато обръщаше кобилата, с крайчеца на окото мярна проблясъка на лъч върху острието на брадвата.

Яздеше по тясната, обградена от храсти пътека, която извеждаше на главния път. Отдясно зърна тютюневата нива. Тютюнът на Тривелиън. Стеблата му бяха залинели и повехнали, а изгорелите листа клюмаха. Не стърчаха наперено встрани, а висяха, сякаш жилките им отдавна бяха изгубили силата и устойчивостта си. Пръстта на лехите, а и на пътеките между тях бе суха, спечена и напукана. Имаше сивкав цвят.

— Инат земя! — изрече гласно Мън. — Инат земя!

Гледайки тази зле стопанисвана нива, хилавите жалки растения и изгарящото ги с огнения си език слънце, почувства ако не ненавист към Тривелиън, то поне нещо много близко до нея. Подобно усещане досега не бе изпитвал.

Продължи надолу по пътя. Отмина кедровата горичка и храсталака. Макар да не си признаваше и да се мъчеше да прогони спомена, знаеше много добре, че бе тръгнал към дома на Тривелиън с ясното намерение да го по пита той ли е убил Дъфи. Искаше да му каже: „Ти си го убил, Тривелиън! Отговори ми, така ли е?“ Но не го стори.

Каза нещо друго, защото го беше страх. Ала не от Тривелиън!

 

 

Ако се изключеше жегата, а сега бе дори прохладно, защото наближаваше краят на август, човек би рекъл, че това е същата онази нощ, когато преди около година яздеше пак оттук с двамината помощник-шерифи. Пътят е същият, помисли си той, аз съм същият и правя все същото, ала времето не е същото и онова, което правя, е друго. Но наистина ли е друго или само е изминало време? Тогава дойдох тук, за да намеря ножа, а сегашното ми идване е може би част от тази именно постъпка, неин завършек, осъществяване на една-единствена мисъл, на същото намерение или порив на волята.

Мъжете яздеха след него в колона по едни. Освен лекия шепот на копитата в праха и глухото, макар и рядко издрънчаване на подкова о камък, дълго време не се чуваше друг звук. Никой не обелваше дума.

А дали, макар и друго, помисли си той, не е все пак частица от същото действие, удовлетворяващо една-едничка волева потребност? Не обаче и на неговата воля. Не само и единствено на нея! Това, което правя сега, не е подвластно на волята, нито на моята, нито на нечия друга, тъй като в спомена няма воля, той е сам по себе си завършен и от един момент нататък е извън времето. Защото докато се поклащаше в седлото и предъвкваше спомена за онази нощ, той дори и сега се почувства откъснат от настоящето, като че ли то протичаше единствено в паметта му.

Същото изпита и при тегленето на жребия, когато посегна към шапката, напипа един от жълъдите, извади го, разтвори пръсти и видя, че е жълт. Мистър Бърдън беше казал.

— Ако ще го правим, да приключваме по-бързо!

Излезе от училището и на светлината на кибритена клечка заопипва земята в двора под дъба. Сетне се върна при останалите, които мълчаливо го чакаха, и заяви:

Ето един по-жълт. Можем и с него да теглим жребий.

Нека всички го огледат добре, та после да нямаме разправии! — предупреди Силс.

— Или поне не много! — подхвърли доктор Макдоналд с усмивка.

Жълтия жълъд изтегли Мън.

— Е, това е — промълви той, докато го оглеждаше.

Когато вдигна очи, видя, че погледите на всички са вперени в лицето му, издигайки сякаш стена между него и останалите.

Отпреде му застана доктор Макдоналд.

— Ще дойда с вас — заяви той.

— Не е необходимо — отвърна Мън.

— Може и да не е, но не обичам да бягам от отговорност!

— Не — отсече Мън, продължавайки да върти малкия жълъд между пръстите си.

Докторът понечи да каже още нещо, но премълча, обърна се и се отдалечи.

Пърси Мън пусна жълъда в джоба си.

