Робърт Пен Уорън
Нощен ездач (5)

Глава пета

По-късно, обърнеше ли се назад, струваше му се, че всички елементи, които тепърва щяха да се слеят в една бурна реакция, бяха налице онази Коледа в дома на сенатора. Не липсваше нито един, но съединяването им тогава изглеждаше толкова естествено, толкова спокойно, безобидно и трайно, че сякаш единствено бавното изпепеляване от времето би могло да го заплаши с нещо. Ако Пърси Мън, спомняйки си деня, в който бе произнесъл речта си на първото събрание, докато погледът му обхождаше приятната, осветена от огъня стая, за миг бе поразен от силата на случайността, от промяната и самотата на снежната нощ, то това бе наистина само за миг. По-късно щеше да проклина тази своя слепота, тази глупост и суета. Белезите на бъдещето присъстваха във всички негови преживявания от онова време, но му липсваше нишката, ключът към тайнописа, и той виждаше само голата повърхност. А нищо чудно бъдещите събития по онова време да са изглеждали като айсберги: виждаш ги уж да се носят върху синия спокоен хоризонт подобно на късчета бял облак и не по-големи от човешка длан, докато със скритите под водата седем осми от огромната си, твърда като стомана и прилична на коч маса те всъщност неудържимо се движат към някаква фатална пресечна точка. Не веднъж и дваж в моменти на самообвинение или обзет от безучастен фатализъм, подобен на онзи, който изпитва губещият, щом картите от последното раздаване започнат да падат под ослепителната зеленикава светлина, той започваше да се пита: След като не познавам сам себе си, как мога тогава да разбера какво представлява другият човек? Или дадено нещо? Не, наистина не се е познавал, решаваше той, щом тогавашното му „аз“ можеше да претендира, че днешното, което се обръща назад, за да размисли и разнищи този въпрос, е негово продължение. А сетне решаваше, че собственото му „аз“ от онова време, което той като че ли си спомняше не много добре, и сегашното му „аз“ не са нищо друго, освен експонация на наложени една върху друга филмови ленти, и започваше да усеща, че всичките му действия са били напразни и безсмислени като ударите на слепец, който замахва и при най-малкия шум, проникнал в собствения му мрак.

По-късно щеше да заключи, че не е познавал и сенатора Толивър. Нито за миг дори не бе усетил отчаянието, спотайващо се зад неговата изтънченост, зад проявите на внимание, зад пронизващия поглед на сивите му очи. Без да го знае, той се бе оказал изиграният в играта, която сенаторът водеше с хитростта, придобита в резултат на дългия му опит в съприкосновението с хората и техните слабости, и с настойчивостта на собствената неотложна нужда. Мън не разбра кога е било поставено началото на тази игра. Вероятно сенаторът я бе започнал според правилата, ала много скоро се е оказал въвлечен в друга, в която е бил вече не главата, а ръката или по-скоро машата. Няма значение какви са били намеренията му, щеше да си мисли с горчивина той, защото сенаторът бе от онези люде, чието поведение, случаен жест или обичайна дума бяха като стратегията на изкусния пълководец, даваща му възможност при нужда да напада ту в едно, ту в друго направление. Във всеки случай обаче той е бил баламата в играта на сенатора, лакейчето му. Бил е подлъган. Когато сенаторът е казал „скачай“, той е скочил. И при това не сам!

През ранна пролет компаниите „Алта“, „Дисмюкс енд брадърс“, две по-малки — „Мортън“ и „Рийгъл“, а така също и група независими изкупвачи направиха своите предложения в разстояние на една-единствена седмица. Те, естествено, се различаваха — едната предлагаше цент повече от другата за тютюн първа и малко по-малко за тютюн втора ръка, но колкото по-внимателно се взираше човек, особено като се вземеше предвид и процентът върху печалбата, на базата на който бяха направени, толкова по-незначителни изглеждаха различията.

— Склонен съм да мисля, че тук съществува договореност между заинтересованите страни и лица — заяви Силс, излагайки предложенията пред управителния съвет. — Смятам, че са ги съставили заедно, и то така, че цените да са приблизително едни и същи. Това, разбира се, не означава, че не трябва да се приемат. Просто ми прави впечатление тяхното сходство.

— Абе на мене ми дойде наум още преди да си започнал да ги четеш — промърмори сякаш на себе си Крисчън.

Излегнат на стола, той бе изпружил под масата стегнатите си в ботуши нозе, а черното му бомбе лежеше на зеленото сукно отпреде му. По чизмите му бе полепнала червеникава кал, тъй като току-що бе пристигнал на кон от дома си, а върху избелялото сукно под шапката му се очерта тъмно мокро петно, което бързо започна да се уголемява. Навън все още валеше и водата се стичаше като олио по сивите стъкла на прозорците, които гледаха към уличката на гърба на банката.

— Десет долара за сто фунта — отбеляза замислено Пийчъм. — Имаше време, когато наистина ми се искаше да получа толкова. Миналата година например.

— И на мен — прекъсна го Крисчън, — но сега не сме миналата година!

