Майкъл Харви
Петият етаж (9)

9

Работното място на Мастърс беше в 19-о управление. Сградата се намираше в Норт Сайд, на ъгъла на „Белмонт“ и „Уестърн“. Появих се там малко след два следобед и почти веднага ме насочиха към голямо помещение, задръстено от бюрата на детективите. Вътре цареше обичайният безпорядък. Ченгетата го наричаха „клетката“.

На метър-два вляво от мен седеше жена на около трийсет, закопчана с белезници за стола. В черната й коса се преплитаха изрусени кичури, а лицето й беше покрито с грим, който сякаш си беше слагала на тъмно. Главата й беше отпусната на гърдите, очите й бяха затворени. Докато се настанявах на близкия стол, тя изпусна тихо, но съвсем отчетливо оригване, облиза устни и продължи да дреме. Детективът насреща й отдавна беше прехвърлил петдесет. Пръстите му спокойно чукаха по клавишите на старомодна пишеща машина. Имаше вид на човек, който умее да не обръща внимание на обстановката около себе си. Но това впечатление изчезна в мига, в който жената се събуди.

— Защо съм тук? — попита тя.

Ченгето престана да пише и свали от носа си очилата за четене.

— Защото сте влезли с колата си във витрината на „Криспи Крийм“ — отвърна той и хвърли поглед на рапорта пред себе си. — На ъгъла на „Полина“ и „Монтроуз“.

— Знам — кимна жената.

— Затова сте тук.

— Беше злополука. Нима злополуките са противозаконни?

— Вие сте пияна, госпожо.

— Не съм.

— Мога да ви подуша.

— Не, не можете.

— В колата ви намерихме седем празни бутилки от алкохол.

— Те са на майка ми.

— Не сте издържала теста за трезвеност.

— Какъв тест?

— Патрулният полицай ви е помолил да изредите буквите на азбуката.

— Той ме обърка. Смутих се.

— Госпожо.

— Защото съм жена, нали? — повиши тон тя.

— Госпожо. Трябва да ви подложим на тест с дрегер.

Мълчание.

— Госпожо?

— Имам проблем с алкохола. Това е болест.

— Да, госпожо.

— Искам си адвоката.

— Да, госпожо.

Докато очаквахме със затаен дъх появата на адвоката, Мастърс влезе и започна да си пробива път към бюрото.

— Извинявай, че се забавих.

— Няма нищо — усмихнах се аз. — Бях забравил колко е забавно тук.

— Аха.

— Това ли е твоето бюро?

— Вече си имам отделен кабинет.

Не бях го виждал от половин година, но си беше все същият. Лицето му имаше землист цвят, зачервените му очи сълзяха. Премести някакви документи с видимо трепереща ръка, в ноздрите ме лъхна мирис на джин. Е, той можеше да идва и от мис „Криспи Крийм“, но май не беше така.

— Някой да е забелязал появата ти? — полугласно подхвърли Мастърс и очите му крадешком обиколиха „клетката“. Аз също се огледах и свих рамене.

— Не знам.

— Някой да ти е казал „здрасти“?

— Май не.

— Добре, да вървим.

Последвах го по тесния коридор. Спряхме пред врата, на която пишеше „Стая №1“.

— Влизай.

Озовах се в малка заседателна зала с продълговата дървена маса, около която имаше няколко стола със синя тапицерия. В единия ъгъл имаше телевизор и видео, а в другия — учебна дъска. Телевизорът не работеше, а дъската беше прясно избърсана. Мастърс хвърли кафявата си папка на масата и се отпусна в близкия стол.

— Сядай, Кели.

Седнах.

— Говорил ли си с медиите за тялото на Хъдсън Стрийт?

— Ако съм говорил, нямаше да съм тук.

Мастърс кимна към папката пред себе си.

— Това е работното досие. Разкажи ми какво знаеш и ще ти позволя да му хвърлиш едно око. Разбира се, ако обещаеш да си държиш устата затворена. Пробуташ ли ми обичайните конски фъшкии, разговорът приключва. Оттук отивам право при прокурора и повдигам обвинения срещу теб. Незаконна поява на местопрестъпление, възпрепятстване на правосъдието и всичко останало.

— Няма как да издържат — посочих аз.

— Може би — сви рамене Мастърс. — Но в такъв случай никога няма да надзърнеш в тази папка. А аз знам, че ти се иска.

Сведох поглед към кафявата папка, после го вдигнах към детектива. Не бяхме приятели, но не бяхме и врагове. Изпитвахме пълно доверие един към друг, с изключение на случаите, в които някой от нас не изпитваше нищо подобно. Катул, както вече споменах. В момента лицето на Мастърс беше разделено на две от гадна усмивчица. Лош знак.

