Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I’ve got your number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 65 гласа)

Информация

Сканирал
Papi (2015)
Коригиране
aisle (2015)

Издание:

Софи Кинсела. Един пръстен и е твой

Английска. Първо издание

Коректор: Мария Тодорова Технически

Редактор: Ангел Йорданов

Издателска къща „Кръгозор“, София, 2012

ISBN: 978-954-771-291-1

История

  1. — Добавяне

Осем

Нямам представа какво да направя по въпроса за Антъни и Уонда и „Параклисгейт“, както кръстих аферата за себе си. Затова не направих нищо. Не казах нищо.

Знам, че това е избягване на проблема. Знам, че съм слаба. Знам, че трябва да се изправя очи в очи с тях. Но изобщо не мога да го повярвам, а какво остава — да говоря за това. Особено пред Магнус.

През целия уикенд не се издадох с нищо, че знам. Ходих на вечеря у семейство Тавиш. Излязох за по едно питие с Руби и Анализа. Смях се, говорих, майтапих се и правих секс. И през цялото това време онзи малък проблем отказваше да ме остави на мира. Все едно нещо ме гризеше отвътре. Но вече почти свикнах с него.

Ако благоволят да ми кажат директно нещо, на мен, вероятно бих се почувствала по-добре. Ще избухне скандал, при който ще успея да ги убедя, че обичам Магнус, че смятам да го подкрепям в кариерата му и че не е като да нямам мозък. Обаче те не казаха нищо. Привидно бяха много чаровни и любезни, учтиво се заинтересуваха за плановете ни за намиране на самостоятелен дом и не престанаха да ми предлагат чаши вино.

Което само влошава нещата. Това потвърждава, че за тях съм аутсайдер. Не ме допускат дори в семейните спорове за това колко неподходящо е новото момиче за Магнус.

Би било по-добре дори ако Магнус мразеше родителите си и изобщо не вземаше под внимание мнението им — тогава бихме могли просто да ги отпишем като двама изкуфели старци. Обаче той ги уважава. Той ги обича. Разбират се много добре. За повечето неща са на едно мнение, а когато не са съгласни един с друг за нещо, се държат добронамерено и го обръщат на шега. По всички теми.

Всички, с изключение на мен.

Обаче не мога да си позволя да се отдавам твърде много на подобни мисли, защото ще се разтревожа и паникьосам. Затова си позволявам само по капчица притеснение, при това от време на време. И за тази вечер изчерпах лимита си. След работа се отбих в „Старбъкс“, поседях на един горещ шоколад и се омърлуших. Значително.

Но ако ме видите сега, изобщо не бихте допуснали това! Облечена съм в най-хубавата си рокля, обута съм с най-шикозните си обувки с високи токчета. Гримът ми е безупречен. Очите ми блестят. (Два коктейла.) Преди малко улових отражението си в огледалото — изглеждам напълно безгрижно момиче с годежен пръстен, което си пие весело „Космос“ в хотел „Савой“ и не му пука за нищо.

И ако трябва да бъдем честни, настроението ми действително е по-добро, отколкото беше. Отчасти заради коктейлите и отчасти заради възбудата, че съм тук. Никога досега не съм стъпвала в хотел „Савой“! Изумително е!

Приемът е в една невероятна зала с ламперия и забележителни полилеи и сервитьори, които разнасят коктейли на подносите си. Свири джазов оркестър, а наоколо е пълно с елегантни, красиво облечени хора, които си говорят на групички. Има пляскане по гърбовете и ръкуване, и всякакви поздрави, и всички изглеждат в страхотно настроение. Не познавам абсолютно никого, но съм предоволна само да си стоя и да гледам. Всеки път, когато някой забележи, че стоя съвсем сама и тръгне към мен, аз вадя телефона си, за да си проверя съобщенията, и човекът прави обратен завой.

Това му е готиното на телефона — направо ти е като придружител и бодигард.

Лусинда непрекъснато ми изпраща съобщения, за да ме уведоми, че е в Северен Лондон и търси друг модел сива коприна, и да ме пита за някакви идеи за материята. Магнус ми е изпратил съобщение от Уоруик за някакво изследователско пътешествие, което подготвяли с някакъв професор там. Междувременно аз водя доста дълъг разговор с Руби за срещата с непознат, на която в момента се намира. Единственият проблем е, че ми е твърде трудно да пиша и едновременно с това да си държа коктейла, затова накрая оставям чашата си на близката масичка и изстрелвам набързо няколко отговора:

„Сигурна съм, че твърдата сива коприна е идеална. МНОГО Благодаря!

С обич: Попи xxx“

„Звучи страхотно! Аз мога ли да дойда? xxx“

„Не мисля, че поръчването на две пържоли е перверзно. Може пък да е на диетата на Аткинс??? Дръж ме в течение!

П. xxx“

Има и цели купища имейли за Сам. Още маса хора са отговорили на поканата му за нови идеи. Голяма част от тях са приложили и дълги прикрепени файлове и автобиографии. Има дори два видеофайла. Очевидно хората са работили здраво през уикенда. Примигвам, когато зървам заглавието на едно от писмата: „1001 идеи за «Уайт Глоуб» — част 1“. Извръщам очи от екрана.

А аз се надявах през уикенда всичко да се успокои и хората да забравят за това. Но ето че още в осем сутринта се стовари цяла лавина имейли, които продължават да пристигат и до този час. Очевидно са плъзнали слухове, че това е някакво прослушване за нова длъжност. Водят се разгорещени спорове на кой от отделите пръв му е хрумнало да пренесат дейността си и в Щатите. Малкълм продължава да изпраща докачливи въпроси в стил кой по принцип е одобрил тази инициатива и въобще цялата ситуация е един малък ад. Абе тези хора нямат ли си личен живот?!