Той и сега беше у него. Пак бе облякъл старото черно палто, което носеше и предната нощ, в училището на Грейсъновия кръстопът. Пъхна ръка в джоба и напипа малката, гладка, яйцевидна топчица.

Когато свърнаха от главния път и поеха по пътеката, някой попита:

— Не е ли по-добре да оставим конете тук?

— Не — отвърна Мън спокойно.

Нейде излая куче, след туй повтори, но вече по-близо, после изведнъж се появи насред пътеката, спря се и отново излая. Силуетът му едва се различаваше в мрака.

— Ама че гадина! — изруга един от мъжете.

Трима слязоха от конете, подадоха юздите им на другарите си и заопипваха земята край пътеката. Кучето продължаваше да джафка. Някой драсна кибрит.

— Загаси го! — заповяда Мън.

Пламъчето тутакси изчезна.

Единият от спешените конници се изправи и бавно запристъпва към кучето. Другите чакаха. Държеше в ръка къса, досущ като палка сопа. Кучето пролая два пъти, завъртя се около него, приближи го и отново отскочи встрани. Оня се спря и замръзна неподвижно. Палката спокойно висеше покрай крака му. Песът отново се втурна напред. Мъжът се стрелна, палката изсвистя и миг преди да отекне тежкият тъп удар на дърво върху плът, двете фигури сякаш се разтопиха в мрака. Когато мъжът отскочи назад, кучето се опита да се надигне, размахвайки конвулсивно крака, но не успя. При удара дори не беше гъкнало, но сега скимтенето му много приличаше на човешки стон.

Оня вдигна палката и отново я стовари отгоре му. Тя просвистя във въздуха и се разцепи на две.

— Дявол го взел! — извика той. — Дявол го взел! — и запокити остатъците от строшената сопа в тъмнеещия край пътя буренак. — Не можете ли да намерите нещо!

Другите двама се приведоха и отново започнаха да опипват с крак около себе си.

— Дайте камък или каквото и да е там!

— Ама че тъмница! — обади се някой.

Кучето продължаваше да скимти. Конете неспокойно запристъпваха от крак на крак.

— Хайде де, няма да се мотаем тук цяла нощ! — възнегодува друг.

— Ох, да му се не види макар! — изпъшка с отвращение един от спешените и тръгна към кучето.

Измъкна ръка от джоба си и прозвуча тихичко изщракване. Разтваряше нож. Надвеси се над кучето, отхвърли с крак главата му назад и рязко натисна първо надолу, а после и встрани. Изправи се, като продължаваше да се взира в безформената купчинка пред себе си. Беше му прерязал гърлото. Отиде в края на пътеката, наведе се и заби няколко пъти острието в земята, за да го изчисти от кръвта, после затвори ножа и го пусна в джоба си.

Междувременно някой бе хванал мъртвото животно за задните крака и го бе завлякъл в буренака. Колоната продължи. Белият прах очертаваше пътеката отпреде им. Яздеха по срещуположния на тютюневата нива край. Оттатък не се виждаха нито дървета, нито храсти, а там, където вървяха, редките стебла правеха мрака сякаш още по-гъст. Пърси Мън погледна натам. Беше твърде тъмно, за да различи каквото и да било, но си спомни как изглеждаха тънките хилави стебла и какво бе изпитал при вида им. Сега обаче не почувства нищо.

Наближаваха края на пътеката и някой дрезгаво изшептя:

— Да няма и друго куче?

— Не, няма — отвърна Мън.

— А дали са чули лая? — обади се втори.

— Едва ли, та то наоколо е такъв пущинак! — промърмори трети.

— Ще оставим конете тук! — обяви Мън и попита: — Мистър Силс, ще се погрижите ли заедно с мистър Мок за тях?

Отведоха конете в горичката. Мъжете се повъртяха, повъртяха и току се скупчиха нагъсто.

— Да изчакаме да видим дали не са чули кучето — предложи някой.

