Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (3)

Три

На следващата сутрин се събуждам и виждам, че телефонът ми проблясва с ново съобщение от хотел „Бероу“. Изпълвам се с такова облекчение, че ми идва да се разрева. Намерили са го! Намерили са ми пръстена!

Пръстите ми треперят, докато отключвам телефона, умът ми е поел в бесен галоп напред. Някоя от сутрешните чистачки е намерила пръстена, задръстващ прахосмукачката й… намерили са го в гардеробната… зърнали са проблясък на килима… сега е заключен на сигурно място в хотелския сейф…

„Уважаеми гости, летни почивки на половин цена!

Моля посетете нашия сайт за подробности.“

С най-добри пожелания — екипът на „Бероу“.

Отпускам се назад в леглото, изпълнена с грозно разочарование. Без да споменавам бесовете срещу онзи, който се е осмелил да ме включи в списъка за изпращане на писма. Как смеят да се подиграват те така с мен?! Да не би да си играят с неврозите ми?

Същевременно в стомаха ми се загнездва една неприятна мисъл. Изминали са вече осем часа, откакто изгубих пръстена. Колкото повече време минава, откакто го изгубих…

Ами ако…

Дори не мога да довърша собствената си мисъл. Ставам рязко от леглото и отивам с боси крака до кухнята. Ще си направя чаша чай и ще изпратя още няколко от съобщенията за Сам Рокстън. Това ще ми помогне да не мисля за моите проблеми. Поне за известно време.

Телефонът отново зазвънява с поредните съобщения и имейли, затова аз само включвам чайника, кацвам на перваза на прозореца и започвам отчаяно да ги преглеждам, налагайки си да не се надявам особено. И наистина — всяко от съобщенията е просто от поредната приятелка, която ме пита дали вече съм намерила пръстена, или дава някакви предложения от рода на дали съм проверила в джобчетата на чантата си.

От Магнус няма нищо, въпреки че снощи му изпратих две съобщения, за да го питам какво още са казали родителите му за мен и кога е възнамерявал да ми каже, и как сега ще ги погледна в очите, и дали нарочно не ми отговаря^[1].

Накрая насочвам вниманието си към съобщенията за Сам. Както схващам, неговите хора още не са успели да ги прехвърлят към неговия телефон, защото заварвам в моя петдесетина, при това само от снощи и тази сутрин. Хиляди мълнии, оказва се прав! Неговата лична асистентка действително управлява целия му живот!

Тук са всичко и всички. Лекарят му, колегите му, молби за участие в благотворителност, покани… Това е нещо като стълбица към вселената на Сам. Вече знам откъде купува ризите си („Търнбул и Асер“), знам в кой университет е учил (Дърам), виждам името на водопроводчика му (Дийн).

Докато преминавам през съобщенията, започвам да се изпълвам с неудобство. Никога досега не съм разполагала с толкова голям достъп към нечий чужд телефон. Нито до телефон на някоя от приятелките си, нито до телефона на Магнус. Има някои неща, които просто не споделяш с никого. Така де, Магнус може и да е виждал всеки сантиметър от тялото ми, включително и неприятните части, но аз никога, за нищо на света не бих го допуснала в близост до телефона си!

Съобщенията за Сам са примесени на случаен принцип с моите, което също ми се вижда странно. Отделям две съобщения за мен, после около шест за Сам, после още едно за мен. Всички те са едно до друго, докосват се. Никога досега не съм споделяла входяща кутия с когото и да било през живота си. Не бях очаквала усещането да е толкова… интимно. Сякаш изведнъж сме започнали да споделяме чекмедже за бельо или нещо подобно.

Както и да е. Голяма работа. Няма да е за дълго.

Приготвям си чая и напълвам една купа с корнфлейкс. После, докато предъвквам, започвам бавно да повдигам съобщенията за Сам и да му ги препращам.

Не че възнамерявам да го шпионирам или нещо подобно. Разбира се, че не. Но за да препратя всяко от съобщенията, ми се налага да щракна върху него и в процеса на тази дейност пръстите ми понякога автоматично натискат бутона за отваряне (неволно) и го зървам за момент. Само от време на време.

Очевидно не е само баща му, който се опитва неуспешно да се свърже с него. Очевидно Сам никак, ама никак не го бива да отговаря на имейли и есемеси — толкова много са жалните оплаквания към Вайълет. „Това ли е подходящият начин да се свържа със Сам?“, „Здравейте! Извинете, че ви притеснявам, но оставих няколко съобщения за Сам и…“, „Здрасти, Вайълет, би ли сръгала Сам за един имейл, който му пратих миналата седмица? Ще обобщя отново главното…“, и т.н.

Не че чета всеки отделен имейл — нищо подобно. Нито пък отивам по-надолу, за да прочета предишното писмо. Нито пък критикувам всички негови отговори и ги пренаписвам наум. В крайна сметка, не е моя работа какво пише или не пише той. Всеки може да прави каквото си поиска, нали така? Живеем в свободна страна. Не мога да кажа, че имам категорично мнение по…

Господи, ама този отговор действително е много груб! Чак ме побърква! Защо винаги трябва да бъде толкова кратък?! И толкова рязък, и нелюбезен… Докато преглеждам поредния кратък негов имейл, не мога да се сдържа да не възкликна на глас:

— Абе, ти да не би да си алергичен към писането на клавиатура или нещо подобно?

Смехотворно е. Сякаш е твърдо решен да използва най-кратките възможни думи на света.

„Да, добре. Сам.“

„Готово. Сам.“

„ОК. Сам.“

Толкова ли ще му бъде трудно да добави нещо от рода на „Най-добри пожелания“? Или може би усмихнато личице? Или просто „благодаря“?

Така и така стана въпрос за това, защо не може най-сетне да отговори на някои хора? Например на горката Рейчъл Елууд, която се опитва да организира мероприятие в офиса и вече два пъти го е питала дали иска да води някой от екипите. Защо да не иска? Че такива неща са забавни, полезни са, събират пари за благотворителност — какво лошо има в тях?!

