Робърт Пен Уорън
Нощен ездач (3)

Глава трета

В крайна сметка Мън се убеди, че Бънк Тривелиън казва истината.

— Че вдигнах пушката, вдигнах я — рече Бънк, седнал на ръба на затворническия нар, приведен напред с провесени от коленете му огромни ръчища. На фона на медния цвят на кожата му острите рижи косми изглеждаха още по-ярки. — Туй обаче не значи, че съм теглил ножа на оная гад. Дори и през ум не ми е минавало да стрелям. Единственото, дето исках, беше да му изрешетя бурето. Рекох си, така ще го сплаша, та да се подмокри, мръсникът му с мръсник. То тъй и щеше да стане, ако жената не ме беше дръпнала. Всеки на мое място би постъпил така, ако видеше как песоглавецът му неден краде от водата в тая суша при почти празен кладенец. Като го мярнах да мъкне вода към бурето, дума не му рекох. Зъб дори не обелих. Само отърчах в къщи, грабнах пушката и хукнах назад към потока. Кога стигнах завойчето, дето е старото каучуково дърво, и го видях да пришпорва крантата си, а водата ми да се плиска в бурето, дигнах пушката и се прицелих в него. Всеки на мое място щеше да я дигне. Ама така и не успях да гръмна. Жената ме дръпна за ръката. Туй още не е престъпление и ако оня черньо не беше издрънкал какво е видял, и ако другият не бе тръгнал да плещи наляво и надясно, сега нямаше да съм тук. Хубавичко ще го нашаря аз, стига да го пипна. Колкото за Дъфи — вярно, дигнах му пушка, както е вярно и че се радвам, дето е умрял, мръсникът му с мръсник, и хич не ме е еня знае ли го някой или не. Ала туй още не значи, че съм го убил. Нали?

— Не значи — призна Мън. — Не и пред закона.

— Тъй я, не значи.

Беше сигурен, че Бънк Тривелиън е невинен. Ако е имал намерение да убие Тад Дъфи, щял е да го стори още същия ден, край потока. Ако ли пък по-късно е искал да го убие от засада, другояче щеше да го замисли. Не на пътя, и то посред бял ден, без да се крие. Щеше да го причака някоя вечер на горската пътека сред тръстиката край реката. Гледаше сънливо отпуснатия върху нара здравеняк и за миг почти си го представи как занича в припадащия мрак иззад някой горски дънер, стиснал нож, който изглежда малък и безобиден в огромната му лапа. И как клечи в тръстиката край пътеката, как изведнъж скача, сграбчва за китката минаващия човек, дръпва го към себе си и го намушква не веднъж и не дваж.

Тръсна глава. Не, Бънк Тривелиън не би го сторил така обмислено и пресметнато, а внезапно, в изблик на гняв и не след като го е причаквал в гората или сред тръстиката. Огледа изпитателно лицето му — макар и налято, то сякаш подчертаваше дългата и яка кост. Кръвта като че ли течеше току под повърхността на загорилата му, възтънка и опъната върху жилавата плът кожа. Подобно на космите по ръцете рижавата, изрусяла от слънцето и сплъстена коса изглеждаше също светла на фона на керемиденочервения загар. Не, Бънк Тривелиън би го направил за миг — с един внезапен скок или заслепен от гняв би натиснал спусъка. Ако изобщо би го направил, то е щяло да стане тогава, край потока.

Толкова твърдо вярваше в това, че не се разколеба дори когато в ранния следобед на втория ден от делото мистър Литъл даде показания, че подиробед на втори август 1904 година в железарския си магазин продал на обвиняемия един касапски нож. Каза, че си го спомнял много добре, защото ножът бил първият от пристигналата предния ден нова партида. Бил сигурен и в деня, защото си записал кога точно е дошла пратката, а освен туй направил справка и в компанията за експресни доставки, преди изобщо да си отвори устата, защото, продължи той, никога не бързал да казва нещо, което не може да докаже. Това била партида ножове, която закупил от търгуващата на едро компания „Дюи“ в Нашвил, с фабричен номер М-120073. Именно затова си спомнял всичко толкова добре. Обвиняемият поискал да види няколко касапски ножа, но казал, че ни един от тях не му харесва и попитал дали на мистър Литъл не му се намират и други. Рекъл, че не ги ще тия тенекета, но той просто така си приказвал, обясни собственикът на магазина, защото ножовете били хубави, първокласна изработка и от чиста стомана. Добре щели да вървят. А пък обвиняемият търсел тежък, як нож, с не много дълго и не много извито острие, такъв, дето да върши работа на жена му в кухнята, пък и на него, дойде ли време да коли прасетата.

Когато мистър Литъл спомена „да коли прасетата“, някой в залата прихна и съдията удари с чукчето си.

„Дойде ли време да коли прасетата“, подчерта мистър Литъл като всеки човек с достойнство и продължи. Казал на обвиняемия, че новите ножове са тъкмо каквито търсел. После минал отзад, разковал сандък от новата партида и извадил един. Ще свърши работа, рекъл обвиняемият. Взел го, платил, казал едно „Благодарим“ и си излязъл.

— Може ли да идентифицирате ножа, който сте продали на обвиняемия? — запита прокурорът.

Мистър Литъл отвърна, че можел. Острието му било по-късо, рече той, пък и бил малко по-широк откъм опаката страна и пиринчените гвоздейчета по дръжката не били кръгли, а квадратни и набити не по права линия. Марката била върху острието, близо до дръжката. Пишело „Екстра стомана“.

Обвинителят разгъна завито във вестник пакетче и извади един нож.

— Такъв ли беше? — попита той.

Мистър Литъл огледа ножа и каза, че бил същият модел.

