Майкъл Харви
Петият етаж (39)

39

Тийн седеше на рецепцията и търсеше някой, на когото да се усмихне. Беше облечена в тъмнокафяв пуловер, бежови панталони и кафяви обувки със златни катарами.

— Охо, човекът от „Трибюн“ — възкликна тя и ми връчи влажната си длан. — Как сте, мистър Кели? Знаете ли, че май пропуснах вашата статия.

— Всъщност тя още не е готова.

— О, така ли? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Всъщност можете — кимнах аз и внимателно я побутнах към ъгъла на просторното фоайе.

Покрай нас мина група студенти, която се насочи към магазина за сувенири. Доброволката машинално им се усмихна, след което отново ме дари със своята лъчезарност.

— От каква помощ се нуждаете?

Извадих една снимка и я поставих с лице към плота. После подредих още шест около нея.

— Човекът, който преди две седмици е потърсил книгата на Шийхан — рекох.

— Да?

— На въпроса ми как изглежда вие отговорихте „опасен“.

Тийн вдигна очи към тавана и потърси отговор на въпроса, който още не й бях задал.

— Да, наистина изглеждаше опасен.

— Чернокож ли беше този човек, Тийн?

Лицето й се проясни, главата й кимна.

— Да, чернокож беше.

После лицето й се начумери.

— Не мислите, че съм го нарекла опасен, защото е чернокож, нали? Това е изключено! Миналата година в квартала ни се нанесе чернокожо семейство, само на една пряка от къщата ми. Всяка седмица се срещам с тях в „Сън Фудс“. Много приятни хора, въпреки че не съм разговаряла с тях. Всъщност в супермаркета има много хора, с които не съм разговаряла.

— Ще откриете ли този човек тук? — попитах аз и обърнах седемте снимки с лицето нагоре. Тийн без никакво колебание посочи една от тях.

— Това е той.

— Някакви съмнения?

— Никакви. Вижте колко е едър.

— И опасен.

— Точно така, опасен. Кой е той?

— Ще ви кажа по-късно. Засега спираме с въпросите.

Главата на Тийн отново закима. Дишаше учестено, очевидно обзета от желанието да бъде полезна.

— Освен това искам да си поговорим за вашия куратор — подхвърлих аз.

— Мистър Рандолф?

— Да.

Тийн стисна тънките си устни. В отношенията помежду ни се настани предпазливост. Не тази, от която се нуждаех.

— Тази сутрин отсъства. Води курс в „Нортуестърн“ — обяви Тийн.

— Знам това — кимнах. — Къде можем да поговорим на спокойствие?

Тийн ме заведе в малка стаичка с боядисани в бежово стени. Вътре имаше маса и няколко стола, а край стената бяха подредени кафе машина и автомати за сандвичи.

— Мисля, че тук е добре — каза тя и седна на един стол. Аз я последвах.

— А сега ми кажете какво точно искате.

— Дневникът на Джосая Рандолф. Знаете ли нещо за него?

— Естествено. Аз работя със системата „Омнибус“, в която държим всички по-важни материали. Искате ли да ви покажа?

— Не.

Отговорът ми беше умишлено по-груб от необходимото и Тийн подскочи.

— Мистър Рандолф ми показа при предишното ми посещение — добавих аз.

— Той много се гордее със своя родственик. Знаете ли, че Джосая е рискувал живота си, за да спаси Прокламацията за освобождаване на робите на Линкълн?

— Радвам се за него. Но според мен Рандолф не ми показа целия дневник.

Тийн се раздвижи в безупречно изгладените си панталони и отмести очи. Точно на това се надявах.

— От колко време работите тук, Тийн?

— Вече шестнайсет години.

— Като доброволка?

— Да.

— Извинете ме за израза, Тийн, но искам да ви попитам, а харесва ли ви да ви третират като кучешко лайно, настъпено от Лорънс Рандолф?

— Моля?

— Видях достатъчно, Тийн. Вие сте тук, за да допринасяте с каквото можете, да консултирате, да бъдете част от екипа. А не да носите кафето на някакъв женомразец, който се прави и на учен. Царят отдавна е гол, Тийн. Не е ли време някой най-после да му го каже?

Млъкнах и зачаках. Тийн започна да трепери. Погледна към вратата на стаята за почивка, която благоразумно бях затворил, преди да започнем този разговор. После погледна към мен. Представих си момичето, което е била някога. Отличничка на класа в гимназията, която е толкова блестяща, че просто няма как да пропусне колежа. Но годината е 1962-ра. Родителите й не одобряват идеята за колеж, защото е жена. Има ли смисъл? И Тийн приема съдбата си. Омъжва са за архитект, току-що завършил следването си. Син на познато семейство, живее на същата улица. Има три деца и животът й е хубав. Почтен. Но тя все още има какво да предложи. И то е много повече, отколкото да слугува на Лорънс Рандолф. Шансът е тук, пред нея. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

— Какво искате, мистър Кели?