Не е отговорил също така и на запитването за настаняване на хората от компанията му за някаква конференция, която ще се проведе в Хемпшир следващата седмица. Ще бъде в хотел „Чидингфорд“, което звучи страхотно, и той е резервирал вече апартамент, обаче трябва да уточни на някоя си Линзи дали все така възнамерява да закъснее с настаняването. А не е изпратил никакъв отговор!

И което е още по-лошо, секретарката на неговия стоматолог му е изпратила запитвания за запазване на час за преглед четири пъти. Четири пъти, моля ви се!

Не мога да се сдържа и да не погледна предишната кореспонденция. Както разбирам, Вайълет се е отказала да опитва повече. Всеки път, когато му е запазвала час, той й е изпращал съобщения с кратък текст: „Отмени го!“. А веднъж дори й е писал: „Ти майтап ли си правиш с мен?“.

Да не би да иска зъбите му да изгният?

До момента, в който излизам за работа в 8:40, в телефона ми е влязла цяла нова поредица от имейли. Очевидно всички тези хора започват работа в ранни зори. Най-горният е от някой си Джон Мейлър, озаглавен „Какво става?“. Това звучи доста интригуващо, затова на излизане автоматично го отварям.

„Сам

Снощи в «Гручо Клъб» попаднах на Ед, който изглеждаше много жалко. Единственото, което мога да ти кажа, е да не му позволяваш да се доближава до сър Никълъс, поне в близко време.

С поздрави: Джон“

Аха! Сега вече искам да знам цялата история. Кой е този Ед и защо е изглеждал толкова жалко в „Гручо Клъб“^[2]?

Вторият имейл е от някоя си на име Уилоу и когато го отварям, срещу очите ми се провежда атака от множество главни букви:

„Вайълет,

Нека подходим към това като зрели хора. Няма начин да не си ЧУЛА, че двамата със Сам имаме различия. Няма смисъл да крия нищо от теб.

И така, тъй като Сам ОТКАЗВА да отговори на имейла, който му изпратих само преди половин час, вероятно ти би била така добра да принтираш прикрепеното писмо към този имейл и ДА ГО ОСТАВИШ НА БЮРОТО МУ, ЗА ДА МОЖЕ ДА ГО ПРОЧЕТЕ!

Благодаря предварително: Уилоу“

Вторачвам се шокирано в телефона и ми идва да се разхиля. Тази Уилоу трябва да е годеницата му. Хиляди дяволи!

От имейл адреса й разбирам, че тя също работи за Консултантска група „Уайт Глоуб“, затова не разбирам защо е трябвало да изпраща имейл на Сам. Чудна работа! Да не би пък да работят на различни етажи? Е, в такъв случай всичко е ясно. Веднъж и аз изпратих на Магнус имейл от горния етаж, за да го помоля да ми приготви чаша чай.

Питам се какво ли има в прикрепения файл.

Спирам на една пресечка и пръстите ми се поколебават. Не би било възпитано от моя страна да го чета. Даже точно обратното — би било крайно невъзпитано. Така де, това да не ми е някаква бележка, препратена до цял куп хора? Това си е личен документ между двама души, които имат интимна връзка. И аз не би трябвало изобщо да го поглеждам. Не стига, че прочетох имейла от баща му, а сега и това!

Но, от друга страна… тя иска от Вайълет да го принтира, нали така? И да го остави на бюрото на Сам, така че всеки, който мине оттам, да може да го прочете. Значи не е като да съм недискретна, нали? Няма да го казвам на никого, никой няма да разбере, че съм го видяла…

Пръстите ми като че ли се сдобиват със свой собствен живот. И вече щракат върху прикрепения файл. Отнема ми известно време, докато се фокусирам върху текста — толкова много е претоварен с главни букви.

„Сам

Все още не си ми отговорил!

Възнамеряваш ли някога да го направиш? Да не би да си мислиш, че това НЕ Е ВАЖНО?

Господи!

Та това е най-важното нещо В НАШИЯ ЖИВОТ!

И как въобще можеш да продължаваш толкова спокойно да си живееш живота?! Идва ми да се разрева, като те гледам.

Трябва да поговорим, при това спешно! И знам, че част от всичко това е по моя вина, но все пак бихме могли да започнем ЗАЕДНО да развързваме възлите, иначе как ще разберем кой по чии нежни струни играе, а? Как?

Проблемът, Сам, е в това, че аз вече не съм сигурна дали изобщо имаш нежни струни. НЯМАМ ПРЕДСТАВА ДАЛИ ИМАШ НЕЖНИ СТРУНИ!

Вече те виждам как клатиш глава, господин Отрицание. Но нещата стоят така. Толкова ли е ЗЛЕ, наистина?

Ако беше нормално човешко същество с капчица чувство, би се разплакал, сигурна съм. Защото аз плача. А това ми напомня за нещо друго — имам среща в десет с Картър, която ти вече ПРОВАЛИ, защото заради теб съм си забравила ШИБАНАТА СПИРАЛА у дома!

Е, можеш да се гордееш със себе си!

Уилоу“

Очите ми стават на понички. Никога досега не съм виждала нещо подобно.

Препрочитам го отново и отново и внезапно осъзнавам, че съм започнала да се кискам. Нямам представа защо. Не че е смешно. Жената очевидно е много разтревожена. И знам, че аз също съм казвала някои не особено лицеприятни неща на Магнус, когато съм била вбесена или под действието на хормоните. Но никога, за нищо на света не бих ги написала в имейл, че на всичко отгоре да накарам секретарката му да ги принтира!

И тук внезапно осъзнавам нещо съществено. Мамка му! Ама Вайълет вече я няма! Значи никой няма да го принтира и да го остави на бюрото на Сам! И той няма да разбере за посланието, и няма да отговори, и тази Уилоу ще се вбеси още повече. Неприятното е, че от тази мисъл се разкисквам още по-силно.