През цялото време, докато той даваше показания, Мън скришом наблюдаваше Бънк Тривелиън. Тъй, както се беше облегнал, изпълваше целия стол. Отначало слушаше свидетеля внимателно, но някак насила, от учтивост, лишена обаче от всякакъв интерес; сетне погледът му се плъзна към един от високите прозорци, през който на фона на мразовитата, унила синева на небето се виждаха върховете на черни голи клони, окичени само тук-там с по някой опърпан листец. Май нито се разтревожи, нито пък се изненада от показанията, ще речеш — изобщо не го интересуват. Без дори да ги погледне, Мън усети напрежението, обзело съдебните заседатели. За тях това бе моментът, в който се изясняваше делото. Защото почти винаги настъпваше миг, когато хората в ложата леко се накланят напред и тогава разбираш загубил ли си, или си спечелил процеса.

Обезнадежден, той почти със сигурност осъзна, че този миг е настъпил и се увери в това окончателно, когато веднага след оттеглянето на мистър Литъл на свидетелското място отново се изправи следователят, доктор Абъл, и като запремята в ръка лъскавия чист нож, заяви, че е възможно четирите рани по гърба на убития да са нанесени точно с такъв нож. Били достатъчно широки и дълбоки, рече, защото първата се намирала на гърба, току под дванайсетото ребро, а от нея била засегната чак вътрешната страна на десния бял дроб и прекъсната бъбречната артерия.

— Точно тя е нанесена първа, както вече казах — заяви той важно. И като се пресегна тромаво към гърба си, защото беше доста пълен, за да покаже мястото, където се бе забил ножът, продължи: — А вторият удар, нанесен между единайсетото и дванайсетото ребро, е попаднал право в черния дроб и е разкъсал порталната вена. Другата рана — горе, в белия дроб, последната, както вече казах — е била нанесена в момента, когато човекът е падал на земята; горе, между третото и четвъртото ребро, някъде на равнището на четвъртия гръбначен прешлен и… — гласът продължаваше да нарежда, но Мън вече не слушаше.

 

 

Следователят беше последният свидетел на обвинението. Докато той говореше, Бънк Тривелиън гледаше през прозореца към ясното небе. Когато съдията удовлетвори молбата на Мън делото да се отложи до следващата заран, той напусна съдебната зала, без да каже нито дума на клиента си, спусна се по стълбите в сумрачното преддверие на съда и излезе навън. Облегна се на дървото, стърчащо в единия край на двора, запали лулата си и се загледа в повехналата есенна трева. Ароматът на първото след подиробедното въздържание дръпване го изпълни с наслада, но той скоро я забрави. Хората, дошли на процеса, започнаха да сноват из двора на групички.

Някакъв се спря пред него и подхвърли:

— Е, Пърс, види се тоз път май ще окошарят твоя човек.

Мън го изгледа и преди да отговори, лениво процеди през устните си облак дим.

— Може и да не го окошарят.

— Поне на мен тъй ми се струва.

— Може и да не го окошарят — повтори Мън. — Човек никога не може да е сигурен — добави, без да откъсва очи от голия заден двор на съда.

— Довиждане, Пърс — рече човекът.

— Довиждане — отвърна Мън и се отправи нататък.

Беше видял, че водят Бънк Тривелиън, чиято рижа и чорлава глава стърчеше над двамата придружаващи го помощник-шерифи. Тръгна на известно разстояние зад тях, без да се мъчи да ги настигне. Връщаха Тривелиън в килията му до утре сутринта.

Пред вратата на затвора изчака придружителите да се върнат.

— Здравейте — кимна им за поздрав.

— Искате ли да видите вашия човек, мистър Мън? — попита единият.

— Има ли кой да ми отвори?

— Старият Дики — отвърна първият. Сетне пръкна струйка тютюнев сок в прахта до бордюра и позачуден поклати глава. — Ама на тоя и окото му не мига! Сякаш пет пари не дава. Явно нищо не може да го уплаши.

— Абе ще видим дали няма да се уплаши, като му покажат въжето — намеси се другият и се изхили.

Мън го изгледа, сякаш за първи път виждаше лицето на този човек, когото години наред бе срещал из града: малките, хлътнали в сбръчканата, увиснала, синкава плът кървясали очи, месестия сипаничав нос, изкривените в лукава, привидно дружелюбна усмивка устни, оголващи жълтясали зъби, през които едва доловимо съскаше вонящият му дъх. Той продължи да се взира в него, като си мислеше: Не, никога не съм виждал това лице.

Под изпитателния му поглед усмивката на онзи постепенно изчезна и той престана да се хили.

Мън бавно се обърна към първия помощник-шериф.

— Само се пошегувах… — мънкаше в това време другият.

Без да му обръща внимание, Мън се сбогува с колегата му и бързо прекрачи прага на усойното и прохладно преддверие. Почака известно време, преди да отвори малката врата, която водеше към коридора, и да повика мистър Дики.

Както и първия ден Бънк Тривелиън се бе излегнал на нара, сякаш нищо не го интересуваше, но въпреки нехайната му наглед поза, личеше си, че е силно напрегнат.

Застанал в тясното пространство пред него, Мън го погледна и заяви:

— Тривелиън, ти ме излъга!

— Това никой никога не ми го е казвал — отвърна хладно оня, после, сякаш за да обясни, добави: — И никому няма да позволя да ми го каже!

— Аз обаче го сторих — рече Мън.

— Казах ви истината.

— Но скри за ножа!

— Като си помислиш, тъй излиза. Но туй, дето ви го казах, е самата истина.

Мън пристъпи напред и се надвеси над проснатото туловище на мъжа.

