Робърт Пен Уорън
Нощен ездач (11)

Глава единайсета

Когато Мън излезе от сенчестата пътека и се запъти към смътно очертаната ограда от варосани колове, изпод сайванта до портата изникна нечий силует и се спря да го изчака. Докато приближаваше, видя, че е негър. После забеляза няколко привързани към коловете коне, за които очевидно не се бе намерило място при другите.

— Здрасти, шефе, да ти вържа ли коня? — рече негърът и посегна към юздите.

Мън скочи от седлото, подаде му ги и благодари.

— Нали си от господата, дето ще преспят тук? — полюбопитства оня.

— Да — кимна Мън. Сетне бръкна в дисагите и извади оттам увито във вестник пакетче.

— Питам, та да знам дали да я водя в конюшнята. Конете на господата, дето остават, вкарвам вътре — и като видя, че Мън се колебае, добави: — Мистър Бол каза направо да влизаш, ей там, в централната сграда. Отваряш голямата врата и си вътре.

— Благодаря — отвърна Мън и бутна бялата порта, която хлътна под ръката му и тозчас го оглуши дрънченето на палешници, нанизани на високо опъната тел. Току до него гръмна мощен хрипкав кучешки лай. След малко взе да му приглася и втори, нейде по-далеч.

— Не се бой — успокои го негърът. — Нищо няма да ти сторят. За тая вечер ги вързаха. Че не ги ли вържат, човек изядат и окото им не мигва. Няма лъжа. Голямо зло са! Тъй е, сър…

Отдалечавайки се, Мън продължаваше да чува негъра, който нареждаше нещо и току повтаряше: сър, та сър.

Песовете продължаваха все така да се дерат и докато крачеше по сухите листа към тъмната безформена маса на сградата. От прозорците се процеждаха струйки светлина. На хълма смътно се очертаваше силуетът на друга постройка, където също просветваше. Сигурно там живеят, реши той. Стигна до къщата и прокара ръка по стената, за да намери вратата. Първо срещна грапавата повърхност на една греда, а след това откри и процепа. Напипа мандалото, вдигна го и влезе.

Въпреки че очите му не бяха привикнали към ярката светлина, когато пристъпи в дългата стая, от вниманието му не убягна възцарилото се напрегнато мълчание. Всички стояха с гръб към него. Той тихо притвори вратата, свали ръкавиците и палтото си и се запъти към по-близката от двете камини, които отопляваха помещението.

— Това е — обади се някой в другия край.

Сетне отново се възцари тишина, нарушавана от време на време от неспокойното потъркване на нечии ботуши о дъсчения под. Присъстващите бяха на групички, насядали върху чиновете или облегнати на стената. Надвесен над някакъв лист хартия, доктор Макдоналд стоеше до другата камина. След малко вдигна глава, обходи с поглед насъбралите се и рече:

— Заради току-що влезлия мистър Мън, ще го прочета още веднъж.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — извини се Мън, — но просто не си дадох сметка за разстоянието.

— Това е писмо, получено от мистър Мърдок. Докторът кимна с длъгнестата си глава към облегнатия на стената до една от скобите за лампите плещест чернокос мъжага и добави: — Без подпис. — Той се усмихна поверително на останалите като човек, който смята за излишно да подчертава смехотворността на положението, и зачете:

Драги мистър Мърдок,

За теб самия ще е по-добре да натириш неграта и да наемеш бели арендатори, както подобава на всеки бял. Дойде ли януари, постарай се да си намериш неколцина бели работяги и да пръждосаш онез чернокожи мерзавци!

— Не е необходимо да ви казвам как е реагирал мистър Мърдок — заключи докторът и сгъна писмото.

— Че то не е тайна за никого! — наежи се Мърдок и се отправи към огнището, до което стоеше Макдоналд, изхрачи се върху горящите пънове и се обърна към останалите: — Не се е родил оня, дето ще ме учи кой ще работи на земята ми и кой — не! Поне докато банката не ми я вземе! — пак се изплю и се върна на мястото си, като добави: — Но трябва да ви предупредя, че не се ли обърнат нещата, много скоро и това ще стане.

— Други пък твърдят, че никой не може да им нарежда кога да си продават тютюна — подметна Бърдън. — Говоря за ония, дето ги е стегнал чепикът.

Докторът се ухили.

— Кажи-речи е така — призна той, — но има и разлика. Сега…

— Хайде де! — обади се Крисчън. Мън не го беше забелязал, защото седеше сгърбен на един чин и неколцина го закриваха от погледа му. — Хайде де! — повтори той. — Чепикът ги бил стягал! Бога ми, аз пък ви казвам, че моят никога няма да ме стегне! Поне до някое време другите ще ги стяга!

— Не че се предавам — обясни Бърдън и разтърси черната си гъста и чорлава коса тъй, че перчемът му падна на очите. — За никого не е тайна, че напоследък правя неща, които по-рано и през ум не са ми минавали, но смятам, че мнозина могат да кажат същото, преди да свият знамената. Не ме разбирайте криво, просто отбелязвам, че зависи кого го стяга чепикът.

— Трябва обаче да признаете, че има разлика — намеси се отново докторът, сетне се усмихна и посочи с лулата си към Бърдън. — Човекът, който е написал писмото до мистър Мърдок, несъмнено е някой беден и окаян негодник, убеден, че за несполуките му са виновни негрите. Тук всеки почтен човек, който има малко мозък в главата и желание за работа, може да получи земя и негрите изобщо не биха му попречили. В Луизиана, откъдето съм родом, е малко по-различно. Нима няма да признаете, мистър Бърдън — той се обърна към него любезно и търпеливо, сякаш обясняваше нещо, например протичането на болест или значението на някой симптом, като се мъчеше да го стори просто и достъпно, — че има разлика между това тук — и почука с лулата си по писмото — и целта на нашите усилия? Има…

Застаналият малко по-встрани професор Бол издаде напред върлинестото си мършаво тяло и навири бинтования си показалец.

— Има разлика! — изхриптя той. — И това е разликата между правдата и неправдата, между мрака и божествената светлина!

— Браво, професоре! — възкликна Крисчън. — На езика ми беше да им го кажа!

Доктор Макдоналд ги изчака да се успокоят, застинал като истукан, но въпреки това някак непринудено, защото стройната му фигура винаги създаваше впечатлението за спокойствие и самоувереност. Дългите му ръце със стърчащи от възкъсите ръкави китки висяха отпуснато. Той търпеливо и почтително поглеждаше ту професора, ту Крисчън, за да се увери, че наистина са свършили. Крисчън отново се затвори в себе се, очевидно чужд на всичко, което ставаше около него. Тогава докторът бавно и отчетливо произнесе:

— Знаете много добре, че когато ме избрахте, обещах да не ви въвличам в излишни неприятности. Но стана тъй, че за изминалата половин година изживяхме немалко премеждия. Всички ги изпитахме на гърба си и още не знаем доколко сме успели — говореше плавно и спокойно, но думите му отекваха чак в дъното на стаята. За миг замълча, сетне продължи с по-рязък глас: — Каквото и да сме постигнали обаче, то пак не е достатъчно! У верен съм в това, а и вие го знаете не по-зле от мен. Тази есен компаниите успяха да изкупят значително количество тютюн. Вярно, скъпо им излезе, ала все пак скърпиха положението. Сега този тютюн е в складовете им в Бардсвил, Милвил, Олтаун и Моргансгаун — гласът му отново стана спокоен. Погледът му се плъзна над групата мъже отпреде му, като че ли за момент ги беше забравил, и се закова в гредореда в другия край на помещението. После отново се върна към тях и той, издал доверително напред длъгнестото си ръбато лице, повтори: — В складовете им! Сега там лежат милиони фунтове. В Бардсвил, в Милвил, в Олтаун и в Моргансгаун! Да, лежат! Ето защо — и се усмихна някак извиняващо се и все тъй поверително, като заголи кучешките си зъби, — ето защо ви предлагам да се размърдаме и да поразмътим водата, момчета!

Като се изключи уютният съсък на горящите в огнището пънове, в стаята се възцари гробна тишина. След малко прозвуча нечий унил и мрачен глас:

— Стана тя каквато стана!

— Е? — повиши глас доктор Макдоналд, като се облегна назад.

Никой и думица не пророни.

— Е? — настоя той, леко подигравателно този път.

Отекна гръм от гласове. Хората се размърдаха неспокойно и в стаята се разнесе шум от стържещи по дъските ботуши. Все тъй усмихнат, докторът вдигна ръце, за да въдвори ред, и ги държа така, докато наоколо отново не се възцари тишина.