Което ме кара да настръхвам всеки път, когато си помисля за това. Затова си имам една нова стратегия за справяне със ситуацията и тя гласи: „Не съм виновна аз“. И това може да почака до утре.

Както и последният имейл на Уилоу до Сам. Вече стигнах до заключението, че тя не само трябва да изглежда като супермодел, но и че трябва да е невероятна в леглото, както и мултимилионерка — само това са условията, които биха могли да компенсират отвратителния й, заядлив характер.

Днес му е изпратила поредното дълго писмо, пълно с оплаквания, в което моли Сам да й намери някаква специална марка ексфолиант, докато е в Германия, но предполага, че той няма да си помръдне и пръста и че това било напълно в неговия стил, въпреки че тя си била направила труда да му донесе от Франция онзи пастет, който я карал да си изповръща червата, обаче тя все пак го донесла, защото си е такава, и че той би могъл да се поучи от нея, но дали НЯКОГА е искал да се поучи от нея, а?! НИКОГА, разбира се.

Ама че жена! Взе да ми писва от нея!

Плъзвам курсора по безкрайния списък от нови имейли, докато един не грабва вниманието ми. Изпратил го е Ейдриан Фостър от маркетинга.

Скъпи Сам,

Благодаря, че се съгласи да поднесеш цветята за Линдзи от името на всички ни — най-после пристигнаха! И тъй като днес те няма, оставил съм ги в кабинета ти. Потопени са във вода, така че би трябвало да издържат.

С най-добри пожелания: Ейдриан

Е, не беше точно Сам този, който се съгласи да поднесе цветята. Бях аз от името на Сам.

Ала вече не съм чак толкова убедена, че идеята беше добра. Ами ако утре има много работа? Ами ако се вбеси, задето ще му се наложи да отдели ценно време от натоварения си график, за да поднася цветя? Как бих могла да го улесня, как?

Замислям се за момент, а после изпращам един бърз имейл до Линдзи.

Здрасти, Линдзи!

Искам да ти дам нещо в кабинета си. Нещо, което ще ти хареса! Намини утре. Когато искаш.

Сам xxx

Натискам бутона за изпращане, без да си правя труда да го чета, и надигам чашата си с „Космо“. За около двайсетина секунди се чувствам спокойна, наслаждаваща се на питието си, питайки се кога ли ще започнат да сервират канапетата. А после, сякаш изведнъж в мен се включва някаква аларма, подскачам.

Хей, ама какво направих?! Сложих целувки след името на Сам! Не трябваше да го правя! Хората не слагат целувки в служебните си имейли!

Мамка му! Намирам имейла от папка „Изпратени“ и го препрочитам. Едва сега. И примигвам неловко. Божичко, толкова съм свикнала да слагам целувки на имейлите си, че го правя автоматично! Но Сам никога не слага целувки. Никога!

Дали има някакъв начин, по който бих могла да си върна целувките!

Скъпа Линдзи, само едно уточнение, не съм имал предвид да добавям целувки точно сега…

Не, ужасно е! По-добре да го оставя така, както си е. А и най-вероятно преигравам. Типично в мой стил. Тя сигурно няма да забележи…

О, господи! Отговорът от Линдзи вече пристига! Брей, доста бърза била! Отварям го и се ококорвам шашната.

В такъв случай до тогава, Сам!

Линдзи хх

Две целувки и намигащо човече. Това нормално ли е за служебен имейл?

Продължавам да съзерцавам текста още няколко секунди, опитвайки се да се самоубедя, че е напълно нормално.

Да бе, така си е. Съвсем нормално си е. Определено е нормално. Просто приятелска служебна кореспонденция.

Прибирам телефона, пресушавам коктейла си и се оглеждам за нов. Забелязвам един сервитьор на няколко метра от мен и се запътвам към него, разбутвайки хората.

— … политика идея на Сам Рокстън? — привлича вниманието ми нечий мъжки глас. — Абсолютно нелепо.

— Е, познаваш го Сам…

Заковавам се на място, преструвайки се, че правя нещо с телефона си. Група мъже в костюми се е спряла близо до мен. По-млади са от Сам и са облечени по-скъпо. Трябва да са негови колеги.

Питам се дали ще мога да напасна лицата към имейлите. Басирам се, че онзи с маслинената кожа е Джъстин Коул, който изпрати имейл на целия офис, за да съобщи, че ежедневното облекло в петък било задължително, но биха ли били така любезни да го правят със стил? С този негов черен костюм и супертясна вратовръзчица ми прилича на член на модната полиция.

— Той тук ли е? — пита един рус мъж.

— Не съм го виждал — отвръща мъжът с маслинената кожа, след което пресушава шота си[1] на един дъх. — Упорит кретен!

Присвивам изненадано вежди. Е, това не беше много любезно.

В телефона ми влиза есемес и аз го щраквам, радостна, че си имам нещо, което да занимава пръстите ми. Руби ми е изпратила снимка на нечия кестенява коса с текст:

„Това тупе ли е???“

Не мога да се сдържа да не се изкискам. Не знам как, но някак си е успяла да снима главата на мъжа, с когото е на среща, отзад. Как ли го е направила? Той не е ли забелязал?

Примигвам срещу снимката. Прилича ми на нормална коса. И нямам никаква представа защо Руби е толкова вманиачена на тема тупета. Сигурно е заради онази катастрофална среща с непознат от миналата година, когато типът се оказа на петдесет и девет, а не на трийсет и девет[2].

„Не мисля. Изглежда ми наред! ххххххх“

Когато вдигам очи, мъжете, които доскоро разговаряха край мен, са се отдалечили. По дяволите! Тъкмо ми стана интересно да ги слушам!