— Тривелиън, поех защитата ти, защото мислех, че не си убил Дъфи. И това е единствената причина! Хайде сега, изправи се и ми кажи истината за ножа! Всичко, от игла до конец!

Тривелиън примижа насреща му така, както човек присвива очи от прекалено силна светлина. Сетне се извърна на една страна, надигна се и се облегна на голата каменна стена.

— Хайде, разправяй! — заповяда Мън.

— Вярно е — започна Тривелиън, — вярно е, че купих ножа. Точно както каза онзи. Туй обаче не доказва, че съм убил Дъфи, да му се не види макар и гадината!

— А какво направи с ножа?

— Занесох го у дома и го оставих на кухненската маса.

— У вас ли е сега?

— Не. Откраднаха го.

— Така ли?

— Така! — повтори Тривелиън. — Откраднаха го от масата. Следобеда, когато се прибрах у дома.

— За бога! — отдръпна се от него Мън. — Нима искаш да кажеш, че трябва да се изтъпаня в съда и да заявя, че същия този подиробед някой ти е откраднал ножа?

— Та това си е самата истина! — заяви Тривелиън и сви рамене. — Не мога да я променя.

— Добре — въздъхна Мън. — Карай нататък!

— Отидох си и сложих на масата в кухнята ножа и буцата сирене, дето ги бях купил в града. Точно както казах. Сетне видях, че жената я няма, и разбрах, че е в градината да загърля късните тикви. Нарамих и аз мотика и отидох при нея. Като се прибрахме, сиренето и ножът ги нямаше.

— Това ли е всичко? — попита Мън.

Тривелиън пак примижа, кривна леко глава и отвърна:

— Не, не е. Но кажи-речи, е всичко — той се взираше в лицето на Мън и продължаваше да примигва. — Сега се сещам, че мернах един от негрите да клечи край пътя. От ония, дето живеят у мистър Мей или там някъде. Виждал съм го и друг път, но не му помня името. Като видях, че сиренето и ножът ги няма, тъй ми причерня, че бях готов да ида и да го направя на кайма! Но жената рече: „Недей, Харис, голяма работа!“, а аз й се сопнах: „Господи помилуй, как да не е голяма, като знам как сме я закъсали с парите!“ Но тъй и не отидох. А трябваше — добави замислено той. Сетне цръкна тънка струйка слюнка връз каменния под и заяви: — Трябваше да му извия черния врат.

— Хубаво — съгласи се Мън, — но защо не ми го каза в самото начало?

Тривелиън разпери огромните си червеникави пръсти върху коленете и се загледа в тях, като че ли ги изучаваше. След малко вдигна очи към него и отвърна:

— Защото никога не казвам „хоп“, преди да съм прескочил оградата.

— А трябваше! — рече Мън и сещайки се за жена му, добави: — Трябваше да ми се довериш!

— Може би — отвърна Тривелиън.

Когато Пърси Мън го попита кога се е прибрал онзи следобед, отвърна, че не можел да си спомни точно, но било някъде след пладне. Тялото на Дъфи бе намерено в ракитака малко преди здрач. Лежал е там отскоро, но Мън заключи, че е имало достатъчно време някой да открадне ножа, да го пресрещне на пътя, да го пречука и ограби.

— Трябваше по-рано да ми кажеш — рече той, — тогава може би ако не друго, щях поне да намеря ножа. А сега имам време само до девет заранта — и като помълча умислено, запита: — Сигурен ли си, че не знаеш името на негъра? На онзи, дето си го видял?

— Не го знам — отвърна Тривелиън. — Но е от тез, дето живеят у мистър Мей или там някъде. Те тъй са се омешали, че не можеш ги разбра кой какъв е.

Мън се извърна към вратата и подвикна на Дики да му отвори. И докато оня се туткаше с ключовете, застана пред Тривелиън и рече:

— Ще направя каквото мога — после му подаде ръка, която Тривелиън пое леко озадачен, сбогува се с него и излезе.

Прекоси безлюдния вече площад и се отправи към съда, мина през служебния вход и влезе в кабинета на шерифа. Опрелият се на бюрото висок, вече позастаряващ мъж го посрещна с едно „Здрасти, Пърс. С какво мога да ти помогна?“ — и посочи към един стол.

— Искам една услуга, Сам.

— Казвай — отвърна шерифът и добави: — Но защо не седнеш? Чак аз се уморявам, като те гледам да стърчиш.

— Не, предпочитам да остана прав.

— Ако си решил цял живот да стърчиш така, ще се изхабиш, преди да му е дошло времето, момче.

Шерифът избута още по-назад собствения си стол и започна да приглажда с пръст посивелите си мустаци. Кацналите на носа очила със сребърни рамки му придаваха учудващо благодушен вид.

— Искам да ми дадеш неколцина от твоите хора, Сам.

— То тях за нищо не ги бива — заяви шерифът, — но можеш да си избереш когото поискаш. И ако щеш, изобщо не ми ги връщай.

— Трябват ми само двама, за да свършим една работа.

— И каква е тя, Пърс?

— Ако трябва да бъда откровен, Сам, искам да дойдат и да ми помогнат да нарушим закона. Аз съм адвокат и много добре знам какво означава това. Искам да ми помогнат да изтърбушим двайсетина негърски колиби. Търся нещо.

— Вземи Мънроу и Карсън — рече шерифът.

— Не го искам Карсън — отвърна Мън.

— Че какво му има на Карсън?

— Нищо, преди малко го срещнах на излизане от затвора. Повдига ми се от него.

— Много си е добър той — помъчи се да го защити шерифът. — Действа така, както смята, че трябва да действа.

— Но е голяма гад — рече простичко Мън.