Питам се дали днес й е просто лош ден, или е винаги толкова жлъчна. Не мога да се сдържа да не напиша в търсачката името „Уилоу“ — и веднага след това пред мен изниква цяла поредица от имейли. Има един от вчера със заглавие: „Сам, ти да ми го вкараш ли се опитваш или да ме вкараш В ЛУДНИЦАТА? Или просто ОЩЕ НЕ СИ РЕШИЛ?“ — пак се ухилвам. Брей! Очевидно връзката им е от бурните. Сигурно се замерват с разни неща, пищят и реват, а после правят страстен секс в кухнята…

Внезапно от телефона ми надава вой Бионсе и аз едва не го изпускам, когато виждам на екрана името на Сам. Не знам защо, но започвам да се питам дали не е някой телепат и да е разбрал, че надничам недискретно в любовния му живот.

„Никакво надничане повече!“ — обещавам си тържествено. Никакво издирване на Уилоу! Броя до три и после натискам бутона за приемане на разговорите.

— О, ти ли си? — опитвам се да звуча спокойно и невинно, сякаш тъкмо съм си мислела за нещо съвсем друго и изобщо не съм си го представяла как чука годеницата си насред купчина потрошени чинии.

— Получавал ли съм тази сутрин имейл от Нед Мърдок? — пита той, без въобще да си прави труда да поздравява.

— Не. Изпратих ти всички имейли, които получи до този момент. Между другото, добро утро и на теб — допълвам ведро. — Аз съм добре, а ти?

— Помислих си, че може и да си пропуснала нещо — продължава той, без да обръща внимание на напомнянето ми. — Много е важно!

— А аз съм изключително прилежна! — срязвам го многозначително. — Можеш да ми вярваш, че получаваш всичко, което влиза в този телефон! И не е имало никакъв имейл от Нед Мърдок. Току-що се получи нещо от някоя си Уилоу, между другото — допълвам небрежно. — Ще ти го изпратя. Има и някакъв прикачен файл, който звучи адски важен. Но аз нямам представа за какво става въпрос. Не съм го чела, де.

— Хммммм — изръмжава той. — Е, намери ли си вече пръстена?

— Все още не — признавам неохотно, — но съм сигурна, че все ще се появи някъде.

— Нали знаеш, че трябва да информираш застрахователите си, а? Понякога имат времева рамка за съобщаване на подобно нещо. Един мой колега тъкмо така пострада.

Застрахователи ли? Времеви рамки?

Изведнъж се изпълвам с огромно чувство за вина. Изобщо не се бях сещала за това! Не съм се свързвала нито с моите застрахователи, нито с тези на семейство Тавиш! Вместо това от известно време си стоя на една пресечка, без да пресичам, и надничам в чуждите имейли, за да им се смея. Приоритети, Попи!

— Прав си. Да, веднага се заемам — изсумтявам накрая.

Затварям телефона и за миг не помръдвам. Колите се нижат пред мен, а аз не ги виждам. Имам чувството, че той току-що спука щастливия мехур, в който се бях опаковала. Налага се да си призная. Все пак пръстенът е на семейство Тавиш. Те би трябвало да знаят, че е изгубен. Трябва да им кажа!

Здравейте, всички! Аз съм, момичето, което не искате да става ваша снаха! И знаете ли какво? Изгубих безценния ви семеен пръстен!

Ще си дам още дванайсет часа. Да, точно така. Натискам бутона за светване на зелено на светофара. Просто за всеки случай. Ще си дам още малко време — за всеки случай.

И после ще им кажа.

* * *

Едно време си мислех, че трябва да стана зъболекар. Няколко от членовете на моето семейство са зъболекари и това винаги ми е изглеждало напълно разумна перспектива. Но после, когато бях на петнайсет, от училище ни изпратиха на стаж в отделението за физиотерапия в местната болница. И всички там бяха толкова възторжени от работата си, че изведнъж фокусирането само върху зъбите на хората ми се видя съвсем тесногръдо. И оттогава насам нито за миг не съм съжалявала за решението си. Работата на физиотерапевта действително ми доставя огромно удоволствие.

Клиниката за физиотерапия „Винаги във форма“ е само на осемнайсет минути пеша от моята квартира в Белъм, точно до пекарната на Крегс. Вярно, че не е най-великата фирма на света — сигурно бих печелила повече, ако отида да работя в някой изискан спортен център или голяма болница. Но тук работя още от завършването си и вече не мога да си представя да се трудя някъде другаде. Освен това работя с приятели. Човек не би се отказал толкова лесно от приятелите си, нали така?

Пристигам точно в девет, очаквайки да заваря обичайния брифинг на персонала. Правим го всеки четвъртък сутрин и обсъждаме пациенти и цели, нови видове терапия, най-новите изследвания в нашата област, ей такива неща^[3]. Днес се сещам, че искам да поговоря с колежките за една моя пациентка — госпожа Рандъл, сладкото 5-годишно бабе с проблема със сухожилията. Според мен тя е напълно възстановена, обаче миналата седмица дойде два пъти, а за тази седмица си е резервирала три пъти часове. Казах й, че единственото, което й трябва, е да си прави леките упражнения вкъщи, обаче тя настоява, че има нужда от моята помощ. Имам чувството, че е станала напълно зависима от нас — което може и да е добре за нашите приходи, но не е добре за нея.

Затова днес определено очаквам с нетърпение брифинга на екипа ни. Но за моя огромна изненада стаята за брифинги е подредена по начин, различен от обичайния. Масата е издърпана в единия край на стаята, зад нея има два стола, а точно в средата на помещението, пред масата, е поставен един-единствен стол. Прилича ми на сцена за интервю.

Външната врата иззвънява, сигнализирайки нечие влизане. Обръщам се. Това е Анализа, която влиза с поднос с кафета. Русата й коса е натъкмена в някаква много сложна прическа с вдигнати плитки и тя прилича на гръцка богиня.