— Преди да пристъпим към обсъждането… — подхвана Силс.

— Какво?! — възкликна язвително Крисчън. — Да не искаш да кажеш, че ще обсъждаме тая цифра?

— Преди да пристъпим към обсъждане, искам да напомня на присъстващите, че това, което в миналото е било изгодно за частния производител, не е задължително да е изгодно при сегашните обстоятелства. Вложили сме значителни средства за съхраняването по складове. Не бива да забравяме и лихвения процент върху тях. А така също и лихвите върху сумите, определени за аванс на производители, чието положение изисква неотложна финансова помощ. Можем да прибавим и разходите по обработката на тютюна. При изчисляване на възвръщаемостта на отделния производител трябва да вземе под внимание и необходимостта сдружението да покрие тези разходи. Мога да ви кажа точната сума… — и той започна да се рови в купчината книжа пред себе си, взирайки се през очилата с безцветните си очи, — … която се пада на хиляда фунта. А както всички знаете, господа, към тази сума трябва да се прибави и процентът върху брутната стойност за амортизационния фонд на сдружението. — Той продължи да ровичка из книжата, очите му мудно примигваха зад очилата, а устните му мърдаха ли, мърдаха, сякаш четеше наум.

— Това е най-ниската базова стойност — намеси се Пийчъм. — Да, така е. Но на мен ми се ще да изкараме още малко парици. Противниците ни все разправят, че този принцип не бил икономически изгоден. Вземете например статията в „Куриер“ от миналата седмица. Твърдят, че сме вдигнали цената на тютюна, като сме включили в нея допълнителните разходи, а фермерите изобщо не виждали тези пари. И че така сме навредили и на бизнеса, и на обществото.

— На всичко това бе даден удовлетворителен отговор — заяви сенаторът. Той държеше в ръка незапалена пура и внимателно я въртеше с пръсти. — Както във вестниците, така и от трибуните! Ние знаем, че този метод е икономически оправдан и всеки разумен човек, чиито алчност все още не го е заслепила…

— Такъв още не се е пръкнал! — възкликна Крисчън.

— … го вижда. Ще дойде ден, когато самите компании ще погледнат благосклонно на него. Така ще си спестят доста пари, защото ще контактуват направо със съответната организация — сдружението например, и няма да има нужда да търчат от един производител при друг. Накрая спестеното ще бъде повече от разходите и процента, който ние ще удържим. Сигурен съм, че сами ще осъзнаят преимуществата. — Той все тъй бавно и внимателно въртеше пурата между показалеца и палеца на дясната си ръка. Докато говореше — някак с усилие и несигурно, — от време на време поглеждаше към купчината документи пред Силс. Оня очевидно вече бе намерил сметките, защото се окашля силно и хрипливо.

— Както съм сигурен — продължи сенаторът, — че ще склонят глава пред неизбежното и ще приемат позицията на сдружението. Аз лично възприемам тези предложения като признак за ново, по разумно отношение към нашата организация.

— Намерих изчисленията за разходите на сдружението — рече Силс и отново се окашля, този път сухо и делово. — Правени са върху хиляда фунта. Разбира се, ако догодина увеличим складовата такса, тези разходи ще намалеят. И преди да пристъпим към обсъждането на новите предложения, смятам още веднъж да прегледаме цифрите — той пак се изкашля, сега пък извиняващо, и със сухия си монотонен глас започна да изрежда.

Дори след като предложенията бяха прочетени и председателят ги подкани да си кажат мнението, Пърси Мън не усети никаква съществена разлика между това събрание и предишните. Не усети разлика и тогава, когато, след като Крисчън удари по масата и ревна: „Да имат да вземат!“, а останалите се умълчаха сконфузено, сенаторът взе думата и започна да говори със спокойния си сдържан глас, чиято низходяща интонация създаваше впечатлението за търпение и категоричност. Предвиждал този момент, започна той, и опитал да се подготви за него, за момента, в който ще се изправят пред различие в мненията на съвета. Бил сигурен обаче, че това няма да наруши единството на целта им. Каза също, че било дошло време за продажба, че сега бил моментът да забравят миналото и да помислят за бъдещето. Че са удържали победа, не можело да се отрече. А следващата година ги очаквала още по-голяма победа. Постигането на споразумение с компаниите щяло да намали напрежението, довело до безотговорните изблици на насилие в околия Хънтър, които така разстроили работата на сдружението. Като гражданин и член на управителния съвет смятал за свой дълг да гласува за незабавното приемане на тези няколко предложения.

— Има и нещо друго — намеси се Пийчъм, преди още сенаторът да е свършил, — и то е, че тъй или иначе трябва да се пристъпи към продажба. Няма съмнение, че ако в складовете ни се залежи голямо количество от тазгодишния тютюн, това ще се окаже гибелно. Вече сме на ръба на пропастта. Не можем да вземаме повече заеми, за да удържаме положението. Трябва да осигурим пари на хората! А това означава продажба! Дълго съм мислил по въпроса…

— Чакай, чакай! — Крисчън тикна лекичко стола си назад и той застърга по дъските. — Аз предоставям пет хиляди на наличния фонд до момента, в който не получим и последния цент по обявения от нас ценоразпис! Още сега собственоръчно написвам бележка и я връчвам на касиера, и то не за някакви си три месеца, а докато продадем тютюна! Сигурен съм, че не само сред присъстващите тук, но и измежду останалите членове на сдружението ще се намерят хора, които биха направили същото. А колкото до пикливите им предложения — и той наведе глава, вратът му стана кръв червен от вълнение, докато погледът му обходи масата, — то аз съм против!