— Добре, добре, Пърс! Ще повикам Бърк, стига обаче да го намеря. Днес има пълнолуние и наистина някой може да те види с Карсън. Не те виня ни най-малко. Самият аз никога не излизам с този мръсник по пълнолуние. Ще ме мернат отнякъде, та сетне да се чудя какво да правя — и като изтика още по-назад стола, пресегна се, завъртя ръчката на телефона, долепи слушалка до ухото си и поиска някакъв номер. Докато чакаше да му отговорят, вдигна очи и подхвърли сякаш между другото: — Той и Бърк е същата стока!

— Да, но не е като Карсън — отвърна Мън.

 

 

Тримата ездачи препуснаха в бърз тръс по пътя в белезникавата лунна светлина, а изпод копитата на конете земята отекваше с тих, приглушен тропот. Малко след като минаха дървеното мостче, на един завой, където сенките на група кедрови дървета образуваха черно петно върху едва осветения от луната път, един от конниците дръпна юздите и посочи към храсталака.

— Тук някъде са го намерили — рече той.

— Знам — отвърна Мън.

— Търкалял се в боровинките. И аз довтасах, когато го откриха.

— Познаваш ли този район? — попита Мън.

— Даже много добре — отвърна оня. — По тия места съм ходил на лов за птици. Наблизо, от двете страни на пътеката, дето излиза на този път около миля По-нататък, живеят някакви негри. Мистър Сътър държи някъде към шест колиби, а мистър Мей…

— Започваме малко по-нагоре — отсече Мън и дръпна юздите на коня. Изпревари спътниците си, вперил очи напред и проговори чак когато стигнаха мястото, където пътят се разделяше. — Тук ли? — попита той и посочи пътеката, която скоро след това изчезваше в горичката.

— Тук — отвърна първият помощник-шериф. — Оттатък листака има една колиба. В нея живее някакъв стар прежълтял негър с перде на очите. Преди време живееше у Бърдет. Помниш ли му името? — и се обърна към другия. — На стария негър с пердето?

— Няма значение — намеси се Мън.

— Тъй, ами — съгласи се оня, — много важно как се вика! Да не сме му тръгнали на гости, я!

Почти оголелите клони на дърветата хвърляха върху пътеката мрежеста като паяжина сянка. Над главите им по-високите вейки като че ли излъчваха нежен блед светлик. На лунната светлина дънерите тънеха в мастиленочерен призрачен мрак.

— Една нощ лових тук еноти — подвикна помощник-шерифът на име Бърк. — Момчурляк бях още, дойдохме с някакви приятелчета…

Вперили очи в пътеката, останалите така и не му обърнаха внимание.

— Помня, че Айк Съмърс и Джордж Хикс бяха с нас, ама за другите не мога да се сетя. Някои сигурно отдавна са се изселили.

Нейде далече в гората, вдясно от тях, се обади бухал. Мън погледна нататък и отново насочи вниманието си към пътеката.

— Отдавна беше — заключи помощник-шерифът Бърк и се умълча.

Другият се изкиска и попита:

— Еноти ли, казваш, си ловил?

— Да — потвърди Бърк. — Еноти. Помня даже, че хванахме два.

— Като едното нищо може да се каже, че и тази нощ ще ловим еноти! — пак се изхили другият.

Бърк като че ли настръхна и се разсърди, защото не отговори веднага. Подир малко възкликна:

— Еноти, а? Добре го рече! — и се разсмя, но веднага добави сериозно: — Че то аз го правя откак се помня.

Пърси Мън посочи с ръка някакво сечище край пътеката на около шейсет-седемдесет ярда пред тях.

— Там ли? — попита той.

Първият помощник-шериф отвърна, че било там.

— Я вържете коня, мистър Мънроу — нареди Мън, — и елате през гората отзад, та да не вземе някой да се измъкне! Ние ще минем оттук.

Помощник-шерифът Мънроу скочи от коня и го върза за една крайпътна фиданка. Другите двама тихо подкараха своите, а той се отдалечи през гората с широки крачки, стъпвайки предпазливо по килима от сухи листа, без да вдига почти никакъв шум.

— Стъпва като котка — забеляза Мън.

Другият поклати глава и се съгласи:

— Да, за теглото си върви доста леко.

Проследиха го, докато не се изгуби от погледа им, сетне от време на време продължиха да го мяркат, когато прекосяваше огрените от луната голи места.

— Да тръгваме — предложи Мън и в същия миг усети, че с мъка откъсва поглед от човека в гората, който стъпваше толкова леко по нашарената от лунната светлина мъртва шума.

Двамата с оня, комуто викаха Бърк, спряха в единия край на сечището и привързаха конете си. Приближиха колибата. В бисерната светлина, обливаща малкото сечище, отделните пръти, от които бе скована, и зеещите неравни пролуки между тях изглеждаха някак по-ясни и по-големи, отколкото денем. Варосаният комин се белееше като кокал.

Помощник-шерифът похлопа на вратата.

Нещо се размърда, а сетне долетя и нечий приглушен от съня и стените глас:

— Кой?

— Отваряй! — заповяда помощник-шерифът.

Отговор не последва. В колибата отново се разшаваха и се чу неясен говор.

— Искаме да те питаме нещо — извика Мън.

— Сегинка, шефе! — отвърнаха отвътре.

Вратата едва-едва се открехна, но в замяна на това проскърцването на пантите им се стори оглушително. Някакъв мъж подаде глава. „Негър!“ — с изненада отбеляза Мън, съзирайки лъсналото му на лунната светлина лице.

Помощник-шерифът стовари юмрук върху вратата и запъвайки я като че ли неволно с рамо, надникна вътре.

— Отваряй, чичка! — викна той. — И вземи, че пални някоя лампа!

Пърси Мън последва помощник-шерифа в колибата, където мракът в първия миг им се стори непрогледен, враждебен и душен като в бездна.

