Майкъл Харви
Петият етаж (33)

33

Сведох очи към револвера в ръката си, после преместих поглед към зейналата паст на Джони Удс, разкриваща небце, венци и зъби. Той седеше на дървен кухненски стол с разкрачени крака и увиснали покрай тялото ръце. Главата му беше килната назад, устата му зееше към тавана. Невиждащите му очи бяха втренчени във вентилатора, който бавно се въртеше. В тялото му имаше три дупки — две в гърдите и една в гърлото. Беше се изпуснал, крачолите на панталоните му бяха подгизнали. Но на Джони не му пукаше. Когато дойде смъртта, всичко друго остава на заден план. Няма време за проява на суета.

Докоснах с пръсти късото дуло на револвера. Синкавата стомана беше топла. Направих усилие да усетя излитането на душата от тялото, но не се получи. Никакъв сигнал, че Джони Удс е потеглил към отвъдното и се превръща в спомен. Може би щеше да е друго, ако беше добър човек или мен ме беше грижа за него. А може би не. В момента кметският уреждач и бияч на жени представляваше торба, пълна с кръв и вътрешности. Която вече беше започнала да се разлага. Това ми напомни, че ако не се размърдам, тази торба щеше да се превърне в моя безплатен билет към затворническата килия.

Този факт привлече вниманието ми, както и звуците в далечината. Вой на полицейски сирени, който заглъхваше, после отново се появяваше. Все по-близо и по-близо. Вероятно някой от съседите беше чул изстрелите. Отново сведох поглед към тъпоносия „Смит енд Уесън“ в ръката си. Понякога се случва и това. Пъхнах го в джоба си и тръгнах към задната част на къщата. Червената мъгла в главата ми бавно се вдигаше. Воят на сирените вече се чуваше съвсем ясно. Колите бяха повече от една. Което означаваше, че ще блокират къщата както отпред, така и отзад. Тръгнах, без да бързам. Спокойно прескочих оградата и се озовах на тясната алея зад къщата на Удс. Запитах се къде ли са Джанет и детето. После видях помръдването на пердето. Проклети съседи. Вдигнах яка и продължих с преодоляването на препятствията. Още една ограда, после втора, трета. Прекосявах дворове и празни терени. Бягах от трупа.

Върнах се в цивилизацията на около километър от мястото на събитието — някъде около номер 5900 на „Норт Килпатрик“. Поех с лека стъпка по улицата. Колата ми беше на „Костнър“, на около осемстотин метра от трупа. Щеше да остане там за ден-два. Надявах се, че ченгетата няма да тръгнат да записват номерата на всички коли, паркирани в района. Не че беше изключено, но изискваше прекалено много допълнителна работа.

Направих около двайсет и пет широки крачки по „Килпатрик“, преди да осъзная, че нещата нямаше да се развият по най-добрия начин.

— Извинете ме, сър.

Гласът долетя отляво и принадлежеше на ченге, което излезе от сянката на триетажно блокче и се насочи към мен с изваден пистолет. Чух стъпките на партньора му, който се приближаваше откъм двора зад гърба ми. Неговото оръжие беше насочено право в лявото ми ухо. Аз бих се прицелил на същото място. И едва ли бих пропуснал.

— Да, сър — рекох.

— Откъде идвате, сър?

Съседите май бяха успели да ме разгледат и да ме опишат: мъж с тъмно палто, ръкавици и черна плетена шапка. Кварталът едва ли гъмжеше от мъже с такова описание. Особено пък такива, в джоба на които тежи револвер „Смит енд Уесън“, с който е стреляно наскоро. И чиито амуниции ще съвпаднат с куршумите в труп, открит на няколко пресечки северно оттук. Вдигнах ръце и бавно се обърнах към мъжа в синя униформа.

— В десния джоб на палтото ми има пистолет — предупредих го аз. — На кръста ми има още един.

Усетих ръцете на партньора му, които ме сграбчиха изотзад. Стоманената гривна щракна около едната ми китка, после и около другата. Револверът с късо дуло напусна джоба ми. Ченгетата го огледаха, после огледаха и мен. Единият извади прозрачно найлоново пликче и го пусна вътре. Другият свали 9-милиметровия пистолет от колана ми и започна да ми чете правата. Както вече споменах, нещата невинаги се развиват в посоката, която очакваме.