Майкъл Харви
Петият етаж (19)

19

Сосът отначало забълбука, после загоря. И на двамата не ни пукаше. После хапнахме овесени ядки. Направо на килима във всекидневната. Облечена в една от моите ризи, тя пиеше кафе. Аз предпочетох чай. Всичко изглеждаше идеално. Поне засега.

— Мислиш ли, че ще се получи? — попита тя.

— Кое?

— Добър въпрос.

— Защо не оставим нещата да следват естествения си ход? — попитах. — И просто да им се наслаждаваме?

Тя обхвана чашата с длани и подухна кафето. Което, между другото, изобщо не беше горещо. После проговори. Меко, с тих глас.

— Какво знаеш за мен?

— А какво трябва да знам?

— Ами например, че преди няколко месеца се сгодих. Доста прибързано. И глупаво.

— Не знаех.

— Сега вече знаеш — промълви тя, надничайки иззад споделеното си минало.

— Е, добре, знам. Предполагам, че не се е получило…

Тя вдигна лявата си ръка.

— Не съвсем.

— А сега добре ли си?

— Надявам се.

— Погледни ме.

Тя вдигна глава.

— Изглеждаш ми съвсем наред — отбелязах.

— Благодаря.

— Трябва да знаеш, че наистина щях да ти се обадя.

— Вярвам ти — усмихна се тя, наведе се и ме целуна. — Аз просто те изпреварих.

— За което може би ще съжаляваш.

— Защо?

— Заради това, което си говорихме преди малко.

— Кметът? — вдигна вежди Рейчъл. — Аз не се страхувам от него. А ти?

— Да речем, че привлича вниманието ми.

— Правилно. Той е човек, който трябва да ти привлича вниманието. Особено ако разпитва за теб. Вече ти казах, че е безскрупулен тип, който не се спира пред нищо.

— Мислех, че съдиите не бива да се превръщат в политически зверове.

— По принцип не сме такива. Но има и изключения. Работата е там, че няма в какво да обвиним кмета на този град. Той поддържа чистотата на улиците, данъците са ниски (може би чужда заслуга), управлява с желязна ръка. И затваря устата на всички.

— А сега?

— Сега има алтернатива. Съвсем реална алтернатива.

— Нека отгатна: Мичъл Кинкейд.

Петдесет и три годишен, красив чернокож, Мичъл Кинкейд беше завършил право в „Нортуестърн“ — факт, който в академичните кръгове се възприемаше като наличие на изключителни умствени способности. Този човек възнамеряваше да се кандидатира за кмет. Един изключително глупав ход според чикагските стандарти.

— Страната има нужда от хора като Мичъл — промълви Рейчъл.

— Да говорим за Чикаго, ако нямаш нищо против — предупредих аз. — Наистина ли вярваш, че той ще успее да свали Уилсън?

— Познавам го достатъчно добре. Участваме заедно в няколко борда. Набираме средства. Мисля, че Мичъл е съвършен.

Докато изричаше тези думи, лицето й светна. По начин, който намерих за възбуждащ, но едновременно с това и тревожен. Възбуждащ, защото тази жена беше в моя апартамент, облечена само с разкопчана раирана риза. Тревожен, защото изпитваше възхищение към друг мъж, който дори не присъстваше.

— Съвършен, казваш — промърморих.

— Говоря сериозно, Майкъл. Той е добър човек. Умен, честен, умее да сплотява и да бъде лидер. Със сигурност ще го харесаш.

— Мислиш ли?

— Да. Той също ще те хареса. Всъщност възнамерявам да ви запозная.

— Не в момента, надявам се.

— Не, мистър Кели — прошепна Рейчъл и се притисна в мен. — В момента бих желала да ми покажеш и останалата част от дома си.

— Имаш предвид спалнята?

Тя се изправи, на лицето й се появи усмивка. Тръгна напред като човек, който много пъти е бил тук. Последвах я. Всъщност едва се сдържах да не хукна след нея.