Изведнъж се надигна такъв вой от протести, че председателят на събранието, мистър Морс, едва успя да извика:

— Но господа, господа!…

Накрая решиха предложенията да бъдат отхвърлени. Заедно със сенатора, Пийчъм, Бърдън и Дайси Шорт, Пърси Мън гласува за тяхното приемане. Председателят наруши равенството, като също се обяви за отхвърлянето им. На сивкавата светлина, процеждаща се през стичащия се по стъклата на прозорците дъжд, лицето на сенатора изглеждаше също сиво, но когато Морс даде решаващия си глас, той изведнъж се отпусна, сякаш вътрешните устои, които държаха устните му тъй здраво стиснати и изопваха гладката извивка на бузата, бяха поддали. Той престана да върти дългата пура между пръстите си и я остави върху зеленото сукно. Стори го безкрайно бавно. Горният лист на пурата беше протрит и накъсан. Не ставаше за нищо.

В края на събранието, когато неколцина вече се бяха отправили към вратата, Крисчън подвикна:

— Хей, я почакайте малко! Искам да повторя, че решите ли да пуснете подписка за подпомагане на сдружението, ония пет хиляди са налице! Разбира се — усмихна се той надуто и посочи към пода, — ако тия копелдаци долу, в банката, ми отпуснат още един ипотечен заем върху имота.

Никой не му отговори.

Застанал на вратата, Мън забеляза, че сенаторът се отделя от другите и си тръгва. Бе се посъвзел, но лицето му си оставаше пепеляво и някак изопнато, като че ли не си беше доспал. В момента, в който се обърна, Крисчън застана отпреде му, потупа го силно по гърдите с опакото на ръката и рече:

— Не се сърдиш, нали, Ед?

— Не, Бил — отвърна сенаторът.

Крисчън изпитателно го погледна.

— Е, хубаво тогава! — каза той и се отмести.

Сенаторът бавно се отправи към изхода. Когато се изравни с Мън, за миг се поколеба, после сложи ръка на рамото му.

— Е, момчето ми, направихме каквото можахме — прошепна той и без да дочака отговор, прекрачи прага и тръгна надолу по тъмното стълбище.

На следващото събрание Толивър не дойде. Последните, влезли в дългото сумрачно помещение, въпросително погледнаха празния стол, на който той обикновено сядаше, а сетне и лицата на присъстващите.

— Успал се е — подхвърли Дайси Шорт.

Силс се беше загледал в дългия слънчев лъч, който падаше косо на пода до масата. Очевидно вниманието му бе погълнато от просветващите в него прашинки, но при думите на Дайси Шорт той бавно се обърна, намести очилата, през които се ококориха студените му безцветни очи, и заяви:

— Не, не се е успал. Мисля, че изобщо няма да дойде…

— Как така няма да дойде?! — сопна му се с несвойствена за него грубост капитан Тод.

— … нито сега, нито по-късно — продължи Силс, мушна ръка в джоба на палтото си и извади някакъв дълъг плик. — Ако предположението ми излезе вярно… — Той внимателно го обърна в ръце, а в това време всички, с изключение на капитана, се наведоха напред и впериха очи в него. — Получих го тази заран. Но не по пощата! На входа на банката ме пресрещна един негър и ми го даде. На плика пише, че трябва да бъде отворен на днешното събрание — Силс бързо го разкъса, изкашля се лекичко и приглушено и вперил очи в листа, който извади от него, промърмори: — Да, вярно е.

После с равния си бездушен глас започна да чете, спирайки се на няколко пъти, за да прочисти гърлото си и да намести очилата върху тънкия си белезникав нос:

— До членовете на управителния съвет на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн — и отново се изкашля. — Господа, стигнах до твърдото убеждение, че схващанията ми относно политиката на сдружението са в разрез с тези на мнозинството членове на управителния съвет, макар да вярвам, че линията, на която съм привърженик, е линия на разума и сговора и ще бъде подкрепена от повечето членове на сдружението. Чувствам, че при тези обстоятелства е мой печален дълг да се оттегля от управителния съвет на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн, при все че ми е болно, задето ще прекъсна връзките си с почитаемите господа, с които имах честта и привилегията да служа на делото.

С дълбоко уважение,

ЕДМЪНД ТОЛИВЪР

Силс млъкна, педантично сгъна писмото, сложи го на масата пред себе си, сякаш за да се отърси от отговорност, отново извърна глава и продължи да изучава носещите се в слънчевия лъч прашинки. За петнайсетина секунди в стаята се възцари пълна тишина. Сетне Крисчън се надигна от стола, надвеси се над масата, протегна ръка към Силс и процеди:

— Дай сега аз да го видя това писмо!