— Това е последната карта! — заяви той.

— Тъй е! — съгласи се някой.

— Последната! — натърти оня. — Друго раздаване няма да има!

Гласовете отново се извисиха, но скоро стихнаха пред властно вдигнатите ръце.

— Последната карта! — провикна се Пърси Мън. Неколцина се обърнаха към него, а сетне и останалите. — Последната! — повтори той. — Взимаш я или се отказваш! Лично аз смятам, че трябва да я вземем!

— Да я вземем! — обади се някой.

— Да я вземем! — повтори Мън, — защото това е последният ни шанс! Но има и друга причина. Мистър Бърдън заяви — и той кимна към мъжа, който го гледаше в упор изпод черния си рошав перчем и клатеше глава, — че тази година е вършил неща, за които и през ум не му е минавало. Това важи за всички ни! Включително и за мен и, ей богу, признавам си го! Вие също не можете да го отречете. Излишно е да изброявам тези неща. Знаете ги много добре…

— Трябваше! — прекъсна го Мърдок.

— Бога ми! — избоботи Крисчън, ставайки от мястото си и оглеждайки се кръвнишки, но си седна, преди да довърши изречението.

— Това беше грешка — продължи Мън. — Но стореното си е сторено! Повтарям — грешка, защото когато се борехме против компаниите, трябваше да вдигнем ръка и против своите. Против всички онези, които не виждаха и не разбираха, но все пак бяха наши хора. Сега обаче въпросът стои другояче. Всичко е ясно като бял ден. Или те, или ние! Когато ударим…

— Какво? — зина някой.

— Да, когато ударим — бавно продължи Мън, — когато ударим, всичко ще бъде ясно! И този път няма да сме шепа мъже с няколко кибрита и кутия газ! Не! Ще бъдем хиляда! Две хиляди! Колкото е необходимо! Всички! В колона! Тогава… — и в този миг беше сигурен. Издълбоко в него се надигна категоричното му и твърдо убеждение, което го погълна като порой и той вече не чуваше думите си — всичко ще бъде различно! Всичко ще бъде ясно като бял ден!

Пърси Мън бавно се отпусна върху една от пейките до стената и се облегна на чепатите пънове. Гласовете продължаваха да отекват в ушите му. Те щяха да тръгнат. В момента гласуваха и щяха да гласуват да тръгнат. Мускулите му се стегнаха, а кожата по гърба и раменете му настръхна. Дори и през дебелото палто усещаше колко грапави и твърди са пъновете, на които се беше облегнал, но заслушан в гласовете, лека-полека се отпусна.

Да, щяха да тръгнат. Решиха най-напред да ударят Бардсвил. А това беше добре. Най-големия — най-напред! Някой предложи да е преди Нова година. Че и по-рано, обади се друг. По-рано!

— Трябва ни време — отбеляза доктор Макдоналд. — Не бива да се прибързва. Може досега да сме бързали, но този път не бива. Работата трябва да е сигурна.

— Време ли! Та колко още ще чакаме? — попита трети.

— До Нова година трябва да сме готови! — отвърна докторът. — Необходимо е хората да се обучат, а за това се иска време. Няма да успеем да подготвим всички, ала и няма да ни потрябват всички, нужни са ни около хиляда души, да речем.

Тогава някой подметна:

— Ако решите да са повече, мнозина ще дойдат отдалеч и ще им трябва половин ден. А други и цял ден ще пътуват.

— Повече не ни трябват! — отвърна докторът. — Според мен и тези ще стигнат. По-късно… — и без да го поглежда, Мън знаеше как в това кратко мълчание той се усмихва непринудено и уверено, като по всяка вероятност размахва незапалената си лула. Сетне го чу да продължава: … — може би ще имаме нужда и от още!

— Да — обади се някой, но Пърси Мън не разпозна гласа. — Има и други градове, и други складове, при това големи!

А докторът ги увери, че няма дълго да чакат, поне не толкова, че компаниите да успеят да предприемат нещо. Нямало да простят дори и на Бардсвил.

Мън се присъедини към групата. Спореха относно подготовката и обучението, за това колцина ще влязат в Бардсвил пеш и дали да опожарят, или да взривят складовете. Тогава някой полюбопитства дали ще се стигне до бой.

— Във всеки случай ще сме в по-изгодно положение — рече друг.

— Не е изключено и до бой да се стигне — призна доктор Макдоналд, — но ще се мъчим да запазим преимуществата си. Момчета, вие чували ли сте някога куршум да ви свирва край главите?

— Не ми и трябва — подхвърли Мърдок.

— Мисля, че съм чувал — обади се един.

Беше дребен жилест човечец, с излята сякаш в калъп черна валчеста глава, която напомни на Мън за малък кафяв и твърд кестен. Човечецът каза, че бил в Куба.

— Доста време — поясни той, — и май съм чувал не един и два да ми свирват край главата — изхлузи едната си ръка от ръкава на палтото и започна да разкопчава ризата. — Имаше обаче един, дето не го чух — запретна ризата и дебелото вълнено бельо и оголи рамо. — Да, намери се един, дето не ме подмина.

Човечецът тикна рамо току под носовете им. В стегнатата мускулеста плът имаше звездообразна вдлъбнатинка, голяма толкова, че върха на палеца си да тикнеш в нея, сбръчкана и много светла в сравнение с кафеникавата му кожа. Той огледа предизвикателно и с едва прикрита гордост лицата на взиращите се в нея мъже.

— Дявол да го вземе! — възкликна един и посегна да докосне с пръст белега.

— Куршум от маузер — рече дребничкият жилест човечец. — С такива стреляха ония копелета там — врътна очи към белега, сякаш за да се увери, че си е на мястото, и добави: — Смешното е, че изобщо не боли. В мига, в който те разпори, де. Ама изобщо! Гътна ме обаче — замълча, а след това доуточни: — Край Сантяго беше.

— Виждам, че ти е счупил ключицата — забеляза доктор Макдоналд.

Човечецът го погледна сериозно и отвърна:

— Не зная как я викат, ама на парченца я направи — и загорялото му невзрачно, но момчешко личице засия в усмивка.

— Е, ако не сте чували куршум да пищи край ушите ви, сега вече ще чуете. И ще ви се стори по-ужасно от всичко, което изобщо можете да си представите.

— Та чак ще ви преседне — добави човечето.

— Не ми и трябва да го чувам! — повтори Мърдок.

Дребничкият въпросително изгледа доктор Макдоналд и попита:

— Вие какво, да не сте били в Куба?

— Не — отвърна оня.

Мъжете един по един се отдалечиха и подхванаха приказка край огъня. Някои вече посягаха към палтата и сюртуците. Човечето остана само с все още запретната риза и бельо, а белегът лъщеше на рамото му. То сведе очи към него и внимателно, сякаш все още можеше да го заболи, го бодна с пръст. Погледна скришом към останалите, но те вече си пожелаваха лека нощ. Закопча се, навлече вехтото палто, нахлупи черната кожена шапка с наушници и се присъедини към най-голямата група.

Хората започнаха да се разотиват по двама, по трима. Професор Бол стоеше до вратата и се сбогуваше с всеки поотделно. Най-сетне, с изключение на Мън, Крисчън и още трима, живеещи край Бардсвил, всички си отидоха. Тия тримата бяха наобиколили доктора край една от камините. Професорът се приближи към тях и рече:

— Господа, мисля, че събранието протече много успешно.

— И слава богу! — отбеляза единият от останалите — мургав човек с тънък нос и виснали мустаци с пясъчен цвят. Казваше се Пийбълс и живееше нейде около Монклер. Говореше мудно, а когато свърши, се изплю върху тлеещата жарава.

— А как ще погледнат твоите хора на тая работа? — попита докторът.

— Няма да мъркат — увери го оня. Във всеки случай не много. Толкова отдавна гладуват, че са готови на всичко. Вземете мен например! — и се удари в гърдите.

Не съм по-различен от другите, ама какво само ми е минало през главата! Да не мислите, че ми е лесно да имам осем деца, дето си увиват краката в кълчища, за да излязат? Затуй съм готов на всичко! И не съм единствен!

— Тъй или иначе твоят високопоставен съсед няма да влезе в Сената — отбеляза доктор Макдоналд. — Това вече е нещо, макар че спечели делото срещу нас и си прибра проклетия тютюн. Но сумата, дето му я дадоха от „Дисмюкс“, ще му държи топло още дълго време.