— Не! — процеди Мън. — Никакво чакане!

Мъжете наместиха маските на лицата си. Без повече приказки двамина се отделиха и тръгнаха към задния двор на къщата, заобикаляйки гъсталака край оградата. Скоро се изгубиха от поглед.

— Да вървим! — заповяда Мън.

Все още на група, останалите се отправиха към портата. Мън внимателно я отвори. Безшумно прекосиха двора, стигнаха до къщата и се прилепиха до стената от двете страни на вратата. Един, които не носеше маска, само бе нахлупил ниско шапката си, застана пред нея, вдигна ръка и похлопа. Отначало отвътре не се чу никакъв шум. После като че ли някой се размърда до прозореца. Те се притиснаха още по-плътно до стената, но оня пред вратата не помръдна. В къщата се разнесе трополене.

— Почакай! — чу се нечии глас.

Вратата леко се открехна и в процепа се изправи неясен мъжки силует.

— Здрасти — рече оня, без маската.

В този миг застаналият най-близо до вратата я запъна с крак и като опря револвера си в Тривелиън, нареди:

— Излизай!

Втори, също с револвер, се спусна към вратата и със силен удар я отвори широко.

Тривелиън колебливо пристъпи напред и бавно вдигна ръце над главата си.

От вътрешността на къщата се разнесе пискливият глас на жената:

— Харис! Харис!

— Какво искате? — попита Тривелиън.

— Излизай! — изкомандва единият.

Жената отново изпищя:

— Млъквай! — кресна през рамо Тривелиън и обръщайки бавно глава към мъжете, промълви: — Какво сте решили? — Никой не му отговори. Стоеше почти гол, само с наметната върху раменете престилка, и се взираше в мъжете. — Какво сте решили? — повтори той.

— Тръгвай! — заповяда Мън.

— Може ли поне да се обуя?

— Тръгвай!

Отправиха се с бързи крачки към портата, като Тривелиън вървеше отпред, а двамината го следваха, опрели дулата на револверите си в гърба му. Бяха стигнали вече, когато жената отново извика, този път от прага. В черния правоъгълник на вратата изглеждаше като светло, зацапано, безформено петно.

— Харис! Къде тръгна, Харис?

— Прибирай се! — изръмжа той през рамо.

Тя хукна подире им, стигна средата на двора и проплака:

— Харис! Харис!

Двамината, спотайващи се зад къщата, притичаха и се присъединиха към групата, минавайки на педя от нея.

— Вържете го! — нареди Мън.

Завързаха ръцете на Тривелиън на гърба, качиха го на един кон и се метнаха на седлата. Мъжът, чийто кон бяха определили за Тривелиън, се настани зад гърба на друг ездач.

Преди и последният да яхне коня си, жената притича, но не към портата, а към най-близкия ъгъл на двора, на двайсетина фута от тях.

— Харис! — проплака тя. — Послушай ме, Харис не отивай!

Беше се хванала за коловете на оградата и се притискаше към тях.

Тривелиън се обърна и подвикна:

— Мога да изтърпя един пердах не по-зле от който и да било!

Последният от групата се метна на седлото и хвана юздите на коня му.

— Харис! — писна жената.

— Млъквай! — изкрещя той.

Отрядът се отдалечи в галоп по пътеката. Тя се спусна към портата, сякаш се канеше да ги последва, ала там се спря и отново я чуха да вика.

След около половин миля ездачите свърнаха встрани от пътя.

— Къде ме водите? — попита Тривелиън.

Никой не му отговори.

— Какво сте намислили? — настоя той. — Да ме линчувате ли? — и се озърна към покритите с маски лица около себе си. Те продължаваха да яздят, вперили поглед напред, сякаш нищо не беше казал. И тъй да е, пак няма да ме уплашите!

