Майкъл Харви
Петият етаж (3)

3

„Козела“ беше по-скоро пещера, отколкото таверна или всичко останало, за което я вземаха Ройко и Белуши. Четири чифта гръцки очи проследиха приближаването ни. С шпатули в ръце, те започнаха да дрънкат за чийзбургер и пържени картофки още преди да стигнем до бара. Дъската с менюто имаше жълтеникав цвят, върху нея имаше неравно подредени пластмасови букви, а повечето думи бяха изписани погрешно. Един чийзбургер струваше три долара, но всички си поръчваха двойни — главно защото това им струваше само долар отгоре. А и защото брадясалият тип зад бара правеше само двойни, независимо от поръчката. Хвърляш малко лук и люти чушлета отгоре, после отиваш да седнеш зад извивката на бара, покрит с бял линолеум. Място, известно като „Ъгълчето на мъдреците“. Оттам гледаш как редовните посетители се наливат с бира и си бъбрят за кмета, за „Беърс“, „Сокс“, „Чикаго“. Преди, сега, завинаги. Ако човек напусне „Били Козела“ и се върне след около две години, пак ще ги завари тук. Същите, или други, които си приличат с тях като близнаци. С халба наливна бира пред себе си, светла или тъмна, те непременно ще предъвкват историята на своя град. Ровейки се в миналото, адаптирайки го към настоящето. Спорейки и преувеличавайки фактите. Съхранявайки онова, което е било някога, опитвайки се да го съживят. Срещу цената на едно питие, което „Козела“ им предлага седем дни в седмицата.

— Двоен чийзбургер, мистър Джейкъбс?

Човекът зад бара познаваше приятеля ми, но това не беше никаква изненада. Джейкъбс поръча два двойни, което също не беше изненада.

— Плюс две пакетчета чипс — добави той и стрелна с палец към мен. — Той плаща.

Човекът зад бара му намигна и размаха шпатулата под носа ми.

— С двойно сирене, сър?

Кимнах. Получихме си бъргърите, увити във восъчна хартия, прибавихме лук, чушки и кетчуп, след което се насочихме към ВИП сектора — няколко събрани накуп маси с напукана кафява повърхност в далечния край на салона. Те предлагаха доста съмнително уединение, но за Джейкъбс то очевидно беше достатъчно.

— Какво ще пиеш? — попита той.

Поръчах си кутийка „Бъд“. Приятелят ми предпочете специалитета на заведението, наречен „Рогат козел“. После бегло се огледа. Четирима туристи си правеха снимки на една от масите край вратата. Освен тях в заведението имаше още само един клиент — някакъв пияница в края на бара, който декламираше под нос имената на титулярите на „Къбс“, спечелили титлата през 1984 г. Когато стигна до Джоди Дейвис, той отпи голяма глътка бира, поклати глава и си поръча един шот „Олд Гранд Дед“. Барманът не му обърна внимание и човекът отново подхвана декламацията.

— Тук сме си добре, Фред — рекох.

— Какво искаш от мен, Кели? — попита направо той.

За Джони Удс знаех само онова, което ми беше разказала Джанет. Груб мъжкар, който обича да малтретира съпругата си. Доведената си дъщеря не беше докосвал, поне засега. Обичаше да пийне в кръчмата, а после да се прибере и да подбере жена си. Плюс още една малка подробност: този човек работеше в центъра. На петия етаж, пряко подчинен на кмета Джон Дж. Уилсън.

— Какво знаеш за Джони Удс? — попитах на глас аз.

Джейкъбс отхапа от сандвича и разбърка своя „Рогат козел“ със сламката си. Едно движение на изпъкналата му адамова ябълка беше достатъчно, за да преполови питието. Избърса устни със салфетката, глътна останалата част от бъргъра и придърпа чинийката с другия.

— Джони Удс значи — промърмори той.

Бръкна в пликчето, хвърли шепа чипс в устата си и шумно задъвка.

— Работи за кмета. На петия етаж.

— Знам това, Фред — търпеливо отвърнах аз. — Въпросът е с какво се занимава там.

— Че казва ли ти някой? И защо проявяваш интерес?

— Става въпрос за разследване, Фред. Няма изгледи да се превърне в новина. Поне засега.

Не виждах как това разследване би могло да стане новина, но трябваше да поддържам интереса на Фред Джейкъбс. Освен това аз плащах за „Рогатия козел“, което ми даваше право да го притискам.

— Но ако се превърне? — попита Фред.

— Ти ще бъдеш първият, на когото ще се обадя. А сега ми кажи с какво се занимава Удс на петия етаж.

Джейкъбс кимна, захапа втория бъргър и заговори с пълна уста.

— Ако надникнеш в платежните ведомости, вероятно ще откриеш, че е някакъв пиар експерт. Сто бона годишно или там някъде. Уилсън разполага с поне половин дузина като него.

— С какво конкретно се занимава Джони?

На лицето на репортера се появи широка усмивка.

— На такива като него им викат уреждачи.

— Уреждани ли?

— Аха. Копелето урежда проблемите, които възникват на петия етаж. Движи нещата, смазва колелцата. Едновременно.

Мобилният телефон на Фред изписука. Той отвори капачето му.

— Да.

Послуша известно време, изсумтя няколко пъти, след което придърпа салфетката и започна да пише с бясна бързина.

Скоро я изписа и махна към моята. Поставих пред него цялата купчина и той продължи да пише. Аз довърших бъргъра си, а след това и бирата. Джейкъбс щракна капачето на телефона и се изправи.

— Искаш да знаеш с какво се занимава Удс, така ли?

Кимнах.

— Тогава да вървим.

Последвах го към изхода. Вероятно беше получил новина, достойна за първа страница. Може би за начините, по които се уреждат проблемите в Чикаго.