Силс извърна към него безизразното си лице и му подаде листа. Крисчън го разгъна и хартията изшумоля. Докато се взираше в него, устните му бавно помръдваха, сякаш четенето му струваше големи усилия. Останалите внимателно го наблюдаваха. Накрая го хвърли на масата и промълви някак замислено и мудно:

— Да му се не види макар!

Наоколо гръмна буря от гласове.

— Туй, което не мога да разбера — Крисчън се завъртя на пети и ги изгледа кръвнишки, — е защо го прави! Освен ако за него работата наистина опира само до „или с мен, или без мен“! Не се опитвайте да ме убеждавате, че се е засегнал! — той размаха огромния си червен юмрук. — „В разрез!“ Бабината му трънкина! Да не би в Сената всяка заран да са му мили ушите, да са го секнали и да са му тикали биберон в устата? „В разрез!“ Я го виж ти! Ама от Сената не си подаде оставката, нали?

Капитан Тод се приближи до него и го сряза:

— По-кротко, бъди справедлив! Откъде си сигурен, че…

— Сигурен ли? Че от това повече — накъде?

— Човек действа според разбиранията си, Бил. Знаеш много добре. Остави Толивър на мира! Неговите разбирания не са нито твои, нито мои и затова го остави да прави каквото намери за добре!

Крисчън се изпъна отпреде му така наежен, че вените на врата му само дето не се пръснаха от нахлулата в тях кръв, а погледът му прониза като нож. После бавно сведе глава и изръмжа:

— Добре де, добре! Нека я кара както си знае!

Обърна се и седна на мястото си. Докато другите разговаряха, прочете писмото повторно и лицето му отново придоби угрижен вид.

— Най-лошото безспорно е, че става точно сега — отекна отново гласът на капитана. — Зле ще ни се отрази липсата на неговия авторитет. По този въпрос спор няма! А да не говорим за това, че трябва да изберем друг, за да довърши мандата му. Каква беля ни дойде до главата, но все пак всичко зависи от нас!

Бил Крисчън вдигна очи от писмото и кротко рече:

— Я го чуйте какво казва! „Макар да вярвам, че линията, на която съм привърженик, е линия на разума и сговора и ще бъде подкрепена от повечето членове на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн.“ — Погледът му се плъзна по лицата на присъстващите и се спря на капитан Тод. — Мислиш ли, че е прав?

— Ако мислех, щях да го подкрепя.

— А дали той самият е убеден, че е така?

— Знам ли… — промълви капитанът. — Нали го е написал?

— Да, но кое го е накарало да го напише? — и Крисчън почука с дебелия си показалец по хартията.

— Човек действа според разбиранията си — повтори капитанът.

Когато Крисчън прочете изречението на глас, то дотолкова порази Мън, че му подейства като плесница и го наведе на куп хаотични предположения. Бил Крисчън бе прав, точно това изречение беше ключът към писмото. То нямаше нищо общо с останалата му част, дори не принадлежеше към него, или поне, изказано по този начин, звучеше някак съвсем самостоятелно. Особено онова, което се казваше за мнозинството. То просто не се връзваше с писмото. Сетне тази мисъл изскочи от съзнанието му, за да го споходи отново вечерта, преди да заспи, и да се загнезди пак, с цялата си острота, в главата му на следващата сутрин, когато на закуска в хотелския ресторант зърна същото изречение и във вестника.

Там се мъдреше голяма статия за оттеглянето на сенатора, а в средата, в каре, бе публикуван и пълният текст на писмото. Нашвилски вестник беше. Стана бързо и отиде във фоайето, за да вземе местния и „Еджъртънски куриер“. Пълният текст на писмото бе публикуван и в двата, но в добавка „Бардсвилски дневник“ съдържаше и уводна статия, озаглавена „Предава ли сдружението интересите на фермерите?“, която започваше така: „Когато един човек като сенатора Едмънд Толивър, служил толкова дълго с ума си на хората от своя избирателен район, почувства необходимост да си подаде оставката от организация, за чието създаване е спомогнал, защото усеща, че тя не оправдава гласуваното й доверие и тласка хората по пътя на безпорядъка и против волята на мнозинството, то значи е дошло време всички мислещи люде да направят преоценка на положението.“ Това беше същото изречение, само че преиначено и съшито с бели конци. Е, добре, рече си Мън, вече няма скрито-покрито, да му се не види и песоглавецът! Смачка вестника, гаврътна остатъка от студеното кафе и се върна във фоайето.

Телефонира на Силс и когато оня вдигна слушалката, рече:

— Трябва незабавно да говоря с вас, но не ми се ще дъртаците да ни подслушват. Ще идвате ли днес в града! Може да се окаже изключително важно!

Да, Силс щеше да идва в града.

— Тръгвам — бе отвърнал той.