— Че му платиха, платиха му, дума няма — рече Пийбълс, — ама той пръсна луди пари по кампанията.

— И да го бяха избрали — намеси се Крисчън, говорейки сякаш на себе си, — никога нямаше да стигне дотам, дори ако трябваше собственоръчно да му откъсна главата!

Оня го погледна и кимна навъсено:

— Не си единственият, дето му се кани.

Доктор Макдоналд се зае да подрежда нови цепеници в огнището, но професор Бол му напомни, че не е необходимо, защото утре е събота и няма часове. После започна да гаси една по една лампите, а останалите си взеха палтата. Пийбълс попита дали наистина няма да ги притесни ако остане, но докторът го увери, че място се намира, тъй като някои момчета от петък вечер до неделя си отивали по домовете. Последната лампа бе загасена и в дългата стая проблясваше единствено огънят. Докторът отвори тежката врата.

Студът ги перна досущ като шамар. Мън вървеше няколко крачки след другите. Вдигна очи към непрогледния купол на мрака над дърветата и пое дълбоко режещия дробовете леден въздух. Чувстваше се каталясал, но затова пък някак лек, спокоен и пречистен, като човек, който след дълго боледуване излиза на въздух. За пръв път от месеци насам спа непробудно и спокойно. Когато притвори очи и потъна в дебелия дюшек на голямото легло, изпита приятното усещане, че пропада безвъзвратно в някаква бездънна пропаст.

 

 

Около единайсет през нощта на трийсети декември повечето от жителите на Бардсвил вече спяха. В баровете все още будуваха неколцина клиенти, облакътени на тезгяха и загледани в отраженията си в огледалото, или застанали нейде встрани с чаша в едната ръка, вдигнали другата в подкрепа на спорен въпрос. Съдържателите вече поглеждаха към часовниците и с подчертано равнодушие сновяха насам-натам. Във фоайетата на двата хотела все още мъдруваха групички, но разговорът вече не вървеше. По улиците в търговската част се шляеха няколко хлапета и младежи, хвърляха фишеци, които експлодираха с глух ехтящ тътен между сградите, а после на свой ред избухваха в продължителен смях. Други стояха по ъглите под лампите с мушнати в джобовете ръце и сгърбени от студа. Но по-отдалечените улици бяха пусти. Под оголените кленове от време на време се мяркаше някой забързан минувач, а под стъпките му тухленият паваж отекваше със слаб равномерен и кух звън и само тук-там през порталното прозорче или изпод спуснатите транспаранти се процеждаше мъждива светлинка.

В единайсет и петнайсет на прелеза в южната част на града изсвири локомотив и малко след това тежко пропълзя покрай безлюдния перон. Дежурният излезе и като поздрави едва чуто от умора, равнодушно подаде на машиниста вестник. Огнярят се покатери на тендера и започна да се суети около крана на водната кула. Мътната вода, заискрила като сребро в светлината на лампите, забълбука на тласъци и потече в котела. Слезлите няколко пътници изчезнаха нагоре по улицата. Началник-гарата влезе в стаичката си, където сега можеше да напали тумбестата желязна печка, да нагласи будилника и да дремне на изтърбушената кушетка до три часа. „Качвай се!“ — извика вял глас. От осветената вътрешност на купетата изплуваха няколко лица, залепиха се на прозорците и се взряха в опустелия перон. Парата блъвна на бели кълба изпод буталата и влакът потегли. В северния край на града отново изсвири и писъкът жаловито се понесе над нивята и горите, напомняйки за себе си на все още будните в тази част на града.

Поспрял в изсъхналия бъз, опасващ пътеката, преди тя да пресече линията, доктор Макдоналд се заслуша в приближаващия вой на свирката. Дългият ослепителен лъч на фара се вряза като нож в мрака и освети с призрачна светлина храсталаците и тревата от двете страни на релсите. Локомотивът профуча през прелеза с оглушителен грохот и той за миг зърна силуета на огняря, навел се да хвърли лопата въглища в пещта. Когато отмина и последният вагон, изсъхналите листа наоколо се кротнаха, изоставени от въздушния вихър, който влакът отнесе, устремен в тунела от светлина пред себе си.

— Точен е — отбеляза докторът, като загаси клечката кибрит, на чиято светлина бе погледнал часовника си, и решително щракна капачето му. — Точен е — повтори той.

— Чудя се дали машинистът е видял ония там — рече мъжът до него и кимна към гарата, оттатък пътеката.

— Ако ги е видял, поне ще има какво да разправя на децата си, когато утре стигне в Чикаго — отвърна доктор Макдоналд.

Той продължаваше да се взира в отдалечаващия се влак. Бледото огнено сияние на разтворената пещ осветяваше бухналото начало на иначе невидимата, пълзяща след локомотива димна опашка. Огнярят вероятно зареждаше пещта, преди да свият на северозапад.

— Ами! — възрази нечий глас от сянката на гъсталака. — Машинистът е от другата страна, така че нищо не е видял!

Влакът вече се бе изгубил в нощта.

Минута-две никой не пророни дума. Не се чуваше нищо, освен хрипкавия, неспокоен шепот на притъмнялата гора отвъд пътеката, наподобяващ повей на вятър сред сухи, все още неокапали листа. Но вятър нямаше. Доктор Макдоналд започна тихичко да си тананика:

— Старата сива кобила

препусна през пущинака,

препусна през пущинака,

препусна през пущинака.

Старата сива кобила…

— Студено е — промърмори някой. — Защото висим на едно място — отвърна друг.

— Абе то дано не ни стане по-горещо на разсъмване — възрази първият.

Докторът продължаваше да си припява под нос:

— Стигнахме река,

но да преминем не успяхме,

да преминем не успяхме,

да преминем не успяхме…

— Вярваш ли, че наистина се е разчуло?

Доктор Макдоналд тихичко изви:

— Но да преминем не успяхме…

— Как да не вярвам — отвърна другият, нали го каза каруцарят на „Алта“?

Докторът спря да пее.

— Ако има пазачи или каквито и да са там, както казва онзи приятел — рече той, — то това ще бъдат работници, служители или негри, дето си нямат друга работа. Освен ако не са докарали помощ с влака. Но след малко, като дойде, ще разберем — и продължи да си припява, ала толкова тихичко, че думите вече не се разбираха. Другите мълчаха.

— Ето, чувам го — обади се Мън.

По пътеката откъм прелеза долетя конски тропот — усилващ се тътен от копита върху мека пръст, сякаш удари по влажна, отпусната кожа на барабан. Ненадейно от мрака току до тях изникна силуетът на кон и ездачът му скочи от седлото.

— Е? — попита доктор Макдоналд.

— Нищо — отвърна оня. — Пълно мъртвило. Обходихме горната част на града, завъртяхме се край складовете, видяхме и пристигането на влака. Всичко е спокойно.

— Аха! — изпусна докторът мека, гърлена въздишка. После извади часовника от джоба си и драсна клечка кибрит. Закри пламъчето в шепа и погледна часовника, като за миг дългообразото му скулесто лице също се освети. — Дванайсет без осем — отбеляза спокойно той и духна клечката. — Мистър Мърфи, мистър Сайкс, готови сме!

Двамината, които стояха до него в края на пътеката, се шмугнаха веднага в мрака на шубраците и сред шум от чупене и мачкане на сухи бъзови стебла и листа изведоха конете си.

— Кажете на мистър Силс да настъпва! — нареди Макдоналд. — Предайте му да влезе откъм долния край на „Джефърсън Стрийт“, но да гледа да не е по-рано от дванайсет и половина! Оттам нататък знае какво да прави. Вие, мистър Сайкс — и се обърна към другия, който вече бе яхнал коня си, — кажете на мистър Мърдок да удари по същото време моста на Чери Крийк. Сетне той си знае работата. Но ги предупредете да не посягат на жиците, преди да са изминали поне пет минути от влизането им в града. Това е!

Двамината обърнаха конете, пришпориха ги и още преди да е заглъхнал тропотът от копитата, се изгубиха в мрака. Доктор Макдоналд погледна след тях и нареди:

— Е, мистър Мосли, предайте на мистър Хамър да тръгва. И през цялото време да ги държи под строй!

От бъзовия храсталак се отдели силуетът на мъж, който прекоси пътеката и навлезе в отсрещната горичка.