— Здрасти, Анализа! Какво става?

— По-добре говори с Руби! — отговаря тя, без да ме поглежда.

— Каквоооо?

— Не мисля, че имам право да казвам — отвръща тя, отпива бавно от капучиното си и ме поглежда крадешком откъм ръба на чашата си.

Ама какво става тук, за бога? Наясно съм, че Анализа си е докачлива — точно като дете. Често се случва изведнъж да млъкне и да се нацупи, а по-късно става ясно, че вчера си я помолил за папката на един от пациентите ни с прекалено повелителен тон и си наранил чувствата й.

Руби е нейна пълна противоположност. Тя има гладка кожа с цвят на кафе с мляко, огромно, майчинско деколте и е натъпкана с толкова много здрав разум, че буквално струи през ушите й. В момента, в който се озовеш близо до нея, изведнъж започваш да се чувстваш по-здравомислещ, по-спокоен, по-весел и по-силен. Нищо чудно тогава, че клиниката й жъне толкова много успехи. Така де, не че ние с Анализа сме зле, но звездата в нашия екип си остава Руби. Всички я обичат. Мъже, жени, бабички, хлапета. Освен това тя е дала парите за създаването на бизнеса, така че официално може да се нарече моя шефка.

— Добро утро, скъпа! — излиза весело Руби от стаята си, както винаги ухилена. Косата й е сресана назад и вдигната на кокче с някакви сложни плитки отстрани. Анализа и Руби се съревновават коя по-сложна прическа ще си измисли — станало им е почти мания. — Виж сега, никак не ми е приятно, но ще трябва да ти направя дисциплинарно мъмрене.

— Какво? — ахвам невярващо.

— Не съм го измислила аз! — вдига ръце тя. — Трябва да получа акредитация от новата ни организация. Тъкмо прочетох материалите им и там се казва, че ако някой от екипа ти се опитва да се сближи повече от необходимото с пациентите си, трябва да го накажеш с дисциплинарно мъмрене. Отдавна трябваше да го направим, обаче днес се сетих, че ще идва инспекторът, затова документите ми трябва да бъдат изрядни. Но не се тревожи — бързо ще свършим!

— Но не съм виновна аз! Не аз поисках да се сближавам с него! Той беше! — изричам в моя защита.

— Мисля, че това ще го реши комисията! — намесва се наперено Анализа. Изглежда толкова сериозна, че мъничко ме стряска. — Казах ти, че се държа неетично. Казах ти! Затова трябва да бъдеш подложена на съдебно преследване!

— Съдебно преследване ли? — ококорвам ужасено очи и се обръщам към Руби. Не мога да повярвам, че това се случва на мен. Нали, когато Магнус ми предложи, Руби каза, че историята била толкова романтична, че й идвало да се разреве, но според нея любовта винаги побеждавала всичко, и не можело ли да ми стане шаферка, моля?

— Анализа, не става въпрос за съдебно преследване! — поглежда я с мил укор Руби. — Хайде, идвайте! Заседанието трябва да започне!

— Кой е в комисията? — питам.

— Ние — отговаря с бодър тон шефката. — Аз и Анализа. Знам, че трябва да има и външен човек, но нямам представа кого да извикам. Затова ще кажа на инспектора, че съм имала предвид и трети член, но в последния момент той се е разболял — поглежда^[4] часовника си. — Окей, момичета! Имаме двайсет минути. Добро утро, Анджела! — допълва напевно, когато рецепционистката ни влиза през вратата. — Не ни свързвай с никого, става ли?

Анджела само кимва, изсумтява и захвърля раницата си на пода. Гаджето й е китарист в една група, така че рано сутрин не е сред най-общителните.

— А, и Попи — изрича през рамо Руби, запътила се към залата за брифинги, — трябваше да ти дам двуседмично предизвестие, за да се подготвиш. Но ти нямаш нужда от такова, нали? Можем ли да запишем, че съм ти го дала? Защото до сватбата ти остава само седмица и нещо, така че не искам да те измъквам от медения ти месец, нито пък да оставям работата за след като се върнеш, а и документацията ми наистина трябва да бъде на ниво, така че…

Настанява ме на самотния стол, поставен в средата на стаята, а двете с Анализа заемат местата си зад масата. Очаквам всеки момент да насочат към очите ми силна лампа. Ама това е ужасно! Всичко внезапно се е обърнало с краката нагоре. Те срещу мен.

— Да не би да смятате да ме уволнявате? — паникьосвам се изведнъж аз.

— О, не! Разбира се, че не! — отсича Руби, докато включва химикалката си. — Говориш глупости.

— Но пък бихме могли — отбелязва Анализа и ме стрелва заплашително.

Тя очевидно се наслаждава на ролята си на Главен палач. И аз добре разбирам на какво се дължи всичко това. Всичко е, защото Магнус се падна на мен, а не на нея.

Ето как стоят нещата. Анализа е красавицата сред нас. Дори и аз понякога си мечтая да я съзерцавам по цял ден, а съм жена. Ако миналата година бяхте попитали някого коя от трите ни ще закове някого и до следващата пролет ще бъде омъжена за него, всеки би ви отговорил автоматично: „Анализа“.

Затова разбирам гледната й точка. Сигурно се гледа в огледалото, вижда се, каквато е (гръцка богиня), а после гледа мен (хилави крака, тъмна коса, най-хубава черта — дългите мигли) и си казва: „Какво, по дяволите…“.

Освен това, както вече ви казах, Магнус първоначално се беше записал при нея. А в последната минута си разменихме клиентите. Което не е по моя вина.

— И така — започва Руби, като вдига очи от папката си, — нека отново прегледаме фактите, госпожице Уайът. На 15 декември миналата година вие сте лекували някой си доктор Магнус Тавиш в нашата клиника.

— Да.

— С какъв проблем е дошъл той при вас?

— Изкълчена китка по време на каране на ски.