Вземам си още един коктейл „Космо“ и няколко особено вкусни парченца суши (само дотук тази вечер би ми струвала около петдесет кинта, ако аз плащах за нея) и тъкмо се каня да се насоча към джазовия оркестър, когато дочувам скърцане от включващ се микрофон. Завъртам се рязко — и се оказвам на около пет крачки от малък подиум, който изобщо не бях забелязала. Русо момиче в черен костюм с панталон почуква по микрофона и казва:

— Дами и господа, моля за вашето внимание! — след няколко секунди изрича доста по-високо: — Хора! Настана време за речите! Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим, става ли?

Аудиторията се разтърсва в смях и всички започват да се придвижват към тази част на залата. Избутват ме директно до подиума, което определено не е от местата, където бих искала да бъда. Но какъв избор имам?

— Така, събрахме се! — разперва ръце русата жена. — Добре дошли на това празненство по случай сливането на нашата фирма — „Джонсън Елисън“, и прекрасните „Грийн Ритейл“! Това е не само сливане между компании, но и брак по разум и любов, за който трябва да благодарим на много, много хора! Да благодарим за визията на нашия директор мениджмънт Патрик Роуан. Благодарение на когото днес сме тук. Патрик, заповядай!

Към подиума се насочва човек с брада и светъл костюм, усмихва се скромно и поклаща глава и всички започват да го аплодират, в това число и моя милост.

— Кийт Бърнли… Какво мога да кажа за него, освен че е вдъхновение за всички нас!

Проблемът с това да си точно в първата редица сред огромна тълпа е, че си адски забележим. Старая се да слушам внимателно и да изглеждам заинтересована, но тези имена не означават нищо за мен. Май трябваше да си подготвя домашното. Поглеждам тайничко към телефона си и се питам дали няма да мога дискретно да открия някакъв имейл във връзка с това сливане.

— И… знам, че е тук някъде… — оглежда се водещата, засенчвайки очи. — Той се опита да се измъкне от този коктейл, обаче ние държахме на неговото присъствие сред нас. Ето го и него! Господин Уайт Глоуб — Сам Рокстън!

Подскачам шокирано. Не може да е вярно, нали?

Да го вземат мътните!

Избухват нови аплодисменти и Сам се насочва към подиума — с тъмен костюм и леко смръщена физиономия. Толкова съм сащисана, че не мога дори да помръдна. Ама нали беше в Германия? И нямаше да идва тази вечер? Какво прави тук?

От начина, по който се стряска, когато ме вижда, става ясно, че той се пита същото нещо за мен.

Божичко, разкрита съм! Защо си мислех, че ще остана незабелязана, когато идвам без покана на такова изискано парти като това?!

Лицето ми пламва от неудобство. Опитвам се да отстъпя назад, обаче масата хора, която ме притиска, е твърде голяма за мен. Затова съм принудена да си стоя точно тук, където съм. И да го съзерцавам безмълвно.

— … знаете, че когато Сам е наоколо, нещата при всички положения ще стигнат до някакъв край — продължава водещата. — Независимо дали това е краят, за който точно вие сте мечтали… нали така, Чарлз?

Тълпата избухва в смях и аз побързвам да се присъединя към него. Очевидно това е някаква голяма вътрешна шега, за която не зная. Ама как да знам, когато съм дошла неканена тук, а?!

Човекът до мен се обръща и възкликва:

— Тук вече дърпа лъва за опашката!

И аз осъзнавам, че отвръщам:

— Така си е! Напълно вярно! — и пак се изсмивам превзето.

— Което ни води до още един ключов играч…

Когато вдигам очи, Сам изобщо не гледа към мен. И слава богу! И без това ситуацията е достатъчно неловка.

— Нека да чуя аплодисментите ви за Джесика Гарнет!

Когато на подиума излиза момиче в червено, Сам вади телефона от джоба си и незабележимо започва да пише нещо. Миг по-късно моят телефон ми съобщава за есемес.

„Ти защо се смееш?“

Сякаш ми удари плесница. Би трябвало да знае, че се опитвам да се слея с тълпата. Но очевидно съвсем съзнателно е решил да ме ядоса. Е, обаче аз няма да се хвана на въдицата му!

„Шегата беше добра!“

Виждам как Сам си проверява телефона. Лицето му съвсем леко помръдва, но аз разбирам, че е схванал идеята. Пак пише нещо набързо и след миг моят телефон иззвънява.

„Не знаех, че и твоето име е на поканата ми.“

Потрепервам леко, докато се опитвам да отгатна изражението му, обаче той пак е извърнал лице в друга посока и отново гледа безизразно. Замислям се за миг, а после отговарям:

„Просто се отбих, за да ти взема подаръчната чантичка. Всичко е част от услугите ми за теб. Няма нужда да ми благодариш.“

„Както виждам, погрижила си се и за коктейлите ми.“

Сега вече гледа директно към моя „Космо“. Повдига леко вежди и аз едва се сдържам да не се изкискам.

„Очевидно. Въпреки че моят е Манхатън.“

„Добре е да го знам! Е, нищо! Ще ти прибера онези шотове с текила, които ти запазих.“

Когато поглежда съобщението, Сам вдига за момент очи от телефона и ме стрелва с усмивка. Незнайно защо, аз също му отвръщам с усмивка и дори леко затаявам дъх. Брей, тази негова усмивка наистина ми действа малко странно! Крайно обезпокоително… Аз…

Както и да е. Трябва да се концентрирам върху речта.

— … и накрая, приятно изкарване на всички тази вечер! И ви благодаря!

Когато избухват последните аплодисменти, аз се опитвам да намеря нов път за бягство, но не откривам такъв. След не повече от десет секунди Сам вече е слязъл от подиума и стои точно пред мен.