Докторът отново подхвана песничката си — тихо, почти безгласно: Вековна земьо, разтвори се, та да легна, водата нека…

Мън се опита да види изражението на лицето му, но не можа. В мрака се различаваше само бледо петно. Вдигна очи към небето. По него тук-там блещукаше някоя звезда. До разсъмване остават повече от шест часа — помисли си той.

— Голям студ, а? — обади се някой.

Отговор не последва.

Мън се опита да размърда пръстите на краката си в ботушите, но те бяха вкочанясали и схванати. Едва сега разбра, че му е ужасно студено. Краката му до коленете се бяха вдървили досущ като диреци. Докторът вече пееше толкова тихо, че не можеше да разбере думите. Помъчи се да си спомни текста на химна.

От отсрещната гора долетя нечий предпазлив неясен възглас, придружен от тихо, подобно на повей шумолене, което постепенно се усили и се превърна в силен пукот и тропот. На пътеката изскочи един мъж.

— Идат! — рече доктор Макдоналд.

Появиха се и другите. Излязоха от гората, газейки мъртвите листа, скупчиха се на пътеката, а след това се строиха в ред по четирима и се отправиха към линията. На рамо носеха пушки, а лицата им бяха покрити с маски от бяло платно. Неколцина други, също с маски и бели ленти на лявата ръка, стояха на пътеката и току повтаряха с рязък, сподавен глас: „Строй се! Застани по четирима! Строй се по четирима и не мърдай!“ Началото на колоната се изниза по пътеката и кривна по линията към града. Но на тяхно място от гората прииждаха други, поспираха за миг, а след това се строяваха и поемаха подир тези преди тях. Скоро излязоха и последните.

След заминаването им пътеката опустя. Скриптящите им стъпки заглъхнаха и освен чаткането на конските копита оттатък бъзовия храсталак наоколо цареше тишина.

Доктор Макдоналд погледна часовника си и рече:

— Мистър Бъръс, време е да поемате към телефонната централа. Ако тръгнете веднага, ще стигнете точно навреме.

— Така е — отвърна провлечено нечий глас.

Мъжът се отдалечи и след малко се разнесе пукот от счупени клонки, последван от тропот на копита.

Пърси Мън се питаше разсеяно защо не тръгна и доктор Макдоналд? Чудеше се и колко ли може да е часът — сигурно им идваше времето. След минута-две щяха да се метнат на конете и на свой ред да потеглят. Студът бе плъзнал вече и над коленете му, но въпреки това не изпитваше неприятно чувство и нямаше желание да тропа с крака или да размахва ръце като останалите. Чувстваше се много спокоен и свободен.

Докторът говореше:

— Точно в дванайсет и двайсет и пет прекъснете телеграфните жици. А вие, мистър Мъри, с вашите момчета по същото време срежете и телефонните при прелеза. Сетне тръгнете по „Джефърсън“ към Пета улица. Задържайте де що човек срещнете.

Двамата се отдалечиха.

— Готови сме — обяви Макдоналд и се отправи към бъзовия храсталак.

Пърси Мън и останалите трима го последваха. Изведоха конете на пътеката и скочиха на седлата. На около трийсет ярда по-надолу по посока на прелеза спряха и двама от тях влязоха в горичката, която тук беше по-рядка.

— Е, вече можем да си слагаме премените — усмихна се докторът. Извади от джоба си парче бяло платно и закри долната част на лицето си. Превърза и бяла лента на лявата си ръка. Мън и другият на свой ред сложиха маските.

От горичката към прелеза един по един с бавен ход взеха да се източват конници. Придружен от Пърси Мън и другия, доктор Макдоналд препусна в тръс към челото на разпокъсаната колона. В края на пътеката се поспряха, преди да излязат на пътя.

— Стройте ги! — разпореди се докторът, а Мън и другият обърнаха назад, за да предадат заповедта.

В ред по четирима дългата колона препусна в лек тръс. Пътят отпред се белееше в мрака. В подножието на малкия хълм мъждукаха светлините на града. Това са лампите по улиците и в някои домове, рече си Мън. В другите, тъмнеещите къщи хората вече спяха. Зад гърба му в неспирен звън чаткаха по чакъла конски копита.

Челото на колоната стигна подножието на хълма, откъдето започваха първите къщи — колиби, едва различаващи се насред голи, лишени от всякаква растителност дворища. Негърският квартал. В една от колибите гореше лампа. Мън зърна мимоходом и нея, и дървената маса, върху която бе поставена, както и голата вътрешност на стаята, и си спомни мъждукащите лампи, осветявали колибите в нощта, когато търсеше ножа.

— Дванайсет и половина — рече Макдоналд. — Бъръс трябва да е вече в телефонната централа.

— Да — отвърна Мън.

— И жиците сигурно са прерязани — добави докторът.

Колоната сви по една улица. Къщите зад голите дървета тънеха в мрак. Тук уличните лампи не светеха. Отминаха едно кръстовище, където друга улица се отклоняваше под ъгъл и обръщайки се на седлото, Мън смътно различи ариергарда, който завиваше по нея. Знаеше, че има за задача да заварди изхода на града откъм тази страна.

Някъде далеч, почти заглушен от тропота на копитата, се разнесе пушечен изстрел. Тозчас му отвърна залп, последван от няколко разпокъсани взрива, които прозвучаха колебливо и безобидно. Пърси Мън не можа веднага да схване какво означава този пукот, но после разбра, че действат хората на Мърдок.

— Откъм запад иде — рече мъжът от другата страна на доктора и навири глава. — Точно там и трябва да е Мърдок.

— Започна се! — заяви най-невъзмутимо Макдоналд сякаш изобщо не го беше чул.

Мън забеляза, че в дясната си ръка докторът стиска револвер. Вдигна го бавно с изправена нагоре цев и Пърси Мън притаи дъх в очакване на изстрела. Той не закъсня — тресна оглушително, кажи-речи, в ухото му. Последва продължителна тишина, след това някъде зад него отекна втори залп. Револверът подскочи в ръката му при отката, но единичният изстрел бе погълнат и се изгуби в грохота на останалите.

В няколко къщи светнаха лампи. Малко по-надолу по улицата изпищя жена, като отначало се разнесе сърцераздирателен и продължителен вопъл, последван от две задъхани изхлипвания, които преминаха в плач. Светлините започнаха да гаснат. След като челото на колоната се скри, жената отново изпищя.

Тая трябва да я ошамарят и да я турят в студена вана — рече спокойно доктор Макдоналд. — Сама си го търси.

Колоната потегли в тръс по хълма към ъгъла на „Джефърсън“ и Главната. Вече бе стигнала търговската част и се движеше между магазините, чиито студени призрачни витрини безучастно се блещеха към улицата. Малко преди кръстовището докторът изкомандва:

— Пърс, разположи хората си на този ъгъл, оттам се вижда и в четирите посоки. Те ще се зададат отдолу и ще излязат на „Джефърсън“.

— Добре — отвърна Мън и поведе кобилата си към тротоара.

Колоната се движеше покрай него и той наблюдаваше нестройните редици и белите еднообразни маски под ниско нахлупените периферии на шапките. Дори и на слабата светлина успя да забележи, че мнозина от конниците са измъчени и отрудени. Ръбатите им като чукове глави се поклащаха върху изпружените вратове при всяко движение на телата. Някои вече бяха каталясали, а до заранта оставаше много време.

Неговата дружина и онази, с която щяха да действат, оформяха ариергарда на колоната. Малко преди да се изравнят с него, той вдигна ръка и те се скупчиха наоколо му като стадо.

— Мистър Алън и мистър Тод! Тръгвате на запад по Главната и заставате на следващия ъгъл, тъй че да може да наблюдавате кръстовището! — нареди Мън. — Шумка да шумне, единият от двама ви се връща обратно!

— Добре — рече именуващият се Алън.

Изправен на коня си, Бентън Тод не каза нищо. Двамата се отделиха от останалите, завиха зад ъгъла и препуснаха на запад.

— Другите се стройте в редица по четирима на този ъгъл — нареди Мън и посочи мястото — и изчакайте, докато всичко свърши — След малко добави: — Ние се изтегляме последни, поне в тази част на града!

Мъжете обърнаха безразборно конете и заеха указаната им позиция.

— Майчице, бая студ ще берем — обади се някои. — От север се вдига вятър и налита право към „Джефърсън“, а тук няма завет.

— Няма да е задълго — успокои го Мън, — пък и такова е нареждането.

— Ама аз не се оплаквам — отвърна оня.