— Нямаш идея за какво говоря, нали, Кели? — подхвърли той. — Как се озова на Хъдсън Стрийт вчера? Да започнем от това, за да можем да продължим нататък.

Мастърс беше прав. Аз наистина исках да надникна в кафявата папка. Нямах представа защо, но това не се отразяваше на желанието ми.

— Мога да ти кажа някои неща — кимнах аз. — Неща, които трябва да оставим настрана.

Мастърс се облегна назад и качи краката си на масата.

— Слушам те.

— Проследявах един човек по поръчка на клиент. Въпросният човек остана в къщата по-малко от минута. Няма начин да е извършител на убийството.

— Защото е бил вътре съвсем кратко време?

— Точно така.

— Но той би могъл да го е извършил по-рано, а ти да си го засякъл при завръщането му на местопрестъплението.

— Видях лицето му, когато излезе — поклатих глава аз. — Беше уплашен и дълбоко разтърсен. Очевидно не е очаквал да открие труп.

Мастърс свали крака от масата, почеса се по брадичката и извади от папката фотокопие на полицейския рапорт.

— Започни с това, а аз веднага се връщам.

Напусна стаята, без съмнение за да си поговори с човека, който ме наблюдаваше с помощта на камерата, скрита в ламперията вдясно от мен. Прочетох половин страница от рапорта, преди да се върне Мастърс. Не беше сам.

— Здрасти, Кели.

Винс Родригес беше облечен в кафяв италиански костюм, раирана риза и масленозелена вратовръзка. На китката му блестеше златен часовник, а под мишницата си носеше още една дебела кафява папка. Остави я на масата и се настани вдясно от мен.

— Детектив Родригес — промърморих аз и му предложих профила си. — Така съм особено хубав, нали?

— Млъквай, Кели.

Каза го Мастърс, който се тръшна на стола и си наля чаша кафе от термоса, който носеше със себе си. Не се засегнах, че не предложи и на мен, защото отдавна познавах вкуса на полицейското кафе.

— Хвърли ли едно око на заключението от аутопсията? — попита Родригес и се залови да разопакова папката пред себе си.

— Още не съм. Защо не ме запознаеш с най-същественото в него?

— Вода в белите дробове. Тоя Брайънт е успял да се удави, неизвестно как.

— Означава ли това, че пясъкът е попаднал в устата му след смъртта?

Родригес кимна и зае позиция срещу мен.

— Най-вероятно го е направил убиецът. Нямаме представа защо. А сега ми кажи какво знаеш за големия пожар в Чикаго, Кели.

— Големия пожар?

— Аха.

Родригес отвори плик от кафява хартия с надпис ИСТОРИЯ и започна да чете:

— Започнал е през нощта на осми октомври 1871 година. Горял е в продължение на два дни, унищожавайки почти целия град. Изгорели са повече от седемнайсет хиляди сгради.

Хвърлих поглед към Мастърс, който само сви рамене. Родригес продължаваше да чете:

— Огънят е тръгнал от номер 137 на Ист Дековън Стрийт, където днес се намира академията на „Чикаго Файър“. През 1871 година там се е намирал домът на някоя си Катрин О’Лиъри. Твърди се, че пожарът е тръгнал от нейния обор. Години наред се приемаше, че кравата й ритнала фенера, който подпалил сеното, и станала белята. Но днес нещата се разглеждат по различен начин.

— Искаш да кажеш, че кравата не е ритнала фенера?

Този път Родригес погледна Мастърс, който изпука кокалчетата на пръстите си и изръмжа:

— Нали ти казах, че не знае. А дори и да знаеше, то пак си е нищо.

Детективът беше прав. Не знаех почти нищо за пожара през 1871 година. Което не ми попречи да демонстрирам обратното.

— Къщата на „Хъдсън“ е оцеляла от пожара — рекох. — А вие виждате някаква връзка.

На лицето на Родригес се появи тънка усмивка, ръката му се стрелна напред с дланта нагоре. Мастърс бръкна в джоба си и му подаде две двайсетачки.

— Казах му, че и ти непременно ще я видиш, — доволно обяви Родригес, докато прибираше парите.

— Което не означава нищо — отбелязах аз.

— Ама си я видял, точно както и ние — държеше на своето Родригес. — Само десетина къщи са оцелели след големия пожар от 1871 година. А след повече от сто години намираме труп в една от тях. На човек, който между другото се оказва експерт по пожарите.

— Случайно съвпадение? — попитах аз.

Родригес поклати глава и издърпа лист хартия от папката.