— О! — промърморвам смутено. — Ами… здрасти! Виж ти каква неочаквана среща, а?

Той не отговаря. Само продължава да ме гледа изпитателно. Е, няма повече смисъл да се правя на невинна.

— Добре де, съжалявам — побързвам да кажа. — Не трябваше да съм тук. Просто никога досега не съм стъпвала в „Савой“ и всичко звучеше толкова приказно, а и ти не искаше да ходиш, та… — не довършвам.

Той обаче вдига ръка с развеселена физиономия и отбелязва:

— Няма проблеми! Просто трябваше да ми кажеш, че искаш да дойдеш. Щях да те включа в списъка!

— Така ли? — смотолевям унило. — Е, благодаря. Иначе си прекарвам много приятно тук.

— Хубаво. Радвам се! — усмихва се той и поема чаша червено вино от минаващия покрай нас сервитьор. — Знаеш ли какво? — замисля се за кратко, придържайки чашата си. — Трябва да ти кажа нещо, Попи Уайът. Трябваше да ти го кажа и преди. И то е — благодаря! Помощта ти от последните няколко дена е неоценима!

— Е, нищо особено — махвам небрежно с ръка, но той поклаща глава.

— Не е така! И държа да ти го кажа! Знам, че първоначално аз ти правех услуга, но сега ми правиш ти! От доста време насам не съм имал истински добра лична асистентка в работата, а сега ти се справяш страхотно! Държиш ме винаги в крачка със събитията, което действително е неоценима помощ! И затова много ти благодаря!

— Е, наистина не е нищо особено — изломотвам, вече крайно смутена.

— Не бъди скромна! — разсмива се той, после съблича сакото си и разхлабва вратовръзката си. — Ох, дълъг ден! — метва сакото си през рамо и отпива от виното си. — Е, за днес нищо ли няма? Радиовълните нещо много необичайно млъкнаха! — и ме дарява с поредната си унищожителна усмивка. — Или вече всичките ми имейли отиват при Джейн, а?

Нищо подобно. Моят телефон съдържа 243 имейла за него. И продължават да идват нови.

— Ами… — отпивам отчаяно от коктейла си, печелейки време. — Колкото и да е невероятно, пак получи няколко съобщения. Но не исках да те притеснявам, докато беше в Германия.

— Така ли? — поглежда ме с интерес. — И какво пристигна?

— Ами… разни неща. Не искаш ли да почакаш до утре? — сграбчвам последната сламка надежда аз.

— Не, предпочитам да ми кажеш още сега.

Потривам носа си. Откъде да започна?

— Сам, ето те и теб! — приближава се към нас слаб мъж с очила. Примигва доста бързо и държи под мишница голяма черна папка. — А ми казаха, че тази вечер няма да идваш.

— Нямаше — отговаря сдържано Сам.

— Страхотно. Страхотно! — гърчи се от нервност слаботелесният. — Е, аз все пак реших да взема това тук, ей така, за всеки случай! — пъха папката в ръцете на Сам, който я поема с лека усмивка. — Ако тази вечер имаш време да й хвърлиш един поглед, да знаеш, че аз не си лягам до два-три през нощта, и винаги можем да си побъбрим по скайп… Е, някои неща са малко радикални, но… Както и да е! Мисля, че вършиш страхотна работа! А ако зад всичко това има възможност за някаква нова длъжност… можеш да ме броиш. Така. Ами… няма да ви задържам повече. Благодаря, Сам! — завършва човекът и потъва в тълпата.

За момент никой от нас не отронва и думица. Сам, защото е прекалено объркан, а аз, защото се опитвам да измисля какво да кажа.

— За какво беше всичко това? — изрича накрая той. — Имаш ли някаква представа? Има ли нещо, за което не знам?

Облизвам притеснено устни.

— Ами, имаше едно нещо. Исках да ти го кажа, но… — изсмивам се прекалено звънко. — Ако го погледнеш под определен ъгъл, може да ти се стори и доста смешно…

— Сам! — прекъсва ме едра жена с гръмовен глас. — Толкова се радвам, че се записа за маратона! — О боже! Това трябва да е Рейчъл!

— Маратон ли? — повтаря Сам, но думите излизат от устата му така, сякаш са анатема за него. — Не, прощавай, Рейчъл, но аз не участвам в маратони. Нямам нищо против да направя дарение, но нека бягат останалите — няма да им се отрази зле…

— Ама твоят имейл! — вторачва се в него тя. — Бяхме изключително поласкани, че си решил да вземеш участие! Кой би го повярвал, а?! Тази година всички ще бягаме в костюми на супергерои! — допълва ентусиазирано. — Вече съм запазила един на Супермен за теб!

— Имейл ли? — поглежда я объркано Сам. — Какъв имейл?

— Онзи прекрасен имейл, който ни изпрати. Кога беше? Май в петък, да. О, да! И да не забравя да ти благодаря за прекрасната електронна картичка, която изпрати на Клоуи! — тук Рейчъл снижава глас и потупва Сам по ръката. — Браво на теб! Момичето се почувства много поласкано! На повечето директори не би им пукало, че е починало кучето на някаква си асистентка, а ти изпрати прекрасна съболезнователна картичка, придружена от стихотворение и всичко останало… — ококорва се и допълва: — Ако трябва да бъда честна, всички бяхме много впечатлени!

Лицето ми пламва. Бях забравила напълно за електронната картичка.

— Електронна съболезнователна картичка за куче — изрича накрая Сам с много странен глас. — Да, и аз съм изключително впечатлен от себе си!

И поглежда директно към мен. При това с не най-приятелското изражение на света. Всъщност лицето му е такова, че ми идва да отстъпя назад и да се покрия, обаче няма къде.