Кибритената клечка проблесна в ръката на мъжа и лизвайки фитила на лампата, се превърна в пушливо пламъче.

Негърът се обърна към Мън и той забеляза, че лицето му бе възжълто, със също тъй жълти и прекалено големи очни ябълки.

— Кво има бе, шефе? — попита той.

— Ами… — Мън се поколеба и погледна към безучастното лице на помощник-шерифа. И точно това, че се запъна, че подири с поглед оня, го накара да се почувства като страхливец, като кокошкар. Беше сигурен, че забелязвайки колебанието и умоляващия му поглед, другият също го бе взел за някой треперко или най-малкото за глупак.

— Слушай, чичка — емна го без заобикалки помощник-шерифът, — вие къде готвите? Имате ли си кухня?

Докато той говореше, Пърси Мън изведнъж забеляза жената, свита под юргана на кревата, останал извън светлия кръг на лампата. Забеляза я заради очите — черни, вторачени и искрящи в полумрака, почти нечовешки, досущ като очи на гнездяща птица, втренчени от сенчестия клонак в натрапника, или като очите на готов за скок заек.

— Готвим в другата стая — мънкаше в това време негърът.

Помощник-шерифът отиде до затворената врата и я блъсна с обичайния си жест.

— Я светни тук! — нареди той.

Мън изгледа негъра, който се затътри с лампата нататък, усещайки през цялото време прикованите в себе си очи.

— А къде държите ножове, вилици и тям подобни? — попита помощник-шерифът.

— Ей в онова чекмедже на шкафа — посочи човечецът потъналия в мрак вдигнат на четири тухли шкаф до стената.

Помощник-шерифът издърпа чекмеджетата и разбърка съдържанието им с показалец. После вдигна очи към негъра и попита:

— Това ли е всичко?

— Да, сър.

Той се обърна към Мън и рече с глас, в който се долавяше безкрайно търпение:

— Не е зле да попреровим.

Мън кимна.

— Да викнем тогава Мънроу и да започваме — рече помощник-шерифът.

Пърси Мън отиде до вратата към двора, отвори я и подвикна на Мънроу. В същия миг видя как дългурестата му фигура се откъсна от мрака на дърветата и тръгна към него през сечището, а сянката й заплува в бисерната светлина пред нея.

При влизането на Мънроу Бърк вдигна поглед от сандъчето с гвоздеи, стари железарии, телчета и върви, което преглеждаше, и рече:

— Карай наред, откъдето си избереш!

Мънроу отиде до някакъв сандък в ъгъла срещу печката и го отвори. Мън видя, че в него няма нищо, освен въргаляща се на дъното купчина дрехи. Оня ги хвана с две ръце и ги тръсна. Това беше всичко.

— Тук го няма! — отсече Бърк. — Да идем в другата стая — и се обърна към негъра: — Донеси лампата!

Останалите го последваха, а жената безмълвно се вторачи в тях от кревата.

— С тая скорост ще откараме до заранта — рече Бърк, когато вече се отдалечаваха по пътя.

— Може пък в следващата да ни проработи късметът — подхвърли Мънроу.

Но той не проработи. Както и преди Мънроу заобиколи отзад, а другите двама се отправиха към входната врата. Някакво куче се нахвърли с лай отгоре им и започна да кръжи около тях, без те да могат да го стигнат. Претърсиха колибата издъно, а в това време негърът стърчеше насред стаята с лампа в ръка и върху съненото му лице започна да се изписва напрежение и почуда. Жената и децата ги гледаха втренчено, а в погледите им се четеше враждебност. Същата бе картината и в останалите колиби. Кибритът проблясваше, трепкащата и неравномерна светлина на лампата очертаваше смътно предметите в стаята, помощник-шерифите се навеждаха, за да започнат да тършуват из сандъците или да отварят чекмеджетата, които проскърцваха в нощната тишина изненадващо силно, а от разбърканите кревати и сламеници извън кръга на светлината напрегнатите очи неизменно се вторачваха в тях. В две от колибите бебетата ревнаха със запалването на лампата. Плачът бързо преминаваше в отмерени и задъхани хълцания, които подсказваха, че скоро няма да секнат. Когато детето във втората колиба се разциври, Мън се обърна към жената и кресна:

— Накарай го да млъкне!

Без да откъсва поглед от лицето му, жената слепешком заопипва с ръце, за да вземе бебето, и тикна гърда в устата му.

Намериха го в единайсетата колиба. Както се бе надвесил над някаква кутия и тършуваше, Бърк изведнъж се изправи и тихичко възкликна:

— Бога ми! — Сетне пак: — Бога ми!

Обърна се и сложи ножа на масата насред кръга светлина. Зървайки го, Мънроу простреля с поглед стоящия до тях негър и направи няколко крачки към вратата, за да я препречи. Все още спокойно, сякаш от чисто любопитство, негърът сведе очи към ножа.

Пърси Мън го вдигна и като се надвеси над пламъка, го заобръща в ръце.

— Този ще е — отбеляза той и в същия миг Бърк, сякаш с един скок, се озова още по-близо до негъра.

— Мистър Мънроу — рече Мън, — ще ви бъда много благодарен, ако донесете и другия нож. В дисагите ми е.

Адвокатът продължи да обръща бавно ножа в ръце и внимателно да го разглежда.

— Твой ли е? — попита той негъра, без да откъсва поглед от острието.

— Появи се тъдява преди известно време — призна оня.

— Появи ли се? — повтори като ехо Мън.

— Да, сър.

— Отдавна ли? — продължи той, без и този път да поглежда към него, като продължаваше да се взира в ножа и да го обръща в ръка.