— Има и още нещо — промърмори той. — От къщата липсва една-единствена вещ: оригиналното издание на „История на големия пожар в Чикаго“, написана през 1886 година от Тимъти Шийхан. — Ръката му завъртя листа, за да мога да прочета написаното.

— Нямаме представа дали книгата има някаква връзка със случая — промърмори Мастърс.

— А вие двамата потулвате всичко това по нареждане отгоре, а? — изгледах ги последователно аз.

Родригес само кимна.

— Ти много добре знаеш какво ще стане, ако тези материали попаднат в ръцете на пресата — промърмори Мастърс.

— Някакъв интерес от страна на петия етаж?

— Защо питаш? — вдигна глава Родригес.

— Може би точно оттам ви подпалват задниците — усмихнах се аз. — Извинявам се, ако съм ви засегнал.

Мастърс се приведе напред, увисналите му като на булдог бузи се наляха с кръв. Грозна гледка. Но нямаше как да бъде друга.

— Край на глупостите, Кели! — изръмжа той. — Разкажи нещо за клиента си. Най-вече за интереса му към Джони Удс.

Не очаквах, че това име ще излети от устата на Мастърс. Явно ми е проличало, защото в очите му се появи триумф.

— Значи знаеш за Джони — промърморих.

— Ние знаем — натърти Родригес. — Но не разбираме нищо.

Оказах се на течение, а приятелите ми ченгета прекрасно го знаеха. По всичко личеше, че ключът към цялата работа е именно Джони Удс. Фактът, че е приближен на кмета, представяше нещата в съвсем различна светлина. Мастърс и Родригес искаха отговори. Аз разполагах с купища, но проблемът беше, че нито един от тях не можеше да се нарече добър.

— Какво ви е известно за мен и Удс?

— Разпитвал си за него — отвърна Родригес.

Пред очите ми се мярна физиономията на Фред Джейкъбс, после изчезна. Би трябвало да се досетя.

— Добре, разпитвах. Но нещата са лични.

— Лични ли? — вдигна вежди Мастърс. — В такъв случай са ясни. Искаш да кажеш, че Джони Удс няма нищо общо с вчерашната ти поява на Хъдсън Стрийт номер 2121.

Ъгълът, в който бях натикан, започна да става все по-тесен.

— Не казвам това.

Мастърс стана от стола и сключи длани на темето си.

— Май трябва да вземем показанията на този човек, Винс.

— Мисля, че няма да се наложи — отвърна Родригес и спря поглед върху мен. — Можем да получим каквото ни трябва и без да го притесняваме. Нали, Кели?

— Ще ви кажа каквото знам — отвърнах. — Но при условие да не споменавате името на клиента ми.

Родригес погледна Мастърс, който сви рамене, а после се усмихна.

— Нямаш никакви проблеми, Кели — промърмори той. — Стига мисис Удс да не е нашият убиец.

— Майната ти, Мастърс!

— Значи такава била работата!

Има дни, в които просто няма как да спечелиш. А когато си на територията на чикагските ченгета, повечето дни са такива.

— Да — кимнах с въздишка аз. — Съпругата на Удс ме помоли за помощ и това беше причината да го проследя до къщата на Хъдсън Стрийт. Исках само да си поговорим, да го попитам как я кара. Удс позвъни на вратата. Никой не му отвори. Огледа се и позвъни втори път. После бутна вратата и влезе.

Родригес си водеше бележки, а въпросите остави на Мастърс.

— Насили ли вратата?

— Не. По всяка вероятност е била открехната. Само я бутна и тя се отвори. Вече споменах, че беше нервен.

— После?

— Влезе в къщата. Появи се отново след по-малко от минута. Пребледнял, с изцъклени от страх очи. Изтича покрай мен, но не ме забеляза. На ъгъла хвана такси и изчезна.

— След което ти влезе в къщата — рече Родригес.

— Да. Влязох и видях трупа. Тръгнах си, без да пипам нищо.

Разпитът се проточи още известно време. Детайли относно положението на тялото, подробности за обзавеждането. После отново се върнаха към Джони Удс вероятно за да проверят колко лъжи мога да им предложа. Не беше трудно. Когато не си направил нищо и почти през цялото време казваш истината, никога не е трудно. Най-накрая останаха доволни. Разбира се, без да получат отговор на най-важния въпрос.

— Но какво е търсил там Удс? — зададе го Родригес.

— Нямам идея.

Детективът вдигна срещу мен фотокопие от корицата на книгата, написана от Тимъти Шийхан.

— Случайно да си я зърнал там?

Поклатих глава.

— А Джони да е държал в ръце нещо подобно?

— Не видях такова.

— Ти някога говорил ли си с него за съпругата му? — попита Мастърс.