— И по време на курса на лечение той демонстрира ли някакъв… неподходящ интерес към вас? Или вие към него?

Връщам се мислено към онзи първи миг, когато Магнус влезе в стаята ми. Беше облечен в дълго палто от туид, кестенявата му коса проблясваше от капчици дъжд, а лицето му беше зачервено от ходенето. Беше закъснял с десет минути. Моментално се втурна към мен, сграбчи ръцете ми и рече с добре образования си, напевен глас:

— Ужасно съжалявам, госпожице!

— Аз… ами… — дръпнах се стреснато. — Това е просто стандартна среща за физиотерапия.

Още докато го изричах, знаех, че не е вярно. При стандартните срещи сърцето ти не се разтуптява в мига, в който пациентът хване ръката ти. Косъмчетата на тила ти не настръхват. И не задържаш ръката му една идея по-дълго, отколкото е прилично.

Не че ще кажа на глас всичко това. Защото тогава наистина ще ме уволнят.

— Лекувах пациента в продължение на няколко сеанса — изрекох, опитвайки се да звуча спокойно и професионално. — Докато си дадем сметка за привързаността си един към друг, лечението му беше приключило. Следователно всичко си е напълно етично.

— Той ми каза, че било любов от пръв поглед! — озъбва ми се Анализа. — Как ще обясниш това, а? Той ми каза, че двамата автоматично сте се почувствали привлечени един към друг, и той искал да те обладае още там, на кушетката! Каза, че никога не бил виждал по-секси парче от теб в униформата.

Ще го застрелям моя Магнус! Защо е трябвало да й признава всичко това?

— Възразявам! — изпепелявам я с поглед аз. — Това доказателство е било взето под въздействието на алкохола и в непрофесионална роля. Следователно съдът не може да го допусне.

— Напротив, може! — насочва обвинително към мен пръст тя. — И не забравяй, че си под клетва!

— Възражението се приема — прекъсва я Руби и вдига поглед от бележките си. Очите й се насочват някъде далече. — Наистина ли беше любов от пръв поглед? — напява и се привежда напред, а големите й балкони едва не изскачат от униформата. — Ти веднага ли го разбра?

Затварям очи и се опитвам да си спомня онзи ден. Не съм сигурна какво бях разбрала, но със сигурност и на мен ми се прииска да го обладая още там, на кушетката.

— Да — отговарям. — Така мисля.

— Боже, толкова е романтично! — въздъхва Руби.

— И неправилно! — намесва се остро Анализа. — В мига, в който той е показал някакъв интерес към теб, е трябвало да му кажеш: „Господине, поведението ви е непочтително. Бих искала срещата ни да завърши и да се прехвърлите при друг терапевт!“.

— Аха, така значи! Друг терапевт, това ли ти е зорът? — изсмивам се презрително. — Примерно при теб, нали така?

— Може би! Защо пък не?

— Ами ако беше показал непочтителен интерес към теб?

Тя вдига гордо брадичка и отсича:

— Щях да се справя с този проблем, без да нарушавам етичните си принципи!

— Че аз се държах етично! — провиквам се възмутено. — Съвсем етично даже!

— Да бе! — присвива очи като прокурор. — А какво изобщо те накара да предложиш да си разменим клиентите, а? Сигурна съм, госпожице Уайът, че сте го проверили предварително в „Гугъл“ и сте решили да си го запазите за себе си!

Абе това не го ли минахме отдавна?

— Анализа, ти беше тази, която пожела да си разменим клиентите! Аз никога нищо не съм предлагала! И нямах никаква представа кой е и какъв е! Така че, ако си мислиш, че си прецакана, мога да ти кажа само — такъв ти бил късметът! Следващият път не си разменяй клиентите!

В продължение на няколко секунди Анализа не казва нищо. Само започва да се черви и става все по-червена и по-червена.

— Да, знам! — избухва накрая и се плясва през челото. — Знам! Защо бях такава глупачка! Защо си размених клиента?!

— Е, и? — намесва се авторитетно Руби. — Анализа, крайно време е да го преживееш. Очевидно е, че Магнус не е бил предназначен за теб, а за Попи! Има ли вече някакво значение, а?!

Анализа мълчи. Не става ясно какво мисли.

— Ама не е честно — промърморва накрая. — Знаете ли колко банкери съм масажирала по време на лондонския маратон? Знаете ли какви усилия съм полагала, а?!

Анализа започна да участва редовно в лондонския маратон преди няколко години, когато веднъж го гледа по телевизията и си даде сметка, че там е пълно със здрави, мотивирани типове в четирийсетте, които вероятно са необвързани, защото единственото, с което се занимават, е да бягат, и вярно, че в четирийсетте са вече малко старички, но пък представи си само каква заплата получават! Ами да!

И така, оттогава насам тя се пише за доброволец физиотерапевт. Избира си само най-хубавите и се заема с мускулите на прасците им, а междувременно ги фиксира с големите си сини очи и ги лъже безогледно, че винаги е поддържала тъкмо тази благотворителна организация, която поддържат и те^[5].

Ако трябва да бъдем честни, след маратоните обикновено има много покани за срещи — един дори я води в Париж. Но нищо дълготрайно или сериозно, каквото търси тя. Освен това Анализа никога няма да си признае, но е много придирчива. Преструва се, че иска „просто добър, хетеросексуален тип със здрави житейски ценности“, но вече няколко такива бяха до полуда влюбени в нея, а тя ги захвърли — дори онзи готиния актьор (пиесата му в театъра завърши и вече нямаше други предложения за работа). Истината е, че онова, която тя всъщност търси, е тип, който да изглежда като излязъл от реклама на „Жилет“, с огромна заплата и/или някаква титла. За предпочитане и двете. Басирам се, че точно затова толкова откачи, че е изпуснала Магнус — нали той все пак е „доктор“. Веднъж ме попита дали някой ден щял да стане „професор“ и аз й отговорих, че вероятно ще стане, и тя буквално позеленя.