— И тъй може да се каже — смотолеви негърът.

Мънроу се върна, а чисто новият нож в ръката му блесна на светлината. Той го подаде на Мън, който го постави до другия и започна да ги сравнява.

— Имат едни и същи квадратни пиринчени щифтчета, значи е той.

— Ето и марката — посочи я Мън. — Погледни тук!

Бърк се пресегна, взе намерения от самия него нож и го огледа.

— Да, вярно — съгласи се той и го сложи на масата.

Мън вдигна очи и погледна негъра в упор.

— Откъде го имаш? — попита той.

Оня сведе очи към ножа, лежащ на мястото, където го бе оставил Бърк, а сетне ги вдигна към човека, който го разпитваше.

— Шефе… — започна той, а езикът му се плъзна нерешително, за да навлажни устните: розов и невинен като на дете на фона на черната кожа и спечените като пергамент пепеляви бърни. — Довлече го една дърта крастава жаба. Беше…

— Боже господи! — тихичко ахна Бърк.

— Ей как стана. Лятос, веднъж преди съмване, отидох да сипна помия на прасенцата. И гледам току над тях, отсам барата, клечи една дърта крастава жаба. Рекох да я хвана, оставих кофата на земята и тръгнах къде нея, а тя взе, че хукна ха насам, ха натам. Хвърлих си шапката отгоре й, за да я сгащя, ама оная скачаше като луда. И преди да се усетя, взе, че се завря под коритото, точно между дървото и камъните. Пресегнах се, пипнах я за крака, издърпах я оттам и, бог ми е свидетел, тя изкара и този нож! Рекох си защо ли ми е, ама сетне видях, че го бива, та го взех, отрязах й бутчетата и го мушнах в джоба, а нея хвърлих. Подир туй обаче реших, че не е зле да я дам на прасенцата, та я пуснах в помията. Тя продължи да цамбурка, ама вече не можеше да плува и я изсипах ведно с помията на прасетата. Видях как един голям розов шопар я докопа и я налапа…

Поглеждайки към Мън, негърът се поколеба. Адвокатът лекичко кимаше на Бърк.

— Бог ми е свидетел — повтори човечецът и този път гласът му отекна по-силно. — Бог ми е свидетел, че тъй го намерих! Е, питайте и жената, ако не вярвате — и той посочи към кревата.

— Тъй беше — кимна тя. — Идва и ми вика: Гледай, една дърта крастава жаба…

— Да, сър — намеси се отново негърът, — жабата го намери. Да пукна, ако съм знаел, че е твой! Да съм знаел… — Бърк го хвана за лакътя, но той като че ли не забеляза, — … да съм ти го върнал. Щях да те намеря къде живееш и да го донеса. На мене не ми трябва нищо, дето не ми се полага по право и закон. Да съм знаел…

— За бога! — прекъсна го раздразнен и изпълнен с възмущение Мън.

Когато излязоха навън, вече се развиделяваше. Далече на изток над дърветата струеше студена светлина. Окован в белезници, негърът седеше зад Бърк. Яздеха мълчаливо, с отпуснати и натежали за сън лица. Откакто го метнаха на коня, онзи престана да протестира и се умълча, но като че ли от време на време промърморваше по нещо сам на себе си.

 

 

На другия ден по обяд обвинението срещу Бънк Тривелиън бе оттеглено. Намереният в колибата на негъра нож бе идентифициран от мистър Литъл като принадлежащ към партидата, от която Тривелиън бе направил покупката си. Освен това бе установено, че такива ножове са се продавали само в железарския магазин на А. К. Литъл, а телеграмата от фирмата за продажба на едро в Нашвил потвърди, че те се произвеждат едва от началото на лятото. Около дванайсет и половина шерифът се върна от колибата, където правеха допълнителни разследвания. Малко по-рано той и хората му бяха отвели негъра обратно и го бяха накарали да посочи точното място, където, по неговия разказ, жабата е намерила ножа. После един от помощник-шерифите го бе върнал обратно в града, окован за седалката на двуколката. Шерифът и хората му бяха претърсили колибата, навеса и коритото. В северния край, диагонално на посоченото от негъра място, бяха намерили голям сребърен часовник на плетена верижка, заврян в дупката между два от камъните, върху които лежеше коритото. Синът на Дъфи го разпозна като собственост на баща му. След като подсъдимият се изправи на свидетелското място и разказа за кражбата на ножа от кухненската му маса, и след като ножът и часовникът бяха показани и идентифицирани, Пърси Мън предяви иск обвинението срещу Харис Тривелиън да бъде снето. Искът му бе удовлетворен.

Мън приближи към стола, на който седеше Тривелиън. Протегна ръка, насили се да се усмихне и рече:

— Е, надявам се това да е краят на твоите главоболия.

Тривелиън бавно се надигна, погледна за миг протегната ръка, сякаш не разбираше какво означава този жест, и подаде своята.

— Сега може ли да си вървя? — попита той.

Мън кимна и се отправи към пътеката между редовете. Там, преметнала ръка през парапета и вперила очи в мъжа си, стоеше жената на Тривелиън. Но когато той приближи, тя се обърна към него и аха! — да го заговори. Забеляза, че и сега е със синята крепдешинена рокля, на раменете й като на закачалка висеше вехто кафяво палто.

— Много благодаря — рече тя с равен глас.

— Няма защо — отвърна Мън и в същия миг се почувства объркан и някак гузен.

— Много благодаря — повтори жената.

— Няма защо. Просто имахме късмет — рече той и разбра, че тя вече не гледа него, а идващия към тях Тривелиън. Когато оня приближи, тя протегна ръка, сложи я за миг върху неговата, а сетне я отдръпна. Мън забеляза, че ръкавът на твърде широкото й, вехто кафяво палто стигаше почти до кокалчетата на пръстите й.