Скоро вече вървяха по обраслите с треволяк и буренаци коловози на стар черен път. Конете забавиха ход. От двете страни се извисяваха високи клонести дървета, а мракът беше непрогледен като в тунел. Небето обаче се бе попрояснило, защото облаците, забулващи доскоро звездите, започваха да се пръскат и да се отдалечават на север към хоризонта. Нямаше и вятър. Листата висяха неподвижно.

Внезапно излязоха на някаква просека, широка около четирийсетина ярда. За разлика от гъстия мрак досега, тук като че ли беше по-светло, а горе, където нямаше облаци, небето висеше ясно, просторно и бездънно. Отпред и отляво се чернееше гъста гора.

Отдясно откритото пространство преминаваше в стръмен скат, спускащ се почти отвесно към запустяла каменоломна. Там коловозите извиваха, за да продължат по другия, не толкова стръмен склон, и се губеха във водата, изпълваща огромната пропаст на петнайсетина ярда под тях. Ездачите излязоха от пътя и се насочиха през буренака към входа на каменоломната.

Там скочиха от конете и ги привързаха за едно повалено дърво. Тривелиън стърчеше в средата на групата и се взираше ту в един, ту в друг, но никой не отвръщаше на погледа му. Не се гледаха и помежду си кой въртеше очи към гората, кой назад, към мрака на пътя, откъдето бяха дошли, кой към входа на каменоломната. Известно време останаха така равнодушни, като непознати, седели дълго през нощта на някоя гара или в чакалнята на болница.

И тогава Мън нареди:

— Срежете му въжетата!

Мъжът, който беше убил кучето, измъкна ножа от джоба си и го отвори. Дългото му острие привлече заблудена светлинка и смътно проблесна. Докато той се занимаваше с въжето, Тривелиън стоеше като вцепенен. Макар и само с работната престилка на гърба и потънали до глезен в мократа трева боси нозе, той като че ли не усещаше студ. Само веднъж тръсна глава и потръпна, когато оня, мъчейки се да прекара острието през възела, усука въжето, с което бяха вързани китките му. Тогава мъжът замахна рязко, както бе сторил и когато уби кучето, и прерязаното въже падна на земята.

Тривелиън бавно изпъна напред вдървените си ръце. Огледа ги, като мърдаше пръсти и въртеше китки, а след малко ги отпусна и те безволно увиснаха край тялото му.

— Тривелиън! — извика Мън и кимна към каменоломната. — Скачай!

Оня се поколеба.

Неколцина държаха револверите си, но дулата им сочеха земята.

Тривелиън приближи към ръба на пропастта. Мъжете се наредиха в неравен полукръг на петнайсетина фута от него. Той ги огледа един подир друг и прокара език по устните си.

— Ако ще ме биете, защо не почвате?

— Няма да те бием, Тривелиън! — глухо проехтя под маската гласът на Мън, който пристъпи към него. — Няма да те бием! — повтори той. — Опитал си се да изнудиш Соръл, и то на два пъти! Можеш ли да го отречеш?

— Не казвам нито че съм го сторил, нито че не съм — отвърна оня бавно и някак замислено.

Пърси Мън направи още няколко крачки и като издаде леко глава напред, се взря в мъжа, който стоеше в центъра на стесняващия се полукръг.

— Направил си го, и още как! — процеди през зъби Мън. — Положи клетва, а след това я престъпи! Щеше да ни продадеш, Тривелиън. Прав ли съм?

Другият не отговори. В момента като че ли се взираше през голото пространство към тъмната гора. Мън направи още една крачка към него. Сега в ръката си държеше револвер и го усещаше — студен и чужд.

— Да, прав съм — продължи той. — А вчера следобед пак си ходил при Соръл и си го заплашвал. Изгонил те е, а ти си го ударил. След това си се обадил на някакъв помощник-шериф и си се опитал да се споразумееш с него да предадеш Соръл, но без да свидетелстваш. Така ли е, Тривелиън? — и направи още една крачка напред.

— Няма да ме уплашите! Никой от вас не може да ме уплаши! Никой, ясно ли ви е? — изкрещя оня.

— Вярно ли е, те питам?