Мън се качи в кантората си и се опита да поработи до пристигането му, ала безрезултатно. Редовете на разтворените книжа се мержелееха пред очите му. Сети се за думите на сенатора „Е, момчето ми, направихме каквото можахме“ и за отдалечаващия му се надолу по стълбището гръб. Затвори книжата и закрачи напред-назад из кантората. Изпрати секретарката да купи няколко кибрита, макар че из джобовете му се въргаляха, кажи-речи, цяла дузина. Докато я нямаше, измъкна бутилката от бюрото и отпи две умерени глътки. Опитвайки се да проумее мотивите на сенатора, незнайно защо се сети за Мей и за това как понякога, докато се стремеше да прозре в дълбините на очите й, тя като че ли започваше да се отдръпва от него и бавно да потъва в някакъв враждебен, мъгляв безкрай.

Когато в преддверието се разнесоха стъпки, той се втурна към вратата и рязко я отвори. При вида на Силс от нетърпението и любопитството му не остана и помен.

— Е, сър? — попита Силс с безизразния си глас.

— Да сте… — в последния момент Мън се поколеба като човек, който се сепва на ръба на пропаст, но не защото е променил решението си, а защото тялото му е направило последен, отчаян опит да се противопостави. — Да сте давали на някой от вестниците или изобщо на някого копие от писмото на Толивър?

Знаеше какъв ще бъде отговорът, знаеше го от самото начало. И той прозвуча като ехо на онова, в което беше вече сигурен.

— Не, не съм.

Мън му подаде вестниците, посочвайки коментарите и уводната статия. Силс бавно ги прочете, без да проявява каквото и да било вълнение. Когато свърши, вдигна въпросително очи:

— Е, и?

— Господи! — възкликна Пърси Мън. — Ни един не е пропуснал! Луивилския още го няма, но съм абсолютно сигурен, че и в него го е изтипосал! Дал им е копия и затова го е написал по този начин, тъй че да ни навреди колкото се може повече!

— Така е — съгласи се Силс.

— Но защо? Какво цели? — скочи Мън и закрачи из кантората, а след малко се спря и издаде напред слабото си смугло лице. — Не виждам защо го прави! Просто не знам какво да мисля!

— С времето всичко ще се изясни. Времето ще си покаже — Силс мудно примига зад очилата си.

Измина почти месец, преди Пърси Мън да започне да се досеща как ще се развият събитията. През това време неведнъж му се искаше да отиде при сенатора в „Монклер“ и да го попита какво го е накарало да вземе подобно решение. Нима бе възможно човек да се държи така? Даваше си сметка обаче, че няма право. В края на краищата познаваше го съвсем бегло. С едно-единствено потупване по рамото и промяна в тона си сенаторът му бе създал илюзията за приятелство. Нямаше никакво основание да чувства, че го е предал, но не можеше да си избие тази мисъл от главата. Усещането за измяна бе първата му реакция, когато един късен следобед Силс му се обади по телефона и му съобщи, че заедно с тютюнопроизводителната компания „Дисмюкс енд брадърс“ Толивър е дал под съд сдружението с иск да му бъде върната реколтата. Нашвилските вестници още същата вечер поместиха сензационната вест, а на следния ден сенаторът направи изявление и в „Бардсвилски дневник“, че съвестта повече не му позволява да бъде макар и пасивен съучастник на организация, която се е превърнала във враг на законността, реда и човешката добродетел.

— Мина повече от месец, откакто не сме имали неприятности! — избухна Мън, когато Крисчън му тикна статията под носа. — Всъщност откакто изгоря реколтата на Сълинс. А и съм сигурен, че ще хванат злосторника!

— Така е — сряза го оня, — но е повече от сигурно, че Едмънд Толивър се кани да ни създаде такива неприятности, та свят ще ни се извие! — и го измери с поглед.

— Неприятности… — повтори Мън. — Какво искаш да кажеш?

— Това, че мнозина няма да седят със скръстени ръце. И ни най-малко не ги виня! Каквото повикало — такова се обадило!

Мън погледна навъсено през прозореца към тротоара, на който освен един стар негър нямаше жива душа.

— И значи да се затрием! — заяви той. — Та нали точно това се мъчехме да предотвратим! Компаниите се стремят към открит сблъсък. Сигурен съм, че половината от неприятностите в околия Хънтър ни дойдоха от мерзавци, на които са им платили за това! И кой би се досетил наистина! Това е най-добрият начин да се унищожи сдружението. Гледат да ни вкарат в беля!

— Бог ми е свидетел, че ще им излезе през носа! — закани се Крисчън.

Яздейки към къщи същия следобед, Пърси Мън непрекъснато си задаваше въпроса: власт ли искаше сенаторът? И реши, че точно това е целта му — да се сдобие с власт! Но ако Толивър, с чиято помощ бе създадено сдружението, останеше в управителния съвет и то успееше, той несъмнено щеше да я има. Зад гърба му щяха да застанат неговите членове, а един солиден фермерски глас на собствена територия има огромно значение за избирането на някого където и да било. Той обаче явно предпочиташе да разруши със собствените си ръце всичко, което бе създал. А да унищожиш създаденото, е също власт, и то най-могъщата! И може би наистина е така, помисли си той. Върхът на суетата!