— О, Лулу! — провиква се внезапно Рейчъл и помахва ръка към някого в другия край на залата. — Моля те да ме извиниш, Сам… — и се отдалечава от нас, разбутвайки тълпата.

Настъпва тишина. Сам ме наблюдава безизразно. Нито едно мускулче по лицето му не трепва. Давам си сметка, че чака да започна първа.

— Ами помислих си… — преглъщам смутено.

— Да? — гласът му е рязък и безкомпромисен.

— Помислих си, че може би ще ти бъде приятно да участваш в маратон…

— Така значи.

— Да, така. — Гласът ми звучи леко дрезгаво от притеснение. — Искам да кажа… маратоните са толкова забавно нещо, нали? Затова си помислих, че е добре да отговаря. Просто за да ти спестя време.

— Написала си имейл и си го подписала от мое име?! — избоботва той.

— Само се опитвах да помогна! — побързвам да го успокоя. — Знам, че нямаш време и че непрекъснато те канят тук и там, и затова си помислих…

— Да разбирам ли, че и електронната картичка е твое дело? — изглежда ме, а после, получил своя отговор, притваря за малко очи. — Господи! Има ли още нещо, в което си си пъхала носа?

Идва ми да се превърна в щраус и да заровя главата си в пясъка. Но не мога. Налага се да му кажа, при това бързо. Преди да се е появил още някой, за да му сподели нещо, за което той не е подготвен.

— Добре де, хрумна ми една… идея — изричам почти като шепот. — Само дето всички малко се поувлякоха и сега масово изпращат имейли, и са си въобразили, че става въпрос за нова длъжност, и…

— Нова длъжност ли? — ококорва се той. — Какви ги приказваш, за бога?

— Сам! — плясва го по гърба някакъв човек. — Радвам се, че прояви интерес към пътуването ни до Исландия! Ще държим връзка.

Исландия ли?! — едва не подскача Сам.

Боже, напълно бях забравила, че приех и пътуването до Исландия[3]. Но сега имам време да го даря с поредната извинителна усмивка, преди да бъде приклещен от следващия колега.

— Сам, нямам представа какво става, но… — този път е момиче с очила и с някак си напрегнат маниер на говорене. — Не знам дали ни правиш на глупаци или какво… — изглежда доста стресирана и непрекъснато отмята бретона си. — Както и да е. Ето ми автобиографията. Ти много добре знаеш колко много идеи имах за компанията, но ако се налага да прескачаме нови горящи обръчи, то… както и да е, Сам. Ти определяш залозите.

— Елена… — не довършва Сам, вече тотално шашнат.

— Просто прочети изявлението ми. Всичко е вътре! — кимни по посока на папката си тя и изчезва.

Настъпва миг тишина. После Сам се извърта на пета към мен и ме поглежда толкова заплашително, че ми иде да потъна в земята.

— Хайде, започни от самото начало! Какво точно си направила?

— Изпратих имейл — промърморвам, пристъпвайки от крак на крак като непослушно дете. — От теб.

— На кого?

— На всички в компанията — отговарям и се свивам от ужас. — Просто исках всички да се почувстват… признати и… да бъдат в позитивно настроение. Затова съобщих на всички, че могат да изпращат новаторските си идеи. На теб.

— И си написала всичко това? От мое име?!

Изглежда толкова бесен, че този път наистина отстъпвам крачка назад — толкова ме е страх.

— Съжалявам — изломотвам. — Идеята ми се стори добра. Обаче някои хора си помислиха, че се опитваш да ги изгониш от компанията, други смятат, че това е тайният ти план да проведеш интервю за нова длъжност, и като цяло всички се развълнуваха… Съжалявам — допълвам плахо.

— Сам, получих имейла ти! — прекъсва ни ентусиазирано момиче с конска опашка. — Значи ще се видим на уроците по танци!

— Как… — Сам буквално се опулва.

— Много благодаря за подкрепата! Впрочем засега си единственият ми ученик! Носи си удобни дрехи и меки обувки, става ли?

Поглеждам към Сам и преглъщам с мъка, забелязвайки изражението му. Той изглежда неспособен да отрони и думица. В съвсем буквален смисъл. Че какво им е лошото на уроците по танци, а? В крайна сметка на сватбата си ще трябва и да танцува, нали така? Би трябвало да ми бъде благодарен, че го записах!

— Звучи страхотно! — припявам окуражително.

— Е, значи до следващия вторник вечер, Сам!

Когато тя изчезва сред тълпата, аз скръствам отбранително ръце пред гърди, готова да му заявя, че съм му направила огромна услуга. Но когато той се обръща и зървам каменното му лице, храбростта ми отива по дяволите.

— Би ли ми казала колко точно имейла от мое име си изпратила? — звучи спокойно, но не в добрия смисъл на думата.

— Ами… не чак толкова много — мънкам аз. — Искам да кажа… само няколко. Исках само да помогна и…

— Ако наистина беше моя лична асистентка, бих те уволнил на мига и най-вероятно бих те дал под съд! — изстрелва той като картечница. — Но тъй като не си, имам право единствено да си поискам телефона обратно и да помоля да…

— Сам! Слава на бога за поне една приятелска физиономия!

— Ник! — поведението на Сам се променя автоматично. Очите му светват и леденото му изражение се стопява. — Радвам се да те видя! Нямах представа, че ще идваш и ти.

Пред нас стои мъж в средата на шейсетте, облечен в раиран костюм върху изискана риза с флорални мотиви. И вдига чаша за наздравица. Вдигам в отговор моята, изпълнена със страхопочитание. Божичко, сър Никълъс Мъри! Когато разглеждах историята на компанията в „Гугъл“, видях негови снимки с премиера, с принц Чарлз и с кого ли още не.