— Хайде, бийте ме! Какво чакате? — озъби се в отговор Тривелиън.

— Вярно ли е, питам? — повтори Мън и си помисли: Аз разговарям с него, а докато приказваме, няма да го направим. Поне аз няма да го направя и точно затова и му говоря. А защо просто не вземем да приключим!?

Озърна се към останалите. Виждаше револверите, но маските скриваха лицата им от погледа му. Стори му се, че живи и истински са единствено ръцете, стискащи оръжието, а не тези досущ еднакви забулени лица. В същия миг маската започна да го стяга. Прикритието й му се стори непоносимо, защото го откъсваше от всичко и от всички. От целия свят! Бавно вдигна лявата си ръка и я смъкна рязко от лицето си, сякаш го душеше, направи голяма крачка към Тривелиън и отмятайки глава, извика:

— Тривелиън!

Устните на оня помръднаха, но звук не излезе. След известно време промълви:

— Знаех, че си ти.

— Тривелиън! — извика отново Мън и през ума му мина, че онези сигурно едва се сдържаха да не повърнат под маските, че ги беше страх и се задушаваха.

Пое дълбоко и жадно дъх, подобно на плувец, изскочил на повърхността със свистящи дробове и сърце, което още малко и ще се пръсне.

— И ти си убил онзи човек! Така ли е, отговори ми!

Приближи се още повече и едва не се блъсна в него, но Тривелиън отстъпи, вдигнал ръка, за да се защити. Револверът изтрещя, Мън се отдръпна, забелязвайки и на слабата светлина как присвитите очи на другия изведнъж се разшириха.

Вторият изстрел отекна като закъсняло ехо. Мън не разбра кой беше стрелял. Тривелиън се олюля и тъжно, по женски, скръсти смирено ръце на гърдите си.

Последва залп.

Тривелиън политна и падна в каменоломната.

Не се чу дори звук. Пространството отпред бе празно. Даже тревата не беше отъпкана. Сякаш нищо не се бе случило. Въздухът се изпълни с мирис на барут — остър и пречистващ като дезинфектант.

Мъжете отпуснаха ръце.

— Падна — обади се тихичко някой, като че ли току-що беше станал свидетел на злополука.

Всички стаяха като вкаменени.

— Я някой да види — предложи друг.

„Аз ще видя“ — понечи да каже Пърси Мън, но не можа. Един от мъжете се приближи предпазливо до ръба, погледна, отстъпи назад и съобщи:

— Във водата е.

— От тази страна е дълбоко — отбеляза втори.

После отиде да погледне и трети. Когато се върна, не каза нищо. Качиха се на конете и бавно поеха през голото пространство. Облаците почти се бяха разсеяли и над тях се белееше небето. Краката на конете потъваха в натежалата от росата трева и буренак. Във въздуха се носеше свистящ звук, като че ли шумолеше коприна. Седлата поскърцваха, насекомите тихичко жужаха и всичко беше до болка познато.

Но дали аз го улучих? — мислеше си Пърси Мън.

Един смъкна маската и съвсем естествено, сякаш беше носна кърпа, я тикна в джоба си. Мън се вторачи в лицето му. Останалите също свалиха маските. Погледна и тях. Уж бяха същите, а му се сториха някак други. Приличаха на лица, които срещаш, завръщайки се в местата на детството си; на лица, които все още можеш да разпознаеш, ала само като поразително, обидно променени.

Мън яздеше начело, а останалите се точеха в колона зад него по обраслите с трева коловози. Той сякаш усещаше прикованите в гърба му очи — притискащи, смазващи, тегнещи върху му като канара. Прииска му се да пришпори кобилата и да препусне по дългия тъмен коридор между дърветата, оставяйки ги зяпнали от удивление зад себе си, но се овладя. И сякаш едва сега разбрал, че трябва да бъде предпазлив и хитър, се опита да не се вслушва в приглушения звук от движението им. Впери очи натам, където черните силуети на дървесата от двете страни на пътя се сливаха с небето, опитвайки се да не обръща внимание на другите, а да насочи съзнанието си към пълната празнота, към самотата, която му се струваше, че трябва да изпитва.