— Да вървим — обърна се към нея Тривелиън.

Пърси Мън се отправи по пътеката, а те го последваха. Проправи си път сред навалицата на вратата, продължи по коридора и излезе навън. Тогава се обърна към тях и подвикна:

— Е, довиждане.

— Довиждане — отвърна Тривелиън.

Вторачена в него, жената не каза нищо.

Не беше направил и пет крачки, когато чу зад себе си гласа на мъжа:

— Може ли да почакаш, а?

Тривелиън бавно приближи и наблюдавайки месестото му безизразно лице и примижалите от светлината малки сини очички, Мън изведнъж изпита някакъв яд към него. Не искаше да го вижда повече. А и беше уморен, защото бе спал само два часа.

— Какво има?

Тривелиън го измери с поглед и рече:

— Искал си да ми прибереш реколтата.

Думите прозвучаха не като въпрос, а като твърдение, поднесено безпристрастно, обмислено, вяло и едва ли не нехайно.

Пърси Мън се вгледа изпитателно в лицето и леко притворените очи, ала в тях не прочете нищо.

— Не, нямам такова намерение.

— Пратил си негри да я орежат и изсушат. Жена ми го каза.

— Нямаше да се справи сама.

— Значи не си искал да я вземеш.

— Не, не съм. Пратих негрите, защото ми се щеше тютюнът да не отива на вятъра. Нито съм имал намерение, нито пък съм очаквал да получа нещо от това дело. Заех се с него, защото вярвах, че не си убил Дъфи.

— Значи няма да я вземеш.

Без да променя изражението на лицето си, Тривелиън продължи да говори със същия вял и безпристрастен тон, сякаш просто съобщаваше нещо.

— Не, вече ти казах — отвърна Мън.

За миг изглеждаше, че оня ще си тръгне, но той продължи:

— Много благода̀рим.

— Знай само — додаде Мън, но се поколеба, сякаш за да прецени дали да продължи, защото идеята му беше хрумнала току-що, — че ще се радвам, ако някой ден се наканиш да влезеш с реколтата си в сдружението. Но само ако ти си решиш.

Тривелиън вдигна замислено очи към оголелите клони на кленовете в двора.

— Не ми е по вкуса. Пък и то мойто реколта ли е — умряла работа! — рече той. — Не си струва да приказваме.

— Въпросът не е в това — пристъпи към него Пърси Мън. — Няма значение колко е. За нас е важен човекът. Сдружението е за всички — за всички, които отглеждат тютюн. То ще ти помогне да изкараш зимата, докато цената се вдигне и можем вече да продаваме. Не е важно колко ти е тютюнът… — Отведнъж спря. Мъжът не го гледаше, вместо това бе отправил поглед към небето през голите клони. Почувства се неловко и се ядоса на себе си. Сетне добави:

— Разбира се, не те карам насила, само ако искаш.

Тривелиън започна да свежда очи и постепенно погледите им се срещнаха.

— Откак пораснах толкова, че и баща ми вече не можеше да ме пердаши, не се е намерил човек, дето да ми казва какво да правя. Ама — рече той след малко, — смятам да се включа.

— Няма да съжаляваш — увери го Мън.

— Може би.

— Надявам се да повлияеш и на другите. Говори им за сдружението. Кажи им, че си влязъл.

— Че то не е тайна.

— Довиждане — рече Мън. — Ще пратя някой да те запише.

— Довиждане — отвърна Тривелиън и се отдалечи към жена си, която го чакаше със скръстени на гърдите ръце.

Пърси Мън мина покрай скупчените на стълбите мъже и им кимна за поздрав. Двамина се отделиха от групата и тръгнаха редом с него.

— Ела да пийнем по нещо, Пърс — предложи единият. — Гаврътваме набързо по едно, а след туй обратно на работа.

— Не, благодаря.

— Трябва да черпиш — намеси се другият, — нали отърва кожата на твоя човек.

— Тогава той би трябвало да викне по едно — подхвана първият. — Да не е малко, че не го засилиха в Едивил, откъдето никой не се е върнал жив. На бас, че вече се е натаралянкал и мърсува с някоя пачавра.

— Не — рече Мън, — прибра се с жена си.

Стана му приятно, че може да го каже.

— Тогаз ти трябва да почерпиш — не мирясваше оня. — По едно на крак, не повече. Трябва да полеем!

— Щеше ми се да се прибера. Уморен съм.

— На крак ще го ударим, няма да се забавиш, Пърс. Пък сетне ходи където щеш. Няма да загубиш повече от петнайсет минути. Пийваме и се връщаме да поработим. Знаеш как е.

И преди да се е опомнил, Мън вече крачеше редом с тях към отсрещния тротоар. Наистина беше уморен, а питието щеше да го оправи. Можеше да си вземе и сандвич. Влязоха в бара. Първият направи поръчката.

Облегнати на тезгяха, някакви мъже разговаряха с бармана. Пърси Мън не познаваше единия, макар да си спомняше, че го бе мяркал из улиците или пък във фоайето на хотела. Другият познаваше много добре — Джо Мийнс, едно плямпало, което се представяше за застрахователен агент и посредник по недвижими имоти и по цял ден мереше улиците, подвиквайки към минувачите: „Здрасти, Том!“ или „Здрасти, Болди!“, и току потупваше по рамото едното или другиго, като примляскваше с огромните си отпуснати бърни, преди да добави: „Ще ти кажа нещо, значи, и ще паднеш! Няма лъжа този път!“

— Здравейте, ей! — провикна се Мийнс и се отправи към тях.