— Никога не отказвам покана за забавление, стига да мога, разбира се — изрича весело сър Никълъс. — Нали пропуснах речите, а?

— На косъм — хили се Сам. — Само не ми казвай, че си изпратил шофьора си, за да се увери, че са свършили!

— Нямам право да коментирам — намигва му сър Никълъс. — Получи ли имейла ми?

— А ти получи ли моя? — контрира го Сам и снижава глас. — Номинирал си Ричард Дохърти за тазгодишната награда „Дилър на годината“?

— Той е ярък млад талант, Сам — отбелязва сър Никълъс, очевидно хванат неподготвен. — Спомняш ли си работата му с „Хардуикс“ от миналата година? Заслужава признание, по мое мнение.

— Обаче ти уреди сделката с „Енерджи“, а не той!

— Е, той ми помагаше — срязва го сър Никълъс. — По множество начини. Някои от тях… доста невидими.

За момент двамата мъже се вторачват един в друг. И двамата изглеждат така, сякаш едва сдържат смеха си.

— Непоправим си! — отсича накрая Сам. — Надявам се младежът да ти е благодарен. Между другото, нали знаеш, че току-що се връщам от Германия? Трябва да обсъдим някои неща.

Напълно ме е изолирал от разговора, обаче аз нямам нищо против. Наистина. Даже вече се замислям как да се измъкна оттук, докато все още имам възможност.

— Сам, няма ли да ме запознаеш с приятелката си? — прекъсва мислите ми сър Никълъс и аз му се усмихвам притеснено.

Сам очевидно няма никакво желание да ме запознава със сър Никълъс. Но освен това очевидно е учтив човек, защото след трийсет секунди вътрешна борба[4] той изрича:

— Сър Никълъс, приятно ми е да ви представя Попи Уайът. Попи, това е сър Никълъс Мъри!

— Приятно ми е! — ръкувам се с великата личност аз, като се старая да не издавам вълнението си. Ауууу! Аз и сър Никълъс Мъри! Бъбрим си небрежно в хотел „Савой“! Вече се опитвам да измисля начини, по които бих могла уж случайно да спомена този факт пред Антъни.

— От „Джонсън Елисън“ ли сте или от „Грийн Ритейл“? — пита любезно сър Никълъс.

— От нито една от двете фирми — отговарям притеснено. — Всъщност аз съм физиотерапевт.

— Физиотерапевт? — блесват очите му. — Прекрасно! Това е най-подценяваното от всички медицински изкуства! От известно време ходя при един голям специалист на Харви Стрийт за гърба си, но не мога да кажа, че е постигнал кой знае какво… — примигва леко.

— Значи ви трябва Руби! — отсичам автоматично. — Това е шефката ми. Невероятна е! Дълбочинният й масаж разплаква и зрели мъже!

— О, интересно! — кимва съвсем искрено сър Никълъс. — Имате ли визитка?

Да! Руби ни направи визитки, още когато започнахме, но досега никой не бе искал моята. Нито веднъж.

— Заповядайте! — бръквам в чантата си и му поднасям небрежно една визитка, сякаш непрекъснато само това правя. — Клиниката ни се намира в Белъм. На южния бряг на реката, сигурно сте чували за квартала…

— Познавам Белъм много добре — намигва ми сър Никълъс. — Първият ми апартамент в Лондон беше на Бедфорд Хил!

— Сериозно?! — едва не изпускам канапето си аз. — Е, в такъв случай непременно трябва да се отбиете някой ден при нас!

Направо не мога да повярвам! Сър Никълъс Мъри да е живял на Бедфорд Хил! Значи така ставало — тръгваш от Белъм и завършваш с рицарско звание. Брей, много вдъхновяваща мисъл!

— Сър Никълъс! — сякаш от нищото край нас се е материализирал мъжът с маслинената кожа. — Радвам се да ви видя сред нас! Присъствието ви винаги е удоволствие за нас! Е, как вървят нещата на Номер Десет? Открихте ли тайната за постигане на щастие?

— Колелото се върти — отвръща сър Никълъс и му се усмихва.

— Е, за мен е истинска чест! И, Сам! — мъжът с маслинената кожа го плясва по гърба. — Най-добрият ми служител! Не бихме могли да сторим нищо от онова, което вършим, без теб!

Втренчвам се възмутено в него. А само преди няколко минути наричаше Сам „упорит кретен“!

— Благодаря, Джъстин! — усмихва се кисело Сам.

Аха, значи този наистина бил Джъстин Коул! Оказах се права! В реалния живот е точно толкова подъл, колкото и в имейлите си!

Тъкмо се каня да попитам сър Никълъс какъв човек всъщност е премиерът, когато към нас приближава изнервен младеж.

— Сам, извинявам се, че прекъсвам разговора ви! Аз съм Мат Мичъл. Много благодаря за участието! Присъствието ти сред нас ще допринесе значително за успеха на целия ни проект!

— Участие ли? — поглежда ме критично Сам.

Божичко, нямам никаква представа за какво става въпрос! Мозъкът ми включва на хиперскорост, опитвайки си да си спомни. Участие… участие… в какво беше това…

— В експедицията до Гватемала! Програмата за обмен! — светват очите на Мат Мичъл. — Толкова се радваме, че и ти се записа!

Стомахът ми се преобръща. Божичко, Гватемала! Напълно бях забравила за това.

— Гватемала ли? — отеква гласът на Сам, а усмивката по лицето му може да се определи единствено като болезнена.

Сега вече си спомням как стана това. Изпратих този имейл доста късно една вечер. И май бях на една-две чаши вино. Може би на три.