Останалата част от колоната вече беше долу, на източния край на Главната улица. Там, край линията, разположени от двете страни на „Фрънт Стрийт“, бяха складовете. Пърси Мън се запита дали вече са поставили динамита. Предположи, че пешаците са стигнали подножието на хълма. Свали ръкавица и вдигна ръка, за да види откъде духа вятърът. Доколкото му позволяваха сградите наоколо, определи, че е северен. Надяваше се да не се усили. Малко повече да задуха и покрай горящите складове като нищо щеше да отиде целият град. Ала най-опасен щеше да е източният вятър. Той би подгонил огъня през центъра на града, нагоре по хълма към тях.

По-нататък по улицата, във фоайето на хотела, лампите горяха. Онези от горните етажи, които бяха светнали първи, една по една угаснаха и сега се мержелееше една-единствена, на последния етаж. През спуснатите транспаранти се процеждаше оранжева светлинка. Откъм южния край на „Джефърсън“ се разнесе изстрел и Мън се обърна нататък. Две пресечки по-надолу неколцина конници се изтегляха в някаква странична уличка. Докато завиваха, пуснаха един залп във въздуха. Това са хората на Силс, рече си Пърси Мън. Силс ще да е, мислено повтори той. Опита да си го представи как язди по тъмните улици със спокойното си и безизразно под бялото платно, дребно, слабо и пепеляво лице, издава заповеди със сухия си глас, като току се окашля, вдига револвер и стреля в мрака. Беше нелепо! Но Силс бе там ведно с още стотина мъже, които сега щяха да се върнат по другата улица в края на града, щяха да завият и да стрелят в залп, а след това отново да поемат по „Джефърсън“ и пак да стрелят. Мъжете щяха да се спотайват, сгушени в леглата или облегнати на лакти, наострили уши с разтуптени сърца, а жените им — да се вкопчват в тях, докато ноктите им разкървавят ръцете. По-смелите щяха да надничат тайно към конниците иззад притъмнелите прозорци, към Силс и хората му, когато минават оттам. Тази вечер всички се страхуваха от Силс.

— Я вижте рече един и Мън проследи насочения му пръст. — Вижте! Вижте! Някакъв излиза от хотела!

Олюлявайки се, оттам наистина излезе мъж и за миг застана неподвижно на тротоара.

— Струва ми се, че… — рече някой.

— Внимавайте! Държи пищов! — прекъсна го друг.

Но преди да довърши, оня вече го бе изпразнил.

— Да му се не види и копелето! — закани се първият и посегна към кобура си.

Оня отново стреля, но пукотът от изстрела му се сля с бумтежа на едрокалибрения револвер на конника. Голямото стъкло на фасадния прозорец на хотела се сгромоляса с трясък току зад него. Той се олюля и падна по очи.

— Ха тъй! — зарадва се някой. — Улучи го!

— Глупак! Проклет глупак! — възкликна Мън и добави: — Погрижете се за него! — и пръв тръгна натам.

Двамина от конниците — онзи, дето стреля, и още един хукнаха към падналия.

Мън ги наблюдаваше от седлото как обръщат тялото и се мъчат да разкопчеят палтото.

— Жив е! — рече развълнувано единият. — Сърцето му бие!

— Къде е улучен? — попита Мън.

— Улучен ли?! — надигна се онзи, дето беше стрелял. — Улучен друг път! Пиян-залян! — и изгледа лежащия с погнуса. — Оплескал се е до ушите в собствената си бълвоч!

— Можеше да го убиеш — рече другият.

— Както и той мен!

— Виж какво — ядоса се Мън, — ще стреляш само по заповед! Ясно ли е?

— Не прощавам никому, рече ли да ме прави на мишена! — озъби се оня.

Пърси Мън го изгледа и процеди:

— Казах да се стреля само по заповед! Ясно ли е.

— Ясно — отвърна неохотно другият.

— А сега го внесете във фоайето на хотела и се върнете в строя!

Той ги проследи, докато влачеха падналия към входа, като подритваха натрошените стъкла, после се върна на позицията си край ъгъла. Всички, които бяха там, се взираха на изток, към Главната улица. В подножието на хълма под далечната лампа видя пешаците, тръгнали към складовете. Извади часовника си и рече:

— Време е.

— Какво ли може да ги е забавило? — попита някои.

— Знам ли — отвърна Мън, — освен да не сме пресметнали добре часа. Чувал съм, че когато хората са повече, им трябва и повече време да стигнат някъде, отколкото на сам човек. Не знам, но така разправят.

Откъм подножието на хълма вече се бяха изтеглили и последните. Виждаше се единствено пустата улица, към която гледаха прозорците на складовете и рехавите гирлянди от крушки, които блещукаха една пресечка по-надолу от „Фрънт Стрийт“. Нейде откъм юг долетя залп — отново Силс, реши Мън, а на запад, вече по-близо, му отвърна друг. Това трябва да е тръгналият насам Мърдок.

Бас хващам, че тая нощ мнозина правят неща, дето отдавна не са правили! — подметна някой и се изкиска.

— Какво например? — попита друг.

— Ами подмокрят чаршафите!

Разнесе се смях.

— Тия жалки шесткалибърки са нищо! Я почакай да видиш какво ще стане, когато хвръкнат и складовете — обади се трети.

И смехът отново гръмна.

После настъпи тишина — тишината на внезапно потънал в сън град. Един кон заблъска с копито по тротоара. От уличната лампа над главите им се разнасяше тихо празно жужене. Наоколо по паважа мъждукаха черните сенки на ездачите и конете им. Мъжете мълчаха, сякаш напрегнато се ослушваха.

Откъм северния край на „Джефърсън“ се зададе група конници, следвана от една двуколка и неколцина пешаци, и се насочи към ъгъла, където стоеше Мън. Беше дружината на Мъри, забавила се с прерязването на жиците, и задържаните от нея. Когато ги разпитваше, всички с изключение на стареца в двуколката бяха като вцепенени и твърдяха, че са се намирали навън до толкова късно по наложителни причини, че нямат нищо общо със случилото се и колебливо се назоваваха по име. Но старецът беше друг гневен и заядлив. Именувал се доктор Потър, изкрещя той, досега будувал над един пациент и проклет да бъдел, ако позволял на шайка разбойници да му попречат да си легне.

Мън нареди на двама от хората си да го съпроводят до дома му.

— Не ги ща! — викна оня. — Нямам нужда да ме охранява банда страхливи главорези! Всички трябва да идете в затвора! Нямате право, мерзавци такива!

— Не си ти този, който ще каже какви сме — рече накрая Мън и направи знак на хората си да тръгват.

Поемайки бавно по „Джефърсън“, докторът промърмори нещо, ала никой не разбра какво точно.

На другите трима задържани бе наредено да застанат във входа на ъгловия магазин.

Двамина от дружината на Мъри слязоха от конете и застанаха на улицата точно пред него.

— Нищо няма да ви сторим, ако изчакате тук, докато всичко свърши — успокои ги Мън.

Един замънка, че жена му била болна, щяла да се тревожи и трябвало да си отиде при нея.

— Лъжеш! — кресна Мън. — Току-що го измисли! Заставай там и си затваряй устата!

Изобщо не го беше чул какво казва, защото напрягаше слух и чакаше. Отекнаха нови два залпа, след което пак се възцари тишина.

Лампата над главата му все така жужеше. Той се загледа на изток към Главната. От една пресечка на около трийсетина стъпки по-надолу излезе котка и тръгна внимателно през улицата. Поспря се за миг, за да подуши нещо в канавката и продължи. Вятърът помете някаква хартия по паважа. Разнесе се съскаш, дразнещ звук.

Котката бе преполовила пътя си.

Когато изстрелът отекна, отначало му прозвуча като падане на тяло или удар по главата, но не и като изстрел. Той изпълни въздуха и упорито се вкопчи в него. Изду го до пръсване. Висна като голям, кичест и налят грозд, но лека-полека заглъхна. Котката се изпружи по средата на пустото платно. Звукът замря. В последвалата болезнена и празна тишина до ушите му долетя дрънченето на пръснало се в паважа стъкло. Бяха паднали и последните остатъци от прозореца на хотелското фоайе.

Мън дръпна юздите и кобилата престана да напира напред.

Откъм хълма долетя взрив, последван от врява. Вторият отекна по-слабо. Преди ехото му да заглъхне, дойде и трети, по-далечен. Трябва да има още един, помисли си той, складът на „Алта“, последният. Склещи колене, а пръстите му още по-здраво стиснаха юздите. Огнен език, извит като камшик под порива на вятъра, се извиси нейде над покривите в подножието на хълма.