Мей бе в градината точно както и в онзи ден, преди няколко месеца, когато бе пришпорвал покритата с пяна кобила, за да си дойде колкото се може по-скоро и да й съобщи, че е избран в управителния съвет. Само че сега беше друг сезон. Тогава бе вече есен, циниите стърчаха изсъхнали и се ронеха, а пъпчасалите и повехнали кленови листа висяха неподвижно по клоните или лежаха пръснати по тревясалия калдъръм — едно тук, друго там. Подобно на всяка друга есен, тя стоеше сред останките от градината, за която цяло лято не се беше сетила. Вървейки безшумно към нея по тревясалата пътека, Мън се бе опитал да проумее същността на самотата й, докато тя стоеше и не забелязваше неговото приближаване.

Както и тогава, той се отправи леко и безшумно към нея, очаквайки мига, в който щеше да се обърне и да го види. Беше клекнала до пътеката без шапка, косата й падаше по раменете на тежки къдрици. Процеждащата се през напъпилите дървета бледа светлина й придаваше по-тъмнорус оттенък.

Беше вече почти до нея, когато тя вдигна глава.

— Здравей — рече Мън и подаде ръка, за да й помогне да стане.

Мей пусна лопатата, с която чоплеше лехата, и се изправи да го целуне.

— О, Пърс — промълви тя. — Подготвям място за латинките. Ще ги посадя ей тук, край пътеката. Ще бъде хубаво, нали?

— Да — отвърна той, а тя отново се загледа в квадратчето черна пръст, което бе изровила изпод ланшната шума. — Знаеш ли, Толивър е дал под съд сдружението? Иска си тютюна обратно.

— О, Пърс, нима може да го стори?

— Вече го прави — кимна той и забеляза, че тя продължава да гледа в квадратчето пръст. — Ако ни осъди, свършено е с нас! Това е.

Тогава тя вдигна очи към него и на лицето й се изписа загриженост.

— Но няма да успее — предсказа тя. — Вие ще спечелите, нали, Пърс?

— Може и да не спечелим. Нищо не се знае. Действа заедно с „Дисмюкс“. Опитва се да им пробута тютюна си и ние вероятно ще загубим — досега не му беше минавало и през ум, че сдружението може да загуби. Това изобщо не го тревожеше. Ударът, съкрушителният удар, им бе нанесен по друг начин. Не бе преценил какви са изгледите, а ето че го каза, каза, че сдружението може би ще загуби. И както със задоволство откри, направи го, за да засили тревогата на лицето й, за да я уплаши, за да я накара да разбере, че на този свят съществува и зло, и несигурност, за да я накара да страда. А сетне, убедил се в това, изпита още по-голямо удоволствие, когато добави: — Да, много е вероятно да загубим и тогава ще се видиш натясно!

Наслаждаваше се на този миг, отлагайки момента, в който наистина щеше да се замисли и да осъзнае онова, което по-късно щеше да се обърне против самия него.

— Съжалявам, Пърс — промълви тя и сложи ръка на неговата. — Но не се тревожи, не се тревожи толкова!

Той погледна за миг лицето й, сякаш за да почерпи сили от мъката, изписана по него, и попита:

— А можеш ли да ми кажеш на какво отгоре да не се тревожа?

— О, Пърс, недей така! — примоли му се тя и се вкопчи в ръката му, придърпвайки я към себе си.

Ала загледан в младата трева, покарала между камъните на пътеката, той не отговори.

— Не ми беше никак симпатичен! — продължи Мей замислено. — Ама никак! Насилвах се да го приема, но уви!

— Не си ми го казвала.

— Не — поколеба се тя, — не съм. Та аз нищичко не знаех! Ти толкова го харесваше, толкова го ценеше, отнасяше се с такова уважение към него! Не исках да ти се бъркам. Не знам защо, но никога не ми е бил приятен.

— Лесно ти е сега да го кажеш — промълви горчиво той, все така без да я погледне.

— Не, отдавна съм го разбрала! Може би още в деня, когато бяхме у тях: по начина, по който се държеше сестра му, когато той беше наблизо; по това, че тъй неотлъчно го следваше с очи, та тръпки да те побият!

— Ами, въобразила си си! — сряза я той.

Думите й го подразниха, не искаше повече да я слуша.

— Не съм! Когато същата вечер тя ме заведе на горния етаж, на площадката забелязах малка снимка, сигурно си я видял — на някаква жена, а тя се спря, вдигна лампата към нея и прошепна: „Жена му.“ После се обърна и го изгледа. Той стоеше долу, в коридора, и тъкмо се канеше да се върне в гостната. А тя го прониза с поглед и процеди: „Тя беше ангел!“ Като че ли искаше да повярвам на всички онези слухове, които се носят за тях, за нея, де.

— Че я докарал до наркомания ли? — попита той. — И че се е самоубила с морфин? Това са клюки! Просто е била богата, а когато е починала, той е наследил парите й. Друга причина няма.

— Стана ми неприятен още в мига, когато го зърнах! — настоя Мей.