Спътниците на Мън отвърнаха на поздрава, а той едва-едва кимна с глава. Мъжът, чието име не знаеше, приближи и се намести сред групата, слагайки ръка върху рамото на Джо Мийнс.

— Здрасти, Алек — обърна се той към единия от спътниците на Мън, а после поздрави и другия: — Здрасти, Морис!

— Познавате ли се? — попита именуващият се Алек, като се обърна първо към Мън, а сетне и към новодошлия. — Това е мистър Холт…

Холт остави чашата си на тезгяха, протегна ръка и рече:

— Че как да не познавам Мън! Нали съм го срещал из града. А тази заран го видях и в съдилището. И ние с Джо бяхме, нали тъй Джо?

През цялото време, докато говореше, той стискаше ръката на Мън, друсайки я нагоре-надолу някак разсеяно и механично.

— Приятно ми е — промърмори Пърси Мън и с леко усилие освободи ръката си. Вече съжаляваше, че е дошъл.

— Я дай още едно! — обади се Алек и посочи празната чаша пред адвоката.

— Не, стига ми толкова — възпротиви се Мън, но чашата му беше вече пълна.

— Добре ще ти дойде — увери го Алек.

— Винаги съм казвал, че за да се оправи човек, единственото по-добро от яка глътка уиски са две яки глътки — отбеляза Холт. — Кажи, не съм ли го казвал, а, Джо? Няма лъжа, няма…

— Пък и трябва да почерпиш — намеси се Алек. — Отърва кожата на твоичкия!

— И то как! Ние с Джо бяхме там, нали, Джо?

— Така беше — рече Джо Мийнс, — видяхме как накисна негъра.

— Тъй де, яко го накисна!

— Изглежда, че той го е извършил — отвърна Мън.

— Сега наистина така изглежда — изхили се Джо Мийнс.

— Едно негро по-малко, тъй казвам аз! От мен да го знаете — вземеш ли си добър адвокат, той винаги ще намери негър, когото да накисне! Тъй казвам аз! — Холт протегна ръка и сръга малко грубичко, но дружелюбно Мън в ребрата, приканвайки го да се засмее и той.

Пърси Мън не се засмя. Той се взираше в топчестото, отпуснато лице на човека пред себе си, в зейналата, обточена със златни зъби уста, от която беше блъвнал смехът, и си мислеше, бога ми, той е досущ като Джо Мийнс, може даже да му е брат, градът е пълен с такива. В същия миг разбра, че и върху собственото му лице се бяха изписали дружелюбност и веселие. Погледна се крадешком в огледалото зад бара и видя усмихнатото си лице — лице, продълговато и смугло, с черни очи и захилени над дългите зъби устни.

— Ножът беше у него — рече Мън студено, извръщайки се към мъжете. — А и часовникът.

— Няма спор! — възкликна Джо Мийнс. — Накисна го и туйто!

— А то не беше необходимо — додаде Холт, — ама аз винаги съм казвал, че си струва човек да си направи труда — и отново сръга Мън в ребрата. — Но при теб не беше нужно. Като гледах, всички съдебни заседатели бяха все хора на сдружението и ти щеше да го отървеш и без това! Бога ми, цяла седмица щяха да протакат делото, само и само да ти оправдаят човека! Тъкмо разправях, че той направо да си е отишъл досега, ако те не бяха все хора на сдружението…

Мън остави празната чаша на бара, отново зърна в огледалото лицето си с изписаната върху него усмивка, замахна с все сила и фрасна мъжа през устата. Изгубил равновесие, оня направи крачка назад и се свлече на пода по задник.

В мига, когато юмрукът му се стовари, Пърси Мън се изненада. Нямаше намерение да го прави. Едва-що мярнала се в съзнанието му, мисълта се бе превъплътила в действие. Видя увисналата си във въздуха ръка с чувството, че е нещо отделно от самия него и че тя е виновна за всичко. Още докато човекът падаше, направи крачка напред, а от устните му се отрони „Извинете, аз…“. Сетне видя лицето му и замря. То изразяваше пълно недоумение, а устата зееше отворена. В ъгълчетата й напираше кръв. Спря именно заради недоумението и у него започна да се надига ярост, разбирайки, че то изразяваше не просто физически шок от удара, а дълбоката и разтърсваща издъно изненада, че подобно предизвикателство можеше да доведе до такава реакция.

Падналият се изправи и се спусна към Мън, но Алек го сграбчи и го възпря.

— Господи! — извика с раздразнение и упрек Джо Мийнс. — Защо го направи?

Холт се съпротивляваше немощно в ръцете на Алек и останалите. Сега по брадичката му се стичаше кръв, а няколко капки бяха опръскали и ризата му.

— Разправя, че съм накиснал негъра и съм си подбрал състава на съда, а сетне се чуди защо съм го ударил! — отвърна Мън не в отговор на въпроса на Джо Мийнс, а едва ли не просто за да каже нещо. После равнодушно добави: — Боже мой!

Алек пусна Холт и мина встрани, но оня все така продължаваше да се държи за него.

— Няма човек, дето тъй да е постъпил с мен и да му се е разминало! — пенеше се Холт. — Няма!

Другият отстъпи назад.

— Остави го! — намеси се Алек.

— Няма! — повтори Холт.

— Може да поискаш да ме арестуват и да ме глобят, ако от това ще ти олекне — рече Мън, хвърли половин долар на тезгяха и се обърна към бармана: — А ако желаеш, и ти можеш да го сториш!

— От мен да зависи — разсеяно вдигна монетата барманът, — млати го всеки божи ден, дордето се опикае! Ама предпочитам да го правиш на улицата.

Мън блъсна двукрилата врата и излезе. Почувства, че лека-полека у него започва да се надига погнуса. Не биваше да идвам, рече си той.