Дойде и последният взрив и ехото му на свой ред заглъхна.

— Милиони долари! — подвикна някой развеселен. — Милиони долари залудо!

Пламъците обагряха небето.

— Залудо — повтори спокойно друг, — като мъзгата на вдовичките!

Хората на Силс отново извиха на „Джефърсън“ покрай ъгъла. И пак се разнесе стрелба. После настъпи тишина, а след това ненадейно отнякъде се разнесе звук, наподобяващ тръбния зов на рог — дълбок, неудържим и пронизващ. Прозвуча трикратно.

— Взривяват — рече някой.

— Значи са към края, щом са се разсвирили с чифтетата!

— Скоро ще дойдат — обади се и Мън. — Ей оттам от ъгъла.

— Неколцина вече идат! — забеляза друг.

Две пресечки по-надолу група мъже навлизаше в Главната. На ъгъла спряха и се скупчиха насред платното. Мън се взря, но не успя да разбере какво правят. От ъгъла други не се появиха. Групата все така се суетеше, без да се пръска. Сетне двамина се отделиха. Единият внезапно залитна и се просна по средата на улицата. Другият сви зад ъгъла.

Част от тях, изглежда, влязоха в някаква сграда. Никой не обърна внимание на лежащия на паважа човек.

— Мистър Симънс, идете и вижте какво става! — разпореди се Мън и кимна към възвишението на Главната.

— Да, сър отвърна оня, но преди да се метне на коня, иззад ъгъла взеха да прииждат и други. Търчаха право към първите и се присъединяваха към тях. Сетне се появиха още и прибраха лежащото на улицата тяло. Един конник ръкомахаше към тълпата. Симънс вече го наближаваше.

В Главната нахлу нова група, още по-внушителна от предишната, и пое по възвишението към пресечката с „Джефърсън“. Препускайки обратно, Симънс мина покрай тях. Зад настъпващата колона небето сияеше в пламъци.

Симънс спря до Мън и задъхан съобщи:

— Някои се опитали да нахълтат в кръчмата на Касиди. Командирът с още един се помъчили да ги спрат, но ония го пречукали. Него видяхме да лежи на улицата.

После се притекли и останалите и ги озаптили. Господи, докторът довтаса веднага и сега бълва огън и жупел…

— Докторът ли? — учуди се Мън.

— Да, докторът, ей онзи там, на коня! И да знаете само какви им ги тресе и с какви имена ги нарича!

Пърси Мън погледна към подножието на хълма. Сега челото на колоната беше много близо, мъжете се поклащаха по четирима в редица, като от време на време се смееха и крещяха. В същия миг се разнесоха няколко хаотични изстрела.

— Доктор Макдоналд не заръча ли да ми предадеш нещо? — попита Мън.

— Аха — кимна оня, без да отделя очи от приближаващата колона. — Каза, пипнете ли някой да се мъчи да нахълта в кръчма или нещо подобно, да го задържате, без значение наш ли е или не. А наложи ли се, дори да го претрепете от бой. И в краката му да стреляте!

— Така ли? — изуми се Мън.

— Да — отвърна оня. — Изпрати да предупредят и мистър Силс, и мистър Мърдок.

— Благодаря — каза Мън и добави: — А сега се върни в строя, Симънс.

— Прощавайте — смотолеви оня и поведе коня си към строя.

Колоната излизаше иззад ъгъла и първите бяха на по-малко и от лакът от кобилата на Мън. Смееха се и крещяха. Някой изпразни двуцевката си във въздуха. Двата изстрела отекнаха толкова бързо един след друг, че почти се сляха.

Пърси Мън се загледа в пламъците над покривите.

— Бога ми! — извиси се нечий глас. — Бога ми, успяхме!

Някъде наблизо отекна още един изстрел. Стъклото на витрината зад колоната се пръсна на парчета.

— Успяхме. — Ревна друг.

Мъжете се точеха покрай него, като продължаваха да крещят и да се смеят. Маските им, кажи-речи, до една се бяха изхлузили, а някои вече и сами ги бяха свалили. Мън погледна часовника си. Още половин час, рече си той. Не, четирийсет и пет минути.

Яздейки успоредно на колоната, насреща му се зададоха трима конници и още преди да наближат ъгъла, разпозна в единия доктор Макдоналд. Беше без маска, усмихваше се, а между конските му зъби стърчеше лула.

— Здрасти! — поздрави той най-обичайно, без да вади лулата от устата си.

— Чух, че сте имали неприятности.

— Да кимна докторът, — но и аз не им останах длъжен. — Сетне навъсено изгледа Мън и продължи: — Я не го вземай толкова навътре! Когато човек се бие, изобщо не го е еня дали прикладът на пушката му е инкрустиран с бисери, или е с монограм!

— И жалко — отбеляза Мън благоразумно.

— Синко, никога досега господ бог наш не е успявал да сбере хиляда души на едно място, без помежду им да се окажат и неколцина мръсници — той се ухили и го погледна изкосо. — Та дори и за опожаряването на тютюневи складове, което пък би накарало небесния хор да надуе гайдата. Но… — той за миг се поколеба и проследи с одобрителен поглед войнството си, — ха още някой се е опитал да ми погоди същият номер и да влезе в кръчма, горко му! Кълна ти се, че когато другата сряда ударим Морганстаун, няма да е така!

— Е, тъй или иначе имахме късмет — рече Мън и добави: — Поне засега!

— Да, момчето ми, и то голям! — кимна докторът. — При това и не се разчу!

Пърси Мън съзерцаваше пламъците, които сега се издигаха право нагоре.

— Добре че вятърът утихна, та и града не опожарихме — промърмори той.

— По едно време ми се струваше, че ще се наложи да развържем момчетата от пожарната — подсмихна се докторът. — И то след като ги бяхме спипали без много-много дандании, а и самите те се бяха примирили с положението. — Той погледна часовника си и тъй като се задаваше и последната дружина, разпореди с вече по-рязък глас. Давам им най-много половин час! След петнайсет минути идва ред на мойте хора. Изтегляме се и подхващаме „Джефърсън“ от долния край. А когато вие нахлуете в северната част на града, Силс вече ще е настъпил откъм юг.

— Смятам, че всичко ще мине гладко — рече Мън.

— Май пазачите получават пари залудо! — Макдоналд дръпна юздите. — Е, хайде, довиждане — сбогува се той, после кимна на двамината си маскирани придружители и смуши коня. Тримата препуснаха на юг по „Джефърсън“ и Мън реши, че докторът отива да даде последни наставления на Силс.

Откъм север челото на колоната вече бе напреднало значително. Мъжете припяваха: Старата сива кобила…, заглушавани от време на време от изстрели. Ония, дето се влачеха на опашката, току изпразваха пушкалата си във витрините.

— Глупаци! — ядоса се Мън.

— Какво става? — полюбопитства някой.

— Тези празноглавци стрелят по витрините, а това може да ни излезе през носа!

Песента изпълни улицата:

… препусна в пущинака,

препусна в пущинака…

— Тъй е — съгласи се друг, — ама да си видял прегладняло псе да не ръмжи, като му падне мръвка?

Мън не отговори.

— И тяхното е същото — продължи оня, — не че го правят със зъл умисъл, а просто се радват на мръвката.

На изток пламъците като че ли се поукротиха, но все още бяха високи. Вече не се чуваха изстрели. Затихнаха и последните откъслечни престрелки, чийто слаб пукот се разнасяше допреди малко откъм юг. Уличните лампи жужаха. По-надолу в улицата от един вход излязоха хора. Пърси Мън с изненада видя сред тях и три жени. Мъжете ги придържаха за лактите, но дали за да им помогнат, или за да им попречат да избягат, това така и не можа да разбере.

— Виж ти, Бъръс! — обади се някой. — Води ги обратно в телефонната централа.

Жените изчезнаха в някаква сграда. Централата ще трябва да е, рече си Мън, а това означава, че е време да се изтегляме. Мъжете, които придружаваха телефонистките, на свой ред се изгубиха в пресечката. Мън погледна часовника си. Има още пет минути, реши той.

Бъръс и хората му излязоха от уличката, вече на коне, и се отправиха към ъгъла. Изравнявайки се с него, оня му махна за поздрав и извика:

— Изтегляме се!

— Лека нощ — отвърна Мън.

Групичката се отдалечи и се изгуби от поглед. Скоро затихна и тропотът на копитата.