Мън отдръпна ръката си и отвърна:

— Ще погуби всички ни! — и я погледна право в очите. — Включително и нас двамата!

— Не се тревожи, Пърс! — успокои го тя и отново потърси ръката му. — Всичко ще се оправи! Трябва…

— Нищо не трябва! — отсече той.

— Не бива да се тревожиш чак толкова, опитай се да го забравиш! — тя го задърпа надолу по пътеката и той с неохота я последва. — Тук ще засадя още една леха с латинки, а ей там — гергини — и посочи към голата ивица, зад която се издигаше измазаната в убити тонове, но рушаща се вече тухлена стена на къщата. — Ще бодна и няколко невена, ще изглеждат много добре на фона на къщата. А около онзи стар дънер — и тя кимна към изгнилия почернял пън, който стърчеше сред току-що наболата трева, — има чудесно местенце за теменужки! Почвата трябва да е богата на хумус. — Направи крачка натам, наведе се бързо, зарови длани в меката рохкава пръст и със сияещо от щастие лице погледна през рамо към него.

След малко се върна и все тъй усмихната му показа изкаляните си ръце. Двамата поеха към къщата.

— Ще имам нужда от помощник — гукаше тя. — Градината трябва да се обърне. Нали ще пратиш някого, Пърс? Гледай да стане до ден-два, преди…

Той се закова насред пътеката и я погледна.

— Не — ядно натърти той и гласът му отекна в собствените му уши с ледена непоколебимост. — Много добре знаеш, че всички са заети. Сега е разгарът на сезона и не мога да се лиша от никого. От никого! Израснала си във ферма и все трябва да си понаучила нещо — в същия миг забеляза как радостта върху лицето й отстъпи място на почуда, която бързо премина в болка, на свой ред заменена от объркване, и чак тогава продължи: — Пък и ти всъщност не искаш никаква градина. След две седмици изобщо няма да я погледнеш! Забелязал съм, че откакто те познавам, винаги е било така. Подхванеш нещо, а после дори не се сещаш да кажеш някому да го наглежда. Тъй че ще е направо неразумно да ти пращам човек, след като си такава, искам да кажа, след като си толкова немарлива към всичко!

Тя се бе отдръпнала, но продължаваше да го гледа. Сетне бавно се обърна и започна да се отдалечава по пътеката. Мън равнодушно забеляза как бледата светлина я обгръща, а раменете й леко потръпват и увисват. Разбра, че се опитва да потисне риданията си.

Отпървом му се прииска да се втурне след нея, ала не го направи. Остана насред пътеката и продължи да се взира подире й. Погледна петното, изровено преди неговото идване. Отгоре лежеше старата ръждясала лопата, която тя бе държала с малките си непохватни пръстчета. Беше обърнала по-малко и от квадратен метър, а и него само го бе разчоплила отгоре-отгоре с този калпав лизгар. Докато гледаше, почувства тъга, даже нещо повече — отчаяние, извиращо от някаква дълбока истина, за която по-рано не бе подозирал и която дори и сега оставаше скрита за него.

 

 

Няколко седмици по-късно, когато Бил Крисчън дойде да му каже истината за сенатора Толивър, Пърси Мън бе отишъл с капитан Тод до склада на сдружението в Бардсвил, за да огледа новото, почти завършено вече крило.

— Има вероятност тези бараки никога да не се напълнят — отбеляза тъжно капитанът, когато излязоха от пристройката и хлътнаха в непрогледния мрак на основното помещение. — Но дори и да можехме да прекъснем договора за новата сграда, това би означавало, че се признаваме за наполовина победени.

— Трудно… — въздъхна Мън, изправен насред склада под високия мрачен гредоред. — Трудно може човек да прецени какво да направи. Къде да удари!

— Първо трябва да спечелим делото!

— Това е просто капка в морето. Де да имаше начин всичко да бъде събрано на едно място, по едно и също време, та да замахнеш и да го свършиш! — той бавно вдигна десница. — С един удар да го смажеш! — и тежкият пестник изплющя в дланта на лявата му ръка. — Ей така!

Капитан Тод се взря през мрака към него и отвърна:

— Не, Пърс, не става така. В човешкия живот нивга не настъпва миг, в който да е тъй, че само да вдигнеш ръка и без значение дали печелиш, или губиш, да си разчистиш сметките! Веднъж или дваж се случва да си почти на прага да го сториш, ала никога не става така, че да доведеш нещата докрай. Прекалено много искаш.

Мън си го представи как в онази нощ е лежал с хората си при брода, как е чакал следващия пристъп, и поглеждайки кроткото му лице, се запита колко ли от онова, което е ставало, му се е струвало окончателно, уредено веднъж завинаги с един-единствен удар. И отвърна:

— Може би.

Бил Крисчън ги откри там. Въпреки тъмницата, още с приближаването му по вдървената походка и увисналите рамене разбраха, че едва сдържа гнева си. Засили се право към тях и се закова отпреде им. Устата му бе стисната като менгеме, сякаш полагаше неимоверни усилия, за да не я отвори, но когато все пак проговори, гласът му проехтя сурово и отчетливо.