Руби надрасква нещо в бележките си, а после изключва химикалката си, отсичайки:

— Така, мисля, че с това изчерпахме фактите! Добра работа! Браво на всички ни!

— Няма ли да й отправиш последно предупреждение или нещо подобно? — продължава да се цупи Анализа.

— О, да бе! — кимва Руби, после си прочиства гърлото и допълва: — Попи, никога повече не прави така!

— Окей — свивам рамене аз.

— Ще запиша и това, за да го покажа на инспектора, с което се надявам да му запуша устата. Между другото, казах ли ви, че си намерих перфектния сутиен без презрамки за шаферската си рокля? — обръща се Руби към мен с обичайната си весела усмивка. — Сатенен, в цвят аквамарин! Направо е божествен!

— Звучи страхотно! — кимвам и протягам ръка към подноса с кафетата. — Нали едно от тези е за мен? — питам за всеки случай.

— Взех ти кафе с мляко — промърморва Анализа. — И лешници.

Когато го поемам, Руби ахва и възкликва:

— Попи, още ли не си си намерила пръстена?

Вдигам очи и виждам, че колежките ми колективно са зяпнали голия ми пръст.

— Не, не съм — признавам неохотно. — Така де, все ще се появи отнякъде…

— Мамка му! — възкликна Анализа и веднага поставя ръка на устата си.

— Аз си мислех, че вече си го намерила — смръщва се Руби. — Имам спомен, че някой ми го каза.

— Не, още не съм го намерила.

Тази тяхна реакция никак не ми допада. Никоя от тях не казва нещо от рода на: „Е, не се тревожи“ или „Случват се такива неща“. И двете изглеждат ужасени, даже вечно веселата Руби.

— И какво ще правиш сега? — смръщва вежди шефката ми.

— Как реагира Магнус? — припява Анализа.

— Аз… — отпивам бавно от бялото си кафе, печелейки време. — Още не съм му казала.

— Божичко! — ахва Руби.

— Но колко струва този пръстен? — само Анализа е в състояние да зададе въпроса, за който не искам да мисля.

— Ами, доста, предполагам. Така де, нали има и застраховка… — не довършвам нещастно аз.

— И кога възнамеряваш да кажеш на Магнус? — поглежда ме неодобрително Руби. Мразя тази нейна физиономия. Като онзи път, когато ме излови, че правя ултразвук и същевременно изпращам есемес^[6].

— Тази вечер. А вие не сте виждали пръстена, така ли? — не мога да не попитам аз, макар да знам, че е абсурдно. Сякаш очаквам някоя от тях да възкликне: „О, да бе! Остана в чантата ми!“.

И двете свиват рамене. Дори Анализа ме поглежда съжалително.

О, господи! Ситуацията май наистина загрубява!

* * *

Към шест вечерта положението вече е извън контрол. Анализа е открила в „Гугъл“ справка за смарагдовите пръстени.

Карала ли съм я да го прави? Не, не съм, разбира се. Магнус така и не ми е казвал колко струва пръстенът. Веднъж го попитах на шега, когато го сложи на пръста ми, а той на шега отговори, че бил безценен, точно като мен. Всичко беше много романтично и прекрасно. Вечеряхме в „Блубърд“ и аз нямах никаква представа, че ще ми предложи. Абсолютно никаква^[7].

Както и да е. Важното е, че никога не съм имала идея каква е стойността на пръстена и никога не съм искала да знам. А сега, мислено, се опитвам да репетирам разни изречения за пред Магнус от рода на: „Ами, нямах представа, че е толкова ценен! Трябваше да ми кажеш!“.

Не че някога бих събрала смелостта наистина да му го кажа. Така де, колко тъп трябва да бъде човек, за да не си даде сметка, че смарагд, който бива изваден от банков сейф, все пак струва нещо, а?! От друга страна, за мен бе доста успокояващо да нямам представа за точната сума.

А ето че сега Анализа размахва под носа ми лист хартия, който е принтирала от интернет^[8].

— „Смарагдов пръстен арт деко, с диамантен обков — чете на глас тя. — Приблизителна цена: 25000 паунда!“

Какво? Вътрешностите ми стават на пихтия. Не може да е вярно!

— Той не трябваше да ми подарява нещо толкова скъпо! — изричам с треперещ глас. — Че университетските професори са бедни!

— Обаче той не е беден! Погледни само къщата на родителите му! Баща му е знаменитост! Виж, а този тук е трийсет бона! — вдига следващ лист. — И изглежда точно като твоя. Не мислиш ли и ти така, Руби?

Аз обаче нямам сили да погледна.

— Ако бях на твое място, никога не бих го свалила от пръста си — изрича назидателно Анализа, а на мен ми се приисква да я ударя.

— Но нали ти беше тази, която искаше да го пробва! — провиквам се вбесено. — Ако не беше ти, пръстенът още щеше да е на ръката ми!

— Не, не бях аз! — срязва ме възмутено тя. — Аз просто го пробвах заедно с останалите. Той вече беше тръгнал да обикаля масата.

— Добре де, тогава чия беше идеята?

Точно това бе въпросът, който ме измъчваше от известно време — но ако вчера паметта ми бе неуслужлива, днес беше още по-зле.

Никога повече няма да повярвам на някоя от загадките на Поаро! Никога! Всички онези свидетели, дето разправят: „Да, спомням си, че беше точно 15:00 часа, защото вдигнах очи към часовника, докато се присягах към захарта, и знам, че лейди Фавишам със сигурност седеше вдясно от камината“.

Глупости! Нямат никаква представа къде е седяла лейди Фавишам, просто не искат да си го признаят пред Поаро! Предвид всички лъжи, които му представят, направо не е за вярване, че все пак успява да разгадае нещо!

— Трябва да тръгвам! — отсичам и се обръщам, преди Анализа да е успяла да ми завре под носа още скъпи пръстени.

