Майкъл Харви
Петият етаж (13)

13

Хванах червената линия на метрото към центъра на града. Слязох на „Уошингтън“ и извървях пеша двете пресечки до кръстовището на „Рандолф“ и „Ласал“. Някои хора наричаха купчината тухли, издигащи се там, „кметство“. Други предпочитаха наименованието „община“. Само в Чикаго тези две наименования могат да бъдат едновременно верни и погрешни.

Източната част на сградата бе с номер на Кларк Стрийт. Вътре бе спокойно и тихо. По почти пустите коридори се разминаваха достойни мъже и жени в делови костюми, които любезно си кимаха. Това беше бизнес центърът на окръг Кук, известен като „общината“.

Обитателите на западната част от сградата получаваха пощата си на адрес на Ласал Стрийт. Вътре цареше пълен хаос. По коридорите се тълпяха адвокати в евтини костюми, лъхащи на евтин одеколон и с прилепнали от гел коси, дървените пейки бяха заети от цели фамилии. Ревяха деца, караха се жени, мошеници вършеха своите мошеничества. Сред тази сган си пробиваха път служителите на кметството, някои от които все още носеха следи от крем за бръснене по ушите си. Целта им беше асансьорът, който трябваше да ги отведе до кабинетите им. Това беше царството на Джон Дж. Уилсън, известно още като „кметството“.

Аз влязох откъм общината. Точно зад вратата се беше настанил възрастен мъж със синя униформа на пазач и бяла риза. Между устните му стърчеше незапалена цигара, на кръста му висеше пистолет, от устата му излиташе леко похъркване.

— Поземлени архиви? — попитах.

— Стълбището вляво, два етажа надолу — отвърна мъжът с цигарата, без да отваря очи. Тръгнах в указаната посока. Огромното фоайе беше празно, стълбището беше изградено от напукан мрамор. На света едва ли има по-мрачна и занемарена канцелария от тази на общинските „Поземлени архиви“. Тя се оказа не на два, а на три етажа под земята и доколкото успях да преценя, беше заклет противник на компютрите — този бич за съвременното общество. Доказателство бяха няколкото компютъра, струпани до стената. Останалото бяха огромни регистри с платнени корици, подредени в безкрайни редици. В тях бяха документирани всички вписвания и отписвания на парцели и недвижими имоти в прекрасния град Чикаго, както и в окръг Кук. Изминах пътечката между високите стелажи, направих завой и продължих по следващата.

— Архивите са по години, разделени на секции с номера на парцелите. Имате ли такъв номер?

Мъжът, който изрече тези думи, беше слаб, с тесни рамене и издължени пръсти и деликатни черти. Косата му беше черна с розови кичури. Носеше черни джинси и риза в цвят, който отговаряше на приблизителната ми представа за тюркоазно. От ушите му висяха златни обеци, а встрани на шията му беше татуиран малък демон. Беше с двайсет години по-млад от останалите служители в сградата и подчертаваше този факт с отегченото си изражение.

— Всъщност не — промърморих. — Нямам номер на парцела.

— Трябва да се сдобиете с такъв, за да можем да ви помогнем — небрежно рече бъдещият ми приятел. — Качете се обратно по стълбите, в стая 206. Продиктувайте им адреса и те ще ви дадат номер на парцела.

— Мисля, че не разполагате с данни за недвижимата собственост, която ме интересува — отвърнах аз. — Тя едва ли има номер на парцела.

— Всички имоти в окръг Кук имат такъв номер — отвърна кльощавият.

— Вярвам, че е така — рекох. — Как ти е името?

— Хюбърт — предизвикателно отвърна той сякаш за да предотврати по-нататъшни коментари.

— Здрасти, Хюбърт.

Побутнах го лекичко, към завоя на пътеката. С цел да избегнем погледа на шефката му — особа със синя коса, златист грим и очила със златни рамки, увиснали на шнур от врата й. Беше облечена в безформена рокля, дъвчеше дъвка и се преструваше, че описва журналите на две пътеки от нас. Явно подозираше, че ние с Хюбърт замисляме нещо нередно, и беше твърдо решена да ни изобличи.

— Слушай — понижих глас аз. Точно толкова, колкото да пробудя интереса му, без да го изплаша. — Интересува ме едно много старо вписване.

— Нашият архив покрива целия двайсети век — не се впечатли той.

— Става въпрос за осемнайсети.

— Преди пожара? — попита младежът, а аз успях да доловя пламъчето в очите му. Особено секси пламъче. Образно казано, разбира се.

— Точно така.

— Как казахте, че ви е името?

— Не съм казал нищо.

За Хюбърт това беше още по-добре. Той ме побутна към сива врата в дъното. Преди да хлътна през нея, аз успях да зърна как синьокосата дама гледа след нас и посяга към телефона.