Мън се обърна на седлото. Мъжете вдигнаха покритите си с бели маски лица и го погледнаха изпод ниско спуснатите периферии на шапките.

— Е, хайде — рече той и като вдигна револвера си, стреля във въздуха.

Насреща му изскочиха Бентън Тод и мъжа на име Алън. Мън направи знак на ония, които пазеха задържаните във входа. Те се приближиха и също се метнаха на конете си. Тримата им подопечни останаха наполовина скрити в сянката. Мън побутна кобилата напред и ги огледа. Онзи, дето бе ломотил под нос, че жена му уж била болна, се гушеше най-отзад.

— Излизайте! — нареди Мън. — Можете да си вървите. — Двамата излязоха, а последният пристъпи напред някак колебливо. Върви и ти при болната си жена дето я нямаш! — подхвърли Мън.

Оня вдигна глуповатото си, нашарено от мъждивата светлина лице и прокара език по устните. Мън изведнъж почувства ненавист към него и изпита непреодолимо желание да му причини болка, да му покаже омразата си, да го стъпче. Наведе се към него от седлото и кресна:

— Хайде, да те няма! По-живо!

С все същото глупаво изражение оня отстъпи няколко крачки заднишком, сетне се обърна и си плю на петите. Другите двама вече си бяха отишли.

Мън вдигна ръка.

— Да вървим! — подвикна той и пришпори кобилата в галоп, а останалите тутакси го последваха.

На излизане от града му направи впечатление, че къщите до една тънеха в мрак. Знаеше обаче, че вътре има хора. Свити в леглата, те или се ослушваха, вперили очи в мрака, или боязливо надничаха от затъмнените прозорци.

На билото на хълма, вече извън града, се обърна. Заревото на пожарищата все така аленееше, но пламъци не се виждаха.

Около петнайсетина минути по-късно, на неколкостотин ярда от мястото, където четирима от спътниците му кривнаха в близката уличка, разотивайки се по домовете си, му се стори, че чува зад себе си тропот на коне. В първия момент изобщо не обърна внимание. Ала след малко беше вече почти убеден, че по дървеното мостче, което току-що бяха преминали, чаткат копита.

— Чувате ли нещо? — попита.

— Не, нищо — отвърна Симънс.

Все така препускайки в галоп, Мън напрегнато се ослушваше. Опита се да разграничи шумовете — единият, който вдигаха конете на собствената му дружина, и онзи, другият, ако изобщо имаше такъв. Отначало бе сигурен, че го е чул, но постепенно започна да се колебае и накрая реши, че се е заблудил. Знаеше, че последен е излязъл от града, но въпреки това изкомандва:

— Стой!

Конниците плътно се скупчиха в средата на пътя.

— Не ви ли се струва, че някой препуска след нас? — попита Мън.

— Като че ли…, ама не съм сигурен… — обади се след малко един, изхлузи се от седлото, коленичи в края на пътя и долепи ухо до земята, докато другите го наблюдаваха с любопитство. Миг по-късно скочи на крака и рече: — Да, иде нещо.

— Какво? — попита Мън.

— Коне — отвърна оня, — и то много.

Мън огледа небето. Развиделяваше се. Беше все още тъмно, но облаците изтъняваха.

— От нашите трябва да са, прибират се подхвърли някой.

— Не — поклати глава Мън, — ние сме последни.

Поне в тази посока.

— Че да ги сгащим тогава! — предложи друг. Ще се скрием ей зад онази ограда, ще ги оставим да ни задминат и ще ги ударим в гръб.

— Не! — реши Мън. — Безсмислено е да започваме бой. Продължаваме!

Той се наклони леко и кобилата тозчас се втурна напред. Встрани и зад него по чакъла загърмяха копита. Вятърът замяташе периферията на шапката му. Отляво и отдясно полетата и горите тънеха в мрак и само пътят отпреде му се белееше. Мън беше сигурен, че успеят ли да запазят преднина до кръстопътя при Ню Битъни, ще се изплъзнат от преследвачите. Знаеше, че там в гората, сред плетеницата от пътечки, имаха шанс, и то не малък, да ги заблудят. Дано само да запазят преднината. Беше им крайно необходима, защото преди кръстовището пътят никъде не извиваше, наоколо не растеше ни едно дърво, а ето че и сега, когато вдигна ръка срещу вятъра и погледна за миг небето, му се стори, че процеждащият се през облаците неясен светлик лека-полека се избистря, макар че утрото беше още далеч. До разсъмване има повече от два часа, помисли си той.

С крайчеца на окото забеляза, че яздещият до него Симънс се озърта назад. Обърна се и той. Хората му бяха поизостанали и уморените вече коне се точеха по пътя в дълга разпокъсана върволица.

— Дявол го взел! — изруга Мън. — Май някои от тези кранти няма да издържат до Битъни!

Същински товарни добичета, рече си той, отвратен и раздразнен.

— Както сме се проточили, ония като нищо ще наскочат на момчетата! — провикна се Симънс.

Само това не бива да става! — поклати глава Мън.

— По-хубаво ще е да ги сгащим, докато са ни още насгода! — обади се някой. — Тук поне има къде да се скрием.

Мън погледна към едната страна на пътя, който сега криволичеше през храсталаци и черен кедров гъстак, а онова бледо петно отсреща в шумака вероятно беше каменен зид. Варосан. Ето ти и прикритие, и то добро, ако рекат да устроят засада! Поклати глава.

— Не! — отсече той, без дори да погледне към Симънс, а вместо това се взря напред, към следващия завой, сякаш така щеше да изтласка самия себе си и идещата подире му човешка маса по-бързо натам, към обещаващата безопасност извивка на този, а и на следващия завои.

След него отново се озърна назад. Върволицата се бе разтеглила още повече. По-лошо и отпреди, помисли си Мън и прокле наум глупаците, които ги преследваха, без да разбират, без да имат нещо общо с цялата тази работа, и които най-вероятно бяха безделници, хитреци някакви, а може би и мизерни службаши от компаниите или пък от кибиците, навъртащи се край гарата и хотела дръвници, дето все висят по ъглите и само се правят на важни! „Мръсни копелета!“ — прошепна той неведнъж и дваж, почувствал се измамен и хванат натясно. На всичко отгоре и ги догонваха, знаеше, че ги догонват!

Конете им трябва да са по-отпочинали от нашите, а може би и по-добри!

— Ако ще ги нападаме, това е последният ни шанс! — извика Симънс в лицето му.

Мън отново поклати глава и дори не се обърна. Не посмя, представяйки си как останалите се привеждат напред, приковали очи в отдалечаващите се смътни силуети и отчаяно пришпорват конете си, докато в същото време преследвачите ги връхлитат в гръб.

Отмина и последния завой и пред погледа му се опна правата отсечка до църквата Ню Битъни. След нея пътят се разклоняваше на две: единият водеше към реката, а другият хлътваше в горичката. Стигнеха ли веднъж дотам, можеха да свърнат към дърветата, където спечената пръст не кънтеше така под копитата, а щяха и да се пръснат, което несъмнено би объркало и разколебало преследвачите, защото едва ли някой би се решил да се дели от останалите. Преди това обаче им предстоеше да изминат правата отсечка! Сега тя му изглеждаше по-гола от всеки друг път, а и по-дълга. Изпод земята като че ли бликаше светлина, която, много ясно очертаваше всичко наоколо: пътя, голите нивя, желязната ограда. Оградата! Досущ като онази, порутената, сети се той веднага, там, край воденицата на Мъри, и почти същото голо място като онова, което се бе поколебал преди да пресече, защото му се бе сторило толкова безобидно и в същото време толкова опасно празно и ужасяващо светло.

Не чу първия изстрел.

— Стрелят! — изкрещя Симънс.

— Не чух.

— Аз също, бога ми! — продължи да крещи оня. — Усетих само как куршумът свирна край мен.

И в същия миг Мън чу изстрел. Някой близо до него веднага гръмна в отговор.

— Няма смисъл! — извика Симънс. — Нашите шестаци са вятър работа, а ония имат пушки!

На Мън му се стори, че край главата му свирва куршум, ала не беше сигурен. Чу само пукота на револверите.

— Трябваше да ги причакаме! — дереше се Симънс.

Едва-едва забелязваше църквата и поради това му се стори ужасно далеч. В светлината на утрото пътят, полетата и оградите се очертаха толкова ясно, сякаш бяха изникнали от земята.

— Да знаеш, Мън, убият ли ме тия мръсници, ще те обеся! — изрева Симънс.