— Да кажеш на Магнус ли?

— Не, първо имам среща със сватбения си агент Лусинда. А после с Магнус и семейството му.

— Да не забравиш да ни кажеш какво е станало! Изпрати ни есемес! — отсича авторитетно Анализа. — Хей, това ми напомня да те питам, Попи — защо си смени номера?

— О, това ли? Ами, излязох от хотела, за да намеря по-добър сигнал, и държах телефона напред, и…

Не довършвам. След като се замисля, установявам, че нямам сили отново да разказвам цялата тази история за кражбата на телефона ми, за телефона в боклука и за Сам Рокстън. Твърде невероятно звучи, а и аз нямам сили да се впускам в подробности.

Вместо това само свивам рамене и завършвам:

— Просто… изгубих си телефона и си взех друг. До утре, момичета!

— Късмет, госпожо! — изрича Руби и ме придърпва за бърза прегръдка.

— И се обади! — чувам Анализа да подвиква след мен, когато се насочвам към вратата. — Искаме сводки на всеки час!

Тази Анализа би била превъзходна гарнитура на всяка публична екзекуция. Сигурно щеше да стои отпред и да се бори с някого за по-добро място за наблюдение на брадвата, вече скицирайки най-страховитите детайли за селското табло — в случай, че някой ги е пропуснал.

Така де, или онова, което са правели преди фейсбук.

* * *

Нямам представа защо изобщо си правих труда да бързам, защото Лусинда и без това закъснява. По правило.

Впрочем нямам представа и защо си правих труда да си наемам сватбен агент. Но тази, последната мисъл, си я мисля много тихичко, защото Лусинда е стара приятелка на семейство Тавиш и всеки път, когато спомена името й, Магнус казва: „Вие двете започвате ли да се разбирате?“ — с глас, изпълнен с надежда, като че ли двете сме застрашени панди, от които се очаква да направят бебе.

Не че не харесвам Лусинда. Тя просто ужасно ме стресира. Непрекъснато ми изпраща по имейла разни бюлетини за това какво правила и къде и непрекъснато ми повтаря какви големи усилия полага заради мен, като например избирането на салфетките, което си било истинска сага, и й отнело три пътувания до склада за платове в Уолтъмстоу.

Освен това приоритетите й са малко разбъркани. Например, нае на много висока цена някакъв компютърен сватбен специалист, който ни инсталира чудати неща от рода на алармираща система за есемеси^[9], която да ни съобщава най-новото за гостите ни, както и уеб страница, където гостите ни можели да отбележат с какъв тоалет ще дойдат, за да се избегнат „злощастните съвпадения“^[10]. Но докато се занимаваше с всичко това, тя така и пропусна да се свърже с фирмата за кейтъринг, която бяхме избрали, за да потвърди, и тогава едва не ги изгубихме.

Днес срещата ни е във фоайето на „Клариджис“ — не знам защо, но Лусинда обожава хотелските фоайета. Седя си търпеливо тук вече двайсет минути, пиейки слаб черен чай и мечтаейки си да бях отложила тази среща. При всяка следваща мисъл, че ми предстои среща с родителите на Магнус, ми прилошава все повече и повече. Дотолкова, че вече започвам да се чудя дали да не отида до дамската тоалетна, за да повърна. И точно в този момент се появява тя, сватбената ми агентка — цялата в летяща гарвановочерна коса, парфюм „Калвин Клайн“ и шест папки под мишница. Кадифените й обувки с висок ток потракват по мраморния под, а розовото й кашмирено палто се носи зад нея като криле.

Зад нея се мъкне Клемънси, нейната „асистентка“. (Стига едно зле платено 18-годишно момиче да може да се нарече асистентка. Лично аз бих я нарекла робиня.) Клемънси е много модерна, много сладка и много ужасена от Лусинда. Отговорила на обявата на Лусинда и сега непрекъснато ми повтаря колко велико било да научиш основите на професията от една толкова опитна професионалистка като шефката й^[11].

— И така, говорих с викария. Предварителният ни план за там няма да може да стане. Гадният амвон ще трябва да си стои там, където е — изрича Лусинда още преди да се е отпуснала на стола в елегантния си панталон, а междувременно папките се изплъзват изпод ръката й. — Просто не мога да разбера защо хората не са по-отзивчиви! Така де, какво ще правим сега? От кейтъринга също не са се обаждали…

Едва успявам да се концентрирам върху думите й. Внезапно ми се приисква да се бях сетила преди това да си бях уредила среща само с Магнус, за да му кажа всичко за пръстена. А след това бихме могли да се изправим заедно пред родителите му. Толкова ли е късно за това? Дали по пътя за у тях да не му изпратя едно съобщение?

—… и все още нямаме тромпетист — въздъхва рязко Лусинда. Поставила два лакирани нокътя на челото си. — Божичко, толкова много работа! Това е истинска лудост! Лудост, ви казвам! Би било добре, ако поне Клемънси бе успяла да напечата както трябва програмите! — допълва леко отмъстително.

Горката Клемънси се изчервява като домат и аз й се усмихвам съчувствено. Не е нейна грешката, че страда от толкова остра дислексия, че вместо „химн“ написала „химен“, и после всичко трябваше да бъде наново напечатано.

— Всичко ще е наред! — изричам окуражително. — Не се притеснявайте!

— Казвам ви, след като всичко това приключи, ще имам нужда от поне седмица на някой спа курорт! Виждали ли сте скоро ръцете ми? — провиква се Лусинда и ми ги набутва пред очите. — Ето на това му се вика стрес!

Нямам никаква представа какви ми ги говори — ръцете й ми се струват съвсем нормални. Но въпреки това послушно ги съзерцавам.

— Виждаш ли? Съсипани са! И всичко това заради твоята сватба, Попи! Клемънси, веднага ми поръчай джин с тоник!

— Разбира се! Идва! — скача веднага момичето.