— Подкупили са Толивър!

— Естествено — сви рамене Мън, — онези, от „Дисмюкс“.

— Не, бе! Не! — сопна му се Крисчън като човек, който не търпи около себе си глупаци. — Много преди това. Подкупили са го, защото е разорен до шушка и е затънал в дългове до шия!

Капитан Тод подсвирна тихичко през зъби и като вдигна ръка, приглади брадата си.

— Да, разорен! От Моргансвилската банка е изтеглил ипотечен заем за повече от петнайсет хиляди, а един бог знае колко дължи на Националната търговска банка в Луивил. Ипотеката от Моргансвил скоро изтича и са започнали да го притискат. Тютюнопроизводителите са много гъсти с Търговската и шефовете й просто са подшушнали на тия от Моргансвил. — Дъхът му излизаше на мощни тласъци, като че ли още малко и щеше да изплюе думите през едрите си, пожълтели зъби с изопнати над тях устни, но в същото време говореше с необичайна за него предпазливост. — Трябвало е да се погрижи сдружението да пристъпи към продажба и да приеме предложенията. Ние обаче не продадохме нищо и затуй са решили да обърнат дебелия край. От тях само това може да се очаква!

— Сигурен ли си в това и откъде го знаеш? — попита капитанът.

— Сигурен ли!? Бога ми, и още как! В Моргансвил живее някой си Потъл, който работи в банката. Женен е за братовчедка на Силс и му дължи пари и разни там услуги. Случайно подочул туй-онуй. Силс го притиснал, а сега на оня му треперят гащите, че ще си загуби службицата, и той наистина ще я загуби, ако се пусне от хорото. Мърша с мърша такава! — Крисчън яростно се изхрачи, после блъсна с крак върху плюнката и я разтърка с пета.

— Може ли да се разчита на него? — поинтересува се капитанът.

— Ами! Колкото на вол, че ще се отели! Във всеки случай, не и ако зависеше от него. Но го гледам един такъв, прежълтял, само да му скръцнеш със зъби и ще напълни гащите! Снощи със Силс го обработихме — и той се изхили самодоволно. — Ама като казвам „обработихме“, значи, че наистина му съдрахме кожата! Когато към единайсет сутринта се качи в двуколката си, беше се жлътнал като след триседмичен дрисък. Не ти трябва изцеден лимон да гледаш!

— Но можеш ли да знаеш какво става в главата му — замислено изрече капитанът.

— Тъй е, и нашичкият тук, дето цяла зима ми се мъкнеше в къщата — седне, заговори ми мазно-мазно и все в очите ме гледа! Пък какви ги реди — ще речеш, че мед му капе от устата! Таквоз, Бил — онаквоз, Бил, а през цялото време е знаел какво яйце му се пече на задника и че както и да ги суче, накрая пак ще ни предаде! Знаел го е и го е обмислял, седял е и е усещал как намерението му зрее като цирей, но е продължавал да ме гледа в очите. Бога ми! — той спря, за да си поеме дъх, ала яростта отново го сграбчи за гърлото, лицето му почервеня, а ръцете му все така продължаваха да цепят въздуха. Изведнъж се обърна към Мън и го заяде: — А ти, Пърс, му налапа въдицата заедно с пръта и плувката! Нали и тебе те подлъга да гласуваш като него?

— Знам! — отвърна Мън мрачно.

— Всички ни се опита да подлъже, че и прием даде в оназ къща, построена с парите на наркоманката. По гърба ни потупваше, поеше ни… Абе за какъв ме взема той мене? Да не съм свиня, че да търча при него заради помията му! Като се сетя, червата ми се обръщат! Питам ви, аз да не би да съм някоя шафрантия, дето зърне ли пет долара, навирва краката? Да ме прощава! Все едно ми е дали в пухено легло ще ме прикътква или на сеното в плевнята! Пет пари не давам богаташ ли е или последен бедняк! Такава шунка имам, за каквато не е и сънувал, че и брашно с чували, а по лавиците — уиски колкото щеш! Пък и не съм вдигнал къща с пари на жена, която съм докарвал до лудост! От дедите си я имам и като я гледаш — ни една летва не се е отпрала, ни една греда не е поддала!

— Довиждане — прекъсна го капитанът и подаде ръка. — Тръгвам!

Въпреки тъмнината Пърси Мън забеляза, че лицето му сега е бледо и посърнало. Отдалечавайки се към светлия правоъгълник на вратата, стойката му сякаш бе изгубила от своята напереност, а походката му беше станала някак неуверена.

— Да — изсумтя Крисчън, продължавайки да се взира в лицето на Мън, и попита: — Какво ще правиш сега?

— Не знам, наистина не знам!

— Аз пък знам!

— Какво?

— Чакай! По-кротко, не днес! — отвърна Крисчън и като застана пред него, сграбчи го за рамото и се вгледа изпитателно в лицето му. — Утре вечер ще дойдеш у дома. Тогаз ще ти кажа. Идваш и оставаш да преспиш!

Мън кимна равнодушно с глава.