Църквицата — бяло петно на фона на тъмната дървесна маса, бавно пъплеше насреща им. Зад гърба му револверите пукаха глухо и някак нелепо. Копитата оглушително барабаняха по чакълестата настилка. Изведнъж с изненада откри, че са се изравнили с църквата. Ето ги и разклоненията към брода и към гората, с нейния непрогледен мрак!

Отминаха я и той слепешката свърна в близката пътека, надявайки се, че кобилата ще издържи. След малко нагазиха плитчината при брода и плисналата под коня вода го измокри до кръста.

Не усещаше нищо. Десетина ярда след брода се спря под прикритието на дърветата и извика:

— По-бързо! По-бързо! — но собственият му глас му се стори чужд. Колко спокоен беше, въпреки очакванията му! По-бързо! Слизайте! Симънс, Алън, Снайдър, отведете конете настрана и ако ония тръгнат да минават брода, стреляйте! — Погледна натам. Водата леко проблясваше. Усети между коленете си бурно издуващите се конски хълбоци. После изръмжа: — Няма да минат! Страх ги е! Нито ще приближат, нито ще минат отсам!

Скочи от седлото и леко се олюля.

Ония наистина не приближиха брода. Мън не откъсваше очи от него. Откъм пътя двукратно изтрещя нестроен залп. Чу как някои от куршумите пропищяха в короните на кедрите.

— Не отговаряйте! — заповяда той. — Ще стреляте само ако се опитат да минат брода!

Подир малко, когато се убеди, че преследвачите им си бяха отишли, чу нечий твърд глас да се обажда:

— Ранен съм.

— Какво? — сепна се Мън. — Къде си?

Не позна чий беше гласът, произнесъл глухо и вяло: „Ранен съм.“

— Тук — отвърна оня. — Ей ме.

Мън колебливо пристъпи в мрака под дърветата.

Затрептя пламъче, сетне второ. Някой коленичи с горяща клечка в ръка до лежащата на земята безформена купчина. И тогава го видя! Клечките бързо угаснаха.

Приближи се до мястото, където бе зърнал последното пламъче. Другите също драснаха клечки кибрит и се надвесиха над падналия. Скоро някой успя да стъкми факла.

Мън видя, че на земята лежи Бентън Тод.

— Къде е ранен? — попита той.

— В бедрото — рече един и като измъкна сгъваем нож, се опита да среже прогизналия от кръв крачол.

Друг се захвана с ботуша му, мърморейки ядно:

— Ех, да му се не види макар, не може ли да светнете по-отблизо?

Но човекът с факлата явно не го чу, защото продължаваше да стои превит одве и да се взира в лицето на Бентън Тод.

— Не ме заболя — промълви Бентън унило. Мън и този път не позна гласа му. — Не очаквах обаче да кърви чак толкова!

— Не се тревожи, момче, само не се тревожи! — започна да го успокоява мъжът, заел се с панталона му. — Ще го извадим! Ей сегинка ще те оправим! Ей сегинка!

Бентън Тод като че ли изобщо не обръщаше внимание на хората около себе си. Беше зареял поглед нейде високо, отвъд клонака на кедрите, над скупчилите се в кръга мъждива светлина лица, чийто център беше факлата, а в очите му мътно се отразяваше пламъкът.

— Дайте ми нож, не мога да го изхлузя! — раздразнено извика човекът, който се занимаваше с ботуша му. — Спекъл се е и не мога да го мръдна!

Някой го отблъсна и започна да реже кожата. Оня вдигна оплесканите си с кръв и мръсотия ръце на пламъка на факлата и ги огледа недоверчиво и загрижено, като че ли и те бяха пострадали.

— Опитайте се да я спрете — прошепна Бентън Тод с отпаднал глас, без дори да ги погледне.

Някой тутакси пристегна с колан раненото, вече оголено бедро. Кръвта струеше от малката дупчица и черна и искряща, се стичаше по белезникавата плът. Стегнаха колкото се може повече колана, наложиха отгоре носни кърпи, а също и отдолу, там, където куршумът беше пробил. Двамина бяха смъкнали ризите си и ги късаха на ивици. Носните кърпи веднага се напоиха с кръв.

— Бент! Бент! — извика Мън, като се надвеси над него. — Хей, Бент, чуй сега…

— Тази кръв от мен изтече…

Мън забрави какво искаше да каже. Гаснещият, безучастен и тъп поглед на ранения се замъгли, плъзна се покрай него и отново подири мрака на кедровия клонак.

Докато стояха наведени и го гледаха, кръвта на Бентън Тод изтичаше. Не можаха да я спрат, тя като по чудо все бликаше ли, бликаше от малкото отвърстие.

Един от мъжете сложи ръка на гърдите му. Сетне се изправи, погледна към Мън и рече:

— Отива си.

— Добре де, добре! — отвърна той някак раздразнено.

— Много ще му дойде на капитана — обади се друг.

Наобиколиха тялото и като се надвесваха един през друг, го заоглеждаха. Факлата вече тлееше. Известно време никой не проговори.

— Много ще му дойде… — потвърди някой. — И дума да няма!

Мън се отърси, сякаш се събуждаше от сън, и нареди:

— Намерете двуколка! Докарайте първата срещната, без значение чия е! И веднага тръгвайте към дома на капитана! Пътят вляво от църквата води право натам! Ние ще ви настигнем.

— Ще ни настигнете ли? — обади се някой като ехо.

— Приемам на драго сърце всеки, който пожелае да дойде с мен — рече Мън. — Но трябва да знаете, че не ви насилвам. Ще дойдат само доброволци!

— Ще ги преследваш ли?

— Не, ще ги пресрещна! — заяви той. — Можем да им пресечем пътя, преди да са се прибрали в града.

Последва мълчание, сетне някой се обади:

— Дявол го взел! Не се съгласи да ги сгащим на пътя, където беше най-удобно, а сега, когато вече е безсмислено, искаш да се биеш с тях!

— Ще тръгнат само онези, които желаят! — отсече Мън.

— Не мога да те разбера и туйто! — възкликна оня.

— И то още сега! — додаде Мън.

— Добре де, идвам! — промърмори човекът примирено.

Точно преди разсъмване Мън и още седмина лежаха зад един порутен каменен зид на по-малко от миля от града и вече държаха на мушка приближаващия се по пътя отряд. Отпуснати на седлата, ония яздеха бавно, смееха се и се занасяха помежду си. При първия залп ездачите, някъде около трийсетина, смушкаха конете и отпрашиха надолу към града, а насред пътя останаха да лежат два трупа. По-късно, когато страхът им попремина, върнаха се и прибраха телата на другарите си. Бяха ранени още трима, но не толкова сериозно, че да не могат да се държат на седлата.

Другите, дето бяха лежали заедно с него зад зида, вече си бяха отишли и Мън тръгна да догони групичката, която съпровождаше двуколката с трупа на Бентън Тод. Настигна ги на неколкостотин ярда от дома му. Оплакаха му се, че едва намерили двуколка и попитаха как е минало.

— Поотъркахме се малко — сви рамене той.

— Убити има ли? — полюбопитства Алън.

— Да — отвърна Мън разсеяно, яздейки успоредно на двуколката, загледан как голият крак, щръкнал от подпряния на седалката загърнат в одеяло вързоп, се поклаща в такт с подрусването на каручката.

Когато стигнаха портата, Мън заяви, че ще влезе пръв. Мъжете облекчено се спогледаха, но не обелиха дума. Мън дръпна въженцето на мандалото, портата зейна и той подкара изтощената си кобила по стръмнината към къщата. От най-ниските облаци над гората зад нея се процеждаше тъмнооранжева светлина.

Мън се облегна на касата на вратата и похлопа. Кобилата стоеше насред двора с разкрачени предни крака и клюмнала глава. Той я погледна и се ослуша в очакване да чуе стъпки отвътре. Дрехите тежаха на плещите му като олово.

Облечен с костюм, капитан Тод застана на прага и го изгледа.

— Бентън… — успя да промълви Мън и понечи да продължи: — Бентън е…

— Той не живее тук — рече капитанът. — От няколко седмици вече не живее тук и не мога да ви кажа къде е…

Погледът му се плъзна покрай Мън. После бавно обърна очи към лицето му, взря се в него и едва забележимо поклати глава. Мън с усилие се извърна и видя приближаващата двуколка и съпровождащите я конници. Те рязко се открояваха в светлината на зараждащия се ден, която бързо обгръщаше пасищата и нивята и възвръщаше познатия облик на всичко наоколо.