Поглеждам тайничко към Сам и забелязвам, че изражението му е като градоносен облак. Пак ми се приисква да се изпаря. Но, от друга страна, Гватемала ми се стори прекрасна възможност. А доколкото успях да преценя от работния му график, той никога не си взема отпуски. Значи просто трябва да отиде до Гватемала!

— Всички сме изключително трогнати от имейла ти, Сам! — продължава Мат и сграбчва ръката на Сам в своята. — Никога не бях допускал, че имаш такова човешко отношение към развиващия се свят! Колко точно сираци спонсорираш?

— Сам! Боже мой! — тъмнокосо и вече доста подпийнало момиче се втурва към нашата група и избутва Мат, като го принуждава да пусне ръката на Сам. Изглежда доста развълнувана, а очната й спирала е размазана. Грабва на свой ред ръката на Сам и започва: — Сам, много ти благодаря за картичката за моя Скампър! Изпълни душата ми с нея!

— Няма нищо, Клоуи — изрича през зъби Сам, поглежда ме яростно и аз се свивам, като че ли ми е ударил шамар.

— Какви красиви неща си ми написал! — изхълцва тя. — Докато ги четях, разбрах, че и ти сигурно някога си губил куче! Защото ме разбираш, наистина! Ти ме разбираш! — по бузата й се търкулва сълза.

— Клоуи, не искаш ли да приседнеш? — изрича Сам и си измъква ръката от нейната, обаче Джъстин се намесва със злобна усмивка.

— И аз чух за прословутата картичка. Може ли да я видя?

— Да. Извадих си я на принтер — подсмърча Клоуи, вади измачкан лист хартия от джоба си и Джъстин автоматично го грабва.

— Боже, колко красиво, Сам! — оглежда я той с престорено възхищение. — Много трогателно!

— Показах я на всички в нашия отдел — кимва Клоуи, обляна в сълзи. — И всички смятат, че си невероятен, Сам!

Сам стисва чашата си толкова силно, че ръката му побелява. Изглежда така, сякаш иска да натисне бутона за изстрелване на седалката и да изчезне оттук. А на мен ми става още по-зле. Чувствам се все по-виновна. Въобще не си давах сметка, че съм изпратила чак толкова много имейли. И за Гватемала напълно бях забравила. И тази електронна картичка изобщо не трябваше да я пращам. Ако можех да се върна назад във времето, именно това би бил моментът, когато ще се потупам по рамото и ще се предупредя: „Хайде, Попи, стига толкова! Никакви картички!“.

— „Малкият Скампър отиде при приятелчетата си на небето, а ние оставаме тук, за да плачем — чете презрително Джъстин. — Няма я пухкавата му козина, няма ги блестящите му очи, няма я сладката му опашка върху седалката!“ Хммм — прокашля се театрално, — това с опашката върху седалката не ми се вижда особено хигиенично.

— Дай ми я! — стрелва ръка Сам, за да грабне картичката, но Джъстин я вдига победоносно във въздуха.

— „Одеялцето му е празно в креватчето му, наоколо е пълна тишина. Ако сега можеше да ни види от небето, Скампър щеше да разбере колко много ни липсва!“ — Джъстин примигва и насмешливо подхвърля: — Хей, Сам, ти имаш ли представа що е това рима?

— Намирам го за много трогателно — намесва се благо сър Никълъс.

— Аз също — обаждам се и аз. — Смятам, че е брилянтно[5]!

— И е много вярно! — изхълцва Клоуи и сълзите й рукват без свян. — Красиво е, защото е много вярно!

Божичко, ама тя доста се е наквасила! Една от високите й обувки напълно липсва, а тя като че ли не забелязва.

— Джъстин — обажда се учтиво сър Никълъс, — ще бъдеш ли така добър да донесеш на Клоуи чаша вода?

— Разбира се! — кимва той и чевръсто пъха листа в джоба си. — Нали нямаш нищо против да задържа тази твоя поема, Сам? Толкова е специална! Мислил ли си някога да работиш за „Холмарк“?

Отвежда Клоуи настрани, безцеремонно я тръшва на един празен стол и без да си направи труда да й занесе вода, се насочва право към групичката, с която и преди го видях, и със злобна усмивка вади от джоба си листа с картичката.

Изобщо не смея да погледна към Сам — чувствам се толкова виновна.

— Така! — кимва сър Никълъс и се усмихва дружелюбно. — Нямах никаква представа, Сам, че толкова много обичаш животните!

— Аз не… — Сам очевидно вече не е в състояние да контролира гласа си. — Аз…

А аз отчаяно се опитвам да кажа нещо, с което да разведря настроението. Но какво да кажа?

— Надявам се да ме извиниш, Попи — намесва се отново в мислите ми сър Никълъс, — но колкото и да ми се иска да остана при вас, ще се наложи да отида ей там и да говоря с онзи непоносимо досаден човек от „Грийн Ритейл“! — и прави такава смешна физиономия, че ми идва да се изкискам. — Сам, с теб ще поговорим по-късно! — стиска лекичко ръката ми и се насочва към другия край на залата, а аз едва сдържам желанието си да хукна след него.

— И така… — обръщам се отново към Сам и преглъщам няколко пъти. — Амиии… съжалявам за цялата тази каша!

Сам не казва нищо, само протяга ръка към мен с дланта нагоре. Едва след пет секунди осъзнавам какво има предвид.

Какво? — подскачам ужасено. — Не! Не може ли да го задържа поне до утре? Вече всичките ми контакти са в него, всичките ми съобщения…

— Дай ми го!

— Ама аз още не съм ходила до магазина за телефони! Нямам резервен, това е единственият ми номер и… и… и имам нужда от него!

— Дай ми го!

Неумолим е. Дотолкова, че всъщност ме побиват тръпки от него.