Но дали аз, запита се той, дали аз го улучих? Ала мисълта само проблесна в съзнанието му като нещо видяно с крайчеца на окото и той я отхвърли, откривайки самодоволно колко лесно, колко изненадващо лесно може да го стори, стига да съсредоточи цялото си внимание натам, където черните върхари се сбираха в едно. А и тя всъщност не беше толкова важна. Изведнъж почувства почти облекчение и радост. Сега най-важното бе да прикове поглед напред в точката високо горе и да не я изпуска от очи. Да, това беше най-важното!

Малко преди кръстопътя, след като тревясалите коловози се вляха в главния път, Мън отби кобилата встрани и изчака останалите да се изравнят с него.

— Лека нощ — рече той и гласът му отекна глухо като грак дори в собствените му уши, сякаш глас на панаирджийска кукла.

— Защо не дойдеш да преспиш у нас? — предложи му Уингард.

— Не — отказа Мън. — Ако мина напряко, излизам на пътя за в къщи.

Другите продължиха. Той ги наблюдаваше как се отдалечават, а силуетите им се размиват в безформени сенки и макар преди миг самотата да му се струваше примамлива и желана, сега, след като вече ги нямаше, го обзе внезапно и мазохистично отчаяние.

Подкара в тръс, отдавайки се изцяло на ритъма на движението, на успокояващия тропот на копитата и поскърцването на кожената сбруя, на тъй чуждата и в същото време позната близост на потъналия в мрак пейзаж. Всичко това бе неотделима част от мига, в който той съществуваше, миг, който нямаше каквато и да било връзка нито с миналото, нито с бъдещето. Опита се да се потопи в него, помъчи се да избяга от времето, като му се обрече изцяло. Чувстваше се като човек, който насън върви с лекота по въже, изненадан, че това, което наяве му се е струвало невъзможно, сега се оказва толкова лесно, но едновременно осъзнаващ, че само една погрешна стъпка, една мигновена загуба на равновесие и ще полети надолу. За него настоящият сляп миг беше досущ като това въже.

Но докато пътуваше, отдал се напълно на момента, доволен и в същото време изненадан, че в крайна сметка не е никак трудно да приемеш едно такова определение за живота, започна все по-осезателно да изпитва чисто физическо неразположение. Почувства се като човек, който мисли, че е надвил болестта и се връща към всекидневието, но с удивление открива, че тя все още сковава цялото му тяло. Не беше заради случилото се. Съзнанието му машинално отхвърли тази вероятност, отрече я. Но неразположението му се засили. Това, което разумът отказа да приеме, намери уязвимо място — стомаха му. Лошо ми е, просто малко ми е лошо, рече си той, но гаденето се надигна като утайка в разклатен съд.

Накрая слезе от коня и повърна в крайпътната трева.

Хвана се за стремето и изчака да дойде на себе си. Когато стигна до потока, който пресичаше пътя под малкия дъсчен мост, отново спря. По брега нагъсто растяха дървета и тревата, в която коленичи, беше мека. Потопи ръце в ледената вода, като намокри и ръкавите. Загреба с шепи и си оплакна устата, после отпи. Наведе лице и го разтърка под водата, притискайки ръце към очите си. Усетил студа й, изведнъж се замисли как ли се е чувствало лицето на Тривелиън във вира? Там, в каменоломната. Оня каза, че бил паднал във водата. Скочи толкова рязко, че се олюля. Вторачи се в течащата вода. Изглеждаше черна под ниско сведените дървета. Човек ляга във водата, тя го покрива, прониква го и тогава самият той става частица от нея. Водата, която току-що жадно беше изпил, бе студена и блудкава. Отново му се повдигна, но този път се овладя.

Изведнъж ядно заби пестник в дланта на другата си ръка и възкликна:

— Глупак! Проклет глупак! Жалък и проклет глупак!