— Какво знаеш за тях?

— Един-два пъти ни повикаха на адреса. Семейни скандали.

— Нека отгатна — рекох. — Никой не е написал рапорт, нали?

— Джанет Удс помоли да не пишем нищо и ние удовлетворихме желанието й.

— Май ще се окаже, че знаете за клиентката ми повече от мен — подхвърлих аз, местейки поглед от единия към другия.

— Не беше трудно да отгатнем по какъв начин си замесен, Кели — промърмори Мастърс и вдигна от масата папката с досието за убийството на Брайънт. — Но както и да е. Не споменавай за това пред Джанет Удс, става ли?

— За кое?

— За къщата на Хъдсън Стрийт. Същото важи и за приятелите ти от вестниците.

Папката се върна на масата.

— Свършихме ли? — извърна се към Родригес той.

— Аха — промърмори онзи.

Мастърс напусна стаята без повече приказки, а ние с Родригес го последвахме и слязохме долу, при колата ми.

— Каква е тая работа? — попитах.

— Коя работа?

— Мастърс. Направи се на тежкар, особено накрая.

— Много хора се интересуват от случая, Кели. При това от онези, които с едно щракане на пръстите могат да видят сметката на всяко ченге.

— Значи все пак ви притискат от петия етаж, а?

— Аха.

— Какво искат?

— Да го погребем. В момента случаят „Брайънт“ дори не е класифициран като убийство. Водят го „злополука с неизяснени причини“ или нещо подобно.

— Неизяснени причини значи — промърморих. — А пък аз взех, че тикнах в него не друг, ами един от най-приближените на кмета!

— Сега разбираш защо се радваш на толкова висока популярност, нали?

— Удс няма нищо общо със случая, Родригес. Случайно се озова там, също като мен.

— Не съвсем. Ти си го проследил до „Хъдсън“. Но той е отишъл там с конкретна цел. Може би не за да убива, но безспорно с някаква цел.

— Какво мислите да правите?

— Ние ли? — погледна ме с отвращение Родригес. — Ще го зарежем, и толкоз!

— Наистина ли?

— Абсолютно! И знаеш ли защо? Защото не искам някоя вечер да ми щракнат белезниците, защото в багажника на колата ми са открили килограм кокаин!

— Тия от центъра могат да играят доста грубо.

— Ти най-добре знаеш — кимна Родригес, раздрънка монетите в джоба си и се усмихна. — Ама аз си имам тайно оръжие.

— Мислиш, че не мога да остана настрана?

— Греша ли? — контрира той.

— Може би не — свих рамене аз.

— Ето какво ти предлагам — рече Родригес. — Държиш под око случая „Брайънт“, но кротко и дискретно.

— А ако нещо се обърка?

— Ще покривам каквото мога. Но никакви контакти с пресата, докато не разберем какво става. Ясно?

— Така е справедливо — кимнах. — Но нека ти задам един въпрос. Откъде този интерес? Защо се забъркваш в тая работа?

Стояхме пред колата ми. Родригес стъпи на бронята, очите му машинално следяха трафика по „Белмонт“. Въздухът излиташе от устата му на пара. В началото на април в Чикаго все още е студено.

— Знаеш отговора, Кели — въздъхна той. — Тя настояваше за това, или поне се опитваше.

Никол Андрюс беше част и от неговия живот. Любовта, която не беше дочакал. Аз бях прекарал много повече време с нея, а спомените от детството обикновено остават за цял живот. Сега и двамата бяхме свързани със спомена за нея. В един здрав възел, наречен бъдеще, създаден от общото ни минало.

— Ще го държа под око, детектив — рекох. — Но не мисля, че зад него стои петият етаж.

— Може би не. Но нещо ги тревожи. Сигурен съм в това, защото достатъчно дълго се навъртам около тях.

— Големият пожар в Чикаго през хиляда осемстотин седемдесет и първа? Твърде далеч в миналото, за да умират хора.

— Направи ми тази услуга и хвърли едно око.

Съгласих се и стиснах ръката му. После се качих в колата и подкарах на юг по Уестърн Авеню. Родригес беше добро ченге. Прям и откровен, с добре развит инстинкт. Но този път грешеше. Хората прибягват до убийство по много малко причини: пари, ревност, отмъщение, власт. Всичките напълно валидни. Но заради големия пожар в Чикаго от 1871-ва? Едва ли.

Направих ляв завой и продължих на изток. Родригес се нуждаеше от почивка. От малко разтоварване. Ще му дам ден-два, после ще му кажа, че не съм открил нищо. След което ще се заема с по-неотложни въпроси. Например как да убедя Джони Удс да престане да бие жена си.