От друга страна… не може да ми го отнеме със сила, нали така? Не и без да причини сцена, което, на фона на всичко останало, е последното нещо, което би допуснал в този момент.

— Виж сега, знам, че си много ядосан! — изричам с колкото е възможно по-умиротворяващ глас аз. — И разбирам защо. Но не искаш ли преди това да ти препратя всички имейли? И да ти го върна утре, когато напълно съм се отчела? Моля те!

Това поне ще ми даде шанс да приключа с известна част от кореспонденцията си.

Сам започва да диша тежко през носа си. Вижда се как осъзнава, че няма избор.

— Но да не си посмяла да пратиш и един имейл повече! — озъбва се накрая, като пуска ръката си.

— Добре — изричам смирено.

— И да ми съставиш списък с всички имейли, които си изпратила!

— Окей.

— Връщаш ми телефона още утре и с това познанството ни приключва!

— В офиса ти ли да дойда!

— Не, разбира се! — стряска се той. — Ще се срещнем по обяд. Ще ти изпратя съобщение.

— Добре — въздъхвам унило аз. — Отново съжалявам. Не съм искала да обърквам живота ти!

Надявах се Сам да каже нещо мило от рода на: „Не се притеснявай, не си го объркала!“ или „Няма значение, направила си го за добро“. Обаче той не казва нищо. Всъщност изглежда по-безмилостен от всякога.

— Нещо друго, за което трябва да знам? — пита троснато. — И бъди откровена, ако обичаш! Още някакви пътувания в чужбина, за които си ме записала? Инициативи на компанията, които си основала от мое име? Неуместна поезия, която си написала от мое име?

— Не, нищо друго — смотолевим смутено аз. — Това е всичко. Сигурна съм.

— Даваш ли си сметка какъв хаос си предизвикала?

— Да — преглъщам виновно.

— Даваш ли си сметка в колко неудобни ситуации си ме поставила?

— Много съжалявам! Наистина! — провиквам се отчаяно. — Не съм искала да те карам да се чувстваш неудобно! Не съм искала да ти създавам проблеми! Мислех си, че ти правя услуга, за бога!

— Услуга ли? — поглежда ме невярващо той. — Услуга?!

— Здрасти, Сам! — прекъсва ни нечий страстен глас и аз долавям скъп парфюм. Обръщам се и виждам момиче в края на двайсетте, обуто във високи до небето токчета и с много грим. Червената й коса е навита, а роклята й е с наистина много ниско деколте. Толкова, че пъпът й буквално се вижда. — Извинете, но може ли да разменя две думи със Сам? — поглежда ме враждебно тя.

— О! Разбира се! — отстъпвам крачка назад, но не достатъчно, та да не ги чуя какво си говорят.

— Е, нямам търпение да се видим утре! — изрича тя, втренчила се в Сам и пърхаща с изкуствените си мигли[6]. — В офиса ти. Ще дойда!

— Да не би да имаме уговорена среща? — поглежда я объркано Сам.

— Нали ти започна тази игра, а? — изсмива се тя тихо и много секси и отмята коса като онези американски сапунени сериали в красивите кухни. — Мога да играя по твоите правила, щом искаш! — снишава глас и прошепва дрезгаво: — Надявам се, че ме разбираш, Сам!

— Съжалявам, Линдзи, но… — вдига ръце Сам, напълно сащисан.

Линдзи ли? Едва не разливам коктейла върху роклята си. Това е Линдзи?!

О, не! О, не и не, и пак не! Това не е на добро! Ама никак не е на добро! Знаех си, че трябваше да отменя онези целувки на Сам! Знаех си, че онова намигащо личице означава нещо! Почти започвам да подскачам панически. Как да предупредя Сам? Дали да не му изпратя някакъв морзов код?

— Още когато те видях, разбрах всичко, Сам! — продължава да шепне в ухото му тя. — Разбрах, че между нас има особена връзка! Ти си страхотен!

— Е, благодаря, Линдзи, ама това всъщност не е… — чуди се как да я отпрати той.

— О, не се тревожи! Мога да бъда много дискретна! — нарежда тя и плъзва лакирания си нокът по ризата му. — Честно да ти кажа, почти се бях отказала вече да те чакам!

Сам отстъпва крачка назад, вече паникьосан.

— Линдзи, аз…

— През цялото това време — никакви сигнали! А после, най-неочаквано, се свързваш с мен! — пак пърхане с клепки. — Първо ми честитиш рождения ден, правиш ми комплимент за работата ми… Но аз веднага разбрах за какво всъщност е това! А после, тази вечер… — Линдзи се приближава още по-плътно към Сам и започва да диша учестено. — Нямаш никаква представа какво събуди у мен, когато видях имейла ти! Ммммм, лошо момче!

Имейл? — отеква гласът на Сам. И бавно обръща глава, за да срещне агонизиращия ми поглед.

Трябваше да избягам. Докато още имах тази възможност. Трябваше веднага да се изпаря от тук!

Бележки

[1] Ама откъде го е взел? На мен никой не ми е предлагал шот!

[2] Заявил, че било печатна грешка. Да бе, пръстът му съвсем случайно се е отклонил два бутона наляво!

[3] Че нали всички искат да ходят в Исландия? Защо човек ще отказва на покана за Исландия? Ами, да!

[4] Което не е никак учтиво.

[5] Добре де, знам, че не е брилянтно. Но в моя защита трябва да кажа, че тази картичка я избрах набързо от един сайт за електронни картички и смятам, че картинката наистина е много подходяща. Представлява една празна кучешка кошничка, от която буквално се разплаках.

[6] Какво казва етикетът, когато нечии изкуствени мигли леко излизат в крайчетата? Да кажеш на човека или учтиво да си замълчиш?