Поолекна му и продължи пътя си. Всичко му се струваше толкова познато, сякаш вече го бе преживял. Както и преди впери поглед в онази, далечната точка и като че ли изоставил тялото си, устреми се към нея с цялото си същество. Така бе погълнат от това усещане, че когато приближи дома си и съзря слаба светлинка в един от прозорците на долния етаж, дори не се учуди. Видя я, прие я и — толкоз!

Отиде право в конюшнята и разседла кобилата. Тъй като имаше ключ само за главния вход, но не и за другия, върна се през двора по кленовата алея. Под стъпките му прошумяха няколко рано окапали листа.

Едва когато отвори вратата и застана на прага, все още с ключа в ръка, най-сетне осъзна какво означава тази светлина, която виждаше да се процежда в коридора от полуоткрехнатата врата вляво. Беше казал на Мей, че вероятно ще се върне много късно, че не е изключено и да не се прибере, та затова да повика Роузи да спи при нея. Внимателно затвори външната врата зад себе си.

— Пърс? — чу името си той. Беше гласът на Мей.

Застина с ръка на дръжката. Тогава тя излезе в коридора и дребничката й фигура се очерта в бледата светлина, идваща от стаята зад нея.

— Пърс — повтори Мей.

Опита се да й каже нещо, но от устата му не се отрони звук. Гърлото му бе пресъхнало и свито.

— Какво има, Пърс? — повиши тя тон и го погледна право в очите.

— Нищо — успя да промълви Мън и пристъпи към нея.

— Но, Пърс…

Той я гледаше, без да знае какво да й каже.

— Има, Пърс! — и тя отстъпи, все така пронизвайки го с поглед.

Без да се обръща, Мей бутна вратата зад себе си и прекрачи прага на стаята. Мън я приближи, тя отново отстъпи крачка назад, произнасяйки името му, и неопределено махна с ръка.

Фитилът на лампата върху масата беше толкова намален, че пламъкът едва мъждукаше, хвърляйки неясни сенки само в ъглите и по пода. Но русата й коса привличаше дори и тази нищожна светлина. Беше я разпуснала. Носеше синьо кимоно, което изглеждаше прекалено голямо за нея. Когато вдигна ръка, набраният, свободно падащ ръкав подчерта още повече безпомощността и безсмислието на жеста.

— О, Пърс! — изхлипа тя. — Не мога повече! Какво става с теб?

— Нищо — отвърна Мън, докато тя продължаваше изпитателно да се взира в него.

— Вече и дума не ми казваш — промълви тъжно Мей и отново направи същия жест. — Нито думица!

Той се пресегна, сякаш искаше да придърпа към себе си потръпващото кимоно, но тя бе твърде далеч…

— Кое време е вече, а ти чак сега се прибираш! И при това си пил, Пърс, пил си уиски!

— Не съм — отрече той.

— Какво става, Пърс? О, Пърс!

— Я стига! — кресна той, пристъпи бързо към нея и я сграбчи за раменете.

— Боли…

— Брей!… — изръмжа той и я притисна още по-силно към себе си.

Започна да я целува по лицето.

— Недей, Пърс! Стига! Недей, искам да си поговорим!

Той обаче продължаваше да я притиска и в един миг я изблъска от другата страна на масата.

— Не! Не! — извика тя и в гласа й прозвуча отчаяние.

— Да! Да! — отвърна той.

— Не, не сега!

Мън обаче не й обърна внимание.

— Недей, може би по-късно… — тя се опита да го отблъсне и този път освен отчаяно, гласът й прозвуча подмилкващо-лукаво, ала безнадеждно.

Вече я беше повалил на дивана зад масата, когато тя започна да му се противи със сила, която никога не бе подозирал у нея. След малко обаче ненадейно се отпусна като труп, макар че ръцете й продължаваха да потрепват на гърдите му, изразявайки сякаш нежелание и отвращение.