— Искам да направите нещо наистина значително, Тийн. Да ми помогнете да открия и останалата част от дневника. Да разбера защо вашият куратор държи под ключ първоизточниците. Да разгадая играта на Лорънс Рандолф.

— Той е истински негодник, да знаете!

Усмихнах се и пристъпих към нея. Бях се надявал да прояви желание, но не подозирах колко голямо може да бъде то.

— Знам всичко за дневника на Джосая — рече тя. — Всяка година правим вътрешна ревизия на материалите си. Това е част от системата „Омнибус“. Искате ли да видите?

— Не. Разкажете ми за дневника.

Тя отново заговори. После спря и ме дари с поглед, който би трябвало да изглежда хитър.

— Ще споменете ли името ми във вестника?

— Искате ли?

— Разбира се.

— Добре, обещавам. А сега да поговорим за дневника.

— Окей. Аз редовно участвам в годишните вътрешни ревизии. Те засягат всички щатни служители, включително мистър Рандолф. Правят се без тяхно съгласие и без да бъдат уведомени предварително.

Навлизайки в детайлите, очите й светнаха.

— Първите несъответствия открих преди три години. В архива на дружеството се съхраняват над сто хиляди документа. Над двайсет милиона страници. Сравнявайки ги със заглавията в каталозите на „Омнибус“, аз забелязах едно вписване на дневника на Джосая в каталога за „Чикагския пожар“. После открих второ вписване, озаглавено „Фрагменти от дневника“ в каталога „Разни“.

— Разни? — вдигнах вежди аз.

— Точно така. Направих си труда да издиря жената, която беше направила вписването в „Омнибус“. Хубаво момиче, което в момента завършва „Нортуестърн“.

— Къде е намерила тези „фрагменти“?

— Това е една доста любопитна история.

— Хайде, задоволете любопитството ми.

— Както вече споменах, тя е едно съвсем обикновено момиче от колеж, което се придържа към правилата. И в един прекрасен ден като днешния просто отива в кабинета на мистър Рандолф.

— Който има почивен ден.

— Точно така. Отваря чекмеджетата на бюрото му и започва да подрежда личните му документи.

— Нечувано!

— Почти. В едно от горните чекмеджета намира два ключа. Първият отваря най-долното чекмедже, а вторият — металната кутия, която се намира там.

— Фрагментите под точка „Разни“?

— Тя ми каза, че в кутията са се намирали именно те. Описала ги, заключила кутията и върнала ключовете на мястото им. След което направила съответната отметка в „Омнибус“.

— Това ли е всичко?

— А вие какво очаквахте?

— Какво точно е описано в тези фрагменти?

— Нямам представа.

— Не ги ли е чела?

— Целта на ревизията „Омнибус“ е попълването на каталозите, а не преценките. Момичето е отбелязало броя на страниците, придобило е общо впечатление, и толкоз.

— А несъответствията?

— Какво за тях?

— Защо никой не ги е проследил?

— Как да ги проследи?

— Ами например като попита Рандолф къде са фрагментите. Защо ги държи под ключ в бюрото си? С какво се различават от останалата част на дневника, която е известна на обществеността?

— Ние не сме инквизиция, мистър Кели. „Омнибус“ е система за архивиране.

— Знам това. Не прави оценки, а само каталози.

— Точно така — усмихна се Тийн.

— Което означава, че никой не е поискал допълнителни сведения от Рандолф, така ли?

— Съмнявам се, че някой изобщо подозира за отметките в „Омнибус“, освен мен и онова момиче от „Нортуестърн“.

— Включително Рандолф?

— Абсолютно. Ако разбере, че някой е ровил в личните му архиви, със сигурност ще вдигне огромен скандал.

— В такъв случай да вървим — изправих се аз. Тийн също се надигна.

— Къде отиваме? — попита тя.

— В кабинета на Рандолф.

— Какво ще правим там?

— Ще прегледаме архивите му.

— Сигурен ли сте, че това е добра идея?

— Не съвсем. Но може да се окаже добра.

Моята доброволка се замисли за миг, после кимна, излезе от стаята и пое нагоре по стълбите. Разминахме се с половин дузина служители на дружеството, които тя поздрави с любезна усмивка. Не след дълго спряхме пред затворената врата на кабинета на Рандолф. Вътре се криеше наградата на тази жена. Различна от монотонното ежедневие на гишето на рецепцията, запълнено с изпълнението на заповеди. Различна от обслужването на дребните душици, които подхранват егото си за сметка на достойни хора, отдали живота си в служба на обществото. За да седне най-сетне на масата. На каквато и да било маса. Това беше цената, която моята доброволка очевидно беше готова да плати. С радост и нетърпение дори. Тийн ми хвърли един последен поглед, пое си дъх и бутна вратата. Половин час по-късно аз получих това, което ми трябваше. После накарах Тийн да седне срещу мен, разкрих й кой съм и какво всъщност подозирам. Или поне част от него. След което се обадих на Хюбърт.