Старая се да не обръщам внимание на лекото раздразнение, което ме завладява. Лусинда непрекъснато пуска в разговора изрази от рода на: „Само заради твоята сватба“, „Само и само ти да си доволна“, „Булката е винаги права“.

Понякога гласът й става направо зъл, което за мен е доста обезпокоително. Така де, не аз съм я накарала да стане сватбен агент, нали така? Освен това й плащаме значителна сума, доколкото ми е известно. Но и сега не казвам нищичко, защото тя е стара приятелка на Магнус и всичко останало.

— Лусинда, питах се дали въпросът с колите вече е уреден? — обаждам се предпазливо.

Настъпва зловеща тишина. От начина, по който носът на Лусинда започва да помръдва, разбирам, че се изпълва с бяс. Накрая избухва, при това в момента, в който се появява горката Клемънси.

— О, по дяволите! Да го вземат мътните! Клемънси! — Насочва гнева си към треперещото момиче. — Защо не ми напомни за колите, а? Те ще имат нужда от коли! А ние трябва да ги наемем!

— Аз… — Клемънси ме поглежда безпомощно. — Ами… не знаех…

— Винаги изниква нещо! — започва да нарежда Лусинда по-скоро на себе си. — Винаги има нещо, за което не си се сетил. Това няма край! Колкото и да се разчеквам от работа, тя няма край и…

— Вижте какво, ще имате ли нещо против аз да оправя тази работа с колите, а? — побързвам да я успокоя. — Сигурна съм, че ще се справя.

— Наистина ли? — възкликва Лусинда, сякаш събудила се от дълбок сън. — Можеш ли да го направиш? Просто, нали се сещаш, аз съм съвсем сама и посветих цялата седмица на работа по детайлите, и все за твоята сватба, Попи…

Изглежда толкова не на себе си, че ме пронизва чувство за вина.

— Разбира се! — възкликвам. — Няма проблеми. Ще видя в Жълтите страници или нещо подобно.

— Как се справя косата ти, Попи? — фокусира се изведнъж сватбената ми агентка върху косата ми и на мен внезапно ми се приисква косата ми да израсте поне с един сантиметър — ама много бързо, точно в този момент.

— Мисля, че доста добре. Сигурна съм, че ще успее да влезе в кокчето. Няма начин! — отсичам, опитвайки се да звуча много по-обнадеждена, отколкото се чувствам.

Лусинда ми повтори поне стотина пъти колко недалновидно и глупаво е било от моя страна да отрежа косата си до над рамото, при това точно преди да се сгодя^[12]. Освен това в булчинския магазин ми заяви, че с моята бледа кожа^[13] не трябвало да обличам снежнобяло, а трябвало да се задоволя с бледозелено. За собствената ми сватба, моля ви се! За щастие собственичката на булчинския магазин се намеси и заяви, че Лусинда говорела глупости — поясни, че на фона на тъмната ми коса и очи бялата рокля щяла да се откроява великолепно. Затова предпочетох да повярвам на нея.

Джин с тоникът пристига и Лусинда отпива голяма глътка от него. Аз пък отпивам поредната глътка от хладния и безвкусен черен чай. Горката Клемънси не си е поръчала нищо, но и без това изглежда така, сякаш иска да се слее със стола си и да не привлича ничие внимание.

— Освен това… щеше да провериш как стоят нещата с конфетите — допълвам пак предпазливо. — Но ако искаш, мога да се заема и с това — побързвам да добавя, стресната от изражението й. — Ще се обадя на викария.

— Страхотно! — издиша рязко Лусинда. — Ще ти бъда много благодарна! Защото аз съм съвсем сама и не мога да бъда на повече от едно място едновременно… — прекъсва рязко, когато погледът й пада върху ръката ми. — Къде ти е пръстенът, Попи? О, боже, още ли не си го намерила?

Когато вдига очи, изглежда толкова уплашена, че на мен отново ми прилошава.

— Все още не. Но всеки момент ще се появи. Сигурна съм. Всички в хотела търсят и…

— И не си казала още на Магнус?

— Ще му кажа — преглъщам едва-едва. — Скоро.

— Но този пръстен не беше ли важна част от семейното наследство? — кокори широко лешниковите си очи Лусинда. — Няма ли да се ядосат?

Тя да не би да се опитва да ме накара да получа инфаркт?!

Телефонът ми иззвънява и аз го грабвам, изпълнена с благодарност към него, задето им отвлече вниманието от темата. Магнус ми е изпратил съобщение, което попарва всичките ми тайни надежди, че родителите му внезапно ще се разболеят от коремен грип и ще им се наложи да отменят срещата:

„Вечеря в 8, цялото семейство тук, нямам търпение да те видя!“

— Това новият ти телефон ли е? — поглежда го критично Лусинда. — Получи ли препратените ми съобщения?

— Да, благодаря — кимвам. Бяха само трийсет и пет, задръстващи кутията ми.

Когато разбра, че съм си изгубила телефона, Лусинда настоя да ми препрати всичките си последни съобщения, за да не съм „изгубела нишката“. Ако трябва да бъда честна, идеята й беше доста добра. Накарах и Магнус да ми препрати всичките си последни съобщения, накарах същото и колежките си.

Нед Мърдок — който и да беше този човек, най-сетне бе потърсил Сам. Цял ден се оглеждам за този велик имейл. Поглеждам го дискретно, но не ми изглежда особено разтърсващ: „Елертон направиха оферта. Здравей, Сам. Няколко неща. От прикачения файл ще видиш, че… дрън-дрън-дрън“.

Няма значение. Май най-добре е веднага да го препратя. Натискам бутона и се заглеждам в екрана, за да се уверя, че имейлът е заминал по предназначение. А после, с ръце, треперещи от притеснение, написвам бърз отговор на Магнус:

„Страхотно! Нямам търпение да видя родителите ти! Толкова вълнуващо!!!

PS. Може ли първо да се видим за малко навън? Искам да поговоря за нещо с теб. За една дреболия.“